Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (21)

21.

Беше тъмно и не можах да видя околността, докато навлизахме в комплекса. Академията на ФБР и изследователският център се намираха в центъра на военноморска база. Състоеше се от три разпрострели се тухлени сгради, свързани със стъклени тунели и атриуми. Агент Уолинг вкара колата в един паркинг с надпис „Само за агенти на ФБР“ и паркира.

Тя не наруши мълчанието си и докато паркирахме и излязохме от колата. Душата ми започна да се стяга. Не исках да й причинявам неприятности или пък да я карам да си мисли, че съм коравосърдечно копеле.

— Виж, главната ми цел е да пипнем този мръсник — направих пореден опит аз. — Позволи ми само да телефонирам. Ще се обадя на източника си и на редактора ми и все ще измислим нещо. Става ли?

— Става — изсумтя тя.

Беше само една дума, но бях щастлив, че успях да измъкна нещо от нея. Влязохме в главната сграда, преминахме през множество коридори, докато накрая стигнахме до стълбище, което ни отведе до Националния център по анализ на насилствените престъпления. Това беше в приземието. Тя ме преведе покрай рецепцията в едно голямо помещение, което не се различаваше особено от новинарска зала. Имаше две редици бюра и работни секции със звукова изолация между тях и една редица от отделни кабинети покрай дясната стена. Посочи ми към един от кабинетите. Предположих, че беше нейният, макар и да беше доста безличен. Единствената фотография, която се виждаше, беше портретът на президента на задната стена.

— Можеш да седнеш там и да използваш телефона — каза тя. — Ще отида да проверя къде е Боб и как вървят нещата. Не се тревожи, телефонът не се подслушва.

Сарказмът й беше очевиден, което все пак не й попречи да огледа внимателно бюрото си, за да се увери, че не е забравила някой важен документ, след което излезе от стаята. Седнах на бюрото и отворих бележника си на номерата, които ми бе дал Дан Бледсоу. Открих го у дома му.

— Обажда се Джак Макавой. Днес се запознахме.

— Да, давай.

— Виж, ФБР ме пипна, след като се прибрах. Задействали са голямата машина подир този мръсник и са направили връзката между петте случая. Този обаче с Маккафърти го нямат, защото не са открили предсмъртната бележка. Мога да им я дам и те вече ще поемат случая. Исках обаче първо да се посъветвам с теб. Сто на сто ще те посетят, след като им кажа. А може да дойдат дори и без да съм им казал.

Докато той обмисляше ситуацията, огледах бюрото на Уолинг, също както бе направила собственичката му. Беше много чисто, заето най-вече от един месечен календар, който й служеше и като бележник за записване на ангажиментите. Забелязах, че току-що се беше върнала от отпуск. Квадратчетата с датите от предходната седмица бяха изпълнени със съкращението „отп.“. В другите квадратчета с датите от месеца имаше съкратени бележки, но не можах да ги разчета.

— Дай им я — каза Бледсоу.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ако бюрото се намеси и обяви, че Джони Мак е бил убит, жена му ще получи пенсията му. Тогава най-вече това ми беше на ума, така че дай им я. Не могат да ми направят нищо. Просто не могат. Платил съм си сметката. Един приятел ми пошушна, че днес са ровичкали из архивите.

— Добре, приятел, благодаря ти.

— Ще си получиш ли своя дял от цялата работа?

— Не знам. Работя по въпроса.

— Това е твой случай. Дръж здраво. Но не им хващай вяра, Джак. Ще те използват и ще те изцедят докрай, и после ще те захвърлят на тротоара като кучешко лайно.

Благодарих му за съвета и докато затварях телефона, един мъж в стандартния сив костюм на агент от ФБР мина покрай отворената врата на офиса, забеляза ме и спря. Прекрачи вътре с любопитно изражение на лицето си.

— Извинете, какво правите тук?

— Чакам агент Уолинг.

Беше едър мъж с грубо лице и резки черти; косата му беше черна и къса.

— А вие кой сте?

— Казвам се Джак, Макавой. Тя…

— Махнете се от бюрото.

Той придружи думите си с рязък жест, сочейки ми един от столовете пред бюрото. Не ми се спореше и се подчиних. Той ми благодари и излезе от офиса. Епизодът ми напомни защо никога не обичах да си имам работа с агенти на ФБР. Общо взето, всички от тях страдаха от наследствен запек.

След като се уверих, че се е отдалечил, отново се пресегнах към телефона върху бюрото и набрах прекия номер на Грег Глен. В Денвър беше малко след пет и знаех, че е зает с последните срокове за предаване на материалите, но нямах друг избор.

— Джак, можеш ли да се обадиш след малко?

— Не. Наложително е.

— Добре, давай тогава, само че бързо. Тук имаме още един прострелян майстор на абортите и вече просрочваме предаването на материала.

Предадох му бързо и накратко какво бях свършил и случката с ФБР. Случаят в клиниката и крайният срок за предаването на материала по него сякаш излетяха от главата му; не спираше да повтаря, че съм свършил фантастична работа и от нея щяло да стане фантастичен материал. Пропуснах подробностите по уволнението на Уорън и опита на Уолинг да ме прецака. Казах му къде се намирам и какво се каня да направя. Той го одобри.

— Вероятно така или иначе ще се наложи да използваме цялото свободно пространство от блока с новините за случая с клиниката — каза той. — Поне най-малко още два дни. Тук е направо някаква лудница. Всички са пощръклели. Ако беше тук, щях да те използвам да редактираш.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна.

— Няма нищо. Давай, пък когато окончателно си изясниш нещата, обади ми се. От това ще стане нещо велико, Джак.

— Надявам се.

Глен се отнесе отново на темата, за възможността за журналистическите награди и как да прецакаме конкуренцията, като публикуваме такава сензация. Докато слушах, Уолинг влезе в офиса с един мъж, който предположих, че е Боб Бакъс. Той също беше облечен в сив костюм, но имаше вид на началник. Наближаваше четиридесетте и все още беше в добра форма. Имаше приятно изражение, късо подстригана кестенява коса и пронизващи сини очи. Дадох знак, че всеки момент свършвам.

— Грег, трябва да приключваме.

— Добре, обади ми се, когато станеш готов. И още едно нещо, Джак.

— Какво?

— Направи някоя снимка.

— Добре.

Докато затварях, си помислих, че малко прекалява. Намесването и на фотограф в тази история щеше да бъде ход с непредвидими последици. Аз самият не знаех дали ще ме огрее, а какво оставаше за фотографа…

— Джак, да ти представя Боб Бакъс, заместник-главният специален агент. Той ръководи екипа. Боб, това е Джак Макавой от „Роки Маунтин Нюз“.

Стиснахме си ръце, хватката на Бакъс беше желязна. Стандартният мачо от ФБР. Докато разговаряхме, той несъзнателно протегна ръка към бюрото и оправи календара.

— Винаги се радвам да се видя с нашите приятели от четвъртата власт. Особено с онези, които не са от околовръстното шосе.

Само кимнах. Това беше част от общоприетите празни приказки и всички го знаехме.

— Джак, защо не отскочим до бюфета да си вземем кафе? — запита Бакъс. — Денят беше достатъчно напрегнат. Тъкмо ще ти покажа туй-онуй по пътя.

Докато се качвахме по стълбите, той не произнесе нищо съществено, освен съболезнованията за смъртта на брат ми. След като и тримата седнахме с кафетата си на една от масите, той вече премина на служебна тема.

— Джак, в момента не сме на служба — каза Бакъс, — всичко, което видиш или чуеш, докато си в Куантико, си остава само за теб. Ясен ли съм?

— Да. На първо време.

— Добре. Ако искаш да промениш уговорката, трябва да разговаряш с мен или Рейчъл и мисля, че можем да го уредим. Съгласен ли си да подпишеш документ на тая тема?

— Разбира се. Но при едно условие — аз да съставя текста.

Бакъс кимна, сякаш бях спечелил точка във финалните дебати.

— Добре. Смятам, че е честно. — Отмести чашата с кафето си настрани, избърса няколко несъществуващи трохички от дланите си и се приведе над масата към мен. — Джак, след петнайсет минути започва служебно съвещание. Както съм сигурен, Рейчъл вече те е осведомила, че сме задвижили машината на пълен ход. Според мен ще проявим престъпна небрежност, ако не процедираме по възможно най-бързия начин с това разследване. Включил съм целия си екип, осем взети на заем агенти от Секцията по бихейвиористични науки, двама техници на пълен работен ден и шест оперативни работници. Не мога да си спомня до този ден друго подобно разследване с такова ангажиране.

— Радвам се да го чуя… Боб.

Дори и не мигна, когато се обърнах към него с малкото му име. Бях провел малък тест. Очевидно ме третираше като равен; достатъчно често се бе обръщал до този момент на малкото ми име. Реших да видя какво ще стане, ако и аз направя същото. Дотук, добре.

— Свършил си чудесна работа — продължи Бакъс. — С нея си ни създал една здрава основа, от която да тръгнем. Искам да ти кажа, че и ние вече повече от денонощие сме на пълни обороти по случая.

Зад него видях агента, който бе разговарял с мен в офиса на Уолинг, да сяда на една маса с чаша кафе и сандвич. Започна да дъвче, наблюдавайки ни.

— Вече стана дума за многобройния екип, включен в това разследване — каза Бакъс. — В момента обаче най-основната ни грижа е как да го опазим в тайна.

Нещата се развиваха точно така, както бях предполагал и аз трябваше да положа усилия, за да не се издам, че осъзнавам тежестта си при разследването на ФБР. Имах здрави позиции. Вече бях вътрешно лице.

— Искате да кажете, че не е желателно да пиша за случая — изрекох спокойно.

— Точно така. Поне засега. Имаме предвид, че ти знаеш достатъчно, дори и без това, което си научил от нас, и можеш да гръмнеш цялата преса и медиите. Това би била истинска експлозия, Джак. Само да публикуваш нещо в Денвър, и всички ще наострят уши. През нощта ще плъзне по цялата мрежа и във всеки вестник. После щафетата де я поемат „Хард Копи“ и останалите таблоиди. Всеки, който не си е заровил главата в пясъка, ще го узнае. А това, държа да го разбереш, Джак, не можем да допуснем. На никаква цена. Веднага щом извършителят разбере, че знаем за него, ще се покрие. И никога не ще успеем да го заловим. А ти не би искал това да се случи, нали? Става въпрос за човека, убил брат ти. Ти не искаш това да се случи, нали?

Кимнах в знак, че разбирам дилемата, и замълчах за момент, докато подредя отговора си. Изгледах подред Бакъс и Уолинг, а после отново Бакъс.

— Вестникът ми вече е вложил достатъчно пари и време в случая — започнах аз. — Репортажът ми буквално е готов чак до запетаите. За да ви стане по-ясно, ще ви кажа, че още тази нощ мога да напиша статия, в която се казва, че властите провеждат национално разследване на възможността, че сериен убиец в продължение на три години действа необезпокоявано.

— Както вече казах, ти си свършил чудесна работа и никой не ти оспорва авторството върху историята.

— Тогава какво предлагаш? Просто да го забравя и да си тръгна, да те изчакам да си направиш пресконференцията някой ден, когато и ако пипнеш това изчадие?

Бакъс се прокашля и се отпусна назад. Хвърлих поглед към Уолинг, но по лицето й не се четеше нищо.

— Нямам намерение да се кича със заслугите ти — произнесе той. — Просто те моля да поизчакаш със статията си още малко.

— До кога? Колко малко?

Бакъс се огледа из кафето така, сякаш никога не беше идвал тук. Отговори ми, без да ме гледа.

— Докато пипнем тази личност.

Тихичко подсвирнах.

— И какво ще получа в замяна на това? Какво ще получи „Роки Маунтин Нюз“?

— Първо тази и най-важна помощ, която ще ни окажеш, е да пипнем убиеца на брат ти. Ако тази причина не ти е достатъчна, сигурен съм, че можем да сключим някаква договореност ти да бъдеш първият, който да се добере до арестувания.

Известно време никой не проговори. Беше ясно, че топката беше върната в моето поле. Внимателно претеглих думите си, преди накрая да се приведа над масата и да проговоря.

— Боб, предполагам, че не греша, ако кажа, че това е един от онези редки случаи, когато вие не държите всички карти и не дърпате всички конци. Това е мое разследване, разбирате, нали? Аз го започнах и нямам никакво намерение да се отказвам от него. Ако си мислите, че ще си подвия опашката и да се върна тихомълком в Денвър, ще си седна на бюрото и ще чакам на телефона да ми позвъните, правите огромна грешка. Аз съм в разследването и ако се опитате да ме изритате, тогава се връщам наистина в Денвър, но статията ще се появи още в неделния брой. Тогава тиражът ни е най-голям.

— И ти ще оставиш убиецът на брат ти да се измъкне? — просъска Уолинг.

— Рейчъл, моля те — намеси се Бакъс. — Ти схващаш добре, нещата. Това, което ние…

— Разбира се, че ме е грижа за него — казах аз. — Затова и бях единственият, който разкри цялата история. Така че не се опитвай да предизвикваш някакви угризения у мен. Брат ми ще си остане в земята, без значение дали ще откриете изрода или не и дали аз ще напиша статията или не.

— Добре, Джак, не поставяме под въпрос мотивите ти — изрече Бакъс с вдигнати в успокояващ жест ръце. — Струва ми се, че сме се озовали в задънена улица, а това никак не ми харесва. Защо не ни кажеш ясно и точно какво искаш. Сигурен съм, че ще се споразумеем още сега. Преди дори кафето да е изстинало съвсем.

— Съвсем просто е — произнесох бързо аз. — Включете ме в разследването. Осигурете ми пълен достъп като наблюдател. Няма да напиша и думичка, докато не заловим кучия син или не се откажем.

— Това е изнудване — възмути се Уолинг.

— Не, това е уговорка, която ви предлагам — отвърнах аз. — В действителност това представлява концесия, защото на практика статията ми вече е готова. А да я отлагам под каквито и да било поводи е против всичките мои инстинкти и това, което върша.

Изгледах Бакъс. Уолинг кипеше от гняв, но добре знаех, че това нямаше никакво значение. Той беше човекът, който вземаше решенията.

— Не мисля, че можем да направим такова нещо, Джак — изрече накрая той. — Всички правилници на работата ни в бюрото го забраняват. То би могло да бъде много опасно за теб.

— Пет пари не давам дали ще бъде опасно или не. Ама изобщо. Това е последната ми дума. Или я приемате, или я отхвърляте. Обади се на когото мислиш, че е необходимо. Това е сделка.

Бакъс придърпа чашата с кафето пред себе си и се втренчи в застиналата течност. Дори не беше отпил още.

— Това предложение надхвърля моите правомощия — каза. — Ще трябва да ти се обадя.

— Кога?

— Веднага след като телефонирам, още сега.

— А какво ще стане със служебното съвещание?

— Не могат да започнат без мен. Защо не ме изчакате двамата тук? Няма да отнеме много време.

Бакъс се изправи и внимателно върна стола си до масата.

— Искам да изясня още веднъж нещата — обадих се аз преди той да тръгне. — Ако бъда допуснат в това разследване като наблюдател, няма да напиша и ред за случая, докато не направим арест или докато вие не решите, че усилията са безсмислени и превключите на други случаи; само с две изключения.

— Какви са тези изключения? — запита той.

— Едното е, ако ме помолиш изрично да пиша за случая. Може да дойде момент, когато ще решиш, че е по-добре да подплашим мръсника с шум във вестниците и медиите. Тогава ще напиша статията. Другото изключение е, ако някъде изтече информация. Ако този случай се появи в който и да било вестник или телевизионен канал, всичките ни уговорки отпадат. Моментално. Ако дори доловя само, че още някой се кани да пише, аз ще съм първият, който ще публикува материал по случая. В края на краищата авторът съм аз.

Бакъс само ме изгледа и кимна.

— Няма да се бавя.

След като се отдалечи, Уолинг ме изгледа и произнесе спокойно:

— Ако аз бях на негово място, щях да те накарам да си свалиш картите.

— Нямаше никакъв блъф — отвърнах аз. — Бях абсолютно искрен.

— Ако това е вярно, че ти би изтъргувал залавянето на персоната, убила брат ти, за една статия, тогава те съжалявам. Ще отида да си взема още кафе.

Тя се изправи и тръгна. Докато я следях как отива до барчето на бюфета, разумът ми се занимаваше с изречените от нея думи и после се прехвърли върху стиха на По, който бях чел предната нощ и който не искаше да ме напусне.

Живях аз сам сред свят от стон,

с душа — умираща вълна.