Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (34)

34.

Самолетът вече се бе издигнал, когато отворих плика. Имаше няколко квитанции. Една от тях изброяваше сметките на всяка стая, заета от агентите. Точно тази ми трябваше. Веднага издърпах сметката за стаята с името на Торсън и започнах да разглеждам телефонните разходи.

Сметката не съдържаше телефонни обаждания до областта от Мериленд с код 301, където живееше Уорън. За сметка на това пък имаше едно обаждане до областта с код 213. Лос Анжелис. Знаех, че не беше изключено Уорън да е отишъл там, за да предложи материала на бившите си редактори. И после да е написал статията си. Разговорът беше проведен в 12 и 41 преди полунощ, в неделя, само час, след като Торсън очевидно се беше нанесъл в хотела във Финикс.

След като използвах кредитната си карта Виза, за да включа телефона, монтиран на гърба на седалката пред мен, набрах номера, записан върху хотелската сметка.

— Хотел „Ню Отани“, какво ще обичате? — обади се веднага любезен женски глас.

Сконфузих се за миг, но успях да се овладея и поисках стаята на Майкъл Уорън. Свързаха ме, но никой не отговори. Проумях, че беше прекалено рано, за да се е върнал в стаята си. Натиснах бутона на ресивера и поисках от информацията да ми дадат номера на „Лос Анжелис Таймс“. След като го набрах, поисках да ме свържат с новинарската зала и после поисках Уорън. Свързаха ме.

— Уорън — произнесох аз.

Това беше твърдение, факт. Присъда. Както за Торсън, така и за Уорън.

— Да, с какво мога да ви бъда полезен?

Той не знаеше кой се обажда.

— Исках само да ти кажа, че изпитвам огромно желание да ти го начукам, Уорън. И ще ти кажа, че един ден ще опиша в книга всичко това и какво точно си направил.

Не съзнавах точно какво говоря. Знаех само, че изпитвам огромна нужда да го заплаша и не можех да надвия желанието си. Макар и да не разполагах с нищо друго, освен с думи.

— Макавой? Ти ли си, Макавой? — Той направи пауза, след което се изсмя саркастично. — Каква книга? Аз вече съм изпратил агента си с офертата си. А ти? А? Хей, колега ти нямаш дори литературен агент, нали така?

Той зачака за отговор, а аз имах само гнева си. Мълчах.

— Да, така си и мислех — произнесе той. — Виж, Джак, ти си прекрасно момче и всичко останало, и съжалявам за начина, по който се развиха нещата. Наистина съжалявам. Но бях закъсал здравата и просто не можех никъде да си намеря работа. Това ми беше спасителният пояс. И аз го използвах.

— Ти, шибан мръсен задник! Това беше моя история.

Произнесох го прекалено високо. Макар и да бях сам на реда с три седалки, мъжът от другата страна на пътеката ме изгледа гневно. Седеше до една възрастна жена, която предположих, че е майка му, и която явно не беше чувала досега такива изрази. Извърнах се към илюминатора. Оттам надзърташе единствено само мракът. Притиснах с длан другото си ухо, за да чуя отговора на Уорън, двигателите на самолета бучаха силно. Гласът му звучеше спокойно:

— Историята е на този, който я напише, Джак. Не го забравяй. Който я напише, той вече я притежава. Искаш да ми я оспориш, чудесно. Тогава си напиши шибаната статия, вместо да ми звъниш и да скимтиш. Давай, опитай се да ме изриташ. Аз съм си на мястото и ще те видя на първата страница.

Всичко казано от него си беше самата истина и аз го разбрах още в момента, в който го произнесе. Почувствах се смутен, че дори се бях обадил, и бях разгневен на себе си не по-малко, отколкото на Уорън и Торсън. Не можех обаче да се откажа.

— Имай предвид, че от този момент нататък вече може да се простиш с източника си — казах. — Решил съм да изоблича Торсън. Пипнал съм го за топките. Знам, че ти се е обадил в събота вечерта в хотела. Залових го.

— Не знам какво имаш предвид, а за източници не говоря. С когото и да било.

— Не ти е необходимо. Сгащил съм го. Няма къде да мърда. Опиташ ли се да му се обадиш след разговора ще свършиш в охраната на банките в Солт Лейк. Така да знаеш.

Споменаването на репликата на Рейчъл за сибирското назначение не спомогна гневът ми да намалее. Челюстите ми още бяха свити, докато чаках отговора му.

— Лека нощ, Джак — произнесе накрая той. — Мога само да ти кажа, нека да приключваме с това и си живеем живота.

— Почакай, Уорън. Отговори ми на един въпрос.

В гласа ми се вмъкна умолителна нотка, от която мк се повдигаше. Когато той не се обади, продължих:

— Страницата от бележника ми, която остави в хранилището на фондацията. Нарочно ли го направи? Още от самото начало ли го беше замислил?

— Това са два въпроса — отвърна той и долових насмешката в гласа му. — Трябва да тръгвам.

И той затвори.

Десет минути по-късно гневът ми започна да се уталожва. Най-вече с помощта на една силна доза „Блъди Мери“. Фактът, че сега вече можех да подкрепя обвиненията си срещу Торсън с някои доказателства, също спомогна за успокоението ми. Истината беше там, че не можех да обвинявам Уорън. Той ме беше използвал, но нали репортерите са за това. Кой би могъл да го знае по-добре от мен?

С Торсън обаче нещата бяха по-различни. Имах пълното право да го обвиня и щях да го направя. Не знаех кога или как, но бях решил да представя хотелската му сметка на Бакъс. Щях да направя всичко Торсън да си плати.

След като приключих с питието, върнах се пак на сметките от хотела, които бях натъпкал в джоба на седалката. Подтикван единствено от любопитството, започнах с тази на Торсън и разгледах обажданията, които беше направил преди и след разговора си с Уорън.

Беше провел само три междуградски разговора по време на двудневния си престой във Финикс и всичките в рамките само на половин час. Освен разговора му с Уорън в 12 и 41, минути само преди това беше телефонирал на номер с код на областта 703 и после на номер с код на областта 904 в 12 и 56. Ставаше ясно, че номерът със 703 е на центъра на ФБР във Вирджиния, но тъй като нямах какво да правя, набрах го. Веднага ми отговориха.

— ФБР, Куантико.

Затворих. Бях прав. След това позвъних на третия номер, без дори да знам къде беше областта с код 904. След три иззвънявания оттам се включи някакъв пронизителен сигнал — езикът, разбиран единствено от компютрите. Изчаках, докато стихнат електронните писъци. След като никой не се бе отзовал на призива му, тамошният компютър прекъсна връзката.

Това ме озадачи. Поисках информация за областта с код 904 и запитах телефонистката за най-големия град в областта. Отговориха ми, че е Джаксънвил. После ги запитах дали областта включва и Райфорд; така се и оказа. Благодарих и затворих.

По събраните от библиотекарката материали за Хорас Гомбъл знаех, че Центърът за превъзпитание се намираше в Райфорд. Това беше мястото, където Хорас Гомбъл в момента беше затворен и където навремето Уилям Гладън също е лежал. Замислих се дали обаждането на Торсън до компютър в областта с код 904 няма някаква връзка с Гладън или Гомбъл.

Още веднъж се обадих на телефонните услуги за 904. Този път поисках номера на централата на института в Райфорд. Първите три цифри бяха 431, същите като на номера, който Торсън бе набрал от стаята си в хотела. Отпуснах се на седалката и се замислих. Защо бе звънял до затвора? Дали не бе осъществил директна връзка с някой компютър там, за да провери Гомбъл, или да прегледа някой файл за Гладън? Спомних си, че Бакъс бе споменал, че ще накара някого да провери дали Гомбъл е в затвора. Може би го беше възложил на Торсън, след като го бе посрещнал на летището в събота вечерта.

Хрумна ми още едно обяснение за обаждането. Преди по-малко от час Торсън ми беше споменал, че Гладън е бил проверен като потенциален заподозрян, но е бил отхвърлен. Може би обаждането му е било някаква част от тази проверка. Каква част обаче, можех само да гадая. Единственото нещо, което ми се струваше ясно, беше, че съм бил информиран далеч не за всичко, което са правили агентите. Вярно, бях се намирал сред тях, но за някои неща просто са ме държали в неведение.

Другите сметки не съдържаха никакви изненади. Тези на Картър и Томпсън бяха чисти, нямаше проведени телефонни разговори. Според сметката му Бакъс бе звънял на същия номер в Куантико някъде около полунощ и в събота, и в неделя. Любопитен, набрах номера. Веднага ми отговориха.

— Куантико, дежурна централа.

Затворих, без да кажа нищо. Очевидно Бакъс бе звънял до Куантико също като Торсън да провери за новопостъпили съобщения или други работи в бюрото.

Накрая отворих сметката на Рейчъл и онзи стар трепет отново се пробуди в душата ми. Беше чувство, което не се беше проявило при разглеждането ми на другите сметки. Бях като подозрителен съпруг, който проверява жена си. Изпитвах нещо воайорско, примесено и с чувство на вина.

Беше провела четири телефонни разговора от стаята си. Всички бяха до централи в Куантико, като два пъти бе набирала същия номер, на който бе звънял и Бакъс, Дежурната централа. Набрах един от новите номера, с които бе разговаряла, и един телефонен секретар ми отговори с нейния глас.

— Това е телефонът на специален агент на ФБР Рейчъл Уолинг. В момента не съм на разположение, но ако оставите името си и кратко съобщение, ще ви се обадя веднага щом се освободя. Благодаря ви.

Тя беше проверявала служебния си телефон за постъпили съобщения. Набрах последния номер, с който се бе свързала в неделя вечерта в 6 и 10, и ми отговори женски глас:

— Психологически портрети, Доран.

Бързо затворих, обзет от угризения. Брас ми харесваше, но не чак дотам, че да я осведомявам за факта, че проверявам телефонните обаждания на колегите й агенти.

След като приключих с хотелските сметки, сгънах ги и ги пъхнах обратно в калъфа на компютъра си.