Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (45)

45.

На сутринта намерихме Бакъс вече да чака в залата за конференции на седемнадесетия етаж. Беше поредният ясен ден и виждах върха на Каталина да се издига зад стаената над морето мъгла в залива на Санта Моника. Беше осем и половина, но той бе свалил сакото си и имаше вида на човек, изкарал така най-малко няколко часа. Мястото му на съвещателната маса беше белязано с купища документи, два отворени лаптопа и купчина розови телефонограми. Лицето му беше изпито и тъжно. Сякаш смъртта на Торсън бе оставила траен отпечатък върху него.

— Здравейте, Рейчъл, Джак — поздрави ни той. Утрото не беше добро и той не поздрави с него. — Как е ръката ти?

— Добре е.

Бяхме си донесли кафе; видях обаче, че той няма. Предложих му моето, но той каза, че вече е изпил прекалено много.

— Как се развиват нещата? — запита Рейчъл.

— И двамата ли се изнесохте? Опитах се да те открия сутринта, Рейчъл.

— Да — отвърна тя. — Джак искаше нещо по-уютно. Преместихме се в „Шато Мармонт“.

— Доста прилично.

— Не се тревожи. Няма да прилагам фактурата за осребряване.

Той кимна и по начина, по който я изгледа, разбрах, че знае, че не е вземала отделна стая и следователно няма какво да прилага. Впрочем това определено беше последната му грижа.

— Всичко вече се оформя — каза той. — Предполагам, поредният случай за изследванията ни. Тия хора — ако можем изобщо да ги наричаме така — никога не престават да ме изумяват. Всеки един от тях с историите си… всеки от тях е черна дупка. И никога няма достатъчно кръв, за да я запълни.

Рейчъл измъкна стол и седна срещу него. Седнах до нея. Не казахме нищо. Знаехме, че му се иска да се изприказва. Той протегна ръка с молив в нея и почука единия лаптоп.

— Този е неговият. Снощи го открихме в багажника на колата му.

— Кола на „Херц“ ли? — запитах аз.

— Не. Дошъл е до „Дейта Имиджинг“ с един плимут модел осемдесет и четвърта година, регистриран на Дарлийн Кугел, тридесет и шест годишна, от Северен Холивуд. Снощи отидохме в апартамента й, позвънихме и след като никой не ни отвори, влязохме. Намерихме я в леглото. Гърлото й беше прерязано, вероятно със същия нож, който е използвал при Гордън. Беше мъртва от няколко дни. Изглежда, е горил благовонни пръчици, пръскал е навсякъде с парфюм, за да убие вонята.

— Прекарал е там няколко дни с тялото й? — запита Рейчъл.

— Така изглежда.

— Дрехите му, с които дойде в магазина, нейни ли бяха? — запитах.

— И перуката.

— Защо се е пременил като нея? — запита Рейчъл.

— Не знаем и едва ли някога ще узнаем. Предполагам, че е знаел, че всички го търсят. Полицията, бюрото. Според мен той си е мислел, че така е най-безопасно да излезе от жилището й, да си получи камерата и после да изчезне от града.

— Вероятно. Какво открихте в жилището й?

— Нямаше кой знае какво, обаче е притежавала две места за паркиране в гаража и на едното открихме кола „Понтиак Файърбърд“ модел осемдесет и шеста година. Регистрационен номер от Флорида, оказа се на Глейдис Оливерос от Гейнсвил.

— Майка му? — предположих.

— Да. Преместила се е там, когато е влязъл в затвора, за да е по-близо до него, поне така предполагам. Омъжила се е повторно и е сменила името си. Отворихме багажника на понтиака и намерихме компютъра и още няколко неща, включително и книгите, които Брас бе забелязала на снимката от килията. Имаше и един стар спален чувал. По него имаше следи от кръв и от лабораторията го взеха за експертиза. Според първоначалния доклад в изолацията има влакна от капок.

— Което означава, че е пъхал някои от жертвите си в багажника — казах.

— Което обяснява също така и часовете, през които не ги е виждал никой — добави Рейчъл.

— Я почакайте малко — казах аз. — Ако е ползвал колата на майка си, тогава какво ще кажете за онази на „Херц“ от Финикс? Защо му е трябвало да наема кола, след като вече е разполагал с такава?

— Още една предпазна мярка, Джак. Използва колата на майка си, за да пътува от град на град, но после взема друга под наем, когато се придвижва, за да убие поредното ченге.

Смущението от глупавия ми въпрос се изписа на лицето ми, но Бакъс се направи, че не го забелязва.

— Така или иначе, още не сме се добрали до регистрите на „Херц“, така че да не се разсейваме с излишни хипотези. За момента най-важният обект е компютърът.

— Какво има в него? — запита Рейчъл.

— Оперативната служба тук разполага с екип от компютърни специалисти, които работят съвместно с групата в Куантико. Единият от агентите, Дон Клиърмаунтън, го взе снощи и откри кода към три сутринта. Копира съдържанието на твърдия диск върху голямата им машина, с която разполагат тук. Пълен е с фотографии. Петдесет и седем на брой.

Бакъс разтри носа си. Беше се състарил от последния път, когато се видяхме в болницата. И то много.

— На деца? — запита Рейчъл.

Бакъс кимна.

— Господи! Жертвите ли?

— Да… преди и след това. Ужасно! Отвратително.

— И той ги е предавал някъде? Както и предполагахме?

— Да, компютърът му има клетъчен модем, също както Гордън… също както той предполагаше. Той също е регистриран в Гейнсвил на Оливерос. Буквално преди минути получихме информацията.

Посочи към някои от документите пред себе си.

— Има страшно много повиквания по територията на цялата страна. Бил е свързан в някаква мрежа. Мрежа, чиито потребители са се интересували от този тип фотографии.

Той хвърли поглед на документите пред себе си. Очите му бяха мрачни, но не бяха загубили блясъка си.

— Сега установяваме адресите на всички. Ще направим много арести. Много хора ще си платят. Смъртта на Гордън няма да остане напразна.

Той кимна, повече на себе си, отколкото на нас.

— Можем да сравним трансмисиите и потребителите на банковите депозити, които открих в Гейнсвил — каза Рейчъл. — Обзалагам се, че ще установим колко точно са плащали за тези фотографии и кога.

— Клиърмаунтън и хората му вече работят върху проблема. Те са в дъното на коридора в кабинетите на група Три, ако искате да се отбиете при тях.

— Боб? — обадих се. — Разгледаха ли всичките петдесет и седем фотографии?

Той ме изгледа, преди да ми отговори.

— Аз ги разгледах, Джак. Аз.

— Само на деца ли бяха?

Усетих как невидим обръч стяга гърдите ми. Всичко, в което се бях мъчил да се самоубеждавам, че емоционално съм бил изстинал към брат си и сполетялата го трагедия, беше лъжа.

— Не, Джак — отвърна Бакъс. — Това не са картини на онези жертви. Сред тях няма полицейски служители, нито пък някои от възрастните жертви. Предполагам…

Той не завърши.

— Какво? — запитах.

— Предполагам, че за тях този тип фотографии не биха били печеливши.

Сведох поглед към ръцете си върху масата. Дясната ми ръка вече започваше да ме пощипва под белите превръзки. Усетих как по цялото ми тяло се разля облекчение. Мисля, че това беше облекчение. Защото какво друго би изпитал човек, когато разбере, че никъде по страната не циркулират изображения на тялото на убития ти брат, които всеки душевноболен потребител на Интернет би могъл да разглежда на монитора си?

— Мисля, че когато работата около нашия човек се разбере, ще има много хора, готови да устроят парад в твоя чест, Джак — каза Бакъс. — Ще те поставят в открита кола и ще те разкарат по цялата Медисън Авеню.

Погледнах го. Не знаех дали това е просто опит да се пошегува, но се усмихнах.

— Може би понякога отмъщението е също толкова добро, колкото и правосъдието — каза той.

— Те не се различават много едно от друго, ако питаш мен.

След малко Боб реши да промени темата на разговора.

— Джак, трябва да снемем официалните ти показания. Уговорил съм един от стенографите на оперативната служба да бъде тук в девет и половина. Готов ли си?

— Повече от всякога.

— Искаме цялата история подред, без да пропускаш нищо. Мисля, че ще се оправиш, нали, Рейчъл?

— Разбира се, Боб.

— Бих искал да приключим с всичко още днес и да го предадем утре на областния прокурор.

— Кой ще подготвя документите за областния прокурор? — запита Рейчъл.

— Картър.

Той погледна часовника си.

— Имаш още няколко минути, но можеш да отидеш до дъното на коридора и да провериш дали Сали Кимбъл вече не е дошла.

Аудиенцията беше приключила. Изправихме се и тръгнахме към вратата. Наблюдавах Рейчъл, опитвайки се да разбера дали беше ядосана, че трябва да снеме показанията ми, докато през това време местните агенти проследяват регистрите в компютъра на Гладън, което за момента изглеждаше най-вълнуващата част от разследването. Лицето й обаче не показваше нищо; на излизане тя се спря и каза на Бакъс, че ще е наблизо, ако му потрябва още нещо.

— Благодаря ти, Рейчъл — отвърна той. — О, Джак, щях да забравя. Това е за теб.

Той ми протегна снопче розови телефонограми. Върнах се до масата и ги взех.

— И това.

Той повдигна калъфа с компютъра ми от пода до стола си и ми го подаде над масата.

— Вчера си го забрави в колата.

— Благодаря ти.

Разгледах снопа розови бланки. Бяха повече от дузина.

— Ти си вече известен, Джак — каза Бакъс. — Само не си вири носа.

— Само ако ми уредят парад.

Той не се усмихна.

 

 

Докато Рейчъл отиде да види за стенографката, аз останах в коридора и прехвърлих съобщенията. Бяха предимно от мрежите, като някои от тях се повтаряха, но имаше и няколко репортери от вестници, дори един от конкуренцията ми в града — от „Денвър Поуст“. Таблоидите — вестници и телевизионни канали, също бяха оставили съобщения. Майкъл Уорън също не се беше сдържал. По кода на областта 213, с който започваше номерът му с молба да му позвъня, установих, че още е в града.

Трите съобщения, които ме заинтригуваха най-много, не бяха от новинарските медии. Дан Бледсоу от Балтимор бе позвънил само преди час. Другите две бяха от издателства, едното от главен редактор в една издателска къща от Ню Йорк, а другото от един помощник на издател в друго издателство. Двете имена на издателствата предизвикаха силен трепет у мен.

В този момент се приближи Рейчъл.

— Ще пристигне всеки момент. Тук има един празен кабинет, който можем да използваме. Трябва да изчакаме там.

Последвах я.

 

 

Стаята беше умалено копие на тази, в която се бяхме срещнали с Бакъс, с кръгла маса и четири стола около нея, страничен рафт с телефон върху него и прозорец с изглед на изток към центъра на града. Запитах Рейчъл, дали мога да използвам телефона, докато чакаме, и тя ми махна утвърдително. Набрах номера, оставен от Бледсоу, и той вдигна още след първото позвъняване.

— Частно бюро за разследване Бледсоу.

— Обажда се Джак Макавой.

— Джак Мак, как върви?

— Бива. А ти?

— Далеч по-добре, когато чух новините тази сутрин.

— Радвам се, че си добре.

— Ти си свършил чудесна работа, Джак, браво! Така му се пада на този кучи син!

„Защо тогава не ми е хубаво“, помислих аз, но не го изразих на глас.

— Джак?

— Да?

— Имаш една бира от мен, Джак. И една от Джони Мак.

— Не, не ми дължите нищо, Дан. Ти толкова много ми помогна.

— Е, дори и да е така, отбий се някой ден и ще те заведа да опиташ най-вкусните раци в една таверна тук. Аз черпя.

— Благодаря ти, Дан. Ще се отбия.

— Хей, какво ще кажеш за оная Джи-гърла, дето я писаха във вестниците и я показаха по телевизора? Агент Уолинг. Страхотно парче.

Вдигнах поглед към Рейчъл.

— Да, страхотно парче.

— Видях я на репортажа по Си Ен Ен как те извеждаше снощи от онзи магазин. Да си отваряш очите на четири, момче.

Той се опитваше да ме развесели. Затворих и разгледах пак двете съобщения от издателите. Изкушавах се да им позвъня, но размислих. Не бях запознат много добре с издателския бизнес, но по времето, когато пишех първия си роман — който по-късно изоставих недовършен в чекмеджето — бях направил едно малко проучване и бях решил, че когато и да завърша книгата, ще си намеря литературен агент, преди да отида при издателите. Дори си бях избрал и агента, който щеше да ме представлява. Само че никога не завърших романа си, за да му го изпратя. Реших да потърся името и телефона му, за да му се обадя по-късно.

Следващото обаждане, над което се замислих, беше на Уорън. Стенографката още я нямаше, така че реших да му се обадя. Когато помолих телефонистката да ме свърже с Уорън, видях Рейчъл да вдига удивено очи. Намигнах й; гласът от другата страна ми съобщи, че той не бил в кабинета си. Казах й името си, но не оставих никакви съобщения или номер да ми се обади. Нека да пукне от яд, че е изтървал обаждането ми.

— Защо му звъниш? — запита ме тя, след като затворих. — Не бяхте ли на нож?

— Предполагам, че си права. Може би звънях да му кажа да си го зачука.

 

 

Разказът ми с пълни подробности отне час и петнадесет минути. В началото Рейчъл ми задаваше въвеждащи въпроси, предназначени да навляза в събитията в хронологичен ред. Когато стигнах до стрелбата, въпросите й станаха вече по-конкретни и за пръв път ме попита какви мисли са ме вълнували при едно или друго действие.

Казах й, че съм посегнал към револвера просто за да го отнема от Гладън, нищо повече. Разказах й за идеята си да изстрелям куршумите към някое безопасно място, след като го изтръгна, и че вторият изстрел не беше преднамерен.

— По-скоро той го направи като дръпна револвера към себе си, разбираш ли? Просто направи още един опит, а палецът ми беше върху спусъка. И когато дръпна револвера към себе си, той изгърмя. Все едно се самоуби. Сякаш знаеше какво ще се случи.

Отделихме още няколко минути на този проблем; Рейчъл ми зададе няколко допълнителни въпроса. После каза на стенографката, че разшифрованият текст ще й е нужен на следващата сутрин, за да го включи към обвинителните документи, предназначени за областния прокурор.

— Какво искаш да кажеш с това „обвинителен пакет“? — запитах я аз, след като стенографката излезе от стаята.

— Просто термин. Така го наричаме, без значение дали се стремим към отправяне на обвинение или обвинителен акт или не. Спокойно. При твоя случай определено не търсим нищо друго освен самоотбрана, оправдано лишаване на човек от живот. Не се тревожи, Джак.

 

 

Беше рано, но решихме да обядваме. Рейчъл каза, че след това ще ме остави в хотела. Имаше още работа в оперативната служба, но аз бях приключил за деня. Вървяхме по коридора, когато тя забеляза, че вратата с табела „Група трета“ е отворена, и надзърна вътре. В стаята имаше двама мъже, и двамата седнали пред компютри с купчини разпечатки до клавиатурите и върху кутиите на компютрите. Върху монитора на един от агентите забелязах екземпляр от същата книга на Едгар Алън По, която имах и аз. Той ни забеляза пръв.

— Здравейте, аз съм Рейчъл Уолинг, как върви работата?

В този момент и другият вдигна глава; двамата ни поздравиха, представяйки се едновременно. Рейчъл ме представи. Мъжът, който ни беше забелязал пръв и който се беше представил като Дон Клиърмаунтън, заговори:

— Дотук върви добре. В края на деня ще имаме списък с имената и адресите. Ще ги разпратим до най-близките оперативни служби, с което ще им осигурим материал достатъчен, за да си извадят заповеди за обиск.

За миг си представих агенти, разбиващи врати и изритващи от леглата педофилите, купували цифрови изображения на убитите и осакатени деца. Това щеше да е Денят на разплата в цялата страна. Видях заглавията във вестниците. ОБЩЕСТВОТО НА МЪРТВИЯ ПОЕТ. Така щяха да ги кръстят.

— В процеса на работа обаче се натъкнах на нещо много важно — каза Клиърмаунтън.

Агентът, специалист по компютрите, се усмихваше победоносно. Това беше покана и двамата с Рейчъл пристъпихме в стаята.

— Какво е то? — запита тя.

— Един доста дълъг списък с имена на любители, на които Гладън е изпращал цифровите изображения. После взехме регистрираните електронни депозити в банката в Гейнсвил. Събрахме ги заедно и се получи една доста любопитна картина.

Той издърпа листовете изпод клавиатурата на другия агент, прелисти ги и измъкна един.

— Например, на пети декември миналата година по сметката е бил извършен депозит от петстотин долара. Бил е изпратен от Минесотската национална банка в Сейнт Пол. Подателят носи името Дейвис Смит. По всяка вероятност фалшива самоличност. На следващия ден клетъчният модем на Гладън изпраща съобщение на един номер, чийто собственик се оказа някой си Данте Шърууд в Сейнт Пол. Връзката е продължила четири минути, времето, необходимо за предаването и получаването на фотоизображение. А тук имаме с дузини такива предадени фотоизображения. Времето между депозитите и предаванията на изображенията е един ден.

— Чудесно.

— А сега въпросът, който следва от всички тия предавания и приемания, е, как всички тези купувачи са научили за Гладън и какво е имал той за продан? С други думи, къде е бил пазарът на тези изображения?

— И вие го открихте.

— Да, открихме го. Това е номерът, най-често набиран по клетъчния модем. Това е компютърен бюлетин за съобщения. Нарича се PTL Нетуърк.

Рейчъл силно се изненада. — Praise The Lord^[1]?

— Де да беше така. Почти сме сигурни, че е Pre-Teen Love^[2].

— Страхотно.

— Да. Всъщност не беше трудно да се досети човек. Не е толкова оригинално, а повечето от тези бюлетини използват такива съкращения за евфемизми. Вмъкването в мрежата всъщност беше върху това, което се блъскахме до обяд.

— И как успяхте да го направите?

— Използвахме паролите на Гладън.

— Почакайте за минутка — изрече възбудено Рейчъл. — Случилото се снощи беше излъчено по новините на всички медии в цялата страна. Не би ли било логично операторът на този BBS да го изтрие от мрежата? Нали разбираш, отрязва достъпа и паролата му за мрежата, преди да успеем да се вмъкнем?

— Трябвало е, но не го е направил. — Клиърмаунтън и другият агент размениха съзаклятнически усмивки. Явно не ни казваха всичко. — Може би системният оператор да е бил зает и да не е успял.

— Добре, давайте останалото — изрече нетърпеливо Рейчъл.

— Опитахме всичко, за да се вмъкнем, нали разбирате, вариации с името на Гладън, дата на раждането, социална осигуровка, всички обичайни трикове. И нищо. Помислихме си същото, дето и на вас ви е хрумнало, че са го изтрили от системата.

— И тогава?

— И тогава се обърнахме за помощ към Едгар Алън По.

Клиърмаунтън взе тежкия том от монитора.

— Това е система с достъп, състоящ се от две пароли. Първата я открихме лесно. Беше Едгар. При втората обаче ни се отели волът. Пробвахме Гарвана, Кумирът нощ, Ъшър, всичко, което можехме да вземем от книгата. После се върнахме обратно и пак почнахме с имената на Гладън и числата. Пак нищо. И тогава — Бум! — чудото стана. Джо го направи, докато си хапваше кейка с кафето.

Клиърмаунтън посочи към другия агент, Джо Перес, който се ухили, протягайки се на стола си. Това, което той бе направил като компютърно ченге, беше равносилно на арест на опасен престъпник, извършен от патрулно ченге. Беше горд като момче, постигнало първия си удар на игрален автомат.

— Тъкмо четях за По, докато си почивах — обясни Перес. — Очите ми вече бяха започнали да ме болят от това непрекъснато взиране в монитора.

— За наш късмет взел да ги отмори с книгата — намеси се Клиърмаунтън, поемайки инициативата пак в свои ръце. — Както си чете биографичния раздел, се натъкнал на една забележка, че По веднъж използвал друго име, когато постъпвал в армията или нещо такова. Едгар Пери. Използвахме го и тръгна като по масло. Влязохме.

Клиърмаунтън се извърна и блъсна длан в длан с Перес. Напомняха ми на две пощръклели колежанчета. Съвременно ФБР, помислих си аз.

— И какво открихте?

— Има дванайсет табла с обяви. Повечето засягат дискусии за специфични вкусове. С други думи, момичета под дванайсет години, момчета под десет, от тоя сорт. Има и едно табло с имена на адвокати с препоръки. Намерихме вътре и Краснър, адвоката на Гладън. Има и някакво шантаво табло с биографични дивотии, гъмжащо от всевъзможни шантави есета и всякакви помии. Има и няколко, които трябва да са от нашия човек. Вижте това.

Той прехвърли купчината листове и измъкна една разпечатка. Зачете го.

— Това е писано от някой от тях. „Мисля, че те знаят за мен. Моят час, облян от светлината на хорското възхищение и страх, е вече близо. Аз съм готов.“ По-нататък продължава. „Страданието е моята страст, моята религия. То никога не ме изоставя. Той е моят пътеводител. Това съм аз.“ Пълно е с такива дивотии, като на едно място авторът нарича себе си „Кумирът нощ“. Така че според нас това е той. Вашите хора, които се занимават с BBS, ще извлекат достатъчно материал за изследователските си архиви.

— Добре — произнесе Рейчъл. — Нещо друго?

— Едно от таблата е търговско. Нали знаете, където хората обявяват неща за продан или покупка.

— Като фотоизображения и документи за самоличност?

— Точно. Някъде по мрежата има човек, който продава шофьорски книжки с алабамска регистрация. Налага се колкото е възможно по-бързо да спипаме това копеле. Освен това открихме един файл с информация за стоката, дето я предлага Гладън с компютъра си. Минималната цена беше петстотин долара за снимка. А за един бон можеш да си купиш три. Потрябва ли ти нещо, оставяш съобщение с номера на компютъра си. Изпращаш парите по банковата сметка и картинките цъфват в компютъра ти. На таблото за търговски обяви има съобщение, че този човек може да осигури всякакви изображения за хора с всякакъв вкус.

— Сякаш приема заявки, след което излиза и тръгва на лов…

— Точно.

— Казахте ли това на Боб Бакъс?

— Да, той беше тук.

Рейчъл ми хвърли поглед.

— Този парад май започва да изглежда все по-голям и по-голям.

— Забравихте най-хубавата част — каза Клиърмаунтън. — Впрочем за какъв парад става дума?

— Нищо. Каква е най-хубавата част?

— Става дума за BBS. Успяхме да идентифицираме номера с определено местоположение.

— И?

— Центърът по превъзпитание Райфорд, Флорида.

— О, Господи! Гомбъл?

Клиърмаунтън се ухили и кимна.

— Точно това предполага и Боб Бакъс. Ще възложи на някого да провери. Аз вече се обадих в затвора и попитах дежурния офицер къде е този краен потребител. Каза ми, че се намирал в канцеларията на снабдяването. А преди това ми беше направило впечатление, че всички обаждания на Гладън до този номер бяха правени след пет часа следобед източно време. Офицерът ми каза, че канцеларията на отдела по снабдяване всеки ден се затваряла и заключвала в пет. Сутрин отварял в осем. Попитах го също така дали в помещението има компютър за следене на заявките и запасите и той ми отговори, че има. Питах го и за телефон. Оказа се, че има и телефон. Но не бил свързан към компютъра. Вярвай ми или не, но този момък не може да различи модем от дупка в земята. Това е човек, който се е хванал на работа всеки ден в затвора. Помислете върху това. Казах му да провери още веднъж телефонната линия, но някоя вечер след работно време и…

— Почакай малко. Да не вземе…

— Не се тревожи, няма да направи никаква беля. Казах му да не пипа нещо, докато не му се обадим повторно. Засега просто мрежата трябва да си остане включена след пет източно време, това е всичко. Попитах го кой работи в това помещение. Оказа се Хорас Гомбъл. Той бил доверено лице на затворническата управа. Виждам, че вече се познавате с него. Предполагам, че всяка вечер той включва телефона към компютъра, след което заключва и се прибира в килията си.

 

 

Рейчъл отложи обяда си с мен поради новия развой на събитията. Каза ми да си взема такси обратно до хотела и че ще ми се обади при първа възможност. Каза ми още, че е възможно да се върне във Флорида, но преди това ще ми се обади. Искаше ми се да остана, но умората от безсънната нощ вече започваше да ме притиска.

Взех асансьора надолу. Тъкмо вървях през фоайето на федералната сграда и си мислех дали да се обадя на Грег Глен да проверя за някакви новопостъпили съобщения, когато дочух зад себе си познат глас:

— Хей, фукльо, как върви?

Обърнах се. Майкъл Уорън се приближаваше към мен.

— Уорън? Опитах се да се свържа с теб в „Таймс“. Казаха ми, че си излязъл.

— Бях тук. В два трябваше да има още една пресконференция. Реших да подраня малко и да видя какво мога още да изровя.

— Като например поредния източник?

— Казах ти, Джак, няма да говоря с теб на тази тема.

— Е, добре тогава, и аз няма да говоря с теб.

Обърнах се и тръгнах. Той ме повика:

— Тогава защо си ме търсил? Само за да злорадстваш ли?

Обърнах се към него.

— Нещо такова, предполагам. Да ти кажа право, Уорън, не ти се сърдя. Ти не пропусна да се възползваш от история, която ти беше поднесена на тепсия; хитро. Не мога да те обвиня. Торсън си имаше своя собствена програма, за която ти не можеше да знаеш. Той те използваше, но нали в крайна сметка всеки от нас бива използван. Хайде, довиждане.

— Почакай малко, Джак. След като не си ми ядосан, защо не искаш да разговаряме?

— Защото все още сме си конкуренти.

— Не, момче, вече не сме. Ти дори вече не правиш репортажите. Тази сутрин се обадих в редакцията на „Роки“ и ги помолих да ми изпратят по факса първата страница. Дали са я на друг човек. Единственото място, където се споменава името ти, е в самия репортаж. Край на авторските репортажи, Джак. Ти не си автор на статията, защото вече фигурираш в нея. Така че защо не си спретнем едно интервю тук, като ти задам няколко въпроса?

— От рода на „Как се чувствате?“. Това ли искаш да ме питаш?

— И това също.

Дълго време не откъснах поглед от него. Колкото и да не го обичах заради това, което беше направил, не можех да отрека, че не го разбирам. Той просто си вършеше работата, както и аз самият си я бях вършил толкова пъти преди това. Погледнах часовника си и площадката на паркинга пред хотела. Нямаше таксита.

— С кола ли си?

— Да, служебна.

— Откарай ме до „Шато Мармонт“. Ще си поговорим по пътя.

— Официално?

— Официално.

Той включи един диктофон и го постави върху арматурното табло. Трябваха му само основните неща. Искаше да цитира думите ми за извършеното от мен предната нощ, вместо да разчита на сведенията от втора ръка, давани от официален говорител на ФБР. Това беше прекалено лесно, а той беше прекалено добър репортер, за да се задоволи с официалното резюме. Всеки път, когато това биваше възможно, той се добираше до първоизточника. Разбирах го. Нали и аз бях като него.

Разказването на историята ми достави някакво странно задоволство. Не беше нещо, което вече да не съм го съобщил на Джаксън в нашия вестник, така че не разкривах никакви вътрешнофирмени тайни. Уорън обаче по стечение на обстоятелствата беше вътре в историята още от самото начало и мисълта, че аз разказвах откъде води началото си тя и как свършва, ми доставяше известно удовлетворение.

Спестих обаче последните новости, тия за мрежата PTL и как Гомбъл я управляваше от затвора. Не заслужаваше чак толкова. Аз самият смятах да пиша за това, без значение дали щеше да бъде за „Роки“ или за някой от издателите в Ню Йорк.

Стигнахме до входа на „Шато Мармонт“. Едно пиколо отвори вратата, но аз не излязох. Погледнах Уорън.

— Още нещо?

— Не, мисля, че записах всичко. Трябва да се връщам в сградата на федералното ведомство, за да хвана пресконференцията. От това обаче ще стане страхотен репортаж.

— Да, ти и „Роки“ сте единствените, които разполагат с него. Нямам намерение втори път да ходя в хранилището, освен ако не бутнат нещо с шестцифрено число.

Той ме изгледа изненадано.

— Майтап, бе, Уорън. Вярно, пак бих се вмъкнал с теб в хранилището на фондацията, но това е всичко. Таблоидите обаче ще останат с пръст в устата.

— А издателите?

— Мисля върху това. А ти?

— Отказах се, щом излезе първият ти материал. Агентът ми каза, че редакторите, с които е разговарял, проявявали далеч по-голям интерес към теб, отколкото към мен. Твоят брат беше жертва, не моят. За всички беше очевидно, че си вътре в историята. Единственото нещо, което бих могъл да им шитна, би била някоя бърза и мръсна измишльотина. Благодаря. Държа на името си.

Кимнах и се извърнах към вратата с ръка върху дръжката.

— Благодаря ти, че ме докара.

— Благодаря ти за историята.

Бях вече излязъл от колата и затварях вратата, когато Уорън понечи да каже нещо, но спря.

— Какво има?

— Мислех да… а, такова… по дяволите, Джак, за източника ми по тази история. Ако…

— Забрави го, човече, това вече няма никакво значение. Нали ти казах, човекът е мъртъв, а ти направи онова, което всеки репортер би направил на твое място.

— Не, почакай. Не това исках да ти кажа… Аз не издавам източниците си, Джак, но мога да ти кажа кой не ми е бил източник. Торсън не ми е казвал дори и думичка, разбираш ли? Аз дори не го познавах.

Само кимнах безмълвно. Той не знаеше, че бях видял сметките за телефонните разговори от стаята на Торсън в хотела и знаех, че лъже. Някакъв нов ягуар плъзна под козирката на паркинга и закова; мъж и жена, облечени от глава до пети в черно, започнаха да се измъкват от него. Отново погледнах към Уорън. Какво ли се мъчеше да направи? Какъв ли номер се опитваше пак да ми скрои?

— Така ли?

Той обърна длан нагоре и кимна.

— Да, така е. След като той е мъртъв и ти си очевидец на смъртта му, си помислих, че имаш право да го знаеш.

За втори път от началото на разговора ни го изгледах продължително.

— Добре — казах. — Благодаря ти. Ще се видим пак.

Изправих се и затворих вратата, после се приведох да погледна Уорън през стъклото: махнах му. Той ми козирува и колата потегли.