Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (20)

20.

Като демонстрация на добра воля и доверие в мен Рейчъл Уолинг почна първа, след като изтръгна от мен обещание, че разговорът ни е строго поверителен и неофициален до момента, в който шефът на екипа им не реши до каква степен бюрото ще се ангажира със сътрудничеството ми, ако изобщо решаха да го направят. Нямах нищо против да обещая, защото добре съзнавах, че държа козовете. Вече имах на практика готов репортаж, а бюрото едва ли би се възхитило, ако се вдигне шум. Разсъдих, че този жест ми предоставя голяма възможност за въздействие, без значение дали агент Уолинг го осъзнаваше или не.

В продължение на половин час, докато се придвижвахме бавно на юг по магистралата към Куантико, тя ми разказа какво е предприело бюрото за последните двайсет и осем часа. Натан Форд от Фондацията по прилагането на законите й се обадил в четвъртък в три часа, за да я информира за посещението ми във фондацията, за резултатите от моето разследване до този момент и молбата ми да разгледам папките със случаите на самоубийства сред полицаите. Уолинг го похвалила за решението да ми бие шута и после се посъветвала с Боб Бакъс, нейния пряк шеф. Той й разрешил да прекъсне работата по профилирането, която й била зададена, и да продължи с неотложното разследване на молбата, която бях отправил към Форд при срещата ни. До този момент в бюрото не се бил обаждал още никой от Денвър или Чикаго. Уолинг започнала с компютъра от службите към Секцията за изучаване на бихейвиористичните науки, който имал директна връзка с компютъра на фондацията.

— На практика направих същото проучване, което Майкъл Уорън е направил за теб — каза тя. — В действителност бях на терминала в Куантико, когато той се вмъкна в мрежата и си направи проучването. Аз само идентифицирах потребителя и буквално го проследих как си свърши работата върху екрана на лаптопа ми. Още тогава предположих, че ти си успял да го уговориш да ти стане източник и сега си изпълнява поетото задължение. Тук вече възникна проблемът да му свием малко сармите, както вече можеш да се досетиш. Днес не се налагаше да ходя чак в града, защото при нас в Куантико имаме копия на всички протоколи. Но аз бях длъжна да проверя какво правиш. Получих второ потвърждение, че Уорън ти снася информация и че си получил копия от протоколите, когато открих страницата ти от бележника сред папките.

Поклатих глава.

— Какво ще стане с Уорън?

— След като казах на Форд, двамата го опипахме тази сутрин. Той ми призна какво е направил, дори ми каза и в кой хотел си отседнал. Форд поиска оставката му и той я подаде.

— По дяволите!

Изпитах угризения, макар и да не бях разгневен от случилото се. Защото не бях сигурен дали Уорън по някакъв начин не е режисирал собствената си оставка. Може би е решил сам да се махне. Поне така се мъчех да убедя себе си. Беше по-лесно по този начин.

— Между другото, къде ми беше издънката в изпълнението? — запита тя.

— Редакторът ми не знае къде съм отседнал. Това беше известно само на Уорън.

Тя замълча за известно време, докато накрая я подсетих, че трябва да продължава с хронологията на разследването. Каза ми, че в четвъртък следобед, когато провеждала търсенето, се натъкнала на същите тринадесет мъртви детективи от отделите по убийства, Които Уорън бил открил за мен, плюс брат ми и Джон Брукс от Чикаго. После извадила копията на протоколите и ги разгледала за евентуални връзки помежду им, основавайки се на предсмъртните бележки, както бях обяснил на Форд, че искам да направя. Обърнала се за помощ към криптолога на бюрото и компютъра за шифроване на ФБР, съдържащ база данни, в сравнение, с която тази на „Роки“ изглежда като комикс.

— Открихме общо пет преки връзки, базирайки се върху предсмъртните бележки, в това число брат ти и Брукс.

— Значи горе-долу за три часа ти си свършила това, за което съм се блъскал цяла седмица. Как откри Маккафърти без текста на предсмъртната бележка?

Тя отне крака от педала за газта и ме изгледа. Това продължи само няколко секунди; после колата отново се стрелна напред.

— Не сме броели Маккафърти. В момента служители от балтиморското управление на полицията се занимават с него.

Това беше наистина озадачаващо, защото аз бях открил пет случая, включително Маккафърти.

— Тогава кои са тези пет случая?

— А, чакай да помисля…

— Добре, брат ми и Брукс, дотук двама…

Отворих бележника си, докато произнасях думите.

— Точно така.

— Открихте Котайт от Албукерк, нали? „Де злите ангели летят?“ — запитах аз, докато четях бележките си.

— Точно така. В списъка ни е. Имаше един от…

— Далас. Гарланд Петри. „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ти залинее“. От „На Ани“.

— Да, точно така.

— И после идва Маккафърти. А при вас как е?

— А, още някакъв от Флорида. Доста стар случай. Бил е заместник-шериф. Трябва да погледна бележките си.

— Почакай минутка. — Прелистих бързо няколко страници от бележника си и го открих. — Клифърд Белтран, полицейско управление, областен шериф, Сарасота.

— Точно така.

— Я чакай. При мен предсмъртните му думи са „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Аз изчетох всичките поеми на По. Не срещнах никъде този цитат.

— Прав си. Намерихме го на друго място.

— Къде? В някой от разказите му ли?

— Не. Това са били последните му думи. Последните думи на По. „Господи, помогни на бедната ми душа!“

Кимнах. Не беше поема, но пасваше. Значи сега имахме шест случая. За момент останах спокоен, почти изпълнен с почит към човека, допълнил списъка. Погледнах бележките си. Белтран бе загинал преди три години, доста дълго време за едно убийство да остане незабелязано.

— По самоубиец ли е бил?

— Не, макар че според мен начинът му на живот би трябвало да се разглежда като бавно самоубийство. Бил е женкар и алкохолик. Умрял е на четиридесет години, очевидно след тежък и продължителен запой в Балтимор.

Кимнах, като си мислех за убиеца, фантома, и се чудех дали не правеше паралел с живота на По.

— Джак, какво ще правим с Маккафърти? При нас фигурира като възможна жертва, но без предсмъртна бележка към протокола му. Какво откри?

Сега пък възникваше поредният проблем. Бледсоу. Беше ми споделил нещо, което не беше признал на никой друг. Не бях в правото си просто така да го хвърля на вълците от ФБР.

— Първо трябва да поговоря по телефона, преди да ти кажа.

— О, Господи, Джак! Пак ли ще си разиграваме оня шибан театър след всичко, което ти съобщих? А си мислех, че сме се разбрали.

— Разбрали сме се. Трябва само да се обадя на източника си и да уточня нещо с него. Закарай ме до някакъв телефон и ще го уредя още на място. Не мисля, че е проблем. Така или иначе, важното е, че Маккафърти фигурира в списъка. Имало е бележка.

Прехвърлих бележките си и после й я прочетох.

— „И треската с име живот е сразена най-сетне.“ Това е била бележката му. От поемата „На Ани“. Също както Петри в Далас.

Погледнах я още не й беше минало.

— Виж, Рейчъл… Нали мога да ти казвам така? Нямам никакво намерение да си връщам или глупости от този род. Просто само ще се обадя по телефона. Твоите агенти от местното управление вероятно така или иначе вече са го открили.

— Вероятно — изрече тя с тон, който сякаш казваше: „Каквото и да направиш, ние ще го направим много по-добре от теб.“

— Добре, тогава продължаваме. Какво се случи, след като състави списъка с петимата?

Тя ми разказа. В четвъртък в шест часа вечерта тя Бакъс и провели съвещание с агенти от Секцията по бихейвиористични науки и Отдела по критични случаи (ОКС), за да обсъдят откритите до този момент факти. След като изнесла петте имена и обяснила връзките, шефът й се развълнувал и заповядал пълно разследване с абсолютен приоритет. Уолинг била определена за главен агент, който да му докладва за развоя на следствието. Другите агенти от СБН и ОКС получили задачи, свързани със събиране на данните за жертвите и съставянето на портрет на убиеца, а агентите за връзка с ПСЛ от местните управления в петте града започнали да събират и изпращат информация за въпросните смъртни случаи. Екипът буквално работил цяла нощ, без да мигне.

— Поета.

— Какво?

— Казваме му „Поета“. Всяко разследване, провеждано от бюрото, получава кодово наименование.

— Господи! — възкликнах. — Таблоидите ще бъдат във възторг. Вече виждам заглавията им. „Поет убива, без да му пука за рими.“ Вие наистина си го търсите.

— На таблоидите ще им мине котка път. Бакъс е решен да го пипне, преди още пресата да е надушила каквото и да било.

Настъпи мълчание. Обмислях как да реагирам на този директен удар.

— Да не си забравила нещо? — запитах я най-накрая.

— Джак, знам, че си репортер и че именно ти си започнал това разследване. Но трябва да разбереш, че вдигнеш ли шум в медиите, никога няма да пипнем този мръсник. Той ще се изплаши и ще се покрие. Ще изтървем шанса.

— Е, аз не съм на държавна служба. Макар че ми плащат да пиша репортажи и статии… ФБР не може да ми казва какво и кога да пиша.

— Не можеш да използваш нищо от това, което току-що ти разказах.

— Знам. Дал съм ти дума и ще я сдържа. Нямам нужда от материала ти. Защото съм си го открил сам. По-голямата част от него. Всичко, с изключение на Белтран и всичко, което ми остава, е да прочета биографичния раздел на тази книга и да открия там последните думи на автора й… Нямам нужда от информацията на ФБР разрешението им, за да си публикувам материала.

Мълчанието отново се възцари. Усещах, че тя се задъхваше от бяс, но бях длъжен да си отстоявам позицията. Бях длъжен да разиграя картите си по най-хитрия начин. В тази игра не раздават втори път. След няколко минути започнаха да се мяркат крайпътните табели, сочещи пътя към Куантико. Наближавахме.

— Виж — започнах аз. — По-късно ще си поговорим за статията ми. Нямам намерение да се втурвам презглава още тази нощ и да си чупя краката, за да я напиша. Двамата с редактора ми ще си поговорим като двама спокойни и улегнали мъже и аз ще те информирам какво мислим да предприемем. Става ли така?

— Чудесно, Джак. Надявам се, че няма да забравиш брат си, когато започнеш да обсъждаш нещата с редактора си. Защото съм сигурна, че той няма да забрави.

— Виж, хайде да ми направиш една услуга. Не споменавай повече брат ми и мотивите ми. Защото си нямаш никаква представа за мен или него или какво мисля за цялата работа.

— Чудесно.

Няколко километра изминахме в пълно мълчание. Гневът ми понамаля и се запитах дали не съм прехвърлил мярката. Целта й беше да заловят този изрод, когото бяха кръстили „Поета“. Което беше и моя цел.

— Виж, извинявам се, че бях груб — произнесох. — Все още си мисля, че можем да си окажем взаимна помощ. Можем да си сътрудничим и може би ще пипнем това чудовище.

— Не знам — отвърна тя. — Не виждам никакъв смисъл в сътрудничеството ни, след като това, което съм споделила с теб, ще се появи на първите страници на вестниците, откъдето ще го грабне телевизията и после таблоидите. Ти си прав, не знам какво мислиш. Не те познавам и не мисля, че мога да ти се доверя.

Не каза и дума повече, докато стигнем до Куантико.