Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (36)

36.

В хотел „Уилкокс“, както научих, че се казва, се намери стая и за още един човек, особено когато дежурният на рецепцията разбра, че съм с вече отседналите хора от ФБР и съм готов да си платя максималната цена, тридесет и пет долара на нощ. Това беше единственият хотел, в който изпитах някакво предчувствие за беда, докато подавах на мъжа зад преградата кредитната си карта. Той изглеждаше като че ли обърнал сам половин бутилка от началото на смяната си. Имаше вид на човек, не намерил сили в себе си да се обръсне последните четири дни. Дори й не вдигна поглед към мен, докато ме регистрираше, процес, проточил се над пет минути, по време на който безуспешно търсеше писалка, докато накрая прие да използва моята.

— Абе, какво правите тук? — запита ме той, докато плъзгаше ключа с почти изтъркан номер на стаята по един почти толкова износен пластмасов плот.

— Ама как, не ви ли казаха? — запитах аз, имитирайки изненада.

— Не. Аз само записвам хората и това е.

— Провеждат разследване по използването на фалшиви кредитни карти. Тук се въртели много фалшификати!

— О!

— Между другото, коя е стаята на агент Уолинг?

Въпросът ми му отне цяла минута да разчете собствения си почерк.

— Трябва да е седемнадесета.

 

 

Стаята ми беше малка и когато седнах на ръба на леглото, то хлътна най-малко петнайсет сантиметра, като в същото време другата половина се издигна нагоре, съпроводена с отчаяния протест на престарели пружини. Това беше стая от партера, с все още запазени донякъде мебели, вмирисана на цигари. Пожълтелите щори бяха вдигнати; единственият прозорец беше обезопасен с метална мрежа. Избухнеше ли пожар, щях да се изпържа като омар в тиган, ако не успеех да си плюя навреме на петите.

Измъкнах пастата за зъби и сгъваемата четка за зъби от калъфката за възглавници и влязох в банята. Още усещах вкуса на „Блъди Мери“ от самолета и исках да го премахна. Исках и да бъда готов евентуално за Рейчъл.

От баните в стаите на старите хотели човек изпада в най-дълбока депресия. Тази специално беше малко по-голяма от телефонните будки, които в детството си бях виждал по всяка бензиностанция. Мивка, тоалетна чиния и портативна кабина с душ, всички покрити с ръждиви петна, наблъскани едно в друго по най-невъзможен начин. Ако някой отвореше вратата, докато седя на тоалетната чиния, със сигурност щях да се простя с коленете си. След като свърших и се върнах в сравнително просторното помещение на стаята, един поглед към леглото ми беше достатъчен, за да разбера, че повече не искам да сядам върху него, камоли да спя. Реших да рискувам оставяйки компютъра си и калъфката за възглавница, пълна с дрехите ми, и излязох от стаята.

На лекото ми почукване по вратата беше отговорено толкова бързо, че си помислих дали Рейчъл не ме е чакала от другата страна. Тя бързо ме вмъкна със заговорнически вид.

— Стаята на Боб е отсреща — прошепна тя в отговор на неизречения ми въпрос. — Какво има?

Не казах нищо. Гледахме се продължително, всеки чакаше другият да започне пръв. Накрая се престраших, пристъпих до нея и я придърпах за дълга целувка. Желанието й изглеждаше не по-малко от моето и това бързо заличи тревогите ми. Тя прекъсна целувката ни и ме прегърна страстно. Огледах стаята над рамото й. Беше по-голяма от моята и мебелите може би бяха десет годили по-нови, но от това не беше по-малко потискаща. Компютърът й беше на леглото заедно с някакви документи, разпръснати върху износената жълта покривка, където хиляди хора бяха лежали, любили се и спали.

— Смешно — прошепна тя. — Разделихме се едва тази сутрин и вече ми липсваш.

— И на мен.

— Джак, съжалявам, но нямам желание да се любя в това легло, в тази стая или в този хотел.

— Всичко е наред — произнесох доблестно аз, макар и да съжалих за думите си още в мига, когато ги изрекох. — Разбирам те. В сравнение с моята дупка ти имаш направо луксозен апартамент.

— Ще трябва да се постискаме, но пък после…

— Да. Защо все пак отседнахме тук?

— Боб иска да е по-близо. Така че да можем да се придвижим по най-бързия начин, ако го забележат.

Кимнах.

— Добре, тогава какво ще кажеш да мръднем малко навън? Не ти ли се пие нещо? Все трябва да има някаква кръчма наблизо.

— Едва ли ще е по-блестяща от тая дупка. Нека да останем и да си говорим.

Тя се върна до леглото и размести книгите и компютъра, след което седна и се облегна на възглавницата, подпряна на таблата. Аз седнах на единствения стол в стаята; някога разпраната му тапицерия беше залепена със скоч.

— За какво искаш да си поговорим?

— Не знам. Ти си репортерът. Мислех, че искаш да ми задаваш въпроси.

И тя се ухили.

— За делото ли?

— За каквото и да е.

Дълго време не откъснах поглед от нея. Реших да започна с нещо просто и после да продължа вече с по-сериозните въпроси, ако имах възможност, разбира се.

— Какво представлява този Томас?

— Наред е. Имам предвид за местно ченге. Не беше много въодушевен, но не е от тъпите задници.

— Какво искаш да кажеш „не много въодушевен“? Не е ли достатъчно, че ви позволява да го използвате като примамка?

— Предполагам. Може би вината е у мен. Изглежда, никога няма да се науча как да се отнасям с местните ченгета.

Придвижих се от стола на леглото до нея.

— И какво от това? На теб това не ти влиза в работата.

— Точно така — каза тя и отново се усмихна. — Знаеш ли, във фоайето има автомат за газирана вода.

— Искаш ли да ти донеса?

— Не, но ти спомена нещо за пиене.

— Имах предвид нещо по-силно. Макар и да не държа особено на това. Щастлив съм.

Тя се пресегна и прокара пръст по брадата ми. Улових ръката й в момента, когато я отдръпваше, и я задържах.

— Как мислиш, дали напрежението на момента и онова, в което вземаме участие, не усилва чувствата ни? — запитах.

— В сравнение с кое?

— Не знам. Просто си задавам въпрос.

— Знам какво си мислиш — произнесе тя след дълго мълчание. — Трябва да ти призная, че никога досега не съм се любила с човек само тридесет и шест часа след запознанството ни.

Тя се усмихна.

— И аз.

Приведе се към мен и отново ме целуна. Аз я сграбчих и ние се затъркаляхме в целувка, вкопчена във вечността. Само че нашият бряг беше едно старо и раздрънкано легло в дупка, само името на която беше хотел, три десетилетия след последния си срок на годност. Но това вече нямаше никакво значение. Скоро прехвърлих вниманието си върху шията й, после се любихме.

 

 

Двамата не можехме да се поберем едновременно в банята или под душа, така че тя влезе първа. Докато се къпеше, лежах, мислейки си за нея, като едновременно с това много ми се пушеше.

Поради шума от душа не можах да уловя точния момент, но ми се стори, че се чука на вратата. Стреснат, скочих от леглото и трескаво започнах да навличам панталоните си, докато гледах към вратата. Вслушах се, но не чух нищо. В следващия момент ясно видях дръжката на вратата да мърда, или поне така ми се стори. Тръгнах към вратата, придърпвайки панталоните си, леко привел глава, ослушвайки се. Не долових никакъв шум. Имаше шпионка, но нямах желание да поглеждам през нея. В стаята лампата светеше и ако надзърнех през нея, щях да закрия светлината, давайки на другия да разбере, че в стаята има човек.

В този момент Рейчъл спря душа. След като изчаках няколко секунди, без да доловя признаци за някакво движение в коридора, приближих се до шпионката и надзърнах. Нямаше никой.

— Какво правиш?

Обърнах се. Рейчъл бе застанала до леглото, опитвайки се да демонстрира благоприличие с малката хавлия, завита около ханша й.

— Стори ми се, че някой почука.

— Кой беше?

— Не знам. Не видях никого. Може и да ми се е сторило. Вече мога ли и аз да взема душ?

— Разбира се.

Смъкнах панталоните си и докато отивах към банята, спрях до нея. Хавлията се плъзна по тялото й. Беше красива. Пристъпих към нея и отново се прегърнахме.

— Няма да се бавя — обещах накрая аз и влязох в банята.

 

 

Когато излязох, Рейчъл вече беше облечена. Погледнах часовника си, който бях оставил върху нощната масичка; беше единайсет. В стаята имаше някакъв раздрънкан телевизор, почти археологическа находка, но реших да не предлагам съвместно гледане на новините.

— Не съм уморена — заяви тя.

— Нито пък аз.

— Може пък да имаме късмет да открием някое местенце, където да пийнем по едно.

Облякох се и излязохме от стаята. Преди това внимателно се огледах дали Бакъс или Торсън не се мяркат в коридора или фоайето; вън улицата изглеждаше безлюдна и тъмна. Закрачихме към Булеварда на залеза.

— Взе ли си револвера? — запитах аз с полушеговит и полусериозен тон.

— Никога не излизам без него. А и освен това нашите хора са наоколо. Нищо чудно да са ни забелязали на излизане.

— Настина ли? Мислех, че те държат под око само Томас.

— Така е. Но освен това имат за задача да следят кой още е на улицата, по което и време на денонощието да е. Ако си вършат съвестно работата, разбира се.

Обърнах се и се върнах няколко стъпки назад, втренчен към зеления неонов надпис с името на Марк Твен, Огледах улицата и колите, паркирани от двете й страни, не видях ничии сенки или силуети.

— Колко хора имате отвън?

— Трябва да са петима. Двама на постоянни позиции. Двама спрели в коли. Една кола е в движение. През цялото време.

Върнах се при нея и придърпах нагоре яката на сакото си. Вън беше по-студено, отколкото бях предполагал. Дъхът ни излизаше на тънки облачета, смесваше се и после се стапяше.

Когато стигнахме Булеварда на залеза, огледах улицата и в двете посоки и видях над арковиден вход през една пресечка на запад неонова реклама с надпис „Бар КЕТ & ФИДЪЛ СС“. Посочих към бара и тръгнахме натам. Мълчахме, докато стигнем.

Минахме под арката и влязохме в една открита градина с маси под чадъри от зелен брезент, но те всички бяха пусти. От другата страна на улицата през прозорците се виждаше топлата и задушевна вътрешност на друг бар. Влязохме, намерихме си празно сепаре в противоположния на дъските за стрелички край и седнахме. Кръчмата беше в типично английски стил. Когато барманката се завъртя към нас, Рейчъл ме подкани да поръчам питие. Избрах си тъмно пиво. Рейчъл последва примера ми.

Оглеждахме се и разменяхме незначителни реплики докато дойдат напитките ни. Чукнахме чашите и отпихме. Не откъсвах погледа си от нея. Не мислех, че до този момент бе опитвала тъмно пиво.

— „Харп“ е по-тежко. Винаги се утаява на дъното, докато „Гинес“ изплава отгоре.

Тя се засмя.

— Когато си поръча тъмно пиво, помислих, че я познаваш. Но е добра. Харесва ми, макар че е силна.

— Едно нещо трябва да се признае на ирландците, а то е, че знаят как да правят бира. Англичаните са длъжни да им го признаят.

— Още една халба и ще трябва да викаш подкрепление, за да ме върнете обратно в хотела.

— Съмнявам се.

Цареше приятна тишина. В дъното камината бумтеше и благотворна топлина обгръщаше цялото помещение.

— Джон истинското ти име ли е?

Кимнах.

— Не съм ирландка, но винаги съм смятала, че Шон е ирландският вариант на Джон.

— Да, това е галската версия. Когато сме се родили близнаци, родителите ни решили така… всъщност по-скоро майка ми.

— Мисля, че е чудесно.

След още няколко глътки започнах да я разпитвам за случая.

— Разкажи ми за Гладън.

— Няма още нищо за разказване.

— Е, поне си се срещала с него. Интервюирала си го. Трябва да имаш впечатление от него.

— Не беше от най-словоохотливите. Апелацията му още беше висяща и той внимаваше да не използваме казаното пред нас срещу него. Всички се изредихме, само и само да го разговорим. Накрая, мисля, че това беше идея на Боб, той се съгласи да ни говори в трето лице. Сякаш Извършителят на престъпленията, в които беше обвинен, беше някакъв трети човек.

— И Бънди е правил тоя номер, нали?

Спомнях си го от една книга.

— Да. И други, разбира се, не само той. Това беше само средство, с което да ги убедим, че не сме отишли там да завеждаме дела срещу тях. Повечето от тези хора страдат от мания за величие. Умираха да се разприказват пред нас, но трябваше да имат гаранция, че това няма да се използва срещу тях. Гладън беше същият. Особено когато знаеше, че апелацията му е в процес на разглеждане.

— Това трябва да е наистина рядък шанс, че си имала предварително познанство, без значение колко малко, с един сериен убиец.

— Да. Но аз имам чувството, че ако, който и да е от онези хора, които интервюирахме, бъдеше пуснат на свобода като Уилям Гладън, сега щяхме да ги преследваме всички. Тези хора не стават по-добри с времето, Джак, и не се отказват от старите си навици. Не си променят нрава.

Тя го изрече като предупреждение, второто подобно признание, което беше направила. Обмислях го известно време, чудейки се дали зад него не се крие и още нещо, което се опитва да ми съобщи. Или пък в действителност предупреждаваше себе си?

— И какво ви разказа? Спомена ли ви Белтран и Бест Палс?

— Разбира се, че не, защото в противен случай щях да си го спомня, когато видях Белтран в списъка на жертвите. Гладън не спомена никакви имена. Но той изрече обичайното оправдание — собственото си изнасилване. Каза, че като дете бил насилван сексуално. Многократно. Бил на същата възраст като децата, с които по-късно блудствал в Тампа. Нали разбираш, това е като някакво зацикляне. Схема, на която често ставаме свидетели. Сякаш замират на тази точка в живота си, когато са били съсипани.

Кимнах, но не изрекох нищо; чаках да продължи.

— Продължило е три години. Епизодите са били доста чести и включвали орални и анални контакти. Не ни каза кой е бил насилникът, освен че не е бил негов роднина. Според Гладън никога не казал на майка си, понеже се страхувал от този човек. Защото той го заплашвал. Бил някаква фигура с авторитет и влияние в живота му. Боб направи няколко опита после да проследи кой е бил този човек, но не стигна до никъде. Гладън никога не спомена дори и най-малката подробност, такава, която би ни помогнала при идентифицирането му. Тогава той вече е навършил двайсет години, а периодът с изнасилванията бе приключил преди няколко години. Но дори и да го бяхме открили, щяха да възникнат проблеми със статута на ограниченията. Не можахме да открием дори и майка му; за да я разпитаме. Тя напуснала Тампа след ареста на сина си и се скрила. Сега, разбира се, вече можем с почти пълна увереност да приемем, че насилникът е бил Белтран.

Кимнах.

Бях изпил бирата си, но Рейчъл само въртеше чашата си. Не я хареса. Махнах към бара и й поръчах светла „Амстел“. Казах й, че ще й допия тъмното.

— И как завършило всичко? Имам предвид извращенията?

— Всичко свършило, когато вече станал прекалено възрастен според вкуса на Белтран. Той го зарязал и се прехвърлил на следващата жертва. Всички момчета, които той е спонсорирал посредством Бест Палс, в момента се издирват и ще бъдат интервюирани. Обзалагам се, че е блудствал с всички тях. Той е дяволското семе в цялата тая история, Джак. Непременно да наблегнеш върху това, когато описваш делото. Белтран си е получил заслуженото.

— Говориш така, сякаш съчувстваш на Гладън.

Явно бях направил грешка. Очите й гневно заблестяха.

— Дяволски си прав, че му съчувствам. Това не означава, че одобрявам дори и една от гадостите, които е извършил, или че не бих му пръснала черепа, ако има възможност. Но не той е създал онова чудовище, което го владее отвътре. То е творение на друг.

— Добре, не съм се опитвал да…

Барманката дойде с бирата на Рейчъл и ми даде шанс да не изтърся следващата глупост. Взех чашата й с тъмното пиво и жадно отпих с надеждата, че неуместната ми забележка вече е забравена.

— Така че, ако изключим разказаното от него, какво си видяла у Гладън? Наистина ли притежаваше всички онези дяволски качества, които сега всеки му приписва?

Тя се замисли, преди да ми отговори.

— Уилям Гладън знаеше, че сексуалните му апетити от юридическа, социална и културна гледна точка са абсолютно неприемливи. Мисля, че това особено го гнетеше. Струва ми се, че той се бореше със себе си, опитвайки се да разбере поривите и желанията си. Искаше да ни разкаже историята си, без значение дали в трето лице или не. Сигурно вярваше, че така ще помогне на себе си по някакъв начин. Ако се замислиш над проблемите, от които беше раздиран, ще се убедиш, че той е едно високоинтелектуално същество. Искам да ти кажа, че повечето от ония, които интервюирахме, бяха като животни. Машини. Правеха всичко почти само по инстинкт или като програмирани, сякаш не можеха да не го правят. Като го вършеха почти без да се замислят. Гладън беше различен от тях. Така че в отговор на въпроса ти, да, мисля, че той притежава всички онези качества, които му приписваме, ако не и повече.

— Знаеш ли, ти току-що каза нещо доста странно. Че бил обременен. Това не ми звучи много убедително по адрес на този, когото преследваме. Човекът, когото търсим сега да заловим, притежава точно толкова съвест, колкото и Хитлер.

— Ти си прав. Ние обаче сме виждали предостатъчно доказателства за промяна и еволюция сред тези хищнически типове. Ако не беше лекуван, нищо чудно някой с миналото на Уилям Гладън да се превърне в подобие на Поета. В крайна сметка хората се променят. След интервютата той прекара повече от година в затвора, преди да спечели обжалваното дело и да излезе на свобода. Педофилите са обект на най-жестокото отношение в затворническото общество. Поради тази причина те винаги проявяват склонност да се събират на групи, също както и на свобода. Ето това е причината за близкото познанство на Гладън с Гомбъл, както и с другите педофили в Райфорд. В крайна сметка за мен не е изненада, че човекът, когото съм интервюирала преди толкова години, се е превърнал в онова, което сега наричаме Поета. Виждам как се е случило.

Внезапно силен смях се разнесе близо до една от мишените за стрелички и ме откъсна от мислите ми. Изглежда, тазвечерният шампион по мятане на стрели беше коронясан.

— Стига вече с тоя Гладън — каза Рейчъл, когато върнах погледа си върху нея. — Тази тема е адски потискаща.

— Добре.

— А ти?

— И аз съм потиснат.

— Не, искам да кажа какво става с теб? Ти разговаря с редактора си, каза ли му, че си се върнал в екипа?

— Не, не още. Сутринта трябва да му се обадя, за да му кажа, че продължение на статията ми няма да има, но че съм се върнал в следствието.

— Как ще го приеме?

— Няма да е във възторг. Ще настоява за продължение на всяка цена. Историята набира скорост като локомотив. Националните медии вече са наострили уши и трябва да хвърляш непрекъснато нови продължения в котела на локомотива, за да поддържаш скоростта му. Но какво пък, по дяволите! Нали си има и други репортери. Може да пусне някой от тях и да чака да му занесат нещичко, което няма да е кой знае какво. И в този момент Майкъл Уорън по всяка вероятност ще хвърли следваща бомба в „Лос Анжелис Таймс“ и на мен няма да ми остава нищо друго, освен да пия една или две чаши студена вода според случая.

— Ти си циничен.

— Аз съм реалист.

— Не се тревожи за Уорън. Гор… който и да е бил източникът му, няма да го повтори. Ще поеме вече прекомерен риск, защото ще намеси и Боб.

— Чичко Фройд би се изказал за изтърваването ти.

Както и да е, ще поживеем, ще видим.

— Как си станал толкова циничен, Джак? Мислех си, че само онези обрулени от живота и занаята ченгета на средна възраст са такива.

— Сигурно съм се родил такъв.

— Навярно.

 

 

На връщане ми се стори, че е станало още по-студено. Исках да я прегърна, но знаех, че няма да ми разреши, тъй като по улиците имаше ченгета. Не направих дори и опит. Вече наближавахме хотела, когато се сетих за една история и й я разказах.

— Нали знаеш, когато си в гимназията, все се намира някой, дето разгласява кой кого харесвал и кой кого е свалил?

— Да, разбира се.

— Е, имаше едно момиче и аз бях лудо влюбен в него. А пък бях… Не помня как, но вестта се разнесе по агенция „клю-клю“, нали разбираш? Обикновено когато това стане, не ти остава нищо друго, освен да чакаш и да видиш как ще реагира въпросната личност. Това беше един от онези случаи, когато бях сигурен, че аз съм влюбен в нея. Нали разбираш?

— Да.

— Работата обаче беше там, че не бях уверен в себе си и бях… Не знам какъв бях. Един ден бях в гимнастическата зала, седях си на една скамейка. Май щеше да има някаква среща по баскетбол или нещо подобно и хората започваха да се стичат. И тогава тя влезе с една приятелка. Вървяха покрай скамейките и търсеха свободни места да седнат. Това беше един от онези моменти, които никога не се повтарят и тя… ме погледна и ми махна… Аз замръзнах. И… тогава… се обърнах и погледнах зад себе си да видя дали не маха на някой друг.

— Джак, глупчо такъв! — засмя се Рейчъл, без да взема историята прекалено насериозно, както го бях правил толкова дълго време. — А тя какво направи?

— Когато се извърнах пак към нея, тя наведе смутено очи. Разбираш ли, бях я смутил, завъртайки цялата машина на агенция „клю-клю“ в действие, а после я бях отблъснал… бях я оскърбил. Тя започна да излиза с едно момче, а после се омъжи за него. Мина много време, докато го преживея.

Последните няколко метра до хотела извървяхме в мълчание. Отворих й вратата и я изгледах с измъчен, объркан поглед. Този спомен още имаше същото онова въздействие, както тогава, след всичките тия години.

— Така че това е историята — казах, — която доказва, че през цялото това време съм бил все същият циничен глупак.

— Всеки е преживял нещо подобно през юношеството си — произнесе тя с тон, с който слагаше край на тази тема.

Прекосихме фоайето и дежурният на рецепцията вдигна глава и ни кимна. Сякаш бакенбардите му бяха пораснали още повече няколкото часа след настаняването ми в хотела. На стълбите вече Рейчъл спря и шепнешком ми каза да не се качвам при нея.

— Мисля, че трябва да се приберем по стаите си.

— Мога просто да те изпратя до твоята.

— Не, няма нужда.

Тя хвърли поглед към рецепцията. Дежурният вече бе забил глава в клюкарския таблоид. Рейчъл се обърна, целуна ме бързо по бузата и ми прошепна „лека нощ“, проследих я, докато изкачваше стъпалата.

 

 

Знаех добре, че няма да заспя. Какви ли не мисли ми минаваха. Бях правил любов с една красива жена и бях прекарал вечерта влюбвайки се все повече и повече в нея. Не знаех какво точно представлява любовта, но пък знаех, че взаимността беше част от нея. А с Рейчъл беше точно така. Това беше нещо, което рядко ми се бе случвало в живота, и го намирах вълнуващо и в същото време обезпокояващо.

Чувството ми на безпокойство се засили и когато излязох пред хотела да изпуша цигара, обзет от други мисли. Споменаването на онази история ме накара да се замисля как биха се развили нещата, ако тогава на скамейките бях постъпил по друг начин. Не бях споделил всичко с Рейчъл за онова момиче от гимназията. Не бях й разказал края, че момичето беше Райли и че момчето, с което започна да излиза и за което после се омъжи, беше моят брат. Не зная защо го пропуснах.

Цигарите ми бяха свършили. Върнах се във фоайето да попитам дежурния откъде мога да си купя. Каза ми да се върна в „Кет & Фидъл“. Видях един отворен пакет „Кемъл“ на плота до купчината вестници, но той не ми предложи, а и аз не си поисках.

Рейчъл не ми излизаше от ума, докато крачех самотен по булеварда; не ме оставяше на мира една подробност, която бях забелязал, докато правехме любов. Всеки един от трите пъти, когато бяхме в леглото, тя се бе отдавала напълно, като в същото време бих казал, че оставаше преднамерено пасивна. Предоставяше воденето на мен. Втория и третия път чаках някаква промяна, дори колебаейки се над собствените си движения и действия, за да й позволя да поеме активната роля, но тя не го направи. Дори и в най-свещения момент, когато прониквах в нея, аз бях този, който се суетеше. И трите пъти. Нито една от жените, с които бях лягал до този момент, не го беше правила.

В това нямаше нищо тревожно и не ме притесняваше ни най-малко, но въпреки това го намирах за крайно любопитно. Защото пасивността й в хоризонталното ни положение беше коренно противоположна на поведението й, когато бяхме далеч от леглото. Тогава тя определено упражняваше или полагаше усилия да упражнява контрол. Сигурно беше едно от онези незначителни противоречия, които според мен я правеха толкова вълнуваща.

В мига, в който се спрях, за да пресека булеварда, долових някакво движение от лявата ми страна, когато се оглеждах за идващи коли. Зърнах някакъв човек да се скрива в тъмния вход на един затворен магазин. Ледени тръпки пробягаха по гърба ми, но не помръднах. Няколко секунди не откъсвах поглед от мястото, където се беше скрил. Входът беше някъде на двайсетина метра от мен. Усетих глуха увереност, че това беше мъж, който сигурно още беше там и ме наблюдаваше, докато аз се оглеждах.

Направих няколко решителни крачки и внезапно се заковах. Това беше блъф, но когато никой не изскочи от входа, разбрах, че съм блъфирал само себе си. Сърцето ми заби силно. Най-вероятно беше някой бездомник, който е търсел къде да се подслони. Знаех, че може да има стотици обяснения. И в същото време бях уплашен до смърт. Може да е бил просто минувач. Може да е бил и Поета. Имаше хиляди възможни обяснения. Бяха ме показали по телевизията. Поета е гледал телевизия. Той е направил избора си. Тъмният вход се намираше между мен и хотел „Уилкокс“. Не можех да се върна по същия път. Бързо се обърнах и стъпих на улицата, която ме делеше от бара.

Писъкът на автомобилен клаксон ме стресна и аз отскочих назад. Нямаше никаква опасност. Летящата по булеварда кола мина на две ленти от мен. От нея се носеха писъци и смях. Младите хора вътре може би бяха видели израза на лицето ми и бяха решили да се позабавляват с мен.

На бара си поръчах още една халба тъмно пиво и се насочих към автомата за продажба на цигари. Забелязах, че ръцете ми треперят едва когато драснах клечката кибрит да запаля цигарата си.

Останах до последната покана да си тръгваме в два часа и после излязох от „Кет & Фидъл“ с решимостта на готов да умре герой. Вече бях решил, че най-добре ще се чувствам в по-голяма компания. Повъртях се малко сред тълпата, измъкнала се от бара и в един момент видях малка група от трима пияни да се отправят на изток към „Уилкокс“ и закрачих на няколко метра след тях. Подминахме въпросния вход, който сега се намираше от другата страна на булеварда, но разстоянието ми пречеше да разбера дали в тъмната ниша имаше някой. Аз обаче нямах намерение да проверявам. Вече до „Уилкокс“ зарязах компанията си и прекосих булеварда до хотела, поех с цели гърди въздух едва когато се вмъкнах във фоайето и видях познатото любимо лице на дежурния на рецепция.

Въпреки късния час и изпитата бира след преживяния страх бях съвсем бодър. Отидох в стаята си, съблякох се и легнах. Загасих лампата, но знаех, че няма да мога да заспя. Десетина минути обмислях случилото се и после включих лампата.

Трябваше да ангажирам ума си с нещо. Нещо, което да ме успокои, за да мога да заспя. Направих това, което бях правил и преди при безброй подобни ситуации. Сложих компютъра върху леглото си. Пуснах го, включих жака на стайния телефон във входа на модема ми и набрах номера на мрежата в „Роки“. Нямах новопостъпили съобщения и всъщност не очаквах, но обичайните действия започнаха да ме отпускат. Прегледах малко репортажите и улучих материала си, излъчен в съкратена форма по националната линия на „Асошиейтед Прес“. Утре щеше да излезе и да избухне като бомба. Всички редактори от Ню Йорк до Лос Анжелис щяха да познаят името ми под заглавието. Поне така се надявах.

След като приключих и издърпах жака от входа на модема, изиграх няколко пасианса на компютъра, но непрестанните неуспехи ме отегчиха. Имах нужда от допълнително разсейване. Пъхнах ръка в калъфа на компютъра за сметките от хотела във Финикс, но не ги открих. Проверих всеки джоб и отделение на сака, но сгънатите листове ги нямаше никъде. Сграбчих калъфката за възглавница и я разтърсих, но отвътре изпадаха само дрехи.

— Проклятие! — изругах на глас.

Затворих очи и се опитах да извикам представата какво бях направил с листовете в самолета. В един миг бях пронизан от ужас при спомена, че по едно време ги бях напъхал в джоба на седалката пред мен. После обаче си припомних, че след разговора си с Уорън ги бях измъкнал оттам, за да проведа още няколко телефонни разговора. Малко преди самолетът да започне да се снижава за кацане, ги бях върнал в калъфа на компютъра. Не ги бях забравил в самолета.

Другият вариант беше някой да се е вмъкнал в стаята ми и да ги е задигнал. Направих няколко нерешителни крачки, без да съм сигурен как да постъпя. В съдебната терминология за такива случаи се казваше крадено имущество, отнето от крадеца. На кого бих могъл да се оплача?

Гневно блъснах вратата и отидох във фоайето до дежурния. Той се бе зачел в списание „Висшето общество“, на чиято корица гола жена умело бе закрила с ръце всички онези части от анатомията си, позволявайки по този начин списанието да се излага по сергиите.

— Хей, да си виждал някого да влиза в стаята ми?

Той повдигна рамене и поклати глава.

— Никой?

— Единствените, които видях, беше онази дама с вас, и вие. Това е.

Изгледах го за момент, но той нищо повече не каза.

Върнах се в стаята си и огледах ключалката за евентуални следи от шперц. Не можех да бъда сигурен. Ключалката беше стара и издраскана, но явно си беше такава от доста години. Не знаех как да различа дали една ключалка е била отваряна с шперц или не, дори и животът ми да зависеше от това, но въпреки това се опитах. Бях направо извън себе си от гняв.

Изкушавах се да събудя Рейчъл и да й кажа за случилото се, но дилемата ми беше там, че не можех да й обясня за откраднатото. Не исках да й казвам какво бях направил. Споменът за онзи ден в спортната зала и други уроци, получени оттогава, ме възпряха. Съблякох се и се върнах в леглото.

Сънят постепенно идваше, но не и преди да си представя как Торсън се вмъква в стаята ми и рови сред вещите. И когато накрая клепачите ми натежаха, гневът още не искаше да отшуми.