Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (31)

31.

Звънът на телефона грубо прекъсна съня ми. Огледах странните очертания на стаята и погледът ми падна върху Рейчъл.

— По-добре ще е да се обадиш — каза тя. — Все пак това е твоята стая.

По нищо не личеше да има проблемите ми със събуждането. В действителност за момент изпитах чувството, че тя отдавна е будна и ме е наблюдавала, когато телефонът е иззвънял. Вдигнах слушалката едва на деветото или десетото иззвъняване. В същото време видях часовника върху нощното шкафче. Беше седем и петнайсет.

— Да?

— Дай ми Уолинг.

Гласът ми се стори познат, но не можех да се сетя от къде. После ми хрумна, че не бива да признавам, че Рей е в стаята ми.

— Сбъркали сте стаята. Тя е в…

— Слушай, репортерче, я не ме прави на глупак! Трябва да говоря с Рейчъл.

Покрих слушалката с ръка и се обърнах към Рейчъл.

— Торсън е. Казва, че знае, че си тук.

— Ще се обадя — ядосано измърмори тя и издърпа слушалката от ръката ми.

— Какво искаш?

Той, изглежда, й съобщи нещо.

— Откъде е дошло?

След известно време сърдито запита:

— Защо се обаждаш на мен? — Давай, кажи му, ако това искаш. Ако искаш и той да го научи. Това говори за теб не по-малко, отколкото за мен. Сигурна съм, че той няма да има нищо против да узнае, че си просто един воайор.

Подаде ми слушалката и аз затворих. Тя закри лицето си с възглавницата и простена. Издърпах я от главата й.

— Какво има?

— Имам лоши новини за теб, Джак.

— Какво?

— В тазсутрешното издание на „Лос Анжелис Таймс“ има публикувана статия за Поета. Съжалявам. Трябва да те откарам в оперативната служба за среща с Боб.

За момент замълчах объркан.

— Как са успели…

— Не знаем. За това и ще стане дума.

— Колко знаят, каза ли ти го?

— Не. Но очевидно достатъчно.

— Знаех си, че трябваше да я напиша още вчера. Проклятие! Още в мига, в който стана ясно, че тоя момък знае за вас, трябваше да се захвана за работа.

— Ти сключи споразумение с нас и го спази. Беше длъжен, Джак. Виж, нека да изчакаме, докато стигнем до офиса, и тогава вече ще разговаряме на тази тема.

— Трябва да се обадя на редактора си.

— Можеш да го направиш и по-късно. Боб явно вече е там и ни чака. Предполагам, че сън не го хваща.

Телефонът иззвъня пак. Тя рязко вдигна слушалката.

— Кой се обажда? — тросна се тя. После добави, вече с по-нормален тон: — Изчакайте.

Ухили се и ми подаде слушалката. После ме целуна лекичко по бузата, прошепна ми, че отива в стаята си да се приготви, и започна да се облича. Притиснах слушалката до ухото си.

— Ало?

— Тук е Грег Глен. Коя е тази?

— А, един агент от ФБР. Имахме съвещание. Предполагам, че сигурно вече си чел „Лос Анжелис Таймс“.

— Дяволски си прав.

Онова чувство, че гърдите ми са стегнати в невидимо менгеме, се усили. Глен продължи:

— Поместили са статия за убиеца. Нашия убиец, Джак. Ти ми каза, че имаме изключителните права върху този случай и че сме защитени.

— Бяхме.

Това беше единственото, което успях да изрека. Рейчъл вече приключваше с обличането и ме гледаше със съчувствие.

— Вече не сме. Връщаш се още тази сутрин и пишеш нашата за утрешния брой. Каквото си събрал. И имай предвид, че трябва да си посъбрал повече от тях. Можехме да публикуваме онова, което тогава имахме, Джак, но ти ме убеди да не го правим. А сега ще гоним собствения си материал, дявол да го вземе.

— Достатъчно! — изръмжах аз колкото да му секна вдъхновението.

— И се надявам да не се окаже, че си удължил престоя си във Финикс заради някое гадже.

— Да ти го начукам, Грег, Имаш ли пред себе си статията или не?

— Разбира се, че я имам. Страхотна статия! Гръм и мълнии! Само дето не е в този вестник, в който трябваше да бъде.

— Прочети ми я. Не, почакай. Трябва да тръгваме, защото имаме съвещание именно по този повод. Накарай някого в библиотеката да…

— Глух ли си, Джак? Няма да ходиш на никакви съвещания. Искам те веднага по най-бързия начин на първия самолет и пускаме статията още в утрешния брой.

Видях Рейчъл да ми отправя въздушна целувка и да изчезва зад вратата.

— Разбирам. Имаш статията за утрешния брой. Само че аз мога да я напиша тук и да ти я изпратя.

— Не. Това е обща работа. Искам да я обработим двамата с теб.

— Нека да отида на съвещанието и после ще ти се обадя.

— Защо?

— Нещата взеха нов обрат — излъгах аз. — Не знам само точно за какво става дума, затова трябва да отида и да разбера. По-късно ще ти се обадя. А междувременно накарай в библиотеката да намерят статията от „Таймс“ и да ми я изпратят в пощенската кутия. Аз ще я измъкна оттук. Трябва да тръгвам.

Затворих, преди да успее да протестира. Бързо се облякох и изскочих през вратата с компютъра през рамо. Не знаех как е възможно да се случи това. Но някаква мисъл упорито започна да си пробива път.

Торсън.

 

 

Грабнахме по две чашки кафе от барчето във фоайето и после потеглихме към сградата на федералното управление. Тя отново бе събрала всичкия си багаж. Аз отново бях забравил.

Не говорихме, докато не изпихме първата чаша кафе. Според мен в момента двамата ни вълнуваха коренно противоположни мисли и дилеми.

— Връщаш ли се в Денвър?

— Още не знам.

— Толкова ли са зле нещата?

— Ужасно. За последен път се хваща на обещанията ми.

— Не разбирам как е могло да се случи. Би трябвало да се обърнат към Боб Бакъс за коментар.

— Може би са го направили.

— Не, той щеше да ти каже. Щеше да си удържи на думата. Той е човек второ поколение в бюрото. Такива като него винаги държат на думата си.

— Добре, да се надяваме, че ще спази поетия ангажимент. Защото днес пиша статията си.

— Какво пише в онзи вестник?

— Не знам. Ще го измъкна веднага щом се включа в някой телефон.

Бяхме стигнали сградата на съда. Тя паркира колата в гаража за федерални служители.

 

 

В залата за конференции бяха само Бакъс и Торсън.

Срещата започна със съжалението на Бакъс, че статията се е появила, преди аз да успея да напиша своята. На мен ми се стори съвсем искрен и аз съжалих, че бях подложил на съмнение почтеността му пред Рейчъл.

— Имате ли статията? Мога да я извадя на компютъра си веднага щом се включа към някой телефон.

— Чакам я. Наредих на хората ни в Лос Анжелис да ни я изпратят по факса. Единствената причина, поради която знам за нея, е защото Брас ми предаде, че вече сме засипани с телефонни обаждания в Куантико от другите медии.

Включих се и пуснах компютъра, като се включих в мрежата на „Роки“, Пренебрегнах всички съобщения, които можеха да ме чакат. Отидох веднага в персоналното си кошче и проверих файловете. Забелязах, че имаше два нови: POETCOPY и HYPSTORI. Спомних си, че бях помолил Лори Прайн за материали върху хипнозата и Хорас Хипнотизатора, но тези материали щях да разгледам по-късно. Отворих POETCOPY и изпитах шок, дошъл дори още преди да прочета първия ред от статията.

— Проклет да е!

— Какво? — запита Рейчъл.

— Написана е от Уорън. Подава си оставката във фондацията и използва моята история, за да се върне в „Таймс“.

— Репортери! — изрече Торсън с неприкрито наслаждение. — Ах, защо ли не мога да им хващам вяра!

Направих се, че не съм го чул, макар и да ми костваше огромни усилия. Бях вбесен от случилото се. На Уорън и на себе си. Трябваше да се досетя, че нещата ще се развият по този начин.

— Прочети я, Джак — обади се Бакъс.

Изпълних молбата му.

ФБР И ПОЛИЦИЯТА ТЪРСЯТ СЕРИЕН УБИЕЦ НА ПОЛИЦАИ

Дивечът се нахвърля върху ловците си

От Майкъл Уорън

Специално за „Таймс“

 

ФБР е започнало преследване на сериен убиец, за който до този момент е известно, че е убил седем детективи по разследване на убийствата на територията на цялата, страна. Историята е започнала преди три години.

Наречен „Поета“, тъй като на местопрестъплението оставя бележки, съдържащи цитати от поезията на Едгар Алън По, с които цели да представи убийствата като самоубийства.

В продължение на три години се предполагаше, че жертвите му са самоубийци, докато в един момент миналата седмица сходствата в случаите, включително и цитатите от По, не бяха открити, както свидетелства източник близък до следствието.

Това откритие подтикна ФБР към бързи действия за откриването и залавянето на Поета. Агенти на ФБР и полицията в седем града провеждат разследване под ръководството на Секцията по бихейвиористични науки към ФБР. Разследването понастоящем се е съсредоточило най-вече върху Финикс, където се е случило последното убийство, приписвано на Поета, съобщи източникът ни.

Източникът, пожелал да остане анонимен, отказа да съобщи как са били разкрити действията на Поета, но заяви, че едно съвместно изследване на ФБР и Фондацията по прилагане на законите върху полицейските самоубийства е осигурило ключовата информация…

Статията продължаваше с изброяването на жертвите и някои от подробностите по всеки случай. След това беше отделено място за екипа към Секцията по бихейвиористични науки, като завършваше с парафраза на неназован източник, според който ФБР разполагало с много факти що се отнася до това, къде се намира или каква е самоличността на Поета.

Докато приключа със статията, страните ми пламнаха, от гняв. Няма нищо по-лошо от това да спазваш поето обещание, когато един от хората, с когото си сключили, споразумението, го е нарушил. По мое мнение материалът беше много слаб, много думи, въртящи се около няколко факта, и всички приписани на анонимен източник. Уорън не беше споменал дори факса, или, което беше по-важно, убийствата-примамки. Знаех, че материалът който щях да напиша по най-възможния бърз начин щеше да обрисува един доста пълен портрет на Поета, Това обаче не намаляваше гнева ми. Защото каквито и колкото да бяха недостатъците на статията, ставаше ясно, че Уорън е разговарял с някого от бюрото. Не можех да се примиря с мисълта, че този човек в момента седеше на една маса с мен.

— Имахме уговорка — произнесох аз, вдигайки поглед от компютъра. — Някой е изпял това на онзи мръсник. Той знаеше всичко, което ми беше известно, когато отидох при него в четвъртък, но после се е свързал с някого от бюрото за останалото. Вероятно някой, който…

— Това може да е вярно, Джак, но… — започна Бакъс.

— Той научи всичко това само благодарение на теб — прекъсна го Торсън. — Трябва да обвиняваш единствено само себе си.

— Грешиш — изгледах го злобно аз. — Вярно, дадох му почти всичко, но не и Поета, поради простата причина, че тогава и представа си нямах, че наричате престъпника така. Този случай анулира уговорката ни. Някой, който е трябвало да си държи езика зад зъбите, се е раздрънкал. Всичко изскочи наяве. Трябва да напиша статията за утрешния брой на вестника ни.

Настъпи кратка тишина.

— Джак — започна Бакъс, — знам, че това няма да те утеши, но искам да знаеш, че когато ми остане малко свободно време през това разследване, ще направя всичко възможно да открия откъде е изтекла информацията и този човек повече няма да работи при мен, а най-вероятно и в бюрото.

— Ти си прав. Това едва ли ще ме утеши.

— Но въпреки това имам една молба към теб.

Изгледах го. Направо не ми се вярваше, че е толкова глупав, за да се опитва да ме убеждава да отложа статията си, когато всички телевизионни станции и вестници страната щяха да затръбят за случая.

— Каква е тя?

— Когато пишеш статията си… Искам да не забравяш, че ние все още преследваме този човек и трябва да го заловим. Ти разполагаш с информация, която би могла да ни попречи да го хванем. Говоря за някои специфични неща. Опита за съставяне на психологически портрет. Подробности за възможното използване на хипноза, презервативите. Споменеш ли ги тези неща, Джак, те ще бъдат повторени от всички телевизионни станции и вестници и тогава той ще промени начина си на действие. Нали разбираш какво имам предвид? Това само ще затрудни работата ни.

Кимнах, но след миг го изгледах студено.

— Не си ти човекът, който да ми казва какво да пиша и какво не.

— Знам. Моля те само да помислиш за брат си, за нас и да внимаваш какво пишеш. Вярвам ти, Джак. Наистина ти вярвам.

Дълго време размишлявах над думите му и после отново кимнах.

— Боб, аз сключих сделка с теб, в резултат на която ме прецакаха, и то жестоко. Ако ти искаш да ви запазя задника, това ще е нова сделка. Днес отвсякъде ще ти звънят репортери. Искам да ги препращаш всичките към отдела за връзки с обществеността в Куантико. Разговарям единствено с теб и цитирам единствено само теб. Също така факсът от Поета е изключително мой. Осигуряваш ми това и аз няма да спомена подробностите от психологическия портрет или за хипнозата в статията си.

— Съгласен съм — каза Бакъс.

Така бързо ми отговори, че започнах да подозирам дали не е знаел какво точно си мислех.

— Но има едно нещо, Джак — прекъсна размишленията ми той. — Нека се споразумеем да не споменаваме един ред от факса. Ако започнем да получаваме признания — така ще можем да пресяваме откачалките.

— Няма проблеми.

— Аз ще бъда тук. Ще кажа на дежурните да пропуска само твоите обаждания и на никой друг от пресата.

— Ще ви звънят доста хора.

— Намерението ми беше да оставя този проблем на обществените връзки в Куантико.

— Ако съобщението, което ще излъчат, включва първоначалната следа, кажи им да не използват името ми. Нека само да споменат, че източници от „Роки Маунтин Нюз“ са задвижили цялата работа.

Бакъс кимна.

— И още нещо… — Направих пауза, преди да продължа: — Още си мисля за изтеклата информация. Ако разбера, че „Лос Анжелис Таймс“ или който и да е друг вестник публикува днес факса на Поета, всичките ни уговорки отпадат и аз ще изнеса в статията си абсолютно всичко, което ми е известно. Ясно ли е?

— Разбрано.

— Ти, невестулко мръсна! — изсъска Торсън. — Какво си въобразяваш ти, бе, дребен въшлив драскач? Че можеш да ни се друснеш на масата и да ни диктуваш…

— Да ти го начукам, Торсън — отговорих му аз. — Знаеш ли откога само чакам да ти го кажа? Още от Куантико. Шибай се, разбра ли? Ако някой иска да се обзаложи, веднага се хващам на бас, че ти си човекът, изпял всичко, така че не ми се прави на умник с тия номера за невесту…

— Мамичката ти мръсна! — изрева той и скочи.

Бакъс обаче беше още по-бърз и положи ръка върху рамото му, връщайки го полека на стола. Рейчъл наблюдаваше сцената с усмивка.

— Спокойно, Гордън — изрече Бакъс. — Спокойно. Никой не обвинява никого в нищо. Нека да не нажежаваме излишно обстановката. Всички сме доста напрегнати днес, но това не е причина да избухваме. Джак, това е опасно обвинение. Ако можеш да го подкрепиш с нещо давай. Ако не, тогава нека забравим случая, все едно, че никой нищо не е казал.

Не му отговорих. Освен предчувствието ми, че Торсън бе пошушнал историята, за да ме прецака, поради някаква своя параноя към репортерите и заради връзката ми с Рейчъл, не разполагах с никакви доказателства. Накрая всички заеха местата си и само се споглеждаха едни други.

— Това наистина беше дяволски забавно, момчета, аз си имам работа днес, дето не може да чака — заяви Рейчъл.

— И аз трябва да тръгвам — казах. — Кое по-специално искаш да премълча за факса?

— Загадката — отвърна Бакъс. — Не споменавай Бест Палс.

Помислих за момент.

— Добре. Няма проблеми.

Изправих се: Рейчъл също стана.

— Ще те откарам до хотела.

 

 

— Толкова ли е лошо някой да те изпревари? — запита тя, докато пътувахме обратно към хотела.

— Лошо е. Предполагам, че и вие изпитвате същото, когато някой престъпник ви се изплъзне. Надявам се Бакъс добре да подреди Торсън. Мръсен педал!

— Много ще му е трудно да докаже каквото и да е. Та това е само едно подозрение.

— Ако ти споменеш на Бакъс за нас и му кажеш, че Торсън е знаел, тогава ще ти повярва.

— Не мога. Ако разбере за нас, аз ще изхвърча.

След малко смени темата, връщайки се на историята.

— Ти разполагаш с далеч повече, отколкото той.

— Какво? Кой?

— Говоря за Уорън. Твоята статия ще бъде много по-добра от неговата.

— Нали знаеш, който свари, той ще натовари. Това е една стара вестникарска поговорка. Но е вярна. При повечето истории онзи, който пръв ги разкаже, винаги обира каймака, дори и материалът му да е пълен с пропуски и измишльотини. Дори и това да е крадена история.

— Това ли била работата? Да обереш каймака? Само да си пръв, дори и да нямаш правото?

Погледнах я и се опитах да се усмихна.

— Да, понякога. Повечето пъти. Доста доблестна работа. Нали?

Не ми отговори. Известно време пътувахме в мълчание. Прииска ми се да каже нещо за нас и за това, което имахме или нямахме, но тя не го направи. Вече наближавахме хотела.

— Какво ще стане, ако не успея да го убедя да ми позволи да остана тук и ми се наложи да се върна в Денвър? Какво ще стане тогава с двама ни?

Тя мълча известно време, преди да ми отговори.

— Не знам, Джак. Какво искаш да се случи?

— Не знам, но не искам всичко да свърши просто така. Мислех си…

Не знаех как да изразя мисълта си.

— И аз не искам всичко да свърши така.

Тя зави пред хотела да ме остави. Каза, че трябва да се връща. Момче в червено сако и златни еполети на раменете ми отвори вратата, нарушавайки уединението ни. Исках да я целуна, но нещо в обстановката и фактът, че сме в кола на ФБР, ме накара да размисля.

— Ще те видя при първа възможност — казах аз. — Веднага щом се освободя.

— Добре — изрече тя с усмивка. — Довиждане, Джак. Късмет със статията. Обади ми се в оперативната служба и ми кажи, ако я пишеш тук. Може да уредим нещо за довечера.

Това беше най-добрата от всички причини, които можеха да ми хрумнат за оставането ми в града. Тя се пресегна и докосна брадата ми също както го бе направила веднъж и преди. Миг преди да изляза от колата, ме помоли да почакам. Измъкна картичка от джоба си и надраска номер на гърба й, после ми я подаде.

— Това е номерът на пейджъра ми в случай, че нещо стане. Свързан е със спътник, така че можеш да ме викаш където и да съм.

— В целия свят?

— В целия свят. Докато не падне спътникът.