Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на авторския предговор

VI
Един водач

Jocky of Norfolk, be not too bold,

For Dickon thy master is bought and sold.

Shakespeare — „King Richard III“[1]

Бернар дьо Мержи се върна в скромната странноприемница и натъжен погледна остарелите и измърсени мебели. Като сравни стените на тая стая, варосани някога, а сега опушени и потъмнели, с бляскавите копринени тапети на апартамента, откъдето току-що бе излязъл, като си спомни хубавата рисувана мадона и като видя пред себе си на стената една стара икона, в душата му се промъкна нечиста мисъл. Разкош, изящество, благосклонност на дамите, благоволение на краля — всички тези съблазнителни неща Жорж бе успял да постигне с една-единствена дума, единствена дума, съвсем лесна за произнасяне, защото бе достатъчно само да излезе от устата, какво се криеше в дъното на сърцето — никой не питаше. Тозчас в паметта му изникнаха имената на протестанти — вероотстъпници, издигнали се на високи постове. И тъй като дяволът си няма работа, в паметта му изпъкна притчата за блудния син, но с друга поука, а именно, че на един покръстен хугенот ще се зарадват повече, отколкото на правоверния католик.

Такива мисли неволно възникваха в съзнанието му под най-различни форми, обсебваха го и в същото време го отвращаваха. Той взе една женевска библия, принадлежала по-рано на майка му, и се зачете. Четенето го поуспокои, той остави книгата и преди да заспи, се закле да живее и да умре с вярата на своите родители.

Но въпреки библията и клетвата сънищата му отразиха преживяното през деня. Присъниха му се завеси от пурпурна коприна, златни съдове; после масите се прекатурнаха, светнаха шпаги и кръвта се смеси с течащото вино. След това рисуваната мадона оживя, излезе от рамката и започна да танцува пред него. Той се мъчеше да запомни чертите на лицето й и едва тогава забеляза, че тя носеше черна маска. Но нейните чудни тъмносини очи и двете ивици бяла кожа, които прозираха през отворите на маската… Връзките на маската се развързаха, появи се лик с божествена хубост, но без определени очертания, сякаш нимфа се оглеждаше в неспокойна вода. Неволно той наведе очи, но тозчас пак ги повдигна — сега пред него беше застанал само страшният Коменж с окървавена шпага в ръка.

Бернар стана много рано, нареди да занесат малкото вещи, които носеше със себе си, у брат му и като се отказа да разгледа с него особеностите на града, отиде сам в двореца Шатийон да предаде на Адмирала бащиното си писмо.

Дворът на резиденцията беше задръстен от слуги и коне и Мержи едва си проби път до голямото преддверие, пълно с оръженосци и пажове, които, макар и въоръжени само с шпаги, представляваха внушителна охрана за Адмирала. Облеченият в черно вратар, щом хвърли поглед върху дантелената яка на Мержи и златната верижка, която брат му бе заел за случая, веднага го въведе в салона, където се намираше Адмирала.

Повече от четиридесет души благородници, рицари, протестантски проповедници, всички без шапки, заобикаляха Адмирала и стояха прави в почтителна поза. Самият той беше облечен в твърде скромни дрехи. Имаше висока, малко прегърбена снага и личеше, че умората от войната бе издълбала върху оплешивялото му чело повече бръчки, отколкото възрастта. Дълга бяла брада падаше върху гърдите му. Бузите, и без това хлътнали, сега изглеждаха още по-вдълбани от рана, чийто дълбок белег големите мустаци едва прикриваха: в битката при Монконтур един изстрел от пищов бе пробил бузата му и беше му изкъртил няколко зъба. Лицето на тоя човек изразяваше по-скоро тъга, отколкото строгост. Казваха, че след смъртта на брат му, славния Дандело, никой не го бил виждал да се усмихва. Стоеше прав, подпрял ръка на масата, отрупана с карти и планове, а над тях се извишаваше една огромна библия in-quarto. Между картите и книжата бяха пръснати зъбочистки, издаващи един навик, за който често му се присмиваха. Зад масата седеше секретар, погълнат в писане на писма, които поднасяше на Адмирала за подпис.

При вида на този велик човек, издигнат в очите на своите едноверци по-високо от краля, защото олицетворяваше и героя, и светеца, Мержи почувствува такова благоговение, че когато се приближи до него, неволно коленичи. Изненадан и леко разсърден от този необикновен израз на почит, Адмирала му направи знак да стане и пое с известна досада писмото, което възторженият младеж му подаде. После погледна герба на печата.

— Писмо от моя стар другар барон дьо Мержи! — възкликна той. — Вие толкова много му приличате, млади момко, че сигурно сте негов син.

— Господине, моят баща би желал, щото напредналата възраст да му позволи да дойде лично да ви поднесе своите почитания.

— Господа — каза високо Колини, след като прочете писмото и се обърна към заобикалящите го, — представям ви сина на барон дьо Мержи. Той е изминал повече от двеста левги, за да се присъедини към нас. Изглежда, че няма да ни липсват доброволци за Фландрия. Господа, желая да приемете като приятел този млад човек. Към неговия баща вие всички изпитвате най-дълбоко уважение.

Тозчас двадесет души прегърнаха Мержи и му предложиха услугите си.

— Били ли сте вече на война, Бернар, приятелю мой? — попита Адмирала. — Чували ли сте изстрел от аркебуза?

Пламнал от смущение, Мержи отговори, че още не е имал щастието да се бие за вярата.

— Радвайте се всъщност, млади момко, че не сте били принуден да проливате кръвта на вашите сънародници — заяви сериозно Колини. — Слава богу — прибави той с въздишка, — гражданската война свърши! Вярата диша и вие сте по-щастлив от нас, защото ще изтеглите шпагата си само срещу враговете на краля и на отечеството.

И като сложи ръка на рамото на младия човек, продължи:

— Убеден съм, че няма да посрамите рода си. Съгласно желанието на вашия баща отначало ще влезете в свитата ми, а когато се срещнем с испанците, постарайте се да плените едно знаме, и веднага ще станете корнет в моя полк.

— Кълна се — извика решително Мержи, — че още при първата схватка ще стана корнет или баща ми няма да има вече син!

— Отлично, храбри момко, говориш, както говореше някога баща ти.

След това Адмирала извика своя интендант.

— Това е моят интендант Самюел. Ако ти трябват пари за дрехи и въоръжение, обърни се към него.

Интендантът се поклони пред Мержи, който поблагодари и отказа.

— Баща ми и брат ми — каза той — се погрижиха както трябва за моята издръжка.

— Вашият брат?… Същият капитан Жорж дьо Мержи, който още при първите войни се отказа от религията, нали?

Мержи наведе тъжно глава. Устните му беззвучно помръднаха.

— Той е храбър войник — продължи Адмирала. — Но колко струва смелостта без страх от бога? Млади момко, във вашето семейство вие имате образец за следване и един пример за избягване.

— Ще се постарая да подражавам на брат си в славните дела… но без неговата измяна.

— И тъй, Бернар, идвайте често тук и ме считайте за ваш приятел. В Париж нравите са разпуснати и мястото не е много подходящо за вас, но надявам се скоро да ви изтегля оттук, за да ви отведа там, където се печели слава.

Мержи се поклони почтително и се оттегли в кръга, който заобикаляше Адмирала.

— Господа — каза Колини, продължавайки разговора, прекъснат от идването на дьо Мержи, — получавам отвред добри новини. Руанските убийци са наказани…

— Но тулузките съвсем не са — каза един стар проповедник с мрачен и фанатичен израз на лицето.

— Лъжете се, господине. Току-що получих съобщение. Впрочем в Тулуза вече функционира смесена комисия. С всеки изминат ден негово величество ни дава все нови и нови доказателства, че правосъдието е еднакво за всички.

Старият проповедник поклати недоверчиво глава.

Един белобрад старец, облечен в черна кадифена дреха, възкликна:

— Разбира се, че неговото правосъдие е еднакво за всички! Шарл и достойната му майка биха желали с един удар да премахнат и Шатийоните, и Монморансите, и Гизите.

— За краля говорете с повече уважение, господин дьо Бонисан — каза Колини строго. — Нека забравим, нека забравим най-после старите ежби. Не бива да се смята, че католиците изпълняват по-ревностно от нас Христовата заповед да прощаваме обидите.

— Кълна се в праха на баща си, за тях това е по-лесно, отколкото за нас — измънка Бонисан. — Не мога току-така да забравя, че двадесет и трима мои родственици бяха измъчвани до смърт.

Докато той произнасяше тези язвителни слова, в салона влезе един старец с доста грохнал вид и неприятно лице, загърнат в сив извехтял плащ, проби си път напред и връчи на Адмирала един подпечатан плик.

— Кой сте вие? — попита Колини, но не разчупи печата.

— Един ваш приятел — с прегракнал глас отговори старикът и веднага напусна салона.

— Тази сутрин видях този човек да излиза от двореца на дьо Гиз — обади се един от благородниците.

— Магьосник — каза друг.

— Отровител — добави трети.

— Херцог дьо Гиз го изпраща да отрови Адмирала.

— Да ме отрови ли? — вдигна рамене Адмирала. — Да ме отрови с писмо!

— Спомнете си за ръкавиците на наварската кралица! — извика Бонисан.

— Не вярвам нито на отравяне с ръкавици, нито на отравяне с писмо. Затова пък вярвам, че херцог дьо Гиз не може да извърши низост.

И той се приготви да отвори писмото, но Бонисан се хвърли върху него, улови ръцете му и изкрещя:

— Не го разпечатвайте. Ще вдъхнете смъртна отрова!

Всички се струпаха около Адмирала, който правеше усилие да се освободи от Бонисан.

— Виждам черен пушек да излиза от писмото! — извика един глас.

— Хвърлете го! Хвърлете го! — развикаха се всички.

— Пуснете ме, вие сте луди! — настояваше Адмирала, като се мъчеше да се освободи. И при тази борба писмото падна на земята.

— Самюел, приятелю мой — викна Бонисан, — покажете се добър служител. Отворете този плик и го предайте на вашия господар само след като се уверите, че не съдържа нищо подозрително.

Тази поръчка не се хареса на интенданта. Затова пък Мержи, без да се двоуми, грабна писмото и разчупи печата. В миг около него се образува празно пространство и той остана сам в центъра на кръга — всички се отдръпнаха, сякаш в къщата щеше да избухне бомба. Но не се появи отровен дим, никой дори не кихна. Страшният плик съдържаше само една доста измърсена хартийка, на която бяха написани няколко реда.

Щом опасността мина, смеешком се приближиха най-напред ония, които първи се бяха отстранили.

— Какво означава тази дързост? — извика гневно Адмирала, освобождавайки се най-сетне от прегръдките на Бонисан. — Как така отваряте писмо, адресирано до мен!

— Господин Адмирал, ако случайно това писмо съдържаше някаква хитроумно измислена отрежа, смъртоносна при вдишване, то по-добре да стане жертва едни млад човек като мен, а не вие, чийто живот е толкова ценен за защита на вярата.

Шепот на възхищение се разнесе около Мержи. Трогнат, Колини му стисна ръка и като помълча малко, ласкаво каза:

— Понеже и без това разпечата писмото, прочета ни поне какво пише в него.

Мержи прочете следното:

На запад небето е заляно от кърваво зарево. Звезди изчезнаха от небосвода и огнени шпаги се появиха във въздуха. Трябва човек да е сляп, за да не разбере какво предсказва всичко това. Гаспар! Препаши шпагата си, надени шпорите, ако ли не, след няколко дни гаргите ще кълват месата ти.

— Той нарича гарги гизарите — рече Бонисан. — Споменал е птица, чието име започва със същата буква.

Адмирала презрително вдигна рамене, присъствуващите запазиха мълчание. Но личеше, че предсказанието, бе направило впечатление на всички.

— Колко хора се занимават в този град с такива глупости! — заяви студено Колини. — Някои казват, че имало вече десет хиляди безделници в Париж, които живеели само с тоя занаят — да предсказват бъдещето.

— Все пак, какъвто и да е, съветът не бива да се пренебрегва — забеляза един капитан от пехотата. — Херцог дьо Гиз публично е заявявал, че няма да заспи спокойно, докато не забие шпагата си в корема ви.

— Толкова лесно е за един убиец да стигне до вас! — добави Бонисан. — На ваше място, преди да отида в Лувъра, бих обличал ризница.

— Хайде, хайде, приятелю — отвърна Адмирала, — убийците не нападат такива стари воини като нас. Боят се от нас повече, отколкото ние от тях.

После той заговори за похода във Фландрия и за състоянието на верските дела. Няколко души му предадоха просби до краля, Адмирала ги приемаше радушно, за всекиго намираше любезна дума. Когато часовникът удари десет, Колини поиска да му донесат шапката и ръкавиците; време беше да отиде в Лувъра. Някои от присъствуващите се сбогуваха с него, но болшинството го последваха, за да му служат едновременно за свита и охрана.

Бележки

[1] Не бъди така високомерен, Джон Норфолк, защото твоят господар Дик е купен и предаден. — Шекспир — „Крал Ричард III“ — Б.пр.