Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (23)

XXII
Двадесет и четвърти август

„Saignezl Saignez!“

Mot du marechal de Tavannes^[1]

След като напусна своя отряд, капитан Жорж забърза към дома си, където се надяваше да намери брат си, но Бернар беше вече излязъл и както съобщи прислугата, щял да отсъствува цяла нощ. Не беше трудно за Жорж да се досети, че младият човек е отишъл при графинята, затова веднага се запъти към нейния дом. Междувременно клането бе започнало. Общата суматоха, затягащият се отвред обръч на убийците и опънатите по улиците вериги го забавяха на всяка крачка. Принуден беше да мине покрай Лувъра и там видя фанатизмът да стига до крайния си предел. В този квартал, населен с много протестанти, нахлуха гражданите католици и войниците от кралската гвардия, въоръжени с огън и меч. Според израза на един съвременен писател^[2] там „кръвта се стичаше от всички страни към реката“ и човек не можеше да премине улиците, без риск да бъде премазан всеки момент от труповете, които убийците хвърляха през прозорците.

С някаква пъклена предвидливост повечето от лодките, обикновено привързани по кея край Лувъра, бяха откарани на отвъдния бряг, тъй че мнозина от бегълците, които тичаха по брега и се надяваха да се спасят с лодки от ударите на неприятеля, трябваше да избират между водата и войнишките алебарди зад гърба си. А в това време, казват, че на един от прозорците на своя дворец Шарл IX, въоръжен с дълга аркебуза, стрелял „като по дивеч“ върху нещастните бегълци.

Като прескачаше трупове и се цапаше с кръв, капитанът продължаваше своя път, излагайки се при всяка стъпка на опасността да стане по погрешка жертва на някой от убийците. Беше забелязал, че войниците и въоръжените граждани носят бяла лента на ръкавите си и бял кръст на шапките си. Лесно би могъл и той да си сложи тези отличия, но главорезите му вдъхваха такава погнуса, че се отвращаваше дори и от отличителните им знаци.

На брега на реката близо до Шатле чу, че някой го повика. Обърна се и видя въоръжен до зъби човек, който, изглежда, не си служеше с оръжието, обаче носеше бял кръст на шапката си и самодоволно въртеше между пръстите си някакво листче. Беше Бевил. Той наблюдаваше равнодушно как хвърлят от моста Мьоние трупове и още живи хора в Сена.

— Какъв дявол търсиш тук, Жорж? Да не е станало някакво чудо или пък бог ти внуши това усърдие, защото, ако не се лъжа, ти си тръгнал на лов за хугеноти.

— Ами ти, ти какво търсиш между тия окаяници?

— Аз ли? Ей богу, гледам. Интересно зрелище. А знаеш ли аз как се изхитрих? Нали познаваш стария Мишел Корнабон, оня лихвар хугенот, който толкова ме е смукал.

— Ти си го убил, нещастнико?

— Кой, аз ли? Хайде де! Не се бъркам във верските работи. Не само че не го убих, но го скрих у дома в избата, а той ми подписа разписка за всичко, което му дължа. Тъй че извърших едно добро дело, за което бях възнаграден. Вярно е, че за да го накарам да подпише по-лесно, два пъти опирах пищова си до главата му, но бог да ме убие, ако съм мислел да стрелям… Я виж, гледай оная жена, дето виси закачена на фустата си от гредата на моста. Май че ще падне… не, няма да падне! Майка му стара, интересно, заслужава да се види по-отблизо.

Жорж го остави и продължи, като се чукаше по главата и си мислеше!

„И това е днес един от най-почтените благородници, които познавам в този град!“

Той навлезе в улица Сен-Жос, пуста и неосветена: вероятно тук не живееше никакъв протестант. Чуваше се обаче отчетливо олелията от съседните улици. Изведнъж червената светлина на факлите озари белите стени. Жорж чу пронизителни писъци и видя полугола жена с разбъркани коси и малко дете в ръце. Тя бягаше със свръхчовешка бързина. Двама мъже я преследваха, насъсквайки се един друг с дивашки викове, както ловци, които гонят див звяр. Жената вече влизаше в един двор, когато един от преследвачите гръмна с аркебузата си. Куршумът я удари в гърба и тя се преметна. Веднага пак стана, направи крачка към Жорж и падна на колене. После е последно усилие вдигна детето към капитана, сякаш го поверяваше на неговото великодушие. И издъхна, без да произнесе нито дума.

— Още една еретическа кучка по-малко! — извика човекът, който бе стрелял е аркебузата. — Няма да спра, докато не ги направя дузина.

— Мръсник! — извика капитанът и изпразни пищова си от упор в убиеца.

Главата на злодея издрънча в насрещната стена. Той отвори очи, пълни с ужас, изпъна се и като се хлъзна на токовете си като дъска, която зле са подпрели, изтърколи се мъртъв на земята.

— Как така? Как може да се убива католик? — извика другарят на убития, който държеше в едната си ръка факел, а в другата — кървава сабя. — Кой сте вие? Света Богородице, но вие сте от кралската лека кавалерия! Да му се не види макар! Стана грешка, господин офицер!

Жорж измъкна втория пищов и го зареди. Това негово движение, както и лекото изщракване на ударника бяха схванати съвършено правилно. Главорезът захвърли факела и си плю на петите. Жорж не благоволи да стреля по него. Наведе се над падналата жена и видя, че е мъртва. Куршумът бе преминал през тялото й. Детенцето я държеше с малките си ръчички за врата, пищеше и плачеше. Обляно беше с кръв, но по някакво чудо бе останало незасегнато. То стискаше с все сила майка си и за капитана не беше лесно да го откъсне от нея; Зави го с плаща си и вече по-благоразумен след току-що станалата среща, взе от шапката на убития войник белия кръст и го сложи на своята шапка. По този начин стигна безпрепятствено до къщата на графинята.

Двамата братя се хвърлиха в обятията ви и известно време стояха така здраво прегърнати, без да проронят дума. Сетне капитанът разказа накратко в какво състояние се намира градът. Бернар проклинаше краля, Гизите и духовенството; искаше да излезе и да направи опит да се присъедини към своите братя, ако те някъде оказваха съпротива на неприятеля. Графинята плачеше и го задържаше, а детето пищеше и търсеше майка си.

След като загубиха много време във викове, пъшкане и плач, все пак трябваше да вземат някакво решение.

Детето предадоха на коняря на графинята, който се нагърби да намери жена за неговото отглеждане. Колкото до Мержи, в този час той не биваше да излиза навън. Пък и къде можеше да отиде? Знаеха ли дали кръвопролитието не се простираше от единия до другия край на Франция? При това многобройни части от кралската гвардия пазеха мостовете на Сена, откъдето протестантите биха могли да се прехвърлят в предградието Сен-Жермен и оттам лесно да избягат в южните провинции, открай време спечелени за тяхната кауза. От друга страна, изглеждаше малко вероятно, а и неразумно да се измоли милост от монарха сега, когато той, озверен от дивата сеч, не мислеше за нищо друго, освен за нови жертви. Поради това, че графинята беше известна с голямата си набожност, нейният дом нямаше да бъде подложен на сериозно претърсване от страна на убийците, а тя смяташе, че може да се довери на прислугата си. Така че Бернар не би могъл да намери никъде другаде по-защитено убежище. Решиха да се крие тук и да изчака развоя на събитията.

Денят настъпи и вместо да сложи край на безчинствата, сякаш им даде нов тласък и внесе някакъв порядък сред тях. Не остана католик, който в страха си от подозрение в ерес да не сложи белия кръст, де не се въоръжи или да не започне да предава останалите още живи хугеноти. През това време кралят стоеше в двореца и не допускаше до себе си никого, освен водачите на главорезите. Тълпата, примамена от надеждата за грабеж, беше се присъединила към гражданските отреди и войниците, а в църквите свещенослужителите насъскваха богомолците към още по-голяма кръвожадност.

— Нека смажем с един удар всички глави на хидрата и да сложим веднъж завинаги край на гражданските войни!

И за да убедят този жаден за кръв и за чудеса народ, че небето одобрява неговите изстъпления и е пожелало да ги насърчи чрез небивало знамение, добавяха:

— Идете в Гробището на младенците и вижте как е нацъфтял глогът, подмладен и засилен, защото е полят с еретическа кръв!

Многобройни шествия от въоръжени главорези отиваха тържествено да се поклонят на свещения храст и се връщаха от гробището, вдъхновени и изпълнени с ново усърдие да открият и унищожат ония, които небето така явно предаваше на съд. Думите на Катерина Медичи се повтаряха от всички; повтаряха ги, докато колеха жените и децата: „Che pieta lor ser crudele, che crudelta lor ser pietoso.“ Днес е човечно да си жесток и жестоко да си човечен.

И чудно нещо! Сред всичките тези протестанти само малцина не бяха ходили на война и не бяха участвували в ожесточените боеве, където неведнъж бяха успявали да превъзмогнат численото превъзходство на врага с храбростта си. И въпреки това при масовото клане само двамина оказаха известна съпротива на убийците и от тези двама мъже само единият беше ходил на война. Не е чудно навикът да се бият групово и съгласно правилата да беше ги лишил от онази лична смелост, която би могла да накара всеки протестант да се отбранява в своя дом като в крепост. Имаше случаи, когато стари бойци протягаха вратове като смирени жертви пред жалките мародери, които само ден преди това биха треперили пред тях. Своето примирение те смятаха за безстрашие и предпочитаха славата на мъчениците пред славата на бойците.

Когато първоначалната жажда за кръв се уталожи, най-милостивите между главорезите започнаха да даряват живота на жертвите си срещу отричане от протестантската вяра. Съвсем малък брой калвинисти се възползуваха от тази милост и приеха да се откупят от смъртта и от мъките чрез една може би простима лъжа.

Жени и деца повтаряха своите молитви под издигнатите над главите им саби и умираха без ропот.

След два дни кралят се опита да спре злодеянията, но когато веднъж си отприщил страстите на тълпата, не е възможно да я спреш. Не само че кланетата не се прекратиха, но самият монарх, когото обвиниха в нечестиво състрадание, се принуди да оттегли думите си за пощада и да призове към крайна жестокост, нещо, което представляваше една от основните черти на характера му.

През първите дни след Вартоломеевата нощ Жорж редовно посещаваше брат си и му разказваше все нови и нови подробности върху потресаващите сцени, на които ставаше свидетел.

— Ах, кога ще мога да напусна тази страна на убийства и престъпления! — възклицаваше капитанът. — Предпочитам да живея сред диви зверове, отколкото между французи.

— Ела с мене в Ла Рошел — увещаваше го Бернар. — Надявам се, че главорезите още не са го превзели. Ела да умреш с мене и да покриеш със забрава вероотстъпничеството си, като защитиш последната опора на нашата вяра.

— А какво ще стане с мене? — питаше Диан.

— По-добре е да заминем в Германия или в Англия — отговаряше Жорж. — Там поне няма да ни колят, нито пък ние ще колим.

Нито един от тези проекти не се осъществи. Жорж беше хвърлен в затвора за неподчинение на кралската заповед, а графинята, изтръпнала от страх да не открият нейния любим, мислеше само как да му помогне да се измъкне от Париж.