Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (22)

XXI
Последно усилие

Soothsayer

Beware the Ides of Marchl

Shakespeare — „Julius Caesar“^[1]

Същата вечер в обичайния час Мержи излезе от дома си добре загърнат в сив плащ, с нахлупена до очите шапка и стараейки се да остане незабелязан, се запъти към къщата на графиня дьо Тюржи. Но ненаправил и няколко крачки, срещна Амброаз Паре, хирурга, когото познаваше, тъй като той беше го лекувал след нараняването му. Паре вероятно се връщаше от двореца Шатийон. Мержи му се обади и попита как е Адмирала.

— По-добре е — рече хирургът. — Раната е сериозна, но болният е як. С божията помощ ще оздравее. Надявам се, че лекарството, което му предписах тази вечер, ще помогне и той ще прекара нощта спокойно.

Край тях мина някакъв човек от народа и чу, че говорят за Адмирала. Когато се отдалечи на достатъчно голямо разстояние, за да може безнаказано да прояви нахалство, той извика:

— Скоро ще се залюлее на бесилото в Монфокон вашият дяволски Адмирал.

И хукна, колкото му крака държат.

— Мръсна сган! — рече Мержи. — Яд ме е, че нашият велик Адмирал е принуден да остане в град, където има толкова врагове.

— Слава богу, домът му се охранява добре — отвърна хирургът. — Когато излизах оттам, по стълбите беше пълно с войници и те вече палеха фитилите си. Ах, господин дьо Мержи, хората тук не ни обичат… Но стана късно, трябва да отида в Лувъра.

Разделиха се, като си пожелаха лека нощ, и Мержи продължи своя път, отдаден на розови мисли, които го накараха твърде бързо да забрави и Адмирала, и католишката омраза. Не можа обаче да не забележи необичайното движение по парижките улици, които обикновено биваха почти безлюдни при настъпването на нощта. Ту срещаше носачи с някакви чудновати товари на гръб, които в мрачината взе за снопове пики, ту виждаше мълчаливо маршируващо отделение войници с готово за стрелба оръжие и със запалени фитили; някъде пък бързо се отваряха прозорци, мяркаха се фигури със светилници в ръце и тутакси изчезваха.

— Хей, човече — викна Бернар на един такъв носач, — къде носиш толкова късно това оръжие?

— В Лувъра, ваша милост, за тазнощното увеселение.

— Другарю — обърна се Мержи към един сержант, който командуваше патрул, — накъде така въоръжени?

— В Лувъра, ваша милост, за тазнощното увеселение.

— Хей, паж, защо не си при краля? Накъде сте тръгнали ти и твоите другари с тези коне, стъкмени като за война?

— В Лувъра, ваша милост, за тазнощното увеселение.

„Каква ли забава ще има тази нощ? — питаше се Мержи. — Изглежда, че всички са посветени, само аз нищо не зная. Впрочем какво ме засяга? Кралят може да се увеселява без мене, малко ме интересуват неговите развлечения.“

По-нататък той забеляза, че един бедно облечен човек се спира пред някои къщи и бележи по вратите им с тебешир бели кръстове.

— Ей, приятелю, да не си артелчик, та отбелязваш жилища за войниците?

Човекът изчезна, без да отговори.

При завоя на улицата, където живееше графинята, Бернар без малко не се сблъска с един човек, увит като него в голям плащ. Въпреки мрака и старанието да се прикрият един от друг, двамата веднага се познаха.

— А, добър вечер, господин Бевил — рече Мержи и му протегна ръка.

Преди да отговори на поздрава му, Бевил направи някакво странно движение под плаща си: прехвърли от дясната ръка в лявата нещо тежко. Плащът му се полуотвори.

— Поздрав на доблестния храбрец, любимец на жените! — отговори Бевил. — Бас държа, че моят благороден приятел е тръгнал по любов.

— А вие, господине?… Изглежда, че съпрузите са зле настроени към вас, защото, ако не се лъжа, на гърба си имате ризница, а онова, което държите под плаща си, страшно много прилича на пищови.

— Налага се предпазливост, господин Бернар, голяма предпазливост — отвърна Бевил.

При тези думи той загърна плаща си, за да скрие още по-добре оръжието.

— Безкрайно съжалявам, че тази вечер не мога да ви предложа помощта и сабята си, за да пазя улицата и да карауля пред вратата на вашата любовница. Днес ми е невъзможно, но при друг случай благоволете да разполагате с мене.

— Тази вечер вие не можете да дойдете с мене, господин дьо Мержи.

Бевил придружи думите си със странна усмивка.

— Тогава на добър час! Сбогом.

— Аз също ви пожелавам на добър час.

В начина, по който Бевил натърти това „на добър час“, имаше нещо неестествено.

Разделиха се и Мержи беше направил вече няколко крачки, когато чу, че Бевил го вика. Обърна се и го видя да се връща.

— Брат ви в Париж ли е?

— Не, но го очаквам всеки ден… Аха, кажете ми, няма ли да отидете на тазнощното увеселение?

— Увеселение ли?

— Да. Говори се навред, че тази нощ щяло да има голяма дворцова забава.

Бевил измънка нещо неразбрано.

— Още веднъж сбогом — каза Мержи. — Много бързам и… Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Чакайте, чакайте, още една дума. Преди да се разделим, искам да ви дам един съвет като истински приятел.

— Какъв съвет?

— Не отивайте при нея тази нощ. Повярвайте, утре ще ми благодарите.

— Това ли е вашият съвет? Но аз не ви разбирам. Коя „нея“?

— Ха, разбирате ме много добре. Но ако сте благоразумен, минете още тази вечер на другия бряг на Сена.

— Всичко това да не е някаква шега?

— Никаква шега. Никога не съм говорил по-сериозно. Минете оттатък Сена, ви казвам. И ако дяволът ви е притиснал чак толкова, идете до манастира на якобинците, улица Сен-Жак. През две врати от вратата на добрите отци ще видите голямо дървено разпятие, заковано на една бедна къщичка. Чудновата фирма наистина, но няма значение. Ще почукате и ще ви отвори една много приветлива старица. Кажете, че аз ви пращам, ще ви посрещне добре. Пренесете любовната си страст на отвъдния бряг на Сена. Старата Брюлар има хубавички и мили внучки… Разбирате ли?

— Вие сте прелюбезен. Покорно благодаря.

— Не, не, наистина последвайте моя съвет! Честна благородническа дума, ще ви бъде от полза.

— Много благодаря, ще се възползувам друг път. Днес ме чакат. — И Мержи си тръгна.

— Минете Сена, драги! Това е моята последна дума. Ако ви се случи нещастие, умивам си ръцете.

Някаква необичайно сериозна нотка в гласа на Бевил озадачи Мержи. Виконтът беше вече му обърнал гръб, този път Бернар го задържа:

— Но какво, дявол да го вземе, искате да кажете? Обяснете се, господин Бевил, не ми говорете със загадки.

— Драги приятелю, може би ви говорих дори прекалено ясно, повтарям ви: мини на отвъдния бряг още преди полунощ. Сбогом.

— Но…

Бевил беше се вече отдалечил. Мержи поиска да тръгне след него, но се засрами, че губи време, което би могъл да използува по-добре, върна се и стигна до градината на графинята. Известно време се разхожда нагоре-надолу, докато отминат неколцина минувачи. Опасяваше се да не им направи впечатление, че влиза в този час през градинската врата. Нощта беше хубава, лек зефир разхлаждаше горещия въздух; луната ту се показваше, ту изчезваше зад пухкавите бели облаци. Нощ само за любов.

Улицата остана за кратко време безлюдна. Мержи веднага отвори градинската врата и безшумно я затвори. Сърцето му биеше силно, но мисълта му беше погълната изцяло от радостите, които го чакаха при неговата Диан, а мрачните мисли, породени от странните намеци на Бевил, останаха твърде далече.

Приближи се до къщата на пръсти. Зад червената завеса на един полуотворен прозорец светеше лампа — това беше уговореният знак. Миг след това Мержи влезе в молитвената стая на своята възлюблена.

Графинята беше полулегнала на нисък, покрит с тъмносиня дамаска диван. Беше отметнала глава назад и дългите й черни коси безредно се бяха разпилели върху цялата възглавница. Лежеше със затворени очи, но, изглежда, правеше усилие да държи клепачите си спуснати. На тавана висеше само една сребърна лампа и хвърляше цялата си светлина върху бледото лице и огненочервените устни на Диан дьо Тюржи. Графинята не спеше, но който я погледнеше, би казал, че е изтерзана от мъчителен кошмар. Щом ботушите на Мержи скръцнаха по килима, тя трепна, вдигна глава, отвори уста и сподави вик на ужас.

— Уплаших ли те, ангел мой? — запита Мержи, като коленичи и се надвеси над възглавницата, където хубавата глава пак се отпусна.

— Ето те най-после! Слава тебе, господи!

— Нима те накарах да ме чакаш? Няма още полунощ.

— О, остави ме… Бернар… Не те ли видя някой, като влизаше?

— Никой… Но какво ти е, любов моя? Защо тези хубави устни отбягват моите?

— О, Бернар, ако знаеше само… Не ме мъчи, моля ти се… Много ми е зле, имам ужасно главоболие… Главата ми гори.

— Миличката ми!

— Седни тук… и за бога… днес не искай нищо от мене. Много съм болна.

Тя зарови прекрасното си лице във възглавницата и мъчително простена. После изведнъж се надигна на лакът, тръсна назад гъстите коси, насадели до лицето й, и като улови ръката на Мержи, допря я до слелите си очи. Той усети силното биене на вените й.

— Ръката ти е прохладна, става ми добре от нея — рече тя.

— Моя добра Диан, колко бих желал мене да ме боли глава вместо тебе! — И той целуна пламналото й чело.

— Ах, да… аз пък бих желала… Постави пръстите си върху моите клепачи, това ще ме облекчи… Струва ми се, че ако заплача, ще ми олекне, но не мога да плача.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от неравномерното и мъчително дишане на графинята. Коленичил пред дивана, Мержи леко разтриваше спуснатите й клепачи и от време на време ги целуваше. Беше опрял другата си ръка на възглавницата и бе сплел пръстите си е конвулсивно потръпващите пръсти на своята любима. Горещият, сладък дъх на Диан нежно гъделичкаше устните му.

— Скъпа моя — пошепна той, — изглежда, че те мъчи и нещо друго, не само главоболието. Коя е причината? И защо не искаш да ми я кажеш. Нали затова се обичаме, за да делим не само радости, но и грижи?

Тя поклати глава, без да отваря очи. Устните и мръднаха беззвучно. После се отпусна върху рамото на Мержи, сякаш беше изтощена от това усилие. В този момент часовникът удари единадесет и половина. Диан трепна и седна на дивана цяла трепереща.

— Наистина ме плашиш, моя хубава приятелко!

— Нищо… още нищо — промълви тя глухо. — Този часовник бие ужасно. Всеки удар се забива като нажежено желязо в главата ми.

Мержи не намери по-добро лекарство и по-подходящ отговор от това да целуне надвесеното над него чело. Изведнъж Диан протегна ръце и все така полулегнала, ги сложи върху раменете му, впила искрящи очи в неговите, като че искаше да го прониже.

— Бернар — каза тя, — кога ще станеш католик?

— Ангел мой, да не говорим днес за това, такъв разговор ще те разболее още повече.

— Аз съм болна от твоето упорство, но ти не искаш и да знаеш. И без друго времето напира. Дори да бях умираща, щях да използувам и последния си дъх, за да те склоня…

Мержи поиска да затвори устата й е целувка. Целувката е добър повод и може да послужи като отговор на всички въпроси, поставени на един мъж от любимата жена. Диан обаче, която обикновено отговаряше на целувките му, този път го отблъсна силно, едва ли не е негодувание.

— Слушайте, господин дьо Мержи, всеки ден проливам кървави сълзи, като мисля за вас и за вашата заблуда. Вие знаете колко ви обичам. Сам съдете какви са моите мъки, като си мисля, че този, който ми е по-скъп от живота, може само след миг да загине и духом, и телом.

— Диан, нали се съгласихме да не говорим на такива теми, когато сме заедно?

— Налага се, нещастнико! Кой ти каза, че имаш още един час време, за да се покаеш!

Необикновеният й тон и чудните й думи неволно напомниха на Мержи странния съвет, който преди малко му бе дал Бевил. Обзе го вълнение, но той го потисна. Страстното усърдие, с което Диан го увещаваше да смени вярата си, отдаде на голямата й набожност.

— Какво искате да кажете, моя хубава приятелко? Нима вярвате, че таванът може да падне върху глава на един хугенот нарочно, за да го утрепе, както миналата нощ падна балдахинът на вашето легло? За щастие отървахме се само с малко прах по главите.

— Вашето упорство ме отчайва… Сънувах как вашите врагове се готвят да ви убият… виждах ви окървавен и разкъсан от тях да издъхвате, преди да мога да ви доведа моя изповедник.

— Какви врагове? Аз мислех, че нямам врагове.

— Безразсъдник! Не виждате ли, че ваши врагове са всички, които ненавиждат вашата ерес? А нима това не е цяла Франция? Да, докато вие сте враг на бога и на църквата, всички французи са длъжни да ви бъдат врагове.

— Да оставим това, кралице моя. А колкото до вашите сънища, отнесете се до старата Камий, тя ще ви ги разтълкува; аз от сънища не разбирам. Да говорим за друго… Струва ми се, че днес сте били в двореца и оттам, мисля, сте донесли това главоболие, което измъчва вас и ядосва мене.

— Да, Бернар, бях в двореца. Видях кралицата и излязох от нейните покои… твърдо решена да направя последно усилие да ви променя… Трябва, непременно трябва!…

Бернар я прекъсна.

— Струва ми се — рече той, — струва ми се, мила приятелко, че тъй като въпреки болестта си имате достатъчно сила да проповядвате с такава пламенност, бихме могли, ако разрешите, да използуваме още по-добре времето.

Тя посрещна шегата с поглед, изпълнен с гняв и презрение.

— Осъден! — прошепна тя тихо, като на себе си. — Защо трябва да бъда толкова слаба пред него!

После добави по-високо:

— Виждам много ясно, вие не ме обичате и ме цените, колкото цените един кон. За вас няма значение дали понасям безброй страдания, или не, стига да ви доставям удоволствие… Заради вас, само заради вас приех да понеса такива терзания на съвестта, пред които всички измислени от човешката жестокост мъки не струват нищо. Една-единствена дума от вашата уста би върнала покоя на душата ми, но вие никога няма да произнесете тази дума. Никога няма да пожертвувате заради мене дори един от вашите предразсъдъци.

— Скъпа Диан, какви обвинения сипете върху мене! Бъдете справедлива и нека вашата религиозна разпаленост не ви прави сляпа. Отговорете ми! Не ви ли принадлежат всичките ми физически и душевни сили и къде другаде ще намерите по-предан роб от мене? Трябва ли да ви повторя още веднъж: готов съм да умра за вас, но не и да вярвам известни неща.

Тя слушаше думите му, като свиваше рамене, и го гледаше почти с омраза.

— Не бих могъл — продължи той — да направя заради вас косите си от кестеняви на руси. Не бих могъл да променя формата на ръцете и краката си, за да ви се харесвам. Моята религия е част от тялото ми, скъпа моя, и то част, която биха откъснали само заедно с живота ми. И двадесет години да ме убеждават, няма да повярвам, че парче хляб, месено без подкваса…

— Млъкни! — прекъсна го тя властно. — Не хули! Всичко опитах, нищо не помогна. Всички вие, заразени от отровата на ереста, сте твърдоглава пасмина и затваряте очите и ушите си за истината: боите се да гледате и да чувате. Е добре, настъпи часът, когато вече нито ще виждате, нито ще чувате… Имаше само едно средство да се премахне тази язва от църквата и това средство ще бъде приложено.

Тя направи няколко крачки из стаята, обзета от голяма възбуда, и продължи:

— След по-малко от час седемте глави на дракона ще бъдат отсечени. Сабите са наточени и верните хора са готови. Нечестивците ще изчезнат от лицето на земята.

После посочи часовника, поставен в един ъгъл на стаята:

— Виж, имаш още четвърт час да се покаеш. Когато стрелката дойде до тази точка, съдбата ти ще бъде решена.

Не беше още свършила, когато отдалеч се надигна глух шум, отначало неясен, подобен на тръпка, която преминава през тълпа, заобиколила огромен пожар. После бързо нарасна и след няколко мига в далечината вече се понесе биене на камбани и пукотевица на огнестрелни оръжия.

— Какви страхотии разправяте? — извика Мержи. Графинята се спусна към един от прозорците и го отвори. Шумът, възпиран дотогава от стъклата и завесите, стана по-отчетлив. Долавяха се ужасени писъци и радостен вой. От всички краища на града, докъдето стигаше погледът, към небето се виеше червеникав дим. Човек би казал, че гори някакъв гигантски пожар, ако миризмата на смола, идваща от хилядите запалени факли, не беше изпълнила веднага стаята. В тоя миг изгърмя аркебуза и стъклата на една съседна къща блеснаха.

— Клането започна! — изпищя графинята и улови главата си с ръце.

— Како клане? Какво искате да кажете?

— Тази нощ избиват хугенотите. Кралят заповяда. Всички католици са въоръжени и нито един еретик не бива да бъде пощаден. Църквата и Франция са спасени. Ако не се отречеш от лъжливата си вяра, ти си загубен.

Мериш усети как студена пот облива цялото му тяло. Той гледаше плахо Диан дьо Тюржи, а по нейното лице се четеше странна смесица от тревога и ликуване. Страшният ропот, който кънтеше в ушите му и изпълваше града, говореше съвсем ясно, че тя току-що беше му казала чудовищната истина. Няколко мига графинята остана неподвижна, вперила очи в него, без да говори. Само пръстът й сочеше прозореца, сякаш тя искаше да накара Бернар да си представи кървавите сцени, които тези канибалски викове и светлини означаваха. Постепенно лицето й омекна. Дивият възторг изчезна, остана ужасът. Най-сетне тя се отпусна на колене и проплака умолително:

— Бернар, заклевам те, спаси живота си, стани католик! Спаси своя живот, спаси и моя, който зависи от него!

Мержи я изгледа диво, а тя се влачеше подире му на колене, протегнала към него ръце. Без да й отговори нито дума, той изтича до дъното на стаята и грабна сабята си, която на влизане бе оставил в едно кресло.

— Нещастнико, какво си наумил! — изкрещя графинята и се втурна към него.

— Да се отбранявам! Не ще се оставя да ме заколят като агне.

— Хиляди саби не биха могли да те спасят, безумецо! Целият град е на оръжие. Кралската гвардия, швейцарците, гражданите и народът, всички участвуват в кръвопролитието и в тоя момент няма хугенот, в чиито гърди да не са забити поне десет кинжала. Има само едно средство да избегнеш смъртта — стани католик.

Мержи беше храбър, но при мисълта за опасността, която го дебнеше тази нощ, почувствува за миг как в сърцето му се прокрадва подъл страх. Дори мисълта за спасение чрез отричане от вярата пресече ума му с бързината на светкавица.

— Отговарям за живота ти, ако станеш католик — рече Диан и сплете молитвено ръце.

„Ако се отрека — помисли Мержи, — ще се презирам цял живот.“

Тази мисъл бе достатъчна де му възвърне смелостта, засилена от срама, че е изпаднал в мигновена слабост. Той нахлупи шапката си, стегна колана си и като уви плаща около лявата си ръка вместо щит, тръгна решително към вратата.

— Къде отиваш, нещастнико?

— На улицата. Не желая да ви причинявам огорчението да гледате как ме колят пред очите ви в собствения ви дом.

В гласа му имаше такова презрение, че графинята се почувствува смазана. Застана отпред му, но той я отблъсна, и то грубо. Тогава тя улови дрехата му и се повлече на колене след него.

— Пуснете ме! — извика той. — Искате сама да ме предадете на убийците ли? Любовницата на един хугенот може да изкупи греховете си, като поднесе на своя бог кръвта на любовника си.

— Стой, Бернар, коленопреклонно те моля! Аз искам само твоето спасение. Живей заради мене, ангел мой! Спаси се в името на нашата любов!… Съгласи се да произнесеш само една-едничка дума и, кълна се, ти ще бъдеш спасен.

— Кой? Аз да приема религията на убийци и разбойници? Свети евангелски мъченици, ида при вас!

И той се дръпна така стремително, че тя се строполи на пода. Бернар се готвеше вече да отвори вратата, когато Диан скочи пъргаво като млада тигрица, хвърли се върху него и го стисна в прегръдките си по-силно от някой мъж — здравеняк.

— Бернар! — извика тя вън от себе си, със сълзи на очи. — Сега те обичам много повече, отколкото ако бе приел да станеш католик!

И като го събори на дивана, отпусна се върху него, обсипвайки го с целувки и сълзи.

— Остани тук, моя единствена любов, остани при мене, храбрецо мой — говореше тя, като го притискаше и се увиваше около тялото му подобно на змия около своята жертва. — Те няма да дойдат да те търсят тук в моите прегръдки. А за да стигнат до тебе, трябва да убият първо мене. Прости ми, скъпа моя любов, не можах да те предупредя по-рано за грозящата те опасност. Ужасна клетва ме обвързваше. Но аз ще те спася или ще загина с тебе.

Изведнъж някой силно зачука на пътната врата. Графинята нададе пронизителен вик, а Мержи, освободен от нейните обятия и без да сваля навития около лявата си ръка плащ, почувствува такава сила и решителност, че ако сега пред него се изпречеха сто души убийци, не би се поколебал да се хвърли срещу тях с главата навред.

Почти всички парижки къщи имаха на входните си врати по един малък четвъртит отвор, покрит с гъста желязна мрежа, за да могат обитателите предварително да се уверят дали е безопасно да отварят, или не. Често дори яки дъбови врати, обковани с големи гвоздеи и железни препаски, не изглеждаха достатъчно сигурни за предпазливите граждани, които можеха да се предадат само след продължителна обсада. Ето защо от двете страни на вратата имаше тесни бойници, откъдето можеше незабелязано и удобно да се стреля в гърба на нападателите.

Старият доверен прислужник на графинята разгледа през такава една решетка лицето, което чукаше, и след като го подложи на съответен разпит, дойде да доложи на господарката си, че капитан Жорж дьо Мержи настоятелно моля да бъде приет. Страхът изчезна и вратата се отвори.