Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на авторския предговор

XXIII
Двамата монаси

Lui mettant un capuchon,

Lis en firent un moine.

Chanson populaire[1]

В гостилничката, разположена на брега на Лоара край Орлеан, по пътя за Божанси, на една маса седеше млад монах в кафяво расо с голяма, спусната над лицето качулка и забил очи в молитвеника си, четеше с примерно усърдие, макар да беше избрал малко тъмничък за четене ъгъл. Зърната на броеницата, увиснали на колана му, бяха по-големи от гълъбови яйца, а дебела връзка метални плочки с ликовете на разни светии подрънкваше при всяко негово движение. Колчем вдигнеше глава да погледне към вратата, показваше се добре очертана уста, украсена със завити на полумесец мустачки, толкова напети, че биха правили чест на всеки капитан от кралските войски. Ръцете му бяха много бели, ноктите — дълги и грижливо изрязани. Нищо не показваше, че младият брат е работил някога с мотика и гребло, както повеляваха обичаите на неговия орден.

Собственицата на заведението, дебела, бузеста селянка, която изпълняваше същевременно длъжността готвачка и прислужница, приближи до младия монах и като се поклони неумело, попита:

— Е какво, отче? Няма ли да си поръчате нещо за ядене? Минава пладне.

— Дали ще се забави корабът от Божанси?

— Кой знае? Водата е спаднала, движението не е в ред. Пък и още не му е време. На ваше място бих обядвала тук.

— Щом е тъй, добре! Ще обядвам тук. Но нямате ли друга стая, където да седна да ям. Тук се усеща много неприятна миризма.

— Много сте изнежен, отче. Аз пък не усещам нищо.

— Да не би да пърлят прасета наблизо?

— Прасета ли? Ама че го казахте! Прасета, значи! Да, нещо такова. Вярно, че са прасета, защото, както казваше един, цял живот са се угоявали. Но не са прасета за ядене. Това са хугеноти, моля за извинение, отче. Горят ги по брега, на стотина крачки оттук, и от тях иде тая воня.

— Хугеноти ли?

— Да, да, хугеноти. Че какво от това? Не бива да ви се разваля апетитът. А в друга стая не мога да ви преместя, защото е само една; значи, няма как, ще трябва да се задоволите с тая. Ба, хугенотите сега не миришат чак толкова лошо. Виж, ако не ги изгарят, сигурно ще вонят повече. Тази сутрин имаше цял куп на пясъка, ей такъв… какво да ви кажа, висок като огнището.

— И вие ходихте да гледате тези трупове?

— Аха, вие ме питате, защото са голи. Но при мъртъвците това нещо, ваше преподобие, не важи. Все едно, че гледах умрели жаби. Изглежда, че вчера в Орлеан здравата са поработили, защото Лоара непрекъснато влачеше тая еретическа риба, а нали реката е спаднала, всеки ден ги намираме на сухото по пясъка. Дори и вчера, когато ратаят на воденичаря изтеглил мрежата да види дали са се хванали линари, намерил вътре умряла жена с разпран корем. Добре я били намушкали с алебарда; гледайте — влязла оттук и излязла между раменете. Щеше да е по-доволен, ако беше намерил някой шаран в мрежата си, разбира се… Но какво ви става, ваше преподобие?… Да не ви призлява? Искате ли, докато чакате обеда, да ви дам чаша тукашно вино? Ще ви ободри.

— Благодаря ви.

— Тогава какво да ви приготвя за ядене?

— Каквото имате под ръка… безразлично ми е.

— Но какво точно. Моят бюфет е претъпкан, имам от всичко.

— Е добре! Пригответе ми едно пиле и ме оставете да си чета молитвеника.

— Пиле ли? Как така пиле, ваше преподобие! И таз добра! Изглежда, че вашите зъби няма да хванат ръжда през пости. Да не би на вас папата да ви е разрешил да ядете пиле в петък?

— Ах, колко съм разсеян! Да, разбира се, днес е петък… Казано е: „В петък не яж месна храна!“ Дайте ми яйца. Много ви благодаря, че ме предупредихте навреме, та не сторих такъв тежък грях.

— Гледай ги тия господа! — измърмори полугласно гостилничарката. — Ако не ги предупредиш, ядват пилета и в постен ден, но стига да намерят нищо и никакво парченце сланина в супата на някоя бедна женица, такава врява вдигат, че кръвта ти смръзват.

Като издума, каквото си мислеше, тя се зае да приготви яйцата, а монахът наведе отново глава над своя молитвеник.

— Ave Maria, сестро! — чу се глас и още един монах влезе в кръчмата точно когато госпожа Маргарита, уловила дръжката на тигана, се готвеше да обърне един обемист омлет.

Новодошлият беше висок, възпълен старик с посивяла брада и румено лице, снажен и хубавец. Най-напред обаче биеше в очи широката превръзка, която закриваше едното му око и половината буза. Говореше френски свободно, но с лек чуждестранен акцент.

При неговото влизане младият монах смъкна още по-ниско качулката си, така че лицето му съвсем се скри. А онова, което учуди най-вече госпожа Маргарита, беше, че щом забеляза своя събрат, и новодошлият побърза да нахлупи своята качулка, отметната назад поради горещината.

— Ей богу, отче — каза кръчмарката, — тъкмо навреме пристигате. Няма да чакате за обеда, пък и ще бъдете между свои. — И като се обърна към младия, добави: — Нали нямате нищо против, ваше преподобие, да обядвате с негово преподобие? Миризмата на моя омлет го привлече насам. Но честна дума, то е, защото аз не пестя маслото.

— Боя се, че ще притеснявам господина — промълви свенливо младият монах.

Старият също наведе ниско глава и промърмори:

— Аз съм беден елзаски монах… не говоря добре френски… мисля, че моята компания няма да бъде приятна на събрата…

— И таз добра! — възкликна госпожа Маргарита. — Какви са тези церемонии? Между монаси, и то събратя от един орден, всичко трябва да е общо: и трапезата, и леглото.

И като взе едно малко столче, тя го постави до масата, точно срещу младия монах. Старият седна малко извит, очевидно стеснен от присъствието на сътрапезника си. Изглежда, че у него гладът се бореше с известно нежелание да седи лице с лице с един свой събрат.

Госпожа Маргарита донесе омлета.

— Хайде, отци, побързайте да благословите трапезата и после ми кажете харесвате ли моя омлет.

При думата „благословия“ двамата монаси сякаш се почувствуваха още по-неудобно. По-младият каза на по-стария:

— На вас се пада да кажете благословията. Вие сте по-стар от мене и вам подобава тази чест.

— Съвсем не. Вие бяхте тук преди мене, вие я кажете.

— Не, моля ви се.

— Аз няма да я кажа.

— Непременно трябва.

— Гледай ги ти, как ще оставят да изстине омлетът ми! — обезпокои се госпожа Маргарита. — Къде сее чуло и видяло двама францисканци толкова да се церемонят. Нека по-старият каже благословията, а по-младият да прочете молитвата след обеда.

— Аз зная благословията само на майчиния си език — заяви старият монах.

Тия думи явно изненадаха младия, който погледна крадешком сътрапезника си. Между това старият сключи ръце с голяма набожност и започна да мърмори в качулката си нещо, което никой не разбра. После седна и без да продума, на бърза ръка изгълта три четвърти от омлета и изпразни бутилката отпред си. Другарят му, забил нос в чинията, отваряше уста само за да яде. Щом довърши омлета, той стана, скръсти ръце за молитва и смотолеви набързо няколко латински думи, последните, от които бяха: „Et beata viscera virginis Mariae“[2]. Госпожа Маргарита чу само тях.

— Що за молитва е тая, отче, да ме прости господ? Не ми прилича на тия, дето ги казва нашият свещеник.

— Тя е от нашата обител — отговори младият францисканец.

— Дали ще пристигне скоро корабът? — попита другият монах.

— Търпение! Наближава да пристигне — отговори стопанката.

Младият брат изглеждаше недоволен, поне ако се съди от начина, по който поклати глава, но не се реши да направи никаква забележка и като взе молитвеника си, започна да чете с удвоено внимание.

Елзасецът пък обърна гръб на своя събрат и започна да премята зърната на броеницата си между палеца и показалеца, като мърдаше беззвучно устни.

„Такива чудни монаси никога не съм виждала, пък и мълчат като риби“ — помисли си госпожа Маргарита, като седна до чекръка ви и го завъртя.

Около четвърт час тишината се нарушаваше само от бръмченето на чекръка, когато изведнъж в кръчмата влязоха четирима въоръжени мъже с много неприятни лица. Като видяха двамата монаси, те докоснаха леко краищата на шапките си, а единият от тях поздрави свойски стопанката, наричайки я „Марго“, и й поиска да донесе най-напред вино, а после бързо да приготви нещо за ядене, „Защото — добави той — на гърлото ми поникна трева, толкова отдавна се съм дъвкал“.

— Вино, вино! — измърмори госпожа Маргарита. — Лесно е да се каже дай вино, господин Боа-Дофен, но ще платите ли? Защото, знаете ли, не давам вече на кредит. И без това ми дължите за вино, за обеди и вечери повече от шест луидора, вярно ви казвам, както е вярно, че съм почтена жена.

— Колкото е истина едното, толкова и другото — засмя се Боа-Дофен. — Истината е, че ви дължа само два луидора, майко Марго, нито сантим повече. — И той си послужи с една по-силна дума.

— Ах. Исусе Христе! Как може така да се говори? Света Богородице!…

— Хайде, хайде, не дигай врява, дърта глупачко. Добре де, нека са шест луидора, ще ти ги платя, Марготон, заедно е онова, което ще изядем и изпием сега, защото днес кесията ми дрънка, макар че не печелим кой знае колко от нашия занаят. Питам се къде си дяват парите тия негодници.

— Сигурно ги гълтат, както правят немците — забеляза един от другарите му.

— Чумата да ги тръшне! — извика Боа-Дофен. — Трябва да се провери тая работа. Лъскавите пистоли в търбуха на един еретик са като хубава плънка, не бива да се хвърля на кучетата.

— Как пискаше тази сутрин дъщерята на оня пастор! — обади се трети.

— Ами дебелият пастор? — подхвана друг. — Ех, че съм се смял! Беше толкова тлъст, та не можеше да потъне във водата.

— Изглежда, добре сте поработили тази сутрин — каза госпожа Маргарита, която излизаше от избата е пълни бутилки вино.

— Кажи-речи — отговори Боа-Дофен. — Хвърлихме в огъня и във водата всичко дванадесет парчета — мъже, жени и малки деца. Но бедата е там, Марго, че у тях не се намери нито пукната пара. Само у една жена намерихме някоя и друга дреболия — всичката останала мърша и четири кучешки подкови не чинеше. Така е, отче — обърна се той към по-младия монах, — тази сутрин си заслужихме индулгенциите, избихме доста от вашите врагове, кучетата еретици.

Монахът го погледна за миг и продължи да чете, но молитвеникът така силно се затресе в лявата му ръка, че той стисна дясната в юмрук като човек, който се мъчи да сдържи вълнението си.

— Тъкмо стана дума за индулгенции — рече Боа-Дофен на другарите си. — Ще ми се да имам днес една, за да си хапна блажно. Гледам в курника на стринка Марго пиленца, ужасно ми се доядоха.

— Майка му стара! — извика един от главорезите. — Та да си хапнем, няма да си погубим душите от това я! Утре ще идем да се изповядаме и край.

— Слушайте, побратими — обади се друг, — хрумна ми нещо. Да накараме тези тлъсти чернокапци да ни дадат разрешение да се облажим.

— Хубаво, ама не могат! — възрази другарят му.

— Майка му стара! — извика Боа-Дофен. — Аз зная по-сигурно средство, ей сега ще ви го кажа на ухото.

Тутакси четиримата негодници доближиха глави и Боа-Дофен им изложи шепнешком своя план, който бе приет с взрив от смях. Само у единия от разбойниците заговори нещо като съвест.

— Лошо си намислил, Боа-Дофен, ще ни докараш някоя беля. Мене ме няма там.

— Ти мълчи, Гиймен, като че ли е кой знае какъв грях да накараш някого да помирише острието на ножа!

— Тъй, ама не подстриган…

Те говореха полугласно, а двамата монаси, доловили няколко думи от разговора, се мъчеха да отгатнат намеренията им.

— Ба, голяма разлика! — отвърна Боа-Дофен с по-висок глас. — И после, грехът ще е негов, да не е мой.

— Тъй, тъй! Боа-Дофен е прав! — завикаха другите двама.

Боа-Дофен веднага стана и излезе. Миг след това кокошките се разкрякаха и разбойникът скоро се появи, държейки във всяка ръка по една заклана кокошка.

— Ах, проклетникът! — развика се госпожа Маргарита. — Заклал ми кокошките! И то в петък! Какво си наумил, разбойнико?

— Тихо, Марготон, ще ми пукнеш тъпанчетата! Не ме ядосвай, знаеш, че съм лошо момче. Приготви шиша и не ми се бъркай.

После отиде при елзасеца.

— Ето, отче, виждате тези две животинки, нали? Значи, направете ми това добро да ги кръстите.

Монахът се сепна изумен. Другият брат затвори молитвеника си, а госпожа Маргарита започна да кълне Боа-Дофен.

— Да ги кръстя ли? — запита монахът.

— Точно тъй, отче. Аз ще бъда кръстникът, а Марго — кръстницата. Колкото до имената на кръщелничките, тая ще наречем Пъстърва, а тая — Перка. Имената са хубави.

— Как може да се кръщават кокошки? — възкликна монахът със смях.

— Може, може, отче. Хайде, бързо на работа.

— Ах, безсрамнико! — извика стопанката. — Да не мислиш, че ще те оставя да вършиш тия шмекерии в къщата ми? Да не си в еврейска къща или при магьосници, че да кръщаваш животни?

— Махнете оттук тая кресла — обърна се Боа-Дофен към другарите си. — А вие, отче, ще можете ли да прочетете името на майстора, който е изработил този нож?

Говорейки така, той поднесе кинжала си под носа за стария монах. Младият скочи от мястото си, но сякаш разсъди благоразумно, че е по-добре да прояви търпение и тозчас седна отново.

— Как искате да кръщавам птици, чедо мое?

— Много просто, дявол да го вземе! Както кръщавате нас, дето са ни майки раждали. Поръсете ги с малко вода и кажете: „Кръщавам те с име Пъстърва, а тебе с име Перка.“ Само че го избърборете по вашему. Хайде, Пти-Жан, донеси чаша вода, а вие всички — шапки долу и устремете мислите си към дядо господ. Да благослови бог!

За обща изненада старият францисканец поръси с малко вода главите на кокошките и произнесе много бързо и неразбрано някакви думи, прилични на молитва. Завърши с думите: „Кръщавам те с име Пъстърва, а тебе с име Перка.“ После седна в спокойно запремята броеницата си, сякаш нищо особено не бе се случило.

Госпожа Маргарита онемя от изумление. Боа-Дофен ликуваше.

— Хайде, Марго — рече той, като й хвърли двете кокошки. — Сготви сега пъстървата и перката. Ще стане чудесно постно ядене.

Но въпреки кръщението гостилничарката все още не можеше да приеме кокошките за християнско ядене. Наложи се да я заплашат с бой, за да се реши да тури на шиш новонареченнте риби.

А Боа-Дофен и другарите му пиеха юнашки, вдигаха наздравици и викаха, та си деряха гърлата.

— Слушайте, ей! — крещеше Боа-Дофен и удряше с юмрук по масата, за да въдвори тишина. — Предлагам да пием за здравето на нашия свети отец папата и за смъртта на всички хугеноти. Но трябва и тия двама чернокапци и стринка Марго да пият с нас.

Предложението се посрещна с одобрителни викове от тримата му другари.

Той се надигна, залитайки, понеже беше вече порядъчно пиян, и като взе бутилката, напълни чашата на младия монах.

— Хайде, ваше преподобие, за светейшеството на негово здраве!… Грешка. За здравето на негово светейшество и за смъртта на…

— Пия само по време на ядене — студено отговори младият човек.

— Майка му стара! Ще пиете или да ме вземат мътните, ако не разбера защо отказвате.

При тези думи той остави бутилката и като взе чашата, тикна я до устните на монаха, който четеше молитвеника си наглед съвсем спокойно. Няколко капки вино опръскаха книгата. Монахът веднага стана, грабна чашата, но вместо да я изпие, лисна я върху лицето на Боа-Дофен. Всички се изсмяха. Францисканецът се облегна на стената, скръсти ръце и впери очи в злодея.

— Известно ли ви е, младо калугерче, че такива шеги никак не ми допадат? Да ме прости бог, но ако не беше черната кана на главата ви, общо взето, щях да ви сложа на място.

Говорейки така, той протегна ръка и с края на пръстите си докосна мустаците на младия човек.

Лицето на монаха стана пурпурно. Той сграбчи с една ръка нахалника за яката, а е другата грабна бутилката и с такава сила я тресна в главата му, че Боа-Дофен падна безчувствен на плочника и се обля в кръв и вино.

— Отлично, юнак! — извика старият елзасец. — За един чернокапец майсторски направено!

— Боа-Дофен умря! — закрещяха тримата разбойници, като видяха, че другарят им не мърда. — Ах, проклетнико, сега ще ти одерем кожата!

Те изтеглиха саби, но младият монах с учудваща пъргавина запретна дългите ръкави на расото си, грабна сабята на Боа-Дофен и с най-решителен вид застана готов за бой. В същото време неговият събрат измъкна изпод своето расо кинжал, дълъг най-малко две педи, и се изправи до него със същия войнствен вид.

— Ах, мерзавци! — викаше той. — Сега ще видите дявол по пладне, ще ви покажем какво значи бой!

И докато се развъртят, тримата негодници, кой ранен, кой обезоръжен, избягаха през прозореца.

— Исусе Христе! Какви храбреци сте били вие, отци мои! Чест правите на вярата. Всичко хубаво, но този мъртвец, дето лежи тука, ще опетни доброто име на заведението ми.

— Ами, умрял зер, съвсем не е умрял! — рече старият монах. — Мърда, но аз ще му дам последно миро.

И той се приближи до ранения, улови го за косата и като допря острието на кинжала си до гърлото му, приготви се да го коли, но госпожа Маргарита и младият монах го задържаха.

— Боже милостиви, какво правите? — викаше гостилничарката. — Как така ще убиете човека! И то човек, който минава за добър католик, макар да не е такъв, какъвто изглежда.

— Предполагам — рече младият на своя събрат, — че неотложна работа в Божанси зове не само мене, но и вас. Ето и кораба. Да побързаме.

— Имате право, идвам.

Той избърса кинжала си и пак го пъхна под расото. Тогава двамата храбри монаси се разплатиха със стопанката и закрачиха заедно към Лоара, оставяйки Боа-Дофен на грижите на госпожа Маргарита, която най-напред пребърка джобовете му, за да си прибере дължимото, после се зае да извади парчетата стъкло, наблъскани по лицето му, и го превърза по всички правила, както постъпват в такива случаи знахарките.

— Ако не се лъжа, виждал съм ви някъде — рече младият монах на стария францисканец.

— Да ме вземе дяволът, ако и вашето лице не ми е познато! Само че…

— Когато ви видях за пръв път, мисля, че не бяхте с расо.

— А вие?

— Вие сте капитан…

— Дитрих Хорнщайн, ваш покорен слуга. А вие сте младият благородник, с когото вечерях близо до Етамп.

— Същият.

— Казвате се Мержи, нали?

— Да, но сега имам друго име. Аз съм брат Амброаз.

— А пък аз съм брат Антоан от Елзас.

— Добре. Къде отивате?

— В Ла Рошел, ако мога да стигна дотам.

— И аз отивам там.

— Много се радвам, че ви срещнах… Но, дявол да го вземе, ужасно ме объркахте с благословията на яденето. Работата е там, че дума не зная от тия молитви, а пък отначало ви взех за истински монах.

— Същото мога да кажа за себе си.

— Откъде избягахте?

— От Париж. А вие?

— От Орлеан. Бях принуден да се крия повече от седмица. Горките ми райтери… моят корнет… всички са в реката.

— А Мила?

— Стана католичка.

— Ами конят ми, капитане?

— А-а-а, конят ли? Заповядах да ударят сто тояги за оня нехранимайко тръбача, който ви го задигна… Но тъй като не знаех къде да ви намеря, не можех да ви го върна… Задържах го, докато ми се удаде честта да ви срещна. Сега сигурно принадлежи на някой от тези разбойници паписти.

— Тихо! Не произнасяйте думата толкова високо! И тъй, капитане, да свържем съдбите си и да си помагаме един на друг, както направихме преди малко.

— Това е и моето желание. Докато тече кръв в жилите на Дитрих Хорнщайн, той винаги ще бъде готов да я пролее за вас.

Те си стиснаха радостно ръцете.

— А обяснете ми, каква беше тази история с кокошките и разни Пъстърви и Перки? Ама че прости хора били тия паписти!

— Тихо, ви казвам! Ето го и кораба.

Разговаряйки така, те стигнаха до брега и се качиха на корабчето. Добраха се до Божанси без нови произшествия, ако не се смятат многото трупове на техни едноверци, които плуваха по Лоара.

Един от лодкарите обърна внимание, че повечето плуват на гръб.

— Молят небето за отмъщение — пошепна Мержи на капитана на райтерите.

Дитрих му стисна мълчаливо ръка.

Бележки

[1] Туриха му капюшон и стана монах. — Народна песен — Б.пр.

[2] И да бъде благословена утробата на Дева Мария. — Б.пр.