Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на авторския предговор

II
На другия ден след гуляя

Un porteur

Je dis que je veux avoir de l’argent

tout à l’heure

Molière „Les Precieuses ridicules“[1]

Отдавна беше съмнало, когато Мержи се събуди с глава, малко размътена от преживяното през миналата нощ. Дрехите му бяха разхвърляни из стаята, а на пода зееше отвореният му куфар. Младият човек седна на леглото и известно време гледа този безпорядък, като търкаше чело, сякаш за да събере мислите си. Лицето му изразяваше умора, учудване и безпокойство.

По каменната стълба, която водеше към стаята му, се разнесоха тежки стъпки. Вратата се отвори и ханджията, още по-навъсен от вчера, влезе, без дори да си направи труд да почука. В погледа му сега прозираше дързост, а не страх.

Той огледа стаята и се прекръсти, като че ли се ужаси от тази хаотична гледка.

— Ах, ах! Млади господарю! Още сме в леглото, а? Хайде да ставаме, имаме да уреждаме сметки.

Мержи се прозя широко и сложи крак на земята.

— Защо е това безредие? Защо е отворен куфарът ми? — запита той с тон, още по-недоволен от това на стопанина.

— Защо, че защо! — опери се ханджията. — Знам ли защо? Много ми е притрябвал вашият куфар. Обърнахте къщата ми наопаки. Но нека свети Йосташ, покровителят на ханджиите, ми е свидетел, млади господинчо, вие ще ми платите за това.

Докато той говореше, Мержи навличаше късите си бухлати панталони с ален цвят и кесията падна от отворения му джоб. Вероятно тя не издаде очаквания от него звън, защото младият човек веднага я вдигна разтревожен и я отвори.

— Ограбили са ме! — изкрещя той, като се обърна към ханджията.

Вместо двадесет луидора в кесията бяха останали само два.

Стопанинът вдигна рамене и се усмихна презрително.

— Ограбили са ме! — повтори Мержи, като затягаше бързо колана си. — Имах двадесет луидора в тази кесия и настоявам да ми се върнат веднага: изчезнали са във вашия дом.

— Кълна се в брадата си, много съм доволен — заяви нахално ханджията. — Така ще се научите да не се забърквате с разни гледачки и крадли. Но — добави той по-ниско — краставите магарета се надушват. Всички, които плачат за въжето, разни еретици, магьосници и крадци, лесно се сприятеляват.

— Какво бърбориш, нехранимайко? — закрещя Мержи, разярен още повече от правотата на този укор. Като всеки виновен, той веднага се улови за кавгата.

— Казах — отвърна ханджията, като повиши глас и сложи юмрук на кръста си, — казах, че вие изпочупихте цялата къща и искам всичко да ми платите.

— Ще платя каквото съм ял и пил и нито стотинка повече. Къде е капитан Корн… Хорнщайн?

— Изпихте повече от двеста бутилки хубаво старо вино — все повече повишаваше глад ханджията, — вие ще отговаряте за тях.

Мержи вече се беше облякъл.

— Къде е капитанът? — викна той с гръмовит глас.

— Замина преди повече от два часа, да върви по дяволите и той, и всичките хугеноти, докато дойде време да ги изгорим.

Шумна плесница бе единственият отговор, който Мержи можа да намери в този момент.

Изненадата и силният удар накараха ханджията да отстъпи две крачки назад. От джоба на панталоните му се подаваше роговата дръжка на голям нож; той я напипа с ръка. И ако беше се поддал на първия пристъп на гнева, сигурно щеше да се случи голямо нещастие. Благоразумието обаче надделя и го накара да забележи, че Мержи протяга ръка към дългата шпага, окачена над леглото му. Затова веднага се отказа от неравния бой и хукна презглава надолу по стълбите, като викаше колкото му глас държи:

— Убийство! Пожар!

Господар на бойното поле, но силно обезпокоен от последиците на своята победа, Мержи стегна колана си, мушна в него двата пищова, затвори куфара, вдигна го и реши да отиде и се оплаче на най-близкия съдия. Щом отвори вратата и стъпи на първото стъпало, неочаквано се озова пред неприятелска част.

Начело вървеше ханджията и носеше една стара алебарда, а зад него крачеха тримата слуги от кухнята, въоръжени с шишове и ръжени. Един от съседите, нарамил стара ръждясала аркебуза, представляваше ариергардът. Никоя от страните не бе очаквала толкова близка среща. Само някакви си пет-шест стъпала отделяха двата вражески лагера.

Мержи пусна куфара и улови пищова си. Това войнствено движение накара верноподаника на свети Йосташ и неговите сподвижници да видят несъвършенството на собствения си боен ред. Подобно на персите при Саламинската битка, те бяха пропуснали да заемат позиция, която би им дала възможност да използуват численото си превъзходство. Ако единственият от тяхната войска, снабден с огнестрелно оръжие, речеше да си послужи с него, неминуемо щеше да рани стоящите пред него свои другари, докато хугенотът, който държеше под прицел цялото стълбище, можеше да повали всички наведнъж. Слабото изщракване на ударника прозвуча като изстрел в техните уши и ги изпълни с ужас. Вражеската колона неволно се обърна кръгом и хукна към кухнята с надеждата да намери там по-широко и по-благоприятно бойно поле. В безредието, неизбежно при всяко паническо отстъпление, ханджията преплете крака в алебардата си и падна. Тъй като Мержи беше великодушен противник, той сметна за неблагородно да употреби оръжие и се задоволи да хвърли върху бегълците куфара, който се стовари отгоре им като скала и засилвайки скоростта си при всяко стъпало, завърши разгрома на врага. Стълбата се очисти от неприятеля и само счупената алебарда остана там като трофей.

Мержи се спусна бързо в кухнята, където врагът беше се прегрупирал в една-единствена редица. Съседът с аркебузата държеше оръжието си готово за стрелба и раздухваше запаления фитил. Ханджията, потънал в кърви, понеже беше си разбил носа при падането, стоеше отзад, както раненият Менелай е стоял зад редиците на гърците. Вместо Махаон или Подалир, жена му, разрошена и с развързана забрадка, бършеше с мръсна кърпа лицето му.

Мержи пристъпи решително към действие. Отиде право при човека с аркебузата и допря пищова до гърдите му.

— Хвърли фитила или ще стрелям! — извика той.

Фитилът падна на земята и Мержи го загаси с ботуша си. Веднага след това всички съюзници сложиха едновременно оръжие.

— А вас — обърна се Мержи към ханджията — този малък урок ще ви научи без съмнение да се отнасяте по-учтиво с чужденците. Стига да искам, мога да наредя веднага да ви отнемат правото за работа, но аз не съм злопаметен. Да видим сега колко ви дължа за това, което съм ял и пил.

Като видя, че Мержи спусна ударника на своя пищов и го пъхна отново в колана си, нашият свети Йосташ се посъвзе и продължавайки да се бърше, измънка натъжено:

— Изпотрошени чинии, бой, разбит нос на добър християнин, адски шум… знам ли как може да бъде заплатено всичко това на един порядъчен човек.

— Добре де — каза Мержи, като се усмихна. — За разбития нос ще ви заплатя колкото аз го оценявам. За счупените чинии обърнете се към райтерите, това е тяхна работа. Остава да ми кажете какво ви дължа за снощната вечеря.

Ханджията погледна жена си, после слугите и своя съсед, сякаш искаше от тях съвет и защита.

— Райтерите, райтерите!… — каза той. — Да не би да е лесно да вземеш от тях пари. Капитанът ми даде три ливри, а пък корнетът — един ритник.

Мержи извади една от златните монети, които му бяха останали.

— Хайде да се разделим като добри приятели — рече той и подхвърли монетата на ханджията, но той, вместо да протегне ръка, презрително я остави да се изтърколи на пода и се развика:

— Един луидор!… Един луидор за сто счупени бутилки, един луидор, дето съсипахте къщата ми, един луидор, дето бихте хората ми.

— Един луидор, само един луидор! — разхленчи се и жена му. — Тук идват и благородници католици, които понякога вдигат малко шум, но затова пък знаят да плащат.

Ако в този момент Мержи имаше повече пари, сигурно би доказал, че и неговите едноверци могат да бъдат не по-малко щедри.

— Възможно е — отговори той сухо, — но господа католиците не са били обирани. — И прибави: — Решавайте! Или вземете този луидор, или нищо няма да получите.

После понечи да се наведе.

Жената на ханджията веднага вдигна златната монета.

— Сега доведете коня ми, а ти хвърли този шиш и дръж куфара.

— Вашият кон ли, господарю? — попита един от слугите с многозначителна гримаса.

Колкото и да беше разстроен, ханджията вдигна глава и в очите му блесна злорадство.

— Аз сам ще доведа коня ви, млади господарю. Ей сега ще доведа хубавия ви кон.

И излезе на двора, като продължаваше да притиска носа си с кърпата. Мержи тръгна след него.

Каква бе изненадата му, когато му доведоха вместо хубавия дорест кон, с който бе дошъл, една дребна стара кранта с охлузен колан на черни и бели петна, пък още и с обезобразена от широка рана глава. Вместо своето седло от фино фландърско кадифе той видя кожен самар, окован с желязо като най-простите войнишки седла.

— Какво значи това? Къде е моят кон?

— Благоволете, ваша милост, да си го потърсите от господа протестантските райтери — отговори ханджията с престорена смиреност. — Тези достойни чужденци го отведоха със себе си: трябва да са направили грешка, защото кончетата много си приличат.

— Чудесен кон! — забеляза един от слугите. — Обзалагам се, че няма повече от двадесет години.

— Веднага си личи бойният кон — обади се друг. — Вижте само какъв удар от сабя е получил по челото.

— Каква прекрасна тога! — прибави трети. — Като свещеническа одежда, черно и бяло.

Мержи влезе в конюшнята. Тя беше празна.

— А защо сте допуснали да вземат коня ми? — закрещя той в изстъпление.

— Бога ми, господарю — отвърна слугата, който се грижеше за конюшнята, — тръбачът го отведе и ми каза, че вие сте се разбрали с него да си смените конете.

Мержи се задушаваше от гняв и не знаеше кому да си го излее.

— Ще намеря капитана — процеди той през зъби — и ще го накарам да накаже негодника, който ми е откраднал коня.

— Разбира се — съгласи се ханджията, — ваша милост ще стори много добре. Този капитан… как се казваше той?… По лицето си личеше, че е много почтен човек.

Но Мержи бе вече размислил и бе стигнал до убеждението, че го бяха окрали ако не по заповед на капитана, то поне с мълчаливото му позволение.

— В такъв случай бихте могли — добави ханджията, — бихте могли да си получите обратно и златните монети от онази млада госпожица. Тя е прибрала багажа си много рано сутринта и сигурно по погрешка е взела и вашите пари.

— Ще заповядате ли да привържа куфара на ваша милост към коня на ваша милост? — запита конярят с отчайващо почтителен тон.

Мержи разбра, че остане ли още тук, ще трябва да търпи закачките на тези негодници. Щом завързаха куфара му, той се метна върху отвратителното седло, но конят, усетил нов господар, коварно намисли да изпита неговите знания в ездаческото изкуство. Не закъсня обаче да се увери, че имаше работа с отличен ездач, по-малко от всеки друг път разположен да понася лудориите му. След като няколко пъти се изправи на задните си крака, за което ездачът добре му плати със силни удари на острите шпори, конят благоразумно се подчини и тръгна в едър походен тръс. Но част от силата му се бе изчерпала в борба с ездача и с него стана това, което в подобни случаи винаги става с всяка кранта: той, както се казва, застъпи краката си и падна. Нашият герой скочи в миг леко натъртен, но още по-разярен поради дюдюканията, които веднага се посипаха по негов адрес. За момент дори се поколеба дали да не се върне и да нанесе няколко удара с плоското на сабята си, но като поразмисли, реши да се престори, че не чува долитащите отдалеч обиди и отново подкара, вече по-бавно, по пътя за Орлеан. След него на известно разстояние тичаха деца; по-големичките пееха песента на Жеан Петакен[2], а по-малките ревяха с всички сили:

— Дръжте хугенота, дръжте хугенота! Изгорете го!

Мержи язди близо половин миля в най-мрачно настроение, потънал в размисъл, и накрая реши, че вероятно този ден не ще му се удаде да настигне райтерите, че те сигурно вече са продали коня му и че крайно съмнително е тези господа да се съгласят да му го върнат. Постепенно той свикна с мисълта, че конят му е безвъзвратно загубен. И тъй като при това положение нямаше вече работа по орлеанския път, свърна към Париж, като пое напреко, за да избегне злополучната странноприемница, свидетелка на неговите беди. Младият човек беше свикнал отрано да вижда във всичко само хубавата страна, затова неволно стигна до мисълта, че като се вземат пред вид всички обстоятелства, очевидно щастието не го е напуснало, тъй като се бе отървал евтино. Можеха да го оберат съвсем, можеха да го убият, а сега му оставаше все пак една жълтица, почти всички вещи и дори и кон, който наистина беше грозен, обаче все пак можеше да го носи. И трябва да кажем по съвест, че споменът за хубавата Мила неведнъж предизвика усмивка по лицето му. С една дума, след няколко часа път и един добър обед той вече мислеше с умиление колко деликатно бе постъпила с него тази почтена девойка, като бе взела само осемнадесет жълтици от кесията, в която имаше двадесет. По-трудно му беше да се примири със загубата на хубавия дорест кон, но не можеше да не признае, че някой по-закоравял крадец на мястото на тръбача би взел коня му, без да му остави друг.

Вечерта Мержи пристигна в Париж малко преди да затворят градските врати и отседна в една странноприемница на улица Сен-Жак.

Бележки

[1] Носач: Казах, че си искам парите тозчас. — Молиер — „Смешните фантазьорки“. — Б.пр.

[2] Герой от стара народна песен. — Б.пр.