Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на авторския предговор

I
Райтерите

The Alps and their snow

With Bourbon the rover

They passed the broad Po.

Lord Byron — „The deformed transformed“[1]

Недалеч от Етамп по пътя за Париж и сега се вижда голяма четвъртита постройка с готически прозорци, украсени с грубо изваяни статуи. В нишата над вратата някога имало една каменна Мадона, но по време на революцията тая статуя имала съдбата на много други светци и светици: председателят на революционния клуб в Ларси я смъкнал и я натрошил с подобаваща тържественост. По-късно на същото място — поставили друга света Дева, от гипс наистина, но украсена с няколко копринени парцалчета и мъниста, и тя донякъде успява да придаде почтен вид на странноприемницата на Клод Жиро.

Преди повече от две столетия, сиреч в 1572 година, както и досега, в тази странноприемница намираха подслон ожаднели пътници. По онова време обаче тя изглеждаше съвсем иначе. Многобройните надписи по стените показваха колко е променлива съдбата в гражданските войни. Наред с думите: „Да живее принц Конде!“ — можеше да се прочете и: „Да живее херцог дьо Гиз! Смърт на хугенотите!“ Малко встрани неизвестен войник бе изрисувал с въглен бесилка и обесен човек и за да се избегне всякакво недоразумение, бе прибавил отдолу името „Гаспар дьо Шатийон“[2]. По-късно из тия места, изглежда, бяха взели надмощие хугенотите, тъй като името на техния вожд беше задраскано и заместено с името „херцог дьо Гиз“. Други полузаличени вече надписи, които трудно можеха да се разчетат, а още по-трудно да се предадат с прилични изрази, доказваха, че тогавашният крал и неговата майка не са се радвали на повече уважение, отколкото водачите на партиите. Личеше обаче, че бедната Мадона най-много е патила от разбунените политически и религиозни страсти. Тая статуя, ощърбена на около двадесетина места от куршуми, свидетелствуваше за усърдието на хугенотите да рушат всичко, което те наричаха „езическо изображение“. Докато набожният католик сваляше почтително шапка пред образа на светата Дева, боецът — протестант смяташе за свой дълг да гръмне по него с аркебузата си. А улучеше ли, изпитваше удовлетворение, като да бе убил апокалиптичния звяр или изкоренил идолопоклонничеството.

От няколко месеца насам между двата противникови лагера цареше мир, но мир, сключен не от сърце, а на думи. Двете партии си оставаха все така непримиримо враждебни. Всичко напомняше за току-що прекратената война и всичко предсказваше, че мирът не може да бъде дълготраен[3].

Гостоприемницата „Златен лъв“ бе пълна с войници. От чуждестранния говор и чудноватото им облекло личеше, че това са немски конници, наричани райтери, които идваха във Франция да предлагат услугите си на протестантите особено когато те биваха в състояние да им заплатят добре. Наистина тези чужденци бяха отлични ездачи и умееха да си служат с огнестрелните оръжия така, че ставаха страшни в боя, но, от друга страна, се славеха, и то може би още по-заслужено, като безмилостни и ненадминати плячкаджии. Отседналата в гостоприемницата войскова част наброяваше петдесетина конника, които бяха напуснали Париж предния ден и сега отиваха в Орлеан, за да останат там на гарнизон.

Докато едни тимаряха вързаните край стената коне, други подклаждаха огъня, въртяха шишовете и приготвяха яденето. Нещастният ханджия държеше шапката си в ръка и със сълзи на очи гледаше безредието в кухнята. Курникът му бе ометен, избата — разграбена. Войниците дори не си даваха труд да отварят бутилките, та направо чупеха гърлата им. На всичко отгоре той отлично знаеше, че въпреки строгите кралски разпоредби за дисциплина сред войниците не може да очаква никакво обезщетение от хора, които го смятаха за враг. В оная жестока епоха всяка войскова част живееше както в мирно, така и във военно време за сметка на местното население — това бе неписан закон и никой не смееше да го оспорва.

Пред една почерняла от лой и пушек дъбова маса седеше капитанът на райтерите — едър, пълен, около петдесетгодишен човек с орлов нос и силно зачервено лице, с коси, редки и прошарени, едва прикриващи белега от широка рана, който започваше от лявото ухо и се губеше в огромните мустаци. Той бе свалил ризницата и шлема си и седеше по къс безръкавник от унгарска кожа, почернял от търкането на оръжията му и грижливо закърпен на няколко места. Сабята и пищовите му лежаха близо до него на съседната скамейка, за да му бъдат подръка, на колана му висеше широка кама — оръжие, което всеки предпазлив човек сваляше само когато си лягаше.

Вляво от него беше седнал млад човек с румени бузи, висок и снажен. Неговият безръкавник беше везан и в цялото му облекло се забелязваше повече изисканост, отколкото в дрехите на съседа му. И при това той беше само корнет[4] на капитана.

Две млади жени, около двадесет, двадесет и пет годишни, седяха на същата маса и правеха компания на двамата военачалници. В дрехите им, взети като плячка и явно шити не за тях, прозираше някаква смесица от бедност и разкош. Едната носеше корсаж от златошита, но вече избеляла дамаска и проста платнена рокля, другата — рокля от виолетово кадифе и сива мъжка филцова шапка, украсена с перо от петел. И двете бяха красиви. От дръзките им погледи и от свободната им реч личеше, че бяха свикнали да живеят сред войници. Тръгнали бяха от Германия, без да се знае каква им е службата. Жената с кадифената рокля беше циганка, знаеше да гадае на карти и да свири на мандолина. Другата имаше някакви познания в областта на хирургията и, изглежда, се ползуваше от особеното разположение на корнета.

Пред всеки от четиримата бяха поставени бутилки вино и чаша и докато чакаха вечерята, те разговаряха и пиеха.

Разговорът не вървеше, както се случва при гладни хора, когато един млад, изящно облечен левент спря хубавия си дорест кон пред вратата на гостоприемницата. Тръбачът на райтерите стана от скамейката, на която седеше, приближи се до новодошлия и пое поводите на коня му. Смятайки това за проява на учтивост, младият човек се приготви да му благодари, но скоро разбра, че се е заблудил, защото тръбачът отвори устата на коня, огледа зъбите му с очи на познавач, после отстъпи няколко крачки, разгледа краката и задницата му и поклати доволно глава.

— Хубав кон яздите, господине! — рече той на своя жаргон, добави няколко думи на немски, които разсмяха другарите му, и седна отново на мястото си.

Този безцеремонен оглед не се хареса на пътника, но той се задоволи да погледне с презрение тръбача и слезе от коня без чужда помощ.

Точно тогава се показа и ханджията, пое почтително поводите и пошепна тихичко на ухото на чужденеца, за да не чуят райтерите:

— Господ да ви е на помощ, млади благороднико. Идвате в много лош час, защото тези нечестивци, дано свети Христофор им извие вратовете, никак не са приятна компания за добри християни като нас.

Младият човек се усмихна накриво.

— Протестантски конници ли са тези господа?

— И райтери на всичко отгоре! — отговори ханджията. — Света Богородица да ги порази! От един час са тук и изпотрошиха половината ми мебели. Плячкосват каквото им падне. До един са като шефа си дьо Шатийон, тоя хубостник, адмирал на дявола.

— Брадата ви е посивяла, но още не сте се научили на предпазливост. Ами ако случайно аз съм протестант, нали мога здравата да ви напляскам?

И новодошлият шибна белия си ботуш с тънката пръчица, която му служеше за камшик при езда.

— Как?… Какво?… Вие хугенот? Исках да кажа, протестант! — извика смаян ханджията, като отстъпи крачка назад и изгледа непознатия от глава до пети, сякаш търсеше в облеклото му знак, по който да определи каква е религията му. Дрехите, както и откритото, засмяно лице на младежа го поуспокоиха и той продължи, но по-тихо: — Протестант, облечен в зелено кадифе! Хугенот с испанска яка! Не, не може да бъде! О, млади господарю, къде толкова напетост у тия безбожници? Света Дево! Безръкавник от фино кадифе, че това лъжица за устата на тия мърльовци ли е?

В същия миг тънката пръчица изсвистя, шибна по бузата нещастния ханджия и изрази веруюто на неговия събеседник.

— Нахален бърборко! Научи се да си държиш езика! Хайде, откарай коня в конюшнята и гледай да не му липсва нещо!

Ханджията наведе тъжно глава и подкара коня към нещо, прилично на сайвант, като мърмореше под нос хиляди проклятия и към немските, и към френските еретици; и ако младият човек не бе го последвал, за да види как ще настанят коня му, бедното животно сигурно нямаше да получи вечеря като кон — еретик.

Новодошлият влезе в кухнята и поздрави присъствуващите с грациозно повдигане на широкополата си шапка, засенчена от едно перо в черно и жълто. Капитанът отвърна на поздрава и известно време двамата се разглеждаха мълчаливо.

— Капитане — поде непознатият, — аз съм протестантски благородник и се радвам, че срещам тук мои братя по вяра. Ако ви е приятно, да вечеряме заедно.

Капитанът, благоразположен от изисканото държане и елегантното облекло на новодошлия, отговори, че това ще бъде чест за него. Госпожица Мила, младата циганка, за която вече споменахме, незабавно му стори място на пейката до себе си и тъй като по природа беше крайно услужлива, предложи му дори своята чаша, която капитанът тутакси напълни.

— Наричам се Дитрих Хорнщайн — рече капитанът и се чукна с младия мъж. — Сигурно сте чували за капитан Дитрих Хорнщайн. Аз предвождах предните редици в битката при Дрьо[5] и след това при Арне-льо-Дюк[6].

Гостът разбра, че го питат по заобиколен начин за името му.

— Съжалявам, задето не мога да ви кажа име, така прославено като вашето, капитане — отговори той. — Имам пред вид моето, тъй като името на баща ми е много добре известно в нашите граждански войни. Наричам се Бернар дьо Мержи.

— Как да не зная това име! — възкликна капитанът и напълни чашата си чак догоре. — Зная баща ви, господин Бернар дьо Мержи. Познаваме се с него още от първите войни, дори бяхме близки приятели. За негово здраве, господин Бернар!

И той вдигна чашата си, отправяйки към войниците няколко думи на немски. Щом допря виното до устните си, всички хвърлиха нагоре шапки и нададоха приветствени викове. Ханджията помисли, че това е сигнал за сеч, и падна на колене. Дори самият Бернар остана малко изненадан от тези необикновени почести. Почувствува се обаче задължен да отговори на немската учтивост и вдигна чаша за здравето на капитана.

Виното, нападнато ожесточено още преди идването на Бернар, не достигна за новата наздравица.

— Ставай, гадино! — изкомандува капитанът ханджията, който стоеше все още на колене. — Стани и донеси вино! Не виждаш ли, че бутилките са празни.

За по-голяма убедителност корнетът запрати една празна бутилка по главата на хазяина, който хукна към избата.

— Нахалството на тоя човек е безгранично — забеляза дьо Мержи, — но ако бяхте го ударили с бутилката, сигурно щяхте да му причините по-голяма беда, отколкото бихте желали.

— Голяма работа! — изкикоти се дебелашки корнетът.

— Главата на папистите е по-корава от бутилка, макар да е по-празна от нея — обади се Мила.

Корнетът се разсмя още по-силно; всички останали го последваха, дори и Мержи, но той се усмихваше повече на хубавата уста на циганката, отколкото на жестоката й шега.

Донесоха виното, после и вечерята; след известно мълчание капитанът поде с пълна уста:

— Как да не познавам господин дьо Мержи! Беше полковник от пехотата по време на първия поход на Принца[7]. Два месеца живяхме с него в една квартира при обсадата на Орлеан[8]. Как е сега със здравето той?

— Слава богу, твърде добре за напредналата си възраст. Много ми е говорил за райтерите и особено за блестящите им атаки при Дрьо.

— Познавах също и първородния му син… вашия брат капитан Жорж. Искам да кажа, зная го още преди да…

Мержи явно се смути.

— Храбрец за трима — продължи капитанът, — но, дявол да го вземе, гореща глава беше. Съжалявам баща ви, сигурно вероотстъпничеството на капитана много го е огорчило.

Мержи се изчерви до уши, измънка нещо за оправдание на брат си, но личеше, че в душата си го осъжда много по-строго, отколкото капитанът на райтерите.

— Аха, виждам, че тая история ви е неприятна. Тогава да говорим за друго. Това е загуба за религията, но голяма придобивка за краля, който, казват, се отнасял твърде благосклонно с него.

— Вие идвате от Париж, нали? — прекъсна го Мержи, за да отклони разговора. — Дали Адмирала е пристигнал? Сигурно сте го видели. Как е той сега?

— Пристигна от Блоа заедно с двора тъкмо когато ние тръгвахме. Чувствува се великолепно, весел, бодър. Може да изнесе на гърба си още двадесет граждански войни, нашият мил Адмирал! Негово величество го обсипва с такова внимание, че всички паписти се пукат от завист.

— Наистина! Кралят не ще може да му се отплати никога за неговите заслуги.

— Ето на̀, и вчера кралят се ръкува с Адмирала на стълбата в Лувъра, видях ги с очите си. Господин дьо Гиз вървеше отзад и приличаше на бито кученце. А аз знаете ли какво си помислих? Стори ми се, че гледам как някой звероукротител показва лъв по панаирите и го кара да подава лапа като пес, но макар да се усмихва и да се прави на спокоен, не забравя, че тая лапа има страшни нокти. Да не мръдна от мястото си, ако кралят не усещаше адмиралските нокти.

— Адмирала не си поплюва — намеси се корнетът. (Това беше един вид поговорка в протестантската войска.)

— Много е хубав за годините си — забеляза госпожица Мила.

— Предпочитам него за любовник пред някой млад папист — добави приятелката на корнета госпожица Трудхен.

— Той е стълбът на нашата вяра — обади се и Мержи, желаейки също да внесе своя дял от хвалебствия.

— Да, само че е дяволски строг по въпроса за дисциплината — поклати глава капитанът.

Корнетът намигна многозначително и месестото му лице се сви в гримаса, която трябваше да изразява усмивка.

— Не очаквах, че такъв стар воин като вас, капитане, ще упрекне Адмирала, задето иска строга дисциплина във войската си — възрази Мержи.

— Дума да няма, дисциплината е необходима, но най-сетне трябва да се държи сметка за войнишкото тегло и да не се забранява на войника да се повесели при случай. Ех, всеки с недостатъците си и макар че Адмирала заповяда да ме обесят, нека пием за негово здраве!

— Адмирала заповядал да ви обесят ли? — възкликна Мержи. — Че вие сте истински здравеняк, съвсем нямате вид на бесен човек.

— Да, sacrament[9]! Заповяда да ме обесят, но аз не съм злопаметен. Да пием за негово здраве!

И преди Мержи да зададе други въпроси, капитанът напълни всички чаши, сне шапка и изкомандува своите войници да извикат три пъти „ура“. След като пресушиха чашите до дъно и глъчката утихна, Мержи поде:

— А защо са ви бесили, капитане?

— За нищо и никаква работа. Ограбихме един келяв манастир в Сентонж, пък той, не щеш ли, взе, та изгоря след това.

— Да, но не всички монаси бяха успели да излязат — обади се корнетът и се засмя с цяло гърло на остроумието си.

— Е, чудо голямо, има ли значение дали такава сган ще изгори по-рано или малко по-късно? Но въпреки това Адмирала, няма да повярвате, господин дьо Мержи, Адмирала не на шега се разсърди. Заповяда да ме арестуват и главният съдия без много приказки ми взе мярката. Тогава всички негови приближени благородници и военачалници, дори и господин дьо Ла Ну[10], който, както знаете, никак не се церемони с войника (защото Ла Ну[11] връзва, ама не развързва, казват войниците), всички военачалници го молеха да ми прости, но той не даваше дума да се издума. Майка му стара! Как беше се ядосал! От яд чак дъвчеше клечката, с която си чисти зъбите, а вие сигурно сте чували приказката: „Да те пази бог от молитвите на господин дьо Монморанси и от зъбочистката на господин Адмирала.“ „Да ми прости господ, заяви той, но мародерството трябва да се смаже, докато е още детенце. Оставим ли го да порасне голямо, то ще ни смаже.“ Гледам, току довтаса и свещеникът с молитвеник под мишница; отвеждат ни и двамата под някакъв дъб… още го виждам, издал един клон напред, сякаш израснал тъкмо за тая работа; закачват въжето на врата ми… Колчем се сетя за пустото въже, гърлото ми пресъхва като прахан.

— На, да го намокриш — рече Мила и напълни догоре чашата на разказвача.

Капитанът я изпразни на един дъх и продължи:

— Рекох си, свърши тя, станах и аз жълъд като жълъдите на дъба, но кой знае как ми текна да кажа на Адмирала: „Ваше високопревъзходителство, току-така ли се беси човек, командувал предните редици при Дрьо?“ Гледам, той изплю клечката за зъби и взе нова. Помислих си: „Улучих.“ Повика той капитан Кормие и му пошепна нещо, после каза на съдебния: „Какво чакате, вдигайте го!“, па обърна гръб и си тръгна. Почнаха да ме дърпат нагоре по всички правила, но славният Кормие изтегли сабята, отряза въжето и аз се изтърсих от клона червен като рак.

— Моите поздравления! — рече Мержи. — Евтино сте се отървали.

Той наблюдаваше внимателно капитана и като че ли чувствуваше известно стеснение, задето е в компания с човек, заслужил справедливо бесилката; но в ония нещастни времена престъпленията бяха толкова често явление, че да се съдят със същата строгост, с която ги съдим днес, беше невъзможно. Жестокостите на едната партия даваха право на крути мерки, а религиозната омраза почти задушаваше всякакво чувство за национална сплотеност. Впрочем, нека кажем истината, тайните закачки на госпожица Мила, която започваше да му изглежда твърде привлекателна, както и винените пари действуваха много по-сигурно върху младия мозък на Мержи, отколкото върху закоравелите глави на райтерите, и го правеха крайно снизходителен към другарите му по маса.

— Крих капитана в една покрита каруца повече от седмица — обади се Мила. — Пущах го да излиза само нощем.

— Аз пък му носех храна и вино — добави Трудхен. — Нека каже сам не беше ли така.

— Адмирала се показваше много ядосан на Кормие, обаче и двамата разиграваха комедия. Аз се влачих дълго време след войската и не смеех да се мярна пред Адмирала. Най-подир, при обсадата на Лоняк, той ме забеляза в един окоп и ми каза: „Драги Дитрих, тъй и тъй не можаха да те обесят, иди поне да се застрелят.“ И ми показа пробива на стената. Разбрах какво искаше да каже, храбро се хвърлих в атака, а на другия ден му се представих на главната улица с пробита от куршуми шапка в ръка. „Ваше, казвам, високопревъзходителство, застреляха ме толкова, колкото ме и обесиха.“ Той се поусмихна, па ми даде кесията си. „Дръж, рече, да си купиш нова шапка.“ Оттогава сме добри приятели. Ама че плячка падна в Лоняк! Лигите ми потичат, като се сетя.

— Ах, какви хубави копринени дрехи имаше там! — възкликна Мила.

— Ами бельо? Цели купища, и то най-изящно! — възкликна Трудхен.

— Ние пък се топлихме при монахините в големия манастир — хлъцна корнетът. — Двеста конни стрелци спахме със сто монахини!…

— Повече от двадесет монахини се отказаха от папизма — рече Мила. — Толкова им допаднаха хугенотите.

— Ама как ми беше драго, като гледах тогава нашите кавалерийски разузнавачи! — извика капитанът. — Метнали по един епитрахил и водят конете на водопой; конете ядяха овес в олтара, а пък ние пиехме хубавото вино на светите отци в сребърните потири.

Той изви глава, за да поръча още вино, но видя, че ханджията стои със скръстени ръце, вдигнал очи към небето, обзет от неописуем ужас.

— Дръвник! — рече храбрият Дитрих Хорнщайн и повдигна рамене. — Как се намират толкова тъпи хора да вярват на всичките тези дивотии, които папските свещеници дрънкат? Аз например, господин дьо Мержи, убих с пистолет в битката при Монконтур[12] един от приближените на Анжуйския херцог. Смъкнах му безръкавника и знаете ли какво намерих на корема му? Един голям копринен парцал, цял покрит с имена на светии. Смятал с него да се предпази от куршумите, дяволът му неден! Доказах му, че няма талисмани, които протестантският куршум да не може да пробие.

— Талисманите са вятър — пресече го корнетът, — но в нашия край продават обработени овчи кожи — пълна гаранция срещу куршум и нож.

— Лично аз предпочитам добре изпипана ризница от хубава стомана, така както ги прави Жакоб Лешо от Нидерландия — заяви Мержи.

— Слушайте какво ви казвам — продължи капитанът. — Не може да се отрече, че все пак има начин да остане човек неуязвим. С очите си видях един благородник при Дрьо, ударен с куршум право в гърдите. Но знаеше рецептата на някакъв предпазен мехлем, намазал се с него и после облякъл нагръдник от биволска кожа. Е, какво да ви кажа, по тялото му нямаше дори синини както при натъртване.

— А не мислите ли, че коженият нагръдник, за който споменахте, е бил напълно достатъчен да задържи куршума?

— Е, вие французите все не вярвате. Ами ако бяхте видели като мене как веднъж един силезийски жандармерист тури ръката си на масата, а другите я мушкаха с нож, без да могат да я наранят, какво щяхте да кажете, а? Смеете се и не вярвате. Попитайте Мила. Виждате ли я? По нейния край магьосниците се въдят, както по вас калугерите. Тя ще ви разкаже страшни истории. Наесен понякога през дългите нощи сядахме на открито около огъня и косите ми настръхваха, като я слушах какви страхотии разправя.

— Ще ми бъде много приятно да чуя някоя такава история — каза Мержи. — Очарователна Мила, направете ми това удоволствие.

— Хайде, Мила — настоя и капитанът, — разкажи нещо, докато изпием виното.

— Добре, слушайте тогава. Но вие, млади благороднико, който не вярвате в нищо, запазете, моля, съмненията за себе си.

— Как можете да твърдите, че не вярвам в нищо? — пошепна Мержи на ухото й. — Бога ми, вярвам, че вие сте ме омагьосали, защото вече съм влюбен във вас.

Мила леко се отстрани, тъй като устните на Мержи почти докосваха бузата й, и след като хвърли бегъл поглед наляво и надясно, за да се увери, че всички я слушат, започна така:

— Капитане, вие сигурно сте ходили в Хамелн?

— Никога.

— А вие, корнет?

— И аз не съм.

— Нима никой не е ходил в Хамелн?

— Живял съм там цяла година — обади се един от конниците, като се приближи.

— Е, Фриц, виждал ли си църквата в Хамелн?

— Много пъти.

— А изписаните й прозорци?

— Разбира се.

— А какво си видял по тях?

— По стъклата ли?… На левия прозорец мисля, че има един голям черен човек. Той свири на флейта, а след него тичат малки деца.

— Точно тъй. Слушайте сега историята на този черен човек и на тези деца.

Преди много, много години хамелнските жители били нападнати от безброй плъхове, които идвали от север на цели стада, тъй че цялата земя почерняла. Никой каруцар не смеел да прекара конете си през път, където се движели тези гадини. За много кратко време те опустошили всичко. За тях било по-лесно да изядат един хамбар жито, отколкото за мене да изпия една чаша от това хубаво вино.

Тя пи, избърса устата си и продължи:

— Капани за мишки, капани за плъхове, примки, отрова — нищо не помогнало. Докарали от Бремен цял кораб с хиляда и сто котки — и те не свършили работа. Избият хиляда, пристигат десет хиляди, още по-гладни от първите. С една дума, ако не се намерело средство срещу този бич, нито едно зрънце жито нямало да остане в Хамелн и всички жители на града щели да измрат от глад.

Но ето че един петъчен ден пред кмета на Хамелн се явил висок, слаб човек със силно загоряло лице. Бил едроок, с разцепена до ушите уста, облечен в пурпурна къса дреха, широки гащи с панделки, островърха шапка на главата, сиви чорапи и обувки с огненочервени токи. На рамото му висяла малка кожена торба. Сякаш и сега го виждам пред очите си.

Всички се обърнаха неволно към стената, в която Мила се беше загледала.

— Как! Нима сте го виждали? — попита Мержи.

— Аз не, но баба ми го е виждала и така добре бе запомнила лицето му, че можеше да го нарисува.

— И какво казал той на кмета?

— Предложил за сто дуката да отърве града от тая страшна напаст. Разбира се, кметът и гражданите се съгласили, без да му мислят. Тогава непознатият извадил от малката си кожена торба една бронзова флейта, отишъл на пазара, застанал с гръб към църквата — запомнете добре това — и засвирил някаква странна мелодия. Никой флейтист в Германия не бил я свирил дотогава. И ето че щом чули тази мелодия, от всички тавани, от всички дупки по стените, изпод гредите и керемидите заприиждали към него мишки и плъхове, стотици, хиляди. Продължавайки да свири на флейтата си, странникът се запътил към Везер. Като стигнал дотам, събул се, нагазил във водата, а всички мишки и плъхове на Хамелн го последвали и се издавили в реката. В целия град останал само един плъх — сега ще видите защо. Магьосникът, защото тоя човек бил магьосник, попитал един плъх, който се влачел на опашката, защо Клаус, белия плъх, още го няма.

— Господарю — рекъл плъхът, — той е толкова стар, че не може да върви.

— Иди да го докараш — заповядал магьосникът.

И плъхът се върнал в града, отдето скоро пристигнал с още един едър бял плъх, ама стар, стар, едва се влачел. По-младият теглел стария за опашката, двата плъха влезли в реката и се удавили като другите. Така градът бил напълно очистен. Но когато странникът отишъл в кметството да си получи обещаното възнаграждение, кметът и гражданите сметнали, че вече няма от що да се боят и могат евтино да се отърват от беззащитен човек, затова не се посвенили да му предложат десет дуката вместо обещаните сто. Странникът протестирал. Те го изгонили. Тогава той ги заплашил, че не изпълнят ли уговорката, ще им излезе още по-скъпо. Гражданите посрещнали тази закана с гръмки смехове и изтикали чужденеца от вратите на кметството, като го нарекли плъхосъбирач. Така го хулили и му се присмивали и децата, тичайки подире му чак до Новата врата. На следващия петък по обед странникът пак се появил на пазарния площад в Хамелн, този път с червена шапка на главата, но килната по съвсем чудноват начин. Извадил от торбата си флейта, но и тя била различна от първата и щом засвирил, всички момчета от шест до петнадесет години го сподирили и излезли с него вън от града.

— Че как така хамелнските жители оставили да им отведе децата? — запитаха в един глас Мержи и капитанът.

— Те го следвали до Копенберг, до една пещера в планината, която сега е запушена. Флейтистът влязъл в пещерата, а след него и децата. Звуците на флейтата му се чували още известно време, но все по-тихо и по-тихо, докато съвсем заглъхнали. Децата изчезнали и оттогава никой нищо не узнал за тях.

Циганката млъкна и изгледа слушателите си, за да разбере какво впечатление е произвел нейният разказ.

Пръв заговори райтерът, който бе живял в Хамеян.

— Тази история е вярна — каза той. — И сега, когато в Хамелн стане дума за някакво по-особено събитие, казват: „Това стана двадесет години или десет години след изчезването на нашите деца…“ Или пък: „Фалкенщайнският херцог ограби града шестдесет години след изчезването на децата.“

— Но най-интересното е — продължи Мила, — че в същото време много далеч от Хамелн, в Трансилвания, се появили деца, които говорели отлично немски език, но не можели да обяснят откъде са дошли. Израснали, изпоженили се там, научили децата си на своя език и затова и до днес в Трансилвания се говори немски.

— Излиза, че дяволът е завел хамелнските деца в Трансилвания — забеляза Мержи усмихнато.

— Бог да ми е свидетел, всичко това е вярно! — извика капиталът. — Бил съм в Трансилвания и много добре зная, че там се говори немски, а навсякъде наоколо брътвят някакъв език, който и дяволът не може разбра.

Думите на капитана бяха по-голямо доказателство, отколкото всичко останало.

— Искате ли да ви гледам на ръка? — обърна се Мила към Мержи.

— На драго сърце — отвърна той, като обгърна с лява ръка кръста на циганката и й подаде дясната си длан.

Мила я разглежда внимателно няколко минути, без да проговори, като поклащаше от време на време замислено глава.

— Кажи, хубава девойко, ще бъде ли моя жената, която обичам?

Мила леко потупа дланта му.

— И щастие, и нещастие — рече тя. — От сини очи ще чакаш и добро, и зло. Най-лошото е, че сам ще пролееш собствената си кръв.

Капитанът и корнетът мълчаха. Изглежда, злокобният завършек на това предсказание порази и двамата.

Застаналият настрана ханджия широко се кръстеше.

— Ще повярвам, че ти наистина си магьосница — засмя се Мержи, — ако ми кажеш какво ще направя ей сега.

— Ще ме целунеш — пошепна циганката на ухото му.

— Тя наистина е магьосница! — извика Мержи и я целуна.

Разговорът му с хубавата гледачка продължи шепнешком. Изглежда, че с всеки изминат миг те все повече и повече се разбираха.

Трудхен взе инструмент, приличен на мандолина, чиито струни бяха почти запазени, и засвири един немски марш. После, като видя, че войниците са я наобиколили, запя на своя език бойна песен, райтерите подхващаха припева и викаха колкото им глас държи. Капитанът също се зарази и запя стара, хугенотска песен, варварска и по мелодия, и по съдържание, като пусна гласа си така, че стъклата затрепериха:

Известно е къде

убиха принц Конде;

но Адмиралът смел

бойците е повел,

Ларошфуко, и той —

ще разгроми във бой папистите безброй.[13]

Райтерите се разгорещиха от виното, всеки запя каквото му хрумне. Подът се покри със счупени чинии и бутилки. В кухнята ехтяха ругатни, смях и пиянски песни. Скоро обаче сънят, подпомогнат от парите на орлеанското вино, надви повечето действуващи лица на тая вакханалия. Войниците налягаха по пейките. Корнетът постави двама войници на пост пред вратата и залитайки, се домъкна до леглото. Капитанът все още можеше да върви по права линия, затова изкачи, без да криволичи, стълбата към стаята на хазяина, която си бе избрал като най-хубава в странноприемницата.

А Мержи и циганката? Преди още капитанът да запее, и двамата бяха изчезнали.

Бележки

[1] Черните орди, с Бурбон разбойника начело, минаха снежните Алпи, прекосиха широката По. — Лорд Байрон — „Преобразеният изрод“. — Б.пр.

[2] Гаспар дьо Шатийон, пер дьо Колини, адмирал на Франция, роден в Шатийон-сюр-Лоан, близо до Монтагри, през 1517 година. Уважаван вожд на протестантската партия след смъртта на принц Конде, който е загинал в битката при Жарнак. Когато разказът на Мериме започва, двамата братя на Колини са били вече мъртви. По-големият, Оде дьо Колини, наричан кардинал дьо Шатийон, е бил отровен през 1570 година, по-малкият, Франсоа дьо Колини, наричан Дандело, умрял в Сент наскоро след битката при Жарнак. Гаспар дьо Шатийон е един от главните герои на „Летописа“ на Мериме. — Б.пр.

[3] Сен-Жерменският мир, сключен през 1570 година, гарантираше на протестантите въпреки пораженията, които претърпяха при Жарнак и Монконтур, повече от свободите, които няколко едикта, по-специално Амбоазкият едикт от 1563 година, им бяха вече признали в областта на вероизповеданието. Всички обаче чувствуваха, че този мир бе всъщност само примирие. Действието на „Летописа“ започва през пролетта на 1572 година, сиреч близо две години след подписването на този „мир“. — Б.пр.

[4] Офицер, който носи „корнета“, тоест четвъртитото знаме на леката кавалерия. Трети по ранг след командира и капитана. — Б.пр.

[5] Първата голяма битка от религиозните войни, станала през 1562 година. Католиците, под предводителството на херцог дьо Гиз, победили протестантите и пленили техния вожд принц Конде. — Б.пр.

[6] Арне льо-Дюк в Бургундия, където Колини разби католическата войска през 1570 година. — Б.пр.

[7] Принц Конде. — Б.пр.

[8] Орлеан, завзет от протестантите, бе обсаден през 1563 година от Франсоа дьо Гиз. — Б.пр.

[9] Ругатня. — Б.пр.

[10] Прославен пълководец, роден през 1531 година. След като изучил военното изкуство в Италия и Холандия, застава още от самото начало на религиозните войни начело на една калвинистка армия. Завзел в 1567 година Орлеан и Сомюр. Оставил ценни мемоари. — Б.пр.

[11] От глагола nouer — връзвам. — Б.пр.

[12] Победа на херцог Анжуйски, бъдещия Анри III, над Колини в 1569 година. — Б.пр.

[13] Стиховете преведе Пенчо Симов. — Б.ред.