Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (18)

XVII
Частната аудиенция

Macbeth

Do you find Your patience so predominant in your

nature

That you can let this go?

Shakespeare^[1]

В определения час капитан Жорж се яви в Лувъра. Щом каза името си, вратарят повдигна една тежка завеса и го въведе в кабинета на краля. Кралят седеше пред малка масичка и явно възнамеряваше да пише нещо, защото направи знак на капитана да почака; боеше се очевидно, ако го заговори, да не загуби нишката на мисълта си. Жорж застана в почтителна поза на шест крачки от масата и от нямане какво да прави, заоглежда стаята и нейната украса.

Украсата беше съвсем проста. Състоеше се почти изключително от ловни принадлежности, окачени най-безредно по стената. Между дългата аркебуза и ловния рог висеше една доста хубава картина, представляваща светата Дева, а над нея — чимширово клонче. Масата, на която монархът пишеше, беше затрупана с разни книжа и книги. На пода между ловни мрежи и звънчета за соколи се валяха броеница и малък Часослов. Наблизо върху възглавница спеше голяма хрътка.

Изведнъж кралят хвърли перото с гневно движение и процеди през зъби една дебела псувня. Навел глава, той прекоси с неравномерна крачка два-три пъти кабинета, после изведнъж се спря пред капитана и го погледна сепнато, като че ли едва сега го забеляза.

— А, вие ли сте? — рече той и отстъпи малко назад.

Капитанът се поклони до земята.

— Приятно ми е, че ви виждам. Исках да ви говоря, но… — Кралят не се доизказа.

В очакване да чуе края на започнатото изречение Жорж стоеше с източен врат и полуотворена уста, поставил левия си крак шест пръста пред десния, сиреч положение, в каквото един художник според мене би поставил своя модел, за да изрази напрегнато внимание. Но кралят отново наведе глава към гърдите си. Изглеждаше погълнат от други мисли, съвсем далечни на тези, които се готвеше да изкаже преди малко.

Мълчанието продължи няколко минути. Кралят седна и уморено прекара ръка по челото си.

— Дяволска рима! — рече той и тупна с крак така, че дългите шпори на ботушите му звъннаха.

Задрямалата хрътка се стресна, прие това като повикване и скочи. Тя се доближи до креслото на краля, тури лапите си върху коленете му и като вдигна изострената си глава високо над главата на Шарл, раззина широко муцуна и най-безцеремонно се прозя — трудно е да научиш едно куче на дворцови маниери.

Кралят прогони кучето и то с въздишка отиде да си легне отново. Очите на монарха пак като че ли случайно срещнаха погледа на Жорж.

— Извинете, Жорж, но една… рима ме кара да се обливам в пот.

— Може би идвам в неудобен час, ваше величество — каза капитанът с дълбок поклон.

— Никак, никак — отвърна кралят.

После стана и тури свойски ръка върху рамото на Жорж, като се усмихваше, но само привидно — разсеяните му очи оставаха безучастни.

— Още ли сте уморен от завчерашния лов? — попита кралят, видимо затруднен да пристъпи към същественото. — Еленът ни накара да го погоним доста.

— Господарю, бих бил недостоен да командувам лекокавалернйския отряд на ваше величество, ако такова гонене като завчерашното можеше да ме измори. По време на последните войни господин дьо Гиз, като ме гледаше непрекъснато на коня, бе ме нарекъл „албанеца“.

— Да, да, разправиха ми наистина, че си бил добър ездач. Но я ми кажи, стреляш ли добре с аркебуза?

— Да, господарю, доста добре, но далеч не мога да се похваля с умението на ваше величество. Такова майсторство не всеки притежава.

— Ето, виждаш ли оная дълга аркебуза? Напълни я с дванадесет дробинки. Да не мръдна от мястото си, ако не ги натикаш до една в гърдите на някой безбожник, стига да речеш да му се прицелиш от шестдесет крачки.

— Шестдесет крачки не е малко разстояние, но съвсем не бих искал стрелец като ваше величество да направи подобен опит върху мене.

— А от двеста крачки тя като нищо ще забие куршум в човешко тяло, само куршумът да е от добър калибър.

Кралят сложи аркебузата в ръцете на капитана.

— Скъпо оръжие, а изглежда, че е и добро — рече Жорж, след като разгледа внимателно аркебузата я опита на няколко пъти спусъка й.

— Виждам, юнако, че разбираш от оръжие. Опри я на бузата си, да видя как ти ляга.

Капитанът се подчини.

— Аркебузата е хубаво нещо — говореше бавно Шарл. — От сто крачки, само с едно мръдване на пръста, ей така, можеш да се отървеш от някой враг и ни ризница, ни броня издържат срещу куршума.

Казах вече, че Шарл IX било по силата на някакъв навик от детинство, било поради вродена свенливост почти никога не гледаше в очите човека, с когото говореше. Този път обаче беше втренчил поглед в капитана с необичаен израз на лицето. Жорж неволно сведе очи и кралят веднага направи същото. Пак настъпи кратко мълчание. Жорж пръв го прекъсна:

— Колкото и сръчно да си служи човек с огнестрелното оръжие, сабята и копието си остават по-сигурни…

— Да, но аркебузата… — Шарл се усмихна някак особено и внезапно попита: — Жорж, казват, че Адмирала те обидил жестоко.

— Господарю…

— Зная, зная, известно ми е. Но все пак бих искал… искам сам да ми го разкажеш.

— Вярно е, ваше величество. Аз му говорих за една злощастна история, в която бях живо заинтересован.

— Дуела на брат ти. Дявол да го вземе, бива си го момчето, добре е намушкало противника си. Аз ценя такива хора. Коменж беше глупак, получил си е заслуженото. Но, дявол да го вземе, какъв повод намери дъртата бяла брада да ти се кара?

— Боя се, че злополучните верски различия и моето отричане от протестантството, което смятах забравено…

— Забравено ли?

— След като ваше величество даде пример за забравяне на религиозните разногласия, поразително безпристрастното правосъдие на ваше величество…

— Трябва да знаеш, приятелю, че Адмирала никога не забравя.

— Забелязах това, господарю.

Лицето на Жорж се помрачи.

— Кажи ми, Жорж, какво смяташ да правиш?

— Аз ли, господарю?

— Да. Говори откровено.

— Ваше величество, аз съм много дребен благородник, а Адмирала е много стар, за да мога да го повикам на дуел. Освен това, господарю — добави той с поклон, видимо желаейки да заглади с някакъв дворцов израз впечатлението, което предполагаше, че дързостта му е произвела върху краля, — дори и да можех, не бих го сторил от страх да не загубя благоволението на ваше величество.

— Хайде де! — рече кралят и сложи ръка върху рамото на Жорж.

— За щастие — продължи капитанът — моята чест не е в ръцете на Адмирала, но ако някой от моя ранг се осмели да изрази съмнения относно честта ми, тогава бих помолил ваше величество да ми разреши…

— Значи, ти няма да си отмъстиш на Адмирала? Но тоя… почна да става ужасно нахален!

Жорж се ококори от изумление.

— Все пак той те е оскърбил. По дяволите! Да, да, смъртно те е обидил, както ми казаха… Благородникът не е лакей, има неща, които човек не може да изтърпи дори от един господар.

— Как мога да си отмъстя! Той би сметнал под своето достойнство да се бие с мене.

— Възможно е. Но… — Кралят пак взе аркебузата и я вдигна за прицел. — Разбираш ли ме?

Капитанът отстъпи две врачки назад. Жестът на монарха беше сам по себе ви твърде красноречив, а демоничното изражение на лицето му прекалено ясно обясняваше всичко.

— Как, господарю! Нима бихте ме посъветвали?…

Кралят удари силно пода с приклада и като изгледа капитана, яростно извика:

— Да те съветвам ли? Мътните да те вземат! Аз нищо не те съветвам.

Капитанът се обърка, не знаеше какво да отговори и направи онова, което мнозина на негово място биха сторили: поклони се и наведе очи.

Шарл мигновено промени тона:

— Това съвсем не значи, че ако му теглиш един куршум, за да отмъстиш за честта си… ще ми бъде напълно безразлично. Но кълна се в папата, няма нищо по-скъпо за един благородник от честта и той не бива да се спира пред каквото и да било, за да я измие от позора. Пък и Шатийоните са надменни и нахални като слугите. Зная ги аз тия мерзавци, много им се иска да ми извият врата и да ми вземат мястото… Като гледам Адмирала, иде ми понякога да му изскубя брадата косъм по косъм.

На този словесен поток, налял се от устата на човек, който обикновено не беше словоохотлив, капитанът не отвърна нито дума.

— Е, кажи де! Дявол да те вземе! Какво мислиш да правиш? Ето аз, да бях на твое място, ще го изчакам, като излиза, да речем… от техния храм и от някой прозорец ще му пусна един куршум в слабините. Майка му стара, моят братовчед дьо Гиз ще ти бъде безкрайно благодарен, пък и ти ще сториш много за умиротворяването на кралството. Знаеш ли, че този парпайот е по-голям крал във Франция от мене? Омръзна ми най-сетне цялата тая история… Казвам ти направо какво мисля. Трябва да се отучи тоя… да дупчи честта на един благородник. Надупчи ли ти честта, надупчи му кожата: пито — платено.

— Нападението в гръб уронва честта на благородника, не я укрепва.

Този отговор подействува като гръмотевичен удар върху краля. Той остана неподвижен, с протегнати ръце, като продължаваше да държи аркебузата, сякаш подканваше капитана да я използува за своето отмъщение. Устата му побледня и се полуотвори, очите му загледаха диво Жорж, като че ли искаха да го омагьосат, но същевременно самите те бяха като омагьосани.

Най-после аркебузата се плъзна от треперещите ръце на краля и чукна с пода. Капитанът се спусна да я вдигне, а кралят седна в своето кресло и наведе глава, мрачно замислен. Устните му трепереха и веждите се свиваха — явно, че в душата му се водеше борба.

— Капитане — продума той след дълго мълчание, — къде се намира твоят лекокавалерийски отряд?

— В Мо, господарю.

— Скоро ще отидеш и лично ще доведеш отряда в Париж. След… няколко дни ще получиш заповедта. Сбогом.

В гласа му се долавяше раздразнение и някаква рязкост. Капитанът се поклони, а Шарл му посочи вратата, с което искаше да каже, че аудиенцията е свършена.

Жорж беше започнал да се оттегля заднишком, с обичайните при такъв случай церемониални поклони, когато внезапно кралят скочи и го сграбчи за рамото:

— И да си държиш езика! Никому нито дума, чуваш ли?

Жорж се поклони още веднъж и сложи ръка на гърдите си. Когато напускаше кралските покои, той чу как кралят сърдито викаше хрътката и плющеше с ловния си бич, сякаш изливаше лошото си настроение върху невинното животно.

Щом се върна у дома си, Жорж написа следната записка, която веднага изпрати на Адмирала:

Един, който не ви обича, но държи за честта, ви съветва да се пазите от херцог дьо Гиз, а може би дори и от някой по-могъщ от него. Животът ви е в опасност.

Това писмо не направи никакво впечатление на безстрашния адмирал Колини. Известно е, че скоро след това, на 22 август 1572 година, той беше ранен с куршум от един злодей на име Моревел, който по този случай получи прозвището „кралски убиец“.