Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (15)

XIV
Срещата

Madame va venlr dans cette salle base,

Et d’un mot d’entretien vous demande la grace.

Molière — „Tartufe“^[1]

Мержи се върна да живее при брат си. Той отиде да изкаже своята благодарност на кралицата — майка и по този случай отново се появи в двора. Щом влезе в Лувъра, забеляза, че бе един вид наследил уважението, с което се ползуваше Коменж. Хора, които познаваше само по външен вид, го поздравяваха свойски и почтително. Разговаряйки с него, мъжете зле прикриваха своята завист зад прекалената любезност, жените го поглеждаха крадешком и дори го задяваха, защото по онова време репутацията на дуелист беше най-сигурното средство да се стигне до женското сърце. Трима или четирима убити на дуел заместваха хубост, богатство, ум. С една реч, щом нашият герой се появеше в преддверието на Лувъра, чуваше как шепнат около него: „Ето го младия Мержи, който уби Коменж. Колко е млад! Каква грациозна походка! Какъв хубавец! Как юнашки е засукал мустаци! Коя ли е любимата му?“

А Мержи напразно търсеше в тълпата сините очи и черните вежди на госпожа дьо Тюржи. Ходи дори в къщата й, но му казаха, че скоро след смъртта на Коменж тя заминала за едно от своите имения, разположено на около двадесет левги от Париж. Ако трябваше да се вярва на злите езици, болката, причинена от смъртта на нейния поклонник, я била накарала да се оттегли от светския живот, за да се отдаде спокойно на своята скръб.

Една сутрин, докато капитанът си почиваше на кушетката и в очакване на закуската четеше „Преужасният живот на Пантагрюел“, а брат му вземаше урок по китара от сеньор Уберто Винибела, прислужникът доложи на Бернар, че долу в салона го чака една спретната старица, която с тайнствен вид заявила, че иска да говори с него. Той слезе незабавно и получи от почернелите ръце на една стара жена, която не беше нито Марта, нито Камий, едно напарфюмирано писмо, подпечатано с широк печат от зелен восък върху златен шнур. На восъка вместо герб се виждаше един амур с пръст на уста и следния кастилски девиз: „Callad“^[2]. Бернар отвори писмото — там имаше само един-единствен ред на испански, който той трудно разбра: „Esta noche, una dama espera a V. M.“^[3]

— Кой ви даде това писмо? — попита Мержи.

— Една дама.

— Как се нарича?

— Не зная. Каза, че е испанка.

— Откъде ме познава?

Старата жена повдигна рамене.

— Сигурно вашата слава на галантен кавалер ви е докарала тази неприятна история — рече тя насмешливо. — Но отговорете, ще дойдете ли?

— Къде трябва да отида?

— Бъдете тази вечер в осем часа и половина в църквата „Сен-Жермен-л’Оксроа“, от дясната страна.

— Значи, в църквата ще се видя с дамата?

— Не, там ще дойде човек да ви вземе, за да ви отведе при нея. Но не казвайте никому нищо и елате сам.

— Добре.

— Обещавате ли?

— Давам ви дума.

— Тогава сбогом. Не тръгвайте след мене.

Жената направи дълбок поклон и без да се бави, излезе.

— Е! Какво искаше от тебе тази почтена сводница? — попита капитанът, когато брат му се върна горе и учителят по китара си отиде.

— О, нищо! — отговори Мержи с безразличен вид, като разглеждаше извънредно внимателно мадоната, за която споменахме по-горе.

— Хайде, хайде, не крий от мен. Може би ще трябва да те придружа на тази среща, да пазя улицата и да посрещам ревнивците със сабя в ръка?

— Казах ти, че няма нищо.

— Твоя работа. Запази тайната си, щом искаш. Но обзалагам се, че ти се иска да ми я повериш, както и на мен ми се иска да я чуя.

Мержи дръпна разсеяно струните на китарата.

— Впрочем, Жорж, тази вечер не ще мога да дойда на вечерята у дьо Водрьой.

— Аха! Значи, тази вечер е срещата? Хубавичка ли е? Дворцова дама? Богата гражданка? Или може би търговка?

— Право да ти кажа, не зная. Ще ме представят на някаква дама… която не била оттук… Но на коя… това не зная.

— Но знаеш поне къде ще се срещнеш с нея, нали?

Бернар показа писмото и повтори това, което старицата бе му казала.

— Почеркът е подправен — каза капитанът — и аз не зная какво да мисля за всички тези предпазни мерки.

— Сигурно е някоя знатна дама, Жорж.

— Виж ги ти нашите младежи! При най-малкия повод си въобразяват, че най-богатите дами ще се хвърлят на врата им.

— Помириши как благоухае писъмцето.

— Е, какво значи това според теб?

Изведнъж лицето на капитана потъмня — мрачно предположение прониза мисълта му.

— Роднините на Коменж са злопаметни — каза той. — Може би с това писмо искат да те привлекат в някое затънтено място и да те накарат да заплатиш скъпо удара, който ги направи наследници.

— И таз добра! Що за мисъл!

— Не за първи път любовта се използува за отмъщение. Нали си чел библията. Спомни си как Далила предаде Самсон.

— Трябва да съм голям страхливец, та заради такова невероятно предположение да изпусна една среща, която сигурно ще бъде прелестна! Представяш ли си, испанка!…

— Иди поне добре въоръжен. Ако искаш, ще заповядам на двама прислужници да те придружат.

— Хайде де! Та целият град ли ще става свидетел на любовните ми срещи?

— Така е днес. Колко пъти съм виждал моя добър приятел Д’Арделе да отива при любовницата си с ризница на гърба и два пищова на колана!… А подире му вървят четирима войници от неговия отряд, всеки със заредена аркебуза. Ти още не познаваш Париж, моето момче, повярвай ми, повечко предпазливост никога не вреди. А от ризницата лесно можеш да се освободиш, щом почне да ти пречи.

— Не се тревожа никак. Ако роднините на Коменж искат да ми отмъстят, лесно могат да ме нападнат нощем на улицата.

— Както и да е, ще те пусна при условие, че си вземеш пищовите.

— Боже господи! Нали хората ще се подиграват с мене.

— И още нещо. Трябва добре да се навечеряш, да изядеш две яребици и повечко пастет от петльови гребени, за да не посрамиш тази вечер рода дьо Мержи.

Бернар се оттегли в стаята си, където най-малко четири часа си къдри и вчесва косата, парфюмира се и дълго обмисля красивите фрази, които се готвеше да каже на хубавата непозната.

Оставям читателят да се досети колко точен бе младият човек на срещата. Повече от половин час се разхожда из църквата. Три пъти вече бе преброил свещите, колоните и ex-voto^[4], когато една стара жена, цялата увита в кафява наметка с качулка, го улови за ръкава и без да продума, го изведе на улицата. След като свърнаха из няколко улици, жената все така мълчаливо го отведе в една тясна и на пръв поглед необитаема уличка. Спря се в дъното пред ниска островърха вратичка, извади ключ от джоба си и отвори. Влезе първа, а Мержи я последва, като се държеше в тъмнината за наметката й. После чу как зад него щракнаха тежки ключалки. Водачката го предупреди шепнешком, че сега пред него има стълба с двадесет и седем стъпала. Стълбата беше тясна, стъпалата неравни и разнебитени, така че той на няколко пъти едва не падна. Най-после след двадесет и седмото стъпало стигнаха до някаква площадка; старицата отвори една врата и силна светлина заслепи за миг Мержи. Той влезе в стая, много по-изящно наредена, отколкото външният вид на къщата позволяваше да се допусне.

Стените бяха покрити с тапети на цветя, малко овехтели наистина, но все още твърде чисти. Сред стаята видя маса, осветена от две розови восъчни свещи и отрупана с най-различни плодове, сладкиши, кристални чаши и стъкленици, пълни, изглежда, с разнообразни вина. Двете големи кресла, поставени от двете страни на масата, сякаш очакваха сътрапезниците. В една ниша, полузатворена от копринени завеси, се криеше богато украсено легло, покрито с тъмночервена коприна. От няколко кадилници струеше и се разпръскваше из стаята благовоние.

Старата жена свали качулката си, а Мержи — плаща си. Той веднага позна пратеницата с писмото.

— Света Богородице! — възкликна старицата, като съгледа пищовите и шпагата на Мержи. — Какво, да не се каните да сечете великани? Тук, млади благороднико, няма да стане нужда да размахвате сабята.

— Ще ми се да вярвам, но може да се случи да дойдат или братя, или някой разгневен съпруг и да смутят нашия разговор, та ще трябва да им хвърля малко прах в очите.

— Не се бойте от подобно нещо, а кажете как намирате тази стая.

— Много хубава, няма спор, но все пак ще ми бъде скучно, ако трябва да стоя сам.

— Ей сега ще дойдат да ви правят компания. Най-напред обаче трябва да обещаете нещо.

— Какво?

— Ако сте католик, сложете ръка на това разпятие (и тя взе едно разпятие от шкафа), ако сте хугенот, закълнете се в Калвин… в Лютер, във всичките ваши богове…

— Но за какво трябва да се кълна? — прекъсна я кой, като се засмя.

— Закълнете се, че няма да се мъчите да познаете дамата, която ще дойде тук.

— Много строго условие.

— Чувайте, закълнете се или ще ви изведа на улицата.

— Добре, давам честна дума. Тя струва повече, отколкото смешните клетви, които ми предлагате.

— Ха така. А сега чакайте търпеливо. Яжте, пийте, каквото искате. След малко ще дойде испанката.

Тя взе наметката си и излезе, като затвори вратата и превъртя два пъти ключа.

Мержи се отпусна в едно кресло. Сърцето му блъскаше. Той изпитваше силно вълнение, много прилично на онова, което бе изпитал няколко дни по-рано в Пре-о-Клер при срещата с противника си.

В къщата цареше дълбока тишина. Измина един убийствен четвърт час, през което време във въображението му се явяваше ту Венера, която слиза от тапетите по стените и се хвърля в обятията му, ту графиня дьо Тюржи в ловен тоалет, после някоя принцеса с кралска кръв, сетне банда убийци и най-накрая — най-страшното видение — влюбена старица.

Изведнъж ключът се превъртя бързо в ключалката, макар че преди това Бернар не бе доловил ни най-малък шум от нечие пристигане в къщата. Вратата се отвори и затвори сякаш от само себе си и една жена с маска влезе в стаята.

Тя беше висока и стройна. Роклята, пристегната в кръста, подчертаваше красивия й стан, но нито малкото краче, обуто в пантофка от бяло кадифе, нито тънката ръка, скрита за нещастие във везана ръкавица, издаваха точната възраст на непознатата. Само нещо неуловимо, може би някакво магнитно влияние или, ако щете, предчувствие даваше основание да се вярва, че тя няма повече от двадесет и пет години. Облеклото й беше богато, изящно, но същевременно просто.

Мержи скочи и застана на едно коляно пред нея. Дамата пристъпи една крачка и каза ласкаво:

— Dios os guarde, caballero. Sea V. M. el bien venido.^[5]

Мержи се сепна изненадано.

— Habla V. М. Espanol?^[6]

Мержи не говореше испански и едва разбираше този език.

Дамата сякаш остана неприятно изненадана от това. Тя седна в едно от креслата, до което я отведе Мержи, и му направи знак да седне в другото. Тогава заговори на френски, но с чужд акцент, който понякога биваше твърде подчертан и сякаш преднамерен, а понякога изчезваше напълно.

— Господине, вашата удивителна храброст ме накара да забравя присъщата за нашия пол въздържаност. Пожелах да видя един съвършен рицар и ето че го намирам точно такъв, какъвто мълвата го представя.

Мержи пламна от смущение и се поклони.

— Нима ще бъдете тъй жестока, госпожо, и няма да свалите тази маска, която подобно на завистлив облак скрива от мене лъчите на слънцето? — Той бе прочел това изречение в една книга, преведена от испански.

— Благородни рицарю, ако остана доволна от вашата дискретност, то вие неведнъж ще ме виждате с открито лице, но за днес задоволете се с удоволствието от един разговор с мен.

— О, госпожо, това удоволствие наистина е голямо, но именно затова копнея толкова силно да ви видя.

Той застана на колене и направи опит да повдигне маската й.

— Poco a poco!^[7] Френски благороднико, вие много бързате! Седнете или ще си отида веднага. Ако знаете коя съм и какво рискувам, като ви викам на среща, ще се задоволите само с честта, която ви правя, идвайки тук.

— Всъщност струва ми се, че познавам вашия глас.

— И все пак за първи път го чувате. Кажете ми, способен ли сте да обичате с постоянство жената, която би се влюбила във вас?…

— Аз вече чувствувам към вас…

— Вие никога не сте ме виждали и следователно не можете да ме обичате. Откъде знаете дали съм красива или грозна?

— Уверен съм, че сте възхитителна.

Той бе уловил ръката й, но непознатата я оттегли и посегна към маската си, сякаш се готвеше да я свали.

— А ако сега пред вас се покаже някоя петдесет годишна жена, грозна като плашило?

— Невъзможно.

— На петдесет години все още можем да обичаме. — Тя въздъхна, а младият човек изтръпна.

— Тази тънка снага, тази ръка, която напразно се опитвате да ми отнемете, всичко ми доказва, че сте млада.

В думите му обаче имаше повече кавалерство, отколкото убеждение…

— Уви!

Някакво безпокойство започна да обзема Мержи.

— За вас мъжете любовта не е достатъчна. Трябва ви още и хубост. — И тя пак въздъхна.

— За бога, разрешете ми да сваля тази маска…

— Не, не! — Тя го отблъсна живо. — Спомнете си вашето обещание!

След това добави с по-весел тон:

— Рискувам много, ако сваля маската си. Приятно ми е да ви виждам в краката си, а ако случайно не съм нито млада, нито красива… или поне по ваш вкус… може би ще си отидете.

— Покажете ми поне тази малка ръка.

Тя свали парфюмираната ръкавица и му протегна една снежнобяла ръка.

— Познавам тази ръка! — извика той. — Има само една толкова хубава ръка в Париж.

— Нима! А чия е тя?

— На… една графиня.

— На коя графиня?

— На графиня дьо Тюржи.

— Аха!… Зная за кого говорите. Да, Тюржи има хубави ръце благодарение на бадемовите помади, които й приготвя нейният парфюмерист. Аз обаче се лаская от мисълта, че моите ръце са по-меки от нейните.

Всичко това бе казано толкова естествено, че Мержи, който отначало повярва, че слуша гласа на хубавата графиня, отново изпадна в съмнение и почти прие, че е сгрешил.

„Две вместо една — помисли той. — Изглежда, че добрите феи ме закрилят.“ Потърси по хубавата ръка отпечатък от пръстена, който бе забелязал у графиня дьо Тюржи, но по тези закръглени, съвършено добре оформени пръсти нямаше и най-малката следа от притискане, не се виждаше никаква вдлъбнатина.

— Тюржи! — засмя се непознатата. — Наистина много ви благодаря, че ме вземате за Тюржи! Но слава богу, струва ми се, че струвам малко повече от нея.

— Честно казано, графинята е най-хубавата жена, която съм виждал досега.

— Влюбен ли сте в нея? — попита тя живо.

— Може би, но за бога, свалете маската и ми покажете жена, по-хубава от Тюржи.

— Когато се уверя, че ме обичате… Само тогава ще видите моето лице.

— Да ви обичам!… Но, боже мой, как мога да ви обичам, без да ви видя.

— Нали тази ръка е красива. Представете си, че лицето ми е в пълно съответствие с нея.

— Сега съм вече уверен, че сте очарователна, защото забравихте да преправите гласа си. Познах го. Сигурен съм.

— Сигурен сте, че чувате гласа на Тюржи? — запита тя смеешком, с подчертан испански акцент.

— Напълно.

— Грешите, грешите, сеньор Бернардо. Аз се казвам доня Мария… доня Мария де… Презимето си ще ви кажа по-късно. Аз съм от Барселона. Баща ми ме държи много строго, но от известно време е на пътешествие и аз използувам неговото отсъствие, за да се поразвлека и да видя двора на Франция. А колкото до тази Тюржи, престанете, моля, да ми говорите за нея! Името й ме ужасява. Тя е най-лошата жена в кралския двор. Вероятно знаете как е овдовяла!

— Дочух нещо.

— Е хайде, разкажете… Какво са ви казали?

— Че изненадала мъжа си, когато проявявал прекалена нежност към прислужницата, взела един кинжал и го ударила малко по-силничко. Добрият човек умрял след месец.

— И постъпката й ви се струва… ужасна, нали?

— Трябва да ви призная, че я оправдавам. Казват, че обичала мъжа си, а аз уважавам ревността.

— Говорите така, защото мислите, че се намирате пред Тюржи, но уверена съм, че в дъното на душата си я презирате.

В гласа на жената се долавяше тъга и меланхолия, но това не бе гласът на Тюржи. Мержи не знаеше какво да мисли.

— Как! — възкликна той. — Вие сте испанка, а не уважавате ревността?

— Да оставим това. Каква е тази черна лента на шията ви?

— Талисман.

— Мислех, че сте протестант.

— Вярно. Но талисманът получих от една дама и го нося като спомен от нея.

— Слушайте, ако искате да ми харесате, не мислете за други жени. Аз искам да бъда за вас единствената. Кой ви даде тази реликва? Пак ли Тюржи?

— Не, наистина не.

— Лъжете!

— Значи, вие сте госпожа дьо Тюржи?

— Издадохте се, сеньор Бернардо!

— Как?

— Щом видя Тюржи — ще я попитам как се е решила на такова светотатство — да даде реликва на един еретик.

Мержи се объркваше все повече и повече.

— Искам да имам тази реликва, дайте ми я.

— Не, не мога да ви я дам.

— А пък аз я искам. Ще посмеете ли да ми откажете?

— Обещах да я върна.

— Детинщини! Обещание, дадено на такава двулична жена, никого не задължава. Впрочем пазете се: това може да е някаква магия, някакъв опасен талисман. Казват, че тази Тюржи била голяма магьосница.

— Аз не вярвам в магии.

— Нито в магьосници?

— Вярвам малко нещо в магьосничките — отговори той, като наблегна на последната дума.

— Слушайте, дайте ми тази реликва и тогава може би ще сваля маската си.

— Сега вече съм сигурен, че чувам гласа на госпожа дьо Тюржи!

— За последен път ви питам, ще ми дадете ли реликвата?

— Ще ви я върна, ако свалите маската си.

— А! Започвате да ме дразните с вашата Тюржи! Обичайте я колкото си искате, какво ме интересува?

И тя се извърна, сякаш се сърдеше. Копринената дреха, която покриваше шията й, бързо се повдигаше и спадаше.

Няколко минути непознатата не продума, после внезапно се обърна и каза насмешливо:

— Vala me Dios! V. M. no es caballero, es un monge.^[8]

— С един удар върху масата тя събори двете свещи, както и половината бутилки и чинии. Свещите тутакси угаснаха. В същия миг дръпна маската си и в дълбокия мрак, изпълнил стаята, Мержи почувствува една гореща уста да търси неговата и две ръце, които го прегърнаха силно.