Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (6)

V
Проповедта

Bien fendu de gueule, beau despecheur d’Heures, beau desbrideur de messes, beau descrotteur de vigiles; pour tout dire sommalrement: vrai moine si oncques en fut, depuis que le monde moinant moina de moinerie.

Rabelais^[1]

Когато капитан Жорж и брат му минаваха през църквата, за да намерят удобно място близо до амвона, до слуха им стигна бурен смях, долитащ от сакристията. Влязоха вътре и видяха един едър здравеняк с весело, румено лице, загърнат във францисканско расо, да разговаря оживено с група богато облечени младежи.

— Хайде, чеда мои — казваше той, — побързайте, дамите губят търпение. Дайте ми тема.

— Разкажете ни как дамите мамят съпрузите си — каза един от младежите и по гласа Жорж позна Бевил.

— Богата тема, напълно съм съгласен с вас, млади момко. Но нима бих могъл да добавя нещо към онова, което е казал понтоазкият проповедник, когато извикал: „Сега ще хвърля кепето си върху главата на тая от вас, която е сложила най-много рога на мъжа си.“ След тези думи всички жени в църквата, до една, бързо вдигнали ръце към главите си или се покрили с наметките си, за да избягнат удара.

— О, благочестиви отче! — обади се друг. — Аз дойдох само заради вас. Разкажете ни днес нещо весело, поговорете малко за любовния грях, който сега е толкова на мода.

— На мода! Да, на мода за вас, господа, защото сте едва на двадесет и пет години, но на мене вече ми чукнаха петдесетте. На моята възраст не се говори вече за любов. Аз забравих какъв беше този грях.

— Не ни се докарвайте, отец Любен, вие и днес можете да говорите на тази тема тъй добре, както и по-рано, добре ви знаем.

— Да, да, поговорете за сладострастието — предложи Бевил. — Всички дами ще се убедят, че сте познавач в тая област.

В отговор на тая шега францисканецът хитро намигна — драго му беше и се гордееше, че му приписват младежки пороци.

— Не, не искам тая тема, защото, ако се покажа твърде строг по този въпрос, дворцовите хубавици няма вече да се изповядват пред мен. А ако говоря по съвест, ще трябва да изтъкна, че човек си обрича душата на вечни мъки, и то за какво… за едно мимолетно удоволствие.

— И тъй… А, ето го и капитана! Хайде, Жорж, измисли тема за проповед. Отец Любен обеща да държи проповед на тема, каквато ние му посочим.

— Да, но побързайте, майка му стара! — каза свещеникът. — Отдавна вече трябваше да съм на амвона.

— Ей богу, отче, вие ругаете не по-зле от краля! — възкликна капитанът.

— Обзалагам се, че когато държи проповедта си, отчето няма да смее да изругае — подхвърли Бевил.

— А защо не, ако ми се доще! — отговори предизвикателно благочестивият отец.

— Залагам десет пистола, че няма да посмеете.

— Десет пистола? Прието!

— Бевил — каза капитанът, — участвувам наполовина в баса.

— Не, не — възрази Бевил. — Искам сам да спечеля парите на честния отец. А ако изпсува, бога ми, не ще съжалявам за моите десет пистола: псувня в устата на един проповедник наистина струва десет пистола.

— Заявявам предварително, че печеля — рече отец Любен. — Ще започна проповедта с ругатня. Е, господа благородници, да не мислите, че като носите шпаги и пера на шапките си, та само вие умеете да псувате? Ще видим!

При тези думи той излезе от сакристията и се изкачи на амвона. В църквата веднага се възцари тишина.

Проповедникът огледа тълпата, струпана около амвона, явно търсейки този, с когото се беше обзаложил. Щом видя Бевил, облегнат на един стълб, точно срещу него, отецът сви вежди, тури ръка на кръста си и гневно и проточено започна:

— Благочестиви братя, вие, дето сте се събрали тук… вашата майка… вашата вяра…

Шепот на изненада и възмущение прекъсна проповедника или по-точно, изпълни паузата, която той преднамерено направи.

— … Това са силата, смъртта и кръвта на нашия бог отец и на светата Дева, които ни спасиха и избавиха от ада — продължи францисканецът носово, с подчертано набожен глас.

Този път дружен смях попречи на отеца да продължи. Бевил измъкна кесията от колана си и силно я раздруса пред очите му, за да покаже, че признава загубения облог.

— И тъй, благочестиви братя — продължи невъзмутимо отец Любен, — доволни сте, нали? Ето ни спасени и избавени от ада. Сигурно си мислите: „Какви хубави думи! Не ни остава нищо друго, освен да скръстим ръце и да блаженствуваме. Няма защо да се боим от огъня на пъкъла. А колкото до огъня на чистилището, нищо работа — все едно да се опариш на свещ — лекува се, като го намажеш с една дузина литургии. Карай да върви! Да ядем, да пием, да се забавляваме с момичета!“

Ах, какви закоравели грешници сте вие! Ето на що разчитате! Но си правите сметката без кръчмаря, това ви го казва отец Любен.

Вие, господа еретици и безверници хугеноти, изглежда, мислите, въобразявате си, че нашият Спасител се е съгласил да отиде на кръста само за да ви избави от ада? Гледай ти какъв глупак! Да, да, наистина! Излиза, че за такава паплач като вас е пролял той скъпоценната си кръв. Излиза, че трябва, простете за израза, да се хвърлят бисери на прасетата, а то е тъкмо обратното, нашият Спасител хвърли свини на бисерите, защото бисерите са в морето, а нашият Спасител хвърли две хиляди свини в морето. Et ecce impetu abiit totus grex praeceps in mare.^[2]

На добър път, господа прасета, дано всички еретици тръгнат подире ви!

Ораторът се изкашля и спря за миг, за да огледа аудиторията и да се наслади на впечатлението, което неговото красноречие произвеждаше. После продължи:

— И тъй, господа хугеноти, приемете нашата вяра, и то незабавно, иначе… трици да ядете! За вас няма нито спасение, нито избавление от ада. Обърнете, значи, гръб на вашите молитви и извикайте: „Да живее литургията!“

А вие, възлюблени мои братя католици, вече потривате ръце и си облизвате пръстите при мисълта за райското преддверие, нали? Откровено казано, братя мои, пътят от кралския дворец, в който живеете, до рая (дори ако се мине напреко) е по-дълъг, отколкото от градската врата Сен-Лазар до градската врата Сен-Дени.

Силата, смъртта, кръвта на господа бога ви спасиха и избавиха от ада… Да, като ви очистиха от първородния грях, с това съм съгласен. Но пазете се да не ви спипа отново Сатаната, защото, предупреждавам ви: Circuit quaerens quem devoret.^[3]

О, възлюблени мои братя! Дяволът е фехтовчик, който може да се справи и с Гранжан, и с Петижан, и с Англичанина. Истина, истина ви казвам, ужасни са неговите атаки.

Защото, щом хвърлим ризката и обуем бухлати гащи, искам да кажа, стигнем на възраст да можем да падаме в смъртен грях, негова светлост Сатаната ни призовава за двубой в Пре-о-Клер на живота. Нашите оръжия са светите тайнства. А той носи цял арсенал — това са нашите грехове — оръжия нападателни и едновременно отбранителни.

Сякаш го виждам как пристига на мястото на двубоя. На корема си вместо броня е сложил Чревоугодието. Леността му служи за шпори; на колана му виси Сладострастието, то е опасен меч. Завистта е неговият кинжал; на главата си носи Гордостта, както войникът — железния шлем; в джоба му е Скъперничеството, за да му послужи при нужда; а колкото до Гнева с ругатните и всичко, което той поражда, те са в устата му. От всичко това можете да заключите, че е въоръжен до зъби.

Когато господ даде сигнал за започване, Сатаната не се обръща към нас като благовъзпитан дуелист с такива изрази: „Уважаеми благороднико, готов ли сте?“, а се хвърля върху християнина с наведена глава, без да каже дори: „Пази се!“ Християнин, който забелязва, че ще получи един ритник от Чревоугодието направо в корема, отбива удара с Пости и Молитви.

Тук проповедникът откачи от стената едно разпятие и за по-голяма прегледност започна да го размахва, нападайки и отбранявайки се, както прави учителят по фехтовка с рапирата си, когато иска да демонстрира някоя мъчна хватка.

— Отстъпвайки, Сатаната нанася силен разсичащ удар с Гнева. След това, като прави напад с Лицемерието, удря ни с Гордостта. Християнинът се прикрива най-напред зад Търпението, след това отговаря на Гордостта със Смирение. Ядосан, Сатаната замахва най-напред със Сладострастието, но като вижда, че ударът му е париран от Лишенията, хвърля се стремглаво върху своя противник, препъва го с Леността и му нанася удар с кинжала на Завистта, като същевременно се мъчи да вкара в сърцето му и Скъперничеството. Тогава именно човек трябва да се държи здраво на краката си и да си отваря очите на четири. Трудът ни освобождава от примката на Леността, а Любовта към ближния от кинжала на Завистта — защита много трудна, братя мои. А колкото до удара на Скъперничеството, него можем да отклоним само чрез Милостинята.

Но, благочестиви братя, ако ви нападнат така с мушкане и кълцане, колцина измежду вас ще намерят сили да отбият всичките удари на такъв враг? Виждал съм не един повален боец на земята и знам, че ако тогава не прибегнеш незабавно до Разкаянието, загубен си. С това средство — Разкаянието, по-добре е да си послужим рано, отколкото късно. Вие, царедворците, мислите, че никога не е късно да се каже едно: „Сгреших.“ Уви, братя мои, колко нещастни умиращи искат да кажат: „Сгреших…“ Но гласът им стига само за „сгре“.

И… се прекъсва! Фют! Ето ти една душа, отнесена от дявола — иди я търси.

Отец Любен продължи още известно време да дава воля на своето красноречие. Когато слезе от амвона, един любител на цветистите изрази забеляза, че тази едночасова проповед съдържала тридесет и седем остроумия и безброй много духовитости от рода на цитираните от мене. Проповедникът заслужи еднакво одобренията и ръкоплясканията както на католици, така и на протестанти и остана дълго до амвона, заобиколен от гъста тълпа богомолци, прииждащи от всички отделения на църквата, за да го поздравят.

През време на проповедта Мержи на няколко пъти пита къде е графиня дьо Тюржи; брат му я потърси с очи, но напразно. Хубавата графиня или не беше дошла на църква, или пък се криеше от своите поклонници в някой тъмен ъгъл.

— Бих искал — говореше Мержи на излизане от църквата, — бих искал всички, които присъствуваха на тази идиотска проповед, да чуят сега задушевната беседа на някой от нашите пастори…

— Ето графиня дьо Тюржи — прошепна капитанът, като стисна ръката му.

Мержи се обърна и видя под тъмния портал да блясва като светкавица разкошно облечена жена. Тя беше подала ръка на светлокос, слабичък, изтънчен младеж с женствено лице, чиито дрехи показваха една може би преднамерена небрежност. Тълпата бързо и уплашено им правеше път. Този млад благородник беше страшният Коменж.

Мержи едва успя да хвърли поглед на графинята. Той не можеше да си представи как изглежда нейното лице и все пак то бе му направило силно впечатление. Коменж обаче никак не му хареса, без да може да си обясни защо. Обзе го негодувание при вида на този хилав наглед човек, който си бе спечелил толкова гръмка слава.

„Ако, не дай боже — помисли той, — графинята се влюби в някого от тия хора, тоя омразен Коменж веднага ще го заколи. Заклел се бил да избие всеки, когото тя хареса.“

И неволно стисна дръжката на шпагата си, но тутакси се засрами от своя порив.

„Какво ме интересува в края на краищата! Не му завиждам за неговото завоевание. Впрочем аз едва видях тая жена.“

Въпреки това от тези мисли му стана тежко на сърцето и през целия път, от църквата до къщата на капитана, той не промълви нито дума.

Намериха вечерята готова. Мержи хапна малко и щом станаха от масата, пожела да се прибере в странноприемницата. Капитанът се съгласи да го пусне само при условие, че на другия ден Бернар ще дойде да се установи окончателно при него.

Не е нужно да се казва, че капитан Жорж снабди брат си с пари, кон и всичко друго, а освен това го заведе при дворцовия шивач и при единствения търговец в града, където благородниците, които държаха да се харесат на дамите, можеха да си купят ръкавици, плисирани яки, скърцащи обувки или обувки с външни езици.

Тъй като навън беше непрогледна нощ, двама прислужници на брат му, въоръжени с пищови и саби, го придружиха до странноприемницата, защото в ония времена след осем часа вечерта улиците на Париж бяха по-опасни, отколкото в наше време пътят от Севиля до Гренада.