Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chronique du temps de Charles IX, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)
Допълнителна корекция
notman (2015)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на авторския предговор

XV
В мрака

„La nuit torn ies chats sont gris.“[1]

Часовникът на една съседна църква удари четири.

— Исусе Христе! Четири часът! Едва ще успея да се прибера у дома преди изгрев.

— Какво, безсърдечна, толкова рано ли ме оставяте?

— Трябва, но ние скоро пак ще се видим.

— Ще се видим! Не забравяйте, мила графиньо, че аз не съм ви видял.

— Стига с вашата графиня. Цяло дете сте! Аз съм доня Мария и когато ме видите на светло, ще се убедите, че не съм тази, за която ме вземате.

— Къде е вратата? Ей сега ще повикам…

— Не, не бива. Пуснете ме да сляза, Бернардо. Познавам тази стая, зная къде мога да намеря огниво.

— Внимавайте да не стъпите върху някое стъкло. Доста ги натрошихте снощи.

— Не бойте се.

— Оправихте ли се?

— О, да! Ето корсета ми. Света Богородице! Какво ще правя сега? Прерязала съм всичките му връзки с вашия кинжал.

— Да поискаме от старицата.

— Стойте, аз сама. Adios, querido Bernardo.[2]

Вратата се отвори и веднага пак се затвори. Отвън се разнесе продължителен смях. Мержи разбра, че плячка да му се изплъзна. Опита се да я догони, но в тъмнината се блъскаше в мебелите, забъркваше се в рокли и завеси, без да може да намери изхода. Внезапно вратата се отвори и някой влезе с потаен фенер в ръка, Мержи веднага сграбчи в прегръдките си жената с фенера.

— А, улових ли ви! Сега вече няма да ми избягате! — извика той и нежно я целуна.

— Я ме пуснете, господин дьо Мержи — каза един груб глас. — Бива ли така да ме притискате?

Бернар позна старицата.

— Да ви вземат дяволите! — викна той.

Облече се мълчаливо, взе оръжието и плаща си и напусна къщата като човек, който, след като е пил отлично малагово вино, е изгълтал дадена му по погрешка от слугата чаша антискорбутен сироп, лежал забравен дълги години в избата.

В къщи Мержи не каза много нещо на брат си. Говори за някаква испанка, извънредно красива, доколкото могъл да отгатне в тъмнината, но за своите съмнения относно нейната самоличност дума не спомена.

Бележки

[1] През нощта всички котки са сиви. — Б.пр.

[2] Сбогом, скъпи Бернар. — Б.а.