Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (26)

XXV
Ла Ну

Faeneste

Cap de you! Cat hoame ne se mouche pas du taion.

D’Aubigne — „Le baroo de Faeneste“^[1]

Обсадените току-що бяха предприели сполучлив набег срещу предните прикрития на католическата войска. Бяха засипали няколко траншеи, прекатурили бяха защитни кошове с пръст и избили стотина войника. Сега отрядът, извършил така успешно атаката, се прибирали в града през Тадонската врата. Начело вървеше капитан Дитрих с аркебузиерите, всички разгорещени, запъхтени и жадни — сигурен белег, че не са се щадили в боя. След тях идеше тълпа граждани, между които се забелязваха и жени, изглежда, също участвували в сражението. Следваха около четиридесет пленници, повечето ранени. Те се движеха между две редици бойци, които с мъка ги бранеха от гнева на стеклия се по техния път народ. Двадесетина конници образуваха ариергарда. Ла Ну, комуто Бернар дьо Мержи служеше за адютант, яздеше последен. Бронята му беше изкорубена от куршум, конят му — ранен на две места. В лявата си ръка още държеше изпразнен пищов, а от десния стоманен ръкав стърчеше кука, а която направляваше поводите на коня.

— Дайте път на пленниците, приятели! — викаше той непрестанно. — Бъдете човечни, драги ларошелци. Ранени са, не могат да се бранят. Те не са вече врагове.

Но сганта му отговаряше с див вой:

— Въже за папистите! На бесилката! Да живее Ла Ну!

Мержи и конниците, за да засилят ефекта от призива за милосърдие на техния началник, стоварваха от време на време върху нечий гръб дървената дръжка на пиките си. Най-сетне откараха пленниците в градския затвор, където ги поставиха под силна охрана, за да не ги стигне гневът на разярения народ. Отредът се разпръсна и Ла Ну, придружен само от неколцина благородници, слезе от коня си пред кметството точно когато оттам излизаше кметът, съпроводен от граждани и от един възрастен пастор на име Лаплас.

— И тъй, доблестни Ла Ну — каза кметът, като му протегна ръка, — днес вие доказахте на онези убийци, че и след смъртта на Адмирала на света са останали храбреци.

— Всичко завърши благополучно за нас — отвърна Ла Ну скромно. — Дадохме само петима убити и няколко ранени.

— Вие командувахте набега, господин Ла Ну — добави кметът, — затова ние бяхме предварително сигурни в успеха.

— Е, какво би могъл да стори Ла Ну без божията помощ! — забеляза заядливо старият пастор. — Всемогъщият бог се сражава днес за нас. Той чу нашите молитви.

— Бог дарява и бог отнема победата по свое желание и само нему трябва да благодарим за успехите си във войната — произнесе Ла Ну спокойно, а после се обърна към кмета: — И тъй, господин кмете, съветът обсъди ли новите предложения на негово величество?

— Да — отговори кметът, — току-що върнахме пратеника на неговия брат с молба да си спести труда за в бъдеще да ни отправя нови ултимативни искания занапред ще му отговаряме с аркебузни залпове.

— Трябваше да окачите пратеника на въжето — обади се пак пасторът. — Защото, казано е в светото писание: „И из средите твои излязоха някакви нехранимайковци, пожелаващи да покварят жителите на техния град… Но ти няма да пропуснеш да ги предадеш на смърт! Твоята ръка първа ще ги порази и после ръката на целия народ.“

Ла Ну въздъхна и вдигна очи към небето, без да отговори.

— Той ни предлага да се предадем, а? — продължи кметът. — Да се предадем, когато стените ни се държат още здраво, когато неприятелят дори не смее да ги доближи и когато не минава ден ние да не го нападаме в собствените му окопи. Повярвайте ми, господин Ла Ну, дори ако в Ла Рошел нямаше войници, то жените сами щяха да отблъснат парижките кожодери.

— Господине, дори по-силният трябва да говори предпазливо за своя противник, а какво остава за по-слабия…

— А кой ви каза, че ние сме по-слабите? — прекъсна го пастор Лаплас. — Нима бог не е с нас? Гедеон със своите триста израилтяни не беше ли по-силен от цялата мадианитянска войска?

— Вие знаете по-добре от всеки друг, господин кмете, колко са недостатъчни нашите припаси. Барутът е малко и аз бях принуден да забраня на аркебузиерите да стрелят отдалеч.

— Монтгомери ще ни изпрати от Англия — каза кметът.

— Небесният огън ще се изсипе върху папистите — добави пасторът.

— Хлябът поскъпва всеки ден, господин кмете.

— Днес-утре ще пристигне английската флота и тогава пак ще има изобилие в града.

— Ако трябва, бог и манна ще ни изпрати — разпали се пастор Лаплас.

— Колкото за помощта, която очаквате — продължи Ла Ну, — стига няколко дни да духа южният вятър, и тя няма да може да влезе в нашето пристанище. А може и да я пленят.

— Ще духа северният вятър! Аз ти го предричам маловернико — извика пасторът. — Ти си загубил дясната си ръка, но заедно с нея е отишла и смелостта ти.

Изглежда, че Ла Ну беше решил да не му отговаря. Той пак се обърна към кмета:

— За нас един убит струва повече, отколкото десет за неприятеля. Боя се, че ако католиците затегнат обсадата, ще ни заставят да приемем условия, по-тежки от тия, които сега презрително отхвърляте. Ако, както се надявам, кралят благоволи да се задоволи с признаване на неговата власт в този град, без да поставя други неизпълними за нас условия, то смятам, че е наш дълг да му отворим вратите, защото в края на краищата той все пак е наш владетел.

— Ние нямаме друг владетел, освен Исуса Христа и само един безбожник може да нарича свой господар свирепия Ахаб, Шарл, който пие кръвта на пророците!…

Непоклатимото самообладание на Ла Ну караше пастора да излиза от кожата си.

— Аз много добре си спомням — рече кметът — думите на господин Адмирала, когато той мина последния път през нашия град: „Кралят ми обеща да се отнася еднакво с всичките си поданици, както католици, така и протестанти.“ Не минаха и шест месеца, след като бе му дал дума, и кралят заповяда да го убият. Ако отворим вратите си, у нас ще се повтори Вартоломеевата нощ.

— Кралят е бил заблуден от Гизите. Сега се разкайва и би желал да изкупи пролятата кръв. Ако упорствувате и отхвърляте всякакви преговори, в края на краищата ще озлобите католиците, всички сили на кралството ще се стоварят върху вас и единствената опора на реформистката религия ще бъде срината. Мир и само мир! Вярвайте ми, господин кмете.

— Страхливец! — извика пасторът. — Искаш мир, защото се страхуваш за живота си.

— Но, господин Лаплас!… — спря го кметът.

— Накъсо — продължи хладнокръвно Ла Ну, — моята последна дума е, че ако кралят склони да не постави гарнизон в Ла Рошел и гарантира свободата на нашите протестантски проповеди, трябва да му предадем ключовете на града и да го уверим в нашата покорност.

— Ти си предател! — изкрещя Лаплас. — Подкупен си от тираните!

— Боже мой, какво приказвате, господин Лаплас? — повтори кметът.

Ла Ну едва забележимо се усмихна с презрение.

— Виждате ли, господин кмете, в какво особено време живеем: военните говорят за мир, а духовните лица проповядват война… Драги господине — обърна се той най-сетне към Лаплас, — време е за вечеря, струва ми се. Вашата съпруга сигурно ви очаква.

Тези думи вбесиха пастора. Той не намери достатъчно силно ругателство и тъй като плесницата освобождава от задължението да се отговори разумно, удари по лицето стария военачалник.

— Милостиви боже! Какво правите? — извика кметът. — Как можахте да ударите господин Ла Ну, най-добрия гражданин и най-храбрия воин на Ла Рошел?

Мержи, който присъствуваше на сцената, се готвеше вече да даде на пастора такъв урок, че да му държи влага цял живот, но Ла Ну го задържа.

Когато дланта на стария безумец докосна обраслата му със сива брада буза, за миг, светкавично бързо като мисъл, в очите му блеснаха гняв и възмущение. Но тутакси лицето му отново стана безстрастно. Човек би помислил, че пасторът бе ударил мраморния бюст на някой римски сенатор или пък че някакъв неодушевен предмет, изтърван случайно, е блъснал Ла Ну.

— Отведете този старец при жена му — рече той на един от гражданите, които дърпаха назад пастора. — Нека тя се погрижи за него. Явно е, че днес той не е на себе си. Господин кмете, моля ви, наберете сто и петдесет души доброволци от населението, защото искам да направя набег утре, при зазоряване, когато неприятелските войници още са вкочанясали от студ след прекараната в окопите нощ, като мечки, когато ги вдигнеш при размразяването. Забелязал съм, че хора, спали под покрив, по-бързо се оправят на сутринта от ония, които са спали на открито… Господин дьо Мержи, ако не бързате много да вечеряте, елате да пообиколим Евангелското укрепление. Бих искал да видя докъде са стигнали работите на неприятеля.

Той се сбогува с кмета и тръгна към укреплението, опрян на рамото на младия човек.

Точно преди пристигането им един оръдеен изстрел бе наранил смъртоносно двама от охраната. Камъните бяха опръскани с кръв и единият от ранените викаше и умоляваше другарите си да го довършат. Опрян на зида, Ла Ну наблюдава известно време мълчаливо какво прави неприятелят, после се обърна към Мержи:

— Всяка война е ужасна, да не говорим за гражданската!… Това гюлле се е намирало във френско оръдие. Французин е насочил оръдието, възпламенил го е и с него той уби двама французи. Да причиниш смърт от половин миля разстояние, това е още нищо, но, господин дьо Мержи, да забиеш шпага в тялото на човек, който моли за пощада на твоя матерен език!… И все пак ние тази сутрин точно това направихме.

— О, господине, ако бяхте видели кланетата на 24 август, ако бяхте пътували по Сена, когато тя беше почервеняла от кръв и влачеше повече трупове, отколкото късове лед по време на ледоход, вие нямаше да жалите толкова ония, а които се бием. За мене всеки папист е кръвопиец…

— Не клеветете отечеството си! Във войската, която ни е обсадила, чудовищата не са чак толкова много. Войниците са френски селяни, оставили ралото, за да припечелят някоя пара от краля, а благородниците и военачалниците се бият, защото са дали клетва за вярност на краля. Може би те постъпват правилно, а ние… ние сме размирници.

— Как тъй размирници! Нашето дело е право, ние се сражаваме за вярата и живота си.

— Както виждам, твърде малко съмнения ви измъчват. Вие сте щастлив, господин дьо Мержи.

И старият воин въздъхна дълбоко.

— Мътните да го вземат! — измърмори един войник, който току-що бе изпразнил аркебузата си. — Оня дявол трябва да си е направил някаква магия. От три деня го меря и не мога да го улуча.

— Кой? — попита Мержи.

— Ей го хе, оня юнак с бялата дреха, червеното шалче и с перото! Всеки ден си прави разходки под носа ни, като че ли да ни дразни. Май че е от ония лустросани дворцови синчета, дето дойдоха с брата на краля.

— Далечко е — рече Мержи, — но няма значение, дайте ми една аркебуза.

Един войник му подаде своята. Мержи опря края на цевта върху зида и се прицели с голямо внимание.

— Ами ако е някой ваш приятел? — обади се Ла Ну. — Защо искате върху него да изпитате точния си изстрел?

Мержи щеше да натисне спусъка, но тези думи задържаха пръста му.

— Нямам приятели измежду католиците, освен един… Но повече от сигурен съм, че той не участвува в обсадата.

— А ако е брат ви, дошъл със свитата на принца?

Аркебузата гръмна, но ръката на Мержи беше трепнала. Видяха как куршумът вдигна прах доста далеч от разхождащия се. Макар Мержи да не допускаше, че брат му може да е в католическата войска, усети голямо облекчение, като видя, че не улучи.

Този, срещу когото бе стрелял, продължи да се движи с бавни крачки и най-сетне се скри зад купищата прясно изкопана земя, издигнати навред около обсадения град.