Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (12)

XI
„Пристрастеният“ и Пре-о-Клер

For one of us must yield his breath

Ere from the field on foot we flee.

The duel of Stuart and Wharton^[1]

Въпреки умората от лова Мержи прекара буден голяма част от нощта. Мяташе се в леглото, обхванат от силна треска, а въображението му работеше отчаяно. Рояк мисли, маловажни и дори чужди на предстоящото събитие, обсаждаха и смущаваха съзнанието му. Неведнъж му минаваше през ума, че тази треска е само начало на тежка болест, която ще избухне след малко и ще го прикове на легло. Какво ще стане тогава с неговата чест? Какво ще кажат хората? Какво ще кажат най-вече госпожа дьо Тюржи и Коменж? Всичко би дал да ускори определения за двубоя час!

За щастие при изгрев-слънце почувствува как кръвта му се успокоява и започна да мисли с по-малко вълнение за предстоящата среща. Облече се спокойно и дори прояви известно старание към тоалета си. Представи си как прекрасната графиня идва на мястото на дуела и го заварва леко ранен; превързва го със собствените си ръце и не крие вече любовта си към него. Часовникът на Лувъра удари осем и прекъсна мислите му. Почти в същия миг брат му влезе в стаята.

Дълбока тъга беше се отпечатала на лицето му. Личеше, че и той не бе прекарал по-добре нощта. Въпреки това насили се да си придаде вид на човек в добро настроение и дори се усмихна, подавайки ръка на Бернар.

— Ето рапира и дага с щит — рече той. — И рапирата, и дагата са от Луно в Толедо. Провери да не би рапирата да е тежка за тебе.

И хвърли една дълга сабя и една дага върху леглото на Мержи.

Мержи изтегли сабята, огъна я, погледна върха и остана доволен. След това насочи вниманието си върху дагата: ефесът бе надупчен на безброй много места, всички тези дупчици имаха предназначението да спрат върха на сабята на противника и да я задържат, тъй че да не може да я изтегли лесно оттам.

— Мисля, че с такива превъзходни оръжия ще мога добре да се отбранявам — забеляза той.

После показа талисмана, получен от госпожа дьо Тюржи, скрит на гърдите му, и каза усмихнато:

— На всичко отгоре имам и талисман. Той предпазва по-добре, отколкото ризница.

— Откъде имаш тази играчка?

— Отгатни.

В суетността си да покаже, че има успех пред дамите, той забрави за момент и Коменж, и голата сабя пред себе си.

— Бас държа, че ти го е дала онази безразсъдна графиня. Дяволите да я вземат и нея, и кутийката й!

— А ти знаеш ли, че тя ми даде този талисман нарочно, за да ме пази днес?

— По-добре щеше да стори да не сваля ръкавиците си и да не показва навред хубавата си бяла ръка!

— Пазил ме бог! — каза Бернар, като се изчерви цял. — Аз не вярвам в тези папистки реликви, но ако трябва днес да погина, искам тя да знае, че съм паднал с нейния залог на гърдите.

— Каква суетност! — възкликна капитанът, като повдигна рамене.

— Ето и едно писмо за майка ми — промълви Бернар и гласът му слабо трепна.

Жорж го пое мълчаливо, приближи се до масата, отвори една малка библия и се зачете, за да прикрие смущението си, докато брат му довършваше облеклото си и завързваше панделките, които изобилствуваха тогава по дрехите.

Щом отвори библията, Жорж попадна на следните думи, написани от ръката на майка му:

На първи май 1547 година се роди моят син Бернар. Господи, води го по твоите пътища! Господи, пази го от всяко зло!

Той силно прехапа устни и хвърли книгата на масата. Бернар забеляза това движение и помисли, че в главата на брат му е влязла някаква богопротивна мисъл. Той вдигна библията с почит, сложи я отново във везаното калъфче и благоговейно я постави в шкафа.

— Това е мамината библия — рече той.

Капитанът крачеше из стаята, без да продума.

— Не е ли време да тръгваме? — попита Мержи, като закопчаваше колана на сабята си.

— Не още. Имаме време да закусим.

Седнаха пред маса, отрупана с най-разнообразни сладки, и като прибавка към тях — голяма сребърна кана с вино. Докато закусваха, те дълго и с престорен интерес обсъждаха качествата на виното и го сравняваха с другите вина от избата на капитана. И единият, и другият се мъчеха да скрият зад този безсмислен разговор истинските си чувства.

Пръв стана капитанът.

— Да тръгваме — каза той и гласът му прозвуча дрезгаво.

После нахлупи шапката си до очи и се спусна по стълбите.

Пресякоха Сена с лодка. Лодкарят, отгатнал по лицата им защо отиват в Пре-о-Клер, прояви особена любезност и размахвайки силно греблата, разказа най-подробно как миналия месец двама благородници, единият от които бил граф дьо Коменж, му направили честта да наемат лодката му, за да се бият на нея на спокойствие, без страх, че някой ще им попречи. Противникът на господин дьо Коменж, чието име той за съжаление не знаел, бил нанизан като на шиш, а на това отгоре бил прекатурен в реката, откъдето лодкарят не могъл да го извади.

С пристигането си на отвъдния бряг забелязаха друга лодка с двама мъже, която преминаваше реката на около стотина крачки по-долу.

— Това са те — каза капитанът. — Стой тук! — И се затече към лодката, в която седяха Коменж и виконт дьо Бевил.

— Е, ето те и тебе! — извика Бевил. — Кого ще убива днес Коменж, тебе или брат ти?

При тези суми той се засмя и го прегърна.

Капитанът и Коменж официално се поздравиха.

— Господине — обърна се капитанът към Коменж, щом се освободи от прегръдките на Бевил, — мисля, че е мой дълг да направя още едно усилие, за да предотвратя гибелните последици на една свада, която не произлиза от мотиви, засягащи честта. Уверен съм, че и моят приятел (той посочи Бевил) ще присъедини усилията си към моите.

Бевил направи отрицателна гримаса.

— Брат ми е твърде млад — продължи Жорж, — няма известност и боен опит, принуден е следователно да проявява по-голяма чувствителност от всеки друг. Вие, господине, напротив, сте си създали вече слава и вашата чест само ще спечели, ако благоволите да признаете пред господин дьо Бевил и пред мен, че по невнимание…

Коменж избухна в силен смях.

— Шегувате ли се, драги капитане, или мислите, че съм човек, който може да остави любовницата си в такъв ранен час… да мине Сена, и то само за да дойде да поиска извинение от един сополанко?

— Вие забравяте, господине, че този, за когото говорите, е мой брат и по този начин оскърбявате…

— Ако ще да е и ваш баща, не искам да зная. Пет пари не давам за цялото ви семейство.

— В такъв случай, господине, с ваше разрешение, ще имате работа с цялото семейство. И тъй като аз съм по-големият, бъдете любезен да започнете с мен.

— Извинете, господин капитан, длъжен съм, съобразно правилата на дуела, да се бия първо с лицето, което по-напред ме е извикало на дуел. Вашият брат има неотменимо право, както казват в съда. Когато свърша с него, ще бъда на ваше разположение.

— Съвършено правилно! — извика Бевил. — И аз от своя страна няма да допусна своеволие.

Учуден от дългия разговор, Мержи тръгна полека към тях и се приближи точно в момента, когато брат му обсипваше Коменж с ругатни, дори го наричаше страхливец, а Коменж отговаряше с невъзмутимо хладнокръвие:

— След господин брат ви ще се заема с вас.

Мержи улови брат си за ръката.

— Жорж — рече той, — хубава услуга ми правиш! Би ли желал аз да ти върна със същото? — После се обърна към Коменж: — Господине, аз съм на ваше разположение. Почваме, когато пожелаете.

— Още сега — заяви Коменж.

— Чудесно, драги мой — извика Бевил, като стисна ръката на Мержи. — Ако днес върху мене не легне печалният дълг да те погреба тук, то ти ще отидеш далеч, моето момче.

Коменж свали дрехата си и развърза панделките на обувките си. С това искаше да покаже, че няма намерение да отстъпва. Такава беше модата сред професионалните дуелисти. Мержи и Бевил направиха същото. Само капитанът не бе свалил дори плаща си.

— Но какво правиш, Жорж, приятелю мой? — запита Бевил. — Не знаеш ли, че ще трябва да се биеш с мен? Ние не сме от тия секунданти, които стоят със скръстени ръце, докато приятелите им се бият; за нас важат андалуските обичаи.

Капитанът повдигна рамене.

— Да не мислиш, че се шегувам? Честна дума, трябва да се биеш с мен. Да ме вземат дяволите, ако не се биеш.

— Ти си луд и на всичко отгоре си и глупак — заяви хладно капитанът.

— Поврага! За тези две думи ти или ще се биеш, или ще ме принудиш да…

И той вдигна шпагата си, както беше в ножницата, сякаш искаше да удари Жорж.

— Аха, настояваш! Добре тогава! — каза капитанът и за миг остана по риза.

С особена грациозност Коменж замахна само веднъж с шпагата си и ножницата изхвръкна на двадесет крачки. Бевил поиска да направи същото, но шпагата му остана наполовина в ножницата, нещо, което се смяташе едновременно за несръчност и за лошо предзнаменование. Двамата братя изтеглиха шпагите си не с толкова показност, но и те хвърлиха ножниците, за да не им пречат. Всеки застана пред своя противник, с гола шпага в дясната ръка и с дага в лявата. Четирите шпаги се кръстосаха едновременно.

Пръв нападна Жорж и приложи хватката, наречена от тогавашните италиански учители liscio di spada è cavare alla vita, която се състоеше в това: по-силният да нападне по-слабия, да отблъсне шпагата и да я избие от ръката му. Шпагата изхвръкна от ръката на Бевил и Жорж опря върха на своята шпага върху гърдите му, но вместо да го прониже, спокойно наведе оръжието си.

— Не можеш да се мериш с мене — рече той. — Да прекъснем и не чакай да кипна.

Бевил гледаше побледнял опряната до гърдите му сабя на Жорж. Малко смутен, той му подаде ръка, после двамата забиха шпагите си в земята и започнаха да наблюдават с най-голямо внимание главните действуващи лица на сцената.

Мержи беше храбър и хладнокръвен. Познаваше доста добре правилата на фехтовката, а физически превъзхождаше Коменж, който, изглежда, се чувствуваше уморен от бурно прекараната нощ. Известно време Бернар се ограничаваше да парира извънредно предпазливо и нападаше само когато Коменж се придвижваше много напред, като насочваше върха на шпагата си към лицето му, а с дагата бранеше гърдите си. Тази неочаквана съпротива раздразни Коменж. Той пребледня. У такъв храбрец бледнината показва само силен гняв. Той яростно удвои атаките си. При един напад повдигна с изумителна ловкост шпагата на Мержи и неминуемо щеше да го прониже, ако не бе му попречило едно обстоятелство, което се оказа истинско чудо и което отклони удара: върхът на шпагата му срещна гладката повърхност на златния медальон, хлъзна се и се отклони. Вместо да пробие гърдите, шпагата разкъса само кожата и като мина успоредно на петото ребро, излезе на три пръста оттам, където беше влязла. Преди още Коменж да успее да измъкне оръжието си, Мержи замахна с дагата и я заби с такава сила в главата му, че сам загуби равновесие и падна. Коменж се строполи върху него: секундантите помислиха, че и двамата са мъртви.

Мержи тозчас скочи на крака и първото му движение бе да вдигне изпуснатата при падането шпага. Коменж не мърдаше. Бевил го повдигна. Лицето на Коменж плуваше в кръв. След като го избърса с кърпата си, Бевил видя, че дагата бе минала през окото. Приятелят му бе мъртъв, тъй като вероятно стоманата бе стигнала до мозъка.

Мержи гледаше трупа с невиждащи очи.

— Ти си ранен, Бернар — извика капитанът и се спусна към брат си.

— Ранен ли? — попита Мержи. Едва тогава забеляза окървавената си риза.

— Дребна работа. Шпагата се е хлъзнала. — Капитанът избърса кръвта със своята кърпичка и поиска кърпата на Бевил, за да превърже раната. Бевил пусна трупа на тревата и веднага му я подаде заедно с кърпата на Коменж, която извади от неговата дреха.

— Боже помози! Ама че удар! Каква ръка имате, приятелю! Дяволска работа! Какво ще кажат всички господа „пристрастени“ в Париж, ако от провинцията им идват такива храбреци като вас? Кажете ми, моля ви се, колко дуела сте имали досега?

— Уви! — отговори Мержи. — Това е първият. Но, за бога, защо не помогнете на вашия приятел?

— Каква ти помощ! Вие така го наредихте, че той вече няма нужда от нищо. Острието е проникнало чак до мозъка и ударът е бил толкова уверен и толкова силен, че… Погледнете веждите и бузата му — щитът на дагата се е отпечатал върху тях като на восък.

Мержи се разтрепери. Едри сълзи се зарониха по бузите му.

Бевил вдигна дагата и заразглежда внимателно нарезите й, изпълнени с кръв.

— Хубава свещ трябва да запали малкият брат на Коменж на това оръжие. Ей тая чудна дага го прави наследник на огромно състояние.

— Да си вървим… Отведи ме оттук — промълви Мержи с отпаднал глас и улови брат си под ръка.

— Не се измъчвай — каза Жорж, като му помагаше да облече дрехата си. — В края на краищата тоя мъртвец не заслужава особено съжаление.

— Бедни Коменж! — възкликна Бевил. — Само като си помисля, че падна убит от един начинаещ, ти, който си се бил сто пъти досега! Бедни Коменж!

Така завърши надгробното му слово.

И като хвърли последен поглед върху покойния си приятел, Бевил съзря часовника му, който по тогавашния обичай висеше на шията му.

— Фу, дяволе! — рече баронът. — Нямаш вече нужда да знаеш колко е часът. — И той свали часовника и го тури в джоба си, разсъждавайки гласно, че братът на Коменж и без това ще бъде много богат, а пък на него му се иска да запази някакъв спомен от приятеля си.

И тъй като двамата братя се отдалечаваха, Бевил им викна, бързайки да навлече дрехата си:

— Чакайте ме! Ей, господин дьо Мержи, забравихте си дагата! Гледайте да не я загубите.

Той избърса острието на дагата в ризата на мъртвия и изтича да настигне младия дуелист.

— Утешете се, драги — говореше баронът, като влизаше в лодката. — Не правете такава жална физиономия. Послушайте ме, вместо да се вайкате, идете при любовницата си още днес, преди да си отидете у дома, и се потрудете така, че след девет месеца да върнете на републиката един гражданин в замяна на този, който й отнехте. По такъв начин светът нищо няма да загуби по ваша вина. Давай, лодкарю, греби, ако искаш да спечелиш една пистола. Идат насам хора с алебарди. Това са стражари от кулата Нел, а ние не искаме да имаме работа с тях.