Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (28)

XXVII
Болницата

Father! Why are you so obstinate?

Pierre: Why you so troublesome,

that a poor wretch

Can’t die in peace? —

But you, like ravens, will be croaking round him.

Otway — „Venice preserved“^[1]

Един бивш католически манастир, конфискуван по-рано от градския съвет на Ла Рошел, беше превърнат по време на обсадата в болница за ранените. Пейките, олтарът и цялата украса на параклиса бяха извадени и каменният под беше покрит със слама и сено: там настаняваха простите войници. Трапезарията бе предназначена за офицери и благородници. Тя представляваше доста обширна зала с великолепна ламперия от стар дъб и с широки готически прозорци, така че имаше достатъчно светлина за хирургическите операции, които се извършваха тук непрекъснато.

Капитан Жорж лежеше в тая зала върху постеля, оцапана от неговата кръв и от кръвта на много други нещастници, минали преди него през това място на мъките. Стиска слама му служеше за възглавница. Преди малко бяха свалили ризницата му и разкъсаха ризата и безръкавника му. Сега той лежеше гол до кръста, но на дясната му ръка все още стоеше бронята и стоманената ръкавица. Един войник се мъчеше да спре кръвта от раните му — едната в корема, точно под ризницата, другата, по-лека, на лявата ръка.

Бернар беше така сломен от скръб, че не можеше да даде никаква помощ на брат си. Той ту плачеше коленичил пред него, ту се тръшкаше на пода, ридаейки отчаяно, без да престава да се обвинява, че е убил най-нежния брат и своя най-добър приятел. Капитанът обаче беше спокоен и се мъчеше да укроти неговата буйна скръб.

На две крачки от него върху друга постеля лежеше бедният Бевил, също в лошо положение. Лицето му нямаше онова спокойно примирение, което се забелязваше у капитана. Навремени той издаваше глухи стенания и обръщаше очи към съседа си, сякаш за да поиска малко от неговата смелост и твърдост.

В залата влезе човек на около четиридесет години, сух, слаб, с оплешивяла глава и сбръчкано лице и се приближи до капитан Жорж. Носеше зелена чанта, в която подрънкваха някакви металически предмети, вдъхващи страх у нещастните болни. Този човек беше Бризар, твърде сръчен хирург от онова време, ученик и приятел на знаменития Амброаз Паре. Току-що бе направил някаква операция, ръкавите му още стояха запретнати до лактите и голямата му престилка бе оплескана с кръв.

— Какво искате от мене, кой сте вие? — попита Жорж.

— Хирург, ваше благородие, и ако името на Бризар не ви е известно, значи, че нищо не знаете. Хайде, малко заешки кураж, както се казва. От куршуми разбирам, слава богу, и ви пожелавам да имате толкова торби жълтици, колкото куршуми съм извадил от хората, които днес се чувствуват тъй добре, както и аз.

— Хайде, хайде, докторе, кажете ми истината! Доколкото разбирам, ударът е смъртоносен, нали?

Хирургът прегледа най-напред раната на ръката и заяви:

— Дреболия! — После започна да бърка в другата рана и с това предизвика ужасни гримаси по лицето на болния, който отблъсна силно със здравата си ръка ръката на хирурга.

— За бога, докторе, стига толкова, че дяволите ви вземат! — извика той. — По лицето ви виждам, че работата ми е спукана.

— Ваше благородие, виждате ли, боя се, че куршумът е минал през долната част на корема, отплеснал се е по-нагоре и се е загнездил в гръбначния стълб или по гръцки rachis. Кое ме кара да мисля така? Краката ви са безжизнени и вече са студени. Това е сигурен признак, никога не лъже. В такъв случай…

— Изстрел в засада и куршум в гръбначния стълб! Бива си го! Какво ти трябва повече, за да изпратиш един клетник при свети Петър? Хайде, не ме изтезавайте повече и ме оставете да умра спокойно.

— Не, той ще живее, ще живее! — извика Бернар, като стискаше силно рамото на хирурга и го гледаше слисано.

— Да, още час, може би два — отговори хирургът невъзмутимо, — защото е здравеняк.

Мержи отново падна на колене, улови дясната ръка на брат си и обля със сълзи желязната ръкавица, която я покриваше.

— Два часа? — заговори пак Жорж. — Слава богу, страхувах се да не се мъча по-дълго.

— Не, това е невъзможно! — ридаеше Мержи. — Жорж, ти няма да умреш! Не може един брат да умре от ръката на брат си.

— Хайде, хайде, стой мирен и не ме друсай! Всяко твое движение ми причинява болки. Сега не ме боли толкова много, дано продължи така… Тъй казваше и Зани, когато падаше от камбанарията.

Мержи седна край постелята, подпрял глава на коленете си, с лице между дланите. Стоеше неподвижен, като в унес. Сегиз-тогиз конвулсивни движения разтърсваха цялото му тяло като при силна треска и от гърдите му с мъка се изтръгваха стонове, които не приличаха на човешки.

Хирургът превърза Жорж, колкото да спре кръвта, и започна да избърсва инструментите си с най-голямо спокойствие.

— Нямате много време, трябва да се приготвите — рече той. — Ако искате пастор, лесно ще намерите тук. Ако пък предпочитате католически свещеник, ще се намери и такъв. Преди малко видях един монах, пленили го нашите. Ей го там, изповядва оня умиращ офицер.

— Нека ми дадат нещо да пия — каза капитан Жорж.

— Не бива. Ще умрете един час по-рано.

— Един час живот не струва колкото чаша вино. И тъй, сбогом, докторе. Този до мене ви чака с нетърпение.

— Да ви изпратя ли пастор или оня монах.

— Нито единия, нито другия.

— Как така?

— Оставете ме на спокойствие.

Хирургът вдигна рамене и се приближи до Бевил.

— Майка му стара! — възкликна той. — И тая рана си я бива. Тия доброволци стрелят като дяволи.

— Ще мине, нали? — попита раненият със слаб глас.

— Дишайте! — заповяда хирургът Бризар.

Тогава се разнесе някакво слабо изсвирване — това беше въздухът, който излизаше от гърдите на Бевил както през устата, така и през раната, а кръвта бликаше от раната като червена пяна.

Хирургът свирна, за да наподоби този странен звук, после сложи набързо компрес и без да каже дума, взе чантата си и понечи да тръгне. Очите на Бевил горяха като главни и следяха всяко негово движение.

— Е, докторе? — попита той с треперещ глас.

— Стягайте си багажа — невъзмутимо отвърна хирургът и се отдалечи.

— Боже мой! Да умра толкова млад! — проплака клетият Бевил, отпущайки глава върху сламата, която му служеше за възглавница.

Капитан Жорж искаше да пие, но никой не се съгласяваше да му даде чаша вода от страх да не ускори края му. Странна човечност, която само удължава страданията!

В това време Ла Ну и капитан Дитрих, придружени от още неколцина офицери, влязоха в залата, за да видят ранените. Те се спряха край постелята на Жорж и Ла Ну, опрян върху дръжката на сабята си, гледаше ту единия брат, ту другия, а в очите му се четеше вълнението, което тази печална гледка му причиняваше.

Вниманието на Жорж бе привлечено от манерката, закачена на колана на немския капитан.

— Капитане — рече той, — вие сте стар войник, нали?…

— Да. Барутният дим кара брадата да белее по-бързо, отколкото годините. Наричам се Дитрих Хорнщайн.

— Кажете, какво бихте направили, ако бяхте ранен като мен?

Капитан Дитрих погледна за миг раните му с окото на човек, свикнал да гледа рани и да съди за сериозността им.

— Щях да приведа в ред съвестта си и после щях да поискам голяма чаша рейнско вино, стига да би се намерила някоя бутилка.

— Виждате ли, а аз искам само малко от тяхното лошо ларошелско вино, пък тия диванета не ми дават.

Капитан Дитрих откачи своята манерка с внушителни размери и се приготви да я поднесе на ранения.

— Недейте, капитане! — извика един аркебузиер. — Лекарят каза, че ако пие, ще умре веднага.

— Какво от това? Тъй поне ще има едно мъничко удоволствие преди смъртта си. Пийте, драги, съжалявам, че не мога да ви предложа по-хубаво вино.

— Вие сте любезен човек, капитан Дитрих — каза Жорж, след като пи.

После подаде манерката на съседа си:

— А ти, клети мой Бевил, не искаш ли да отговориш на тоста ми?

Бевил поклати глава и нищо не отвърна.

— Ах, ах — изпъшка Жорж, — още една беля! Боже милостиви, няма ли да ме оставят да умра спокойно!

Към него се приближаваше един пастор с библия под мишница.

— Сине мой — започна пасторът, — в часа, когато…

— Стига, стига! Зная какво ще ми кажете, но напразно си правите труд. Аз съм католик.

— Католик ли? — учуди се Бевил. — Нали беше атеист?

— Но нали някога — рече пасторът — са ви възпитавали в реформистката религия. И в този тържествен и страшен час, когато предстои да се явите пред върховния съдник на нашите дела и на нашата съвест…

— Католик съм, ви казвам. Пръждосайте се и ме оставете на мира!

— Но…

— Капитан Дитрих, няма ли да се смилите над мене? Вие вече ми направихте голяма услуга, моля ви за още една. Погрижете се да умра без увещания и ридания.

— Оттеглете се — каза капитан Дитрих на пастора. — Виждате, че не иска да ви слуша.

Ла Ну направи знак на монаха и той веднага се приближи.

— Ето ви свещеник от вашата религия — рече той на Жорж. — Ние не искаме да изнасилваме съвестта на хората.

— И двамата да вървят по дяволите! — отговори раненият.

Монахът и пасторът бяха застанали до постелята — единият от едната страна, другият от другата, — готови да си оспорват умиращия.

— Негово благородие е католик — рече монахът.

— Но е роден протестант — възрази пасторът, — на мене принадлежи.

— Отрекъл се е от калвинизма.

— Обаче иска да умре във вярата на дедите си.

— Изповядайте се, сине мой.

— Кажете символа, сине мой.

— Нали ще умрете като добър католик?…

— Изгонете този пратеник на антихриста! — извика пасторът, който чувствуваше подкрепата на повечето от присъствуващите.

Един войник, ревностен хугенот, веднага улови монаха за шнура на расото и го заблъска, като викаше:

— Вън, подстриган обеснико! В Ла Рошел отдавна не се пее литургия.

— Стойте! — спря го Ла Ну. — Ако негова милост желае да се изповяда, кълна се, че няма да позволя на никого да му попречи.

— Много съм ви благодарен, господин Ла Ну… — промълви умиращият със слаб глас.

— Всички са свидетели — прекъсна го монахът, — той иска да се изповяда.

— Съвсем не, дявол да го вземе!

— Той се връща към вярата на своите прадеди! — извика пасторът.

— Не, гръм да ви порази! Махайте се и двамата! Не съм още умрял, за да си оспорват гарваните моя леш. Не ви искам нито литургиите, нито псалмите.

— Той богохулствува! — в един глас извикаха представителите на двете враждуващи църкви.

— Все пак трябва да се вярва в нещо — обади се капитан Дитрих с непоколебимо спокойствие.

— Вярвам… че сте добър човек и ще ме отървете от тези харпии… Така е, махайте се и ме оставете да пукна като куче.

— Щом искаш, пукни като куче! — рече пасторът възмутен и си тръгна.

Монахът се прекръсти и приближи до постелята на Бевил. Ла Ну и Бернар спряха протестантския проповедник.

— Опитайте още веднъж — рече Мержи. — Имайте милост към него, имайте милост към мене!

— Господине — обърна се Ла Ну към Жорж, — повярвайте на мене, стария войник, че подкрепителните слова на човек, отдаден всецяло на бога, могат да облекчат последните часове на един умиращ. Не се поддавайте на осъдителна суетност и не погубвайте душата си със самохвалство.

— Господине — отговори Жорж, — днес не за пръв път се замислям върху смъртта. Не се нуждая от ничия подкрепа, за да се приготвя за последния си миг. Никога не съм обичал празното самохвалство, а най-малко в този момент. Но, дявол да го вземе, не ми се слушат бабини деветини.

Пасторът сви рамене. Ла Ну въздъхна. Двамата се отдалечиха полека, с наведени глави.

— Друже — рече Дитрих, — трябва страданията ви да са извън мярката, за да говорите така.

— Да, капитане, изпитвам ужасни болки.

— Надявам се в такъв случай, че бог няма да се оскърби от вашите думи, които страшно намирисват на богохулство. Но когато куршум е пресякъл тялото на човека от единия до другия край, дявол да го вземе, позволено му е да поругае за утеха.

Жорж се усмихна и пак надигна манерката.

— За ваше здраве, капитане! Вие сте най-добрият санитар, който един ранен войник може да има. — И му подаде ръка.

Капитан Дитрих я стисна развълнувано.

— Фу, дяволе! — измърмори той на себе си. — Представям си какво би било, ако моят брат Хениг беше станал католик и аз му пуснех един куршум в корема!… Ето, значи, как се сбъдна предсказанието на Мила.

— Жорж, друже мой — обади се Бевил с плачевен тон, — кажи ми нещо. Ние умираме, моментът е ужасен!… Още ли мислиш така, както мислеше, когато ме направи атеист?

— Разбира се. Бъди смел! След няколко минути няма да ни боли вече.

— Но този монах ми говори за огън… за дяволи… зная ли и аз? Тия работи никак не ми изглеждат утешителни.

— Дивотии!

— Ами ако излезе истина?

— Капитане, завещавам ви ризницата и сабята си. Бих искал да ви оставя нещо по-хубаво за доброто вино, което така щедро ми поднесохте.

— Жорж, приятелю мой — пак се обади Бевил, — би било много страшно, ако това, което той говори, е вярно… вечните мъки!

— Страхопъзльо!

— Да, страхопъзльо… лесно е да се каже, но когато се отнася до вечните мъки, позволено е да си страхлив.

— Тогава изповядай се.

— Моля ти се, кажи ми, сигурен ли си, че няма ад?

— И таз добра!

— Не, отговори ми. Сигурен ли си? Закълни ми се, че няма ад!

— В нищо не съм сигурен. Ако има дяволи, скоро ще видим дали са много черни.

— Как? Значи, не си сигурен?

— Изповядай се, ти казвам.

— Но ти ще ми се смееш.

Капитанът не можа да сдържи усмивката си, после каза сериозно:

— На твое място аз бих се изповядал. Все пак така си е най-сигурно — изповядват те, миросват те, готов си за всяка непредвидена случайност.

— Е добре, ще постъпя като тебе. Изповядай се най-напред ти.

— Аз не желая.

— Ей богу… приказвай каквото щеш, но аз ще умра като добър католик. Хайде, отче! Изслушайте моя „Confiteor“^[2] и ми подсказвайте, защото съм го позабравил.

Докато Бевил се изповядваше, Жорж пак отпи глътка от виното, отпусна глава върху твърдото си възглаве и затвори очи. Близо четвърт час лежа спокойно. После стисна устни, потръпна и издаде продължителен стон от болки. Бернар помисли, че той умира, изкрещя и повдигна главата му. Капитан Жорж веднага отвори очи.

— Пак ли? — рече той и го отблъсна леко. — Мода ти се, Бернар, успокой се.

— Жорж, Жрож, та ти умираш от моята ръка!

— Какво от това? Не съм първият французин, убит от своя брат… не вярвам да бъда и последният. Но вината е само моя… Когато принцът ме извади от затвора и ме отведе със себе си, бях се заклел да не вадя оръжие. Но щом узнах, че тоя нещастен дявол Бевил е атакуван… щом чух пукотевицата на аркебузите, пожелах да видя какво става.

Той пак затвори очи, но след малко ги отвори и добави:

— Графиня дьо Тюржи ме натовари да ти кажа, че все така те обича.

И се усмихна кротко.

Това бяха последните му думи. След четвърт час почина, без да страда много. Няколко минути след това издъхна и Бевил в ръцете на монаха, който после твърдеше, че чул съвсем ясно по небето радостните гласове на ангелите, когато посрещнали душата на покаялия се грешник, докато долу под земята дяволите отговорили с победоносен вой, отнасяйки душата на капитан Жорж.

Във всички съчинения по историята на Франция може да се прочете как Ла Ну напусна Ла Рошел, отвратен от гражданската война и измъчван от угризения на съвестта, че се е бил срещу своя крал, как католическата войска бе принудена да вдигне обсадата и как бе сключен четвъртият мир, наскоро, след който последва смъртта на Шарл IX.

Дали Бернар дьо Мержи намери утеха? Диан влюби ли се в друг? Оставям читателят сам да си отговори, тъй всеки може да завърши романа, както му харесва.