Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (25)

XXIV
Обсадата на Ла Рошел

Still hope and suffer all who can!

Moore „Fudge family“^[1]

В ония времена Ла Рошел беше нещо като столица на южните провинции и най-твърдата опора на протестантството, тъй като почти цялото й население изповядваше реформистката вяра. Оживената търговия с Англия и Испания бе струпала огромни богатства в този град и бе създала оня дух на независимост, който благосъстоянието поражда и поддържа. Жителите, рибари и моряци, а често и пирати, отрано свикваха с опасностите на приключенския живот и се отличаваха с енергия, която заместваше у тях дисциплината и бойния навик. Ето защо новината за клането на 24 август ларошелци посрещнаха не с тъпото примирение, което бе обзело голяма част от протестантите и ги бе накарало да изгубят вяра в каузата, а с оная активна и страшна решителност, присъща на отчаянието. Те единодушно решиха да понесат всички лишения, но дори при най-лоши обстоятелства да не отварят вратите си за врага, който току-що беше им дал доказателство за своето вероломство и жестокост. Пасторите с фанатични речи поддържаха духа, а жени, деца и старци работеха в надпревара да възстановят старите укрепления и да издигнат нови. Събираха отвред хранителни припаси и оръжия, снабдяваха се с необходимите лодки и кораби. С една реч, населението не губеше минута време, за да организира и постави в готовност всички отбранителни средства, с които разполагаше. Мнозина оцелели от клането благородници се присъединиха към ларошелци и с разказите си за Вартоломеевата нощ вдъхваха смелост и на най-малодушните. За хора, спасили се от сигурна смърт, войната и всички нейни превратности бяха като лекия ветрец след буря за моряците. Мержи и неговият другар дойдоха да попълнят като другите бегълци редиците на ларошелските защитници.

Парижкият двор, разтревожен от тези приготовления, съжаляваше, че не ги е предотвратил. Маршал дьо Бирон пристигна в околностите на Ла Рошел с предложение за споразумение. Кралят имаше известни основания да се надява, че изборът на Бирон ще бъде благосклонно приет от ларошелци, защото маршалът не само че нямаше нищо общо с кланетата от Вартоломеевата нощ, но беше спасил неколцина видни протестанти и дори беше насочил оръдията на командувания от него арсенал срещу убийците, служещи в кралските войски. Бирон не искаше нищо друго, само да го приемат в града и да го признаят за кралски губернатор, като обещаваше да зачита привилегиите и данъчните свободи, а също и свободата на вероизповеданието. Но кой можеше още да вярва на обещанията на Шарл IX след масовите убийства на шестдесет хиляди протестанти? Впрочем по време на самите преговори кланетата в Бордо продължаваха, войниците на Бирон плячкосваха околностите на Ла Рошел, а една кралска флотилия задържаше търговските кораби и блокираше градското пристанище.

Ларошелци отказаха да приемат Бирон и отговориха, че не могат да преговарят с краля, докато той е под влиянието на Гизите, било защото наистина вярваха, че те са единствените виновници за причинените на калвинизма зли ни, било защото чрез тази тъй често повтаряна версия искаха да успокоят съвестта на ония, които бяха склонни да смятат, че верността към краля трябва да стои по-високо от интересите на религията. Оттогава насетне нямаше вече почва за разбирателство. Кралят се спря на друг посредник; той изпрати Ла Ну. Ну, по прякор Желязната ръка, понеже бе загубил в боя едната си ръка и вместо нея имаше изкуствена, беше ревностен калвинист и в последните граждански войни бе проявил голяма смелост и необикновени способности на стратег.

Адмирал Колини, с когото го свързваше приятелство, не бе имал по-ловък и по-предан помощник. През Вартоломеевата нощ Ла Ну се намираше в Нидерландия — ръководеше разбунтуваните фламандски отреди, въстанали срещу испанското владичество. Съдбата му изневери и той се видя принуден да се предаде на херцог Алба, който се отнесе с него много милостиво. После, когато потоците пролята кръв предизвикаха вещо като угризение у Шарл IX, той го изиска и въпреки всички очаквания го прие необикновено любезно. Този крал винаги стигаше до крайности — отрупваше с благоволения един протестант, след като бе заповядал да изколят сто хиляди други. Съдбата сякаш закриляше Ла Ну чрез някакво предопределение. През третата гражданска война бяха го пленявали най-напред при Жарнак, после при Монконтур, но и двата пъти братът на краля, Анжуйският херцог, го освободи без откуп въпреки натиска на част от военачалниците, които доказваха, че такъв човек не трябва да се оставя жив, защото е твърде опасен, за да бъде пощаден, и твърде честен, за да бъде подкупен. Шарл помисли, че Ла Ну ще си спомни за кралската милост, затова му възложи да склони към покорност жителите на Ла Рошел. Ла Ну прие при условие кралят да не иска от него нищо несъвместимо с честта му. И замина, придружен от един италиански свещеник, натоварен да го наблюдава.

Още в началото Ла Ну с огорчение установи, че му нямат доверие. Не го допуснаха в Ла Рошел, а като място за преговорите определиха малкото селце Тадон в околностите на града. Там се срещна той с градските представители. Знаеше ги всички, бяха все негови стари бойни другари, но като един от тях не му протегна приятелски ръка, нито един не показа, че го познава. Той се представи и изложи предложенията на краля. Същината на неговата реч бе изразена в думите:

— Имайте вяра в обещанията на краля. Гражданската война е най-голямото зло.

Тогава кметът на Ла Рошел отговори с горчива усмивка:

— Пред нас стои човек, който прилича на Ла Ну, но истинският Ла Ну никога не би предложил на братята си да се подчинят на убийци. Ла Ну обичаше покойния Адмирал и вместо да се уговаря с ония, които го убиха, би побързал да отмъсти за него. Не, вие не сте Ла Ну.

Тези упреци нараняваха нещастния пратеник право в сърцето. Той припомни своите заслуги към калвинизма, показа отрязаната си ръка и заяви, че е все така предан на своята религия. Малко по малко недоверието на ларошелци се разся. Вратите на града се отвориха за Ла Ну. Показаха му запасите и дори настояха той да поеме отбраната на града. Предложението бе твърде съблазнително за стар воин като него. Пък и клетвата към Шарл бе дадена при условие, което му даваше право да действува по съвест. Ла Ну се надяваше, че ако застане начело на града, по-лесно ще го склони към миролюбиво разрешение. Повярва, че ще може да остане верен и на клетвата си, и на своята религия. Той се лъжеше.

Кралските войски обсадиха Ла Рошел. Ла Ну ръководеше набезите извън крепостта, избиваше не малко католици, а когато се върнеше в града, убеждаваше жителите да сключат мир. Какво постигна с това? Католиците тръбяха, че бил нарушил клетвата си пред краля, протестантите го обвиняваха в измяна.

Ла Ну се чувствуваше препълнен с горчивина и погнуса и търсеше смъртта, излагайки живота си най-малко по двадесет пъти на ден.