Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (19)

XVIII
Оглашеният

Tis pleasing to be school’d In a strange tongue By female lips and eyes.

Lord Byron — „Don Juan“, canto II^[1]

Ако двама влюбени са предпазливи, понякога минава повече от седмица, преди обществото да се досети за тяхната тайна. По-после съобразителността намалява, всяко благоразумие започва да им изглежда смешно, тогава погледите им лесно се улавят, още по-лесно се тълкуват и всичко става известно.

Така и връзката между графиня дьо Тюржи и младия Мержи твърде скоро престана да бъде тайна за двора на Катерина. Налице бяха множество доказателства, тъй „очевидни“, че дори и слепците биха ги видели. Например госпожа дьо Тюржи носеше обикновено лилави панделки, а и ефесът на Бернаровата сабя, долната част на неговия безръкавник, та чак и обувките му бяха украсени с лилави лентички, вързани на фльонги. Графинята бе заявила открито, че не може да търпи мъж е малка брадичка, а харесва засуканите мустачки. От известно време Мержи започна да ходи винаги грижливо избръснат, а мустаците му — завъртени до възможния предел, напомадени и причесани с оловен гребен, образуваха нещо като полумесец и краищата им стърчаха високо над носа му. Най-сетне мълвеше се и това, че някакъв благородник, като минавал сутрин рано по улица Аси, видял да се отваря градинската врата на графинята и оттам излязъл някой, в когото той, въпреки че човекът бил старателно загърнат в плащ и само носът му се виждал, лесно разпознал младия сеньор дьо Мержи.

Обаче най-чудното и най-убедителното за всички беше, че младият хугенот, дотогава безмилостен подигравчия, присмиващ се на всички католически церемонии, започна напоследък да посещава упорито църквите, да не пропуска процесиите и дори да потапя пръстите си в светената вода, нещо, което до неотдавна смяташе за чудовищно светотатство. Шушукаха, че Диан успяла да върне богу една заблудена душа, а младите протестантски благородници заявяваха, че ако вместо капуцини и францисканци с техните души се заемат хубави, млади богомолки като госпожа дьо Тюржи, може би ще се замислят сериозно да променят вярата си.

Въпреки всичко не беше лесно Бернар да смени вероизповеданието си. Вярно е, че придружаваше графинята в църква, но заставаше до нея и докато траеше литургията, непрекъснато й шепнеше нещо на ухото за голямо възмущение на околните. Така той не само че не следеше службата, но още и пречеше на вярващите да й отдадат съответното внимание. А известно е, че тогавашните процесии бяха увеселителни забави, не по-малко приятни от карнавалите. Колкото до светената вода, Мержи не изпитваше вече угризение на съвестта, когато си потапяше пръстите в нея, защото това му даваше право да стиска пред очите на всички една прелестна ръка, която потръпваше, колчем докосваше неговата. Както и да е, макар да държеше за вярата си, трябваше да води тежки битки за нея, а в такива случаи Диан имаше това предимство, че избираше за теологичните спорове такива моменти, когато той трудно можеше да й откаже нещо.

— Мили Бернар — говореше тя една вечер, облегнала глава върху рамото на своя любим и навивайки около врата му дългите си черни плитки, — мили Бернар, ти беше днес с мене на църковната проповед. Е добре, нима толкова хубави слова не оказаха никакво въздействие на сърцето ти? Нима искаш да останеш все така глух към тях?

— Скъпа моя, как искаш гъгнивият глас на един капуцин да свърши онова, което твоят сладък глас и твоите религиозни доводи, подсилени от влюбените ти погледи, не можаха да свършат, любима Диан?

— Ти си лош! Ще те удуша.

И като затегна леко едната от плитките си около шията му, тя го притегли още повече към себе си.

— Знаеш ли как прекарах времето си, докато траеше проповедта? Броях перлите в косите ти. Виж как си ги разпиляла из стаята.

— Знаех си аз. Нищо не си слушал в църквата, все така правиш — рече тя натъжено. — Виждам, че не ме обичаш толкова, колкото те обичам аз. Ако беше така, отдавна щеше да приемеш моята вяра.

— Ах, Диан, моя любов, защо са тези вечни разправии? Да ги оставим на учените от Сорбоната и на нашите проповедници. А ние да намерим по-приятно занимание.

— Остави ме… Колко щях да бъда щастлива, ако можех да те спася! Знаеш ли, Бернардо, заради твоето спасение бих приела да прекарам двойно повече години в чистилището, отколкото са ми определени.

Той се засмя и я притисна в прегръдките си, но тя го отблъсна с неизразима тъга.

— А ти, Бернар, ти не би направил такава жертва заради мене. Не искаш и да знаеш на каква опасност се излага моята душа, задето те обичам…

И сълзи бликнаха от прекрасните й очи.

— Любима, нали знаеш, че любовта оправдава толкова неща и че…

— Да, зная много добре. Но ако можех да спася душата ти, щяха да ми се простят всички грехове — ония, които извършихме заедно, и ония, които ще навършим в бъдеще… всичко ще ни се простя. Какво говоря?… Греховете ни ще станат средство за нашето спасение.

Тя говореше така, притискайки го с все сила в обятията си и във възторжената пламенност на думите й, в този чудноват начин да проповядва при дадените обстоятелства имаше нещо тъй смешно, че Мержи едва се въздържа да не се засмее.

— Да почакаме още малко, миличка Диан. Когато и двама остареем… когато остареем толкова много, че да не можем да се любим…

— Ти ме отчайваш, проклетнико! Защо се усмихваш като дявол? Да не мислиш, че имам желание сега да те целуна?

— Ето, не се смея вече.

— Чакай, стой мирно! Кажи ми, querido Bernardo, прочете ли книгата, която ти бях дала?

— Да, вчера я привърших.

— Е, хареса ли я? Виждаш ли какво значи разсъждение! Дори който не вярва, и той не може да възрази нищо.

— Твоята книга, Диан, е купчина от лъжи и нелепости. Това е най-глупавото от всички папистки произведения. Главата си режа, че не си я чела, макар да говориш за нея толкова уверено.

— Вярно, не съм я чела още — призна тя, изчервявайки се слабо, — но съм сигурна, че в нея има много дълбоки и мъдри истини. Хугенотите се нахвърлят върху нея с голямо настървение, защо ми е друго доказателство?

— Искаш ли, просто тъй, за минаване на времето, да ти докажа със светото писание в ръка…

— Да не си посмял, Бернар! Опазил ме бог! Аз не съм еретичка, за да чета светото писание. Не искам да подриваш устоите на вярата ми. Впрочем ти напразно би губил време. Вие хугенотите винаги сте въоръжени с наука, просто да се отчае човек. При всеки спор ни я завирате в носа, а горките католици, които не са чели като вас нито Аристотел, нито библията, не знаят какво да ви отговорят.

— То е, защото вие, католиците, искате да вярвате на всяка цена, без да си дадете труд да помислите смислено ли е това, или не. Ние поне проучваме нашата религия, преди да я защищаваме, и главно, преди да я проповядваме.

— О, как бих искала да съм красноречива като преподобния отец Жирон, францисканеца!

— Твоят Жирон е глупак и самохвалко. Преди шест години на един публичен диспут крещеше, та се съдираше, но нашият проповедник Удар го сложи на мястото му.

— Лъжи! Еретически лъжи!

— Какво? Нима не знаеш, те по време на тоя спор пот като град се ронеше от челото на достопочтения отец и падаше право върху евангелието на Йоан Златоуст, което той държеше в ръка. По този повод един шегобиец дори написа стихове…

— Не ща да ги слушам. Не трови ушите ми с твоите ереси. Бернар, мили мой Бернар, заклевам те, не слушай всичките тези съучастници на сатаната, та те мамят и те водят към ада! Умолявам те, спаси душата си, върни се в лоното на нашата църква!

Но тъй като въпреки настояванията й по лицето на Мержи се четеше недоверчива усмивка, тя извика:

— Ако ме обичаш, откажи се от пагубните си мисли заради мене, от любов към мене.

— Мила Диан, за мене би било по-лесно да се откажа заради тебе от живота си, отколкото от онова, което моят разум смята за истина. Може ли любовта да ми попречи да вярвам, че две и две правят четири?

— Ти си жесток!…

Мержи разполагаше с едно безпогрешно средство, за да тури край на подобни спорове, и той го използува.

— Ах, мили Бернардо — каза графинята с чезнещ глас, когато изгряващото слънце принуди Мержи да си тръгне, — ще погубя душата си, виждам аз, без да имам утехата, че ще спася твоята.

— Стига, ангел мой! Отец Жирон ще даде на двама ни опрощение in articulo mortis^[2].