Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (21)

XX
Леката кавалерия

Jaffier

He amongst us

That spares his father, brother, or his

friend

Is damned.

Otway — „Venice preserved“^[1]

Вечерта на 24 август един отряд лека кавалерия вливаше в Париж през градската врата Сент-Антоан. Ботушите и дрехите на кавалеристите, покрити с прах, показваха, че са изминали дълъг път. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха обветрените лица на войниците. По тях се четеше някакво безпокойство като пред събитие, още неизвестно, но което човек смътно подозира, че ще бъде зловещо.

Отредът се отправи бавно към едно широко празно място, намиращо се до някогашния дворец Турнел. Там капитанът даде заповед да спрат, после изпрати под командата на своя корнет един разезд от дванадесет души на разузнаване и сам постави при изхода на съседните улици караули със запалени фитили, като че ли се намираше пред неприятеля. След като взе тези необикновени предпазни мерки, капитанът застана пред отряда си.

— Сержант! — извика той и гласът му прозвуча по-твърдо и по-повелително от обикновено.

Стар кавалерист с везана лента през рамо и шапка, украсена със златен ширит, се приближи почтително до своя началник.

— Всичките ни войници снабдени ли са с фитили?

— Тъп вярно, господин капитан.

— А барутниците пълни ли са? Има ли достатъчно куршуми?

— Тъй вярно, господин капитан.

— Добре.

Тон подкара бавно своята кобила пред малкия отряд.

Сержантът го следваше на разстояние колкото дължината на един кон. Беше забелязал лошото настроение на своя капитан и не смееше да му заговори. Най-после се осмели:

— Господин капитан, мога ли да разреша на войниците да дадат зоб на конете си? Не са яли от сутринта.

— Не.

— По една шепа овес поне. Това ще стане бързо.

— Конете да не се разюздват.

— Ами ако ги караме тази нощ нанякъде, както се говори… може би…

Офицерът махна нетърпеливо е ръка.

— Върнете се на мястото си — рече той сухо.

И продължи да се разхожда. Сержантът отиде при войниците.

— Е, сержант, вярно ли е? Какво ще правим? Какво ще става? Какво разправя капитанът?

Най-малко двадесет въпроса му бяха зададени наведнъж от старите войници, които си позволяваха подобна фамилиарност със своя началник поради дългата си войнишка служба и придобити навици.

— Абе ще стане тя една! — продума сержантът е тон на човек, който знае повече, отколкото каква.

— Какво? Какво?

— Не бива да разюздваме дори и за малко… защото, кой знае? Всеки момент можем да потрябваме.

— Аха, значи, ще се бием, а? — рече тръбачът. — А срещу кого, моля ви се?

— Срещу кого ли? — Сержантът нарочно повтори въпроса, за да има време да поразмисли. — Да му се не види макар! Ама че въпрос! Срещу кого искаш да се бием, ако не срещу враговете на краля?

— Добре де, но кои са враговете на краля? — не спираше да задава въпроси упоритият разпитвач.

— Кои са враговете на краля ли? Тоя пък не знаел кои са враговете на краля! — И сержантът вдигна рамене съжалително.

— Испанецът е враг на краля. Но как е дошъл тъй en catimini^[2], без да го забележим? — обади се един от кавалеристите.

— Ба — поде друг, — познавам доста кралски врагове, които не са испанци!

— Бертран има право — рече сержантът. — Зная за кого намеква.

— Кажете най-сетне за кого става дума.

— За хугенотите — отговори Бертран. — Няма нужда да си магьосник, за да се досетиш. Цял свят знае, че хугенотите са взели вярата си от Германия, а аз съм сигурен, че германците са наши врагове, тъй като неведнъж съм стрелял срещу тях, особено при Сен-Кантен^[3], където те се биха като дяволи.

— Всичко това е добре — пак се обади тръбачът, — но нали сключихме мир с тях. Малко ли свириха фанфарите по тоя случай!

— Самият факт, че граф дьо Ларошфуко ще командува леката кавалерия във войната, която ще водим във Фландрия, показва, че германците не са наши врагове — каза един млад кавалерист, облечен по-добре от другите. — Защото кой не знае, че Ларошфуко изповядва вярата им? Да пукна, ако не е хугенот и в червата. Шпорите му са а ла Конде, а шапката му — хугенотска.

— Чумата да го тръшне! — изруга сержантът. — Ти, Мерлен, не знаеш, тогава не беше още с нас: тоя, Ларошфуко, командуваше засадата при Ла Робре в Поату, където щяха до един да ни изтрепят. Голям хитрец е дяволът, пълен е с лукавщини.

— Бил казал — добави Бертран, — че един отряд райтери струва повече от цял ескадрон лека кавалерия. Това е вярно, както е вярно, че ей този кон е шарен. Чух го от един паж на кралицата.

Възмущение обхвана слушателите, но скоро любопитството да узнаят срещу кого бяха насочени военните приготовления и извънредните предохранителни мерки, които предприемаха, взе връх.

— Дали е вярно, сержант — попита тръбачът, — че вчера искали да убият краля?

— Бас държа, че виновни са тези… еретици.

— Ханджията от Кроа-дьо-Сент-Андре, където ядохме — каза Бертран, — ни разправи как искали да премахнат литургията.

— В такъв случай ще ядем блажно всеки ден — забеляза философски Мерлен. — Вместо канче бакла — парче солена сланина. Няма за какво да съжаляваме, значи.

— Така е, но ако хугенотите вземат властта, първата им работа ще бъде да разтурят всички лекокавалерийски отреди и на мястото им ще сложат своите кучета, немските райтери.

— Ако е тъй, ще има да вземат. Майка им стара! Това ме кара да бъда добър католик. Я кажете, Бертран, нали служихте при протестантите, вярно ли е, че Адмирала давал само по осем петачета на своите кавалеристи?

— Нито петак повече, дъртият му вариклечко! Затова го оставих още при първия поход.

— В какво лошо настроение е днес капитанът! — забеляза тръбачът. — Той, дето обикновено е такъв добряк и обича да разговаря с войниците, днес през целия път зъб не е обелил.

— Новините го измъчват — рече сержантът.

— Какви новини?

— Ех, какви! Явно това, дето искат да правят хугенотите.

— Гражданската война пак започва — каза Бертран.

— Толкова по-добре за нас — зарадва се Мерлен, който виждаше всичко от хубавата му страна, — ще гърмим, ще горим села, ще трепем хугеноти.

— По всичко изглежда, искали са да започнат пак старата амброазка история — каза сержантът. — Затова ни докараха тук. Ще сложим ред.

В този момент корнетът се завърна с разузнавателния разезд. Приближи се до капитана и му заговори тихо, а войниците му се размесиха с другарите си.

— Да ми окапе брадата, ако зная какво става днес в Париж — говореше един от тия, които бяха ходили на разузнаване. — Жив човек не видяхме по улиците. Но затова пък Бастилията е пълна с войска. Пиките на швейцарците стърчат по двора като класове на нива.

— Трябва да са към петстотин — допълни друг.

— Едно е сигурно — поде отново първият, — че хугенотите са искали да убият краля и че Адмирала бил ранен в сблъскването лично от ръката на великия херцог дьо Гиз.

— Тъй му се пада, разбойник такъв! Добре са го наредили! — възкликна сержантът.

— На всичко отгоре — продължи кавалеристът — швейцарците брътвят на дяволския си език, че много дълго сме търпели еретиците във Франция.

— Вярно е, че от известно време много са навирили глави — каза Мерлен.

— Ще рече човек, че при Жарнак и Монконтур те са ни тупали, а не ние тях — толкова се големеят и се надуват.

— Искат да излапат мръвките, а на нас да оставят кокалите.

— Крайно време е добрите католици да ги поначешат.

— Да си кажа правото — поде пак сержантът, — само да ми рече кралят: „Я, момче, избий тези мръсници“, да пукна, ако чакам да ми повтори.

— Бел-Роз, я поразправи какво направи нашият корнет! — рече Мерлен.

— Говори с някакъв швейцарски офицер, но не можах да чуя какво приказваха. Трябва да е било интересно, защото все току викаше: „Ах, боже мой! Ах, боже мой!“

— Чакай, препускат насам кавалеристи. Сигурно носят някаква заповед.

— Доколкото виждам, само двама са. Капитанът и корнетът отиват да ги посрещнат.

Двамата ездачи бързо се приближаваха към кавалерийския отряд. Единият яздеше боен кон и беше богато облечен и препасан със зелена лента през гърдите; шапката му беше отрупана с пера. Другият ездач беше дебел, къс и набит човек, облепен в черно расо и е голямо дървено разпятие в ръце.

— Ще се бием, то си личи — рече сержантът. — Ето изпращат ни и свещеник, да изповядва ранените.

— Не е приятно да се биеш, без да си ял — измърмори тихо Мерлен.

Двамата ездачи забавиха ход, тъй че при срещата с капитана можаха да спрат конете без усилие.

— Ваш покорен слуга, господин дьо Мержи — каза човекът със зелената лента. — Познавате ли Тома дьо Моревел?

На капитана още не беше известно новото престъпление на дьо Моревел. Той го знаеше само като убиец на храбрия дьо Муи, затова му отговори сухо:

— Не познавам господин Моревел. Предполагам, че идвате да ни съобщите най-сетне защо сме тук.

— Отнася се, господине, до спасението на нашия добър крал и на светата наша църква от заплашващата ги опасност.

— А в какво се състои тази опасност? — попита презрително Жорж.

— Хугенотите са направили заговор срещу негово величество, но, слава богу, тяхното съзаклятие е било навреме разкрито и всички добри християни трябва да се обединят тази нощ, за да изтребят еретиците, докато те спят.

— Както силният Гедеон изтреби мадианитите — добави човекът с расото.

— Какво говорите! — извика Жорж, изтръпнал от ужас.

— Гражданите са въоръжени — продължи Моревел, — кралската гвардия и три хиляди швейцарци са в града. Разполагаме с близо шестдесет хиляди души. В единадесет часа ще бъде даден сигнал и клането ще започне.

— Мръсен разбойник! Каква гнусна измислица си дошъл да ми разправяш? Кралят никога не заповядва убийствата… най-многото да заплати за тях.

Но произнасяйки тези думи, Жорж изведнъж си опомни странния разговор, който бе водил с краля няколко дни преди това.

— Без увлечения, господин капитан. Ако кралската служба не изискваше цялото ми внимание, бих отговорил на вашите обиди. Слушайте какво ще ви кажа. Идвам да ви съобщя от името на негово величество, че трябва да ме придружите — вие и вашият отряд. Възложена ни е улица Сент-Антоан и съседният й квартал. Нося ви точния списък на лицата, които ще трябва да ликвидираме. Преподобният отец Малбуш ще поговори на хората ви и ще им раздаде бели кръстове, каквито ще носят всички католици, за да не би в тъмнината някой да вземе вярващите за еретици.

— И аз трябва да съдействувам за избиването на заспали хора, така ли?

— Вие католик ли сте и признавате ли Шарл IX за ваш крал? Познавате ли подписа на маршал дьо Рец, комуто дължите подчинение?

Той извади от колана си лист и го подаде на капитана.

Жорж дьо Мержи повика един войник и при светлината на факел от слама, запален от фитила на една аркебуза, прочете официална заповед, задължаваща капитан дьо Мержи в името на краля да окаже съдействие на градската гвардия и да се постави под командата на господин дьо Моревел за изпълнението на задача, която горепосоченото лице ще му разясни. Към заповедта беше приложен списък на имена със следното заглавие: „Подлежащи на избиване еретици от квартал Сент-Антоан“.

Факелът гореше в ръцете на войника и при и неговата светлина всички кавалеристи наблюдаваха по лицето на капитана дълбокото вълнение, което тази заповед му причиняваше.

— Моите кавалеристи никога няма да склонят да станат убийци — произнесе ясно Жорж и хвърли, листа в лицето на дьо Моревел.

— Тук не става въпрос за убийство — каза хладно свещеникът. — Отнася се за еретици, над които ще се извърши правосъдие.

— Юнаци! — викна Моревел високо, обръщайки се към войниците. — Хугенотите искат да погубят краля и католиците. Трябва да ги изпреварим. Тази нощ ще ги избием всички, докато спят… а кралят предоставя на вас къщите им за плячкосване.

Вик на свирепа радост се понесе над редиците.

— Да живее кралят! Смърт на хугенотите!

— Тихо! — провикна се капитанът гръмовито. — Тук само аз имам право да заповядвам. Другари, това, което този нещастник казва, не може да бъде истина и дори кралят да е заповядал, моите кавалеристи никога няма да се съгласят да избиват беззащитни хора!

Войниците мълчаха.

— Да живее кралят! Смърт на хугенотите! — извикаха в един глас дьо Моревел и неговият спътник.

Миг след това кавалеристите повториха:

— Да живее кралят! Смърт на хугенотите!

— Е, капитане, ще се подчините ли? — запита Моревел.

— Не съм вече капитан! — извика Жорж, скъса капитанските си отличия и ги захвърли.

— Хванете предателя! — изкрещя Моревел и изтегли сабята си. — Убийте бунтовника, който отказва да се подчини на своя крал!

Нито един войник обаче не посмя да вдигне ръка срещу своя началник. Жорж блъсна със сабята си сабята на Моревел и тя изхвръкна от ръката му, но вместо да го прониже, той се задоволи да го удари с дръжката по лицето, и то тъй силно, че го събори от коня.

— Сбогом, подлеци! — обърна се капитан Жорж към своя отряд. — Мислех, че сте войници, а вие сте били само убийци.

После каза на корнета:

— Алфонс, ако искате да станете капитан, удава ви се прекрасен случай. Възглавете тези разбойници.

Като рече това, той пришпори коня си и препусна в галоп към вътрешността на града. Корнетът сякаш искаше да го последва, но след няколко крачки забави ход, после спря коня си и се върна при отряда, преценявайки вероятно, че макар и даден в момент на силен гняв, съветът на капитана не беше чак толкова лош.

Все още зашеметен от удара, Моревел отново се качи на коня си, като сипеше ругатни, а свещеникът размахваше високо разпятието и призоваваше войниците да не щадят нито един хугенот и да удавят ереста в потоци от кръв.

Войниците останаха за миг смутени от думите на своя капитан, но щом той изчезна от очите им, те, предвкусвайки богатата плячка, размахаха саби над главите си и се заклеха да изпълняват всичко, което Моревел ще им заповяда.