Проспер Мериме
Летопис за царуването на Шарл IX (5)

IV
Вероотстъпникът

Don Juan

Quoil tu prends pour de bon argent ce que

je viens de dire, et tu crois que ma bouche

etait d’accord avec mon coeur?

Molière — „Le Festin de Pierre“^[1]

Капитан Жорж се върна в града със своя брат, когото отведе в жилището си. По пътя те размениха само няколко думи. Току-що наблюдаваната сцена им бе направила тягостно впечатление, което сега отнемаше желанието им да говорят.

Свадата и последвалият, несъобразен с правилата дуел не бяха нещо необикновено за оная епоха. Болезнената чувствителност на аристокрацията довеждаше навред, от единия до другия край на Франция, до твърде зловещи случаи, тъй че по най-груба сметка, при царуването на Анри III и на Анри IV, дуелният бяс бе отнел живота на повече благородници, отколкото десетте години гражданска война.

Жилището на капитана носеше отпечатък на тънък вкус. Погледът на Бернар, свикнал с повече простота, бе привлечен най-напред от копринените завеси на цветя и килимите с крещящи цветове. Влязоха в една стая, която Жорж нарече своя молитвена, тъй като по онова време думата будоар още не бе измислена. Един дъбов молитвен стол с прекрасна резба, една мадона, рисувана от италиански художник, и един съд за светена вода, с натопено в него клонче чимшир, потвърждаваха благочестивото предназначение на тази стая, докато диванът, покрит с черна дамаска, венецианското огледало, един женски портрет, оръжие и музикални инструменти говореха повече или по-малко за светския живот на техния собственик.

Мержи хвърли презрителен поглед към съда и чимшировото клонче, които му напомниха за вероотстъпничеството на неговия брат. Млад прислужник донесе сладко, захаросани бадеми и бяло вино; чаят и кафето не бяха познати още по онова време и виното заместваше всички изискани напитки на нашите прости^[2] прадеди.

С чаша в ръка, Мержи местеше поглед от мадоната до светената вода и от светената вода до молитвения стол. Той въздъхна дълбоко и като погледна брат си, изтегнат безгрижно на дивана, рече:

— Станал си истински папист. Какво ли би казала сега майка ни, ако беше тук?

Изглежда, че тези думи засегнаха болезнено капитана. Той сви гъстите си вежди и махна с ръка, като че искаше да помоли брат си да не говори на тази тема, но Мержи продължи безмилостно:

— Нима си отрекъл нашата семейна вяра от сърце, както си я отрекъл на думи?

— Нашата семейна вяра!… Та тя никога не е била моя вяра… Кой? Аз ли?… Да вярвам в лицемерните проповеди на вашите гъгниви пастори… аз!…

— Разбира се, по-добре е да се вярва в чистилището, в изповедта, в, непогрешимостта на папата! По-приятно е да коленичим пред прашните сандали на някой капуцин! Ще дойде време, когато не ще можеш да седнеш на масата, без да кажеш молитвата на барон Водрьой.

— Слушай, Бернар, ненавиждам споровете, особено верските спорове, но трябва рано или късно да се обясним с теб и понеже вече започнахме, нека свършим. Ще ти говоря откровено.

— Значи, ти не вярваш на глупавите измислици на папистите?

Капитанът вдигна рамене и спусна крака на пода, при което една от широките му шпори звънна.

— Паписти! Хугеноти! И при едните, и при другите — суеверие. Аз не мога да вярвам в нещо, което разумът ми сочи като безсмислено. Нашите молебствия и вашите псалми, всичко това са дивотии, едните струват колкото другите. Само че — прибави той, като се усмихна — понякога в нашите църкви има хубава музика, а при вас — запуши си ушите и бягай.

— Няма що да се каже, превъзходството на твоята вяра е съществено и си заслужава човек да я приеме.

— Не я наричай моя, защото аз вярвам в нея толкова, колкото и в твоята. Откакто се научих да мисля самостоятелно, откакто разумът ми тръгна по свой път…

— Но…

— Не ща проповеди! Зная наизуст какво ще ми кажеш. Аз също си имах надежди, страхове. Мислиш ли, че не съм правил какви ли не усилия, за да запазя щастливите суеверия на моето детство? Прочетох всичко писано от нашите богослови, там търсех утеха срещу съмненията, които ме плашеха, но с това само ги увеличих. С една реч, не можах и не мога да вярвам. Да вярваш, е ценен дар, на мене той бе отказан, но аз за нищо на света не ще се опитам да лиша от него другите.

— Жал ми е за тебе.

— Че какво, и ти си прав… Като протестант, не вярвах на проповедите; като католик, не вярвам в литургията. Ех, дявол да го вземе, нима жестокостите на нашите граждански войни не са достатъчни да изкоренят и най-жилавата вяра?

— Тези жестокости са човешко дело, и то на хора, които изопачиха словото божие.

— Ти повтаряш чужди думи и ще се съгласиш, че аз не мога още да се убедя. Вашия господ аз не разбирам, не мога да го разбера… И ако повярвам в него, то ще бъде, както казва нашият приятел Жодел^[3], условно.

— Щом и двете религии са ти безразлични, защо тогава се отрече от нашата и толкова огорчи семейството и приятелите си?

— Двадесет пъти съм писал на татко, за да му обясня моите основания и да се оправдая, но той хвърля писмата ми в огъня, без да ги отваря, и се отнася с мен като с най-голям престъпник.

— Ние с мама не одобряваме неговата прекалена суровост. Ако не беше заповедта…

— Не знам какво мислят хората за мен. Малко ме интересува! Ще ти изложа мотивите за тази моя постъпка, която сигурно не бих извършил никога повторно…

— Ето на! Винаги съм смятал, че ще се разкаеш.

— Да се разкая! Не, нищо лошо не съм извършил, за да се разкайвам. Когато ти още учеше латински и гръцки в колежа, аз вече бях надянал ризницата, бях препасал бялата^[4] лента и се биех в първите граждански войни. Оня дребосък принц Конде, който стана причина вашата партия да извърши толкова много грешки, точно тоя ваш принц Конде се занимаваше с вашите работи само когато му оставаше свободно време между две любовни похождения. Аз имах връзки с една дама, принцът поиска да му я отстъпя. Отказах, той стана мой смъртен враг. Оттогава си постави за цел да ме измъчва по всевъзможни начини.

Този малък, тъй прекрасен принц,

който все целува свойта мила…

Посочваше ме на фанатиците от партията като олицетворение на разпуснатост и безверие. Аз имах само една любовница и държах за нея. А колкото се отнася до безбожието… Никому не пречех. Защо трябваше да ми обявява война?

— Никога не съм допускал, че принцът е способен на такава низост.

— Той умря^[5] и вие направихте от него герой. Така става на този свят. Принц дьо Конде имаше качества: умря като храбрец и аз му простих. Но приживе беше всесилен и щом един беден благородник като мен се осмелеше да му се противопостави, веднага го обявяваше за престъпник.

Капитанът направи няколко крачки из стаята и продължи да говори с глас, пропит от все по-голямо и по-голямо вълнение:

— Върху мене веднага се нахвърлиха всички духовници, всички лъженабожни от войската. Аз не исках да зная нито за техните проповеди, нито за техния лай. Един от приближените на принца, за да му се докара, ме нарече развратник пред всички военачалници. Ударих му плесница, а след това го убих на дуел. В нашата войска всеки ден ставаха най-малко по дванадесет дуела, а генералите си даваха вид, че не забелязват това. За мен обаче направиха изключение и принцът пожела да ме изложи пред цялата войска за назидание. По молба на всички благородници, и трябва да призная, в това число и на Адмирала, бях опростен. Но омразата на принца не бе утолена. В битката при Жазньой командувах отряд стрелци. Бях измежду първите при схватката; ризницата ми бе пробита на две места от куршуми, копие прониза лявата ми ръка — всичко това показваше, че не съм се щадил. Под командата ми бяха останали само около двадесетина бойци, а срещу нас идеше един батальон швейцарци на краля. Принц дьо Конде ми заповядва да се хвърля в атака… Искам да ми даде два отряда райтери… а… той ме нарича страхливец.

Мержи стана и улови ръката на брат си. Капитанът продължи с блеснали от гняв очи, без да престава да се движи из стаята:

— Нарече ме страхливец пред всички покрити със златни доспехи благородници, които само след няколко месеца го изоставиха при Жарнак и той бе убит. Но тогава ми се струваше, че не ми остава нищо друго, освен да умра в боя, и аз се хвърлих срещу швейцарците. Заклех се, че ако съдбата пожелае да остана жив, никога вече няма да вадя шпага в защита на един толкова несправедлив принц. Раниха ме тежко, събориха ме от коня и аз щях да бъда убит, но един от приближените на Анжуйския херцог, Бевил, оня лудньо, с когото вечеряхме, ми спаси живота и ме представи на херцога. Отнесоха се добре с мен. Аз горях от жажда за отмъщение. Приласкаха ме, настояваха да постъпя на служба при моя благодетел, херцог Анжуйски, цитираха ми следния стих: Omne solum forti patria est, ut piscibus aequor.^[6]

С възмущение гледах как протестантите викаха чужденци в нашата страна… Но защо да не ти призная единствената причина, която ме накара да приема друга вяра? Исках да си отмъстя и станах католик с надежда да срещна принц дьо Конде на бойното поле и да го убия. Един негодник се натовари да плати и моя дълг. Начинът, по който принцът бе убит, ме накара почти да забравя омразата… Видях го окървавен, даден за поругание на войниците. Изтръгнах трупа от техните ръце и го покрих с плаща си. По това време бях вече свързал съдбата си с католиците. Командувах един ескадрон от тяхната кавалерия, не можех да ги оставя. За щастие направил съм някои услуги на бившите си едноверци. Старал съм се, доколкото ми е било възможно, да смекча жестокостите на религиозната война и имах щастието да спася живота на неколцина мои бивши другари.

— Оливие дьо Басвил разправя навсякъде, че на тебе дължи живота си.

— И тъй, ето ме сега католик — продължи Жорж с по-спокоен тон. — Религия като всяка друга. С техните черковници човек лесно може да се спогоди. Погледни тази хубава мадона: това е портретът на една италианска куртизанка. Лицемерно набожните се възхищават от моето благочестие и се кръстят пред тази мнима Богородица. Вярвай ми, с тях се оправям по-лесно, отколкото с протестантските пастори. Живея, както си искам, само от време на време правя незначителни отстъпки на тая сган. Ето на! Трябва да се ходи на литургия, ходя понякога да гледам там хубави жени. Трябва да имам изповедник, дявол да го вземе, намерих един славен францисканец, бивш стрелец, кавалерист, който за един луидор ми дава индулгенция, а на туй отгоре се грижи да предава любовните ми писъмца на хубавите си покаянички. Какво ми трябва повече! Да живее литургията!

Мержи не можа да скрие усмивката си.

— Виж — продължи капитанът, — ето и моя часослов.

И той му подхвърли една богато подвързана книга в кадифен калъф, украсен със сребърни закопчалки.

— Този часослов струва колкото вашия молитвеник.

Мержи прочете на гърба на книгата: „Дворцов часослов“.

— Чудесна подвързия — каза той презрително и върна книгата на брат си.

Капитанът я отвори и като се усмихваше, подаде му я пак. Мержи прочете на първата страница: „Повест за преужасния живот на великия Гаргантюа, баща на Пантагрюел, съставена от премъдрия Алкофрибас, който умее да извлича най-същественото“.

— Ето това се казва книга! — смееше се капитанът. — Ценя я повече от всички произведения на теологията в Женевската библиотека.

— Казват, че авторът на тази книга бил човек с големи знания, но не могъл добре да ги оползотвори.

Жорж сви рамене.

— Прочети най-напред книгата, Бернар, после ще говорим.

Мержи взе книгата, помълча и каза:

— Жалко, че едно чувство на мъст, без съмнение законно, те е накарало да предприемеш нещо, за което един ден сигурно ще се разкайваш.

Капитанът наведе глава и се взря в постлания под краката му килим, сякаш много внимателно разглеждаше рисунките.

— Стореното — сторено — продума най-сетне той и като потисна една въздишка, добави с по-весел тон: — Може би някога ще се върна при протестантите. Но стига! Обещай ми, че вече няма да ми говориш за такива досадни неща.

— Надявам се, че собствените ти разсъждения ще сторят повече, отколкото моите думи и съвети.

— Добре, тъй да бъде! А сега да поговорим за тебе. С каква цел идваш в двора?

— Нося препоръчителни писма до Адмирала и се надявам, че той ще благоволи да ме включи в числото на своите приближени, за да взема участие под негова команда в предстоящия поход към Нидерландия.

— Лошо. Не бива един пълен със смелост благородник, който носи шпага, да приема с толкова леко сърце ролята на слуга. Влез като доброволец в кралската гвардия или, ако искаш, в моя кавалерийски отряд. Ще участвуваш в похода, както всички ние, под заповедите на Адмирала, но поне няма да бъдеш ничий слуга.

— Нямам никакво желание да вляза в кралската гвардия. Самата мисъл дори ми вдъхва отвращение. С удоволствие бих постъпил в твоя отряд, но баща ми иска да извърша бойното см кръщение под непосредственото началство на Адмирала.

— Такива сте вие господа хугенотите! Проповядвате съюз, а сте злопаметни повече от нас и държите камък в пазвата.

— Какво?

— Да, да, кралят във вашите очи е бил винаги тиранин, Ахаб, както го наричат вашите пастори. Какво говоря? Не е дори крал, а узурпатор и след Луи XII крал на Франция е Гаспар I.

— Каква плоска шега!

— Впрочем все едно е дали ще бъдеш на служба при стария Гаспар или при херцог дьо Гиз. Дьо Шатийон е велик пълководец и ще те научи да воюваш.

— Враговете му дори го ценят.

— Все пак оня изстрел много му навреди.

— Той доказа своята невинност, пък и целият му живот опровергава подлото убийство на Полтро^[7].

— А ти нали знаеш латинското изречение: Fecit cui profuit.^[8] Без този изстрел Орлеан щеше да бъде превзет.

— В последна сметка католическата войска остана с един човек по-малко, това е всичко.

— Да, но какъв човек! Не си ли чувал никога тези два калпави стиха, напомнящи вашите псалми:

Догдето последният Гизов човек не умре,

ще има във Франция още по някой Мере.

— Детински заплахи, нищо повече. Ако аз пък почна да ти изброявам всички престъпления на гизарите, ще стане дълга и широка. Впрочем ако бях крал, ето какво бих сторил, за да възстановя мира във Франция. Ще заповядам да сложат всички Гизи и Шатийони в един здрав кожен чувал и да го завържат добре. След това ще заповядам да окачат на чувала сто хиляди ливри желязо и да го хвърлят в реката, за да не може да се спаси нито един от тях. А не е зле да пъхна и още неколцина други в чувала.

— Добре, че не си крал на Франция.

После разговорът взе по-весел обрат: изоставиха политиката и теологията и се впуснаха да си разказват дребни приключения, преживени от тях след раздялата им. Мержи разказа откровено какво му се бе случило в странноприемницата „Златен лъв“. Брат му се смя от все сърце и дълго го подиграва за загубата на осемнадесетте луидора и за хубавия дорест кон.

От една съседна църква се разнесе камбанен звън.

— Слушай — каза капитанът, — хайде да отидем на вечерня. Убеден съм, че ще ти хареса.

— Благодаря ти, но нямам още никакво намерение да ставам католик.

— Ела, ела, драги, тази вечер ще проповядва брат Любен. Този францисканец прави такива шеги в църквата, че хората винаги се тълпят да го слушат. Впрочем днес целият двор ще бъде в „Сен-Жак“. Заслужава си да видиш това.

— А графиня дьо Тюржи ще бъде ли там и дали ще си свали маската?

— Сигурно, не може да не бъде! Ако искаш да се наредиш в редицата на поклонниците й, не забравяй след службата да застанеш до вратата на църквата и да й подадеш светена вода. Ето още един от хубавите обреди на католическата вяра. Господи! Колко хубави ръце съм стискал и колко любовни писъмца съм предавал, когато съм предлагал светена вода!

— Не зная, но тая светена вода много ме отвращава, струва ми се, че за нищо на света не бих потопил пръстите си в нея.

Капитанът избухна в силен смях. Двамата братя взеха плащовете си и се отправиха към църквата „Сен-Жак“, където вече се беше събрала знатна и многолюдна тълпа.