Владислав Реймонт
Селяни (9)

IX

Изминаха няколко дена от Ягушиния годеж.

Дъждовете секнаха, пътищата се поотцедиха и малко пообсъхнаха. Само из браздите и тук-там по ниските места и лъките се сивееха мътни локви като разплакани очи…

Дойде и задушница, сив, безслънчев и мъртъв ден, дори вятър не гонеше сухите тръни, нито клатеше тежко наведените над земята дървета.

Болезнена глуха тишина потискаше света.

А в Липци още от сутринта камбаните биеха бавно и непрекъснато; жалните печални звукове се носеха из замъглените пусти поля. Със скръбен глас те викаха в този тъжен ден, станал от сън бледен, повит с мъгли чак до безкрайните далнини, до безкрая на небето и земята и приличен на бездънна пропаст.

Изпод източните зари, които още блестяха слабо като застиваща мед, изпод синкавите облаци започнаха да се носят ята от врани и чавки…

Толкова високо хвърчаха те, че едвам се виждаха и едвам се долавяше дивата им и жална врява от грачене, прилична на стоновете на есенните нощи.

А камбаните непрестанно биеха…

Мрачният химн се разливаше тежко по мъртвите и глухи простори, падаше като стонове по полето, бучеше жално по села и гори и така се носеше по цял свят, та изглеждаше, че и хора, и поля, и села вече са едно грамадно сърце, което се свива в печално оплакване…

Птиците все хвърчаха и хвърчаха. Почуда и уплаха обхващаше хората, понеже все по-ниско се спущаха и все по-големи ята прииждаха, та небето се покри като че с развени от вятъра сажди, а глухият шум на крилата им и граченето още повече се усилваха и бучеха като надигнала се буря… Те извиваха кръгове над селото и като подхванат от вихър куп листа се въртяха над нивите, падаха по горите, нависваха по голите тополи, завзеха всичко; липите при черквата, дърветата при гробищата, градините, билата на покривите, дори плетищата… И пак, подплашени от непрестанното биене на камбаните, литваха и като черен облак хвърчаха към горите… И остър пронизителен шум се носеше след тях.

— Тежка зима ще бъде — казваха хората.

— Към горите държат, навярно сняг скоро ще падне.

И все повече излизаха пред домовете си хората, защото никога не бяха виждали толкова птици заедно — дълго и с чудна тъга гледаха, докато се изгубиха в горите. Гледаха и тежко въздъхваха. Някой се кръстеше, като да се отбрани от някакво зло. Взеха вече да се стягат за черква и да излизат, защото камбаните все ечаха глухо, а по пътищата, по преходи и пътечки се мяркаха вече в мъглата и идеха хора от съседните села.

Дълбока тъга налегна душите на всички. Някаква чудно болезнена тишина омота сърцата — тишина на жални размисли за ония, които бяха отишли там, под надвисналите брези, под черните наведени кръстове.

— Мили ми Исусе Христе! Божичко! — въздъхваха селяните и повдигаха сивите си като земята лица, впиваха невъзмутими очи в тайната на душата и спокойно вървяха да принесат жертви и молитви за умрелите.

Селото бе като потопено в тежка печална тишина. Понякога само се зачуваха жалостивите умолителни песни на просяците пред черквата.

И у Боринови бе по-тихо от други път, макар че там бе заседнал спотаен ад, който бе готов да избухне за най-малкото нещо.

Ами как, децата вече всичко знаеха.

А вчера, в неделя, бе първото известие в черква за годежа на стария с Ягуша.

В събота ходиха в града, където Борина приписа при нотариуса шест морги на Ягуша… Върна се късно и с изподраскано лице, защото бил малко пийнал, па пожелал в колата да хване Ягуша, но получил само плесница и нокти.

В къщи с никого не говореше, макар че Антек постоянно се изпречваше отпреде му; легна си веднага тъй, както беше, с ботушите и с кожуха… чак на сутринта Южка почна да му бъбре, че изцапал с кал завивката.

— Трай, трай, Южо! Случва се понякога и на такива, дето никога не пият водка… — весело рече той и веднага отиде при Ягна, където остана до късно. Напразно го чакаха и за обед, и за вечеря.

И днес стана късно, слънцето бе вече хубаво изгряло; облече най-хубавия си клашник, накара Витек да му намаже с мас празничните ботуши и да му пъхне нови сламени снопчета в тях. Куба го обръсна и той се опаса, сложи си шапката, като поглеждаше неспокойно през прозореца към пруста, защото там Ханка пощеше момченцето, а не искаше да се срещне с нея. Когато забеляза, че тя влезе за миг в къщи, измъкна се бързо към портата и толкоз го видяха вече тоя ден.

Южка цял ден поплакваше и се блъскаше в къщи като птичка в клетка. Антек пък гореше от все по-силни и люти болки — нито ядеше, нито спеше, нито можеше да се залови за каквото и да е; беше още зашеметен от новината, още не можеше да дойде на себе си и не знаеше какво става с него. Лицето му потъмня, само очите му станаха още по-големи и светеха някак стъклено, сякаш с вкаменели сълзи — стискаше зъби да не се развика и разхока, само ходеше неспирно из стаята, ту пред къщи, ту пред портата или към пътя и пак се връщаше, отпущаше се на пейката в пруста и с часове седеше, загледан пред себе си, потънал цял в болката, която все повече растеше и все по-силна ставаше.

Заглъхна домът, само плачове, охкания и въздишки се разнасяха от него, сякаш някого погребваха. Вратите на обора и кочините бяха цели разтворени и всичкият добитък се тътреше по градината и назърташе през прозорците в къщи, а нямаше кой да го прибере; само старият Лапа полайваше и го подгонваше, но напразно — не успяваше.

На леглото си в конюшнята Куба почистваше някаква пушка, а Витек със страхопочитание наблюдаваше работата и поглеждаше през прозорчето, да не би някой да ги свари.

— Божичко, как гръмна! Помислих си, че дворянина или горския стреля…

— Така ами… отдавна не бях стрелял, па здравата я натъпках, та гръмна като топ…

— Веднага след вечеря ли отиде?

— Да, отидох на дворянското място до гората, че там по есенниците сърни обичат да излизат… Тъмно беше, та дълго чаках… чак призори пристигна един рогач… Така се притаих, та на пет крачки дойде до мене… Не стрелях, че беше страшен като вол… мисля си… няма да успея… Пуснах го и малко нещо след това… излезнаха кошути… Избрах си най-добрата… само вдигнах пушката и като тресна! Здравата бях я натъпкал, та чак рамото ми отече, така ме ритна приклада… ама и тя се събори… само с краката си шаваше… половин шепа сачми набих в хълбока й… па ревеше, пущината… уплаших се да не чуе горския и трябваше да я доколя…

— В гората ли остана? — попита момчето, разпалено от разказа.

— Къде остана, остана, това не е твоя работа и само една дума ако си казал някому, да знаеш, че зле ще патиш…

— Щом не даваш, няма, ама на Южа може, а?

— Ами, цялото село веднага ще се научи. На̀ ти едно десетаче, купи си нещо…

— И така няма да кажа, само че вземи ме някога с тебе, миличкия ми…

— Закуска! — извика пред къщи Южка.

— Само да си мълчиш, ще те взема, ще те взема!

— И ще ми дадеш баре веднъж да пушна, ще ми дадеш ли, а? — молеше момчето.

— Ами барута да не мислиш, глупчо, че без пари го дават…

— Аз имам пари, Куба, имам, още на панаира господаря ми даде две злотувки и си ги чувам да ги дам на свещеника, за да помене нашите в черква, та…

— Добре, добре, ще те науча — пошепна Куба и поглади момчето по главата, защото съвсем го плени с тая си молба.

Малко след закуска и двамата отидоха на черква. Куба сърчено кривуцаше, а Витек вървеше малко надире, защото му беше мъчно, че нямаше ботуши, а ходеше бос.

— Ами може ли бос да се влезе в притвора на черквата? — попита тихо Витек.

— Колко си прост. Като че ли Исус Христос гледа ботушите на хората, а не молитвите.

— Така си е, само че с ботуши е по-прилично… — прошепна по-жално Витек.

— Има време, ще си купиш и ти ботуши.

— Ще си купя, Куба, ще си купя. Да порасна само за слуга и веднага ще отида във Варшава, ще се ценя да гледам коне… а, в града всички с ботуши ходят, нали, Куба?

— Нали, нали… още ли помниш това?

— И още как! Бях на пет години, когато Козеловица ме доведе, и добре помня… ами как… студено беше… отидохме пеша до железницата… помня… там колко много лампи светеха… и досега ми се премрежват очите… помня… па къщи, колко много къщи и все такива големи като черквата…

— Дрънкаш си! — рече пренебрежително Куба.

— Добре помня, Куба… нали и покривите не можех да видя… па колко много файтони… прозорци до самата земя… струваше ми се, че цели стени са от стъкло… и едни камбани бият, край няма…

— Толко много черкви, как да не бият!

— Е па, отде другаде толко дрънкане ще се вземе?

Те млъкнаха, защото вече влязоха в гробищата и се запровираха през гъстата навалица, която се бе натрупала около черквата, а вътре нямаше място.

Просяците бяха образували улица от главния вход на черквата до пътя и всеки по свой начин си дереше гърлото, викаше и молеше за милостиня, а някои и на цигулка посвирваха плачливо, някои песни проточваха жално, други пък свиреха с цафари или с хармоники, та се разнасяше един врясък — чак ушите на човека пронизваше…

В притвора имаше толкова много народ, че при масата, където органистът записваше имената за поменуване, както и при другата, където записваше синът му Яшо, ученикът, можеха да изпотрошат ребрата на човека.

Куба се промъкна напред и подаде на органиста доста дълъг поменик. Той записваше и взимаше на всяка душа по шест гроша или, ако някой нямаше пари — по три яйца.

Витек поизостана, защото много го настъпваха по босите крака, но колкото можеше, се тикаше, макар че мнозина с ропот мърмореха, че се вре под мишниците им и изпреваря по-старите. Парите си той стискаше в шепа и когато го доблъскаха до масата пред органиста, забрави какво щеше да каже… И как да не забрави, все господари и господарки, почти цяло село, и воденичарката с капела като дворянка, и ковачите, и кметът със своята… всички го гледат… вслушват се… припомнят си с глас разни умрели… и по десет… и по двайсет имена казват… за цял род… за бащи, деди и прадеди… А той — какво?… Нима знае коя е майка му? Кой е баща му? Знае ли?… Има ли кого да помене?… Божичко… Той само разтвори широко уста и сините си очи и застана неподвижен като обезумял… Сърцето му се сви от болка, та едва можеше дъха си да поеме… И стана му тъй тежко под лъжичката, та му се стори, че щеше да умре… но не остана там, защото го изблъскаха в къта при светената вода^[1], и той подпря глава о цинковия съд, за да не падне. Сълзи като маниста капеха от очите му… като тъжни броеници… и напразно искаше да ги задържи… напразно… и тъй се тресеше, всяка негова костичка тъй трепереше, че нито зъбите си можеше да удържи, нито пък прав да стои… Той седна в ъгъла, за да се скрие от хорските погледи, и плака с жални сирашки сълзи…

— Маминко! Майчице! — скимтеше нещо в него и късаше цялата му душа. И нито знаеше, нито можеше да разбере защо всички имат бащи и майки, а само той е сирак, само той едничък…

— Исусе мой, Исусе!… — хлипаше и отмаляваше като задушавана от клопка птица, докато най-сетне Куба го намери и извика:

— Витек, даде ли вече да поменат?

— Не — отвърна той, па стана, изтри очи и енергично се запровира към масата… да, и той ще запише имена… нима знаят, че няма никого… защото… ако е сирак, той е за себе си… подхвърлено дете… Той хвърли смел поглед и с непоколебим глас каза имената: Юзефа, Мариана и Антони, тези, които най-напред му дойдоха на ума…

Заплати, взе остатъка и тръгна с Куба да се моли в черквата и да чуе как свещеникът ще спомене неговите покойници…

Насред черквата имаше подставка с погребален ковчег, обкичен с ярки светлини наоколо, а свещеникът четеше от амвона безкрайни поменици от имена — и щом прекъснеше, отговаряше му високо казваната от всички молитва за умрелите, останали в чистилището.

Витек коленичи до Куба, който измъкна от пазвата си броеница и зачете всичките молитви „Радвай се, Богородице“ и „Верую“, които казваше и свещеникът. Прочете и Витек една-две молитви, но най-сетне молитвената монотонност, топлината и умората от плача го замаяха, той се опря леко о хълбока на Куба и заспа…

* * *

След пладне на вечерна служба, която на този ден веднъж в годината се извършваше в гробищния параклис, отидоха всички Боринови.

Вървяха Антек и Ханка с децата, ковачите, Южка с Ягустинка, а подир тях куцукаше Куба с Витек — да отпразнуват празниците както трябва.

Денят вече прибираше сивите си изморени клепачи, гаснеше и потъваше бавно в страшните, тъжни бездни на мрака; вятърът се раздвижи и със стенание се носеше по полята, блъскаше се между дърветата и навяваше суровия прогнил дъх на есента.

Беше тихо с чудната, печална тишина на задушница. Тълпите вървяха из пътя в сурово мълчание. Само тупането на краката се чуваше; само крайпътните дървета се клатеха неспокойно и тихият и тъжен шум на клоните трептеше над главите; само свирните и песните на просяците хлипаха из въздуха и пропадаха без ехо…

Пред портата, па дори и между гробовете, до зида бяха наслагани бурета от сол и до тях се бяха разположили купчини просяци.

А народът течеше по целия път с тополите към гробищата; в мрачината, която бе вече посипала света като със сива пепел, блещукаха запалените свещи на някои, клатеха се и жълтите пламъчета на кандилца и всеки, преди да влезе в гробищата, вадеше от торбата си хляб и сирене, късче сланина или колбаса или пък кълбо прежда, повесмо извлачен лен, връзка сухи гъби — и всичко това слагаха набожно в буретата — за свещеника, за органиста и за Ямброжи, а останалите за просяците; който не слагаше в тях нищо, пущаше по някоя пара в протегнатите просяшки ръце… и шепнеше имената на умрелите, за които искаше да се помолят…

Хор от молитви, песни, споменувани с плачлив ритъм имена се носеше непрестанно над портата и хората минаваха — отиваха нататък, пръскаха се между гробовете, та скоро заблещукаха като светулки пламъчета и замигаха през мрачината, през храстите и изсъхналите треви.

Глух, тревожно сподавен шепот на молитви трептеше в приземната тишина; понякога се откъсваше от гробовете страдално хлипане, понякога жално оплакване се разнасяше в сърцераздирателни напеви между кръстовете; ту някой неочакван, кратък, натегнал от отчаяние вик като гръм процепваше въздуха, ту тихи детски плачове — сирашки плачове писукаха като пилета в потъналите в мрак шубраци…

А понякога в гробищата наставаше глухо и тежко мълчание, та само дърветата тъжно шумяха, а ехото от хорски плачове, оплаквания, болезнени викове и жалби се удряше в небето, разнасяше се по цял свят…

Хората сновяха тихо между гробовете, боязливо шепнеха и тревожно се вглеждаха в мрачните и бездънни далечини.

— Всеки умира! — въздъхваха тежко с каменно примирение и се влачеха по-нататък, приседваха при гробовете на бащи, четяха молитви, седяха мълчаливи, замислени, глухи като живота, глухи към смъртта, глухи към болките — като някакви дървета, и като дървета се люлееха душите им в сънно чувство на тревога.

— Исусе мой! Господи милостиви, Богородице! — се откъсваше от измъчените им от смут души. Те изправяха застинали и изнурени като свещената земя лица, издигаха до кръстовете сивите си като околните локви очи, които още се сивееха в мрака, като сънно люшкани дървета падаха на колене. Мятаха тревожни сърца в нозете на Исуса и избухваха в свещен плач на всеотдание и примирение.

Куба и Витек вървяха заедно с другите, а когато съвсем притъмня, Куба се потътрузи навътре към старото гробище.

Тихо, пусто и мрачно беше там при продънените гробове — там почиваха забравени, за които отдавна и споменът бе умрял, както и техните дни, и време, и всичко; само някакви птици зловещо крещяха и гъсталакът тъжно шумеше. Тук-таме стърчеше някой изгнил кръст — там лежаха един до друг цели родове, цели села, цели поколения — там вече никой не се молеше, не плачеше, не палеше кандило… само вятърът шумеше из клоните, късаше последните листа и ги запокитваше на последно издихание… там само някакви гласове, които не бяха гласове, някакви сенки, които не бяха сенки, се блъскаха като слепи птици о голите дървета и сякаш плачеха за милост…

Куба извади из пазвата си няколко скътани резена хляб, ронеше ги на трохи, коленичеше и ги хвърляше по гробовете.

— Хапни, душо християнска, дето те споменавувам вечерно време, хапни, покаянице човешка, хапни! — шепнеше той от сърце.

— Ще вземат ли? — тихо и с тревожен глас попита Витек.

— Ами как! Свещеника не ще ги нахрани!… Другите слагат в буретата, а на тия сироти нищо няма да се падне от това… Свинете на свещеника или просяците ще има да ядат… а каещите се души ще търпят гладни.

— Ще дойдат ли?

— Бъди спокоен… Всички, дето търпят мъките в чистилището… всички. На днешния ден Исус Христос ги пуща на земята да навестят своите…

— Да навестят своите! — повтори с тръпки Витек.

— Не бой се, глупчо, дяволът днес не може да припари тука, помените го пропъждат и молитвите, и свещите… Па и сам Исус слиза днес по света и брои, милия наш господар, колко души още му остават, докато ги събере всичките, всичките… Помня добре как приказваше мама, па и стари хора казват.

— Исус Христос слиза днес по света! — пошепна Витек и се огледа внимателно.

— Аха, ще видиш… това само светците виждат или най-много пострадалите…

— Я виж, там се свети, има и някакви хора — извика Витек страхливо, като сочеше няколко гроба до самата ограда.

— Това са гробовете на ония, дето ги убиха в гората… да-а… и моите господари почиват там… и майка ми… да-а…

Те се промъкнаха през гъсталака и коленичиха пред едни продънени гробове, които бяха тъй разтурени, че едва имаше следи от тях; нито кръстове ги означаваха, нито дървета ги засенчваха, нищо, само един чист пясък, няколко изсъхнали стъбла мащерка и тишина, забрава, смърт…

Ямброжи, Ягустинка и старият Клемб бяха коленичили при тия мъртви гробове; две заровени в пясъка кандилца мъждукаха, вятър повяваше, клатеше пламъчетата, разкъсваше думите на молитвите и ги носеше из тъмната нощ…

— Да, мама, там почива… помня… — шепнеше тихо Куба повече на себе си, отколкото на Витек, който бе приклекнал до него, защото студ го пронизваше.

— Магдалена се викаше… тате си имаше имот, ама служеше като колар у дворянина… само с жребци пътуваха със стария господар… а после умря… чичовците взеха имота… а аз пасях свинете на господаря… Така, мама я викаха Магдалена, а тате Петер и на прякор Соха, както и мене. После дворянина ме взе за конете, да карам пък аз жребците… и все на лов нагоре-надолу, до други дворяни пътувахме… па и аз не стрелях зле, че по-младия господар ми беше дал пушка… а мама си седеше в чифлика с по-старата господарка… Помня добре… и когато отидоха всички… и мене взеха… Цяла година бях… и що ми кажеха, все го свършвах… то се знае, не едно куче утрепах и не две… а по-младия господар бе ранен в корема и му изпаднаха червата… Па господар… и добър човек беше… нарамих го на гръб и го изнесох… после той замина за топлите страни, а на мене заръча да отнеса писма на стария господар… отидох… то се знае, че бях съсипан като куче… бяха ме стреляли в крака, па не заздравяваше, че все вънка под голо небе… а сняг до пояс и страшен студ… Помня, как не…, една нощ се довлякох… търся… Боже, света Богородичке! Като че някой ме фрасна с климия по главата!… Няма ти ни чифлик, няма ти ни гумна… дори и оградите не останали… всичко изгоряло… а стария господар и старата господарка и мама… и Юзефка, прислужницата, проснати убити на земята в градината!… Света Богородичке! Помня всичко… — И Куба заплака тихо, а сълзите му като град се сипеха по лицето му, та вече не ги и бършеше… само поплакваше с глас от скръб и мъка, защото всичко това като живо се изпречи пред очите му, а Витек, изморен бедният от плач, си спеше.

Все по-дълбока ставаше нощта, вятърът все по-силно блъскаше дърветата, та дългите косичници на брезите докосваха гробовете, а белите им стъбла се мяркаха в тъмнината като облечени в погребални плащаници… Хората се разотиваха… гаснеха пламъчетата… утихнаха просяшките песни… между гробовете зацари тържествено мълчание, пълно с чудни шумове и пронизителни звукове… Гробищата сякаш се изпълниха със сенки… с тълпа от привидения… с гора от мрачни очертания… с музика от плачевни тихи гласове… с океан от чудни трепети, с движение на мракове… с блясъци от тревога, с глухо хлипане… с тайнственост, пълна с ужас и смут — докато ято врани литна от параклиса и с крясък избяга към полето, а кучетата в цялото село дълго, отчаяно и жално завиха…

Макар че беше празник, селото бе тихо, пътищата пусти, кръчмата затворена; само тук-там през малките запотени прозорчета блещукаха светлинки, носеха се тихи песни на набожни хора и гласни молитви за умрели…

С вълнение излизаха хората пред домовете си, с вълнение се вслушваха в шума на дърветата, с вълнение гледаха през прозорците дали няма да се явят онези, които блуждаят през тоя ден, докарани от копнеж и от божията воля… дали не плачат като покаяници по кръстопътищата, дали не назъртат жално през прозорците…

Някъде според стар свещен обичай домакинките слагаха отвън под стряхата остатъци от вечерята, кръстеха се набожно и шепнеха…

— Вземи, хапни си, душо християнска, която си останала в чистилището…

Така се изнизваше тая задушнишка вечер всред тишина, скръб, размисли и уплаха.

В стаята у Антекови седеше Рохо, скиталецът от Божи гроб, четеше и разправяше истории за божите работи.

Доста свят имаше там, защото бяха дошли Ямброжи, Ягустинка, Клемб, бяха още Куба, Витек, Южка, Настуша; нямаше само стария Борина, който до късно през нощта седя при Ягуша.

Тихо беше в стаята, щурецът църкаше в комина, а сухите главни пращяха в огнището.

Всички седяха на пейки пред огнището, само Антек бе при прозореца. А Рохо от време на време разравяше с тоягата си въгленчетата и казваше тихо:

… Не е страшно да се умре, защото —

„Както птичките се стремят наесен към топлите страни, така и уморената душица се стреми към бога…

Както оголелите дръвченца бог облича напролет със зелени листенца и миризливи цветчета, тъй и ти, човешка душо, отиваш при бога за радост, за веселие, за пролет и за вечно блаженство.

Както слънцето прегръща тая плодородна и отрудена земя, така и бог ще подслони всяка душица, та нито студ, нито болка, нито самата смърт ще бъде опасна за нея…

Хей! Защо само плач има на тая земя, само жалби и скръб!

А злината се плоди като тръните и като гора се разраства!

И всичко е пусто и напразно — като гнилоч, като мехурите, които един вятър издига върху водата, а друг ги унищожава.“