Владислав Реймонт
Селяни (6)

VI

Добри дъждове захванаха.

Още от панаира полека-лека целият свят потъна в сивата мътна стъкловина на дъждовете. Само очертанията на горите и на селата се мержелееха бледни, като че от мокра прежда изтъкани.

Наставаха безкрайните студени, пронизващи есенни плискотевици.

Сивите ледени бичове на дъждовете шибаха непрестанно земята и дълбоко я разкисваха; всяко дърво, всяко стъбло трепереше в неизмерима болка.

А изпод тежките, натрупани над земята облаци, изпод зеленикавия дъжд понякога се провиждаха ивиците на почернялото, мокро, сравнило се поле или лъсваха вади от запенени води из браздите, или пък, сякаш притиснати и подбухнали от влагата, самотни дървета се чернееха по слоговете, разтърсваха последни остатъци от листа и се мятаха отчаяно като кучета на връзло.

Опустелите пътища се бяха разлели в кални смрадливи локви.

Късите тъжни, безслънчеви дни се провличаха тежко като прогнили ивици светлина, а нощите идваха черни, глухи, страшни, с безкраен еднообразен плисък…

Поразителна тишина обгърна земята.

Замлъкнаха полета, утихнаха села, заглъхнаха гори.

Селата почерняха и сякаш по-силно прилепнаха до земята, до плетищата, до голите кривоклонести и тихо разплакани овощни градини.

Сивотата на дъждовете загърна света, изсмука багрите, изгаси светлините и потопи земята в мрак, та всичко изглеждаше като сънно бълнуване. От подгизналите поля, от вкочанелите гори и от замрелите пустоши се надигаше тъга и се провличаше като тъжна мъгла. И тази тъга се спираше по глухите кръстопътища, под отчаяно разперилите рамена кръстове, по пустите пътища, където оголели дървета трепереха от студ и хлипаха от мъка, назърташе с кухите си очи в напуснатите гнезда, в разтурените хижи, по пустите гробища, между забравените гробове и гнили кръстове, носеше се по цял свят, през оголелите, окъсани и замърсени поля, през подгизналите села, назърташе в къщите, оборите, градините, та дори говедата ревяха от тревога, дърветата с глухо пъшкане се огъваха от ужас, а хората жално въздишаха в страшна мъка, в безкрайна мъка за слънце.

* * *

Дъждът неспирно ръмеше и покриваше света като с лек, лъскав плащ. Липци потъваше в гъстата мъгла на валежа, изпод която само тук-там се чернееха ту покриви, ту промокрени каменни огради или нечисти кълба дим, които се виеха над къщите и се разстилаха по градините.

В селото бе тихо, само тук-там вършееха в плевните, и то рядко, защото цялото село беше по зелищата.

Пустота бе по калния размекнат път, пустота по пътеките и пред къщите. Само понякога се мернеше някой в мъглата и пак се загубеше, та се чуваше само като шляпа из калта, или пък натоварена със зеле кола се мъкнеше полека откъм торфището и разпъждаше гъските, които търсеха паднали по пътя зелеви листа.

Вирът се блъскаше в тесните си брегове и постоянно растеше, та дори преливаше в ниските места откъм Боринови, достигаше до оградите и пръскаше пяна по стените на къщите.

Цялото село бе заето със сечене и превоз на зелето. По гумната в плевните, по отводите и стаите бе пълно, а у някои и под стрехите се синееха камари зеле.

Пред къщите се разкисваха на дъжда грамадни каци.

Бързаха кой как може, защото дъждът не спираше и пътищата ставаха непроходими.

И у Доминиковица сечеха днес.

Още сутринта Ягна и Шимек отидоха на зелето, а Йенджих остана да кърпи покрива, защото бе протекъл на няколко места.

Беше привечер и започна да мрачи, та старата честичко излизаше пред къщи, поглеждаше в мъглата към воденицата и слушаше дали не си идат вече…

А на зелищата ниско зад воденицата в торфищата кипеше още работа.

Черникави влажни мъгли лежеха по лъките и само тук-там лъщяха широки ровове, пълни със сива вода, и високите зелеви лехи, бледозелени или като ръждиви ивици от желязна ламарина, а някъде се мяркаха червените вълненици на жените и камари от зелки.

В замъглената далечина над реката, която течеше с шум в синеещия се като облак гъсталак, се чернееха купища торф и коли, до които носеха в платнища зелето, защото не можеха да прекарат колите по размекналата се почва до зелищата.

Някои вече дорязваха и се запътваха за дома, та все по-силни гласове се разнасяха из мъглата и летяха от леха на леха.

Ягна току-що свърши своята леха. Беше твърде уморена, гладна и мокра до кости, па и обущата й потъваха чак до глезените в червеникавата торфеста почва, та час по час и тях трябваше да изува, за да излива влязлата вода.

— Шимек, я по-бързо шавай, че вече не усещам пищялите си! — викаше жално тя, но като видя, че момчето не може да излезе наглава с оставената му работа, изтръгна нетърпеливо от ръцете му грамадния вързоп, метна го на гърба си и го понесе към колата.

— Толкав момък, а си мек в кръста като лехуса — прошепна презрително тя и изсипа зелките в постланите със слама кошове.

Шимек засрамен мърмореше нещо под носа си, почеса сплъстената си коса и почна да запряга коня.

— Бързай, Шимек, че мръкна! — му подвикваше тя, като носеше непрестанно зеле в колата.

Па и нощта наставаше, мракът гъстееше и чернееше, а дъждът се усилваше; чуваше се само плискането по размекналата се земя и по изкопите, като че някой сипваше зърна.

— Южо! Ще свършите ли днеска? — извика ти към Бориновото момиче, което сечеше до тях заедно с Ханка и с Куба.

— Ще свършим! Че време е и да си идем. Такъв дъжд, та и ризата ми е мокра. Вие вече тръгвате ли си?

— Тръгваме. Ей сегичка ще настане нощ, па и такава тъмнина, че пътя не можеш да видиш. Утре ще превозим другото. Зелето ви е много добро! — добави тя, като се обърна към тях и гледаше едва очертаните в мъглата купища.

— И вашето не е по-лошо, а гулиите ви са по-големи…

— Имахме разсад от новото семе. Свещеника го донесе от Варшава.

— Ягно! — обади се пак из мъглата Южиният глас. — Знаеш ли, че утре Валек Юзефов ще праща годежари на лелината Мариша…

— Такъв дребосък! Нима е порасла? Чини ми се, че до лани пасеше кравите…

— За мъж тя има годинки, па и нивици има, та ергените бързат.

— И за тебе ще бързат, Южо, и за тебе…

— Ако баща й не се ожени за трета! — обади се Ягустинка някъде от третата леха.

— Какво ти е дошло пък тебе на ум, нали пролетес погребахме мама! — рече с неспокоен глас Ханка.

— Нищо не е това за мъжа. Мъжа е като шипар, не знам колко да е нахранен, пак ще си навре зурлата в друго корито… Хо, хо! Още едната не умряла… не изстинала, за друга поглежда… кучешка вира… Ами Шикора какво направи? Три недели след погребението на първата се ожени за втора.

— Истина, ама и пепелчук от първата останаха пет…

— Ех, че го каза! Само глупаците ще повярват, че зарад децата се е оженил… за себе си, да не му е мъчно самичък под юргана…

— Ние не бихме дали на тате, охо! — извика енергично Южа.

— Малка си ти още и глупава… имота е на баща ти и воля негова!…

— И децата се гледат, и те имат право — захвана Ханка.

— От чужда кола и насред път се слиза — измърмори тихо Ягустинка и замълча, понеже Южка започна сърдито да вика Витек, който се бе заскитал покрай реката, а Ягна не се месеше в разговора — усмихваше се от време на време, защото си спомни панаира, па и зеле носеше, а щом се напълни колата, Шимек потегли към пътя.

— Останете си сбогом — каза на съседките си.

— Ха със здраве, и ние ще си ходим… Ягушо, нали ще дойдеш у нас да чистим зелето, а?

— Само ми кажи кога, ще дойда, Южо, ще дойда…

— А в неделя, знаеш ли, момчетата ще свирят у Клембови?

— Знам, Южо, знам.

— Ако срещнете Антек, кажете му, че го чакаме, да побърза — помоли Ханка.

— Добре, добре…

И Ягна затича по-скоро да стигне колата, защото Шимек бе доста напред и се чуваше само как гълчи коня. Колата затъваше и заглъзваше чак до осите в размекналата се торфеста почва, та в долчинките и при лошите места и двамата трябваше да помагат на коня, за да изтегли из тресавището.

И двамата мълчеха. Шимек водеше коня и внимаваше да не извърне колата, защото имаше много трапища, а Ягна вървеше от другата страна, подпираше с рамо и си мислеше как да се докара за чистенето у Боринови.

Скоро се стъмни така, че едвам можеше да се види конят. Дъждът като че престана, само мокра тежка мъгла висеше и едва се дишаше, а горе високо вятърът глухо шумеше и удряше в дърветата на бента, към който се приближаваха сега.

Изкачването на бента бе тежко, защото бе стръмно и хлъзгаво. Конят креташе и на всяка крачка спираше да почива, та едва задържаха колата да не се повърне.

— Не трябвало толкова да товарите на един кон! — обади се нечий глас откъм бента.

— Ти ли си, Антони?…

— Аха.

— Хайде бързай, че Ханка там поглежда за тебе… Помогни ни…

— Чакайте да сляза, ще ви помогна. Такава тъмница е, та нищо не се види.

И те веднага се изкачиха на бента, защото Антек така здравата тласна, че конят тръгна и се спря чак на върха.

— Да си жив, ама си и толкова силен, че!… — и Ягна протегна ръка към него.

Внезапно млъкнаха. Колата тръгна, а те вървяха един до друг и не знаеха какво да си приказват, и двамата някак чудно смутени.

— Връщаш ли се? — пошепна тя тихо.

— Ще те изпратя до воденицата, Ягушо, че водата там е изровила пътя.

— Ама тъмница ли е? — обади се тя.

— Боиш ли се, Ягушо? — прошепна той, като се приближи до нея.

— Ами, ще се боя…

Пак замълчаха и вървяха близо един до друг: рамо до рамо и бедро до бедро…

— А очите ти светят като на вълк… да се чуди човек…

— Ще идеш ли на музиката у Клембови в неделя?

— Ако ме пусне мама…

— Ела, Ягушо, ела… — молеше Антек с тих и спотаен глас.

— Иска ли ти се? — попита тя, като поглеждаше очите му.

— Боже мой, та нали зарад тебе извиках цигуларя от Воля, зарад тебе предумах Клемб да ги приеме у дома си… за тебе, Ягушо… — шепнеше той и така доближаваше лице до нейното и така дишаше, че тя се отдръпна и потрепера от вълнение.

— Хайде върви, чакат те… па и ще ни види някой… върви…

— Но ще дойдеш ли?

— Ще дойда… ще дойда… — повтори тя, загледана след него. Той изчезна в мъглата, само крачките му се отекваха в калта.

Неочаквани тръпки я разтърсиха и нещо като пламък бързо премина през сърцето й и главата й дори се замая. Не знаеше какво й стана: очите й горяха, като да са посипани с жарава, не можеше да си поеме дъх, нито да усмири страстно разтуптяното си сърце. Тя разперваше несъзнателно ръце, като да прегръща някого, разпъваше се в себе си, защото такива бесни тръпки я обхващаха, та едва ли не викаше… Догони колата, хвана се за левката и без нужда така силно буташе, че колата скърцаше, клатеше се и зелките падаха в калта… а пред очите й все неговото лице и неговите пламнали, похотливи, горещи очи…

„Хала, не мъж… надали има друг такъв на света…“ — мислеше си объркана тя.

Съвзе я тракането на воденицата, покрай която минаваха, и шумът на падащата върху колелата й вода изпод отворените ставила, тъй като бе страшно придошла. С глух рев падаше надолу водата и разбита на бяла пяна, се въртеше и се белееше по широко разлялата се река.

У воденичаря, чиято къща беше току до пътя, светеше и през заслонените със завеси стъкла на прозорците се виждаше лампа на масата.

— Лампа като у свещеника или като у някой дворянин…

— Та нима не е богат и той… земя има повече от Борина, пари дава под лихва, па и от мливото си позимва — говореше Шимек.

„Живеят като дворяни… Добре им е на такива…

Разхождат се из стаи… на канапета се излежават… топло им е… сладко ядат, а хората им работят…“ — мислеше си тя, но без завист и без да слуша Шимек, който бе колкото мълчалив, толкова и приказлив, като се разбъбре.

Най-сетне се дотътраха до дома.

В къщи бе видело и топло, огънят весело пламтеше в огнището; Йенджих белеше сварени картофи, а старата слагаше вечерята.

Един стар, побелял човек се грееше при огъня.

— Свършихте ли, Ягушо?

— Аха, само мъничко, като три престилки да остана на лехата.

Тя отиде към килера да се преоблече и не след много се кършеше вече по къщи да нарежда яденето, като внимателно и любопитно поглеждаше стареца, който седеше в дълбоко мълчание и гледаше в огъня, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и движеше устни. А като седнаха да вечерят, майка й сложи лъжица и за него и го покани.

— Останете си сбогом… ще намина пак тука, че може да остана повече в Липци… — рече той, па коленичи насред стаята, наведе се пред иконите, прекръсти се и излезе.

— Кой е тоя? — попита учудено Ягна.

— Поклонник, от Божи гроб иде… отдавна го знам… неведнъж е дохождал и различни свети неща е донасял… Има около три години, откак…

Тя не се доизказа, защото влезе Ямброжи, поздрави с „Да бъде похвален“ и седна пред огнището.

— И студено, па и тъй вали, че и моя дървен крак се вкочани.

— Що ти трябва по нощите и по тия калища да се влачиш… Да си стоял у дома си и да си повтарял молитвите си… — промърмори Доминиковица.

— Омръзна ми самичък, та излязох къде момите и най-напред при тебе, Ягушо, се отбих…

— Умирачка я викат твоята мома.

— По-младите мори тя, а мене съвсем ме забрави!…

— Е? — подхвана въпросително Доминиковица.

— Истина ви казвам. Свещеника бе с причастие у Бартек отвъд реката…

— Не думай… на панаира го видях здрав…

— Зетчето му така го наложило с колец, та го смазало.

— Защо? Кога?

— Защо ще да е, ако не за имот? Половин година как се карат, та чак днес къде пладне са си разчистили сметките.

— Ами няма ли божие наказание за тия побойници? — обади се Ягна.

— И то ще дойде, бъди спокойна, Ягно, ще дойде — рече старата, като повдигна очи към иконите.

— Умрелия няма да оживее — прошепна тихо Ямброжи.

— Сядай да ядем каквото дал господ.

— Не съм за това дошъл, не. Ако е за паничка, и по-голяма да е, ще й се помъча — пошегува се той.

— На тебе само шеги и закачки ти са в главата.

Насядаха около пейката, на която бяха сложени паниците, и почнаха да вечерят мълчаливо. Йенджих следеше да досипва, когато трябваше. Само Ямброжи час по час казваше някоя весела шега и сам най-много се смееше, защото момчетата, макар и да им се искаше да се посмеят, се боеха от строгия поглед на майка си.

— Свещеника дома ли си е? — заговори тя най-после.

— Ами къде ще е в тия калища? Като евреин седи над книгите.

— Умен е той, умен…

— И добър е, по-добър не може и да се намери… — добави Ягна.

— То се знае… така си е… никому нищо лошо не прави, па кой каквото му даде, взема го…

— Не дрънкай неврели-некипели.

Станаха от вечерята. Ягна и старата седнаха да предат пред огнището, а синовете, както обикновено, се заеха да раздигат, да измият съдините, и да подредят. Винаги бе тъй у Доминиковица: тя държеше строго синовете си и ги редеше като момичета, само Ягуша да не си цапа ръчичките.

Ямброжи запали лулата си, пухаше дима в комина, па току притъкмяваше главните, притуряше съчки и от време на време поглеждаше към жените и нещо кроеше в ума си.

— Дохождаха ли ви сватовници?

— Един ли е, двама ли са?

— Не е за чудене, Ягна е като изписана. Свещеника каза, че и в града по-хубава не може да се срещне.

Ягна се изчерви от удоволствие.

— Така казал той! Бог да го поживи. Отдавна съм се заканила да занеса в черквата за служба, отдавна, но утре веднага ще отнеса.

— И друг би изпратил годежари, но малко го е страх… — поде Ямброжи тихичко.

— Ергенин ли е?… — попита старата, като навиваше нишката на вретеното, което врънкаше по пода.

— Първенец на цяло село, от род… но вдовец.

— Чужди деца не ща да люлям…

— Изчувани са, не бой се, Ягушо, изчувани са…

— Не й трябва ней стар… млада е още… ще почака млад, като й се случи някой…

— Ще намери такъв, малко ли са младите? Момчета хубави наглед като колци на плет, цигари пушат, по кръчмите танцуват, водка пият и току гледат момите коя колко морги има или нещо готовичко, та да има какво да ядат и пият… Все стопани, синковците, спят до пладне, а по пладне с колички тор изнасят по нивята и с мотички орат…

— Не ще дам аз Ягна на такъв само да тегли.

— Не току-така говорят, че си най-умна в селото…

— Но и за стар… никаква радост за такова младо момиче.

— Колкото за радост, няма ли млади?

— Дърт си като дядо Адам, а в главата ти още шарено… — каза тя строго.

— Е… приказва си човек само колко езика си да почеше.

И дълго мълчаха.

— Стария може и да почита човека, пък и не е лаком за чужда пара — поде отново Ямброжи.

— Не, не, грехота е това.

— Може и да припише нещо — каза той сериозно, като изтърси в огнището лулата си.

— Ягна си има доста свое — отговори тя след малко, вече колебливо и несигурно.

— Повече би дал, отколкото ще вземе, повече…

— Рече го па и ти!

— Ами нито съм го измислил това, нито от вятъра ми е навеяно, не съм от себе си дошъл…

Пак млъкнаха. Старата гледаше разрошилата се вече къделя, после наплюнчи пръста си и заизтегля с лявата си ръка ленените влакна, а с дясната въртеше вретеното, което като бръмбар бръмчеше и тропаше по пода.

— Е, как? Да изпрати ли?

— Кой?

— Не знаеш ли кой? Ами оня! — И той показа през прозореца към светлините, които едва блещукаха отвъд вира у Боринови.

— Децата му са на възраст, няма да се съгласят, па имат и право на свой дял…

— Но неговото що си е, то може да се припише… ами как?… А е един добър човек, и стопанин не какъв да е, и набожен, и як още. Сам видях как чувал жито мяташе на гърба си. Там на Ягна нищо няма да й липсва, от пиле мляко само няма да има… па ваш Йенджих догодина ще иде войник… а Борина се познава с чиновниците, знае при кого да отиде, може и да помогне…

— Какво ще речеш, Ягушо?…

— Мене ми е все едно, като кажеш, ще ида… Ти знаеш, не аз… — каза тихо Ягна, па подпря глава на къделята, загледа се разсеяно в огъня и слушаше веселото пращене на съчките. Този или онзи — все едно й беше; тя потръпна само при мисълта за Антек.

— Е, как? — попита Ямброжи, като ставаше от трапезата.

— Нека изпрати… годежа още не е сватба я… — отговори бавно Доминиковица.

Ямброжи се сбогува и отиде право при Борина.

Ягна продължаваше да седи неподвижна и замълчана.

— Ягушо… дъще… що ти е?

— А нищо… все ми е едно… Като речеш, ще го взема… ако не речеш, ще си остана тук… зле ли ми е при тебе?…

Старата предеше и говореше тихо:

— Най-доброто ти мисля, най-доброто. Ех, стар е, но още се държи, и добър е, не като другите мъже, ще те почита… Господарка ще си при него, домакиня… Па като ти приписва, ще нареди тъй, че нивите да се паднат при нашите, до посятата с ръж под могилата… па да ти припише шест морги… Чуваш ли? Шест морги! Трябва да се ожениш… Трябва… Защо да те одумват хората и да те разнасят низ селото… Заклали бихме прасето… Па може и да го не колим… Може… — Тя замълча и заподрежда останалото на ум, защото Ягуша като че ли не я слушаше, а машинално предеше, сякаш собствената й съдба не я интересуваше и не мислеше за тая женитба.

Па зле ли й беше при майка? Правеше каквото си щеше и никой пряка дума ни й казваше. Що я интересуваха нея ниви, приписи, имоти, па и мъж? Малко ли ергени припкаха по нея? Само да поискаше, и всички за една нощ ще дотърчат… И мисълта й лениво се промъкваше като ленената нишка от къделята и като нея се въртеше все около това: като каже мама, ще взема Борина… Па и по го обича от другите, че й купи панделка и кърпа на панаира… Ех, и Антек би й купил същото… па и друг може би, стига да имаха Бориновите пари… всеки е добър… и всички заедно… та нима тя има ум да избира! Това майка й може да стори, като дотрябва…

Тя отново се загледа през прозореца, защото през стъклата назъртаха повяваните от вятъра почернели, повехнали гергини, но веднага забрави за тях, всичко забрави, дори и себе си, изпадна в такова блажено безчувствие, както майката земя през ония мъртви есенни нощи — защото като тая света земя бе и душата на Ягуша — като тая земя. Тя лежеше в някакви дълбочини, от никого непроучени, в бъркотията на сънни мечти — грамадна и несъзнаваща себе си — силна и без воля, без желание, без стремежи — мъртва и безсмъртна, и като тая земя всеки вихър я подемаше, обгръщаше я и където си — искаше, там я носеше… и като земята, която напролет топлото слънце събужда, оплодява я с живот, разтърсва я с трепета на огъня, на любовно пожелание, и тя ражда, защото трябва… живее, пее, властвува, твори и унищожава, защото трябва; съществува, защото трябва… защото като тая свещена земя бе и душата на Ягуша, като тая земя…

И тя дълго седя тъй замълчана, само звездните й очи светеха като спокойни води в пролетно пладне, докато се сепна изведнъж, защото някой отвори външната врата.

Втурна се задъхана Южка, доближи се до огнището, изля из пантофите си водата и рече:

— Ягушо, утре ще чистим зелето, нали ще дойдеш?

— Ще дойда.

— В къщи ще чистим. Сега е там Ямброжи с тате, та се измъкнах да ти кажа. Ще бъдат и Улиша, и Мариша, и Витка, и лелините, и други… И момчета ще дойдат… Петрек обеща да дойда с цигулката…

— Кой Петрек?

— Михаловия, дето живеят до кметови, дето по вадене на картофите се върна от войската… И тъй някак приказва, та мъчно можеш да го разбереш…

Набъбра каквото можа и отприпка към дома си.

Отново тишина овладя стаята.

Понякога дъждът удряше в стъклата, сякаш някой хвърляше кривача пясък, ту вятърът играеше из градината или духаше през комина, та главните се пръскаха по огнището и дим бухваше в стаята… а вретената непрестанно бръмчеха по пода.

Вечерта се протакаше бавно и дълго, докато старата запя с тих и треперлив глас:

Всичките ни дневни грижи…

А момчетата и Ягна тихичко й пригласяха, но тъй пискливо, че дори кокошките по върлините започнаха да крякат.