Владислав Реймонт
Селяни (30)

V

По улиците бе пусто и тъмно. Лампите по къщите гаснеха, минаваха вече последните богомолци. Само на площада пред черквата бяха наредени кола до кола с разпрегнати коне, та в мрачината се чуваха тупания на конски копита и пръхтелия, а до камбанарията се чернееха дворянски брички.

В притвора Ханка още веднъж дооправи нещо около елечето си, разпери на рамената си кърпата и се запровира към предните чинове.

Черквата бе като натъпкана. Наблъсканият народ се трупаше и кипеше като вода с шум от молитви, въздишки, кашляне и поздрави и се люшкаше от стена до стена, та набучените по чиновете хоругви и смърчовите клонки, с които бяха украсили стените и олтарите, се клатушкаха от този напор.

Тя едвам се промъкна до мястото си, когато свещеникът излезе да служи. Ведно с това мнозина из народа заразперваха широко ръце и се понесоха гласни въздишки. Започнаха да коленичат смирено и скоро целият народ бе на колене още повече притиснат: рамо до рамо, душа до душа. То бе сякаш поле, насадено с човешки глави, и в тази леко полюляваща се човешка нива блещукаха неизброими очи и се носеха като пеперуди към големия олтар, към образа на възкръсналия Христос, който стоеше гол, окървавен, покрит с рани, облечен само с един червен плащ и със знамение в ръка.

Внезапна тишина се възцари в черквата като в пролетно пладне, когато слънцето припече нивите, вятърът спре и наведените от класове жита си зашушнат тихо, а нейде високо в синьото небе се понасят сладки песни на чучулиги…

Бавно ги обземаше набожност, вредом трептяха устни и молитви с въздишки тихичко и непрестанно шумоляха като дъждец, който ръми по листата. Главите все по-ниско се навеждаха. Понякога тук-там се откъсваше стенание или нечии ръце се простираха молитвено към олтара, или плач тъничко и жално прохленчваше из това множество, което като ниски храсти се притуляше тревожно в сенките на гордите и мрачни като някоя вековна гора черковни сводове, защото, макар че на олтарите горяха свещи и кандила, гъстият мрак обсаждаше черквата и черната нощ се промъкваше през прозорците, а най-вече през разтворената голяма врата, и бледият сърп на месеца надничаше иззад облаците.

Само Ханка не можеше още да се отдаде на молитва. Тя цяла се тресеше и тъй бе изплашена, сякаш още беше там, в свекровия си килер.

Тръпки я побиваха. Тя бъркаше в студеното сипкаво жито и час по час притискаше рамене, за да усети пъхнатото между гърдите си вързопче.

Такава радост и същевременно някакъв страх я раздрусваха, та често броеницата й изпадаше из пръстите, тя забравяше думите на молитвата си и блуждаеше с пламнали очи по народа, но никого не забелязваше, макар че до нея седяха Южка, Ягна, Доминиковица и други.

На чиновете отстрани на олтара се молеха с молитвеници в ръце дворянките от Рудка, от Модлица и дворянската щерка от Воля, а дворяните стоеха при вратата на ризницата и обсъждаха нещо. На стъпалата пред олтара стоеха раздалечени воденичарката и органистката, много хубаво пременени. А пък пред самата ограда на олтара, дето бе мястото на най-личните липченски стопани, които биваха винаги на пост по време на литургия, носеха балдахина над свещеника и го водеха под ръка, когато имаше лития, сега коленичеха множество другоселски мъже, между които едвам можеха да се забележат кметът, помощникът и червената глава на ковача.

Очите на не една жена се насочваха натам и тъжно търсеха своите мъже… но напразно: там имаше дембичани, воличани, жепечани, от цялата енория, само липчени не се виждаха, само най-личните ги нямаше днес. И запърхаха душите на жените като подплашени птици и не една глава се навеждаше доземи в плач, не едно жално стенание изскачаше из навалицата, а мъчителните сиротински спомени пареха като живи въглени.

Ами как, най-големите празници в годината, Великден, толкова чужди хора бяха надошли, а по всички лица, макар и малко поизпаднали от пост, радост се разлива. Всички се надуват, перчат се в премени, големеят се като дворяни в черквата, хвърлят наоколо горди погледи, заемат първите места, а липченските страдалци какво ли чинят сега, какво? Там в тъмниците в глад и студ гризат хорската неправда, с жалба и с мъка на душите се хранят…

За всяко създание настава радостен ден, само не и за тях… клетите мъченици… Всички днес ще се върнат по къщите с мъже и деца да си хапнат весело като на празници, да си починат, да се погреят на слънце и поразговорят приятелски, както бог е наредил, само не и тия изоставени липченски сироти…

Оболелите жени скоро ще се разотидат по пустите си домове, със сълзи ще подслаждат великденския си кравай и със скръб и окайвания ще легнат с децата си да спят…

„Божичко мой, Исусе!“ — откъсваха се жални, сподавени скимтения около Ханка, та тя се стресна и видя веднага познати лица и пълни със сълзи очи… Дори и Ягуша бе навела глава над книгата си и проливаше тежки сълзи по белите и страници, та майка й трябваше с побутвания да я кара да се опомни. Но де ти! Можеше ли тя да се смири, когато тъкмо в тоя миг Антек тъй живо изпъкна в паметта й, че както тогава, на Рождество Христово, тя чуваше горещия му глас, струваше й се, че коленичи досам нея, че притиска глава до коленете й!… Жал сграбчи сърцето й и сълзите сами бликнаха от внезапната мъка…

Добре, че тогава свещеникът започна словото и в черквата настана шум, тъй като народът се изправяше, натискаше се още повече към амвона и вдигаше глави нагоре към него. Той разправяше за мъките господни и как тия мръсни чифутй са го разпнали, че той дошъл да спаси света, че искал да въздаде правда на онеправданите и се застъпвал за сиромашта. И така трогателно и картинно разправяше тия неправди към Исуса, та на народа ставаше чак горещо и не една мъжка пестница се свиваше за отмъщение, а жените вече гласно плачеха и шумно подсмърчаха на разни гласове.

Той дълго проповядва и излагаше всичко, както си е било, та тук-там клепките натежаваха от сън, а по ъглите някои и здравата дремеха. Но към края той се обърна право към народа и наведен от амвона, тъй мощно почна да разтърсва пестници и да вика, че всеки ден, всеки час и вредом Исус е разпъван на кръст от нашите грехове, убиван е от нашите злини, от безбожието ни и от непослушанйето ни към божите наредби, че всеки човек го разпъва в душата си, като забравя и раните му, и светата му кръв, пролята за нашето спасение!

При тия думи ревна целият народ: плачове и хлипания като вихър от покъртителни стонове се разнесоха из черквата, та свещеникът престана да говори. Едва когато утихнаха, той започна пак, но вече радостно и подкрепително — за възкресението на Исуса. Разправяше той за пролетта, която бог със своята доброта дава всяка година на грешния човек и ще я дава дотогава, когато Исус Христос ще слезе пак на земята, за да съди живите и мъртвите, за да понизи надменните, да натика грешниците навеки в пламъците на пъклото, а праведните да сложи отдясно на себе си за вечна негова слава! Когато настане това, време, всяка неправда ще изчезне, всяко престъпление ще получи своето наказание, а плачовете на страдащите ще престанат и злото няма да цари…

И така пламенно приказваше той това, така добросърдечно, че всяка дума като мед се лееше в сърцата и като слънце се разгаряше в душите; чудна услада проникваше у всички, само липчени се затресоха от жал, споменът за неправдите тъй болно притисна душите им, че всички ревнаха с плач, писък и хлипания, простираха се разперени кръстом на пода и с жалко ридание, със сърдечен стон викаха за милост и спасение.

Настана страшен шум в черквата, вдигна се общ плач и викове, но другите скоро се досетиха и почнаха да вдигат липченките, да ги слагат на чиновете и да ги подкрепят с добри думи, а благият свещеник изтриваше с ръкав сълзите си и викаше, че Исус Христос възнаграждава онези, които обича, че макар и да са се провинили, наказанието скоро ще се свърши, стига само те да се надяват на божието милосърдие, всеки ден мъжете може да се върнат…

От тия думи народът се успокои, на всички олекна и надежда се всели в сърцата им.

А когато веднага след това свещеникът запя от олтара възкресната песен, когато органът гръмна с всички сили да му приглася, когато и камбаните запяха надлъж и нашир, а той, обгърнат от облак тамянов дим и в звънтеж от звънчета, заслиза по стъпалата със светото причастие към народа, песента избухна от всички гърла, навалицата се залюля, изгарящият вихър на унес изсуши сълзите и грабна душите, та всички заедно, като гора от човеци, разлюшкана и разпяла се в един исполински глас, тръгнаха в шествие след свещеника. А той държеше пред себе си дарохранителницата, която като златисто слънце, като лъчезарно слънце пламтеше над главите и плуваше бавно-бавно през неизброимия народ, едвам видима всред тамяновия дим, обвита в песни и носена от погледите на цял народ, от сърцата и любовта на всички…

Обикаляха вътре из черквата, пристъпваха бавно, крак до крак, като се притискаха страшно в малкото пространство и пееха с всички сили, а органът все свиреше и камбаните непрестанно биеха…

Алилуйя! Алилуйя! Алилуйя! Черквата гърмеше, та чак зидовете трепереха, пееха всички сърца и всички гърла, а тия пламенни гласове, напоени с огън сякаш жар-птици, се подемаха с исполински празничен вик, завъртяваха се като ослепели от горещината под сводовете и се понасяха в пролетната нощ, понасяха се нейде към слънцето, по цял свят, докъдето стигат в своя унес човешките души.

Почти пред полунощ службата се свърши и народът почна бързо да излиза от черквата. Само Ханка остана още вътре. Тя бе толкова увлечена в топла молитва, думите на свещеника така я облъхнаха с успокоение, а веселото пеене, службата и мисълта за придобитото днес така укрепиха духа й, че тя слагаше всичката си радост пред краката на Исус, като забрави в молитвата си за целия свят. Едвам когато Ямброжи задрънка с ключовете, тя бе принудена да излезе из вече празната черква.

Дори и страхът за Антек, който от толкова време живееше в нея и скимтеше при най-малкия повод, сега като че ли изведнъж замря, толкова спокойна и обнадеждена се почувствува.

Тя се оглеждаше за домашните си и се движеше бавно към къщи, тъй като отстрани на улицата вървяха цели групи хора, а по средата се точеха непрекъсната низа коли. Пътят едвам се виждаше, защото месецът бе залязъл, беше тъмно, тежки облаци плуваха високо и час по час засланяха тъмносините пролуки на небето, където светеха далечни звезди.

Настанала бе топла, тиха и възвлажна от росата нощ. Откъм полето полъхваше мекичък ветрец, напоен с преснотата на пръст и мочури, а по пътя се носеше меденият дъх на тополи и брезички. Народът гъмжеше из сенките на селото, само тук-там се мяркаха някои глави в ясния и ведър въздух. Вредом се чуваха стъпки и гласове, кучетата усилено лаеха по портите, а тук-там по къщите светеха лампи.

Като прегледа най-напред конюшните и оборите, Ханка си влезе в къщи. Там вече си лягаха да спят.

— Само да се върне и да поеме работата в ръцете си, нищичко за миналото няма да му споменавам. — Тъй реши тя, като се събличаше да си легне. — Ами ако се помъкне пак с нея? — помисли си тя внезапно, щом чу, че Ягуша се прибира в стаята си.

Тя си легна и се ослушваше някое време. Селото заглъхна. Само из далечните пътища се носеха последните тропоти на коли и замиращи в пустите далнини гласове.

— Бог не би имало, нито пък правда на тоя свят! — пошепна страшно тя, но не намери сили да мисли повече, защото сън я обори в същия миг.

* * *

На сутринта Липци се събуди твърде късно.

Разтваряше се вече ден като някое синьо око, още замрежено от мъглявината на съня, което вече доста се виждаше и бляскаше, а селото все още спеше дълбоко.

Никой не бързаше да става от легловището си, макар че настъпваше денят на Христовото възкресение. Слънцето скоро се издигна от изток, заигра по вира и росата, заплува по бледото високо небе, сякаш на цял свят пееше с топлота и със светлост: Алилуйя!

То се носеше грамадно и лъчисто всред приземните мъгли, между градини, къщя и ниви, та птиците радостно запяха, водите звънтяха с весело клокочене, горите зашумяха, вятър повея, младите листа затрепкаха, а земята затрепера, гъстите жита се разлюляха тихичко и росата като сълзи се посипа по земята.

Хей! Весел ден настана! Христос ни възкресе! Алилуйя!

Възкресе той, измъченият и убитият с люта злина! Възкресе той отново в живот, излезе из тъмнините, из мразовете, извиси се премилият из кишата! Изскубна се той от ужасната смърт и несломимо се възмогна за щастие на човеците. И в това пролетно време, в това родитно време той се издигна над земята, спотаен в пресветлото слънце, и разсейва наоколо веселие, събужда отпадналите, съживява мъртвите, повдига приведените, опложда всичко безродно.

Алилуйя! Алилуйя! Алилуйя!

Това се носи по целия свят в тоя ден господен.

Само в Липци бе по-тихо и по-тъжно от други години по това време.

Бяха се хубаво наспали, беше вече късно утро. Слънцето се бе издигнало над градините, когато настана движение из къщите, заскърцаха врати и разчорлени глави поглеждаха с прозевки навън към божия свят, който бе залят със слънце, звъннал с песни на чучулиги и окичен с млада зеленина.

И у Боринови се бяха успали. Само Ханка бе мъничко подранила, за да събуди Петрек да стегне коня и каруцата, а самата тя се зае да приготви от светеното за Антек. В това време Южка с голяма врява миеше децата и самата се пременяваше в празнични дрехи, а вън при кладенеца здравата се плискаха Петрек и Витек. Само старият Вилица си играеше пред къщи с кучето и често душеше с нос дали вече се режат колбаси.

Според обичая този ден на огнището не палеха огън, а се задоволяваха със студено светено ястие. Тъкмо него Ханка бе донесла от свекровото отделение и го разделяше в чинии, та на всички по равно да се падне по парче колбаса, шунка, сирене, хляб, яйца и сладък колач.

Едвам когато и самата се постегна, тя извика всичките да ядат, па покани дори и Ягна; тя веднага дойде твърде пременена и тъй хубава, че изглеждаше като зора, а сините й очи светеха като звезди изпод ленената й гладко сресана коса. Но и всички други бяха в празнични дрехи, та в погледа на човека трептяха само вълненици и елечета; и Витек, макар и бос, но и той бе с ново сако с лъскави пулчета, дето си го бе измолил от Петрек, който пък днес бе от главата до петите в ново: със синьо либаде, с шарени на жълтозелени ивици панталони, хубаво избръснат, подстригал косата си равно под челото, огърлето на ризата завързал с червена панделка, та като влезе при тях, всички ахнаха на премяната му, а Южка дори плесна с ръце:

— Петрек ли е това? Майка ти не би те познала!

— Свали кучешката кожа и стана момче като свещ… — рече Билица.

Ратаят само се усмихна, хвърляше погледи към Ягуша и преглъщаше, защото Ханка, като се помоли на глас, черпеше всеки с водка и ги канеше да сядат на трапезата. Заеха пейките. Дори и Витек, макар и нерешително, приседна на края.

Хранеха се полека и вкусваха мълчаливо сладостта на светеното, че през толкова недели се бяха хубаво изпостили. Подправените с чесън колбаси се усещаха отдалеко, по къщи се разнасяха приятни миризми, та и кучетата се увъртаха около хората и жаловито скимтяха.

Докато не задоволиха първия глад, никой не се обади, а яко наваляха, та в тържествената тишина на гощавката се чуваше само мляскане, смъркане и клокотът на водката, тъй като Ханка не се скъпеше за никого, дори самата тя ги подканяше да пият.

— Скоро ли ще тръгнем? — обади се пръв Петрек.

— А че ей сега, като се нахраним.

— И Ягустинка искаше да иде с тебе до града — намеси се Южка.

— Ако дойде навреме, ще иде; няма да я чакам.

— Храна за конете да взема ли?

— Колко за едно хранене, довечера ще се върнем.

И пак продължаваха да ядат, а на някои чак очите изскачаха от умиление, лицата се червенееха и ситост изпълваше сърцата с топлина и с дълбока радост. Ядяха полекичка и нарочно се тъпчеха, за да погълнат по възможност повече и по-дълго да изпитват тия сладости. Едвам когато Ханка стана, другите започнаха да се понадигат от чиниите с добре натъпкани стомаси, а Петрек и Витек си занесоха в конюшнята, каквото им беше останало.

— Приготви веднага конете! — нареди Ханка и като натъкми за мъжа си една торба със светено, дето едвам можеше да я повдигне, взе да се облича за път.

Конете вече чакаха пред къщи, когато долетя запъхтяна Ягустинка.

— Откога съм те зачакала!…

— Хапнахте ли си вече светено? — въздъхна жално тя, като поемаше с нос.

— Ще се намери и за тебе, седни да си хапнеш нещичко…

То се знае, че нямаше нужда да канят повторно изгладнялата сирота. Тя се нахвърли като вълк върху ястието и помете всичко, каквото й бе сложено.

— Знаял си е дядо господ защо е създал прасляка! — шепнеше тя, като си похапна. — Чудно е само, че му позволяват, докато е жив, да се върдаля из калта, а като умре, по-обичат с водка да го квасят! — пускаше тя смешки по своя обичай.

— Пий наздраве, па бързо, че окъсняхме.

И докато види човек, заминаха. Ханка вече от колата поръчваше на Южка да не забравя баща си, та момичето веднага наситни от светеното в чиния и му занесе. Той нито се обади на приказките й, нито я погледна дори, но лакомо изяде всичко, каквото му втикна в устата, и както винаги, гледаше непрекъснато с мъртъв поглед. Може би и повече би изял, но на Южка й омръзна и тя изскочи вън да гледа как току-речи от всяка къща излизаха с коли и пеши натоварени с торби жени; петнайсетина каруци се поточиха към града, а покрай изкопите на пътя отиваха облечени с червено и с вързопи на рамо жените.

Когато заглъхна и последният тропот от колите, в селото настана чудна печална тишина и пустота; денят се повлече бавно, глухо мълчание зацари из улиците — нито обикновените по такова време разговори, ни песни, ни хора, само дето татък покрай вира се щураха деца и замеряха с камъни по гъските.

Слънцето се издигаше и заливаше със светлина света, топлина наставаше, та вече и мухи забръмчаха по стъклата, обезумели от радост ластовици прорязваха прозрачния въздух, вирът светеше в пламъци, а дърветата, сякаш облени в зеленина, блестяха от свежест и разливаха медена миризма. Откъм обширните, плувнали в лазур полета понякога полъхваше възхладен, пропит с дъх на пръст и с чуруликане на чучулиги ветрец; по целия свят се носеше пролетна тиха наслада, а откъм едвам видимите в далечината, замъглени от слънчевия пожар села долитаха понякога мощни провиквания и гърмежи с пищови.

Само в Липци бе тъжно и жално като след погребение, пуснатият на водопой добитък се влачеше на воля по улиците, чешеше се о дърветата и поревваше към раззеленелите се поля. Бяха пусти и портите на дворищата и само тук-там пред разтворените къщя някои се припичаха на слънце до белите стени, а някъде на отворените прозорци се решеха момичета и насядали по праговете бабички пощеха децата.

И така си течеха часовете в сънна и печална тишина, понякога вятърът разлюляваше дърветата, та зашумяваха тихичко, навеждаха се към къщите и сякаш плахо назъртаха в празните стаи, или ято врабци прелитаха с врява от градините на пътя, или пък се разнасяха откъслечните гласове на децата, които отпъждаха враните от малките пилета.

Божичко мой, не беше тъй други години на този ден!…

Слънцето се качваше вече към пладне над комините, когато Рохо дойде у Боринови, видя болния, поприказва си с децата и седна пред къщи на слънце. Той попрочиташе нещо в една книга и внимателно следеше по улиците. Не след много дойде жената на ковача с децата си, посети баща си и приседна пред къщи.

— Човека ти у дома ли си е? — попита след малко Рохо.

— Не е!… Отиде с кмета, в града.

— Цялото село е там днеска.

— Ами да се позарадват на светено, клетите.

— Ти не отиде ли с майка си? — попита той Ягна, която излизаше.

— Каква работа имам там! — И тя излезе на портата, като поглеждаше печално към полето.

— Нов вълненик е облякла днеска! — пошепна с въздишка Магда.

— Маминия, не го ли познаваш, а? И коралите всички е накачила, па и ония големите кехлибари, и те нали от мама останаха! — обясняваше нажалено Южка. — Само забрадката й си е нейна…

— Така си е, толкова дрехи останаха от сирота мама, на нас тате не позволи да ги барнем, а всичко даде на нея да носи и да се перчи сега…

— Ами, па още и одумва понякога пред Настка, че били изгнили и се вмирисали…

— Дано дяволско лайно й замирише, дано!

— Само тате да оздравее, веднага ще му кажа за коралите, пет дълги като камшици върви бяха останали и като най-едрия грах!

Магда не се обади повече; тя въздъхна тежко и запоска най-малкото си дете. И Южка още в същия миг се запиля по селото, Витек пред конюшнята майстореше още нещо около петлето, децата пред къщи се гонеха с кучетата пред очите на Вилица, който ги пазеше като квачка, а Рохо сякаш бе задрямал.

— Свършихте ли полската работа?

— Само картофите сме посадили и граха посяхме.

— Други и толкова не са свършили!

— Ще стигнат и те; казваха, че ще пуснат мъжете къде Томина неделя.

— Кой е бил този многознайник?

— Мнозина казваха в черква! Козеловица се кани да иде да се моли на дворянина…

— Щура, да не би дворянина да ги държи в затвора?

— Да рече там, може и да ги пуснат…

— Казва той неведнъж, но не помогна…

— Само да иска, ами не ще, защото го е яд на Липци, казва човека ми… — Тя прекъсна изведнъж и наведе смутеното си лице над главичката на детето, стисната между, коленете й, та Рохо напразно чакаше да рече нещо повече.

— Кога се кани да иде Козеловица? — попита той заинтересуван.

— Още сега след пладне…

— Това ще й остане, дето ще се проветри малко и друг въздух ще погълта.

Тя не отвърна нищо, защото тъкмо тогава свърна от пътя Яцек, дворянският брат, за когото казваха, че бил малко глупав, тъй като постоянно свирел с цигулка по кръстопътищата и под крайпътните кръстове и само със селяни се срещал. Той вървеше наведен с цигулка под мишница, захапал луличка със зъби, слаб, висок, с жълта брадичка и с живи очи. Рохо излезе да го посрещне. Трябва да се познаваха, защото тръгнаха заедно край вира и седяха дълго там на камъните, като си приказваха нещо тихичко; отдавна вече бяха звънили пладне, когато се разделиха. Рохо се върна пак пред къщи у Боринови, но беше някак натъжен и гледаше мрачно.

— Изпаднал господина, та едвам го познах! — обади се Билица.

— Познавахте ли се с него? — посниши Рохо гласа си, като поглеждаше към ковачката.

— Как не… Много, много лудории правеше той като млад… Какъв изгорник беше той за момите… ни една не пропусна във Воля… помня добре какви коне впрягаше… как живееше… помня… — казваше старият със заекване.

— Но и тежко наказание е получил за това, тежко! Ти ще си най-стария в селото, а?

— Ямброжи може да е по-стар, че откак го помня, той все стар си беше.

— Сам си казва, че смъртта го е забравила! — намеси се ковачката.

— Оная костеливата не забравя никого, само че го е оставила да се съсипе повече, защото е корав, разбира се… лъже на провала… разбира се… — заекваше тихо Билица.

Помълчаха дълго.

— Помня кога в Липци имаше всичко на всичко петнайсет къщи с имот — започна отново Билица, като протягаше нерешително ръка към Роховата табакера.

— А сега са четирийсет! — рече Рохо и му я подаде.

— И нови вече чакат да се делят, годината плодовита-неплодовита, народа всякога еднакво се размножава, истина… а земята не расте… още някоя година и няма да има за всички… — Той често закиха.

— А не е ли вече тясно в селото и днеска! — рече ковачката.

— Така си е, а като се изженят момчетията, за децата им и по една морга няма да остане, ами!…

— Тогава другаде трябва да идат! — забеляза Рохо.

— С какво ли ще тръгнат? С голи ръце да ловят вятъра ли?

— А немците не откупиха ли дворянския имот в Слупи и сега се селят… по шейсет морги на едно селище — казваше твърде тъжно Рохо.

— Истина… приказваха за това… ама немците са друг народ, учени са и богати, заедно с евреите търгуват и от хорската беда дебелеят… Я нека се заловят с голи тояги за земята като нашите селяни, не биха издържали и три сеитби… и земята, която са закупили. В Липци е тясно, народа се задушава, а онзи има толчави полета, че току-речи на угар си лежат… — и той посочи дворянските земи зад воденицата, които се простираха по хълма, дето се чернееха копи от лубиново сено.

— При гората ли?

— И тия току до нашите, само да ги купят, трийсет стопанства биха могли да си отмерят там като нищо… трийсет… ама ще ли да ги продаде дворянина, като не му трябват пари?… такъв богаташ…

— Какъв ти богаташ! Вие се за един грош като риба на сухо, та взема на заем от селяните и където му попадне. Евреите го душат за своето, дето са дали за гората, данъци има да плаща, на прислугата си не плаща, още за Нова година не са си получили платата, всякъде е задлъжнял, а отде ще вземе да ги даде, като властта му забрани да сече гората, докато не се погоди със селяните? Не, няма той да се задържи дълго във Воля! Казваха, че вече търси купувачи… — неочаквано се разприказва жената на ковача, но когато Рохо пожела да изтръгне нещо повече от нея, тя някак засече, откачи се как да е от него, свика децата си и си отиде.

— Много трябва да знае от мъжа си тая, ама я е страх да се отпусне… Така е то, съседната земя до нашата плодовита, ливадите два пъти се косят, то се знае… — мислеше си на глас старият, загледан в нивите при гората, дето зад копите се виждаха покриви на чифлишки сгради, но Рохо не слушаше, защото видя Козеловица, че се е спряла с други жени до вира, и забърза към тях.

— Хи… хи… разсипан дворянин… Божичко, харничко биха се настанили селяните… То се знае… друго село биха направили, ще се намерят ръце за това и гладни не би имало на земята… То се знае… — размечта се Билица, като ситнеше подир децата, защото бяха излезли чак на пътя.

Камбаните забиха за вечерня.

Слънцето вече клонеше към гората, дърветата хвърляха дълги сенки по улиците и на вира, а предвечерната тишина тъй притуляше света, че се чуваше далечното тропане на коли, птичите крясъци по припеците и тихото, трогателно свирене на органа в черквата.

А понеже някои вече се връщаха от града, по всички мостчета затропаха дървени обувки, всякой тичаше да чуе новините.

А след вечерня, по залез-слънце свещеникът отпътува по пътя за Воля. Ямброжи каза, че отивал на бал у дворянина, и веднага след като той излезе, органистови с цялото си домочадие отидоха на гости у воденичарските; Яшо водеше наконтената си майка и весело поздравяваше девойките, които назъртаха от портите.

Спусна се тих здрач на земята, слънцето залезе и зарите му се разливаха все по-широко, та половината небе бе залято от кървав огън, сякаш с жарава бе посипано; водите затлеяха кърваво, разгоряха се и прозорците, а от града пристигаха все повече коли и все по-шумни крясъци се вдигаха пред къщите.

Само Ханка не се виждаше още, но въпреки това пред къщи се носеха разговори и беше весело; при Южка бяха надошли връстничките й и като разчуруликани щиглеци бяха заели всичко пред къщи и се забавляваха с присмивки над Яшек Превратния, който дотърча след Настуша, макар че тя го пъдеше от себе си, защото си правеше сметка за друг. Южка ги черпеше щедро с яйчен кравай и колбаса.

Настуша държеше първенството като най-възрастна и защото най-много се подбиваше с момчето, че за нищо го не бивало, а пък се мислел за опасен ергенин. Тоя, облечен с шарени панталони и ново сако и с кривната над ухото шапка, бе застанал пред тях, прехванал се в кръста и казваше със смях:

— Трябва да ме почитате, че само аз съм ергенин в селото!

— Не бой се: още има кой да ситни след кравите!

— Хапльо такъв, бива те само да белиш картофи.

— На децата носовете да бършеш! — крещяха една през друга и избухваха в силен смях, но Яшек не се смути, цвъкна слюнка през зъбите си и рече:

— Не искам да знам за такива глупави дребосъчета като вас!… Още има да пасете гъските!

— Само до лани подскачаше зад опашката на кравата, а сега ергенин се смята…

— И всеки ден си губеше панталоните от бягане пред бика.

— Ожени се за Магда, дето слугува у евреина, че сте си лика-прилика.

— Гледа тя еврейските сополанковци, та и на тебе ще може да брише носа.

— Или за Агата, па ще я водиш по съборите — подхвърляха му с подигравка.

— Ба, само да пратя на някоя годежари, ще се обрече да иде чак на Ченстоховския манастир и всички петъци ще пости от радост! — отвърна той.

— Ами майка ти ще ти позволи ли, като й трябваш в къщи да й миеш гърнетата и да попипваш кокошките дали ще снесат! — извика Настка.

— Ама ще ме хване яд и ще ида при Мариша Балцерекова!

— Върви, Мариша вече те чака там с помия или с нещо по-лошо…

— Само като те види, и ще пусне кучетата.

— Па да си не изгубиш нещо по пътя! — изсмя се подире му Настуша и го подръпна за панталоните, тъй като дрехите му бяха възшироки.

— На дядо си ботушите износва.

— Жилетката му е от калъф на възглавница, дето са го разкъсали свинете.

Думите и смеховете хвърчеха като град, смееше се и той, па скочи да прегърне Настка, но някоя му препречи крак и той се просна колкото си беше дълъг до стената и не можеше да стане, защото постоянно го бутаха.

— Зарежете го, мари… — усмиряваше ги Южка, като му помагаше да стане, защото макар и да беше улав, но беше син на имотен селянин и й беше роднина по майка.

А после играха на сляпа баба.

Избраха Яшек да играе бабата, вързаха му очите, изправиха го срещу вратата пред къщи и се пръснаха като врабци с крясък на всички страни. Той ги погна с разперени ръце, като всеки миг се спотикаше в плетищата и стените; оправяше се по посока на смеховете, но трудно можеше да хване някоя, тъй като претичваха като ластовички покрай него и го побутваха в тичането си, та затънтя пред къщи, сякаш някой бе подгонил по буците на нива стадо жребчета, и из цялото село ехтеше.

Тишината вече се сгъстяваше, зарите догаряха по небето, а играта беше в разгара си, когато на двора избухна кокоши крекот.

Южка веднага се залетя натам.

Витек стоеше под навеса и криеше нещо зад себе си, а едно от Гулбасовите момчета се тулеше зад плуговете, та само главата му се белееше.

— Нищо, Южо, нищо… — шепнеше Витек смутено.

— Кокошка сте натиснали… перушината още хвърчи…

— На един петел отскубнах малко от опашката, че ми трябваше за моето пиле. Ами не е нашия петел, не е, Южо! Гулбасовчето го донесе отнякъде… негов…

— Дай да видя… — рече тя строго.

Той пусна под краката й полужива птица със съвсем изскубани пера.

— Наистина не е нашия! — рече тя, като не можа да го познае. — Я ми покажи своята дяволия.

Той изнесе на светлото вече съвсем готовото петле: издялано беше от дърво и облепено с тесто, в което бяха набучени пера, та изглеждаше като живо, защото имаше надяната на пръчка и истинска глава с човка.

То стоеше на червено боядисана дъсчица, тъй сполучливо натъкмена към малка количка, че щом Витек потегли дългото процепче, петлето почна да танцува и да разперва криле, а при туй Гулбасовчето изкукурига, та чак кокошките от върлините се обадиха.

— Господи, в живота си такава дяволия не съм видяла! — И тя приклекна до него.

— Хубаво ли е, а? Догодил съм го, а, Южо? — шепнеше той с гордост.

— Сам ли направи всичко? Ти ли го измисли?

Тя не можеше да му се начуди.

— Сам ами! Йендрек ми донесе само живия петел… сам, Южо!…

— Та то като живо се движи, макар че е от дърво. Покажи го на момичетата!… Колко има да се чудят!… Покажи го, Витек!

— Не, утре ще ходим на дингус с него по селото, тогава ще го видят. Няма още клетка, за да не хвръкне.

— Нагледай кравите, па ела в къщи да го правиш, там е по-видело…

— Ще дойда, само че имам още една работа по селото…

Тя се върна пред къщи, но момичетата бяха свършили играта и вече се разотиваха, защото наставаше нощ и по къщите запалиха лампите; тук-там по небето се показваха вече и звезди и вечерен хлад полъхна откъм полето.

Всички жени вече се върнаха от града, а Ханка не идваше.

Южка приготви сита вечеря: борш с колбаси и залети с мазнина картофи. Тя запринася на пейката, защото Рохо чакаше, децата скимтяха от глад, Ягна час по час назърташе в стаята, а Витек току-що се примъкна и приклекна пред чиниите, които дигаха пара. Беше някак странно зачервен, яде малко и лъжицата тракаше по зъбите му, така му трепереха ръцете, и още си недоял, пак изтича навън.

Южка го хвана на двора пред кочината, като вземаше от чебърчетата с храната на свинете и я слагаше в полата на дрехата си. Тя настояваше да й каже за какво му е.

Той извърташе и лъжеше, но най-сетне си призна:

— Взех си от свещеника щъркела!

— Божичко, света Богородичке! Ами не те ли видя някой?

— Не. Свещеника заминал, кучетата отишли да ядат, а щъркела беше пред къщи! Мачуш видял и долетя да ми каже! Увих го с Петрековия клашник да не ме клювне и го занесох в скривалището! Само на никого да не си казала, моя златничка! След две-три недели ще го доведа в къщи, ще видиш как ще се перчи на входа и никой няма да го познае. Само да ме не издадеш!

— Ех, кога съм те издала! Чудя се само как си се решил, божичко!

— Взех моето си! Казах, че няма да го оставя, и си го взех… За това ли го опитомих, та други да му се радват, ами… — пошепна той и полетя някъде към полето.

Не след много се яви пак и седна с децата пред огнището, за да довърши петлето си.

А в къщи стана някак сънно и тъжно. Ягуша се прибра в стаята си, Рохо стоеше пред къщи заедно с Билица, който вече заспиваше, тъй силна дрямка го беше налегнала.

— Върви си у вас, че те чака господин Яцек! — пошепна му Рохо.

— Мене ли чака… господин Яцек… ей сега, отивам… мене ли?… Я виж, я виж — заекваше той слисан, вече съвсем разбуден, и тръгна.

А Рохо остана пред къщи и шепнеше молитва, загледан в нощта, в ония неизгледни небесни далнини, където чак пращеше от звездни трепети, а ниско над земята се издигаше вече силно заостреният рогат месец и пронизваше мрачините.

Лампите по къщите гаснеха една след друга като склапяни от сън очи; наоколо се разливаше мълчание, проникнато от тихото трептение на листата и от глухото далечно плискане на реката. Само у Воденичарови още светеха прозорците, там до късно се веселяха.

У Боринови вече утихна, всички си легнаха да спят, като угасиха лампата, та само около наслаганите в огнището гърнета с вечерята се лъщяха въглени и щурец цвъркаше някъде в къта. Но Рохо все седеше вън и чакаше Ханка, докато най-после към полунощ затропаха копита по моста при воденицата и не след дълго каруцата пристигна.

Ханка беше много печална и мълчалива, та чак като повечеря и ратаят отиде да си легне при конете, той се реши да я попита:

— Видя ли мъжа си?

— Цял следобед прекарах с него! Здрав е и весел, каза да те поздравя… И другите мъже видях… ще ги пуснат, само че никой не знае кога… Бях и у оня, дето ще защищава Антек в съда.

Тя не казваше това, което бе паднало на сърцето й като камък, а само различни други неща, които не се отнасяха до Антек, докато изведнъж се разплака и макар че закри с ръце лицето си, сълзите протекоха през пръстите й.

— Ще дойда утре… почини си: много те е раздрусало… да не ти е станало лошо…

— Да бях пукнала, та да не страдам повече! — избухна тя.

Той поклати глава и мълком си излезе, а пред къщи сърдито взе да усмирява кучетата, които се бяха разлаяли по нещо, и ги подгони към колибата им.

Но Ханка, макар че веднага си легна при децата и че беше уморена, не можа да заспи. И как да заспи!… Нали Антек я посрещна като омразно куче… Изяде с охота светеното, взе двайсетината злоти, без да попита откъде ги има, и дори не се съжали над мъката й по този дълъг път!…

Тя му разказа що и как е в домакинството. Той не я й похвали, а напротив — за много неща ядовито я кореше… За цялото село разпитва, а за децата си ни зъб не обели… Тя отиде при него с вярно и любящо сърце, петимна за неговите ласки; нали венчана жена му беше и майка на неговите деца, а той дори галена дума не й каза, не я целуна, нито я попита за здравето… Като чужд й се показа и като чужда я поглеждаше, като слушаше без желание нейните приказки, та най-сетне тя не можа повече да говори, жал я задуши и сълзи я обляха, а на това отгоре той й кресна да не му идва с такива ревове. Божичко мили, как не умря на мястото си… И за тази тежка грижа около неговия имот, за непосилния труд, за всички нейни страдания — никаква отплата: нито една ласкава, нито една радостна дума!

— Божичко, погледни милостиво, помогни ми, че няма да изтрая! — охкаше тя и притискаше глава във възглавницата, за да не събуди децата, и всяка костичка у нея се тресеше от плач, от жалби, от унижение и от страшно чувство за несправедливост!

Тя не можа да си отпусне душата там при него, нито после при хората, та едвам сега се отдаваше на своето отчаяние, сега позволяваше на мъката да разкъса сърцето й и на горчивите си сълзи да текат.

* * *

А на сутринта, на втория ден на Великден, настана още по-ясен ден, само че повече окъпан в роса и в синкава омара, но по-слънчев и някак много по-весел. Птиците по-шумно пееха, а топъл вятър преминаваше по дърветата, та сякаш шепнеха тихичка молитва; хората по-бодро ставаха, разтваряха врати и прозорци и тичаха да погледнат божия свят, поръсените със зеленина градини, необхватните, озарени от пролет и цели разискрени от роса земи, потънали в слънце. Да погледнат полята, където полюлявани от вятъра есенници се стичаха към къщята като сиви развълнувани води.

Миеха се пред къщите, провикваха се през градините, тук-таме вече дим бухаше из комините, коне пръхтяха в конюшните, врати скърцаха, вода наливаха от вира, говеда отиваха на водопой, гъски крякаха. А когато удариха камбаните и силните им, стигащи до небето гласове загърмяха и се заразливаха по селото, по полята, по далечните гори, крясъците още повече се усилиха, сърцата забиха по-живо и по-весело.

Момчетата вече тичаха с църкала и си правеха дингус — пръскаха се по обичая с вода или пък, скрити зад дърветата покрай вира, обливаха не само минувачите, ами и всеки, който се подадеше на прага си, та дори и стените бяха измокрени и локви се сивееха пред къщите.

Закипяха улиците и дворищата; врясъците, смеховете и гонениците все повече се усилваха, защото и момичетата лудуваха не по-малко, като се обливаха помежду си и се гонеха из градините, а понеже между тях имаше и много моми, те скоро надделяха на момчетата и ги разгониха на всички страни. Така се бяха разлудували, че и Яшек Превратния, който се бе затаил с една пожарникарска помпичка^[1], за да опръска Настка, го нападнаха Балцерековите моми и цял го заляха с вода, на това отгоре го бутнаха и във вира за посмешище…

Но ядосан от обидата, че момите му надвиха, той извика на помощ Бориновия ратай Петрек и така хитро издебнаха Настка, докато я пипнаха, отвлякоха я до кладенеца и тъй здраво я окъпаха, че тя пищеше до небето… После взеха при себе си и Витек, и Гулбасовото момче, и някои по-големи, хванаха Мариша Балцерекова и такава баня й направиха, та майка й долетя с тояга да я отърве; притиснаха и Ягна и я нацапаха хубаво, не пропуснаха дори Южка, колкото и да им се моли, та тя отърча с рев при Ханка.

— Оплака се, а й е драго, очите й святкат за лудории!

— И мене лудаците до кости ме измокриха! — оплакваше се весело Ягустинка, като влизаше в къщи.

— Нима ще пропуснат някого тия обесници! — вайкаше се Южка, като се преобличаше в сухи дрехи, но въпреки страха си тя пак излезе пред къщи, тъй като по улиците чак гърмеше от гоненици и селото се тресеше от крясъци; момчетата едва не бяха побеснели от радост: те вървяха на цяла тълпа и погваха с църкалата си който им попаднеше, та помощникът трябваше да ги разгони, защото от тях хората не можеха да се покажат навън.

— Нещо не ти е добре от вчера? — шепнеше на Ханка Ягустинка и сушеше гърба си пред огнището.

— Как не, друса се в мене и все ме рита, притъмнява ми…

— Легни си. Трябва да разпариш конопено семе и да пиеш! Стреснала си се вчера! — загрижи се тя твърде, но понеже замириса на пържена колбаса, седна и тя с другите да закуси и гледаше лакомо за по-голямо парче.

— Ела си вземи и ти, господарко; с глад здраве не се поправя…

— Месо ми се в уста не туря; чай ще си сваря.

— Не е лошо, ще ти промие червата, но да си сгрееш водка с нещо тлъсто и с миризми, па да пиеш, по-скоро ще ти помогне.

— Истина, такива лекове умрял човек биха свестили… — засмя се Петрек, който бе седнал до Ягуша, поглеждаше я в очите, услужливо й подаваше всичко, каквото погледнеше тя, и все я заприказваше, но понеже тя не му отговаряше, той започна да разпитва Ягустинка за Матеуш, за Стахо Плошковия и за други.

— Как не, всичките ги видях, все на едно място са, а пък стаите им същи дворянски: високи, светли, с дъсчен под, но с желязна паяжина по прозорците, да не им се прииска да поизлязат на разходка. Па и хранят ги добре. На обед им донесоха чорба от грах, опитах я: като че ли сготвена с вехти ботуши и запържена със смазка от колата. Втора порция — пържен булгур от просо им сложиха… ех, и Лапа би вдигнал заден крак на него и не би го подушил дори. Хранят се от свое, па който си няма пари, с молитва подслажда яденето си — разказваше тя подигравателно.

— Скоро ли ще вземат да ги пущат?

— Казваха, че на Томина неделя някои ще се върнат! — шепнеше Ягустинка тихо, като поглеждаше тревожно към Ханка, а Ягна сякаш нещо я повдигна от мястото й: тя избяга от стаята още несвършила да яде и старата заговори за Козеловица.

— Върнаха се късно и с празни ръце, само дето им се малко поразкарало от изядените колбаси и се понагледали на чифлика! Казваха, че другояче миришело там, не като нашите колиби!… Дворянина им казал, че никому нищо не можел да помогне, защото то е вече работа на комисаря и на властта, па и да би могъл, не би се застъпил нито за един липченин, защото заради тях той бил най-много ощетен! Знаете, че са му забранили да продава гората, а търговците сега го разтакат по съдилища. Както казват, много псувал и викал, че щом и той ще тръгне по просия зарад селяните, тогава чума да измори цялото село!… И Козеловица още от заранта ходи по къщите да разправя това и се заканва с отмъщение.

— Шура, какво ще му направи със заплашване!

— Море знае ли човек кой кому ще намери слабото място някога, па ако ще би да е той и най-проклетия… — Тя прекъсна и скочи да прехване Ханка, която сполитна към стената.

— Господи! Да не би да дойде без време — пошепна тя изплашена, като я потътра към леглото, защото премаля на ръката й. Капки пот избиха по покритото с жълти петна лице на Ханка. Лежеше тя и едва дишаше, а старата я разтриваше с оцет по слепите очи и чак когато й подложи хрян под носа, Ханка дойде на себе си и отвори очи, само малко бе замаяна.

Другите се разотидоха по своята работа, остана само Витек и като издебна сгоден случай, започна да се моли на господарката си да го пусне да ходи с петлето.

— Върви, само че да не си изцапаш дрехите и добре да се държиш! Вържи кучетата, да не би да хукнат след вас по другите села! Кога ще тръгнете?

— Веднага след черква.

Ягустинка пъхна глава през прозореца и попита:

— Къде са кучетата, Витек? Изнесох им да ядат. Мамя ги, а няма ни едно!

— Истина, и отзарана ги нямаше в обора! Лапа! Бурек! На̀, тука! — мамеше ги той, като изтича пред къщи, но те не се обадиха.

— Трябва да са отишли низ селото, че Клембовата кучка се бесува… — обади се той.

Никому не бе дошло на ум да мисли къде са се дянали кучетата — това често се случваше. По едно време Южка чу някъде из двора глухо скимтене, но като не намери там нищо, изтича в градината, защото помисли, че Витек се разправя с някое чуждо куче. Почуди се, че не видя и там нищо: градината беше празна и скимтенето утихна; но на връщане се натъкна на Бурек, който лежеше мъртъв до страничната стена — главата му беше смазана.

Такъв писък нададе тя, че се струпаха всички.

— Бурек утрепан! Навярно крадци!

Тревога лъхна над тях.

— Не ще да е друго нещо, во имя отца и сина! — викна Ягустинка, като видя в същото време куп изхвърлена пръст и голяма дупка под долните греди на стената.

— Подкопали са в килера на тате!

— Такава дупка, цял кон да се промъкне!

— И в дупката е пълно с жито.

— Божичко, може още да са там разбойниците! — закрещя Южка.

Спуснаха се към Бориновото отделение, Ягуша вече я нямаше там, само старият лежеше с лице към стената, а във винаги мрачния килер сега беше видело, през дупката нахлуваше светлина, та лесно забелязаха как всичко беше разбъркано като боб и зеле, разпиляно жито и смъкнати от прътите дрехи се търкаляха по земята. Дори и пасма прежда и вълна имаше изкъсани и разбъркани там. Не можеше веднага да се разбере какво липсва.

Но Ханка веднага разбра, че това е работа на ковача и пламна в огън при мисълта, че ако се бе забавила още един ден, той щеше да намери парите и да ги вземе… Тя се наведе над дупката, като скриваше от другите доволството си и проверяваше нещо под елечето си.

— Дали не е изчезнало нещо от обора? — рече тя, като че ли сепната от подозрение.

Добре, че никъде нищо не бе изчезнало.

— Вратите бяха добре затворени! — обади се Петрек и скочи веднага в картофената яма, отвали от входа й грамадния вързоп сено и измъкна скимтящия Лапа.

— Разбира се, че крадците са го хвърлили там, но чудно е как такова зло куче се е дало…

— И никой през нощта не е чул лаене!

Известиха на помощника за станалото и в един миг се разчу из селото, та дотърчаха да видят, да се възмущават и да обсъждат. Градината се напълни с хора, натискаха се като пред изповедница, всеки втикваше глава в дупката, казваше си думата и внимателно разглеждаше Бурек.

Пристигна и Рохо и успокои разплаканата и разпискала се Южка, която разправяше на всеки поотделно как е било, после отиде при Ханка, легнала пак в леглото си, но някак много по-спокойна…

— Уплаших се да не си се стреснала от това! — започна той.

— Ех… нищо, слава богу, не е взел… Много късно е дошъл… — понижи тя гласа си.

— Сещаш ли се кой е?…

— Главата си бих дала, ако не е ковача.

— Навярно нещо съгледано е търсил.

— Разбира се, но му се изплъзна от ръцете, само на тебе казвам…

— То се знае, трябва да го хванеш на мястото или свидетели да имаш… Тц, тц, какво човек не прави за парата!…

— Дори и на Антек не казвай, драги Рохо! — молеше го тя.

— Знаеш, че не съм такъв, дето изказва доверени работи, а по-лесно е да убиеш някого, отколкото да го родиш. Знаех, че е измамник, но за такова нещо не бих могъл да кажа.

— Той може и най-лошото да направи, знам го аз добре него…

Дойдоха кметът и помощникът и започнаха да оглеждат подробно, като запитваха Южка за всичко.

— Да не беше в затвора Козела, бих си помислил, че е негова работа… — шепнеше кметът.

— Тихо, Петре, че Козеловица идва насам — смушка го помощникът.

— Изплашили са се, защото като че ли нищо не са отмъкнали.

— Ами ще трябва да се извести на стражарите… нова работа ни отвориха тия дяволи, човек и празниците не може спокойно да прекара…

Помощникът внезапно се наведе и вдигна един окървавен железен прът.

— С това са утрепали Бурек!

Желязото мина от ръка на ръка.

— Това е желязо, от което коват зъбци за грапи.

— Може и от Михаловата ковачница да са го откраднали.

— Ковачницата още от петък е затворена.

— Трябва да се попита ковача дали му е изчезнало такова желязо.

— Може да са го откраднали, може и със себе си да са го донели, кмет ви говори тука, а ковача не е у дома си, па какво ще правим, това си е наша работа с помощника! — извиши кметът глас, като кресна да не се трупат без работа и да си вървят по домовете.

Никой не се уплаши от него, но понеже беше време за черква, скоро се разотидоха, па и другоселци вече се точеха като гъски покрай плетищата и каруци все по-често трополяха по моста.

А когато си отидоха всички, Билица се измъкна в градината и почна да оглежда кучето си, да го кара да стане и да му приказва тихичко.

И къщата опустя, отидоха на черква. Само Ханка остана в постелята, като повтаряше молитви и мислеше за Антек, а понеже беше тихо, че старият бе извел децата на пътя, тя заспа дълбоко.

Настана вече пладне, хубаво се затопли и беше тъй тихо, че дори песните на богомолците се носеха навън и бръмчеха по прозорците на къщите. Камбаните вече биха „со страхом божим“, а тя още спеше. Събуди я тропотът на колите по изровения път, защото беше обичай на втория ден на Великден да се надпреварят кой пръв ще стигне у дома си, та натъпканите с хора коли на другоселците и шибаните с камшици коне току се мяркаха през дърветата. Тъй силно препускаха, че къщата се тресеше и всичката врява от тропот и смехове прелетя като вихър.

Тя понечи да подстане и да види, но домашните си идеха и Ягустинка взе да шета около обеда и да разправя колко много свят бил надошъл, та и за половината нямало място в черквата, че били дошли и всичките дворяни и че след служба свещеникът свикал по-личните другоселци в ризницата и се съвещавал нещо с тях, а пък Южка разправяше за дворянките как били пременени.

— Знаете ли, госпожиците от Воля ей такива трътици носят отзаде си, като някои мисироци кога разперят опашки.

— Със сено се тъпчат там или с парцали — поясни старата.

— А пък прещипнати в кръста като оси, току-виж, че се прекъснали, не можеш да познаеш къде си дяват коремите… Отблизо ги разглеждах.

— Къде ли? Под корсетите ги притискат. Една от чифлика, дето беше слугиня в дома на молдицкия дворянин, ми казваше как някои дворянки гладуват и нощно време се пристягат с пояси, само и само да не надебелеят. Такава им е модата на дворяните, всяка госпожа да изглежда тъничка като притка, само отзаде издута.

— У селяните пък е другояче, момците се присмиват на гърчавите.

— Как да не се присмиват! Хубавата мома трябва да е като грудка, разраснала навсякъде, та като се долепи човек до нея, да е като до гореща печка… — рече Петрек, вгледан в Ягуша, която вдигаше грънците от огнището.

— Я го виж ти, хубостника му, остана без работа някой ден, понаяде се мръвки и гледай сега какво му е дошло на езика! — сгълча го Ягустинка.

— Като се е засилила да работи, чудно, че не й се разпори вълненика…

Той искаше още нещо остроумно да каже, но Доминиковица дойде да прегледа Ханка, та го изпъдиха навън.

Скоро сложиха и обеда пред къщи, понеже бе топло и слънце грееше. Младичка зеленина полъскваше, полюляваше се тихичко на клончетата и трепкаше като пеперудки. Из градините се разнасяше птичи цвъркот.

Доминиковица забрани на Ханка да се мести от леглото и понеже веднага следобед дойде и Веронка с децата, сложиха пейка до леглото й. Южка донесе от светеното и бутилка с водка и медовина, защото Хануша, макар че малко й се свидеше, но достойно, по господарски посрещаше и сестра си, и съседките, които според обичая започнаха една по една да идват на гости, да я посъжалят, да си посръбнат водка, да си позасладят по-свободничко с кравай и да си сприкажат разни съседски работи, главно да си побъбрят за подкопаването под стената на килера.

Домашните пък се припичаха пред къщи и си приказваха с хората, които постоянно идваха в градината и разпалено говореха за незаровената дупка, понеже кметът бе забранил да я запушат, докато не дойдат писарят и стражарите.

Тъкмо Ягустинка разправяше това, неизвестно кой път днес, откъм двора изскочиха на улицата момчетата с петлето. Водеше ги Витек, пременен хубаво, дори с Бориновите ботуши и каскет, накрехнат яко настрана. Редом с него вървяха Мачуш Клембов, Гулбасовчето, Йендрек, Куба — синът на Гжеля Кривоустия и други. В ръцете с тояги и с торбички през рамо, а Витек криеше под мишница Петрековата цигулка.

Излязоха наперчени на пътя и тръгнаха най-напред у свещеника, защото други години момците все тъй започваха. Влязоха смели в градината пред жилището, наредиха се и подадоха напред петлето. Витек засвири с цигулката, Гулбасовчето захвана да върти дяволията и да кукурига и всички затупаха с тояги и с крака като съпровод и запяха пискливо в един глас:

Дошли сме тук на дингуса!

И пееме за Исуса,

за Исуса, за Мария —

подарете, домакини!…

Пяха те дълго и все по-смело и по-силно, докато свещеникът излезе и им даде по едно десетаче, похвали петлето и ги изпрати ласкаво…

Витек чак се изпоти от страх да не заприказва за щъркела, но изглежда, че свещеникът не го позна между другите, а се върна в стаята си и им изпрати по слугинята по парче от сладкия кравай, та те му дръпнаха от благодарност още една песен и потеглиха към органистови.

След това навестяваха другите къщи заедно с цяла тълпа разкрещели се деца, които тъй се блъскаха, че трябваше да пазят петлето да не го повредят, защото всяко искаше да пипне перата му и да повърти дръжката.

Начело беше Витек, той ги водеше и за всичко следеше: с крак им даваше знак да запяват, а с лъка на цигулката показваше къде да извиват по-тъничко и къде по-дебело; нему даваха и подаръците. И тъй гордо и шумно вървяха, че песните им и съпроводът на цигулката се чуваха по цялото село; хората много се чудеха, че такива малчугани, едва израсли над земята, пък се залавят като големи момци.

Беше вече към залез, позачервеното слънце се промъкваше над горите, по синьото небе като неизброимо стадо гъски се носеха бели облачета, нейде високо вееше вятър и клатеше върховете на ръждивите тополи, а по селото ставаше все по-многолюдно и все по-шумно от разговори: по-старите си приказваха пред къщите, насядали по праговете, момичетата лудуваха покрай вира или хванати през кръст се носеха насам-натам, пееха песнички, сновяха като червени макове или латинки между дърветата и се отразяваха във водата като в огледало; децата тичаха с дингусарите, а други вървяха по междите из полето.

Камбаните вече биеха за вечерня, когато дебелата Плошковица, като споходи най-напред Борина, влезе при Ханка.

— Бях при болния. Божичко, лежи си, както си лежеше… Заприказвах му, а той нито ме погледна. Слънцето му свети в леглото, той го граби с пръстите, като да иска да го хване в ръка, като малко дете посяга да го лови! Просто да плаче човек, какво стана с него! — казваше тя, като сядаше при леглото, но гаврътна чаша и както другите посягаше към резените кравай. — Навярно яде вече, чини ми се, че се е пооправил?

— Хубаво яде, може и на добре да върви!…

— Момчетата отидоха на Воля с петлето! — зачурулика Южка, като влезе, но щом съзря Плошковица, излезе при Ягуша пред къщи.

— Южо, време е да видиш добитъка! — викна Ханка.

— То се знае, празници като празници, ама работата не чака! Бяха и у нас с петлето… Бива си го вашия Витек! По очите му се вижда, че е добро — рече Плошковица.

— Ех, кога е за дяволии, пръв е, ама за работа с остен трябва да го буташ!

— Да ти кажа, навсякъде все едно зло са слугите. Воденичарката ми се оплакваше от слугините си, че и половин година не може да ги държи.

— Бързо си и бебета спечелват там… Пресния хляб помага!

— Хляб като хляб, но ту ратая свърши това, ту сина, оня от класовете, дойде си на отпуска, а казват, че и воденичаря на никоя не прощавал… та затова е мъчно да изкарат до година. Истина, то и слугите се държат на големо… Ето, моето момче, дето сме го взели гъските да пасе, че нали си нямаме мъжко у дома, не ме бръсне за слива и иска мляко да му давам надвечер да яде! Къде се е чуло това! — разправяше Плошковица.

— Имам и аз ратай, та знам какви са, но трябва всичко да търпя, че ще ме остави в най-голямата работа и тогава какво да започна без него с толчав имот!

— Дано само някоя не ти го прелъже — рече тя по-тихо.

— Ти да не знаеш нещо? — разтревожи се силно Ханка.

— Подочух нещо отстрана… може да лъжат, та да не разправям. Ех, дрън-дрън! А защо ли дойдох? Обещаха някои да дойдат да си поприкажем, сироти, та ела и ти… ами как, Бориновата снаха да не бъде, когато най-първите жени се събират.

Мазнеше се тя, но Ханка се извини със слабостта си, а което беше право, усети се малко пияна.

Недоволна от отказа, Плошковица отиде да кани Ягна.

Но и Ягуша отказа, че била обещала вече да иде с майка си някъде другаде…

— Иди, Ягно, иди, домъчняло ти е за мъже, а пък у Плошковица барем Ямброжи може да поназърне или някой просяк и все ще замирише на панталони… — шепнеше си седналата до стена Ягустинка.

— Пък и ти все своята си знаеш, ще кажеш на човек дума, та ще го заколиш…

— Весело ми е, та ми е драго да кажа всекиму, каквото му трябва! — подбиваше се тя.

Ягуша скочи сърдито и излезе на пътя, като се оглеждаше безпомощно и едва въздържаше плача си. Истина, че страшно й беше омръзнало!

Какво от това, че навсякъде беше празник, че хората гъмжеха по улиците, че смехове и крясъци се носеха над селото, че дори по сивите ниви се червенееха жени, а някъде и песни звънтяха?… — На нея й беше тъжно и някак тъй мъчно, та не можеше вече да изтрае. От самото утро нещо тъй я терзаеше и не й даваше мира, та се рееше по познати, по улиците, на полето излизаше и дори близо три пъти се преоблича — всичко напразно, и това не помогна: нещо все повече я тласкаше да полети нанякъде, нещо да върши, да търси нещо…

Тя и сега стана и отиде чак по тополовия път: вървеше загледана в червения кръг на снишилото се над горите слънце, вървеше през праговете от сенки и светлини, които залезът хвърляше от дърветата.

Лъхна я хладината на мрака, а тихото затоплено дихание на полята я проникваше цяла с приятен трепет; откъм село долитаха все по-тихи разговори, а отнейде си вятърът донасяше провлечен глас на цигулка, който се залавяше за сърцето като някоя отрупана със златиста роса бръмчива паяжина, разгъната в тихото пърхане на тополите, в плъзналата вече из браздите и задебнала в тръновите храсти мрачина.

Вървеше тя напред, без да знае какво и накъде я носи.

Въздишаше дълбоко, понякога разперваше ръце, понякога безпомощно се спираше и оглеждаше с пламнали очи, сякаш търсеше за какво да закачи измъчената си душа, но вървеше по-нататък и нижеше слаби и неуловими мисли като ония светли нишки по водата, които не могат да се хванат, защото мътнеят и се изгубват в сянката на реката. Гледаше тя в слънцето, без нищо да види, а редиците тополи, които се навеждаха над нея, й се струваха като смътни спомени… Само себе си тя чувствуваше силно, както и това, че нещо я разкъсва до болка, та й идеше да крещи, да плаче, че я подема някъде и би се заловила за ония полетели към запад птици и би хвръкнала накрай света. В душата й се набираше някаква тъй парлива сила и тъй пълна с плач, че сълзи пълнеха очите й и огньове се разливаха по тялото й. Тя късаше лепкавите израстъци на тополите и разхлаждаше с тях пламналите си уста и очи…

Понякога сядаше под някое дърво и свита, опряла лице на длани, потъваше безпаметно в себе си, като се притискаше до дънера, протягаше се и едвам дишаше…

Сякаш пролетта запяваше и в нея своята гореща песен, та и в нея нещо бушуваше и нещо ставаше, както става напролет в тия хлебородни ниви още под угар, както пее в дръвчетата, опиянени от силата на растежа, и както избуява навред, когато изгрее първото слънце…

Тя цяла трепереше, очите й пареха, а отмалелите й крака се огъваха безволно и едвам се държеха. Идеше й да плаче, да се смее, да се търкаля по избуялите меки и окъпани в хладна бисерна роса жита, ту пък я обземаше безумно желание да скочи в тръните, да се промъква през бодливи шубраци и да усети дивата и сладка болка от дращене и блъскане.

Изведнъж тя свърна назад и като чу звуци на цигулка, залетя се нататък. Хей, така се завъртяха в нея тия звукове, обзе я такава омайна сладост, че би се втурнала да танцува в навалицата на гръмналата кръчма, в тълпата, дори в пиянство, па ако ще и съвсем да се погуби, хей!…

По пътеката от гробищата към тополовия път, обляна цяла от червения пожар на залеза, вървеше някой с книга в ръка и се поспирваше под белите брезички.

Беше Яшо, синът на органиста.

Тя искаше да го погледа иззад дърветата, но той я видя.

Не успя да побегне дори, краката й сякаш зараснаха за земята, не можеше и очите си да откъсне от него; той се приближаваше усмихнат, между червените устни бляскаха зъбите му, беше строен, висок и с бяло лице.

— Като че ли не ме позна, Ягушо!

Чак сърцето й се сви от този глас.

— Как да не съм те познала!… Само че господин Яшо сега е такъв елегантен, такъв се е променил…

— Разбира се, годините си вървят… Да не си била у някои тук по края на разговор?

— Тъй само си се разходих, нали е празник. За божиите работи ли е? — пипна тя нерешително книгата му.

— Не е, за далечни страни и морета разправя!

— Божичко, за морета! Ами тия картинки не са ли свещени?

— Виж! — поднесе той книгата под очите й и показваше.

Стоеха рамо до рамо, неволно притискаха бедрата си и докосваха ниско наведените си глави. Понякога той й обясняваше и тя вдигаше пълните си с почуда очи, та го поглеждаше, като не смееше да диша от вълнение и все повече се притискаше, за да види по-добре, защото слънцето се беше спуснало вече зад гората.

Изведнъж той цял изтръпна и се поотмести.

— Мръква се вече, да си вървим! — пошепна тихо.

— Да вървим!

Вървяха мълчаливо, почти покрити от сенките на дърветата. Слънцето зайде, синкава мрачина се носеше над полята, зари нямаше днес, само дето се виждаше между дебелите дънери на тополите златисто отражение по небето.

Светът угасваше.

— И всичко истина ли е, дето е показано там? — рече тя и се спря.

— Всичко, Ягушо, всичко.

— Божичко, такива големи води, такива светове, та не може човек да повярва.

— Има ги, Ягушо, има ги! — шепнеше той все по-ниско, като я поглеждаше тъй отблизо в очите, че тя затаи дъха си, тръпки я побиха, изпъчи гърди и чакаше да я прегърне и притисне към дървото, дори ръцете й се разтвориха и беше готова да му се отдаде, но Яшо бързо се отдръпна.

— Трябва да бързам, лека нощ, Ягушо! — И той затича към дома си.

Тя остана дълго време, без да може да се мръдне от мястото си.

— Урочаса ли ме, или какво! — мислеше си тя и се мъкнеше тежко. Главата й бе някак мътна, нещо я караше да се протяга.

Мръкваше се, тук-там запалваха лампи, а из кръчмата се носеше музика и неразбрани разговори.

Тя назърна през прозорчето в осветената стая на кръчмата: насред стоеше господин Яцек и енергично свиреше с цигулката си, а пред тезгяха се клатушкаше Ямброжи и кресливо разправяше нещо на едни беднячки, като посягаше често към чашата.

Изведнъж някой я прегърна яко през кръста, та тя извика, изви се и се опита да се отърве.

— Придебнах те и няма да те пусна… ела да си пийнем малко… ела… — пошепна кметът, като не я пущаше, и я вмъкна през страничната врата в стаичката на кръчмата.

Никой не ги видя, защото беше почти тъмно вън и рядко някой минаваше по пътя.

Селото вече утихваше, разговорите замлъкваха, портите опустяваха, хората се разиждаха по домовете си, свършваха се празниците и дните на приятна забава. Делничното утро стоеше вече на прага и показваше острите си зъби в мрачините, та страх притискаше не една душа и нови грижи я връхлетяваха…

Селото заглъхна и потъна в печал, сякаш се прилепи повече към земята и се притули в онемелите градини; тук-там още седяха пред къщи, дояждаха светеното и тихо си приказваха. На друго място пък бързо се канеха да спят и припяваха молитвени песни.

Само у Плошковица беше многолюдио и шумно: бяха се събрали съседките й и разположили се на лавиците, приказваха важно помежду си. Кметицата седеше на първо място, а до нея пълната и устата Балцерековица разправяше нещо. Беше и слабата Шикорица, и вечно кресливата Бориновица, братова снаха на болния, и ковачката с най-малкото си още бозайниче дете, която разговаряше с набожната и тиха жена на помощника. Бяха и други по-първи от селото.

Седяха те горделиво и надути като квачки в полог, всички с празнични, богати вълненици, с кърпи, пуснати по липченска мода до половината на раменете, с чепци като бели дискове и гъсто набрани над челата, с щръкнали чак до ушите якички, по които всяка беше накачила всичките корали, каквито имаше. Хубаво се веселяха, лицата бързо червенееха и бликаха от доволство, оправяха внимателно вълнениците да се не измачкат и започнаха да сядат все по-близо една до друга, по-тихо да си приказват и да се одумват помежду си.

А когато дойде ковачът и каза, че се връща право от града, те вече се бяха доста развеселили. Той беше един устат, какъвто рядко ще се намери, па беше и пийнал малко и взе да измисля такива смешни работи, че те чак се превиваха от смях; къщата се тресеше, а той се смееше най-силно, та чак у Боринови се чуваше.

Веселиха се дълго, защото Плошковица на три пъти изпраща за водка у евреина.

У Боринови пък още седяха пред къщи. Ханка бе станала и седеше заедно с другите, загърната с кожух, тъй като стана хладно след залез.

Докато се виждаше през деня, Рохо им четеше от една книга, а Ханка неведнъж се вглеждаше наоколо и казваше тихичко на Южка:

— Я излез надникни към пътя…

Но нямаше никого и той чете, докато вечерта не замрачи земята, а после взе да разказва разни истории, защото им беше много интересно. Нощта ги обгръщаше, та едвам се открояваха върху бялата стена; вечерта ставаше тъмна и прохладна, звездите не бяха изгрели, глуха тишина притуляше света, само дето вода плискаше някъде и кучетата полайваха.

Натрупаха се накуп, тъй като Настка, Южка, Веронка и децата й, Ягустинка, Клембовица и Петрик бяха седнали почти в краката на Рохо, а Ханка малко по-настрана на един камък.

Разказваше той разни истории за полския народ или свещени разкази, или пък такива чудеса за света, че кой ли би ги разбрал и запомнил!

Тъй се бяха заслушали, та не смееха да дишат дълбоко, нито да мръднат от местата си, и с цялата си душа поглъщаха медените думи, както изсъхналата земя попива напоителните и топли дъждове.

А той, почти невидим за погледите, говореше с тих, тържествен глас:

— След зима настава пролет за всеки, който я чака в работа, молитва и готовност.

— Не падайте духом, защото онеправданите винаги ще победят.

— С пожертвувана кръв и с труд трябва да сеем човешко щастие и който е посеял, ще му се роди и жътва ще настане за него.

— Но който се грижи само за насъщния си хляб, той няма да седне на божията трапеза.

— Който само роптае срещу злото, без да прави добро, той по-голямо зло създава.

Дълго говори той и тъй мъдро, че не можеше да се запомни всичко, и все по-тихо и увлечено, а тъмнината го забули напълно и им се струваше, че този свещен глас излиза от земята или че е гласът на умрелите от Бориновия род, които господ в тази нощ на Възкресение е пуснал по света и сега те от старите стени на къщата, от наведените дървета, от дълбоката нощ поучават потомците си да се предпазват и опомнят.

Душите на всички се люлееха върху тези слова, които удряха в сърцата като камбани, и се понасяха в мрачни копнежи, в непонятни чудеса на бляновете.

Никой и не чу, че кучетата по цялото село се разлаяха, че някой викаше по улиците и хора се разтичаха.

— Подлесието гори! — изкряска някакъв глас през градината.

Всички изтичаха на пътя.

Истина беше: чифлишките сгради край гората бяха в огън; пламъци като червени храсти лумваха от тъмнината.

— И словото стана плът! — пошепна Ягустинка, като си спомни за Козеловица.

— Божие наказание идва.

— За неправдата, която ни стори! — се преплитаха гласове в тъмнината.

Блъскаха се къщни врати, хората и полуоблечени изтичваха на улицата и все по-голяма навалица се трупаше на моста пред воденицата, отдето се виждаше най-добре, та за кратко време се събра цялото село.

А пожарът с всеки миг растеше, чифликът беше на възвишението до гората, затова макар и на няколко километра от Липци усилването на огъня се виждаше като на длан. Върху черната стена на гората се преплитаха огнени езици и избухваха кървави кълбести облаци. Нямаше вятър и огънят се издигаше все по-високо, сградите пламтяха като борина, черен дим се издигаше на стълбове: и кървав, развихрен блясък като огнена река се разливаше в тъмнината и се люлееше вече над гората.

Поразителен рев раздра въздуха.

— Кошарата гори, няма да спасят много, че само една врата има.

— И копите пламват вече!

— Плевните са вече в огън! — викаха всички разтревожени.

Дотърча свещеникът, дотърча ковачът, помощникът, а най-сетне и кметът се появи отнякъде, но макар че беше пиян и едва се държеше на крака, започна да крещи и да кара хората да търчат на помощ.

Но никой не бързаше, само злобно ръмжене се надигна из навалицата:

— Да пуснат мъжете, тогава те ще идат да спасяват.

Не помогнаха ругатните, нито заплахите, нито дори плачливите молби на свещеника: народът стоеше невъзмутим и гледаше мрачно огъня.

— Кучешки синове, слуги на дворянина! — закрещя Кобусовица, издигнала заплашително пестница.

Та отидоха при огъня само кметът, помощникът и ковачът, но с голи ръце, защото не им позволиха да вземат от къщите нито ведра, нито дори пожарникарски куки.

— С дървета ще убием тогова, който тръгне да гаси! Смърт на такива кучета! — закрещяха жените като една.

А цялото село се бе вече събрало от най-старите до най-младите, чиито майки ги полюляваха на ръце да не плачат; мотаеха се като грамадна мрачна тълпа и малцина се обаждаха шепнешком, само ненаситно пълнеха очите си и въздъхваха, защото във всяко сърце напираше жестоко притаена радост, че за неправдата към липчани бог наказа дворянина с огън.

Огънят горя до късно в нощта и никой не се прибра в къщи: търпеливо чакаха края, тъй като цяло море от огън се преваляше над чифлика и удряше с грамадните си вълни в небето, запалените снопчета и шинди от покривите се разнасяха като кървав дъжд, а от развяваните като плащове в тъмнината червени отблясъци бяха почервенели върховете на дърветата и покривът на воденицата, пък вирът бе сякаш посипан с бледа жарава.

Откъм пожара долиташе тропот на коли, крясък на хора, рев и страшен ужас от унищожението, а селото продължаваше да стои като вкопан в земята зид и насищаше душите и очите си с мъст…

А откъм кръчмата се понесе пресипналият глас на пияния Ямброжи:

Ах ти, Мариш мои, Мариш!

Добро пиво ли ми вариш?