Владислав Реймонт
Селяни (28)

III

— Южо, наклади огъня и събери що има гърнета, налей ги с вода, сложи ги да врат, а аз ще отида до евреина за подправки.

— Ама бърже, защото току-виж, че дошъл Ямброжи.

— Не бой се, няма да дойде още в зори я, трябва първо да поприкъта черквата.

— Ами, току ще удари камбаната и веднага ще се изтърси, че Рохо ще го замести там.

— Ще успея, а ти викни на ратаите да остържат по-скоро коритото и да го довлекат пред къщи. Ягустинка като дойде, да измие чебърчетата, качетата също трябва да се изнесат от килера и да се претъркулят до вира да се накиснат; само да не забравиш да им сложиш по камък, да не ги отнесе водата. Децата не буди, нека си спят мушморочетата, да не пречат — даваше строго нареждания Ханка и като огърна с наметката главата си, изскочи бързо в ранното и доста влажно утро.

Току-що настаналият ден беше облачен, мокър и пропит с нетърпим студ; сиви мъгли се надигаха из омекналата земя и падаха като ситен и студен дъжд, хлъзгавите улици се сивееха, подгизнали във вода, в сивотата едвам се виждаха почернелите къщи, а промокрените дървета се показваха тук-там като трепетни сенки, направени сякаш от сплъстените лъскави мъгли, и се оглеждаха в едва-едва синеещия се вир; под надвисналите облаци се чуваше непрестанното тихо шумолене на капките по водата и навред бе такава киша, че божият свят едва се забелязваше. Пусто бе още.

Едва когато черковната камбана заби екливо, тук-там се алнаха премените на жените, които избираха сухи пътеки към черква.

Ханка побързваше, като смяташе, че може да срещне на завоя при черквата Ямброжи, но той още не бе излязъл. Само, както всеки ден по това време, пред вира се въртеше помъкнал на влак бъчвичка слепият кон на свещеника. Той постоянно се спираше, сполиташе из трапчинките на пътя, душеше и самичък се насочваше към водата, тъй като ратаят беше приклекнал поради дъжда при портата и пушеше цигара.

В същото време пред дома на свещеника дойде една бричка с кестеняви охранени коне, от която слезе пълен и зачервен лазновският свещеник.

„Ще изповядва, ей сега ще дойде и слупския свещеник“ — помисли си Ханка, като напразно се оглеждаше за Ямброжи, и тръгна веднага покрай черквата по още по-калния път, защото бе обграден с грамадни, потънали в сивота тополи, които се мяркаха като сенки зад изпотено стъкло. Тя замина кръчмата и сви надясно по разкаляната пътека през нивите.

Ханка смяташе, че все ще успее да навести баща си и да се поразговори със сестра си, с която, откак се пренесе у Боринови, се беше напълно помирила.

Всички бяха в къщи.

— Южка дрънкаше вчера, че тате го не бивало — започна тя най-напред.

— Е-е… само за да не помага, току се излежава под кожуха, пъшка и се оправдава с болката си — отвърна Веронка навъсено.

— Студено е у вас, та чак под колената се усеща.

Ханка потръпна, понеже покривът течеше като решето, а подът бе покрит с размачкана кал.

— Та има ли топливо! Кой ще ти донесе вършини! И имам ли сила да търча толкова далече до гората и да нося на гръб при толкова друга работа, че не знаеш коя по-напред да хванеш! Всичко самичка мога ли?

И двете въздъхнаха за своето сиротинство и самотия.

— Когато беше Стахо, чинеше ми се, че никаква полза в къщи от него, а сега познах що значи мъж. Няма ли да идеш до града?

— Разбира се, от скоро по-скоро бих отишла, ама Рохо се научил, че при тях щели да пущат чак през празниците, та в неделя ще се вдигна и ще му занеса, сиротния, малко осветено месо.

— И аз бих занела на моя всичко, но какво мога. Краешниче хляб ли?

— Не грижи се, ще натъкмя повечко, та и за двоицата да има, па заедно ще идем.

— Господ да ти заплати за добрината. Като стане време, може и да ти го отработя.

— От душа давам, не за отработване. Теглила съм и аз, та знам какво е сиромашия, знам я тая кучка как хапе, помня… — шепнеше жално Ханка.

— Цял живот човек е приятел с нея и навярно само в гроба ще й избяга. Бях прикътала някой и друг грош; мислех си: ще купя напролет някое прасе, ще го похраня и така би пораснало като за няколко злоти. Трябваше да дам десетина-двайсет на Стахо, тук грош, там два, всички изтекоха като вода, а други да прикътам не мога. Това ни е печалбата, дето и той беше заедно с другите…

— Не думай току-така, сам тръгна с другите своето да брани, и на вас ще се падне там някоя и друга морга гора…

— Ще се падне!… Трай, коньо, за зелена трева: кой си има парички, той слуша гайда, а ти, сиромахо, продавай глад и се радвай, че някога ще ядеш!…

— Какво си нямаш? — попита нерешително Ханка.

— Та какво ли имам? Това, дето евреина или воденичаря ще дадат на вересия! — завика тя, като махаше в отчаяние ръце.

— Не мога да ти помогна, колкото и да искам: нали съм на чуждо и трябва да се вардя като от псета и да гледам да не ме изтласкат из къщата… понякога от грижи и ума ми ще изскочи!

Тя си припомни миналата нощ.

— Затова пък Ягуша бълха я не хапе: не е глупава тя, живее си охолно…

— И още как!

Тя стана и обхвана с неспокоен поглед сестра си.

— Нищо особено, само дето ще си поживее, та да не й е жал; облича си се, разхожда си се по приятелки и всеки ден й е празник. Вчера, да го речем, видели я с кмета в кръчмата, седели си в стаичката, а евреина наглава не могъл да им излезе с шишенцата… Не е глупава тя да жали стария… — добави Веронка хапливо.

— Всичко си има край! — прошепна Ханка мрачно, като наместваше наметката на главата си.

— Ама това ще й остане, дето ще си поживее: умна е, кучката…

— Не е мъчно да е умен човек, когато за нищо не го е грижа! Виж какво, днеска ще колим прасето, та намини надвечер да помогнеш… — прекъсна Ханка тия горчиви размисли и си излезе.

Тя назърна при баща си от другата страна, в някогашната своя стая: старият едва се виждаше в легловището си, току попъшкваше изтихо.

— Тате, що ти е?

Тя приклекна до него.

— Нищо, щерко, нищо, само дето ме треска тресе и под лъжичката нещо страшно ме стиска…

— Защото тук е студено и влажно като вънка. Стани и ела у нас, ще понагледваш децата, че ще бием прасето. Не ти ли се яде?

— Да ми се яде!… Яде ми се мъничко… че вчера забравиха да ми дадат… ами как… и те ядат едни картофи и солчица… нали Стахо е затворен… Ще дойда, Ханко, ще дойда… — охкаше радостно Вилица, като се измъкваше из леговището си.

Пък Ханка, изпълнена с мисли за Ягна, които я пронизваха като остри ножове, се затърча бързо към кръчмата да напазарува едно-друго.

То се знае, че сега вече евреинът не искаше първом пари, а току бързаше да тегли и да мери, каквото тя поръчаше, като при това пъхаше пред очите й и нещо ново, за да я накара и него да купи.

— Давай, каквото ти казвам!… Не съм дете, знам за какво съм дошла и какво ми трябва! — смъмра го тя сериозно, без да се впуща в разговор.

Евреинът току се усмихваше, защото тя и без това навзе за десетина-двайсет злоти; взе повече водка да стигне и за празниците, па взе и хляб от фабрично брашно, няколко кифли, петнайсетина херинги, па най-сетне взе и една малка бутилка арак, та едва смогваше да носи торбата.

— Ягна може да си угажда, а аз да не съм куче? Тегля ярем като вол!

Тъй си мислеше тя на връщане у дома, но й стана жал за излишния разход и ако не я беше срам, дори би върнала арака на евреина.

Страшна шетня свари тя у дома. Ямброжи се грееше край огнището и пущаше по свой обичай шеги към Ягустинка, която изваряваше съдовете, та пара бе изпълнила цялата стая.

— Чаках те, преди да ударя камбаната по чутурата на шипарчето!

— Па много си побързал!

— Рохо ме замества при одеждите, Валек поповия ще помага на органиста, а Магда ще премете черквата. Всичко наредих само да си устоя на думата пред тебе. Поповете чак след закуска ще захванат да изповядват. Ама па студено ли е днеска, чак до кокалите пронизва! — извика той жално.

— В огъня се заврял, от студ се оплаква! — зачуди се Южка.

— Щуро-о, отвътре ми е студено, та чак дървения ми крак е изтръпнал.

— Ей сега ще ти приготвя разгревка. Южо, накваси по-скоро херингите.

— Дай каквито и да са, само с повечко водка да се залеят, та хубаво да им се изтегли солта.

— Пак ти както си знаеш. Ако ще среднощ да задрънкат чаши, готов си да станеш и да пиеш — забеляза ядовито Ягустинка.

— Имаш право, бабичко, но струва ми се, че езикът ти премлясва някак, та и на тебе ти се иска да го потопиш във водка, а? — смееше се той, като потриваше ръце.

— Ти, дъртако, да не смяташ, че ще ме надпиеш!

— Нещо на хората не им се ходи на черква — прекъсна разговора им Ханка, много недоволна от тия надумки за водката.

— Има време. Ще се съберат, ще се залетят презглава да изтърсят греховете си.

— Малко да се поотпуснат, па нещо новичко да чуят и нови грехове да наберат…

— Момите още от вчера се готвеха — изписка отнякъде Южка.

— То се знае, като ги е срам пред нашия си свещеник — добави Ягустинка.

— Бабичко, време е да коленичиш в притвора на черквата, па да заброиш броеницата и да се покаеш, а не да одумваш другите — рече старият.

— Ще чакам, та и ти да седнеш до мене, кривчо неден!

— Рано е за мене, първо ще ти бия камбаната и ще те почукам с лопатата, па тогава…

— Не се закачай, че ме хващат! — изръмжа тихо Ягустинка.

— Ще препреча патерицата си и не ще можеш ме ухапа, па жалко и за зъбенцата ти, за последните…

Ягустинка подскочи от яд, но нищо не отвърна, тъй като в това време Ханка наливаше чаша водка и черпеше, а Южка принесе херингите. Той взе една от рибите, удари я о дървения си крак, олющи кожата й, понагря я на въглените и сладко я изяде.

— Стига шеги! Хайде на работа, ей, човеци! — извика той изведнъж, като хвърли кожуха, запретна ръкави, понаточи още ножа на брусчето, взе от ъгъла дебелия кол, с който мачкаха картофи за свинете, и бързо излезе вън.

Излязоха всички с него, а той и Петрек извеждаха из кочината шипарчето, което силно се противеше.

— Коритото за кръвта, хайде бързо! — извика той.

Веднага донесоха коритото, шипарчето се чешеше о един ръб и тихо поквикваше…

Всички застанаха наоколо и гледаха мълчаливо белите му хълбоци и тлъстия увиснал корем, намокрени хубавичко, защото дъждът ръмеше все по-гъсто и мъгли падаха в градината. Лапа току лаеше и обикаляше оттук-оттам. Някакви жени се изправяха до портата й няколко деца се накачиха по плетищата и гледаха с любопитство.

Ямброжи се прекръсти, взе малко отстрани кола и заобиколи шипарчето. Изведнъж той се спря, замахна, наведе се тъй силно настрани, та чак копчето на огърлето му се откопча, изсили се и докато види човек, удари шипарчето по главата между ушите. То падна с квик на предните си крака и той повтори с двете ръце, от което шипарчето се завали на едната си страна и зарита. Тогава той скочи, седна на корема му, ножът светна и се заби чак до чирена в сърцето му.

Сложиха корито, швирна кръв като из църкало чак до стената на кочината, шумно се застича по нея и вдигаше пара като вряла вода.

— Чиба, Лапа! Я го гледай: ще му се, проклетника, ами нали е пост! — обади се Ямброжи най-сетне, като отпъждаше кучето и тежко дишаше. Беше се поизморил.

— В пруста ли ще го парите?

— В стаята ще внеса коритото. Нали трябва да го окачим, за да го очистим.

— Мислех си, че в стаята е тясно.

— Ами от другата страна, на свекър ти, там е широко, няма да попречи на стария… Само че по-бързо, доде е топло, по-лесно се скубе! — даваше той заповеди, като скубеше по-дългата четина от гърба на прасето.

За късо време шипарчето бе попарено, оскубано, измито и висеше в Бориновата стая, разпънато на една кобиличка, която бе вързана за гредата на потона.

Ягна я нямаше. Тя още сутринта отиде в черква и никак не се надяваше за това, което ставаше. А старият, както обикновено, лежеше в леглото, втренчил нейде безчувствения си поглед.

Всички работеха тихо, като често поглеждаха към болния, но улисани твърде много в шипарчето, скоро го забравиха, тъй като той дори и не мърдаше. Те не се излъгаха в шипарчето, защото откъм гърба си имаше цели шест пръста дебела сланина и чудо сало.

— Опеяхме го, откарахме го, сега трябва и с водка да го попрелеем! — рече Ямброжи, като миеше ръце над коритото.

— Хайде, елате да похапнем, все ще се найде нещо и за пиене.

Разбира се, че преди да се залови с картофите и борша, Ямброжи пийна здравата, но яде малко и скоро се зае за работа, като хокаше този-онзи, особено Ягустинка, с която работеше заедно, защото и тя разбираше от солене и уреждане на месо.

И Ханка помагаше, колкото можеше, а пък Южка се залавяше с каквото й падне, само и само да се намира в къщи при шипарчето.

— Помагай да товарят тор и да го превозят по-скоро, защото ми се чини, че тия мързелани днеска не ще свършат — викаше й Ханка.

Разбира се, Южка недоволна тичаше по двора и изливаше всичкия си яд на ратаите, та крясъците й постоянно се чуваха — ами как!… Пъдеше я, а в къщи ставаше все по-шумно, защото всеки миг дохождаше някоя съседка, заприказваше се за това-онова и като съглеждаше увисналото шипарче, разперваше ръце и захващаше угласом да се чуди: такова голямо, тъй охранено, каквото и воденичарят, и органистът не е имал.

Ханка беше много радостна от това, гордееше се, че коли шипарче, и макар че снощи й беше възжал за водката, но нямаше как, трябваше, такъв си беше обичаят у богатите на тоя празник; тя черпеше, подаваше за мезе хляб и соя и слушаше зарадвана похвалните думи, па и разговаряше доста, защото една излезе, а вече други очукваха пред входа калните си обувки, сякаш на минаване край черква се отбиваха на къса молитва или като на служба на голям празник прииждаха, и деца доста се пречкаха из ъглите, па и по прозорците назъртаха, та Южка често трябваше да ги отпъжда.

Неочаквано и в селото наставаше движение. Все повече хора цапаха из улиците, ту коли от други села трополеха една по друга; покрай вира се червенееха като в шествие женски премени, нали народът тръгваше на изповед, без да гледа нито лошите пътища, нито кишавото, неприятно и тъй променливо време: час по час преваляваше и ту топъл вятър повяваше през градините, ту се силеше едра като булгур суграшица, па настана и такова време, че и слънцето се показа през облаците и като със злато заля света — както впрочем се случва в ранна пролет, когато времето по своята причудливост прилича на момиче, у което и смях, и плач, и радост, и скърби поред нахлуват в главата му, та и то само не може да разбере що става с него.

У Ханкини, разбира се, никой не обръщаше внимание на времето, а работата и приказките продължаваха, та пукот идеше. Ямброжи тичаше здравата, подканяше другите, подхвърляше по обичая си шеги, но понеже трябваше наскоро да понаобиколи черквата и да види дали всичко отива, както трябва, току се оплакваше, че му е студено, и викаше за разгревка.

— Настаних поповете, отрупах ги с народ, та чак до пладне няма да се мръднат.

— Ех, лозновския поп не ще издържи дълго. Казваха, че икономката му час по час трябвало да му поднася гърнето!

— Пази се, бабетино, остави поповете на мира! — рече той на Ягустинка, тъй като не обичаше така да се приказва.

— А за слупчанския казват, че всякога, когато изповядва, държи в ръката си шишенце с ливанто и току го поднася до носа си, защото народът му вонеел, и след всякого, като го изповяда, разветря лошия въздух с кърпичката и кади тамян…

— Затваряй, си устата, със свещениците не се закачайХанка също тъй недоволна от бръщолевенията на Ягустинка.

— Там е от съмнало, прислугва на литургията и реди там, каквото трябва.

— А къде е Михал?

— Отишъл с малкото органистовче на Жепки да събират дажбина.

— С гъска оре, пясък сее — на такива все добре е^[1] — въздъхна Ямброжи.

— Така си е, най-малко по едно яйце на глава получават…

— А за поменици по три гроша отделно на човек си взима. Гледам, всеки ден мъкнат някакви торби с нещо. Само яйца миналата седмица продаде шестстотин и шейсет чифта — рече Ягустинка.

— Когато стана у нас органист, пеша пристигна с едно вързопче, а сега не можеш го изнесе с четири чифлишки коли.

— Органист е повече от двайсет години в Липци, енория голяма, работи, труди се, пести, спечелил си е човека — обясняваше Ямброжи.

— Спечелил! Скубе народа, каквото вече може, а преди да направи някому някоя услуга, току гледа в ръцете му. Взема по трийсет злоти за погребение, задето ще поблее на латински и ще посвири малко на органа.

— Все пак си е учен той по своята част и неведнъж трябва доста да си поблъска ума!

— То се знае, че е научен къде по-тънко да блейне и къде по-дебело и как да излъже.

— Друг на негово място би всичко пропил, а този учи сина си за свещеник.

— От това и чест, и ползица ще има! — добавяше заядливо старата.

Те прекъснаха на най-хубавото място, защото влезе Ягуша и застана като вкопана на прага.

— На шипарчето ли се чудиш? — засмя се Ягустинка.

— Не може ли да го очистиш в своята стая! Ще ми измърсиш съвсем моята — рече тя и цяла почервеня.

— Имаш време, ще си почистиш! — отвърна студено и натъртено Ханка.

Ягуша се засили напред сякаш за караница, но остави, завъртя се само по къщи, взе броениците от разпятието и като покри разпръчканото легло с някаква покривка, излезе, без нито дума да каже, макар че устните й трепереха от сдържан яд.

— Да беше помогнала малко, толкова работа има!… — й рече в отвода Южка.

Тя й отвори една уста тъй ядосано, че дори дума не можеше да й се разбере, и хукна като побесняла. Витек излезе да види и каза, че отишла право у ковача.

— Нека иде, ще се пооплаче и ще й олекне!

— Пак ще има война помежду ви! — забеляза по-тихо Ягустинка.

— Ами нали живея все във война! — отвърна Ханка спокойно, ако и да бе развълнувана, защото си знаеше, че всеки миг може да дотърчи ковачът и без люта караница няма да се размине.

— Ей сега ще долетят! — пошепна съчувствено Ягустинка.

— Не бой се ти, няма да им се уплаша — рече тя с усмивка.

Ягустинка чак клатеше глава от почуда и разменяше погледи с Ямброжи, който тъкмо свършваше работата.

— Ще ида до черквата да ударя камбаната за обед и веднага ще се върна да обядваме! — рече той.

Той се върна скоро и каза, че свещениците вече обядват, че воденичарят им изпратил кош риба и че след обед пак ще изповядват, защото много народ още чакал.

След като обядваха набързо, но ячко си попийваха, защото Ямброжи току се ожалваше, че водката била слаба за такива пресолени херинги, те пак се заловиха на работа.

Тъкмо Ямброжи разсичаше шипарчето и изрязваше месо за колбаси, а Ягустинка нарязваше сланината и грижливо я посоляваше върху направена от врата маса, и ковачът влезе тичешком.

По лицето му личеше, че едвам се въздържа.

— Не знаех, че си купила толкова голямо шипарче — започна той хапливо.

— Купих си и както виждаш, редя си го!

Обзе я малко страх.

— Хубаво шипарче, дала си трийсетина рубли…

Той разглеждаше внимателно месото.

— И сланина дебела има, рядко ще намериш такава! — зесмя се Ягустинка и поднесе пред очите му една пласа сланина.

— Е… не тъкмо трийсет съм дала, ама! — отвърна с присмех Ханка.

— Бориновото шипарче! — избухна изведнъж той, като не можеше вече да сдържа яда си.

— Виж го ти колко е умен: дори по опашката позна чие е! — подбиваше се Ягустинка.

— С какво право си го заклала! — завика той ядосано.

— Стига си викал, тук не е кръчма! С такова право, че Антек поръчал по Рохо да го заколя.

— Как може Антек да се разпорежда тук? Да не би това да е негово?

— Разбира се, че е негово!

Тя беше уверена в себе си и събра сили за война.

— Това е на всинца ни!… Скъпо ще ви излезе!

— На тебе няма да даваме сметка!

— А на кого? В съд ще ви дам!

— Да мълчиш, затваряй си устата, че болния тук лежи и всичко е негово…

— Но вие ще го ядете.

— Разбира се, че на вас няма да дам и да помиришете.

— Ще дадеш половината и никакви разправии няма да имаме — пошепна той меко.

— Насила и кокал няма да получиш.

— Тогава с добром ще ми дадеш ей тая четвърт и тая пласа сланина.

— Ако каже Антек да ти дам, ще ти дам, а без негова заповед — ни кокалче…

— Побесняла е тази жена!… Шипарчето да не е на Антек? — И той пак пламна от яд.

— На баща му е, все едно, че е на Антек, щом стария е болен. Той ще се разпорежда тук наместо него и той каквото каже, това ще да е. А после, каквото бог даде…

— Той да разпорежда в затвора, ако му позволят… Щом му харесва да управлява имот, ще го замъкнат във вериги в Сибир и там ще управлява — викна той разпенен.

— Него да оставиш на мира!… Може и да го замъкнат… но и тогава няма да хапнеш от нивиците, та ако ще зарад това и още по-голям предател за народа да станеш! — приказваше тя зложбо, раздрусана от внезапен страх за мъжа си.

На ковача чак краката затрепераха, а ръцете му се затресоха и заудряха по дрехите; той почувствува страшно желание да я хване за гърлото, да я повлече по стаята и да я срита, но още се въздържаше: имаше хора. Само хвърляше към нея яростни погледи, без да може дума да продума. Но тя не се уплаши, а взе ножа, с който режеха мекото, и тъй бързо и презрително го погледна, че той приседна на раклата, свиваше цигара и разглеждаше със зачервени очи по къщи, като си мислеше нещо и правеше някаква сметка, защото бързо стана и рече смекчено:

— Я ела отвъд, ще ти кажа нещо да се помирим.

Тя отри ръце, тръгна и остави вратата напълно отворена след себе си.

— Не ща да се карам, ни съдя с тебе — почна той, като палеше цигарата си.

— Па и нищо няма да спечелиш от мене!

Тя пак се успокои.

— Още нещо говори ли дядо вчера?

Той беше вече добър и й се усмихваше.

— Нищо… лежа си спокойно, както и днеска си лежи…

У нея се събуди подозрително внимание.

— Шипарчето, глупости, дребна работа, заколете си го и си го изяжте, ваша воля… нищо не губя от това аз. Неведнъж човек брътви, а после съжалява. Не навивай на пръст това, дето рекох! За по-важна работа идвам сега… Знаеш, разправят из селото, че дядо ще да има скрити из къщи доста пари… — Той спря и впи поглед в лицето й. — Заслужава си да се потърсят, че, не дай боже, нещо смърт, ще изчезнат някъде или пък някой чужд човек ще ги пипне.

— Нима ще каже къде ги е скрил!

В очите й имаше дълбока непроницаемoст.

— На тебе той всичко ще каже, само добре да го подхванеш.

— Стига да му се върне разума, ще се поопитам…

— Само че умната и много-много да не приказваш, ако се намерят парите, само двамата да си знаем. А намерили се нещо повечко, тогава по-лесно ще откупим и Антек от затвора… пък и защо да знаят другите?… Ягна си има доста приписано… па може, ако има пари, и с нея да се съдим и да й вземем приписаното. А пък на Глежа малко ли изпращаше във войската! — шепнеше той и се навеждаше към нея.

— Истина казваш… то се знае… — заекваше тя, като се пазеше да не се издаде с нещо.

— И тъй смятам, че някъде из къщи ще да ги е скрил… ти как мислиш?

— Знам ли, като не ми е загатнал ни думица?…

— За житото ти говореше той нещо вчера… не помниш ли? — подсказваше той.

— Истина, че казваше нещо за сеяне.

— И за каците казваше — припомни той, без да снема поглед от нея.

— Как не, нали житото за посев е в каците! — рече тя, като че ли не се сещаше.

Той изпсува тихо, но сега все повече се уверяваше, че тя знае нещо; това прочете по нейното затворено лице и по твърде притаените й и тревожни очи.

— Пък да не седнеш да разправяш какво съм ти говорил…

— Да не съм от тия, дето тичат да разнасят новини из село?

— Само предупреждавам де… Но добре да си отваряш очите, че щом веднъж му светне в паметта, всеки миг може съвсем да му просветне…

— Ех… само по-скоро да дойде това…

Той хвърли веднъж-дваж мазния си поглед към нея, подръпна мустаци и излезе, изпроводен от пълните й с приятен присмех очи.

— Юда, кучето проклето, разбойник!

Тя кипна от омраза и направи няколко крачки след него; защото не за пръв път й хвърля в очи заплашвания, че ще изпратят Антек в Сибир и ще го впрегнат да работи непосилна работа.

Наистина тя не му вярваше напълно и разбираше, че всичко туй й дрънка, за да я разтревожи и по-лесно да я изгони от къщи.

Но въпреки това страшна тревога я разяждаше за Антек. И неведнъж, където и както можеше, се допитваше какво наказание може да му наложат и със скръб разбираше, че без нищо няма да мине.

— Що е право, родния си баща е бранил, но е убил горския, разбира се, ще го осъдят, ами как…

Тъй казваха по-умните и всеки другояче обясняваше, че тя не можеше да разбере къде е правото. Адвокатът в града, до когото я изпрати с писмо свещеникът, й каза, че може да бъде и тъй, и тъй: и съвсем зле, и по-добре, само пари да се не жалят и повече търпение. А най-много я тревожеха в село, защото ковачът постоянно дрънкаше своите измислици и всички настройваше, както си искаше.

Та не е чудно, че и сега думите му паднаха като камъни на сърцето й. Краката й отмаляваха при работата, не можеше да приказва, така я беше притиснал страхът; на това отгоре, като си отиде той, дотърча и Магда и седна при болния, божем да го брани от мухи, каквито нямаше, и следеше всичко най-внимателно.

Но, види се, скоро й омръзна това и тя си предложи услугите да й помага в работата.

— Не се труди, ще си свършим и сами, малко ли е твоята в къщи?

Ханка каза това с такъв глас, че Магда се отказа и само плахо се обаждаше понякога, понеже и по природа си беше несмела и мълчалива.

Привечер Ягуша се яви пак, но вече с майка си.

Те поздравиха, като че си живееха в най-голямо съгласие, тъй приятелски и благосклонно, че направи дори впечатление на Ханка; и тя, макар че им отвърна по същия начин, па не жалеше ни добрите думи, нито водка да ги почерпи, все пак беше нащрек. Но Доминиковица не прие чашата.

— Страстна неделя е! Как ще ти пия водка!

— Не е в кръчма, па и има за какво… не е грехота! — оправдаваше се Ханка.

— Човек е готов да се отпуща и всякога търси как да се оправдава…

— Пийни за мое здраве, господарко, аз не съм органист! — викна Ямброжи.

— Само шише да дрънне, и те грабват дяволите! — промърмори Доминиковица, като се тъкмеше да прегледа главата на болника.

— Хе… Едного камбанката кара да се бие в гърдите, а пък други звънтенето на шишето кара да посяга за чаша…

— Лежи си сиротния, лежи си и нищо не знае що става по божия свят! — жално завика Доминиковица над Борина.

— Нито ще си хапне колбаси, нито водка ще си пийне! — продължи в същия тон и страшно подигравателно Ягустинка.

— На тебе само подигравки са ти в главата! — скара й се ядовито Доминиковица.

— Е, та? С плачове ли ще се махне злото? Това ще ми и остане, дето ще си се посмея.

— Който сее зло, скърби нека жъне и да се покайва!…

— Не току-така казват, че Ямброжи, ако и да слугува в черквата, ама е готов и с дявола да се сприятели, само и само да се поотпусне, да си похапне и попийне! — рече тържествено Доминиковица, като го измери със строг поглед.

— Само онзи може да бъде приятел с дявола и да се противи на доброто, който не знае каква отплата го чака после добави тя по-тихо, сякаш заплашваше.

В стаята настана мълчание. Ямброжи се завъртя ядосано, но сдържа в себе си острия отговор, защото знаеше, че свещеникът щеше да научи още утре след служба всяка казана от него дума; ненапразно Доминиковица все в черквата висеше… Па и другите се сгърчиха под кукумявските й очи, дори упоритата Ягустинка тревожно млъкна.

Как не, цялото село се боеше от нея; мнозина навярно са почувствували върху себе си силата на злите й очи, на мнозина бяха замаялите главите или се бяха разболели от уроки.

Работеха те тихо и с тревожно наведени лица; само нейното бяло, сякаш от избелен восък и набраздено лице се носеше по къщи. Тя също не се обаждаше, а се зае заедно с Ягна да помага. И помагаха тъй усърдно, че Ханка не смееше дори да им забрани.

И понеже поповият ратай повика Ямброжи в черквата, другите останаха сами и чевръсто нареждаха месото и брусовете сланина в чебърчетата и в качето.

— В отсамната страна в килера ще е по-хладно за месото, по-малко се пали огън в нея… — нареди старата и започна да мести с Ягуша съдовете.

Това стана тъй бързо, че докато Ханка да се противопостави, докато се сети, те вече наслагаха всичко в килера, а тя много ядосана запренася бързо каквото беше останало към своето отделение, като повика на помощ и Южка, и Петрек.

На мръкване, когато вече запалиха лампата, се заеха да правят колбаси, кървавици и дебела пача. Ханка режеше месото някак мрачно и ядосано, не беше й още преминало.

— Няма да го оставя в оня килер, та да го излапа или да го изнесе! Да има да взима! Врачка ниедна! — пошепна тя най-сетне през зъби.

— Утре, когато отиде в черква, тихичко да пренесеш всичко в твоя килер и туйто! Няма да ти го отнеме я! — съветваше я Ягустинка и тъпчеше месото в дългите черва, които като червени и тлъсти змии се виеха по масата, и час по час ги окачваше на една върлина над огнището.

— Нека се опита! Наговорили са се и затова дотърчаха!

Тя не можеше да се успокои.

— Докато се върне Ямброжи, колбасите ще бъдат готови… — подговаряше старата.

Но Ханка млъкна, заета с работа и главно с мисълта как да отнеме онази сланина и бутовете.

Огънят пращеше на огнището и тъй хубаво гореше, че в цялата стая бе червено, в големите гърнета клокочеха разни неща, с които пълнеха червата, а децата нещо тревожно вдигаха врява над нощвите с кръвта.

— Божичко, прималява ми чак от тия сладки миризми! — въздъхна Витек, като поемаше с нос.

— Стига си душил, да не огребеш барем ти нещо! Върви да напоиш кравите, турни им сено и им нарежи слама за нощес… Късно е вече! Кога ще свършиш всичката работа?…

— Ей сега ще дойде Петрек, самичък не ще мога да свърша всичко…

— А той къде отиде?

— Не знаеш ли?… Помага отвъд на ония!

— Що? Петрек! Върви по-скоро да наредите добитъка! — викна Ханка изведнъж тъй силно в отвода, че Петрек тутакси изскочи на двора.

— Пък ти се размърдай и сама си ошетай стаята!… Я я виж ти нея!… Дворянка такава, пази си ръчичките, та слуги да й работят! — викаше тя, ядосана до последна степен, и в същото време изтърсваше на масата гърнето с череп дроб и други вътрешности, които вдигаха пара. Изведнъж вън затропа някаква кола и звънче зазвънтя.

— Свещеникът причастие отива при някого! — обясни Билица, който влезе тъкмо в тия миг.

— Кой ли пък ще се е разболял? Не сме чули!…

— Зад кметовата къща отмина! — кресна през прозореца задъхан Витек.

— Все ще да е у някой от безимотните…

— Па може и у вашите, у Причековите, само там има мъже…

— Ами, здрави си бяха те: такива кучета нищо не им става — шепнеше Ягустинка, но макар че не живееше добре с децата си и постоянно ги разкарваше по съдилища, се разтрепера.

— Ще се попроветря малко и ей сега ще се върна…

И тя бързо излезе.

Но мина доста от вечерта и Ямброжи се върна, а тя не дойде; старият казваше, че повикали свещеника за Агата, Клембовата роднина, дето се бе върнала в събота от просия.

— Как, тя не е ли у Клембови?

— Като че ли у Козелови или у Причековите се е прибрала да умре.

Само това си и пробъбраха, понеже бяха страшно заети с работа, която и без това беше много изостанала, защото Южка, па и самата Ханка час по час ставаха да изтичат на двора около вечерните грижи за добитъка.

Вечерта бавно минаваше, страшно се удължаваше и дотягаше, пък настана и една тъмница, та в очите да бръкнат на човека, няма да види. Студен дъжд започна да шиба, вятърът току блъскаше по стените и газеше градините, та овошките с шум се удряха в тъмнината, а понякога се втурваше в комина, та главните чак изскачаха от огнището из стаята.

Привършиха работата почти преди полунощ, а Ягустинка не се върна.

— Вали, па и кално е, та не й се е щяло да се лута пипнешком! — мислеше си Ханка, като поглеждаше навън, преди да си легне.

Наистина то беше едно време, че кучето да ти е жал да изгониш вън; виелица — чак покривите трещяха; по мътното небе се търкаляха сиви, нагизнали, пропити от дъжд облаци, във висините никаква звездица, никаква светлинка по къщите, изчезнали напълно в нощта. Селото отдавна спеше, само вятърът брулеше по полята, бореше се с дърветата и прегръщаше със свирене водите на вира.

Веднага след работа си легнаха да спят.

Ягустинка се яви чак на сутринта, но мрачна като някой разкалян, ветровит и студен ден; понагря само ръцете си в къщи и веднага отиде в плевнята да избира картофи, че бяха вече извадени из ровниците и седяха на камара.

Тя работеше почти сама, тъй като Южка често оставяше пробирането и отиваше да товари тор, който Петрек изкарваше бързо още от зори; Ханка го беше хубаво нахокала, защото вчера се много размайвал и не можал да изкара всичкия. Затова и той бързаше и подканваше живо другите, хокаше Витек, конете шибаше с камшика и така ги караше, че калта пръскаше наоколо.

— Проклетник такъв, на добичетата си изкарва сега! — рече старата, като замеряше по гъските, които на цяло стадо се бяха натрупали на тока, кълвяха картофите и неприятно гъготеха. После Южка я заприказва, но тя не се обади: седеше като немтур и грижливо криеше под дръпната над челото наметка зачервените си очи.

Ханка дойде да ги види само веднъж и следеше към къщи дали Ягна няма да излезе, та да пренесе месото у себе си и да претършува каците с житото, но като на проклетия Ягна не мърдаше никъде от къщи и понеже Ханка не можеше да се сдържи, току влизаше да повиди болния и като се заприказва веднъж за нещо, влезе в килера.

— Какво търсиш? Знам аз кое къде е, ще ти кажа! — викна Ягна, като вървеше след нея, когато оная току-що бе заровила ръцете си в житото, но парите можеха да бъдат по-дълбоко, на дъното…

Тя бързо разбра, че Ягна я следи, и по неволя се отказа от това и отложи своя замисъл за по-удобно време.

„Трябва да взема да приготвям подаръците“ — помисли си тя, като поглеждаше жално окачените на пръта колбаси; защото у Боринови и у другите по-първи стопани беше обичай, който заколи свиня, още на сутринта да разпрати по парче колбаса или от другото месо на най-близките си роднини, па и на някои от приятелите.

— То се знае, че не ти се ще, но трябва да дадеш, да не кажат хората, че ти се свиди… — рече ненадейно Вилица, като напълно отгатна нейната жална загриженост.

Затова, макар и да й се свидеше, тя с дълбока въздишка се зае да разпределя в чинии и панички, като често сменяваше по-малките парченца с по-големи или притуряше на някои парче от кървавицата, или отново отнимаше, докато най-сетне, измъчена и съсипана, извика на Южка:

— Премени се да го разнесеш по хората…

— Божичко, толкова много!…

— Няма какво да се прави, като трябва! Човек без човек не може! Тези по-дългите носи на стринка си. Тя ме гледа като разбойник и мърмори, ама какво да се прави. Това в чинията на кметови — мръсник е той, ама бяха приятели със свекъра и може нещо да помогне. Цяло черво кървавица и една рибица — на Магда, на ковачите… да не лаят, че сами ядем прасето. Истина, то не ще им затикне съвсем устата, но по-малко ще се заяждат… На Причековица ей тая колбаса: горда е тя, надута и устатница, но първа се отнесе приятелски… На Клембовица това последното…

— На Доминиковица не изпращаш ли?

— Най-после, след пладне… разбира се, че трябва… тя е като рядко лайно: не хвърляй камък в него и по-отдалече минавай. Разнасяй едно след друго, па да се не заприказваш с момичетата, че работа чака.

— Дай и на Настка, те са толкова бедни, че и за сол дори нямат — помоли я Южка тихо.

— Нека дойде, ще й дам. Тате, земи за Веронка, вчера щеше да намине…

— Повика я воденичарката надвечер да почистят стаите, навярно гости ще имат по празниците.

И той дълго още мънка новини, но Ханка, като изпрати Южка, се облече малко по-топло и изтича да помага на Ягустинка и да хока ратаите.

— Чакахме те за вечеря — започна Ханка, учудена от нейното мълчание.

— Ех… навечеряха ми се там очите, та и днеска чак под лъжичката ме боли.

— Агата като че ли се е разболяла?

— То се знае, у Козелови дочаква края си, сиротата.

— Как, не лежи ли у Клембови?…

— За роднина признават, който няма нужда от нищо или който дойде с пълни ръце; на другите, ако ще би и най-близки да са, само насъскват псетата…

— Ти пък! Нима ще вземат да я изгонят!

— Ех, довлякла се в събота у тях и още през нощта се разболяла… Казват, че Клембовица й взела пуховия юрган и почти гола я изпъдила…

— Клембовица! Не може да бъде, такава добра жена, само така си дрънкат хората.

— Не съм го измислила, казвам това, що съм чула…

— И сега лежи у Козеловица! Никой не би се надявал, че е такава милостива!

— За парата и поп е милостив. Козеловица взела от Агата двайсет злоти готови пари, затова ще я гледат, докато умре, нали старата всеки ден очаква края си. Погребението си е отделно, па старата, ако не днеска, утре ще свърши, няма… няма дълго да чака…

Тя изведнъж млъкна и напразно се силеше да задържа хлипането си.

— Що ти е, да не си и ти болна? — питаше я Ханка със съчувствие.

— Наядох се толкова много с хорска беда, че не мога вече да трая. Човек не е камък, бори се, ако ще би дори и със злина срещу цял свят и пак не може да се уварди. Дойде време, че повече не може да издържи човек и душата му като жалък пясък се разсипва.

Тя се унесе в плач, дълго се тресе и изтриваше шумно носа си, докато заприказва пак с болка, та думите и капеха като горчиви парещи сълзи в душата на Ханка.

— И няма край това човешко зло. Седнах при Агата, когато свещеника си беше заминал, и току долетя отвъдната Филипковица, развикала се, че най-старата й дъщеря умира… То се знае, че отърчах… Божичко, в къщи като ледница… Прозорците затъпкани с гушки слама… в къщи едно легло, а другите се тъпчат в слама като кучета… Не умря момичето, само тъй отглади я свило… картофите им се свършили, юргана вече продали… всяка четвъртинка булгур изпросват от воденичаря, никой не им дава на вересия, нито пък назаем… кой ли ще им даде? Няма спасение, нали Филип заедно с другите е затворен… Едва си излязох от тях, и Гжегожовица ми каза, че Флорка Причекова родила и има нужда от помощ… Долни хора са и зло ми правят, макар да ми са родни деца… отбих се, не е време да се помни злото… Но и там бедата не по-зле се озъбила; изналюпили се пилета, Флорка болна, нямат ни грош и помощ отникъде… ниви ядат ли се… няма оки ядене да им сготви, нивите седат неорани, макар че е вече пролет. Нали и Адам, както и другите, е в затвора… Ротила е момче като кремък здраво, само да се отчува, че Флорка е изсъхнала като треска, няма ни капка мляко в гърдите си, а кравата още не се е отелила… И навсякъде е така, а у безимотните какво е, то се не изказва… Ни има кому да работят, ни откъде пара да изкарат, ни кой да им помогне с грош… Да би помогнал господ поне да си измрат от лека смърт, да се не мъчи тоя най-беден народ.

— У кого ли пък в селото прелива? Всякъде беда и мъка на сърцето.

— Ех, и заможните стопани имат големи грижи… един мисли с какво по-хубаво червото си да натъпче, друг кому би могъл да даде пари с по-голяма лихва, ама никой се не погрижва за сиромашта, та ако ще би тя да умира като куче под плета… Боже мой, в едно село живеят, плет ги дели, а никому това не разваля съня… То се знае, всеки оставя на Исус Христос да се грижи за сиромашта и всичко стоваря на божията воля, а сам гледа да угоди на корема си с пълна паница и с топъл кожух да закрие ушите си, за да не чуе скимтенията на гладните…

— Какво да се прави? Кой ли пък има толкова, че да помогне на всички сиромаси?

— Който не иска, той знае как да се оправдае! Не казвам за тебе, ти не си на свое и знам добре как ти е тежко, но има, има такива, които биха могли да помогнат: та воденичаря, та свещеника, та органиста, та други…

— Да има някой да им спорече, може би ще се смилят… — обясни Ханка.

— Който има сърце, той сам ще чуе виковете на гладните, не трябва да му се вика от амвона за това! Моля ти се, много добре знаят те какво става с бедния народ, нали от тая човешка беда са охранват те и от нея дебелеят… За воденичаря сега е жътва, макар че още е далеко до ново жито: на върволици вървят хората към него за брашно и булгур — било за последния си грош, било на вересия, за отработване или пък с хубава лихвица, па ако ще и завивката си да продадеш на евреина, че трябва да се яде…

— Така си е, никой даром не дава…

Припомни си Ханка своята неотдавнашна сиромашия и тежко въздъхна.

— Постоях при Флорка до късно, насъбраха се жени и заразправяха какво става низ село, казваха…

— Но имя отца и сина! — извика изведнъж Ханка и скочи на крака, защото вятърът тъй силно тресна вратницата, та чудно как я не разби. Тя я отвори с мъка и я подпря яко с колове.

— Здравата духа, само че е някак топъл вятъра, да не би да докара дъжд?

— И без това колите до осите потъват из нивите.

— Няколко дена хубаво слънце и веднага ще изсъхне, пролет нали е.

— Поне да започнем да садим пред празниците!

Тъй си попродумваха те от време на време, заети в работа, докато млъкнаха напълно, само тупкането на пробираните картофи се чуваше, защото хвърляха ситните на един куп, а нагнилите на друг.

— Ще има с какво да се похрани свинката, па и на кравите ще има да се забърка…

Но Ханка като че ли не чуваше; тя мислеше само как би могла най-сръчно да се добере до парите на свекъра си, само понякога поглеждаше през вратнята навън, към раздърпваните и размятани от вятъра дръвчета. Разкъсани сини облаци се носеха като разхвърляни по небето снопи, а вятърът все повече се усилваше и някак тъй силно духаше отдолу, че сламеният покрив на къщата настръхваше като четка. При това се носеше един постоянен влажен хлад, силно пропит с миризма на тор, който товареха от торището. На двора беше почти пусто, само сегиз-тогиз преминаваха разчорлени кокошки, подгонвани от вятъра, гъските седяха на завет зад плета над гъсетата си, които тихо пиукаха; често се появяваше с празна кола Петрек, обръщаше я, заставаше право спроти тока, плесваше с ръце, хвърляше хлъпка сено на конете и като натовареше заедно с Витек и подпираше на изровените места колата, откарваше я към нивата.

Понякога пък дотичваше Южка, оживена, зачервена, задъхана, развълнувана от разнасянето на колбасите, и бърбореше:

— Занесох на кметови, сега ще изтичам до чичови… в къщи си бяха, белосват вече за празниците, тъй благодариха, тъй благодариха…

Тя разправяше надълго и нашироко, макар че никой не я питаше, и пак политаше низ село да носи предпазливо увитите с бели кърпи паници с подаръците.

— Бъбрица момиче, ама е умно — забеляза Ягустинка.

— Истина, че е много умна, ама само за детински смехории и дето може да се повесели…

— Ти що искаш от нея, още е малчуган, дете е още…

— Витек, я виж кой влезе там в къщи! — викна изведнъж Ханка.

— Ковачът току-що влезе!

Сепната от някакво лошо предчувствие, тя се затича право към свекъровото си отделение; болният лежеше, както обикновено, възнак, Ягна шиеше нещо до прозореца, в къщи нямаше никой друг…

— Къде се дяна Михал?…

— Тъдява ще да е, търси ключа от колата, давал го бил някога назаем на Мачей — обясни Ягна, без да вдигне поглед от работата си.

Ханка назърна в отвода — нямаше го; назърна в своето отделение: само Вилица седеше с децата при огъня и им дялкаше въртележки; потърси го дори на двора; никъде нямаше нито следа от него, и се спусна право към килера, макар че вратата беше затворена.

Ковачът стоеше пред една каца с жито, със зарити до лактите ръце, и внимателно ровеше из него.

— Та в ечемика ли ще е скрил той ключа, а? — изтърси тя задъхана, като едва дишаше от възмущение, и застана наежена пред него.

— Гледам дали не е мухлясал, дали ще го бива за посев… — заекваше изненадан той…

— Не е твоя грижа това!… Защо си влязъл тук? — кресна му тя.

Той извади недоволно ръце и едвам възпираше яростта си:

— Пък ти ме следиш, като че съм крадец…

— Нима не знам защо си дошъл, а? Я гледай, на хората в килерите ще влизаш и по каците ще тършуваш, може и бравите да отключваш и раклите да отваряш… така ли? — крещеше тя все по-силно.

— Не казах ли ти вчера какво трябва да търсим…

Той правеше усилие да бъде спокоен.

— Лъжеше пред мене, колкото прах в очите ми да хвърлиш, а друго вършиш. Разбрах вече твоите юдински замисли, разбрах…

— Ханко, затваряй си устата, че ще ти я затворя! — зарева грозно той.

— Опитай се, разбойнико ниедин! Пипни ме само с пръст, така ще се развикам, че цялото село ще се събере да види какъв си хубостник! — заплашваше тя.

Той огледа внимателно стените и си отиде най-сетне, като псуваше разпалено.

Погледнаха се те отблизо и тъй яростно, че да биха могли, биха се пронизали с пламналите си очи.

Ханка дори вода пи и дълго не можа да дойде на себе си след тази възбуда…

„Трябва да се намерят и да се скрият на сигурно място, че ако ги докопа, ще ги открадне“ — мислеше си тя, като отиваше отново към плевнята, но изведнъж се върна от сред път.

— Седиш си в къщи, пазиш, а пущаш чужди хора в килера! — викна тя на Ягна, като отвори вратата.

— Михал не е чужд човек: и той има такова право да влиза, както и ти! — рече Ягна, която никак не се уплаши от крясъка й.

— Лаеш като кучка, сдумала си се с него, добре, но помни, само да се изгуби нещо от къщи, бога ми, и тебе ще дам в съд, че си помагала… Помни това!… — крещеше тя разгневена.

Ягна скочи от мястото си и стисна, каквото попадна под ръката й.

— Искаш да се биеш! Бий! Опитай се само, така ще ти наредя мазничката мутра, ще ти я разкървавя, та и майка ти няма да те познае!…

И Ханка гълча, крещя заядливо всичко, каквото й дойде на устата.

И никак не се знаеше как щеше да свърши караницата, защото вече бяха разперили нокти и настъпваха все по-близко, ако не беше Рохо, който тъкмо тогава влезе, та засрамената от погледа му Ханка се поусмири и млъкна, като блъсна с всичкия си яд вратата след себе си.

А Ягна си остана в къщи и не можеше да се помръдне от ужас; устните й трепереха като в треска, сърцето й скачаше, а сълзите като град се лееха от очите й. Най-сетне тя дойде на себе си, захвърли стисканата в ръка пералка, бухна се в леглото, раздрусана от болезнен и неутешим плач.

Ханка веднага разправи на Рохо каква беше работата.

Той слушаше търпеливо пълния с хули и размесен с хлипане разказ и като не можа да разбере някои работи от него, прекъсна я остро и започна строго да я съди, отблъсна дори подаденото му ястие и твърде разсърден, посегна за шапката си.

— Ще взема да си отида и никога очите ми да не видят Липци, щом сте такива. Всичко това е за радост на дявола или на евреите, които се подсмиват с несговорността и с глупостта на християнския народ! Божичко мой милостиви, не стигат бедите, не стигат болестите, не стига глада, ами се хващат и за косите и злобно се бият.

Той се задъха от тия думи, а пък Ханка я обзе някаква жал и страх да не си отиде разгневен, та му целуна ръката и от все сърце го молеше за прошка.

— Да знаеш как е мъчно да се живее с нея, всичко върши напук и против мене. Нали седи тук не за наше добро… ами как, толкова ниви са й приписани… Ти не знаеш каква е тя!… Какво не прави тя с ергените… каква е… (не, тя не можа да спомене за Антек)… а сега вече като че ли с кмета се влачи… — добави тя по-тихо. — Разбира се, щом я видя, така ми кипне, че просто с нож бих я пробола…

— Отмъщението остави на бога! И тя е човек и чувствува злото, а за своите грехове тежко ще отговаря. Казвам ти: не я онеправдавай!

— Аз ли я онеправдавам?

Тя много се учуди и не можеше да разбере какво зло е сторила на Ягна.

Рохо похапваше хляб, следеше я с поглед и размисляше нещо. Най-сетне той поглади детските главички, които се гушеха до коленете му, и се накани да си излезе.

— Ще се отбия пак някоя вечер, а сега едно ще ти кажа: остави я, гледай си работата, а другото господ ще нареди.

Поздрави с „Да бъде похвален“ и тръгна низ село.