Владислав Реймонт
Селяни (12)

XII

Чак в зори Витек, изморен от веселбата и отпъждан от Ягустинка, изтича у дома си.

Селото още спеше в дъното на мрачините, които се стелеха ниско над земята като дебел, редеещ насип, вирът почиваше мъртво, притиснат от мрачния гъсталак на крайбрежните дървета, и бе тъй потънал в тъмнина, че едвам към средата се провиждаше и полъскваше в здрача като замрежено око.

Бе доста мразовито, студен вятър повяваше, въздухът дразнеше ноздрите и спираше дишането, земята кънтеше под нозете и замръзналите локви се синееха по пътя като почупени и потъмнели стъкла, а светът бавно побеляваше от зазоряването. Оскрежен и оглушал в премръзнала тишина, той бавно се измъкваше от мрачините. Само кучетата тук-там лаеха сънено, воденицата бучеше в далечината, а сватбеният шум гърмеше из къщата и се ширеше на цял хвърлей наоколо. У Боринови още мъждукаше слаба светлина, та Витек назърна през прозореца. Старият Рохо седеше над книга до масата и си напяваше черковни песни.

Момчето се приближи тихо до обора и затърси пипнешком ключалката на вратата, но изведнъж с писък отскочи, защото някакво куче със скимтене се хвърли на гърдите му.

— Лапа! Лапа! Върна ли се, кученцето, върна ли се, бедния ми? — викаше той, като позна кучето и от радост дори седна за малко на прага. — Гладен ли си, бедничкия!

И той намери скътаната от сватбата колбаса в пазвата си и я натика в устата му, но Лапа не налиташе на яденето, а само лаеше, хвърляше се на гърдите му и скимтеше от радост.

— Огладиха те, бедничкия, па те изгониха! — шепнеше Витек, като отваряше вратата на обора, и изведнъж, както си стоеше, се тръшна върху одъра. — Сега вече ще те браня и ще се грижа за тебе… — мърмореше той и се заравяше в сламата, а кучето легна до него и го зализа по лицето.

Скоро и двамата заспаха.

А от конюшнята до обора Куба викаше със слаб болнав глас. Дълго вика той, но Витек спеше като заклан и чак когато Лапа, познал гласа, захвана силно да лае и да го дърпа за клащника, той се пробуди.

— Какво? — промърмори той сънено.

— Вода! Имам силен огън… вода!

Макар че бе недоволен, па и умираше за сън, Витек му донесе пълно ведро и му го остави да пие.

— Така съм болен, та едвам дишам… що скимти там?

— Лапа! Върнало се е кучето от Антекови!

— Лапа! — прошепна Куба, като опипваше в тъмното за челото на кучето, а Лапа подскачаше, лаеше и искаше да достигне одъра.

— Витек, сложи сено на конете, че тракат зъбите си по празни ясли… а аз не мога да се помръдна. Още ли танцуват? — попита след малко той, когато момчето бе смъкнало изпод покрива сено и го слагаше в яслите.

— Към пладне все ще свършат, а някои така се напиха, та по пътя лежат.

— Живеят си, господарите, живеят — въздъхна тежко Куба. — Воденичарските бяха ли?

— Бяха, ама малко седяха.

— Много ли народ имаше?

— Може ли някой да го пресметне?… Претъпкана беше къщата.

— Гощаваха ли добре?

— Като у някой дворянин. С цели паници месо разнасяха, па що водка изляха, що бира, що медовина! А па колбаси — три нощви върховата.

— Кога ще доведат невестата?

— Днеска надвечер.

— Пак ще си хапнат, ще се навеселят… Божичко, мислех си, че и аз ще огриза някое кокалче, че поне веднъж хубавичко ще се наям, пък то леж, умирай и слушай как другите се веселят…

Витек отиде да спи.

— Барем очите ми да се наядат… барем…

Той замълча изнемощял, премляскваше с уста, а тъга и някакви тихи, несмели жалби като плахи птички се блъскаха в гърдите му и печално писукаха.

„Нека им е наздраве, нека барем те живеят…“ — мислеше си той и гладеше кучето по челото.

Огънят все повече го замайваше, та сякаш за да го отпъди, зашепна молитва и се отдаваше на милостта на Исуса Христа, отдаваше се горещо, но забравяше думите. Той час по час изпадаше в сън, а върволицата от набъбнали с молба и сълзи шепоти се късаше и разсипваше като червени маниста, та му се искаше да ги събере, така явно се търкаляха по кожуха му, но забравяше всичко, заспиваше…

Понякога се събуждаше, поглеждаше с тъп поглед и без да разпознае нещо, отпускаше се пак в мъртвешка тъмнина.

Или пък отново охкаше и така викаше в съня си, че конете с ръжене дърпаха юздите си; и пак подохождаше на себе си и повдигаше глава.

— Господи, да дочакам барем да се съмне! — охкаше той в тревога и поглеждаше през прозорчето навън да види дали се вече съмва. По сивото, изстинало и наковано с бледнеещи звезди небе той търсеше слънце…

Но още бе далече до съмване.

Конюшнята потъваше в мътната мъгла на предутрото и очертанията на конете започваха вече да се долавят, а решетките на яслите под прозорчетата просветваха като ребра срещу светлината…

Не заспа вече той, защото нови болки го връхлетяха, хлъзгаха се като чепати тояги в крака му, тъй късаха, тъй въртяха, тъй измъчваха, сякаш някой с жарава посипваше раните, та подстана изведнъж и завика с всички сили, докато Витек се събуди и дотича.

— Ще умра вече! Ще умра! Много ме боли, расте болестта ми и ме души… Тичай, Витек, за Ямброжи… о божичко, или Ягустинка повикай… може да ми помогнат нещо, че вече не ще изтрая… настава последния ми час… — избухна той в страшен плач, зарови глава в сламата и жално и уплашено хлипаше.

И Витек, въпреки че бе сънлив, затича към сватбата.

Танците бяха в разгара си, но Ямброжи бе вече пиян, както той знаеше да пие, стоеше на пътя срещу къщата на Доминиковица, залиташе от вира до плетищата и пееше.

Напразно го моли Витек и го дърпа за ръкава; старецът като че ли не чуваше и не знаеше какво става с него, а само политаше и пееше в забрава все една и съща песничка.

Тогава момчето затича при Ягустинка, защото и тя знаеше да лекува, но старата бе седнала с приятелки в стаята и така се канеха с греяна водка, така си пийваха бира и всички заедно така приказваха и крещяха, уж пееха, че не можеше и на нея нищо да се каже. Той изскимтя няколко пъти и й каза да иде при Куба, докато най-сетне тя го изтласка из вратата навън, па на изпращане му стовари две-три пестници по гърба; само това спечели и с плач се затича към конюшнята.

Но понеже Куба в този миг пак бе заспал, Витек се зарови в сламата, покри главата си с парцалите, които имаше, и заспа.

Доста след време за закуска се събуди от пореваването на гладните и неиздоени крави и от крясъците на Ягустинка, която се бе успала, както и другите, и се залови с шетнята си из домакинството.

Едва когато попривърши работа, тя назърна и при Куба.

— Помогни ми, кажи ми нещо — молеше я той тихо.

— Ожени се за някоя младичка, веднага ще оздравееш — започна весело тя, но щом се вгледа в посинялото му и подпухнало лице, бързо доби сериозен вид. — По-скоро от поп имаш нужда, отколкото от доктор! Какво ще ти помогна аз? Какво? Да ти пребая, да попрекадя, но ще помогне ли?… Нали виждам, болен си, на умирачка, чиста умирачка…

— Ще умра ли?

— Божа работа, ама чини ми се, че оная костеливата те е вече вчепкала и не ще се отървеш.

— Ще умра ли, казваш?…

— Да пратя ли да викат свещеника?

— Свещеника! — извика слисан Куба. — Да го доведеш при мене, в конюшнята? С всичкия ли си ти?

— Какво от това? Да не е от захар, та да се разтопи в лайната на конете? Затова е свещеник, за да иде при болен, където и да го повикат.

— Господи! Смея ли аз в тоя тор, при мене?…

— Глупав си като овца! — И тя сви рамене и си отиде.

— Глупачка е тя, не знае какво приказва… — промърмори Куба силно ядосан, отпусна се тежко на леглото си и дълго размишлява. — Прихванало я жената… ами, милия свещеник из стаи ходи… книги чете… с дядо господ се разговаря… та тука ли да го повикаме? Тия жени дай им само да си дрънкат… глупачка…

И остана сам, защото като че ли го и забравиха.

Витек назърташе от време на време да сложи храна на конете или пък да ги напои, та и нему подаваше вода, и веднага изчезваше, припкаше на сватбата, която започна пак да се събира у Доминиковица за отвеждане на невестата, а понякога и Южка с крясък се отбиваше, пъхваше му парче питка, разбъбряше се, раздрънкваше се, вдигаше конюшнята на главата си, та чак кокошките закудкудякваха по плетищата от уплаха, и бързо пак избягваше.

Разбира се, имаше и защо. Веселбата бе вече голяма, музиката гърмеше през стените и весели провикваници и песни се чуваха навън.

А Куба тихо лежеше, защото някак болките по-рядко го налитаха, та само се вслушваше, различаваше как се веселят там и си побъбряше с Лапа, който не го напусна нито за миг, похапваха си заедно от Южкината питка или пък чмокаше на конете и им говореше. Те пръхтяха радостно и се обръщаха от яслите, а жребицата дори скъса оглавника си и идваше до одъра да се закача и да допира влажните си и топли ноздри до лицето му.

— Отслабнала си, горкичката, отслабнала си! — гладеше я той сърдечно и я целуваше по издутите й ноздри. — Не бой се, скоро ще оздравея, тогава ще позагладиш кълките, ако ще и с чист овес…

Изведнъж замълча и безсмислено се вгледа в почернелите съкове на гредите, от които като някакви застинали и кървави сълзи се стичаше смола по стените…

Слънчевият и бледен ден назърташе с тихи очи през пролуките и през отворената врата нахлуваше широк поток от ярка светлина, разискрена като златни паяжини по стърнища, в които пърхат със сънно и уморено бръмчене мухи.

Часове след часове минаваха и се влачеха като слепи и хроми просяци, помъкнали се с усилие и тихо по остри пясъци, или като някой камък, който пада в бездънни води и лети, пропада и изчезва, та скоро и човешкото око не може да го проследи.

Понякога само разчириликали се врабци на шумна банда влитаха в обора и дръзко се нахвърляха върху яслите.

— Какви умни, пакостниците! — прошепна Куба. — Нищо и никаква птичка, а дал й господ разум да знае къде да намери храна. Мирно стой, Лапа, нека си хапнат и да заякнат, бедните, че и за тях ще дойде зима — умиряваше той кучето, което скочи да гони крадците.

Свинете заквичаха на двора и се зачесаха по ъглите, та чак конюшнята затрепера, а после замушкаха дългите си и накаляни муцуни под вратата и поквикваха.

— Изпъди ги, Лапа! Просяци такива, никога нищо не им достига!

След тях пред прага закъткаха кокошки, а големият червен петел предпазливо назърташе, връщаше се, удряше крила и кукуригаше, докато най-сетне дръзко прескочи прага и отиде при пълната с храна крина. След него и кокошките, но не успяха да се нахранят, защото скоро надойдоха като разгакана дружина гъските, със съскане се мяркаха на прага червените им клюнове и се люлееха белите им изопнати шии.

— Изгони ги, куче, изгони! Ще се скарат, пущините, като жени.

И не щеш ли, веднага се разнесе крекот, писък, шум от крила и пера се разхвърчаха като от разпран пухен юрган, защото Лапа не си скъпеше удоволствието. Той се върна със зинала уста, с изплезен език и радостно скимтеше.

— Я мирно!

Откъм къщи се разнасяше сърдитият глас на Ягустинка, тичане и тропот на пренасяна покъщнина от стая в стая.

— Готвят се за довеждането!

По пътя минеше някой, но нарядко, а сега скърцаше някаква кола; Куба се вслушваше внимателно.

— Клембовата кола, с един кон и с ритли, навярно отива в гората за постилка. То се знае, оста е изтрита отпред и зарад това главината се търка и скърца.

По пътя постоянно сновяха отзвуци, стъпки, разговори, гласове долитаха и едва дочувани и усещани бръмчения трептяха, но той ги улавяше в летежа им и ги познаваше.

— Старият Петрас отива към кръчмата — мърмореше той. — Валентовица вика… навярно нечии гъски са минали у тях… Вещица, не жена. Струва ми се, Козеловица е… така ще е… тича и крещи… то се знае, тя е!… Петрек Рафалов… ломоти, синеца, като че юфка има в устата си… поповата кобила отива за вода, да… поспирва се… закача с колелетата… и краката ще си почупи някъде…

И така едно след друго той различаваше всичко и с мислите и с чувствата си ходеше по село, грижеше се, залягаше, кахъреше се и живееше с цялото село. В тия мисли той едвам забелязваше как денят бавно минава; стените потъмняха, вратата избледня и конюшнята потъна в мрак.

Едва надвечер дойде Ямброжи, ненапълно изтрезнял, защото още политаше и тъй бързо говореше, че мъчно можеше да го разбере човек.

— Крака ли си си изкълчил?

— Прегледай го и ми кажи какво да правя.

Ямброжи мълчаливо отвиваше окървавените, засъхнали и тъй залепнали за крака парцали, че Куба зарева с всички сили.

— И мома кога ражда, не вика толкова! — промърмори на подбив Ямброжи.

— Като боли!… Па недей дърпа! Божичко! — почти виеше Куба.

— Хубаво са те наредили! Куче ли ти е изяло прасеца, или какво? — викна той слисан, защото прасецът беше разръфан, загноясал и кракът отекъл като ведро.

— То… само че никому не казвай… горския ме стреля… само…

— Истина… сачмите седят под кожата като маково семе… отдалеч ли те гръмна? Охо! Струва ми се, че кривия ти крак вече няма да го бъде… кокалчетата скърцат, я… Защо веднага не ме повика?

— Страх ме беше да не би да се научат, излезнах за заек… убих… и бях вече на полето… и онзи току ми гръмна…

— Казвал веднъж горския в кръчмата, че някой им правел пакост…

— Ех… пакост… като че ли зайците са на тоя или на оня… издебнал ме… проклетника… бях вече на полето, а той с двете цеви стреля по мене… да пукнеш, дяволски сине… само че недей казва… ще ме разкарват в съда… стражари… па и пушката ще вземат… а тя не е моя… Мислех си, че само ще мине… помогни ми, защото тъй къса, тъй боли…

— Такъв ли си майстор ти! Такава тиха вода, такъв лапнишаран, а с дворянина зайците дели… Добре… ама за тая заедница ще заплатиш с куция си крак…

Прегледа го още веднъж и силно се разтревожи.

— Много късно, премного късно!

— Помогни ми, помогни ми — охкаше изплашено Куба.

Ямброжи нищо не отвърна, само запретна ръкави, извади остро ножче, хвана здраво крака и взе да дълбае сачмите и да изстисква гнойта.

Изведнъж Куба зарева като звяр, когато го колят, но Ямброжи му запуши устата с кожуха и той млъкна, защото примря от болки. Натъкми му крака, намаза го с някакъв мехлем, обви го с нови превръзки и чак след това Куба се посъвзе.

— В болница трябва да идеш… — измърмори тихо Ямброжи.

— В болница ли?… — Той още не бе дошъл на себе си.

— Ако ти отрежат крака, може и да оздравееш.

— Крака ли?

— Е па той вече за нищо не го бива, похабен е, целия е почернял.

— Да го отрежат ли? — питаше Куба, без да може да разбере.

— До коляното. Не бой се, и мене куршум до самата задница ми го откъсна и пак съм жив.

— Ако отрежат само болното място и ще оздравея?…

— Като с ръка ще ти махнат болката… но трябва да идеш в болница…

— Не, страх ме е, не, не в болница…

— Щурчо!…

— Там режат хората живи… там… Ти го изрежи, ти… каквото вече поискаш, ще ти заплатя, изрежи го… не ща в болница, по-добре тука да псовисам…

— И ще псовисаш… само доктор може да я отреже. Ще ида още сега при кмета да изпрати утре да те откарат в града.

— Напразно ще ходиш, защото в болница няма да ида… — рече решително Куба.

— Хм, тебе ще питат, щурчо!

— Да се отреже и веднага ще оздравее… — повтаряше тихо Куба, когато Ямброжи си отиде.

След превързването кракът престана да го боли, беше се само вдървил чак до горе. По цялата си страна той усещаше като че ли мравки го лазят, но не обръщаше на това внимание, защото се бе дълбоко замислил.

— Бих оздравял! Може и така да е, нали Ямброжи е с един крак… ходи с патерица… Като с ръка, каже, ще отнемат болките… Но Борина ще ме изпъди… разбира се, ратай без крак… нито за плуга, нито за друга работа. И какво ще правя? Само говеда да паса или да тръгна по просия… по света, някъде при някоя черква?… Или като вехта обувка на купището… да пукна там до плета. Божичко милостиви! Божичко!

Изведнъж той ясно разбра всичко и чак подскочи от заслепителна тревога.

— Исусе! Исусе! — повтаряше в треска той, безпаметно и цял разтреперан.

И се унесе в дълбок и жален плач, с вик на отчаян човек, който потъва в пропаст, без да може да се спаси.

Той дълго виеше и се късаше в мъка, но през сълзите и отчаянията му се явяваха и някакви решения, някакви размишления. Полека-полека се успокояваше и тъй се вдълбочаваше в себе си, че нищо не чуваше; като насън му се мяркаше някакво свирене, песни, близки крясъци.

Тъкмо по това време сватбата идваше у Боринови.

Довеждаха Ягуша у мъжа й.

Малко по-напред доведоха хубава крава и пренесоха раклата, с пухени юргани и различна покъщнина, която получаваше като вено.

Сега пък, малко нещо след залез, когато се мръкваше и мъгли падаха над земята, защото изглеждаше, че времето ще се промени, наизлязоха от Доминиковица.

Напред вървеше музиката и буйно свиреше. След нея майка, братя и сродници водеха Ягуша, нагиздена като невеста, а след това вече, кой къде намерил, вървяха останалите сватбари.

Движеха се бавно покрай вира, който, притискан от тъмнината, почерняваше и гаснеше. Вървяха през все по-гъстата мъгла, през тишината на заглъхналата и сляпа тъмнина, така че тропотът и свиренето се разнасяха отсечено и бумтяха като изпод водата.

Понякога младежите запяваха или някоя от жените заплакваше, или пък някой мъж изкрещяваше „да дана“, но веднага замлъкваха — още нямаше настроение и влажна хладина пронизваше човека.

Едва когато свиха към Бориновата порта, шаферките запяха:

Заплакала девойка

във черкви на венчане,

четири свещи палнали,

засвирили органи.

Ти мислеше, девойко,

че все така, със песни?

Пък то, само за днеска…

А цял живот със сълзи…

Да дана!

А цял живот със сълзи…

Пред прага под пруста вече чакаха Борина, ковачът с жена си и Южка.

Доминиковица внесе най-напред вързопче с резен хляб, малко солчица, въглен, восък от свещи и връзка класове, осветени на Голяма Богородица, а когато и Ягуша влизаше, жените хвърлиха подире й разбридани нишки и паздер, за да не дохожда дяволът при нея и всичко да й върви.

В същото време се поздравяваха, целуваха се, пожелаваха на младоженците щастие, здраве и каквото бог даде и влизаха в стаята; изведнъж се заеха всички столове и кътове.

Музикантите тихо подрънкваха и нагласяваха инструментите си, за да не смущават черпенето, което Борина бе започнал.

Той ходеше с пълна кана от приятел на приятел, черпеше, канеше, прегръщаше и пиеше с всекиго наздравица; ковачът, от друга страна, му помагаше, а Магда и Южка разнасяха с чинии баница с мед и сирене, която Магда бе изпекла специално за довеждането на невестата, за да направи мили очи пред баща си.

Но веселбата някак не вървеше разпалено; разбира се, никой не изливаше през рамо пиенето, нито се отказваше от чашките, дори сладко си пиеха, само че някак не идваше сватбарско настроение и не закипяваше, а едва зашумяваше като вода на слаб огън; седяха омърлушени, тежко и неразположено се движеха, малко и тихичко си приказваха, тук-там някой от по-старите се и прозяваше крадешком, и тъжно мислеше само по-скоро да се прибере да спи.

А пък жените, макар че са най-кресливите и най-веселите в такива случаи, изпонасядаха по пейките, криеха се из кътовете и твърде малко разговаряха помежду си.

Ягуша отиде в мъжовата си стая и веднага се преоблече с обикновени, само че празнични дрехи и излезе да приема и гощава, но майка й не й позволи до нищо да се допре.

— Насватбувай си се, дъще! Ще се наработиш и ще се натрудиш! — шепнеше й тя и постоянно я прегръщаше и с плач я притуляше, та дори мнозина се чудеха, защото не беше отишла някъде далече, нито на друго село, нито на сиромашко място.

Подсмиваха се на това майчино умиление и точеха зъби за подигравки, защото тъкмо сега, когато доведоха Ягуша като господарка на този дом, с толкова земя и толкова друг имот, им се отвориха очите и ревност задавяше не една от майките с мома за женене, па и на девойките беше някак чоглаво и нерадостно.

Отиваха отвъд, дето седяха по-рано Антекови и дето сега Йевка и Ягустинка готвеха вечерята, та огнището бумтеше и Витек едва смогваше да донася дърва и да ги пъха под грамадните гърнета.

Навсякъде из къщи ходеха и на всяка зирка хвърляха завистливи погледи.

Та как да не позавидиш на такъв късмет?…

Самата къща е най-хубавата в цялото село, голяма, лична, висока, стаи като на дворянски дом, чисти, варосани, с дъсчени подове! А пък що мебели, що покъщнина, какво ли не! Само икони към двайсет, все в стъкла! Па обори, конюшни, плевня, сушина! И малко ли стока имат? Само крави пет глави, да не смятаме бика, от който също има полза! Три коня, ами земята, ами гъските, свинете!…

Жално въздишаха и тук-там някоя тихичко се обаждаше:

— Боже мой, на такива господ дава, дето не са и заслужили!

— Знаяли как да си се наредят, знаяли!

— Така е, всякога който излезе напред, все той получава.

— Защо ваша Улиша не излезе?

— Защото е скромно момиче и има страх от бога.

— И други все зарад това.

— Да беше друга, щяха ли да я оставят така, само веднъж да видеха някоя по нощите с момък, по целия свят щяха да я раздрънкат.

— Такава има късмет…

— Защото няма срама.

— Хайде, елате — викаше Йенджих. — Музиката свири, а в къщи нито една фуста — да има с кого да потанцува човек!

— Колко му се е прищяло пък на тоя да танцува, ами майка ти ще ти позволи ли, бре?

— Само гледай да не си изгубиш панталонците и да не ти се лъсне нещо, както си се засилил.

— И не замятай мотовилите си по хората!

— Иди с Валентовица да танцуваш, две грозотила ще станете.

Йенджих само изруга нещо, улови първата, която му попадна, и я поведе, без да слуша какво дрънкаха след него.

В къщи вече танцуваха, все още бавно и сякаш без желание. Само Настка Голембова се въртеше живо с Шимек Доминиковичиния. Бяха се отнапред сговорили, та щом засвири музиката, и те се притиснаха здравата и истински и дълго танцуваха; при почивката се разхождаха из къщи, хванати през кръста, та чак сластно потреперваха, или пък весело си приказваха, смееха се високо и ходеха долепени един до друг, а Доминиковица гледаше неспокойно сина си.

Но едва когато дойде кметът — закъснял беше, че трябваше да води новобранците в града, — хората се пораздвижиха, защото щом влезе, щом гаврътна една-две чашки, започна да се разговаря с мъжете и да се шегува с „младоженците“.

— Младоженеца блед като стена, а невестата — червено сукно.

— Утре ще си приказваме…

— Бива си те, Мачей, не си оставил да мине напразно времето.

— Ами не е гъсок… няма да вземе пред очите на всички…

— И за петаче не бих се обзалагал след това! Абе то, хвърлиш ли камък в храстите, все ще изхвърчи птичка, аз, кмета, ви казвам това!

Гръмнаха в смях, защото Ягна избяга в другата стая.

И жените бъбреха каквото им дойдеше на езика.

Скоро врявата се усили и веселие обхвана душите; и кметът помогна доста за това, ама и водката направи своето. Борина не я жалеше и често пущаше в ход бутилката; и танците тръгнаха по-живо и повече двойки затанцуваха, захващаха вече да пеят, да притупват и все по-голям кръг се понасяше из къщи.

По това време влезе Ямброжи, седна веднага току до прага и с лакоми очи следеше бутилката.

— Пък твоята глава все натам се върти, където чашките дрънкат! — подметна кметът.

— Звънливи са; а който напои жаден, заслуга му се пише на оня свят — отговори важно Ямброжи.

— На̀ ти вода, мешино такава.

— Което за говедата е вкусно, то за човека е вредно! Казват: „Когото водата спаси, спасява го, а водката всекиго на крак поставя.“

— Тогава пий водка, щом си толкова пресметлив.

— Пий наздраве, кмете! Казват и това: „Кръщавай се с вода, венчавката с водка поливай, а смъртта — със сълзи.“

— Хубаво казват, пийни още веднъж…

— Няма да избягам и от трети път! Винаги пия за първата жена една чаша, а за втората две чаши.

— Защо така?

— Защото навреме умря, та да си потърся трета.

— За жена сънува, а още привечер му се склапят очите…

— И по тъмно макар, все още бих напипал с тоягата си женска кълчица!

Къщата гръмна от смях.

— Да ви сгодим с Ягустинка! — завикаха жените.

— И тя устатница, па и водката обича — добавиха други.

— Нали казват: „Работен мъж и устата жена половин свят превземат.“

Кметът седна до него, а другите заеха кой къде смогна местата по пейките наоколо, а понеже не можаха да се поберат, натискаха се прави в купчина, заеха едва ли не половината стая, без да обръщат внимание на танцуващите.

Скоро тръгнаха шеги, остроумия, приказки, весели закачки, поговорки, та чак къщата се тресеше от смехове, а най-вече приказваше Ямброжи. Измисляше, проклетникът, и лъжеше, без да мига, тъй майсторски и смешно, че си изпокапваха. От жените Вахниковица никому не позволяваше да я надприказва и първа дърдореше. Кметът също гърмеше със своя бас, доколкото му позволяваше служебното положение.

Музиката гръмна живо, младежта буйно затанцува, викаше и тупаше здраво по пода, а насядалите така весело се забавляваха, че забравяха за божия свят. Най-сетне някой съгледа в пруста Янкел. Веднага го въвлякоха в къщи. Евреинът сне шапка, разкланя се и се поздравяваше приятелски с всички, без да гледа на това, че обидните думи като камъни летяха покрай ушите му.

— Жлътко! Некръстеник! Кобилешки син!

— Тихо! Посрещнете го с нещо, дайте му водка! — викаше кметът.

— Минавах по пътя, та рекох да видя как се забавляват хората. Господ да ти дава и наддава, господин кмете, ще пийна водка, защо да не пийна — за здравето на младоженците!

Борина изнесе бутилка и черпеше. Янкел изтри с халата си чашката, сложи шапката си, изпи една и повтори.

— Остани, Янкеле, не ще сториш грях за вярата си! Хей! Музиканти, засвирете еврейския танц! Янкел да потанцува! — викаха със смях.

— Мога да потанцувам, това не е грях!

Но докато свирачите разберат какво им казват, Янкел се изхлузи неусетно в отвода и изчезна. Той отиде при Куба да вземе пушката.

И не забелязаха кога излезе, защото Ямброжи не преставаше да лъже, а Вахниковица му пригласяше като на контрабас; така мина до самата вечеря; музиката вече млъкна, маси се примъкнаха и паници затракаха, а те все се смееха.

Напразно Борина канеше на вечеря, никой не го и чуваше. След това Ягуша току повтаряше да дойдат на трапезата, но кметът я примъкна в купчината и я накара да седне при него, като я държеше за ръка.

Най-сетне Яшек с прякора Превратния извика силно:

— Сядайте, хора, да ядете, че изстина!

— Тихо, щурчо, и за тебе ще се намери паница за облизване!

— Ямброжи само лъже, та чак прах се дига, и мисли, че някой му вярва…

— Яшек, каквото ти дават в устата, взимай, то е твое, но с мене не се закачай, не ще устоиш.

— Да се опитаме! — отвърна момъкът, тъй като беше възглупав и не разбра думите му.

— И вол може да каже това, дори по-добре от тебе.

— Ямброжи повтаря след попа, та си мисли, че и самия той е умен!

— Ти го пуснеш под одъра, то се качи на одъра! Глупачка! — промърмори той ядосано.

Защото това бе майката на Яшек, която пожела да защити сина си. И той пръв тръгна към трапезата, а след него и другите засядаха бързо по местата си, тъй като готвачките внасяха вече паници с топли ястия, от които се разнесе приятна миризма по стаята.

Наредиха се по старшинство, както подобаваше в този случай, с Доминиковица и синовете й по средата; шаферите и шаферките седнаха отделно на две купчини, а Борина и Ягуша останаха да прислужват на гостите и да внимават кое къде трябва.

Настана тишина, само през прозорците се чуваше как вън децата крещяха и се боричкаха помежду си, а Лапа с настървение лаеше около дома и влизаше в отвода. Народът тихо се занимаваше с яденето и с готовност се нахвърляше на паниците и чашите дрънкаха при обикалянето.

Ягуша постоянно канеше и почти всекиму поотделно дотуряше било месо, било нещо друго и настояваше да не се стесняват. А това така й прилягаше, така на място всекиму добра дума казваше и към всекиго беше любезна, че не един от момците я поглеждаше с тъжни очи, а майка й просто хвърчеше от задоволство и току оставяше лъжицата, за да я гледа и да й се радва.

И Борина виждаше това и когато тя отиваше при готвачките, той я застигаше в отвода, прегръщаше я здраво и хубаво я нацелуваше.

— Мила моя стопанко! Също като някоя дворянка, така достойно се държиш и разпореждаш!

— Нима не съм господарка! Я върви в къщи, Гулбас и Шимон са се нещо понадули и малко ядат. Почерпи се с тях!…

Разбира се, че той я слушаше и изпълняваше всичко, каквото искаше тя! А Ягуша бе особено весела и разположена. Господарка се почувства тя, и не каквато и да е, почти дворянка, па и нарежданията й някак идеха отръки, а с това и достойнството й растеше в нея самата, и гордостта й пълна със сила и със спокойствие! Тя ходеше свободно из стаите и така умно и бързо ръководеше всичко, като не знам откога да господаруваше на това място.

— Стария скоро ще разбере каква е тя, то си е негова работа, но чини ми се, че много добра домакиня ще стане — шепнеше Йевка на Ягустинка.

— Докато има масло и сирене, и баба знае да прави тутманик! — отвърна злоречиво Ягустинка. — Така ще е, докато й омръзне стария, докато не захване да тича след ергените.

— Това няма да направи, макар че Матеуш е готов и само чака, ех, няма да я остави тъй.

— Море… ще я остави той за едната хубост! Някой друг ще го накара да стори това… ще го накара…

— Борина?

— Пък ти, Борина! Има и някой по-силен от двамата… има… само да му дойде времето, самичка ще видиш… — усмихна се хитро тя. — Витек, я отпъди кучето, че лае, та ми проглуши ушите, разпъди и момчетията, ще изпотрошат стъклата и ще разтурят застилката на стената.

Витек скочи с тоягата, кучето млъкна, но се разнесоха писъци и тропот на шумно бягаща тълпа; чак до пътя ги пропъди и се върна бързо, защото след него се посипа град от кал и камъни.

— Витек, я почакай! — викаше Рохо, който стоеше в сянката до ъгъла откъм двора. — Повикай Ямброжи, кажи му, че работата е бърза, чакам го пред къщи.

Едва след някое време дойде Ямброжи, доста сърдит, че му прекъснаха яденето на най-хубавото място — припеченото прасе с грах.

— Черквата ли гори, какво?

— Не викай, върви при Куба, защото ми се чини, че умира.

— Нека пукне и да не пречи на хората да ядат. Надвечер бях при него и му казах на тоя заплес да се приготви за болница, ще му отрежат крака и веднага ще оздравее!…

— Това ли си му казал? Чини ми се, че сега разбирам защо сам си е отрязал крака…

— Господи, света Богородичке! Какво, самичък си го отрязал?…

— По-скоро върви, ще видиш. Отивах в обора да си легна и щом влезнах, Лапа скочи върху мене, залая, заскимтя, задърпа ме за клашника, не можех да разбера що иска, па току изтичваше напред, сядаше на прага на конюшнята и скимтеше. Отидох, гледам — Куба лежи провесен през прага, с глава в конюшнята! На първо време помислих, че е искал да излезе на чист въздух и е премалял! Отнесох го на леглото и запалих фенера да потърся вода, а той цял в кръв, бледен като платно и от крака му шурти кръв. По-скоро, че ще издъхне…

Влязоха в конюшнята. Ямброжи се залови бързо да го съживява. Куба лежеше отпуснато, едва дишаше и хъркаше през така здраво стиснатите си зъби, че с нож трябваше да ги отварят, за да му налеят малко вода в гърлото.

Кракът му бе прерязан в коляното, едва се държеше на кожата и кръвта обилно течеше.

На прага се червенееха петна от кръв и лежеше окървавена брадва, а брусът за точене, който седеше винаги под стряхата на конюшнята, сега се търкаляше на прага.

— Вижда се, че сам си го е отрязал. Уплашил се от болницата, помислил, глупака, че сам ще си помогне… Бре че корав човек, бре че инат! Божичко, сам да си пререже крака! Просто да не вярва човек! Много кръв е изгубил.

Изведнъж Куба отвори очи и заразглежда твърде съзнателно.

— Отхвръкнал ли е? Два пъти фраснах, но ми притъмня… — прошепна той.

— Боли ли те?

— Никак. Само дето съвсем съм загубил сили, но по-здрав съм!

Той лежеше и нито викна, когато Ямброжи му подреждаше, миеше и превързваше в мокри парцали крака.

Рохо коленичил светеше с фенера и тъй горещо се молеше, че сълзи се лееха по лицето му, а Куба само се усмихваше радостно, някак трогателно и жално, като някое подхвърлено на полето малко детенце, което, преди да разбере, че е без майка, се радва на тревите, които, шумят над него, гледа слънцето, протяга ръчички към прелитащите птички и по своему приказва с всичко, весело му е. Така и той се чувствуваше сега; добре му беше, спокойно и безболезнено, и така леко и весело на душата, та съвсем и не мислеше за болката си, а само се хвалеше тихичко… как добре наточил секирата, наместил крака си на прага… и фраснал в самото коляно… заболяло го, па не могъл отведнъж… та втори път ударил с всичка сила… и ето сега нищо не го боли, вижда се, помогнало му — и само да имаше повече сила, не би гнил на тоя одър, а би отишъл и на сватбата… би се хванал и да танцува… и би си хапнал нещо, защото му се ще и да си хапне.

— Лежи спокойно и никак да не се мърдаш. Ядене веднага ще ти донесат, ще кажа на Южа.

Рохо го погали по лицето и двамата с Ямброжи излязоха навън.

— До утре ще изгасне, ще заспи тихо като пиле, защото кръвта му съвсем е изтекла.

— Свещеника трябва да доведем, докато е в съзнание!

— Ами свещеника отиде тази вечер във Воля у дворяните.

— Ще ида да го извикам, тази работа не чака.

— До Воля има цяла миля, нощно време и през гората не ще улучиш. Тука има впрегнати коне на хора, които след вечеря ще си вървят, вземи ги и заминавай.

Изведоха колата на пътя и Рохо се качи.

— Па не забравяй Куба, трябва да се наглежда! — рече той на тръгване.

— Не ще го оставя сам, няма да забравя.

Обаче веднага забрави, запомни само толкова, та каза на Южа за ядене, а сам се върна на трапезата, прилепи се яко и тъй сърдечно към бутилката, че скоро забрави за всичко на тоя свят.

А пък Южка, понеже беше добро момиче, събра в една паница каквото можа, наля в едно шишенце доста водка и на драго сърце му занесе.

— Куба, хапни си малко да разбереш и ти от сватбата!

— Бог да те награди! Струва ми се колбаса, хубаво мирише, усещам.

— Нарочно я понагреях, та да ти се услади. — И тя му бутна паницата в ръка, понеже в конюшнята беше тъмно. — По-напред си изпий водката.

Той я изпи до дъното.

— Поседни малко, така ми е лихо сам… — рече той и започна да мляска, да гризе, да дъвче, но нищо не можеше да преглътне.

— Веселят се, а?

— Такава сватба, толкова народ, в живота си не съм виждала по-голяма…

— То се знае, Борина се жени, не е за чудене! — прошепна гордо той.

— Разбира се, а татко тъй се весели и все подир Ягуша ходи.

— Може ли инак… угледна, хубава в лицето като някоя дворянка!

— Знаеш ли, а Шимек Доминиковичин все около Настка Голембова се увърта.

— Не ще позволи старата, у Насткини десет гърла са на три морги.

— Затова тя, където й попадне, ги гони и все ги следи.

— Кмета тука ли е?

— Забавлява другите и най-много дрънка, Ямброжи също.

— Така си е редно, щом са на такава сватба, у такъв стопанин! У Антекови не знаеш ли що става? — попита той тихо.

— Как не, на мръкване прескочих до тях, занесох на децата месо, банички, хляб… А той ме изгони от къщи и хвърли след мене, каквото бях занесла… Заинатил се е и така е сърдит, така сърдит, че… пък една немотия и един плач у тях… Ханка само се кара със сестра си, па като че ли и за косите са се хващали вече.

Куба нищо не рече, а само изсекваше носа си и някак по-бързо дишаше.

— Южо — рече той след малко, — кобилата нещо попъшква и току ляга от снощи, сигурно ще се жреби… понаглеждайте я. Нещо да пийне й пригответе. Как пъшка! Бедничката, милата! Пък аз нищо не мога да й помогна… страшно съм отслабнал… съвсем без сили съм останал…

Той се измори и млъкна, сякаш заспиваше.

Южка бързо си отиде.

— Цешке, Цешо! Цешо… — завика той, като идваше, на себе си.

Кобилката заръжа и се дръпна, та юздата се опъна и задрънка.

— Барем веднъж да си хапна до насита! Ще получиш, ще получиш и ти своето, кученце, само недей скимтя…

Напразно се опитваше, облизваше и миришеше, но не можа, ръката му безсилно се отпусна и той я скри под сламата, без да изпуща каквото има в нея.

— Божичко, толкова много! Никога в живота си не съм имал толкова, а не мога!

Мъка притисна душата му и сълзи потекоха по лицето му; плачеше горчиво, та дори захлипваше като оскърбено дете.

— После ще си хапна, ще си почина малко и ще се нагостя — помисли си той.

Но и после не можа, потъна в сън, без да изпусне из ръка колбасата и без да усети, че Лапа тихичко я обгризваше…

Изведнъж той се опомни, защото след вечерята музиката гръмна в къщи тъй силно, че чак стените на конюшнята се затресоха и кокошките закрякаха изплашени в курниците.

Провиквания избухнаха навън и бликаха из къщата като червени огньове в тъмна нощ, като гръмотевици удряха по конюшнята.

Танцуваха разпалено, ечаха смехове, веселба, забава и земята постоянно тътнеше от гонениците и момински крясъци цепеха въздуха.

Куба се вслушваше, но бързо забравяше за всичко, сън го оборваше и отнасяше в някакъв шумен мрак, като че ли под шумни води… в дън размятани от вихрушка гори.

А когато веселбата избухваше още по-силно, когато изглеждаше, че гълчавата и тропотът на удряните до забрава токове раздрусват къщата, той се посъбуждаше, измъкваше душата си из мрака, излизаше от своя унес, връщаше се от страшните далечини и слушаше…

Понякога се опитваше да яде или пък тихо, сърдечно шепнеше:

— Цешке, Цешо, Цешо!

А душата вече бавно го напущаше и се носеше по света като птичка божия; още се въртеше, още блуждаеше, още не можеше да се откъсне и долиташе от време на време до свещената земя, за да си почине от умората, да притули сиротинския си плач в човешката врява; тя наминаваше между любими, вървеше между живи, обръщаше се жално към братя и молеше за помощ от сърцата им, докато, подкрепяна от божията сила и милосърдие, се носеше към някакви пролетни поля, към онези пространни, необхватни, обвити с вечно сияние и радост божии угари.

И все по-нагоре, по-далече летеше, чак там…

… Чак там, дето вече не се чува човешки плач, ни въздишки, ни жални стенания на душата…

… Там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.

… Там, дето се чуват само тихи молитвени песни и неспирно се носят като мъгли благовонни пушеци, дето звънчета звънят и органи тихо свирят и постоянно става свето жертвоприношение, дето праведници, ангели и светци в оня свещен, безсмъртен божи храм с песни славят бога! Дето човешката душа само се моли, въздиша, плаче от радост и се весели заедно с господа во веки веков.

Натам се стремеше измъчената и жадна за почивка душа, душата на Куба.

А къщата неспирно танцуваше и от все сърце се веселеше, дори с по-голямо желание от вчера, защото по-обилно черпеха и повече канеха. И танцуваха до припадане.

Кипяха вече като вода над силен огън, а щом малко поотслабнеха, музиката гръмваше с нова сила и те като блъсната от вихър нива се огъваха, втурваха се, тропаха с крака и с песни и викове дружно и разпалено се понасяха в нов танц.

Душите им вече съвсем замираха от жега, кръвта вреше, умът отлиташе, сърцата се забравяха в танци и всяка жилчица трептеше в такт, всяко движение беше танц, всяко провикване песен, всички очи светеха от радост и веселие.

И така продължи през цялата нощ, до зори!

А денят наставаше тежко и тихо, утринният здрач сееше смътни, непрогледни камари облаци, а тъкмо пред изгрев-слънце изведнъж стана мрачно и притъмня, заваля сняг. Отначало прехвърчаше рядко и се въртеше из въздуха като борови иглички във ветровит ден, докато най-сетне заваля здравата.

Снегът се сипеше като през гъсто сито, падаше право, равно, еднообразно и без шум и застилаше покриви, дървета, плетища и цялата земя като с избелено възсиво предиво или като с пух.

Тъкмо и сватбата се свърши, оставаше само да се съберат вечерта в кръчмата на ново пиене, но сега почнаха да се разотиват по домовете си. Само шаферите и шаферките начело с музиката се събраха вкупом на пруста пред къщи и в един глас запяха последната песничка:

Лека нощ ви младоженци,

лека нощ!

Лека нощ ви пожелаваме…

И да служим тук оставаме,

лека нощ!

* * *

А в същото време Куба слагаше душата си под светите нозе на бога.