Владислав Реймонт
Селяни (4)

IV

Беше неделя — тих, замрежен от паяжини, слънчев септемврийски ден.

Този ден всичката стока на Борина пасеше по стърнищата току зад плевните, а под високия покрит сенарник, обкръжен със зелен килим от поникнало оронено жито, лежеше Куба, наглеждаше стоката и учеше Витек на молитва; често му подвикваше, па го и удряше с камшика, защото момчето бъркаше и се зазяпваше по градините.

— Внимавай какво ти казах, молитва е това — напомняше му важно той.

— Внимавам, Куба, внимавам.

— Що зяпаш по градините?

— Чини ми се, че у Клембови има още ябълки.

— Ще ти се да си хапнеш, а? Ти ли си ги садил? Повтори „Верую“!

— И ти не си изчувал яребиците, па излови цяло ято.

— Глупак! Ябълките са Клембови, а пилетата са божии, разбираш ли?

— Ама от дворянските ниви ги налови…

— И нивите са божии. Я го гледай ти умника, повтори „Верую“!

И Витек бързо заповтаря, защото вече го заболяха коленете от коленичене, но не изтрая докрай…

— Чини ми се, че жребицата отива към Михаловата детелина — извика той, готов да изтича.

— Не бой се за жребицата ти, ами гледай молитвата…

Най-сетне той свърши молитвата, но вече не изтрая, присядваше на петите си, въртеше се на всички страни, а като видя на сливите ято врабчета, хвърли им грудка пръст и бързо се заудря по гърдите.

— А „Пожертвованието“ изяде като гнила круша, а? — викна Куба.

Витек каза и „Пожертвованието“ и с облекчение се залови да си играе със заспалия Лапа.

— Току само щръклее като щуро теле.

— Ще носиш ли пилищата на свещеника?

— Ще му ги нося…

— Да ги бяхме опекли на нивата.

— Опечи си картофи. Виж го ти какво му се прищяло!

— Тръгнаха вече на черква — извика Витек, като забеляза през оградите, че се мяркат по пътя червени престилки.

Слънцето добре напичаше, та всички врати и прозорци по къщите бяха широко отворени. Тук-таме до пейките пред къщите някои още се миеха, другаде се решеха и плетяха косата си, на друго място изтупваха празнични дрехи, измачкани от стоене цяла седмица по раклите, а някъде вече излизаха на пътя като червени макове или като жълтите гергини, които доцъфтяваха покрай стените, или като парички или едри маргаритки. Така пременени отиваха жени, отиваха моми, отиваха момци, вървяха деца, вървяха стопани с бели клашници, прилични на грамадни ръжени снопи, и всички бавно се запътваха към черква по пътя покрай вира, който като златна тава отразяваше слънцето, та чак дразнеше очите.

А камбаните с весел глас звъняха непрекъснато за неделя, за почивка, за молитва.

Куба чакаше да спрат камбаните, но като не можа да изчака, скри връзката птици под клашника и каза:

— Витек, като спрат камбаните, вкарай говедата в обора и ела на черква.

Колкото можеше бързо, защото силно куцаше, той тръгна по пътеката покрай градините, толкова постлана с жълта тополова шума, та сякаш стъпваше по шафранов килим.

Жилището на свещеника беше срещу черквата, през пътя. То бе разположено в дъното на голяма градина, пълна още със зелени круши и червени ябълки.

Куба се спря нерешително пред обраслия с почервенели: лозници пруст и плахо назърташе през широко отворените прозорци и коридор; понеже не смееше да влезе, той се отдръпна при голямата цветна леха, пълна с рози, левконии и астри, от които удряше сладка упоителна миризма. Бели гълъби ходеха по зеления, покрит с мъх покрив и се спущаха на пруста.

Свещеникът ходеше по градината с молитвеник в ръка, но често раздрусваше някоя круша или ябълка, та се чуваше тежко тупане на плодове по земята. После ги събра в полата на расото ти и ги понесе към къщи.

— Що има? Аха… Куба Бориновия.

— Аз съм… малко яребици ти донесох, отче.

— Бог да те възнагради. Ела след мене.

Куба влезе само в отвода и остана на прага, защото не смееше да влезе в стаите. Доколкото можеше да види през отворената врата, той поглеждаше към окачените по стените икони, прекръсти се набожно и въздъхна — така бе заслепен от този блясък, та чак сълзи му изскочиха от очите. Искаше му се непременно да прочете една молитва, само че се боеше да коленичи на лъскавия и гладък паркет, за да не го изцапа.

Па и свещеникът излезе скоро от стаята, даде му злотувка и каза:

— Бог да те награди, Куба, ти си добър и набожен човек, защото всяка неделя ходиш на черква.

Куба му прегърна краката, но понеже беше замаян от радост, не видя кога се намери на пътя…

— О-о, за няколко пилета толкова пари. Милия, отец! — шепнеше, като се взираше в монетата. Неведнъж той е носил на свещеника различни пилета, зайче или гъби, но никога не бе получавал толкова; най-много десетаче или добра дума… А днес… Мили боже! Цяла злотувка и в стаите го извика, и тъй благо му наприказва!… Божичко! Нещо дори го хвана за гърлото и сълзите сами потекоха от очите му, а в сърцето си усети такава горещина, като че ли някой насипа жарава в пазвата му…

— Само свещеника може да почете човека, само той!… Господ здраве да ти даде и света Богородица Ченстоховска… Добър човек си ти, добър!… На̀, цяло село: и ратаи, и стопани, всички ми думат кривчо, и несръчен, и готованец, и никой добра дума не казва, никой не се съжалява, освен може би конете и кучетата… а пък е от род… син на селски стопанин… не е някакъв на път намерен… нито скитник, а истински християнин, католик…

Той вдигаше глава все по-високо и все повече и почти предизвикателно гледаше на света, на хората, които влизаха в гробищата, и на конете, които стоеха зад зида при колите. Нахлупи шапка на сплъстената си коса и тръгна към черквата бавно и важно като някой господар, навираше ръце в пояса си и така замиташе с куция си крак, че облак прах се вдигаше подире му.

Не, днес той не остана в притвора на черквата, както му подобаваше, ами се блъскаше през народа и си отваряше път право към големия олтар, чак там, където заставаха най-важните стопани, дето стоеха Борина и кметът, дето заставаха онези, които носеха балдахина над свещеника, както и онези, които във време на пренос стоеха пред олтара на стража с големи като остени свещи.

Хората го поглеждаха с почуда и се мръщеха. Често чуваше и лоша дума и го поглеждаха, както се поглежда куче, което се навира там, дето не го искат. Но днес Куба немареше за това. Той стискаше монетата в ръка и душата му бе пълна с благост и доброта, чувствуваше се като след изповед, па дори и по-добре.

Започна службата.

Куба коленичи до самата ограда и пееше заедно с другите, загледан набожно в олтара, горе, дето бе бог-отец, побелял и строг, досущ приличен на дворянина от Джазгова воля, а на средата го гледаше същата света Богородица Ченстоховска в златно облекло… и всякъде лъщеше позлата, и свещи горяха, и имаше букети от червени книжни цветя… а от стените и от цветните прозорци се спущаха свещени сияния, строги лица, ивици от злато, червенина, теменужен цвят, сякаш небесна дъга, падаха на главата и лицето му, та също като че ли затъваше във вира пред залез, когато слънцето бие във водата. И той се почувствува като на небето, в тамошните прелести, и не смееше да се помръдне, а продължаваше да коленичи, загледан във възчерното сладко майчинско лице на света, Богородица Ченстоховска и току само изчиташе с пресъхнали устни молитва след молитва, а после пееше тъй усърдно, така с всичките сили на вярващата си душа, с такова въодушевление, че засъхналият му грапав глас ехтеше най-силно.

— Врещиш като еврейска коза! — пошепна му някой отстрана.

— За Исуса Христа и света Дева — измърмори той и прекъсна, защото черквата утихна.

Свещеникът се качи на амвона и всички вдигнаха глави и се вгледаха в него, а той в бяла одежда се наведе над народа и зачете Евангелието. Светлините и багрите от прозорците падаха на лицето му, та на всички се виждаше като понесен по небесна дъга ангел… Дълго и така силно говореше свещеникът, че мнозина въздъхваха със съкрушено сърце, на мнозина сълзи се показаха на очите, а някой пък навеждаше очи и се покайваше в душата си — и обещаваше, че ще се поправи… А Куба гледаше в свещеника като в света икона, дори му беше чудно, че самият този човек приказва с него и му даде злотувка — защото сега изглеждаше като ангел в огнената колесница на зората, лицето му побледня, очите му изпущаха светкавици, когато започна да повишава гласа си и да изрежда всичките грехове на хората: скъперничество, пиянство, разврат, злосторство, непочитане по-старите, безбожие! И със силен глас викаше и увещаваше, заклеваше, молеше за опомняне — докато Куба не издържа и се потресе в себе си от всичките тия грехове, от жалби, от безсилие и заплака с глас, а след него всички: жените, дори мъжете, та настана един плач в черквата, хлипане, бърсане на носове, а когато най-сетне свещеникът се обърна към олтара и падна на колене за покойна молитва, по черквата се разнесе стенание и народът като прекършена от вихър гора се повали ничком на пода; прах се вдигна и закри тия съкрушени сърца, които въпиеха към бога със сълзи, с въздишки и с глас за милост.

И настана тишина, тишина на богомолство и на сърдечен разговор с бога, защото литургията започна, органът бръмчеше с приглушен, покорен и нисък глас, а душата на Куба замираше от умиление и от неизразимо блаженство.

След това гласът на свещеника изведнъж се понесе от олтара и витаеше над наведените глави като струя от пронизващи и свети звукове; ту звънчетата звънваха кратко, ту димът на кадилниците излиташе на благовонни стълбове и като облак покриваше коленичилите богомолци и изпълняше Куба с такава услада, че той само въздъхваше и разтваряше ръце, биеше се в гърдите и замираше в това сладко безсилие, а шепотът на молитвите, въздишките, внезапните викове и стенания тук-там, горещите дихания, светлините, димът, звуците на органа — го потопяваха сякаш в свещен сън, сякаш в забрава.

— Исусе, мили мой Исусе! — шепнеше той ослепен и замаян и здраво държеше в шепата си злотувката, а когато се изправиха и след пренос Ямброжи тръгна да обикаля с дискоса и подрънкваше, за да го чуят, че събира за свещи, Куба се изправи, хвърли монетата и дълго, както правят заможните стопани, си отбира остатъка от двайсет и шест гроша.

— Бог да те възнагради! — чу той с умиление.

А когато раздаваха свещите, тъй като службата беше с излагане светото причастие и с шествие, Куба смело протегна ръка и ако и да му се искаше страшно да вземе голяма, все пак взе най-късата свещ, почти угарка, понеже забеляза строгия и укорителен поглед на Доминиковица, която стоеше с Ягуша досам него — бързо я запали, защото вече и свещеникът взе причастието и се обърна с него към богомолците, а те паднаха по очи. Запя той песен и бавно заслиза по стъпалата на олтара, а всички му пригласяха и със запалени свещи в ръце, с ярки цветове и стенещи гласове му сториха път. Шествието тръгна, органът силно забуча, звънчетата ритмично зазвъняха, а народът пееше в единен мощен глас на вяра. Пред навалицата, в кръгове от разлюшнати пламъци се мяркаше сребърният кръст, люлееха се носените икони, покрити цели в тюлове, цветя и лъскави дантели. На голямата врата, през която всред облаци дим от кадилниците се втурваше слънцето, се развяваха наведените хоругви и сякаш пурпурни и зелени птици плющяха с крила.

Шествието обикаляше черквата.

Куба засланяше с длан свещта и упорито вървеше все до свещеника, над когото Борина, ковачът, кметът и Томек Клемб носеха червения балдахин, а под балдахина лъщеше златната дарохранителница и цялата до такава степен потъваше в пламъците на слънцето, че през стъклото можеше да се види бледото прозрачно свето причастие…

Така бе замаян Куба, че постоянно се спъваше и настъпваше другите по краката.

— Отваряй си очите, кривчо!

— Бутниколиба, кривондел ниедин! — му подмятаха и често го блъскаха.

Но той не чуваше това; песента на народа звучеше силно, издигаше се като стълб, сякаш плуваше като вълна и се удряше в бледото слънце. Камбаните непрекъснато звъняха с бронзовите си уста, та чак липите и кленовете се тресяха и сегиз-тогиз някой червен лист се откъсваше като подплашена птичка и падаше по главите, а високо над шествието, над върховете на наведените дървета, над камбанарията се виеше ято изплашени гълъби…

След службата народът наизлезе на черковните гробища. Излезе с другите и Куба, но днес той не бързаше за дома, ако и да знаеше, че на обед ще има месо от закланата крава. Не, той се поспирваше, поприказваше си с познати и се присламчваше към господарите си, защото и Антек, и жена му стояха и приказваха с другите, както бива обикновено в неделя след черква.

В друга група, която се бе събрала на пътя пред портата, разправяше нещо ковачът, едър мъж, облечен съвсем по градски, с черно палто, окапано на гърба с восък, и със син каскет. Той бе с панталони и ботуши, а на жилетката си имаше сребърна верижка; лицето му беше червено, мустаците рижи, а косата къдрава. Разговаряше важно и се смееше, та чак се кикотеше, какъвто си беше смешник. Да пази господ да му падне човек на езика! Борина току наостряше уши към него и се ослушваше, защото се боеше от приказките му, тъй като ковачът не прощаваше дори на баща си, а камо ли пък на тъста си, с когото водеше война за зестра. Но не разбра нищо, понеже съзря Доминиковица и Ягна, които излизаха от черква. Те вървяха полека, защото на гробищата имаше много народ, па се и поздравяваха с тоя-оня и разменяха по дума; макар че всички се познаваха, а бяха и побратимени, и сродени, и от едно село, макар че често плет ги делеше или нивите им бяха на слог — все пак бе хубаво и потребно да си побъбре човек пред черква… Доминиковица разправяше с тих, набожен глас за свещеника, а Ягна, каквато си беше висока като най-високите мъже, разглеждаше народа наоколо. Днес тя се бе така пременила, че вземаше очите на младежите, които се бяха струпали на пътя пред портата, пушеха цигари и й се усмихваха. Тя беше така стройна и гиздава и с такава стойка, че по-малката дъщеря на дворянина не можеше да се мери по хубост с нея.

Момите, па и женените жени, които минаваха покрай нея, я поглеждаха завистливо или пък заставаха при нея да се нагледат на шарения й на ивици широк вълненик, който се пъстрееше като мазурска небесна дъга; ту гледаха черните й високи обуща, навървени чак до горе, до белия чорап, с червена панделка; ту елечето й от зелено кадифе, така обшито със сърма, че заслепяваше очите; ту нанизите от кехлибари и корали по бялата й гуша. Снопче разноцветни панделки падаше от тия нанизи по гърба й и се виеше след нея като небесна дъга, когато тя вървеше.

Но Ягна не виждаше завистливите погледи. Тя шареше със сините си очи по главите и като се натъкна на втренчените в нея очи на Антек, изчерви се, дръпна за ръкава майка си и тръгна, без да я чака.

— Почакай, Ягно — извика подире майка й, като се поздрави с Борина.

Тя се спря на пътя, защото и цяла група момчетия я обиколиха и почнаха да я поздравяват и да подхвърлят закачки по адрес на Куба, който вървеше подире й, вгледан в нея като в икона.

А той плюна и се помъкна към дома, защото и господарите вече си тръгнаха, па и конете трябваше да се пригледат.

— Също като в икона! — каза несъзнателно Куба, като сядаше в прустчето.

— Кой, Куба? — попита Южа, която слагаше обеда.

Той наведе глава, защото се засрами и се изплаши да не би да се досетят.

Но понеже обедът бе богат и трая дълго, Куба скоро забрави. Имаше месо, имаше и зеле с грах, имаше и чорба с картофи, а най-сетне сложиха големичка паница с ечемичен булгур, запържен със сланина. Ядяха бавно, важно и мълчаливо и едва след като наситиха първия си глад, захванаха да се пообаждат и да пробират…

Южа, която днес бе домакиня, час по час присядваше на края на скамейката, хапваше набързо и гледаше внимателно дали няма да намалее гозбата, та да донесе от къщи гърнето и да досипе, за да не рекат, че се вижда дъното на паницата.

Обядваха в пруста, понеже беше тихо и топло време.

Лапа се въртеше и скимтеше, търкаше се около краката на хората, заглеждаше към паниците, докато някой му хвърлеше кокал, с който той избягваше под пейката, или зарадван, че господарите му са там и че се споменава неговото име, лаеше радостно и подплашваше врабците, които кацваха по плета и очакваха трохи.

Често някой минаваше по пътя и поздравяваше седналите да се хранят, а те дружно му отговаряха.

— Да не си носил яребици на свещеника? — подметна Борина.

— Носих, носих! — Куба остави лъжицата изведнъж и взе да разказва как свещеникът го извикал вътре, колко хубаво било там, толкова книги…

— Па кога ли ще прочете всичките? — обади се Южа.

— Кога ли? Ами вечерно време! Разхожда си се по стаите, пийнува си чай и все чете.

— Може би… всичките са за божите работи — допълни Куба.

— Е па няма да са буквари.

— А всеки ден разсилния му донася вестници — добави Ханка.

— Защото във вестниците пише що става по света — обади се Антек.

— И ковача, и воденичаря получават вестник.

— Ех… тъкмо такъв е вестника на ковача! — каза подигравателно Борина.

— Също такъв като на свещеника — каза заядливо Антек.

— Чел ли си го? Знаеш ли?

— Чел съм го и знам, и то не само един път!

— И никак не си поумнял от това, щом имаш работа с ковача.

— За тебе само този е умен, който има повече от петнайсет морги земя и петнайсет глави крави.

— Да си затваряш устата, докато не са ме прихванали! Току само ровиш! Виждам, че те издува хляба… моя хляб…

— Седи ми като кокал на гърлото, като кокал…

— Иди си намери по-добър. От Ханкините три морги симит ще ядеш.

— Картофи ще ям, ама барем никой няма да ми ги одумва.

— И аз не ти одумвам…

— Ами кой?… Работиш като вол, па и добра дума и не казват…

— На чуждото е по-леко, никак да не работиш, всичко ще ти дадат…

— По-леко е я.

— Тогава иди и опитай.

— С празни ръце няма да тръгна.

— Ще ти дам тояга да се пазиш от кучетата.

— Тате! — кресна Антек, като скочи, но веднага пак седна, защото Ханка го прехвана през кръста, а старият го изгледа страшно, прекръсти се, понеже се беше нахранил, и като отиваше в стаята си, каза твърдо:

— Няма да се оставя да ме храниш ти на стари години, не!

Разотидоха се веднага, само Антек остана пред къщи и кроеше планове, а Куба изкара конете на люцернището зад плевнята и се просна под сенарника да си поспи. Не можа да спи, тежеше му яденето в стомаха, а и мисълта, че ако имаше пушка, би могъл толкова яребици, па и зайци да убива, та всяка неделя да носи на свещеника.

Ковачът би направил пушка, както измайстори и на горския, та като стреля в гората, чак в селото да се чува!

— Механик, синеца! Но за такава трябва да му платиш пет рубли! — мислеше си той. — Ами откъде да ги взема? Иде зима, трябва кожух да си купя, обущата също не ще ми изтраят повече от Коледа… Наистина имат да ми дават още десет рубли и две кърпи, панталони и риза… Кожух макар и за пет… късичък ще е, ама… обуща за три… па и шапка не е зле… а рубла трябва да се занесе на свещеника за помен на родителите… Ех, пущината… Нищо няма да остане!… — Той плюна и захвана да събира из джоба на куртката си ситен тютюн и напипа монетата, за която бе забравил, докато обядваше.

— Пак има, пак! — Той веднага се разсъни; откъм кръчмата се зачу далечен изтънен глас на музика и като че ли отгласи на провиквания.

— Танцуват си синковците и водка си пият, и цигари пушат! — въздъхна той, легна пак по корем, гледаше към спънатите коне, които се събраха на куп и се чешеха със зъби по вратовете, и мислеше, че вечерта трябва да отиде в кръчмата, да си купи тютюн и поне да погледа веселбата.

Час по час разглеждаше монетата, па поглеждаше и слънцето. То беше още високо и така бавно вървеше днес към запад, сякаш и то в неделя си почиваше… А тъй му се искаше да отиде, едвам изтрайваше, та току се обръщаше от една страна на друга и попъшкваше от мъка. Но не отиде веднага, защото тъкмо тогава зад плевнята се появиха Антек и Ханка и вървяха по слога на нивата.

Антек вървеше напред, а Ханка след него с момченце на ръка, от време на време нещо продумваха и крачеха полека, а Антек често се навеждаше към нивата и пипаше кълновете.

— Върви… гъсто като четка — измърмори той и обгръщаше с поглед моргите, които пося, за да отработи на баща си.

— Гъсто, но татевото е по-добро, върви като гора! — говореше Ханка, като гледаше съседните лехи.

— Защото е по-обработена нивата.

— Да има човек три крави, и земята би се подхранила.

— И свой кон.

— Па да отгледаш нещо и за продан. А така какво? Всяка сламчица, всяка огризчица баща ти пресмята и му се струва кой знае колко.

— И за всичко надумва!…

Веднага млъкнаха, защото несправедливостта изпълни сърцата им със скръб, с яд и с хапливо негодувание.

— А по осем морги би се паднало — несъзнателно извика той.

— Ами, ако не и повече. Ето — Южка, и ковачката, и Гжеля, и ние — изброяваше тя.

— Да заплати човек дела на ковачите и да си остане на дома с шестнайсет морги!

— А имаш ли с какво? — изпъшка тя и тъй силно почувствува безсилието си, че сълзи потекоха по лицето й, когато обхвана с поглед нивите на свекър си, чисти като злато, по които можеше да се сее и ръж, и пшеница, и ечемик, и цвекло от бразда до бразда… такова богатство… и всичкото чуждо… не тяхно.

— Не реви, глупачко, кога да е, осем морги от това са наши…

— Да може барем още и половин къщата и това зелище! — посочи тя наляво в ливадите, където се синееха дълги лехи зеле.

Те свърнаха натам, па седнаха край ливадите под храстите. Ханка кърмеше детето, защото се разплака, а Антек сви цигара, запуши и гледаше мрачно пред себе си…

Не казваше на жена си какво го ядеше отвътре и гореше като жив въглен на сърцето му, защото нито би могъл да й го каже, нито тя би го разбрала добре…

То се знае, като всяка жена, която нито може да мисли, нито да разбере сама нещо, току живее като сянка на мъжа си…

„Къща, деца, жените по село — това е за нея целият свят. Всяка жена е такава… — мислеше той горчиво, та чак сърцето му се сви… — И на птицата, която хвърчи над мочурливите лъки, по й е добре, отколкото на човека… Що я е грижа! Хвърчи си, попява си, а дядо господ сее полетата и за нея, тя само да си събира и да си яде…“

— Нима тате няма и сухи пари отделени? — започна Ханка.

— Все ще да има…

— На Южка е купил такива корали, та цяла крава да купиш за тях, а на Гжеля постоянно изпраща пари във войската.

— Че праща, праща… — отговори Антек, замислен за друго нещо.

— Ами нали това е несправедливо за всинца ни! А майчините ти дрехи? Крие ги в раклата и не ги показва дори… Такива вълненици, забрадки, шапчици, огърлици… — захвана тя да изрежда най-различни богатства, неправди и жалби, и надежди, а Антек упорито мълчеше, та тя нетърпеливо го бутна по рамото.

— Ти да не заспа?…

— Слушам, бъбри си, бъбри, ще ти олекне! Па като свършиш, кажи ми…

Ханка, понеже беше плачлива, па и много й се бе събрало на душата, избухна в плач и взе да го укорява, че говори с нея като с някоя слугиня, че не мисли нито за нея, нито за децата.

Антек скочи на крака и каза подигравателно:

— Плачи си ти, тия врани нито ще те чуят, нито ще се съжалят над тебе! — показа с поглед враните, които хвърчеха край тях над ливадите, натисна шапката на главата си и с големи крачки тръгна към село…

— Антек! Антек! — викаше тя жално след него, но той не се и обърна.

Тя прегърна момченцето си и като поплакваше, вървеше по междите обратно към дома; тежко бе на сърцето й. Няма с кого нито дума да си продумаш, нито да оплачеш съдбата си, а живееш като някой таласъм, дори до съседите не можеш да прескочиш да разтушиш сърцето си с приказка. Антек да й позволи на нея приятелки! Къде ти! Току стой у дома си и се измъчвай с грижи, па и на това отгоре добра дума няма да чуеш! Хората и в кръчмата отиват, и по сватби… а Антек… нима можеш да му угодиш?… Понякога е толкова добър, да не му се нарадваш, друг път по цели седмици едва ще проговори дума, нито те поглежда, нищо… само мисли и мисли. Наистина, има и защо да мисли. И този баща нима не може да му даде вече имот, нима не е време да се остави да го гледа синът му… Угаждала би му така, както не би угаждала на родния си баща…

Тя искаше да приседне до Куба, но той притисна гръб към сенарника и се престори на заспал, макар че слънцето светеше право в очите му. Едва когато тя се закри зад ъгъла на плевнята, той стана, отърси се от сламките и полека се затътра през градините към кръчмата… Злотувката не му даваше мира…

Кръчмата беше накрай село, зад жилището на свещеника, където започваше пътят с тополите.

Малко хора имаше там, музиката сегиз-тогиз се обаждаше, но никой още не танцуваше. Беше много рано и младежта предпочиташе да лудува из градините или да се трупа пред портите и под стрехите, където на неотдавна дялани, още жълти греди седяха много жени и моми. В голямата стая на кръчмата с черния одимен потон нямаше почти никой. Малките одимени стъкла процеждаха тъй слабо червената предзалезна светлина, че само на изровения под падаше светла ивица, а по ъглите беше мрачно. Някакви хора седяха зад масите до стената. Не можеше да ги познае човек в тъмнината кои са. Те често пиеха наздравици един другиму и си приказваха…

Само Ямброжи с един свой побратим се виждаше в светлото при прозореца с шишенце в ръка — често си попийваха и разговаряха…

Контрабасът бучеше като бръмбар, когато попадне от вън в стаята, хвърчи и бръмчи… понякога цигулката изпискваше тънко като птичка, която търси малките си, дайрето пък задумкваше и задрънкваше… но скоро наставаше тишина.

Куба отиде право към тезгяха, зад който седеше Янкел с баретка на глава и само по риза, защото бе топло, гладеше прошарената си брада, климаше и четеше книга, като доближаваше очите си до самите страници.

Куба обмисляше, престъпваше от крак на крак, пресмяташе парите, почесваше се по кичурите си и дълго стоя така, та Янкел го гледаше с лакоми очи и без да престава да се кланя и моли, дрънна веднъж-дваж чашите за водка…

— Сто грама, ама от по-яката! — поръча най-сетне Куба.

Янкел мълчаливо наливаше, а лявата си ръка протягаше за парите…

— В шише ли? — попита и сграбчи позеленелите медни пари, за да ги сложи в кутията.

— То се знае, че не в ботуш!…

Примъкна се на крайчеца на тезгяха, изпи първата чаша, плюна и заоглежда по кръчмата; изпи втора, погледна шишенцето на светлината, па силно чукна с него.

— Дай ми още едно и тютюн! — каза по-смело, защото приятна топлина го обзе след водката и чудна сила се разля по костите му.

— Заплата взима Куба днеска?…

— Ами… да не е Нова година?…

— Може арак да ти долея?…

— Ама… не стигат… — И той преброи парите и печално погледна бутилката с арак.

— Ще дам на вересия, нима не познавам аз Куба!…

— Не трябва… вересия-разсипия!… — каза Куба отсечено.

Въпреки това Янкел сложи пред него чаша арак.

Куба отказваше, дори вече се канеше да излезе, но проклетият арак така му зачовърка в носа, че без много да му мисли, глътна го наведнъж.

— От гората ли си спечелил?… — питаше търпеливо Янкел.

— Не от гората… яребици хванах в примка, занесох шест на свещеника и той ми даде злотувка…

— Злотувка за шест! Аз за всяко бих дал на Куба по десет копейки.

— Как, та яребиците кашер^[1] ли са?… — учуди се Куба.

— Ти не се грижи за това… донеси само повече. За всяка веднага ще получиш по десетак на ръка. Да дам и мастика зарад пазарлъка, а?…

— По цял десетак даваш?…

— Думата ми е дума. За тези шест Куба сега щеше да има две шишенца чиста водка и четири с арак, после херинга и франзела и пакет тютюн… Разбира Куба?…

— Е па… четири шишенца с арак и херинга… и… ами не съм говедо, правя си сметка… така си е! Четири шишенца с арак… и тютюн и франзелка… и цяла херинга… — Водката вече го зашеметяваше и отнемаше силите му.

— Ще донесе ли Куба?…

— Четири шишенца… и херинга… и… Ще донеса… Ей, да имах пушка… — обади се по-съзнателно и пак взе да пресмята — кожух например за пет рубли… ботуши ще трябват… три рубли… не-е, не стига… а ковача ще поиска пет рубли за пушка… толкова, колкото на Рафал… не… — мислеше си на глас.

Янкел бързо направи сметка с тебешир и тихо му пошепна на ухото:

— Куба би ли застрелял сърна?

— Та с пестница няма да я застрелям, ама с пушка я застрелвам…

— Куба умее ли да стреля?…

— Ти, Янкеле, си евреин, та не знаеш, а всички в селото знаят, че ходех с дворяните в гората^[2], че ме стреляха в крака… Колко за умеене, умея…

— Ще ти дам пушка, ще ти дам барут, ще ти дам каквото трябва… а Куба каквото убие, на мене ще го донесе! За сърна цяла рубла ще дам… чуваш ли?… цяла рубла! За барут Куба ще плати по петнайсет копейки за парче, ще го хвана на сметката… а за пушката, дето ще се хаби, Куба ще донесе крина овес…

— Рубла за сърната… пък аз петнайсет за барут… цяла рубла!… така ли?

Янкел отново му изчисляваше подробно…

— Овес ли? Та няма да го взема на конете от устата… — само това разбра той.

— Защо от конете ще вземаш! У Борина и другаде има…

— Та излиза… — изблещи очи Куба и пресмяташе.

— Всички така правят! А Куба се чуди от къде ли ратаите имат пари… Всекиму трябва тютюн, чаша водка, да си потанцува в неделя!… От къде да вземе?…

— Та как, крадец ли съм, кучи сине, или що?… — изгърмя отведнъж Куба, като удари с пестница по масата, та чак чашите подскочиха.

— Какво се развика Куба! Куба да си плаща и да си отива по дяволите!…

Но Куба не заплати и не си отиде. Той нямаше вече пари и беше задлъжнял на евреина… та се облегна тежко на тезгяха и захвана сънливо да пресмята, а Янкел поомекна и още веднъж му наля, но вече чист арак… и мълчеше…

В това време все повече хора прииждаха в кръчмата. Запалиха лампата, защото ставаше тъмно, музиката се обади по-буйно и глъчката се оживи. Народът се трупаше при тезгяха, покрай стените или просто тъй съвсем посред кръчмата и гълчеше — бъбреше, оплакваше се, а тук-там някои се черпеха, но рядко, защото бяха дошли не за пиянство, ами ей-така, по съседски, да постоят, да си побъбрят, да послушат цигулката и контрабаса, нещо ново да чуят — нали е неделя, — да си починат, па не е грях и да се поотпуснат и да пийнат с приятели… само да е прилично и без прегрешение, та това и сам свещеникът не забранявал… Ами как, говедото, що е говедо, след работа и то обича и иска да си почине. А пък при масата седнаха по-стари стопани и някои жени, облечени с червени вълненици и със забрадки, та изглеждаха като цъфнали макове. Понеже всички говореха едновременно, вдигаше се шум като в гора, тропот от крака като бухалки за очукване на снопи и глас на цигулката, която постоянно шеговито пееше.

— „Кой ли след мен ще се мъкне… ще се мъкне…“

— „Ето аз… ето аз… ето аз…“ — бръмчеше с пъшкане контрабасът, а дайрето току се тресеше, смееше се, шегуваше се и вдигаше врява с дрънкулките си.

Малцина танцуваха, но пък така енергично тупаха с крака, че дъските на пода скърцаха, масата скачаше и бутилките постоянно подрънкваха, а чашите се катуряха…

Но нямаше голямо желание, па не беше като на сватби или на годежи, та да се поотпуснат, както трябва. Танцуваха ей така, колкото за разтуха или за да си изправят краката и кръстовете. Само момчетиите, които късно през есента щяха да отиват войници, се веселяха от сърце и пиеха, за да убият грижи, че щяха да ги разкарат далеко по света между чужди хора.

Братът на кмета най-силно се провикваше, а по него Марчин Бялек, Томек Шикора и Павел Борина, чичов син на Антек. И самият Антек бе дошъл по здрач в кръчмата, но не танцуваше сега, а седеше в малката стая с ковача и с други, и Франек воденичарският, нисък, набит и къдрав, този най-голям бъбрица, проклетник, шегобиец и така лаком за момичета, че все мъкнеше разбита или издраскана мутра. Днес той се опи отведнъж като дявол и току стоеше въз тезгяха с дебелата Магда на органиста, която бе вече в шестия месец.

Свещеникът го споменуваше от амвона и го караше да се ожени, но Франек не искаше и да чуе — нали наесен щеше да иде войник, що му трябваше жена…

Магдичка го дърпаше към ъгъла, до площадката при печката, и му говореше нещо с плачлив глас, а той от време на време й отговаряше:

— Глупачка! Не съм се занасял по тебе… Ще заплатя за кръщенката, па ако ми е воля, и рубла ще дам!… — Той беше замаян и я тласна, та тя чак седна до Куба, който вече спеше край печката с крака към средата на кръчмата. Захлипа тя тихо там, а Франек пак отиде да пие и да търси мома да танцува. По-богатите му отказваха, защото какво беше той — воденичарски помощник, почти слуга. А простите момичета също, защото бе пиян и не се държеше добре, та той плюна и взе да се целува с Ямброжи и със стопаните, които, понеже имаха жито във воденицата, го канеха да го почерпят.

— Пийни, Франек, па смели по-скоро, защото жената ми тъпче сол на главата, че няма ни кривача брашно за юфки.

— А моята все ми мърмори за булгур…

— То и ярма за добитъка трябва… — казваше трети.

Франек пиеше, обещаваше и гръмогласно се хвалеше, че във воденицата той каквото каже, това става, че воденичарят е длъжен да го слуша, и как няма да го слуша… той знае такива магии, та червеи ще се завъдят в хамбарите… водата ще пресъхне… рибите ще измрат, стига само да духне на вира… така ще се спари брашното, че и питка от него не ще може да стане…

— Ще ти оскубя овчата глава, ако ми направиш това на мене — изкрещя Ягустинка, която биваше винаги там, дето всички, макар че не пиеше, понеже рядко имаше пара в джоба си, но можеше да се случи някой роднина да й поръча шишенце или пък някой приятел второ шишенце, че се боеха от острия й език. Така и Франек, ако и да беше пиян, се уплаши от нея и млъкна, че за него тя знаеше разни работи, как той се разпорежда във воденицата. Понеже беше пийнала малко, тя се хвана за хълбоците, попритупа в такт и се запровиква:

— Танцуват като мухи в суроватка! Я се размърдай, Йевке. Скитала е кой знае къде през нощта, а сега дреме на танца! Томек! Я по-скоро, я! Сигурно ти тежи крината, дето я продаде на Янкел, а?… Не бой се, баща ти още не знае! Маришо, търкай се с новобранците, търкай, па още сега ме повикай на кръщене.

Така поред се заяждаше Ягустинка с танцуващите. Тя нямаше мярка на устата си и беше сърдита на всички, че децата й я онеправдали и на стари години трябваше да ходи да печели, но като не й отговаряше никой, накрещя се и отиде в другата стая на кръчмата, където седеше ковачът с Антек и неколцина по-млади стопани.

Лампата висеше на черния потон и със слаба светлина осветяваше русите разчорлени глави. Те седяха около масата, подпрели се здраво на ръце, всички впили поглед в ковача, който, наведен над масата, зачервен, размахваше широко ръце, понякога удряше с пестник и говореше тихо:

— Право ви казвам, защото така пише във вестника с грамадни букви… По света хората не живеят така като нас, не… Какво е това? Дворянин те управлява, свещеник те управлява, чиновник те управлява, а пък ти работи и умирай от глад, и се кланяй доземи, за да не те цапаросат по главата.

— А земя малко, скоро и по леха няма на човек да се падне.

— А дворянина има самичък повече, отколкото две села…

— Казваха вчера в съдилището, че ще раздават още земя.

— Каква?

— Па каква — от дворянската!

— Ха! Да не сте дали на дворяните, та ще им взимате! Я гледай, я… с чуждото разполагате вече — извика Ягустинка, като се навеждаше ухилена към тях.

— … И сами се управляват — продължаваше по-нататък ковачът, без да обръща внимание на женските думи, — и всички учат в училища, живеят в чифлици и са господа…

— Къде това? — попита тя Антек, който седеше от края.

— В топлите страни — отвърна той.

— Ами щом там е толкова добре, защо ковачът още не е отишъл, а?… Поплювко такъв, лъже като циганин и замазва очи, а вие щури, та му вярвате! — развика се тя буйно.

— Казвам ти с добром: иди си, Ягустинко, от където си дошла…

— Няма да си ида! Кръчмата е за всички, и аз съм нещо тука с трите си гроша, както и ти! Я го гледай ти него… той ще ме учи… С евреите работи, с чиновниците се води, от сто крачки сваля шапка на дворянина, а тия му вярват!… Мутра такава!… Знам аз… — Но тя не довърши, защото ковачът я прехвана яко през кръста, отвори с крак вратата и я изхвърли в голямото помещение на кръчмата, та тя се простря с целия си ръст на пода.

Тя дори не се закани, само стана и каза весело:

— Як, кучето, като кон… те такъв мъж да ми е…

Народът избухна в смях, а тя веднага си излезе с тихо роптание.

Но и кръчмата вече опустяваше, музиката млъкна, хората се разотиваха по домовете си или пък се събираха на купчини пред кръчмата, тъй като вечерта бе топла и ясна, месечината светеше. Само новобранците още бяха вътре, пиеха на провала и се провикваха, а Ямброжи, мъртъв пиян, излезе насред пътя и запя, като се кандилкаше от една на друга страна.

Излязоха и ония от стаичката, начело с ковача.

После, когато Янкел взе да гаси лампите, новобранците се източиха, хванаха се здраво под мишница и заградили целия път, вървяха и пееха с всичка сила, та дори кучетата се разлаяха и тук-там някой поглеждаше из къщите.

Само Куба спеше тъй дълбоко в пепелта, че Янкел трябваше да го буди, но той не искаше да стане, риташе, удряше във въздуха и мърмореше:

— Махай се, евреино! Както искам, така ще спя… господар съм, моя воля, а ти — крастав чифутин.

Кофата вода помогна, та стана и поизтрезня, но със страх и почуда слушаше, че пропил и дължи цяла рубла…

— Ами как? Две шишенца с арак… цяла херинга… тютюн… и още две шишенца… това цяла рубла ли е?… Ами как?… Два… — мяркаше му се нещо.

Най-после Янкел го склони и се споразумяха за пушката, която евреинът щеше да му донесе от панаира, а след пазарлъка му даде мастика…

Само овес Куба решително отказа да му донесе.

— Кубовия баща не е бил крадец и сина му не е крадец.

— Хайде, иди си, време е да се спи… пък аз трябва и да се моля.

— Тю!… спекулант такъв! Подучва към кражби и молитви ще чете… — промърмори Куба, като вървеше към дома, па взе да си припомня и пресмята, понеже никак не можеше да повярва, че е изпил цяла рубла… но още не бе изтрезнял, па и въздухът го обезсили, та все политаше към сградите или гредите за строеж, стоварени тук-там пред къщята, и псуваше…

— Главите си да изпотрошите… проклетници такива… изпопрепречили пътя… току само ядат… а свещеника напразно казва… а свещеника… — тук той се замисли и дълго пресмяташе, докато най-сетне се поопомни и такава печал го обзе, че се спря, заоглежда се наоколо, навеждаше се и търсеше да хване нещо твърдо… но веднага забрави, пипна се за косата и взе да се блъска по лицето с пестници и да вика:

— Пияница и бясна свиня си! Ще те замъкна пред свещеника, нека пред всичкия народ каже, че си куче и пияница… че два пъти по две шишенца… че си пропил цяла рубла… че си като говедо, дори нещо по-лошо… че си…

Внезапно го обхвана такава жалост към себе си, че седна на пътя и се разплака с глас.

Ясен и грамаден, месецът плуваше в тъмните простори, а тук-там нарядко като сребърни гвоздеи бляскаха звезди; мъгли като сива невидима прежда се раздвижваха над селото и се влачеха като покривка върху водите. Бездънна тишина на есенна нощ обгръщаше света, само тук-там се носеха песни на прибиращи се от кръчмата или кучешки лай.

А на пътя пред кръчмата Ямброжи залиташе насам-натам и непрекъснато пееше, докато изтрезня:

Ой Мариш, моя Мариш!

Ой кому ти пиво вариш?

Ой кому ти пиво вариш?

Ой Мариш, моя Мариш!…