Владислав Реймонт
Селяни (26)

I

Още от зори личеше, че е пролет.

Априлският ден ставаше лениво из легловищата на мрачини и мъгли като някой ратай, който, легнал отруден и още си неотпочинал добре, трябва да става в предутрин, за да поеме незабавно плуга и да се залови да оре.

Започваше да се съмва.

Но тишината бе още ненарушима, само дето росата обилно капеше от успалите се в непрогледна дрезгавина дървета.

Небето като синкав плащ, пропит от влага и отрупан с роса, вече се разкъсваше над черната, глуха и напълно потънала в мрак земя.

Мъгли като разпенено при доене мляко заливаха лъките и ниско разположените ниви. Петлите вече пееха в надпревара нейде из още невидимите села.

Последните звезди гаснеха като изморени от дрямка очи.

А на изток като разгарящи се под застинала пепел въглени пламваха червени зари.

Внезапно мъглите се залюшкаха, надуха се, раздвижиха се тежко като дотекли след пролетно топене на снеговете води и се удряха о черните поля или пък като синкав дим от кадилници се извиваха към небето.

Денят вече наставаше и надвиваше побледнялата нощ, която се притискаше към земята като дебел и пропит от влага кожух.

Небето бавно се обливаше от светлини и се спущаше все повече над света, така че на някои места омотаните все още в мъгли върхове на дърветата вече се промъкваха на по-ясно, а някъде пък по височините излизаха из нощта сиви, пропити с роса нивя. Скоро езерата затрепкаха като матови огледала, а потоците се помъкваха като дълги и росни прежди пред редеещите мъгли и блясъци.

Денят вече ставаше все по-голям, зарите се разтапяха в мъртвия лазур и започваха да горят на небето като кървави отблясъци на още невидими пожари и така се развидели, че само боровите гори се издигаха като черен обръч наоколо, а големият път, обграден отстрани от редиците наведени тополи, изморени сякаш от дългия ход нагоре, се издигаше все по-ясно в светлината. Селата, потънали в приземния мрак, се привиждаха тук-там под зората като черни камъни под разпенена вода, а някои от по-близките дървета вече се сребрееха цели в роса и блясък.

Слънцето още не се показваше, само се чувствуваше, че всеки миг ще блесне из разгорелите се зари и ще падне върху света, който доизлежаваше последните си минути, отваряше тежко очите си, замрежени от отделни кълба мъгла, раздвижваше се по мъничко, събуждаше се полека, но все още се изленяваше в сладък почивен сън, тъй като и тишина такава настана, като че цялата земя бе притаила дъх — само вятърът, приличен на тихичко детско дишане, повя откъм гората, та чак росата се отърси от дърветата.

И от тази отмаляла сивота на зората, от тия още сънни, неосвободени от мрак поля, като в храм със занемели богомолци, когато свещеникът ще надигне пресветото причастие — отекна гласът на чучулига…

Изскочи тя нейде из нивята, запърха с криле и зачурулика като камбанка от чисто сребро и като благоуханен пролетен кълн се мяркаше върху бледото небе, извиваше се нагоре и пееше, та в онази свещена тишина на изгрева песента й се изливаше над цял свят.

В същото време и други почнаха да се вдигат, да удрят с крилца, да се устремяват към небето, да пеят унесено и да известяват утрото на всяко живо създание.

Скоро след тях запротакаха болезнени писъци и калугериците по мочурите.

Щъркелите също затракаха шумно нейде из още неразличаваните в сивотата села.

А слънцето вече ето, ето…

Докато най-сетне и то се показа нейде иззад далечни гори, изтърколи се из бездната и като грамаден, златист, пламнал в огън свещен поднос го носеха невидимите божи ръце над сънните простори. Понесе се то и благославяше със светлината си света, всичко живо и умряло, всяко, което се ражда и което отмира, започваше свещената служба на деня, та всичко като че отведнъж падна в праха пред величието му и млъкна, притворило недостойни очи.

И ето настана ден — като необхватно море от сватбен блясък.

Мъглите като благоуханни пушеци се издигаха от лъките към позлатеното небе, птичките и всички създания гръмнаха в песни, сякаш сърдечна благодарствена молитва.

А слънцето все растеше, издигаше се над черните гори, над неизброимите села, все по-високо и голямо, пламтящо, топло като светото око на божието милосърдие, и поемаше във властната си и сладка мощ господството над света.

Тъкмо в това време на пясъчното възвишение при гората, изпод чифлишките копи сено, наредени близо до широкия изровен път, се показа старата Агата, близка или роднина на Клембови.

Тя се връщаше от просия, по който божи хляб бе тръгнала още когато вадеха картофите есенес, а сега идваше пак в Липци, както прелетните птици, които винаги напролет се връщат в гнездата си.

Стара, изпаднала, слаба и едвам дишаща, тя приличаше на крайпътна върба — изкривена, изгнила, която едвам живори и постепенно умира в пясъка. Разбира се, че бе цяла в парцали, с просяшка тояга в ръка, с торбички през рамо и с наокачени броеници по нея.

Тя излезе изпод сенарниците тъкмо при изгрев, тътреше се забързано и повдигаше към слънцето сивото си и съсухрено като празните миналогодишни угари лице; само сивите й зачервени очи святкаха от радост.

Как не!… След дългата и тежка зима тя се връщаше в родното си село и затова чак подтичваше, та торбичките й скачаха отстрани и броениците дрънкаха, но дробовете й се стягаха, задухът час по час се вкопчваше за болните й гърди и тя трябваше да се поспирва и да позабавя хода си. И тръгна пак натежало и с мъка, като рееше по света само гладните си очи и се усмихваше на сивите, прислонени от зеленикава мъгла поля, на селата, които изникваха бавно из мъгливия безкрай, на още голите дървета, застанали на стража край пътищата или като самотни постове из полето, на целия свят!

Слънцето вече бе на няколко остена, та се виждаха дори и най-далечните кътища на полята. Всичко блестеше в розова роса, черните ниви полъсваха на слънцето, водите трептяха из изкопите. Гласовете на чучулиги звънтяха в хладния въздух, някъде изпод храстите мъждееха последни кръпки сняг, жълтите реси на някои дървета се полюляваха като кехлибарени маниста, а из закътаните места и по нагряваните локви изпод ръждивата ланска шума се показваха златистите стъбла на млади треви, другаде пък поглеждаха жълтите очи на блатничетата. Ветрец почна да прегръща лекичко и да разтърсва влажния и свеж дъх на нивите, които лениво се къпеха на слънцето, и навред цареше такова пролетно настроение, тъй просторно бе, тъй ясно, макар и още възсиво, и тъй мило ставаше човеку, че Агатината душа като пияна от радост птичка вече се устремяваше да литне и с крясък да се понесе по цял свят.

— Исусе мой! Мили Исусчо! — едва постенваше тя, като посядваше по малко и като че ли прегръщаше целия този свят в разтресеното си от радост и дълбоко разчувствувано сърце.

Хей! Пролет идеше през необятните поля, песни на чучулиги я възвестяваха по света, а пък това свещено слънце, и тоя гальовен вятър, сладък и топъл като майчини целувки, и това още притаено дихание на тъжно чакащите плугове и семе нивя, и понеслият се навред радостен кипеж, и този топъл освежителен въздух, сякаш набъбнал с всичко онова, което скоро ще стане зеленина, цвят и пълен клас!

Хей! Пролет пристигаше като светла дева в слънчево одеяние, с младо лице на зорница, с плетеници от сини води, хвърчи тя от слънцето, носи се в тия априлски утрини над земята и със свещените си прострени ръце пуща чучулиги да възвестяват веселие, а след нея с радостен крекот идваха вериги от жерави, редици диви гъски преплуваха през бледото небе, щъркели летяха над ливадите, ластовички чуруликаха по къщите и целият птичи род прииждаше с песни, а където слънчевата мантия на пролетта докоснеше земята, изправяха се плахи треви, набъбваха лепкави пъпки, зелени кълнове избуяваха, несмели листенца зашумяваха и закипяваше нов, буен, мощен живот, а тя вървеше вече по целия свят от изток до запад, като благородна божия пратеница да разнася любов и милосърдие…

Хей! Пролет прегръщаше ниските изкривени къщя, назърташе под стрехите с милосърдни очи и събуждаше помрачените туптежи на човешките сърца, та те се раздвижваха от своите грижи и тъмнини, за да заработят с вяра в по-хубава участ, в по-обилно плодородие и в онзи възмечтан час на щастие…

Земята зазвъняваше от живот като мъртва камбана, когато й прикачат нов език, от слънце направен, та бие възвишено, звъни, гърми от радост, събужда вцепенените същества и пее за такива неща и истории, за такива чудеса и сили, че сърцата затуптяват в сватбена пригласа. Тогава сълзите сами се леят от очите, душата на човека възкръсва в безсмъртна мощ и коленичила от щастие, обгръща земята, обгръща целия свят, всяка набъбнала грудка, всяко дърво, всеки камък и всеки облак — всичко, което тя зърне и почувствува…

Това изпитваше и Агата, като куцукаше полека и поглъщаше с очи тези любими места, тази свещена земя, и ходеше като пияна.

И чак когато камбанката на липчанската черква зачурулика като птичка и свикваше народа на молитва, чак тогава старицата се сепна и падна на колене…

… че с твоята света помощ ти стори, та се върнах пак…

… че беше милостив, господи, към сиротицата…

Нима тя можеше да приказва! Сълзите като обилен дъжд заляха сърцето й и течеха по измършавялото й лице, та само мърмореше нещо и тъй се тресеше в душата си, че никак не можеше да налучка броеницата, нито думите на молитвата, пръснати по душата й като парлива роса. И тя стана със сила и тръгна, като гледаше внимателно по полето и казваше на глас случайно дошла на ума й дума от молитвата…

Понеже денят бе напреднал и мъглата се бе вдигнала напълно, Липци се показа пред нея като на длан. Селото бе разположено малко в низина, покрай огромен вир, който се синееше като огледало под лекичка белезникава покривка; ниските и широки къщя като верни приятелки, насядали в още голите градини, бяха наредени около водата. Тук-там над покривите се виеше дим, прозорци проблясваха на слънцето или пък се белееха през черните още овошки наскоро белосани стени.

Сега тя можеше да види поотделно всяка къща. На самия край на селото при пътя, по който тя вървеше, бе воденицата; нейният гръмовит шум се чуваше все по-ясно; почти насреща на другия край се издигаше всред грамадни дървета черквата с високите си бели зидове и прозорците й и златният й кръст върху кубето лъщяха на слънцето; до черквата се червенееше керемиденият покрив на дома на свещеника. Наоколо, докъдето поглед стигаше, се изправяха като син венец горите, разстилаха се необгледните поля, разполагаха се далечни села, прилични на прилепнали до земята и скрити в градини сиви гъсеници; виждаха се кривулично прокарани пътища, редици наведени дървета, пясъчни дюни, обрасли рядко със смрики, и тясната нишка на рекичката, която течеше с блясък и се вливаше между къщята във вира.

По-близо, около селото, като грамаден кръг се простираха земите на Липци, изрязани на ивици като кълчищни платна, прострени под хълмовете и нарязани на дялове. Виеха се и се протакаха ниви до ниви, разграничени от криви слогове, по които начесто стърчеха клонести круши, издигаха се обрасли в трънаци купчини камъни, в златистата светлина се очертаваха сивите и омърляни като изпоцапан парцал угари; тук зеленикави покривала от есенници, там миналогодишни черни картофища или стари подметки, а някъде из трапчините се сивееха води и се провличаха като разтопено стъкло. Зад воденицата се простираха ръждивите ливади, по които бродеха и час по час тракаха щъркели, и зелищата, още цели плувнали във вода, на които само тировете на лехите се виждаха и лъщяха като риби; над тях се виеха белокоремести калугерици, а по кръстопътищата стоеха на стража свещени кръстове и други божи изображения. Над всичкия този свят, хлътнал малко на онова място, дето се бе прилепило селото, висеше разгорялото се златисто слънце, звънтяха песни на чучулиги, понякога от оборите се разнасяше скръбно мучене на добитък или гъски погакваха гъгниво нейде си и човешки гласове процепваха въздуха, а заедно с това повяваше топъл лъх на приятен вятър и поглъщаше всички тия гласове, та земята потъваше понякога в такава тишина и замисленост като в свещен миг на раждане и зачеване.

Работници рядко се виждаха из нивите, само съвсем близо до селото се мяркаха няколко разривачки на тор и остра, пронизително дразнеща оборска миризма се носеше обилно наоколо.

— Спят ли мързеливците, та в такъв хубав ден никой не е на нивата… земята чак плаче за плуг! — мърмореше ядосано Агата.

И за да бъде по-близо до нивите, отби се по пътеката, която водеше зад изкопа, където червените ресници на паричките вече се отваряха към слънцето и тревата по-гъсто се зеленееше.

Наистина по нивите беше толкова пусто, че да се чуди човек! Нали добре помнеше от миналата година по това време как полето просто аленееше от вълненици и чак земята се тресеше от припеви и момински крясъци; разбираше тя, че е крайно време при такива хубави дни да се изкарва тор, да се подорава, да се сее, а днес какво е? Един-едничък мъж, когото съзря нейде всред полето, сееше нещо: вървеше наведен и се връщаше, като хвърляше в полукръг някакво семе.

„Грах навярно сее тъй рано… Доминиковичините момчета ще да са, тъкмо техните ниви се падат там… Да ви дари и наспори господ милосърден, мили стопани!“ — шепнеше си тя сърдечно.

Пътечката беше трудна, неравна, отрупана с пресни къртичини, с камъни, а на места беше и кална, но тя не задирваше на това, а умилно и развълнувано се вглеждаше във всяка нива, във всяка леха отделно.

„Поповата ръж буйна, хубаво изникнала!… Истина, когато тръгвах есенес, ратаят му ореше, а свещеника тука някъде седеше, помня добре това…“

И тя пак тръгваше, въздъхваше тежко и разглеждаше със сълзливи очи.

„Ето, Плошковата ръж… късно трябва да са я посели, пък и малко е изгнила.“

Тя се наведе с мъка, като докосваше с разтрепераните си стари пръсти влажните стъбла и ги гладеше с умиление като някои детски коси.

„Бориновата пшеница, голяма нива! То се знае!… Нима не е пръв стопанин в Липци?… Но е нещо възжълта, трябва да е премръзнала или… тежка зима е имало тука…“ — разсъждаваше си тя, като забелязваше по заплесканите ниви и по натъпканите в земята и покрити с тиня стъбла на есенниците следи от големи снегове и води след тяхното стопяване.

„Хубаво са се напатили хората и настрадали!“ — въздъхна тя, като прислони с длан очи, защото насреща откъм селото се зададоха някакви момчета.

„Михал ще е това, органистовия, с някое от малките органистчета. На Воля отиват да събират дарове за Великден, щом са с толчави кошници… Те са, не ще да са други.“

Когато те приближиха, Агата поздрави с „Да бъде похвален!“ и много й се искаше да заприказва нещо с тях, но момчетата отвърнаха с мърморене и бързо отминаха в разговор помежду си.

„Помня ги от толчави е, а те ме и не познаха! — Дожаля й. — Хм! Защо ли пък ще помнят такава просякиня! Но колко е пораснал Михал, навярно вече свири на органа в черква…“

Така се размисляше тя и пак се загледа в пътя, защото из село излезе един евреин и караше едро теле пред себе си.

— От кого го купи? — попита тя.

— От Клембовица — отговори той, като се бореше с бяло-червеното теле, което се дърпаше, връщаше се и жално пореваваше.

— Навярно от шарената ще да е… ами… разгонила се беше още пред жътва… па може и от сивата да е… Бива си го…

Тя се загледа след него с умиление на стопанка, но те вече изчезнаха от пътя: телето се изскубна от ръцете на евреина, скочи в нивата и като навири опашка, хукна напряко към село, а той, развял джубе, тичаше да го пресрещне.

— Цуни го сега под опашката и му се помоли, ще ти се върне… — шепнеше си Агата самодоволна, като гледаше гоненицата.

— И по Клембовата нива жива душа няма! — забеляза тя, но нямаше вече време за мислене: селото беше тъй близко, че тя усети миризмата на пушеците и съгледа прострените да се ветреят завивки по градините, та току обгръщаше с очи цялото село и най-дълбока благодарствена радост раздруса сърцето й, че й позволи Исус Христос да доживее до пролет и я върна пак при близките, при роднините й.

А можеше да умре през зимата при чужди хора, не боледува ли тежко, но господ я върна!

Нали само с туй хранеше душата си през дългата зима, само с туй се крепеше всеки час и с туй се пазеше от студовете, от сиромашията и от смъртта…

Тя приседна под храстите, за да се постегне малко, преди да влезе в село, но имаше ли сили да стори това, като я беше разнищила такава радост, та всяка нейна костица се тресеше поотделно, а сърцето й пърхаше до болка, сякаш бе някоя задушавана птичка?

— Още има добри и милостиви люде, има… — шепнеше си тя, като преглеждаше грижливо торбичките. — Как не, толкова съм насъбрала, че ще стигне и за погребение.

Нали отдавна само за това си мислеше и от все сърце желаеше, когато дядо господ й изпрати умирачката, тя да си е в своето село, в къща, на свое легло, постлано с пухови завивки, под редица икони, тъй както всички стопанки умират. Цял живот е събирала за тази последна и свещена минута.

Имаше си Агата ракла на тавана у Клембови, а в нея и завивка добра, и възглавници, и чаршафи, и нови калъфи, и всичко чисто и никак неупотребявано, за да не се изцапа, винаги да е готово, пък нямаше и къде да се постеле. Нима е имала своя стая или легло? Винаги в къта върху някаква слама или в обора, кога как се случеше и където й позволяваха добри хора да прислони глава. Не се вреше никога напред, между заможни и богати, не се оплакваше от участта си, защото знаеше добре, че всичко на света става по волята на бога и грешният човек не може нищо да промени.

Само за това си бленуваше тя тайно и тихичко и молеше бога да я прости за тщеславието й да я погребат като стопанка — само за това се молеше боязливо тя.

Та нищо чудно, че и сега, щом се дотътра с последни сили до село и чувствуваше, че настъпва вече краят на живота й, тя започна да си припомня това-онова, да не би нещо да е забравила.

Но не, всичко нужно си имаше — носеше си голяма осветена свещ, дето си я изпроси, когато остана да пази един мъртвец, шишенце със светена вода имаше и ново ръсило си беше купила, и иконичка, осветена от света Богородичка Ченстоховска — такава трябва да има човек в ръката си, когато умира, и петдесетина злоти за около погребението… па може да стигнат и да отслужи свещеникът служба с полилей и с ръсене при погребалния й ковчег, макар в притвора на черквата! Разбира се, тя не смееше и да помисли самият свещеник да я изпроводи до гробищата.

Да можеше туй да бъде!… Не всеки стопанин се удостоява с такава чест и щастие, па и всичките й пари не биха стигнали за такова нещо!

И тя жално въздъхна, като се изправяше на крака.

Но чудно как отслабна, пробождаше я в гърдите, кашлица я измъчваше, та едвам можеше да се движи и всеки миг си почиваше.

„Да изтрая барем до коситба или до зажънване“ — мечтаеше си тя, като замрежваше сладко очи към все по-близките къщи.

„Па след това ще си легна и ще ти умра, Исусе мили, ще ти умра…“ — сякаш плахо се оправдаваше тя зарад тия грешни надежди.

Но изведнъж се угрижи: кой ли ще я приеме да му умре в къщи.

„Ще подиря добросърдечни люде, па може и да им обещая някой грош, по-лесно ще се съгласят тогава… То се знае, кому е потрябвало да се занимава с чужди, па и къщата си да мърси.“

Тя не смееше дори да си помисли, че би могла да остане у Клембови, у роднините си.

„Толко много деца, къща тясна, па и кокошки и гъски ще легнат да мътят, за всичко трябва място, а не би било и голяма чест за такива стопани да умират под покрива им роднини просякини…“

Тъй си мислеше без жал тя, като слизаше на пътя, който вървеше по насипа, издигнат да запазва ниските ливади и зелища от разливането на вира.

Воденицата беше до насипа, но тъй ниско, че набрашненият й покрив едва се издигаше над пътя; тя се друсаше цяла и работеше с глухо шумолене.

От лявата страна светеше вирът, слънцето мъкнеше златни коси по тихата посинена от небето вода; по обраслите с наведени елхи брегове тупаха криле и крякаха гъски, а по калните още улици се гонеха цели тълпи деца и подвикваха от радост.

Липци седеше от двете страни на вира, както и по-рано, както навярно е било и открай време, цяло в залесени с овошки градини и плетища.

Агата се мъкнеше с мъка, само бързо движеше очи и всичко виждаше. В дома на воденичаря, отстранен малко от пътя и приличен на чифлишка сграда, се ветрееха през отворените прозорци бели завески, а воденичарката седеше пред прага всред пискливо стадо от жълтички като восък гъсета, които прибираше към себе си.

Старата поздрави с „Да бъде похвален“ и отмина тихо, доволна, че не я усетиха излегналите се край стената кучета.

Мина моста, под който водата падаше с рев върху воденичните колела. Там пътят се разделяше като ръце, които обгръщаха целия вир.

Преди малко тя се колебаеше, но желанието и да разгледа всичко надви и тя тръгна наляво по малко по-дългия път.

Ковачницата, която беше първа до брега, бе затворена и глуха; някакво преднище от кола и поръждавели плугове лежеха до опушените стени, но ковачът нийде не се виждаше, само ковачката, съблечена по риза, правеше лехи в градината покрай пътя.

Сега тя се спираше пред всяка къща, като се облягаше на ниските каменни огради и разглеждаше любопитно дворищата, портите, разтворените отводи и прозорци. Понякога кучетата я залайваха, но като я подушеха и види се, като познаеха, че е своя, връщаха се да си легнат пред къщи на припек.

А тя вървеше бавничко сега, крачка след крачка, като едва дишаше от умора или по-скоро от сърдечна радост.

Мъкнеше се тихичко като вятъра, който сегиз-тогиз повяваше по вира и едвам мърдаше червеникавите кичури реси на елхите. Тя беше сива и невидима като оградите или като засъхналата тук-там земя, или пък като мършавите сенки на още голите дървета, та като че никой не я и забелязваше.

И се радваше с цялото си сърце, че намира всичко тъй, както през есента го бе оставила.

Навярно готвеха храна, защото над комините се издигаше дим, а някъде през отворените прозорци лъхаше и миризма на варени картофи.

Макар че деца кряскаха тук-там или пък гъски, които пазеха гъсетата си, често надаваха тревожни гакания, селото все пак беше странно тихо и пусто.

Слънцето беше вече насред път до пладне и сякаш ръсеше чисто злато и се оглеждаше в езерото, а никой още не бързаше към полето, никаква кола не трополеше на излизане от портите, нито плугове поскърцваха към нивите.

„На панаир ще да са отишли, или?“ — мислеше си Агата, като разглеждаше още по-внимателно къщите.

Новите греди на кметовите плевни се жълтееха през безлистните овошки, а близката Гулбасова къща бе с отвеяна слама, та летвите на покрива се виждаха отдолу като голи ребра.

— Ветровете зимъска са я отвеяли, но тоя безделник го е мързяло да го поправи! — мърмореше си тя.

До нея в стара изкривена къщурка живееха Причекови; от изпочупените стъкла на прозорците се подаваха сламени валма.

Ето и къщата на помощника, обърната по стара мода със страничната си стена към пътя.

Веднага след нея Плошковата, обитавана и в двете крила.

След това и Балцерековата казарма, не знам къде да е, би я познала: лична къща, понеже момите бяха нашарили с вар сивите й стени, а рамките на прозорците — с небесносиня боя.

А по-нататък, в обширна и стара овощна градина, се бяха разположили Бориновци, първите липченски стопани и богаташи. Слънцето трептеше в чистите стъкла на прозорците; стените светеха като новобелосани; дворът беше обширен, стопанските сгради построени наред и тъй прави и хубави, че мнозина и къщи такива нямаха. Оградите цели и всичко в такъв ред, дето и у холандски колонисти не можеше да бъде по-хубаво.

И по-нататък — Голембовата къща.

И другите, които тя знаеше като молитва наизуст. Но навсякъде бе еднакво тихо и пусто, само по градините се червенееха постелки и разни дрехи, оставени да се проветрят, тук-там само се щураха разсъблечени по ризи жени, които разкопаваха лехи из градините.

В закътаните места на градините оставени за семе зелки бяха пуснали из изгнилите си глави зелени опашки, а покрай стените в сивата пръст израстваха бледите кълнове на кремовете, под покривка от тръни растяха разсадите, дървета бяха набъбнали с лепкави пъпки и навсякъде покрай плетищата бяха избуяли коприви и разни други бурени. Храстите на френското грозде бяха вече посипани с младичка светла зеленина.

И макар че същинска пролет се сипеше право от небето и туптеше във всяка набъбнала буца пръст, в Липци изглеждаше някак тъжно, тихо и пусто.

„А мъже нито за цяр няма. Не, навярно са отишли в съдилище или са ги свикали на събрание.“

Така си обясняваше тя, като влизаше в широко разтворената черква.

Службата беше свършила, свещеникът изповядваше в изповедалнята, двайсетина души от други села седяха тихо, събрани по чиновете, и само от време на време се понасяха из черквата тежки въздишки или откъснати думи от молитва.

От окаченото на шнур пред големия олтар и запалено кандило се извиваха сребристосини ивици дим и се насочваха към високия прозорец, през който надничаше слънцето; зад стъклата отвън цвъртяха врабци и се втурваха понякога в самата черква със сламки в човчиците, а понякога и разчуруликани ластовици влизаха вътре през голямата врата, повъртяваха се объркани в тишината и хладината на стените и бързо избягваха в ясния божи свят.

Изчете си тя само късичка молитва, така вече й се щеше по-скоро да стигне у Клембови, но току пред черква почти се сблъска с Ягустинка.

— Агата! — викна оная с голяма почуда.

— Ами още съм жива, господарко! Жива съм! — и посегна да й целуне ръка.

— А казваха, че си изпружила вече крака някъде из топлите страни… Но този лесен божи хляб не ти е понесъл, нещо ми приличаш на пътник за оня свят… — говореше тя подигравателно и я разглеждаше.

— Имаш право, господарко!… Едвам дотътрах кокалците си… ще си отида скоро, ще си отида…

— У Клембови ли бързаш?

— Па къде на друго място? Нали са ми роднини…

— Добре ще те посрещнат, харни торбици носиш, па и някой грош ще има във възелчетата, та то се знае, с готовност ще те признаят за роднина.

— Здрави ли са, не знаеш ли? — Не й се харесваха на нея тия подбиви.

— Здрави са… само Томек беше малко поотслабнал, та сега се лекува в затвора.

— Клемб! Томаш! Не думай, не ми е никак до смях!

— Рекох, па и ще прибавя, че не е самичък, харна му е дружината, нали е там цялото село… Не ще ги операт и моргите, като скръцне съдът вратите и ги тури зад решетките.

— Божичко, света Богородичке и свети Йосифе! — простена Агата, като се вцепени от учудване.

— Върви по-скоро при Томковица; ще се налапаш там новини от мед по-благи. Хи, хи! Празнуват си мъжете, да ти е мило да ги гледаш! — засмя се Ягустинка хапливо, а злите й очи стреляха с омраза.

Агата се потътра оглушала и не можеше да повярва на чутото. По пътя срещна няколко познати жени, които я поздравяваха приветливо и казваха това-онова, но тя сякаш не чуваше, раздрусана от все по-хаплив страх, та нарочно се поспирваше, само и само да забави потвърждението на тия ужасни истории. Тя дълго седя до оградата на свещеническия дом и безсмислено го гледаше. На входа стоеше на един крак щъркелът, сякаш надзираваше кучетата, които лудееха по жълтите пътечки на градината, а Ямброжи и слугинята покриваха с нови чимове страните на кръглата цветна леха, която вече се ръждавееше като желязна четка от младите буйни кълнове на най-различни цветя.

Чак когато посъбра силите си, тя тръгна бързо из уличката към Клембовата къща, която беше току наред с дома на свещеника.

То се знае, че вървеше разтреперана, като се прихващаше за плетищата и хвърляше разтревожени погледи по градината и къщата в дъното й; само кравите пиеха от ведрата до прозорците. Отводът бе отворен и от двете страни, та се виждаха в задния двор легналата в калта свиня и прасета и кокошките, които лакомо ровеха из купището.

Като взе едно вече празно ведро, защото имаше повече смелост да влезе с нещо в ръка, тя се намъкна в голямата мрачна къща.

— Да бъде похвален! — едва можа да промълви тя.

— А, на веки! Кой е? — обади се след малко един трепкав глас от килера.

— Аз съм, аз, Агата! — Божичко, как я притискаше в гърдите!

— Агата! Я виж, я виж! Агата! — бъбреше бързо Клембовица, като се показа на вратата с пълна престилка пискащи гъсета, а старите съскаха, гакаха и тичаха след нея. — Е-е, слава богу! А хората издумаха, че още по Коледа си умряла, само не знаеха къде, та нашия искаше дори да иде в канцеларията да пита. Седни… навярно си се уморила. Гъските се люпят…

— Добре са се измътили, щом са толко много!

— Без малко шейсет, от пет са. Ела пред къщи, че трябва да ги позахраня и да гледам да не ги изпогазят дъртите.

Тя ги извади внимателно от престилката си и ги сложи на земята. Те се раздвижиха като жълти пискюлчета, а старите радостно загакаха и запротягаха шии над тях.

Клембовица изнесе на дъсчица надробено яйце с коприва и булгур, па приклекна при тях, като внимаваше добре, защото старите ги кълвяха, мачкаха ги, крадяха храната им, както попаднеше, и вдигаха страшна врява.

— Всички ще са шарени на гърба — забеляза тя, като сядаше до стената.

— То се знае, от хубава порода са. Органистката ми смени яйца, три за едно й дадох… Добре, че си дойде у дома… тъкмо много работа, та не знае човек какво по-напред да хване.

— Веднага, веднага ще се заловя за нещо… само да се посъвзема… лежах болна и съм останала съвсем без сили… но само да си почина и… веднага…

И тя подстана, поиска да отиде… да се заеме с някаква работа, но сполитна, бедната, към стената и падна с охкане.

— Виждам, страшно си отслабнала, не си вече за работа, не си! — рече по-тихо Клембовица, като се вглеждаше в посинялото й, подпухнало и силно набръчкано лице.

Загрижи я този изглед и се изплаши, че не само няма да има никаква помощ от нея, но и самата тя ще й отвори работа.

Види се и Агата почувствува това, защото се обади плахо и извинително:

— Не бой се, няма да ви заемам ни място, ни на софрата ще ви посягам, няма… само ще си почина, па ще си ида… само ми се щеше да ви повидя… да попитам… но ще си ида… — Сълзи се наляха в очите й.

— Та аз не те гоня, седи си, па ако искаш да си идеш, ще си идеш…

— Ами момчетата къде са? Навярно са на къра с Томек? — попита тя най-сетне.

— Нищо ли не знаеш? Нали са всичките в затвора!

Агата само скърши ръце в ням болезнен вик.

— Спорече ми вече Ягустинка, но не можах да повярвам.

— Самата истина ти е казала, така, така си е!

Като си припомни това, Клембовица се изправи и едри сълзи се посипаха по измършавялото й лице.

Агата я гледаше като икона и не смееше да я разпитва по-нататък.

— Божичко мой! Страшния съд беше тук в селото, когато ги забраха всичките и ги откараха в града; последния час, ти казвам, чудя се как още живея и как още ми гледат очите! Утре ще станат цели три недели, а на мене се чини, че вчера е било. Само Мачек остана в къщи и момичето; тор изкараха на нивата, и аз, сирота злочеста!

— Ето, тръгнаха пущините… децата си мачкат като свине! — викна тя изведнъж на гъските: — Мъни, мъни, мъни!

Тя мамеше гъсетата, защото цялото стадо с майките си начело бяха тръгнали към портата.

— Нека се поразходят, не се виждат никъде свраки, ще ги пазя грижливо.

— Не можеш да шаваш, а как ще тичаш по гъсетата!…

— Помина ми малко болката, щом стъпих на тия прагове.

— Наглеждай ги тогава… ще ти приготвя нещо да си хапнеш… мляко да ти сваря ли?

— Господ да го наспори, господарко, но сега нали е великопостна събота, та не е редно да се яде мляко… дай ми едно канче вряла водица, имам си хляб, ще си надробя и хубавко ще си хапна.

И Клембовица веднага й донесе паница вряла посолена вода, старата си надроби хляб и заяде полека, като духаше на лъжицата, а Клембовица седна на прага, обгърна с поглед гъсетата, които дърпаха тревата покрай плетищата, и пак заговори:

— Зарад гората. Дворянина я продал на евреи кришом от липчени. И веднага взели да я секат! Голямо зло беше, а правдина отникъде, какво можеха да направят? Кому да се оплачат? Па се ядосал на всички, та ни един от коморниците не прие да му работи. Та се сдумаха и отидеха до един да бранят своето, колкото имаше народ от селото. Казваха, че ако дойде до наказание, не могат да накажат всички, но никой и не помисляше за това. Ами как? Защо ли ще ги наказват? Нали само за своето се грижеха. Отидоха на сечището, набиха секачите, че доброволно не искали да си вървят, набиха и чифлишките хора и всички изпъдиха от гората… Запазиха си своето и право е, че доде не разделят гората да се види кое чие е, никой няма право да пипа. Но много от нашите се изпоразсипаха, стария Борина докараха с разцепена глава: горския го наредил така, а него па Антек утрепал на място зарад баща си.

— Божичко! Утрепал! Умрял ли е?

— Умрял, а Борина е още болен и лежи съвсем без разум, наистина, той най-много си пострада, ама и другите немалко: Шимек Доминиковичиния е със счупен крак, Матеуш Голембовия бе тъй пребит, та трябваше да го докарат на кола, на Плошковия Стахо главата строшили, па и другите си доста огребали, та не може да ги сети човек кому какво беше! Никой не го беше много грижа за това, нито се оплакваха, защото спечелиха своето право, върнаха се оттам весело, с песни, като след победна война, цяла нощ пиха от радост в кръчмата, а на по-тежко пострадалите носеха у дома водка.

А после на третия ден, неделя беше, заваля един мокър сняг, още от сутринта стана един такъв мокреж, че не можеше човек носа си да покаже навън. Тъкмо се готвехме да идем на черква, току Гулбасовите момчета завикаха из селото: „Стражари пристигат!“

Има-няма доде прочетеш „Отче наш“, и дойдоха на коне трийсетина души, а с тях и чиновници, и цял съд, разположиха се в дома на свещеника. Ех, не мога да ти разкажа всичко, що стана, като захванаха да съдят, да разпитват, да записват и да задържат един по един народа… Никой не се противеше, всеки смяташе, че е в правото си, и всички свидетелствуваха като на изповед и самата истина си казваха. Чак надвечер свършиха и искаха веднага да подберат цялото село заедно с всички жени, но вдигнаха се такива писъци и детски плачове, та мъжете току се заоглеждаха за колове… Като че ли свещеника попредума старшиите, та оставиха нас, дори Козеловица, която се зъбеше страшно на всички, и нея не забраха, само мъжете откараха в затвора, а на Антек Бориновия заповядаха да го вържат с въжета!

— Исусе! С въжета да го вържат!

— Вързаха го, ама ги скъса, като гнила прежда ги скъса. Всички се изплашиха, защото им се стори, че лудост го е обзела или дявола му помага, а той се изправи пред тях и рече в очите им:

— Оковете ме яко във вериги и се пазете, че всички ви ще избия и на себе си нещо лошо ще сторя…

Тъй се беше забравил, че бяха пребили баща му, и току подаде сам ръцете и краката си да го оковат, така го и отведоха…

— Исусе милостиви! Света Богородичке! — изпъшка Агата.

— Като сега ги гледам и доде умра, няма да забравя как ги забираха…

— Взеха нашия с момчетата… взеха Плошковия…

— Взеха Причковите…

— Взеха Голембовите…

— Взеха Вахниковите…

— Взеха Балцерековите…

— Взеха Соховите…

— … и още толкова други забраха, че повече от петдесет души откараха в затвора…

Ума на човека не стига да каже каква стана тя тука… какви кървави плачове бяха, какви жални писъци… какви страшни клетви…

Па дойде пролет, снеговете бързо се стопиха, земята се подсуши, нивите чак плачат за работа, време е да се оре, време е да се сее, време е за всичко, а няма кой да работи!

Останаха само кмета, ковача и неколцина старци, дето едвам шават, а от момчетата само щурия Яшек Превратния!

А иде време да раждат — току някоя легне; кравите се зателиха, па и кокошки, гъски захванаха да мътят навсякъде, за мъжете трябва да се мисли и да им се занася нещо за ядене, я по някой грошец, я риза прана, а друга работа толкава, че не знае човек кое по-напред да захване, нали сам не може нищо да свърши, а работник по чуждите села не се намира, защото всеки гледа най-напред своята работа да привърши.

— Няма ли скоро да ги пуснат?

— Бог знае кога! Ходи и свещеника, ходи и кмета там в управлението и казват, че като привърши следствието, ще ги пуснат, делото после щяло да бъде, ама вече трета неделя стана, никой още не се връща. И Рохо замина в четвъртък да види какво става.

— Борина още ли е жив?

— Жив е, ама едвам диша и не се свестява, лежи като пън… И доктори доведе Ханка все учени, нищо не помага…

— Ами, писано ли е да си умре човек, триста доктори за пара!

Те млъкнаха, уморени от тия спомени, Клембовица се загледа през градината към далечния тополов път, който водеше за града, плачеше тихо и триеше постоянно носа си…

А после, като шеташе пъргаво да приготви обеда, разправяше полека всичко, що се бе случило в село през зимата и което Агата никак не знаеше.

Старата чак разпери ръце и се наведе към земята от ужас и учудване, защото тия новини падаха като камъни върху нея и пронизваха душата й с такава скръб и болка, че тихичко захлипа.

— Боже мой, все си мислех там между чуждите хора за Липци, но и на ум не ми е дохождало, че са ставали такива работи… толкова стара съм, а такова нещо не съм ни чувала! Злото ли се е наместило въз доброто, или какво?

— Ами, така изглежда!

— Па може и божие наказание да е зарад човешката злина и грехове!

— Така си е, не ще е другояче! Бог ни наказва за такива смъртни прегрешения като тия на Антек с мащеха му. И нови грехове настават пред очите на всички!…

Агата вече се страхуваше да пита повече, а само вдигна разтреперана ръка и бързо се закръсти, като шепнеше гореща молитва!

— Страшна беда се струпа въз народа. И Борина лежи като умрял, па казват — посниши Клембовица глас и се заозърта страхливо, — че Ягуша вече здравата се помъкнала с кмета… Не й стигна Антек, няма го Матеуш, няма и други момчета, току, който й попадне, само да може… Какъв свят, какъв свят! — изпъшка тя и закърши с ужас ръце.

Старата вече не се обади, изведнъж се усети тъй изморена и тъй разбита от тия новини, че се потътра към малкия обор, за да си почине.

Чак надвечер я видяха, помъкнала се по познати из селото; върна се, когато Клембови бяха седнали да вечерят.

Бяха й оставили и лъжица, и място, наистина не първото, но не е последно — при Клембовица. Само че тя хапна твърде малко, като злоядо дете, и разправяше тихо за широкия свят, за съборите и черквите, които беше посетила, та й се чудеха.

А когато настана нощ, трепетните лъчи по стъклата загаснаха и селото съвсем замлъкна, в къщи запалиха лампата и се готвеха да си лягат. Тогава Агата донесе торбите си при лампата и заизважда това-онова, що беше донесла…

Заобиколиха я всички като сбито колело със затаен дъх и по едно чудо не я изяждаха с пламналите си очи.

Тя раздаде най-напред на всеки по една осветена иконичка, след това на момичетата върви маниста, такива хубави, че светеха с различни цветове; вдигна се един врясък от това в къщи, всички се спуснаха към огледалото да си ги мерят, да им се радват и да изпъчват гърдите си като наперени пуяци; за момчетата хубави ножчета, същински като за присаждане, пакет тютюн за Томаш, а най-сетне извади и за Клембовица широка набрана якичка, поръбена с цветна нишка, та тя просто припадна от голямо задоволство…

Радваха се много всички, като разглеждаха не по веднъж и не по два пъти тия хубави неща, а тя много доволна разказваше с умиление кое колко чини и къде е купено.

Поседяха до късно през нощта, като си приказваха и за онези, дето ги нямаше.

— Как е тихо по селото, чак страх да те побие! — забеляза най-сетне Агата, като замлъкнаха и настана глуха, мъртва тишина. — Де такива неща други години по това пролетно време, селото тогава се тресеше от викове и смехове!…

— Заприличало е на отворен гроб цялото село, току да го зарови човек и кръстове да тури… и молитва не ще има кой да изрече, нито служба на свещеник да плати… — потвърди тъжно Клембовица.

— Истина! Позволи, господарко, да си се кача аз горе да си легна, болят ме кокалите от пътя, па и дрямка налегна очите ми.

— Легни, където ти хареса, има място.

Старата посъбра веднага торбичките и се закатери по стълбата в отвода, когато Клембовица завика след нея през отворената врата:

— Я слушай, насмалко щях да забравя да ти кажа, че ти взех пуховия юрган от раклата… Марциха боледува през сирница от краста… па беше страшен студ, нямаше с какво да я завием… та взехме твоя юрган назаем… проветрили сме го вече и още утре ще ти го изнеса горе.

— Юргана… твоя воля… разбира се, като е трябвало… разбира се…

Нещо я стисна за гърлото, та се заекна; после се домъкна пипнешком до раклата, приклекна и като повдигна капака, затършува бързо с разтреперани ръце и запипа погребалния си чеиз…

То се знае… юргана го нямаше… а съвсем нов го бе оставила… с чист чаршаф… ни веднъж неупотребяван… пера беше си събирала по пасищата и беше си ги нацепила… само и само да й се намери за последния час…

А те го взели… взели…

Налетя я такъв пълен с жалби плач, та чудно как не се пръсна сърцето й.

И дълго шепна тя молитвата си, като я заливаше с горчиви сълзи, дълго плака и тихичко и с болка се оплаква на милия Исус Христос за причинената й обида…

Трябва да беше късно, защото петлите запяха на полунощ или за промяна на времето.