Владислав Реймонт
Селяни (17)

V

Едва призори Боринови се върнаха от черква и малко след това целият дом захърка, та се чуваше надалече, само Ягна, макар че беше страшно уморена, не заспиваше. Напразно натискаше глава към възглавниците, напразно затваряше очи, дори се завиваше презглава с пуховия юрган — нищо не помогна, сън не идваше, а като че ли някаква мора я връхлетя и притисна гърдите й с такава тежина, че не можеше нито дъха си да поеме, нито да извика, нито да стане от леглото. Лежеше тя неподвижна, вдървена, в едно полубудно и полусънно състояние, в което разумът нищо не може да разбере, душата й сама се изприда от спомените като от някоя къделя и омотава със себе си целия свят, вижда разни чудеса, носи се над земята, в слънце се облича — а тя самата е като отражение в бистра развълнувана вода… В такова състояние беше Ягна, та макар и незаспала, всичко изчезна от паметта й, а душата й като птичка се носеше по чудни неща — към ония угаснали дни, към мъртвите времена, подхранвани само в спомен… усещаше се като да е в черквата… като че Антек беше коленичил до нея… постоянно приказваше и я гореше с очи, гореше я с думи, изпълваше я едновременно със сладка мъка и със страх… ту някакво пение се разнасяше и органът така пронизително гърмеше, та чувствуваше в себе си отделно всяка нота… ту й се привиждаше червеното и строго лице на свещеника и протегнатите му над народа ръце… ту светлини… ту след това други, отдавнашни спомени й дохождаха на ум… срещи с него… целувки… прегръдки… та чак жар и такава слабост я обземаше, че се протягаше и притискаше силно глава във възглавниците… ту пък ясно го чуваше високо да казва: „Излез! Излез!“… дори ставаше и като да вървеше, вървеше… наведена под дървета, в мрачини… а в нея трепереше страх, някакъв вик се носеше подире й, ужас вееше от мрака.

И все така като в колело към нея идваше ту едно, ту друго, ту десето, та нито можеше да се опомни, нито да се отскубне от всичко това — нищо, само мора я душеше или пък дявол като да я изкушаваше и подсторваше към грях.

Късно през деня стана тя от леглото, но се усещаше като от гроб извадена, всички кости я боляха, беше бледа, разбита и страшно тъжна.

Студът бе поотслабнал, но някак си светът бе потъмнял, навремени сняг пършолеше, а навремени пак завиваше силен вятър, блъскаше дърветата, та се скриваха в снежната виелица, и свиреше по улиците. Но въпреки това селото шумеше в празнична радост, много хора сновяха по улиците, често някой профучаваше с шейна или пък на тълпи стоеха на разговори по портите, ходеха на гости у съседи, а децата като стадо, като кончета на паша, лудееха по вира и виковете им се носеха из цялото село.

Но на Ягушиното сърце не беше нито весело, нито драго, не!… Мраз я пронизваше, макар че в огнището пращеше весел огън, така глухо й беше, въпреки постоянния шум и Южкините песни, които звъняха из къщи. Между своите тя се чувствуваше чужда, толкова чужда, че със страх ги гледаше и й се струваше, че е между разбойници.

И често пъти, като не можеше да се противи, тя се заслушваше в горещия Антеков шепот, който неспирно и с еднаква сила звънеше в сърцето й…

„Гняв божи и вечно наказание за такива!“ — чу тя ясно гласа на свещеника и видя пред себе си червеното му лице и протегнатите със заплаха ръце.

Изплаши се силно тя, изгуби се цяла в дълбокото чувство за виновност. „Не, няма да изляза! Смъртен грях би било, смъртен грях“! — повтаряше тя, като се подкрепяше с тоя израз и отпъждаше с кръстене злото, но душата й крещеше в жалба и мъка, защото се стремеше към него, стремеше се с все сила, с цялата мощ на живота, както поваленото от бури дърво се стреми на пролет към слънцето, както земята се протяга при първия топъл полъх…

Но страхът от грях надделя и тя можа да се съвземе, като правеше усилие да го забрави, да го забрави завинаги… Тя не излизаше от къщи, страхуваше се да се подаде на портата, че може би там някъде той чака затаен и ще я повика… а тогава ще ли му се опре тя, ще ли задържи душата си да не полети след тоя глас?!…

Тя се зае усилено с шетане из къщи, но какво да прави, като нямаше много работа. Южка вече всичко беше разтребила, пък и старият постоянно ходеше подире й и нищо не й даваше да хване.

— Почини си, недей се мъчи, да не би без време нещо лошо да ти стане.

И тя не работеше, само се щураше безцелно из стаите, гледаше навън, заставаше пред външната порта и все по-голямо отегчение и раздразнителност я обземаха, защото я сърдеха зорките мъжови очи, сърдеше я радостта и шумът в цялата къща, сърдеше я дори щъркелът, който ходеше из стаята, та нарочно го шибаше с вълненика си, докато най-сетне, като не можа да издържи и като намери удобно време, изтича до майка си. Но мина напреко през вира и все се обръщаше тревожно, да не би той да стои скрит зад някое дърво!…

Нямаше я майка й в къщи, отбила се сутринта, колкото да види дома, и пак се върнала у кмета. Йенджих пък палеше огъня и час по час изтичваше пред къщи и поглеждаше към пътя, защото Шимек се контеше в килера.

Настроението й веднага се промени, мъката на душата й отпадна. Щом се почувствува по старому в своята стая, на старото бунище, съвсем се развесели и несъзнателно зашета, назърна при кравите, прецеди млякото, оставено още от сутринта във ведрата, хвърли храна на кокошките, помете къщата, разтреби каквото имаше и весело разговаряше с момчетата, понеже Шимек, пременен с нов клашник, беше излязъл в стаята и се решеше пред огледалото.

— Къде се стягаш?

— Из селото, у Плошкови се събират момчета.

— Мама ще ли те пусне?

— Всякога пък до нея няма да се допитвам я, имам си и аз свой ум и воля си имам… каквото ми се ще, това ще направя!…

— Ще направи, защо пък да го не направи! — мърмореше Йенджих и поглеждаше неспокойно към пътя.

— Да видиш, че ще го направя, хем ще го направя на инат, ще отида у Плошкови, в кръчмата ще ида, ще пия с ергените! — подвикваше Шимек гордо.

— Остави глупавия на волята му, ще се понесе по цял свят като теле, макар че само да бозае му трябва! — рече тихо Ягна, без да го укорява, задето се сърдеше на майка си и се перчеше доста; тя дори и не слушаше много, понеже трябваше вече да си върви у дома, а пък тъй й бе жал да си излезе оттука, та стана почти с плач и бавно и тежко тръгна към дома си.

У Боринови бе още по-шумно и весело, отколкото преди това. Дотърчала бе Настка Голембовата и беснееха с Южка, та чак на пътя се чуваше.

— Знаеш ли, моето клонче цъфнало! — извика тя към Ягна, която влизаше.

— Какво клонче?

— Това, дето на Свети Андрея го отрязах, бучнах го в пясък и го турих зад печката и то цъфнало! Вчера го гледах, ни едно цветче нямаше, а нощеска се цяло разцъфтяло, виж!

И тя донесе внимателно пълно с пясък гърненце, в което бе забучила вишнево клонче, обсипано с нежни цветове.

— Череша, розови и миризливи цветчета! — шепнеше сериозно Витек.

— Истина, череша!

Заобиколиха го всички и радостно и с почуда гледаха покритото с цветове клонче; в това време влезе Ягустинка. Днес тя беше самоуверена, креслива и словоохотлива както преди и току гледаше кого хубавичко да ухапе.

— Цъфнало ти е клончето, Южке, ама не е за тебе, ти още от ремък имаш нужда или от нещо по-кораво! — рече тя веднага щом влезе.

— За мене се е разцъфтяло, аз си го отрязах още на Свети Андрея през нощта, аз…

— Още си мъничка, сигурно на Настка предрича женитба! — обясняваше Ягуша.

— Заедно го посадихме в гърнето, но аз го отрязах, та за мене се е разцъфтяло… — викаше Южка и чак й се доплакваше, че не потвърждават нейното.

— Още много има да се занасяш по ергените и да висиш по прелезите, на по-старите по-напред е редът, на по-старите! — казваше тя, без да гледа в никого, и се усмихваше на Настка. — Я тихо, Южо. Знаете ли, че тази нощ Магда, изгонената от органистови, родила в притвора на черквата!

— Измислици разправяш!

— Да би било измислици — добре, ама е самата истина! Ямброжи отишъл да бие камбаните и я настъпил.

— Божичко! И не е ли замръзнала!

— Как да не е, детето умряло от студ, а Магда едва си държи душата в зъбите. Прибрали я у попови и още я свестяват… но по-добре да не я свестяват… в каква неволя ще живее, какво ли пък добро я чака: само мъка и страдание.

— Матеуш казвал, че като я изпъдили органистови, ходила постоянно на воденицата и там седяла, но после Франек я набил и изпъдил, навярно по заповед на воденичаря.

— Какво да прави човека, да я тури в рамка и да я окачи на стената! И той е мъж, както и другите; когато му се искало, клел се; като получил, отрекъл се! Истина, и той не е без вина, но най-много са криви органистови! Докато беше здрава, караха я като вол на работа, сам-сама всичко им вършеше, а малка ли им е шетнята! Само крави пет, ами толко дечурлия, свине, кокошки, гъски, патици, толко ниви! А като се разболя, изгониха я, мръсници, не човеци!

— Ами защо се е мъкнала с Франек! — извика Настка.

— И ти би направила същото дори и с Яшек, щом повярваш, че ще се ожени за тебе!

Настка се наежи при тия думи и започна да се препира, но тъкмо тогава влезе Борина, та млъкнаха и двете.

— Знаете ли за Магда! Съживила се вече, свестили я, Ямброжи казва, че още малко и щяла да хвърли топа; Рохо още я трие със сняг и й дава да пие, ама изглежда, че много трябва да се лекува.

— Къде ще се дене, сирота, къде?

— Може би Козелите ще я приберат, роднина нали им е.

— Козелите ли! И те живеят с това, що смъкнат, що излъжат или що откраднат, та нея с какво ще я лекуват! Толко стопани в селото, толко богат свят, а никой не се притича на помощ!

— Как не, у стопаните прелива, у тях само пада от небето, та току да раздават на всички страни! Всеки си има доста свои грижи, не са му притрябвали чуждите! То това ми и остана да събирам по пътя всеки изпаднал в нужда и да го стоварям у дома си, да го храня, да го лекувам, па може и на доктора да плащам! Стара си, ама в главата ти вятър вее! — рече Борина.

— Право е, че никой не е длъжен да помага на другите, ама и човек не е добиче да псовисва покрай плетищата.

— Така е създаден света, така ще си и бъде, ще ли го промениш?

— Помня, че по-рано преди войната^[1], още по времето на болярите, в селото имаше болница за бедните, в същата къща, където живее органиста, добре помня, защото плащахме според кой колко морги има.

Борина изгуби търпение и не пожела да говори повече за това.

— Твоето дъдрене ще помогне толкова, колкото на умрял тамян! — завърши намръщено той.

— То се знае, то се знае, че няма да помогне! Който няма сърце за хорските мъки, при него и плачовете нищо не помагат! Комуто си е добре, нему се чини, че на света всичко отива на добре, както господ е наредил!

Но Борина вече не се обаждаше, та Ягустинка се обърна към Настка.

— Какво станаха слабините на Матеуш, дали са по-добре?

— Матеуш ли? Какво му е?…

— Не знаете ли?… — извика Настка. — Ами още преди празниците, струва ми се, във вторник, ваш Антек го беше набил; хванал го за гърлото, изнел го из воденицата и тъй го бухнал в оградата, че четири греди се пукнали, па паднал във водата и едвам не се удавял. Сега е болен, храчи кръв и не може да мръдне. Ямброжи казва, че сърцето му се превърнало и четири ребра му били счупени. А пък той все пъшка и така охка!…

И Настка се разплака.

При първите й думи Ягна подскочи, като че някой я жегна в самото сърце, защото веднага си помисли, че навярно зарад нея е станало всичко това, но изведнъж седна пак на раклата и запритиска към вишневите цветове разплаканите си клепачи, за да ги разхлажда…

Всички в къщи се слисаха, защото нищо не знаеха. Още от началото по цялото село приказваха за това, а до тях не бе дошло.

— Намерили се от един дол дренки — побойник и побойник, голяма пакост няма да си направят! — промърмори старият, но трябва да го беше яд, защото се намръщи и захвана да слага съчки на огъня.

— Защо са се били? — попита след малко Ягна.

— За тебе! — изръмжа ядовито Ягустинка.

— Ама право кажи.

— Казах! Матеуш се хвалел пред мъжете във воденицата, че бивал често в стаята при тебе, Антек чул това и го набил! Като кучета за кучка се ядат за тебе.

— Не приказвай така на смях, че не мога да слушам!

— Питай из селото, щом не ми вярваш. Всеки ще ти потвърди същото, пък и не казвам, че Матеуш е говорел истината, а само това, което е приказвал пред хората…

— Мръсен циганин, лъжец!

— Може ли човек да се запази от клюкари! Често пъти и след гроба не спират.

— Добре, добре, че го е набил, и аз бих притурила! — изсъска злобно Ягна.

— Гледай я ти, как и на малкото пиле ноктите като на ястреб се обтягат.

— За неправдата веднага бих убила! Мръсник такъв, лъжец!

— И аз казвам така на всички, ама не вярват и все за тебе си приказват.

— Антек като им отреже езиците, ще млъкнат!

— Ами, с цял свят ли ще поведе той война зарад тебе, а? — изблещи й се злобно Ягустинка.

— А ти като някоя юда подсказваш какво си мислиш и се радваш на чуждата беда.

Ягуша се ядоса много, може би за пръв път до такава степен. Така я беше яд на Матеуш, че бе готова да се залети и да го разкъса, ако ще би с ноктите си! И не би пренесла този яд, ако Ягустинка не споменаваше и за Антек, и за добрината му! Голямо умиление я обземаше, неизказана благодарност гореше в сърцето й, че я е защитил и че не е дал да я обидят. Но въпреки това така се мяташе по къщи, така подвикваше за нищо на Южка и Витек, че старият захвана да се безпокои. Той седна до нея, взе да я гали по лицето и питаше:

— Какво ти е, Ягушо, какво ти е?

— Какво ще ми е, нищо не ми е. Остави ме, пред хората ще се галиш!

И тя рязко го отстрани.

„Ами, ще ме гали, па ще ме и прегръща, дъртак такъв изкуфял!“ — мислеше си ядосано тя, тъй като за пръв път забеляза старостта му, за пръв път у нея се пробуди отвращение към него и дълбоко нежелание, почти омраза. Със скрито и радостно презрение се вглеждаше тя сега в лицето му, защото в действителност той много бе застарял в последно време, повлече крака, попрегърби се и ръцете му трепереха.

„Старец такъв, нескопосник!“

Тя потръпна от отвращение и толкова по-усилено мислеше за Антек, че вече не се бранеше от спомени и не бягаше от ония изкусителни, сладки шепоти!

А денят сякаш нямаше край, не можеше да издържи човек; всеки миг тя излизаше пред вратата или до градината зад къщи и гледаше през овошките към полето… или пък се облягаше на плета, който отделяше градината от пътя навън от селото, все покрай къщи и градини, и с печални очи се носеше по света, по белите полета, до тъмнеещите се гори… но нищо не различаваше, такава дълбока радост я пронизваше, задето той се е застъпил за нея и не е допуснал да я обидят!

„Такъв би поставил всекиго на място! Силен си е той, силен!“ — мислеше си Ягна с умиление. Ако се появеше в тоя миг, не би могла да му се опре, не!…

Сенарникът не беше много далече, току зад пътя, малко в полето. Врабци чуруликаха в него и на цели ята се подслоняваха в голямата дупка в сеното; мързяло го ратаят да се качва и да хвърля отгоре сено, макар че така бе заповядал Борина, ами скубал по малко отдолу, та изскубал цяла дупка, колкото няколко души да се съберат в нея.

— Излез! Излез зад сенарника! — повтаряше тя несъзнателно молбата на Антек.

Тя избяга в къщи, защото удари камбаната за вечерня, а ней й се искаше сама да отиде в черква с глуха и неясна надежда, че пак ще го срещне там.

Ех, нямаше го в черква, но пък още при влизането в притвора се срещна с Ханка. Поздрави я с „Да бъде похвален“, като задържа ръката си пред съда със светената вода, та онази първа да натопи пръста си. Но Ханка не отвърна на поздрава й и не посегна към светената вода, а отмина и я стрелна с очи, сякаш с камък я замери.

Чак сълзи се появиха в очите й от това незачитане и от нескриваната злоба, но тя седна на чина и не можеше да откъсне очите си от нейното отслабнало и бледо лице.

„Антекова жена, пък тъй слаба, тъй изпосталяла“ — се въртеше в ума й. Скоро обаче забрави за нея, защото пееха в хор и органът тъй хубаво пригласяше, тъй тихо и тържествено, че тя съвсем потъна в музиката. Никога досега не й е било тъй хубаво и приятно в черква, никога; тя дори не се молеше, молитвеникът стоеше неразтворен; а броеницата беше неподвижна между пръстите й; тя само въздъхваше, шареше с очи по мрачините, които навлизаха бавно през прозорците, по иконите, по блясъците на светила и позлати, по едва видимите багри и се носеше с душата си в отвъдни светове, в ония небесни образи и чудеса, в пригасналите и стихващи звукове, в молитвените песни, в свещеното спокойствие на екстаза и пиеше такава забрава за всичко, та вече и не гледаше къде е, само й се струваше, че светците слизат от иконите, приближават се към нея с пресладка усмивка, че над нея се протягат благославящи ръце и отминават нататък над целия народ, който се навежда като някоя нива, и над нея повяват небесносини одежди, червени одежди, милосърдни погледи, неизказани мелодии, благодарствени песни, дето не могат и да се изкажат!

Сепна се тя, когато вечернята свърши и органът млъкна, тишината я събуди от тая сънна мечтателност. Тя стана с прискърбие и заизлиза с другите, но пред черквата се срещна пак с Ханка, която се изпречи пред нея като да искаше да каже нещо, но само я погледна с омраза и си отиде.

„Пули очи и мисли, че ще ме уплаши, глупачката“ — помисли си Ягна, като се връщаше към дома.

Свечерило се беше вече. Тиха, уморена някак, празнична вечер. Вън беше мрачно, звездната светливост поотслабна на мътното небе и само тук-там проблясваше някой лъч, сняг пършолеше, падаше бавно, безшумно, мяркаше се наспоред прозорците и се виеше като безкрайна власата прежда.

И в къщи беше тихо и възсънно. Веднага след мръкване дойде Шимек уж на гости, пък то — да се срещне с Настка; те седяха един до други и се разговаряха. Борина още го нямаше. Ягустинка седеше пред огнището и белеше обиварени картофи, а в другото отделение на къщата Петрек свиреше тихо на цигулка, но някак тъй жално, че Лапа от време на време скимтеше и виеше провлечено. И Витек и Южка бяха там, а Ягна, която това свирене просто разкъсваше, викна през вратата:

— Престани, Петре, че на човека чак се плаче от свирнята ти!

— Аз пък най-сладко бих си поспала при свирене — засмя се Ягустинка.

Цигулката млъкна и след някое време едва дочуваната й мелодия се обади зад конюшнята, тъй като Петрек беше отишъл там и свири дълго през нощта. И вечерята беше готова, когато старият се върна.

— Кметицата родила, такава глъчка е там, че Доминиковица пъди хората, толкова много са надошли. Трябва, Ягушо, да наминеш утре при нея.

— Ами още сега да отърча! — рече тя бързо и цяла пламна в огън.

— Можеш и още сега, ще те заведа.

— Ех… може и утре… казваш, че много народ имало, денем искам да ида, сега и сняг вали, и тъмно!… — обясняваше тя, изведнъж изгубила желание да иде, а и той се съгласи и не пожела да настоява, толкова повече, че в тоя миг влезе ковачката с децата.

— Къде е човека ти?

— Вършачка се повредила във Воля, та го викнаха, че чифлишкия ковач не могъл да я поправи…

— Нещо често започна да ходи той до чифлика! — подметна многозначително Ягустинка.

— На тебе влиза ли ти в работа?

— Какво ще ми влиза, гледам само, па си мисля и чакам да видя какво ще излезе от това…

И с това се свърши, защото никому не се искаше да разговаря на високо за другите, всеки промълвяше по нещо тихо и лениво, почти всички бяха сънливи от вчерашното недоспиване, така че и вечерята мина без сладост, само този-онзи поглеждаше с почуда към Ягуша, която шеташе трескаво из стаята, канеше ги да ядат, макар че бяха оставили вече лъжиците, ни в клин, ни в ръкав прихваше от смях или пък сядаше при момичетата, дрънкаше, каквото се сетеше, и още недовършила, ставаше да мине в другото отделение, но от отвода пак се връщаше. Беше в мъчителна треска, понеже я бе обзел страх и неспокойствие. Вечерта се мъкнеше бавно, натежало, сънно, а у нея упорито растеше и се възмогваше желанието да изтича зад къщата… към сенарника… Но не можеше да се реши, страхуваше се, че ще я забележат… от грях се страхуваше… с всичката си сила се въздържаше и трепереше от мъка, душата й като вързано куче скимтеше в нея, сърцето й се късаше… не, не можеше, не можеше… а той може би вече да е там… да я чака… да поглежда… може би вече ходи около къщи… може би притаен някъде в градината назърта през прозореца и сега я гледа… и моли, и тръпне от жал, че не е излязла… Навярно тя ще се затича, не ще изтрае повече… само за минутка, само колкото една дума да му каже: „Иди си, няма да изляза, грехота е…“ Вече търсеше престилката си, вече вървеше към вратата… вървеше… но нещо като че ли я сграбчи за тила и я прикова на мястото й… страхуваше се… и Ягустинкините очи я следяха като копои, Настка също някак чудно я поглеждаше… па и старият… Дали знаят?… Досещат ли се?… Не, не, няма да изляза днес, не…

Най-сетне се въздържа, но така разбита се усещаше, че не знаеше какво става наоколо й. Стресна се едва когато Лапа залая пред къщи; в стаята бе почти празно, само Ягустинка дремеше пред огнището, а старият гледаше през прозореца, защото кучето лаеше все по-настървено.

„Сигурно е Антек, не е могъл да ме дочака и…“ Тя скочи уплашена.

Но на вратата застана старият Клемб, а след него, като отупваха о прага снега от ботушите си, влизаха полека Винчорек, куцият Гжеля, Михал Цабан, Франек Вилица, брат на Ханкиния баща, Валенти с кривата уста и Юзеф Вахник.

Борина се почуди на тази процесия, но, разбира се, нищо не каза, а отговаряше на поздравите, ръкуваше се, канеше да седнат, подаваше столове и черпеше с енфие…

Насядаха наред, с готовност шмъркаха енфие: този кихне, онзи нос изтрие, трети пък очите си — че силно беше енфието, друг пък разглеждаше по къщи, някой каже някоя дума, а друг важно и след намисляне му отговаряше — един разправяше за снега, друг грижите си излагаше, а трети одобрително му кимаше с глава — и всички заедно водела умен разговор и полека-лека караха към целта, за която бяха дошли…

Борина се въртеше на стола, заглеждаше в очите им, опитваше и се мъчеше да откопчи нещо от езиците им.

Но те не се оставяха. Седяха си един до друг, всички побелели, сухи, избръснати, връстници, още здрави, макар че от старост и труд превити към земята, обрасли като покрити с мъх камъни по полето, сурови, твърди, недостъпни и мъдри, та се предпазваха да се изкажат предивременно, а обикаляха по междите на работата като умни овчарски кучета, които искат да вкарат овцете в кошарата.

Най-сетне старият Клемб се прокашля, плюна и рече тържествено:

— Какво ще го бавим и усукваме, дойдохме да узнаем с нас ли си?

— Без тебе не можем да решим…

— Ти си първия в селото.

— Па и с ум господ щедро те е надарил…

— Макар и да не си чиновник, ама ти ръководиш народа…

— Всеки на тебе се надява.

— И толкова повече, че всички са засегнати.

Всеки си каза думата и с ласкателство, та Борина се изчерви, разпери ръце и извика:

— Мили хора, като не знам за какво сте дошли?

— За нашата гора, след Водици ще я секат!

— Ами на стружнята вече бичат някакви дървета.

— Еврейски са тия от Рудка, не знаеш ли?

— Не знаех, нямам време да ходя по тоя-оня и да разпитвам…

— А сам най-напред се закани на дворянина…

— Защото смятах, че е продал нашето сечище…

— Ами чие е продал, чие? — извика Цабан.

— Ами продал е на купеното.

— Продал е и на купеното, па е продал и на Вълчите долове и ще сече…

— Без наше позволение няма да сече.

— Не е така, вече са маркирали дърветата, размерили са гората и след Водици ще захванат да секат.

— Щом е тъй, трябва да идем да се оплачем на комисаря — рече Борина, като помисли.

— Дорде се мъдрите намъдруват, лудите се налудуват — промърмори Цабан.

— А когато заумира някой, триста доктори за пара! — добави Валенти кривоустият.

— Оплакването толкова ще помогне, че докато властта дойде и забрани, от нашата гора и дънерите няма да останат, нима не помните как беше в Дембица?

— Дворянина е като вълк, една овца щом опита, веднага цялото стадо издавя.

— Не бива да го оставяме да си разиграва коня!

— Умно го каза ти, Мачей; утре след черква по-видните селяни ще се съберат у дома, за да решим, та дойдохме и тебе да поканим.

— Всички ли ще дойдат?…

— Всички, веднага след черква…

— Утре… Ами като утре непременно трябва да ида на Воля, истина ви казвам, роднини мои делят имота си, карат се, съдят се, па съм обещал да ги спогодя, та да не ощетяват останалите сираци; трябва да ида, но вие каквото решите, ще го приема, като да съм бил с вас.

Те си излязоха малко недоволни, защото, макар че одобряваше и се съгласяваше на всичко, което казваха, все пак усетиха, че не държи искрено с тях.

„Така, правете каквото правите, ама без мене! — мислеше си той. — Нито кмета, нито воденичаря, нито по-първите хора от селото ще дойдат с вас! Щом дворянина се научи, че той не е бил против него, по-лесно ще му плати кравата… и ще поиска да се помирят… Глупци! Не вземат да го оставят да я изсече до корен… па след това да вдигнат една врява, та съд, та арестуване, да го притиснат — ще даде повече, отколкото ако се помири. Нека решават, ще почакам настрана, много не бързам, не!…“

Всички вече легнаха да спят, само Мачей седеше и пишеше с тебешир по пейката; той дълго смята и мисли през нощта.

Сутринта, веднага след закуска, заповяда на ратая да запретне шейната.

— Както казах вчера, ще ида до Воля, а пък ти, Ягушо, гледай тук дома и ако някой пита за мене, казвай, че трябваше да отида, па намини и към кметови.

— Късно ли ще се върнеш? — попита тя със скрита в сърцето радост.

— Надвечер, па може и по-късно.

Той се преобличаше празнично, а тя му носеше дрехите от килера, върза му панделката на яката, помогна му във всичко и с трескаво нетърпение подканяше Петрек по-скоро да впряга, цяла се тресеше, не можеше да стои на едно място. Радост напираше в нея, радост, че той ще замине за цял ден, ще се върне късно, а може и през нощта, пък тя ще остане сама и като се мръкне — като се мръкне, ще отиде зад сенарника… Ще излезе! Хей! Душата й вече пърхаше да изхвръкне, очите й се смееха, ръцете й се протягаха, разпъваха се гърдите й и като жарки светкавици минаваха по нея огньове и я заливаха със сладка мъка… Но изведнъж, ненадейно я обзе чуден страх и стисна сърцето й, та тя млъкна, затихна в себе си и гледаше като обезумяла Борина, когато той опаса пояса си, сложи шапката и даваше някакви заповеди на Витек.

— Вземи ме със себе си! — пошепна тихо тя.

— Я пък ти… Кой ще остане в къщи? — зачуди се силно той.

— Вземи ме, свети Стефан е днес, няма много работа, вземи ме, така ми е тежко, вземи ме — молеше тя тъй горещо, че макар и да се учуди, той не се опря и се съгласи.

За няколко мига тя беше вече готова и веднага тръгнаха, запрепущаха още от дома, та шейната просто хвърчеше.