Владислав Реймонт
Селяни (44)

VIII

Наближаваше пладне. Жегата все повече се усилваше и вече всички се бяха събрали пред канцеларията, но началникът още не беше дошъл. Писарят час по час излизаше на вратата и заслонил очи с ръка, гледаше по широкия, засаден отстрани с разкривени върби път. Но по него лъщяха само локвите, останали след вчерашния проливен дъжд, някаква окъсняла кола се мъкнеше полека и тук-там между дърветата се бялкаше мъжки клашник.

Всички чакаха търпеливо, само кметът тичаше като опърлен, гледаше пътя и все по-силно подвикваше на селяните, които запълваха дупките на площада пред канцеларията.

— По-скоро, момчета! По-скоро да свършите, докато не е пристигнал.

— Ти гледай само да не изпуснеш нещо от страх — обади се един от групата.

— Шавайте брей, хора! Сега съм по служба тука, не е време за шеги.

— Хой, кмете, хой, от бога се бой! — засмя се някой от жепчаниге.

— Ако още някой се обади, в дранголника ще заповядам да го затворят — развика се кметът и отърча да види от гробището, което беше на високо и до което беше залепена с калкана си канцеларията.

Грамадни вековни дървета се издигаха над нея. Камбанарията се сивееше между клоните, а черните рамене на кръстовете се навеждаха иззад каменната ограда към покривите и към пътя, който водеше през селото.

Като не видя нищо, кметът остави при работниците един от помощниците и влезе в канцеларията, където постоянно влизаше и излизаше този-онзи, защото писарят току извикваше някого от стопаните и му припомняше тихичко за изостанали данъци, за незаплатена вноска за съдилището или нещо повече. То се знае, че никому не се харесваха такива напомняния, но слушаха и въздишаха, защото какво можеха да направят сега при тая тежка оскъдица пред ново жито? Нима можеха да платят, когато на мнозина и за сол не стигаха парите? И само се кланяха ниско на писаря, някои и ръка му целуваха, а някои и последната си злотувчица му втикваха в протегнатата ръка и всички заедно го молеха да почака било до жътва, било до най-близкия панаир.

Хитрец и умник беше този писар, дереше хората, та пушек се вдигаше. Уж всичко обещаваше, пък едни със стражари заплашваше, на други правеше вятър, на някого за побратим се докарваше и от всекиго измъкваше по нещичко; ту овесът му се свършил, ту млади гъски му трябвали за началника, ту слама за въжета си дрънчеше, та щат не щат, обещаваха, каквото си поискаше, а като си излизаха, отвеждаше по-познатите настрана и божем приятелски ги наговаряше:

— Па да решите нещо да се събере за училище, че ако се противите, началника може да се разсърди и е готов да ви развали работата с дворянина за гората — предупреждаваше той липчени.

— Ама как, ние по добра воля си се пазарим с дворянина! — почуди се Плошка.

— То е тъй, ама нали знаете: гарван гарвану око не вади, а пък бие…

Плошка излезе много угрижен, а писарят продължаваше да привиква и от другите села и всекиго плашеше с нещо друго и никого не пропущаше да не го понасили, та това веднага се разчу между насъбралите се.

А много се бяха събрали, можеше да има повече от двесте души, които отначало стоеха на купчини по села: свои при свои, та лесно можеше да ги познае човек кои са от Липци, кои от Модлица, кои от Пшиленк или от Жепки, тъй като всяко село се отличаваше с друга носия. Но щом се разчу, че трябва да се гласува за училище, защото тъй искал началникът, те почнаха да се размесват, да минават от група в група и да се сдружават кому както бе удобно. Само жепечките шляхтичи се държеха отделно настрана и горделиво и надменно поглеждаха към другоселците, макар че бяха всички бедняци и другите им се присмиваха, че на трима се пада една кравешка опашка. Останалият народ, измесен като граховина, се разхождаше по площада, а мнозина се криеха из сенките на гробищата и на колите.

Най-вече отиваха в голямата кръчма, която беше срещу канцеларията между дърветата, сякаш в сенчеста горичка. Там се трупаха най-бързо, защото макар че прохладен ветрец люлееше житата, все пак наставаше страшна жега и тъй печеше, та мнозина вече едва дишаха и отиваха да се разхлаждат с бира. Ето защо и кръчмата беше препълнена, и под дърветата имаше групи, които разговаряха тихо и размисляха върху тази новина, като същевременно наблюдаваха канцеларията и жилището на писаря от другата страна на общинското здание, където шумът и шетнята ставаха все по-големи.

От време на време жената на писаря подаваше през прозореца охраненото си лице и викаше:

— По-скоро, Магдо! Дано си потрошиш джонгалите, мешино такава!

Слугинята час по час претичваше през стаите, та чак бумтеше под краката й и стъклата на прозорците забръмчаваха. Едно дете надигна рев до небесата, някъде зад къщи закудкудякаха изплашени кокошки, а запъхтеният разсилен загони пилетата, пръснали се по житата и по пътя.

— Изглежда, че началника ще гощават — рече някой.

— Вчера писаря като че ли докара цял кош пиене.

— Ще се наплюскат здравата.

— Лесно им е. Малко ли народ им трупа данъци, а никой не им гледа в ръцете — рече Матеуш, но някой завика:

— Ей, я мълчете, стражарите дойдоха!

— Мъкнат се като вълци, та не можеш да разбереш кога и накъде.

Но млъкнаха разтревожени, тъй като стражарите насядаха пред канцеларията, наобиколени от куп хора, между които бяха и кметът, и воденичарят, а изотдалече се въртеше и ковачът и внимателно се вслушваше.

— Воденичаря се мазни като гладно куче.

— Защото най-мил му е тоя, от когото се бои!

— Щом са дошли стражарите, и началника скоро ще пристигне! — викна кметовият брат Гжеля и отиде настрана, където стоеха Антек, Матеуш, Клемб и Стахо Плошка. Поговориха си, пръснаха се между хората и им заприказваха и обясняваха нещо важно, та слушаха в пълна тишина. От време на време само някой въздъхваше, почесваше се загрижено или пък хвърляше поглед към стражарите и същевременно все повече се натискаше в купа.

Антек, облегнат о ъгъла на кръчмата, приказваше кратко, твърдо и сякаш заповеднически, в друга група под дърветата приказваше шеговито Матеуш, та мнозина се разсмиваха, а в третата група при гробищата Гжеля разправяше тъй умно, сякаш четеше от разтворена книга, та мъчно беше да го разбере човек.

И тримата уговаряха хората към едно: да не слушат началника, нито онези, които винаги държеха с властта, и да не гласуват за училище.

Народът в групите се вслушваше и се поклащаше ту на една, ту на друга страна също като гора, когато повее силен вятър.

Никой не вземаше думата. Всички само кимаха одобрително с глава, понеже и най-глупавият разбираше, че ползата от това училище ще е само дето ще наложи нови данъци, затова и никой не бързаше.

Но неспокойствие обземаше събраните. Те пристъпваха от крак на крак, взеха да храчат, да се покашлюват и никой не знаеше как да започне.

Наистина и Гжеля приказваше умно, и Антек улучваше право в сърцето, но се страхуваха да се противят на началника и да се заяждат с властта.

Всеки един гледаше какво ще направи другият, всеки поотделно си блъскаше главата, а всички се оглеждаха към по-богатите. Но воденичарят и най-първите от другите села се държеха някак настрана и стоеха като че ли нарочно все пред очите на стражарите и на писаря.

Антек се приближи към тях, за да ги уговори, но воденичарят процеди намръщено:

— Който има ум, той си знае за какво ще гласува — и се обърна към ковача, който се съгласяваше с всички, но се въртеше неспокойно между народа, за да подушва какво се тъкми, па отиваше и при писаря, и с воденичаря разменяше думи, черпеше Гжеля с тютюн и тъй тайно криеше намеренията си, че до края не можа да се разбере на чия страна е.

Но мнозинството вече бе склонно да гласува против училището. Всички се пръснаха по площада и без да гледат пладнешката жега, разговаряха все по-шумно и самоуверено. В това време писарят завика:

— Я да дойде тука някой!

Но никой не се помръдна, сякаш не чуха.

— Я някой да изтича до чифлика за риба. Още отзарана щяха да изпратят, а не знам защо нещо не изпращат! Само по-скоро! — гърмеше заповеднически той.

— Не сме дошли тука да слугуваме — обади се един смел глас.

— Сам да изтича, или му е жал да поразтърси шкембето си! — засмя се някой, понеже писарят имаше шкембе като тъпан.

Писарят запсува, а след малко откъм двора влезе кметът, заобиколи кръчмата и иззад селото полетя към чифлика.

— Преповил е и поизбрисал децата на госпожа писарката, та излезе сега да се попроветри малко.

— То се знае, че госпожа писарката не обича такъв смрад в стаите си.

— Скоро ще му заповядат да им изнася и цукалата! — Присмиваха му се селяните.

— Ами дворянина се нещо не вижда — учуди се един, но ковачът отвърна на това с хитра усмивка:

— Не е щур да излиза налице.

Всички го погледнаха въпросително.

— Разбира се, кой ще му заповяда да се заяжда с началника, а пък за училище няма да гласува, малко ли ще трябва да плаща и за него! Умен е той!

— Ами ти, Михале, нашата страна ли държиш? — притисна го направо Матеуш.

Ковачът се виеше като настъпен глист, измърмори нещо и се запровира към воденичаря, който се бе приближил до селяните и говореше на стария Плошка с висок глас, та и другите да слушат:

— Аз те съветвам да гласуваш, както властта иска. Училището ни е нужно. И най-лошото да е, все ще е по-хубаво от никакво. А каквото бихте искали вие да бъде, няма да дадат. Жалко, с глава зид не се пробива. И да не гласувате, пак ще го направят и без вашето позволение.

— Като не дадем пари, с какво ще го направят? — обади се един от групата.

— Глупак! Сами ще си вземат, не дадеш ли доброволно, и последната ти крава ще продадат, па и в дранголника ще идеш за упорство! Разбираш ли сега! Това не ви е дворянина — обърна се той към липчените, — с началника шега не бива. Казвам ви, правете, каквото ви заповядват, и благодарете богу, че не е по-лошо.

Тези, които мислеха същото, подкрепиха думите му, а старият Плошка след дълго мислене се обади неочаквано:

— Право казваш. На този народ Рохо разбърка ума и го тика към беда.

При тия думи се изстъпи един стопанин от Пшиленк и каза високо:

— Защото Рохо държи с господата^[1] и затова бунтува народа против управниците.

Върху него се спуснаха от всички страни и го нахокаха, но той не се уплаши и щом поутихнаха малко, пак извиши глас:

— А глупавите му помагат! Казах — и той се огледа с умни очи, — а комуто не се харесва, нека дойде при мене, в очите ще му кажа — глупците! Защото не знаят, че винаги така е било, че господата се бунтуват, подбуждат народа, докарват го до беда, па като дойде ред да се плаща, кой плаща? — селяните. Па като разквартируват казаци по селата ви, кой ще яде камшиците? Кой ще страда? Кого ще мъкнат по затворите? Само вас, селяните! А господата и зъб няма да обелят за вас, не, от всичко ще се откажат като юди, па отгоре и старшията ще гощават по чифлиците си.

— Защото колко им струва на тях народа? Толкова, колкото да пати зарад тях.

— Па ако можеха, още утре биха върнали крепостното робство — завикаха някои.

— Гжеля каже — започна пак той, — щом не дават да учим на наш език, тогава и ние нито грош не даваме за училище, ще се възпротивим. То се знае, на ратая е лесно да викне на господаря си: няма да ти работя, да ти пикая в паницата — и да избяга, за да не отнесе боя. Ама народа не може да избяга и за бунта ще си понесе тоягите, защото никой няма да подложи гърба си да го отмени… И ви казвам: по-евтино ще ви излезе да решите за училище, отколкото да се противите на властта. Истина, че няма да учат по нашенски децата ни, ама и така да е, пак не могат да ги направят руснаци, защото никой няма да разговаря и да казва другояче молитвите си, а тъй, както го е майка научила! Накрай ще ви кажа и това: да държим своята страна! Па ако господата се ядат помежду си, то не е наша работа. Нека се карат и ядат, и едните, и другите са ни толкова братя, че по-добре мор да ги измори!

Натрупаха се върху него и се развикаха като по бясно куче. Напразно воденичарят се зае да го защити, напразно я някои взеха негова страна. Привържениците на Гжеля му показваха вече пестници и може би щеше да стигне и до нещо по-лошо, но старият Причек викна:

— Стражарите слушат!

В миг всички утихнаха, а старият излезе пред тях и захвана почти ядосано:

— Светата истина каза човека: да пазим своето! Мълчи сега, ти си каза думата, сега позволи и други да си я кажат! Дерат гърлата си и мислят, че те са най-умните глави! То се знае, ако кряскането беше ум, всеки нищо и никакъв дърдорко би бил по-умен и от свещеника! Смейте се вие, синковци, ама аз ще ви кажа как беше в ония години, когато господата се бунтуваха; помня добре как ни замотаваха главите и ни се кълняха, че като се освободи Полша, и ние, селяните, ще бъдем свободни, и земя ще ни дадат, и гора, и всичко! Обещаваха, приказваха, па тук-там някой даде това, дето го имаме сега, но го наказаха и не облекчиха с нищо положението на народа! Слушайте господата, щом сте глупави, ама мене не могат ме измами. Знам аз какво нещо е тая тяхна Полша: то е само камшик по нашия гръб, да работиш на господата и да те притискат! Иди им вярвай…

— Няма ли кой да го цапне по муцуната, та да престане? — откъсна се нечий глас.

— А сега — продължаваше той — и аз съм също такъв господин, както и другите, имам свое право и никой не смее с пръст да ме барне! Там е за мене Полша, където ми е добре, където имам…

Подигравателни гласове се зачуха от всички страни в го прекъснаха:

— И свинята поквиква от задоволство и се хвали, като има кочина и пълно корито!

— И за това хранене получава после сопа и нож в гърлото!

— Един стражар го нашляпа на панаира, а казва, че никой не смее с пръст да го барне.

— Плямпа, ама има ум колкото една конска опашка.

— Голям господин, каквото си иска, това прави, то се знае, с въшките си се разхожда на свобода!

— И ланската ми шапка знае толкова!

— Не знае откъде пикае кокошка, а седнал да проповядва! Смъкльо такъв! Овен!

Старият много се ядоса, но каза само:

— Проклетници! Дори и бялата коса не почитат на човека!

— Излиза, че и всяка бяла кобила трябва да се почита само за това, че е бяла, а?

Избухна смях и същевременно почнаха да се разстъпват и да насочват погледи към покрива на канцеларията, където се качи разсилният, хвана се за комина и загледа в далечината.

— Юзек, затваряй си устата, че някой от тия ще ти влезе в нея! — викаха му на подбив, защото цяло ято гълъби се въртеше над него, но в същото време той закрещя!

— Иде! Иде! На завоя е вече при Пшиленк!

Навалицата почна да се събира към канцеларията, да се притиска накуп и търпеливо да поглежда към празния още път.

Тъкмо и слънцето се беше наклонило малко към билото на сградата, та под стряхата се простираше все по-широка сянка, в която сложиха покрита със зелено маса и кръст на средата. Рижокос пълнобузест помощник-писар изнасяше книжа, слагаше ги на масата и все човъркаше нещо в носа си.

Писарят взе набързо да се облича празнично и пак се разнесе по цялата къща кресливият глас на жена му, дрънкане на чинии, шум от премествани мебели и тичане, а след малко пристигна и кметът. Той застана на прага, червен като рак, изпотен и задъхан, но вече със служебната верижка на шията, и като погледа народа, извика строго:

— Тихо там, хора, това не е кръчма!

— Петре, я ела, имам да ти кажа нещо! — викна му Клемб.

— Де пък ти, никакъв Петър няма тука, а чиновник! — пробъбра горделиво кметът.

И те подхванаха на езиците си тия му думи, та чак се запревиваха от удоволствие. А кметът изведнъж завика тържествено:

— Я се отдръпнете, хора! Началника!

Един кабриолет се показа на пътя, подскачаше по изровеното и зави пред канцеларията.

Началникът подигна ръка към челото си, селяните сваляха шапки, настана мълчание. Кметът и писарят дотърчаха да го свалят от кабриолета, а стражарите се изправиха като тояги при вратата.

Началникът се остави да го свалят и да му съблекат горната бяла дреха, па се обърна, изгледа насъбралите се, поприглади червеникавата си брадичка, наежи се, кимна с глава и влезе в жилището, където го канеше превитият като подкова писар.

Кабриолетът се отдалечи, а селяните пак се натрупаха около масата, като смятаха, че веднага ще започне събранието. Но мина доста време, а началникът не се показваше; из стаите на писаря се чуваше дрънкане на стъкла, чуваха се смехове и някакви миризми се носеха оттам, та чак дразнеха ноздрите.

И понеже на хората вече им омръзна да чакат, па и слънцето прежуряше все по-силно, някои отиваха набързо към кръчмата, но кметът се развика:

— Не се разотивайте! Глоба ще има, който отсъствува!…

То се знае, че все още се въздържаха да псуват, но все по-стръвно и нетърпеливо поглеждаха към прозорците на жилището на писаря, понеже някой отвътре ги затвори и заслони.

— Срам ги е да плюскат пред хорските очи!

— По-добре! Че всеки тук отвънка само преглъща на вятър лигите си! — обаждаха се някои.

От ареста, който бе наред с канцеларията, се разнесе жално и проточено му чене, а след малко излезе разсилният и теглеше за въже едно едро теле, което с все сила се дърпаше. Но изведнъж телето го шибна с глава, та човекът се строполи наземи, пък то навири опашка, побягна и прах се вдигна по него.

— Дръжте го! Дръжте крадеца!

— Сипи му солчица под опашката, то ще се върне!

— Какъв юнак, избяга от ареста, па отгоре и опаш навири на господин кмета!

Така си приказваше народът и се смееше с разсилния, който тичаше след телето и едвам с помощта на помощник-кметовете можа да го вкара в двора. Още неотдъхнали си от това гонене, и кметът заповяда да изметат ареста, като сам той наглеждаше, внимаваше и усърдно помагаше, от страх да не би тъй някак началникът да пожелае да назърне там.

— Кмете, трябва сега малко да прекадиш с тамян, че може да подуши какъв арестантин е имало вътре.

— Не бойте се вие, след водката не ще може никак да подуши.

Тук-там подмятаха по някоя острота, та кметът святкаше с очи и стискаше зъби, но най-сетне им се втръснаха дори и шегите, а така им омръзна да чакат на слънце и гладни, та всички вкупом тръгнаха към дърветата, без да гледат забраната на кмета. Само Гжеля му рече:

— Народа не е куче и няма да дойде при краката ти, ако ще би до довечера да викаш! — И доволен, че се махнаха от очите на стражарите, той пак се завъртя между хората и всекиму поотделно напомняше как трябва да гласува.

— Само да не се боите! — добавяше той. — Правото е наше! Каквото решим, това ще бъде; каквото народа не ще, никой не може да го принуди да го направи!

Но още не успели да се понаместят в сенките, нито да си похапнат нещичко, помощник-кметовете завикаха, а кметът дотърча и закрещя:

— Началника излиза! По-скоро елате! Започваме!

— Намирисал се на хубаво ядене, та сега го не сдържа! Ние много не бързаме! Нека почака!

Тъй бърбореха ядосано те и бавно се събираха пред канцеларията.

Помощниците застанаха начело на своите села, а кметът седна отстрани до масата с помощник-писаря, който си човъркаше носа и подсвирваше на уплашените от вдигнатата врява гълъби, които хвръкнаха от покрива и закръжиха като шумен бял облак.

— Молчать — кресна изведнъж един от изправилите се на прага стражари.

Всички очи се насочиха към вратата, от която обаче излезе само писарят с книжа в ръка и се промъкна към масата.

Кметът дрънна звънчето и рече тържествено:

— Започваме, драги селяни! Тихо там, модличани! Господин секретаря ще прочете за училището! Слушайте внимателно, та всеки да разбере каква е работата!

Писарят сложи очилата си и зачете бавно и изразително.

Чете той доста длъжко при пълна тишина, когато някой извика:

— Нищо не разбираме!

— На наш език да се чете! Не разбираме! — откъснаха се много гласове.

Стражарите взеха да оглеждат внимателно събранието.

Писарят се поначумери, но продължи четенето, като превеждаше на полски.

Настана тишина, всички слушаха съсредоточено, мислеха над всяка дума и гледаха писаря като икона.

Той провличаше по-нататък:

— … че се заповядва да се отвори училище в Липци, което ще служи и за Модлица, Пшиленк, Жепки и другите по-малки села.

После дълго доказва каква полза ще имат от това, какво благодеяние е туй просветата, как властта и ден и нощ мисли по какъв начин да помогне на народа, да го подкрепя, да го просвещава, да го пази от злото. Накрай правеше сметка колко пари ще трябват за училищен двор и за оземляване, колко за самата сграда и колко за обща издръжка и за учител, а за всичко това ще трябва да се гласува допълнителен данък по двайсет копейки на морга. Замлъкна, отри очилата си и рече като че ли на себе си:

— Господин началника каза, че като решите днес, ще позволи още тази година да се започне строежа и на следната година децата ще тръгнат на училище.

Той свърши, но никой не се обаждаше. Всеки мислеше и подгъваше колене, сякаш под тежината на новия данък. Най-сетне кметът се обади:

— Чухте ли добре какво рече господин секретаря?

— Чухме! То се знае, не сме глухи! — обадиха се тук-там.

— Който е против това, нека излезе напред и си каже думата.

Почнаха да се спобутват с лакти, да се избутват напред, да се почесват, да се споглеждат помежду си и към по-старите, но никой не се решаваше да се откъсне пръв.

— Щом е тъй, да гласуваме набързо данъка и да си ходим — предложи кметът.

— Значи, всички като един се съгласявате? — попита писарят тържествено.

— Не! Не желаем! Не! — викна Гжеля и няколко десетки други след него.

— Не ни трябва такова училище! Не искаме! Стигат ни вече данъци! Не! — викаха вече от всички страни все по-смело, по-силно и по-гордо.

При този крясък излезе началникът и застана на прага. Всички млъкнаха, като го видяха, а той поглади брадичката си и рече твърде любезно:

— Как сте, стопани?

— Благодарим на бога — отвърнаха първите, като се клатеха под натиска на другите отдире, които се тикаха напред, за да чуят началника. Той се облегна на рамката на вратата и заприказва нещо по руски, като постоянно се оригваше.

Стражарите скочиха между народа и завикаха:

— Шапки долой! Шапки!

— Махни се, сине майчин, не се мотай в краката ми! — запсува някой към тях.

А началникът, макар че приказваше сладко, завърши заповеднически и по полски:

— Гласувайте веднага данъка, че нямам време за бавене! — и загледа строго в лицата на събралите се.

Страх обзе мнозина, тълпата се залюля, понесоха се тревожни шепоти.

— Е какво, ще гласуваме ли за училището? Кажи, Плошка! Какво да правим?… Къде е Гжеля? Заповядва да гласуваме! Да гласуваме, да гласуваме, хора!

Все по-шумно закипя тълпата; най-после Гжеля излезе напред и смело каза:

— За такова училище не ще гласуваме нито грош.

— Не ще гласуваме! Не искаме! — подкрепиха го стотина гласа.

Началникът грозно се намръщи.

Кметът изгуби и ума и дума, а на писаря чак очилата паднаха от носа. Само Гжеля не се уплаши, а втренчи гордо поглед в началника и искаше да каже нещо, но старият Плошка излезе малко напред, поклони се ниско и започна покорно:

— Моля за благосклонността ви, почитаеми господин началник, да кажа как аз разбирам тая работа: то се знае, ако е за гласуване, ще гласуваме за училището, само че една злота и десет гроша на морга са много. Сега са тежки времена и грош се мъчно изкарва! Само това исках да кажа.

Началникът не отговаряше. Потънал в свои размишления, той кимаше понякога божем одобрително с глава и потъркваше очите си. Окуражен от това, кметът ревностно уговаряше хората за училището; след него и другарите му напираха за същото. Най-много държеше воденичарят, без да гледа острите възражения на Гжельовите привърженици. Най-после Гжеля завика ядосано:

— Преливаме само от пусто в празно! — и като долови удобен момент, излезе и рече решително:

— Като какво ще бъде това ново училище?

— Както всички други! — рече началникът и отвори очите си.

— Та ние тъкмо такова не искаме!

— За свое училище ще гласуваме, ако ще и половин рубла на морга, но за чуждо — ни пукната пара!

— Защо ни е такова училище? Моите деца три години учиха в такова, а сега ни гък не знаят!

— По-тихо, по-тихо, хора!

— Разиграли се овцете, а вълка гледа само как да се хвърли на стадото!

— Дърдорковци, синковците, нова беда ще издърдорят за всички ни!

Така подвикваха един през друг, та се вдигна страшна глъчка, понеже всеки доказваше, че има право, и искаше да убеди другите. Разпалваха се все повече, трупаха се на купчини и навред закипяха препирни и караници. Особено Гжельовите другари бъбреха най-високо и най-яростно против училището. Напразно кметът, воденичарят и стопани от другите села обясняваха, молеха, дори заплашваха неизвестно с какво. Мнозинството настръхваше все по-самонадеяно и приказваше кому каквото дойдеше на устата.

А началникът седеше, сякаш нищо не чува, шепнеше си тихичко нещо с писаря и им даваше възможност да си се наприказват. А когато сметна, че им стига лаене на вятъра, каза на кмета да удари звънчето.

— Тихо там! Тихо! Слушайте! — умиряваха ги помощниците.

И преди още да се бе утишило напълно, разнесе се заповедническият му глас:

— Училището трябва да стане, разбирате ли! Слушайте и правете, каквото ви заповядват!

Той изрече това строго, но никой не се уплаши, а Клемб изтърси без заобикалки:

— Никому не заповядваме да ходи на главата си, та нека позволят и на нас да ходим, както са ни израсли краката.

— Затваряйте си устата! Тихо, кучи синове! — изруга кметът, като дрънкаше напразно звънеца.

— Пак ще повторя, каквото казах, че в нашето училище на наш език трябва да се учи.

— Карпенко! Иванов! — ревна на стражарите, които бяха всред навалицата, но селяните в един миг ги притиснаха помежду си, а един им пошепна:

— Само някой да барне някого… триста души сме… правете му сметка…

И веднага се разстъпиха, направиха пътека и се струпаха след стражарите около началника със сподавена яростна врява, като само сумтяха, псуваха и разтърсваха пестници. Час по час някой изскачаше напред и викаше:

— Всяка гадина има свой език, само на нас заповядват да имаме чужд.

— И все заповеди, а ти, селянино, слушай, плащай и земята забрисвай с шапката си, като се кланяш!

— Скоро ще дойде дотам, че без позволение и по нужда да не можеш да отидеш.

— Щом могат толкова, нека заповядат и на свинете да им запеят като чучулиги! — гръмна Антек. Понесоха се смехове и той викаше разярено: — Или гъска да им замучи. Като направят това, ще им гласуваме за училище.

— Данъци заповядват — плащаме, новобранци заповядват — даваме, но от това…

— Тихо, Клембе. Сам най-светлейшия цар е издал закон и там е написано с ей толчави букви, че училищата и съдилищата ще бъдат на полски език! Така е заповядал сам царя и него ще слушаме ние! — крещеше Антек.

— Ти кто такой?^[2] — попита го началникът с втренчен в него поглед.

Антек затрепера, но рече смело, като показа книжата, които бяха на масата:

— Там пише. Не съм на път намерен — добави той надменно.

Началникът поприказва нещо на писаря и след малко писарят обяви, че Антони Борина, който е под съдебно следствие, няма право да взема участие в общинското събрание.

Антек почервеня от яд, но преди да се осмели да каже нещо, началникът кресна:

— Пашол вон!^[3] — и го посочи с поглед на стражарите.

— Не гласувайте, момчета, законът е на наша страна! От нищо не се бойте! — викна смело Антек.

Той се отдръпна бавно към селото и като вълк към кучета поглеждаше към стражарите, които оставаха все по-далече от него.

Но в събранието изведнъж закипя като в котел. Всички почнаха да приказват заедно, да викат, да се карат настървено, та началникът не можеше вече да чуе никой поотделно, а само откъслечни думи от псувни, заплашвания и подигравки хвърчеха като камъни над главите. Сякаш дявол се всели в душите им, така разпалено се развикаха, и никой не можеше да разбере откъде и за какво дойде всичко това.

За училището се препираха, за Антек, за вчерашния дъжд, някой миналогодишни щети припомняше на съседа си, някой само яда си изливаше, а друг се зъбеше само колкото да бъде против и настана такава бъркотия, та изглеждаше, че всеки миг ще се хванат за гушите и косите. Опита се Гжеля, опитаха се и други да ги успокоят, но не можаха да преодолеят помрачението. Кметът звънеше, та ръцете му чак отмаляваха, приканваше към ред, но напразно. Като разярени пуяци скачаха към очите си едни на други, слепи и глухи вече за всичко.

Едва когато един от помощниците заудря с тояга по оставената под капчука празна каца, та забумтя като тъпан, тогава се малко поопомниха и взеха да се усмиряват един друг.

Началникът, като не можа да дочака пълна тишина, завика ядосано:

— Тихо там! Стига сте се съвещавали! Когато аз говоря, да мълчите и да слушате. Гласувайте за училището.

Изведнъж настана дълбока тишина, страх овладя всички, тръпки ги побиха, та застанаха като вдървени и се споглеждаха безпомощно и нямо. Дори и не мислеха да се противят, защото той стоеше заплашително и следеше с очи смутените им лица.

Той седна пак, а кметът, воденичарят и други навлязоха между народа да го приканват към покорство и да заплашват.

— Да гласуваме, да гласуваме за училището.

— Лошо може да стане, да?

В това време писарят проверяваше присъствуващите, та час по час някой се обаждаше:

— Тук! Тук!

А след проверката кметът се качи на един стол и изкомандува:

— Който е за училището, да излезе надясно и да вдигне ръка.

Мнозина минаха, но много повече от народа останаха на мястото си. Началникът се намръщи и заповяда за по-голяма точност да гласуват поименно.

Гжеля се обезпокои от това, защото добре разбираше, че щом всеки вземе да гласува поотделно, не ще посмее да се противи.

Но нямаше какво да се прави. Помощник-писарят започна да извиква и всеки поред отиваше отделно, а писарят отбелязваше с чертичка срещу името му, ако беше за училището, или с кръстче, ако беше против.

Дълго се протака гласуването, понеже народът беше много, но най-сетне съобщиха:

— Двесте гласа за училището и осемдесет против.

Хората на Гжеля се развикаха:

— Наново да се гласува! Тук има измама!

— Аз рекох: не, а той ми писа чертичка! — крещеше някой, след него мнозина казаха същото, а по-буйните завикаха:

— Да не се позволи, книжата да се скъсат!

В това време файтонът на дворянина пристигна пред канцеларията, та, щат-нещат, хората трябваше да поотстъпят настрана, а началникът прочете листа, който слугата му подаде, и заяви тържествено:

— Да, много добре, в Липци ще има училище.

То се знае, че никой зъб не обели. Всички стоеха като стена и го гледаха спокойно.

Той подписа някакви книжа, качи се на файтона и потегли.

Хората му се покланяха покорво, а той нито погледна някого, нито кимна с глава, а поприказва малко със стражарите и сви по страничния път към модлицкия чифлик.

Гледаха някое време мълчаливо след него, най-сетне един от Гжельовите другари рече:

— Агънце, като го гледаш — мехлем на рана, а не можеш и да видиш кога ще те разкъса със зъбите си от вълк по-лошо или ще те стъпче под копитата си.

— Ами с какво биха могли да държат глупавите в ръцете си, ако не със заплашвания?

Гжеля само въздъхна, погледна навалицата и тихо прошепна:

— Изгубихме днес, няма какво да се прави, народа още не е привикнал да се бори.

— Бои се от нищо и никакви работи, та не е лесно и да навикне.

— Какъв човек, моля ви се, пет пари не дава за закона.

— То се знае, нали закона са го писали те за нас, а не за себе си.

Един селянин от Пшиленк дойде да се оплаква пред Гжеля:

— Исках да гласувам на ваша страна, ама като ме прониза с очите си като със свредел, глътнах си езика и писаря писа, каквото си искаше.

— Толко много измама беше, че можем да направим оплакване против избора.

— Вървете в кръчмата бе! Ах, дано чума ги ръгне — закълна Матеуш и като се обърна към навалицата, се развика: — Знаете ли, хора, какво забрави да ви каже началника? Това, че сте подлеци и овци… И добре ще заплатите за послушанието, но нека ви дерат кожите, щом сте такива глупаци.

Започнаха да му отвръщат, един дори отвори уста да се кара с него, но млъкнаха, защото мина една еврейска каруца, в която беше органистовият Яшо.

Липчени го заобиколиха, а Гжеля му разправи всичко. Яшо ги изслуша, поприказва малко и каза на каруцаря да кара.

Всички други се запътиха към кръчмата, а след втората чаша Матеуш загърмя:

— Казвам ви, че за всичко са виновни кмета и воденичаря!

— Вярно, те най-много говореха и заплашваха — добави Стахо Плошка.

— А пък началника заплашваше, като че знаеше за Рохо — пошепна някой.

— И да не знае, ще се намерят такива да му обадят!

— Стражарите къде са? — попита Гжеля неспокойно.

— Като че ли към Липци тръгнаха.

Гжеля се завъртя из кръчмата и не го забелязаха кога излезе и се запъти по слоговете на нивите към Липци, като внимателно се оглеждаше наоколо.