Владислав Реймонт
Селяни (18)

VI

— Мислех си, че си затънала нейде в снега! — шепнеше той на подбив.

— Може ли да се бърза в такава виелица, дошла съм пипнешком, че снега тъй шиба, очите си не може да отвори човек, а пък по пътищата такива преспи, такава фъртуна, че на две крачки пред себе си не може да види човек.

— Майка ти в къщи ли е?

— То се знае, къде може да е в такова кучешко време: отзарана беше у Козелите, но с Магда работата е съмнителна, на умирачка гледала и нищо не могат да й помогнат — отговаряше Ягна, като се отърсваше от снега.

— Що има по селото? — попита Борина насмешливо.

— Иди питай, ще се научиш, не съм търчала по новини!

— Дворянина минал оттука, не знаеш ли?

— На такава виелица куче не може да се задържи, та на дворянина да се е прищяло…

— Когото неволята кара, той не гледа лошото време.

— Така си е, който има неволя… — усмихна се тя съмнително.

— Сам обеща, никой го не е молил — рече строго Борина. И той сложи настрана оберъчката, стана от станчето за дялане и се приближи до прозореца да види, но вън беше такава виелица, такава фъртуна, че не се виждаха нито огради, нито дървета.

— Чини ми се, че не вали вече — рече по-спокойно той.

— Не, само върти, събаря, отвява и така го пръска, така шиба, че не можеш пътя да познаеш — рече Ягна, нагрея ръцете си и се зае да мотае прежда от вретена на мотовилка, а Борина седна пак да работи, но все по-нетърпеливо поглеждаше през прозореца и се ослушваше.

— Ами Южка къде е? — попита той след малко.

— Навярно у Насткини, все там седи.

— Скитник момиче, не я свърта нито час в къщи.

— Дотягвало й, казва.

— Е да, и все игри търси.

— Така казва само и само от работа да изклинчи.

— Не можеш ли да й заповядаш?

— Как? Веднъж и дваж ли съм казвала, ама отвори ми една уста като на куче; ти като не я постегнеш, колко й струват моите заповеди.

Но старият си направи оглушки за тия оплаквания и все по-нетърпеливо се ослушваше, а пък никакъв човешки глас не се чуваше отвън, само вихърът виеше, върлуваше по света, удряше сякаш с гръб по стените, та чак къщата пращеше и пъшкаше.

— Ще идеш ли? — попита тя тихо.

Той не отвърна нищо, защото чу, че вратата в отвода се отвори и в същия миг Витек влезе задъхан и извика от прага:

— Дворянина вече дойде!

— Отдавна ли? Затваряй бързо вратата.

— Още се чуват звънчетата!

— Сам ли пътуваше?

— Такава виелица е, че само конете познах.

— Тичай още сега да се научиш къде е спрял!

— При него ли ще идеш? — запита Ягна тихо и с притаен дъх.

— Ще почакам да ме повикат, няма да се натрапвам, но без мене нищо няма да свършат…

И двамата млъкнаха. Ягна мотаеше, като броеше нишките и ги превързваше на глави, а старият, понеже работата не му вървеше поради нетърпение, захвърли всичко и се запременя да излезе. Но още несвършил, и Витек долетя.

— Дворянина седи у воденичаря в стаята откъм пътя, а конете стоят в двора.

— Що си се такъв навърдалял?

— Вятъра ме събори в пряспата…

— Ами! Навярно здравата си се дърпал с момчетията и търкалял по снега!…

— Вятъра ме събори…

— Късай, късай дрехите, хубостнико, като те изпаша аз тебе с каиша, ще има да ме помниш!

— Ама истина ти казвам… тъй духа, така шиба, че не може да се задържи човек…

— Махай се от огъня, нощеска ще се сгрееш добре. Кажи на Петрек да вземе да чука жито и ти му помогни, па да не летиш по село като куче с изплезен език.

— Отивам, само да донеса още дърва, господарката ми каза… — прошепна жално и с мъка Витек, че не бе можал да разкаже какво е видял из селото. Завъртя се из стаята, свирна с уста на Лапа, но кучето се сви на кълбо и не искаше да чуе, та тръгна сам, а Борина, облечен за излизане, ходеше от ъгъл в ъгъл, притуряше дърва в огнището или пък ту до плевника отиваше, ту през прозореца поглеждаше, ту излизаше пред къщи и все по-нетърпеливо чакаше, но никой не дохождаше да го потърси.

— Може би са забравили… — забележи Ягуша.

— Как, мене да забравят?…

— Защото вярваш на ковача, а той е най-големия лъжец…

— Глупава си ти, не бъбри, като не разбираш…

Тя млъкна обидена, а той напразно заприказваше по-меко, докато най-сетне се ядоса, тури си шапката и тресна вратата след себе си.

Ягуша притъкми къделя, седна при прозореца и почна да преде, като поглеждаше сегиз-тогиз развилнялата се навън снежна виелица.

Вятърът страшно фучеше, снежните разпокъсани облаци се носеха по света като кълба, големи като къщи или като исполински дървета и час по час удряха в къщата, та всичко в стаята затреперваше, чиниите задрънкваха в шкафа, просфорните слънца и звезди на потона се люлееха. Пронизителният студ така проникваше през прозорците и вратата, та Лапа диреше все по-топло легло, а Ягна се наметна с престилка.

Витек се вмъкна тихичко и плахо рече:

— Господарке!

— Какво?

— Знаеш, дворянина пристигна с жребци! Теглачи като лами, целите черни с червени мрежички, с пера на челата им, звънчета по ремъците, лъщят от злато като иконите в черквата! Па като вървят, вятър, вятър ти казвам!

— Не е чудно, дворянски са, не са селски!

— Божичко, такива змейове още не бях видял!

— Ами нищо не работят и само ги хранят с овес.

— Така си е, па и ние да охраним нашата кобилка, да й отрежем опашката, да й сплетем гривата и да я спрегнем с кметовата Сивка, и те ще хвърчат така, а, господарке?…

Кучето скокна изведнъж, наежи се и залая.

— Я виж, има някой пред вратата.

Но докато Витек успее да излезе, един отрупан със сняг човек застана на прага, поздрави с „Да бъде похвален“, заотупва шапка от ботушите и се оглеждаше по стаята.

— Позволете да се огрея и да си почина малко! — рече той умолително.

— Седнете! Витек, дотури дърва на огъня — поръча тя смутено.

Непознатият седна при огнището, огрея се малко и запуши луличка.

— Тази ли е Бориновата къща, на Мачей Борина? — заприказва той, като четеше от една бележка.

— Е да, Бориновата е — потвърди тя със страх, защото й се стори, че е някакъв чиновник.

— Тука ли е баща ти?

— Мъжа ми излезе из селото.

— Позволете ми, ще го почакам тука при огъня, премръзнал съм.

— Седете си, нито стола, нито огъня ще ми изядете.

Непознатият сне кожуха си, но личеше, че му бе студено, защото цял трепереше, триеше ръце и се примъкваше все по-близо до огъня.

— Тежка зима тази година — прошепна той.

— Така си е, не е лека. Ами да ви сгрея едно мляко да се постоплите.

— Благодаря, да бихте имали чай!…

— Имаше, имаше, бях донесла от града още есенеска, когато мъжа ми го болеше корем, но се свърши и сега из селото не знам къде може да се намери…

— А свещеника казват, че постоянно пие чай — подхвърли Витек.

— Ха, иди поискай от него, а!

— Няма нужда, няма нужда, аз си имам чай, вие само вода ми стоплете…

— Вряла вода!

Ягуша сложи на огъня грънче с вода и пак седна при къделята, но не предеше, врънваше от време на време вретеното, колкото да се рече, че преде, и внимателно разглеждаше непознатия, обзета от глухо неспокойство и любопитство: „Какъв ще да е тоя, какво търси, чиновник може да е с някакво нареждане, защото постоянно гледаше в една книжка?… Облеклото му почти градско, сиво и зелено, каквото носят дворянските стрелци! Кожуха му пък и шапката селски! Някакъв чудак или скитник! Па може и друго нещо!“ — мислеше си тя и разговаряше чрез погледи с Витек, който уж огъня подклаждаше, а главно — разглеждаше непознатия и страшно се учудваше, че той чмокна на Лапа.

— Ще те ухапе, зло е кучето! — прошепна Витек неволно.

— Не бой се, мене кучета ме не хапят — усмихна се чудно и гладеше притуленото в колената му кучешко чело.

Наскоро дойде и Южка, а веднага след това се отби и Вавжоница, дойдоха и някои други от съседите, защото се беше разчуло наоколо, че у Боринови има някакъв чужд човек.

А той все се грееше, без да обръща внимание на хората, нито на шепота им, и чак когато водата завря, извади от една книжка чай, сипа го вътре, взе сам от полицата бяла чаша, наля си вряла вода и като гризваше по малко захар, сръбваше си и ходеше из стаята, взираше се в иконите, в покъщнината или пък заставаше насред и така втренчено се вглеждаше в очите на хората, та им прилошаваше.

— Кой е излепил тия работи? — показа той към окачените на потона слънца.

— Аз! — писна зачервена Южка.

Той пак закрачи дълго из стаята, а Лапа — стъпка по стъпка след него.

— Кой е рисувал това? — рече учуден той, като се спря пред книжните изрезки, които бяха налепени по рамките на иконите, а тук-там и по стената.

— Това не е рисувано, а изрязано от хартия!

— Не може да бъде! — извика той.

— Сама съм ги рязала, та знам!

— И сама ли си го измислила, а?

— Сама! Тук всяко дете в село може да го направи.

Той пак млъкна, наля си втори път чай, седна при огнището и дълго време не каза ни дума.

Хората се поразотидоха, защото вечер наставаше и бурята утихваше, само понякога се повдигаше силен вихър, завъртяваше се, разбъркваше въздуха и шибаше в къщата, но все по-рядко и слабо зашумяваше като някоя птица, изгубила сили от дълго хвърчане.

Най-сетне и Ягна остави къделята и се залови за вечерното си шетане.

— Слугувал ли е у вас Якуб Соха? — рече непознатият.

— Куба, нали! Ами слугуваше, но умря клетника още през есента.

— Каза ми за това свещеника. Боже мой, от лятоска го търся по всички села наоколо и го намерих след смъртта му…

— Наш Куба ли сте търсили? — извика трогнато Витек.

— А, навярно вие сте брата на дворянина от Воля?

— Откъде ме знаете?

— Често разправяха хората, че брата на дворянина се върнал от далечни земи и дири по селата някой си Куба, но никой не се досещаше кой Куба.

— Соха, едва днес се научих, че у вас е слугувал и е умрял.

— Стреляха го, изтече му кръвта, умря… — рече през сълзи Витек.

— Дълго ли слугува у вас?

— Откак се помни, все у Боринови е бил.

— Навярно е бил добър? — попита той плахо.

— И още как, цялото село може да каже, всички, свещеника дори плака на погребението и нищо не взе за опелото.

— А мене на молитви ме е учил, и да стрелям ме научи, и се грижеше за мене като същински баща! Понякога и десетаче ми даваше, и… — Витек се заля с плач при този спомен.

— Па беше един набожен, тих работен ратай, та неведнъж сам свещеника го хвалеше.

— Във вашите гробища ли е погребан?

— Ами къде другаде?

— Аз знам къде, ще ви покажа. Ямброжи му направи кръст, а Рохо написа всичко на дъската, та ако снега не го е завеял, ще го намеря и ще ви заведа! — извика Витек.

— Тогава да тръгнем още сега, преди да се е стъмнило.

Непознатият облече кожуха си и дълго стоя насред стаята, загледан нейде пред себе си. Стар беше вече, малко прегърбен, побелял, сух като треска; лицето му беше набръчкано и бледо като пръст, на дясната буза личеше дупка — стара следа от куршум, дълга рязка над окото, дълъг нос, разчорлена рядка брадичка и тъмни, дълбоко вкопани и силно блестящи очи. Лулата си нито за миг не изпущаше из зъбите и все я палеше. Най-сетне той се раздвижи и искаше да даде някакви пари на Ягуша, но тя скри ръце зад гърба си и се изчерви.

— Знаете, по света нищо не дават даром…

— Може по света да е така; аз не съм евреин или търговец, та да искам да ми плащат огъня и водата! — прошепна тя обидена.

— Благодаря за гостоприемството! Кажете на мъжа си, че е идвал Яцек от Воля. Той ще си спомни за мене, ще дойда пак някога, сега бързам, че се мръква; хайде, останете си сбогом.

— Хвала на бога.

Ягна искаше да му целуне ръка, но той се дръпна и бързо излезе от къщи.

Първият, едва доловим мрак падаше на земята, вихърът престана, само от препречените като бентове по пътя преспи прехвърчаше сух, дребен сняг, като че някой тупаше сито с брашно над тях. Мъглявост и мътило имаше само ниско над земята, а горе беше вече всичко утихнало, та къщите и овощните градини се показваха ясно и се виждаха в уморената, синкава примъгленост на здрача.

Селото като че ли се пробуди от вцепенение, оживиха се улиците, закипяха гласове по дворовете, тук-там се залавяха да разриват снега пред къщите, просичаха леда във вира, вода носеха, разтваряха вратите на плевниците, та ударите на бухалките по снопите се разнасяха по-надалече по улиците, тук-там вече и шейни си проправяха път, дори врани се показаха по дворищата, което беше сигурен знак за промяна на времето.

Господин Яцек разглеждаше с любопитство наоколо, питаше за срещнатите хора или за някои къщи и тъй бързо вървеше, че Витек едвам го догонваше, само Лапа тичаше напред и радостно полайваше.

Пред черквата се издигаха такива големи преспи, че бяха съвсем превишили оградата и достигаха почти до клоните на дърветата. Трябваше да отидат откъм другата страна, покрай дома на свещеника, срещу който цяла тълпа момчета се гонеха с врясък и се замеряха със сняг, а понеже Лапа ги лаеше, някой го хвана за гърба и го хвърли в сипкавата още неулегнала пряспа. Витек се спусна да го спасява, но и на него му излезе скъпо — отрупаха го със снежни топки, та едвам се изтътрузи, върна им и той малко нещо и бързо полетя, защото господин Яцек не чакаше.

Едвам се добраха до гробищата, но и там имаше сняг цял човешки ръст, та само рамената на кръстовете се чернееха над гробищните могили и над снежните гърбици; а мястото бе малко открито, вятърът още духаше от време на време и час по час повдигаше сняг и покриваше като с мъгла всичко, та само голите дървета се люлееха и мяркаха в нея. А полето наоколо беше покрито с бяло, съвсем потъмняло и синьо от мрачината, нищо не можеше да се различи по него, ни дървета, ни храсти, ни гори — само по пътеката току зад гробищата идеха петнайсетина души, тежко натоварени и превити доземи. Развяваният сняг често ги засланяше, та съвсем се изгубваха от погледа, но когато поутихнеше, все по-близко се червенееха женски вълненици и можеха да се виждат поотделно.

— Какви са тия хора, от пазар ли се връщат?

— Не, безимотни са, ходили са за дърва в гората.

— И на гръб ли ги носят?

— То се знае, нямат си коне, на гръб трябва да носят.

— Има ли много такива в селото?

— Не са и малко. Само селските стопани имат земя, а другите седят на чуждо и работят или пък се ценяват да слугуват.

— И често ли ходят за дърва?

— Веднъж в седмицата от чифлика позволяват на всеки да иде с дървен чук, та колкото сухорляк може да си набере в платнището и да понесе на гръб, толкова: само стопаните имат право да отиват в гората с кола и със секира… Ние с Куба често ходехме и неведнъж сме се връщали весели-весели… че Куба умееше така да отсече някой габърец и да го скрие между клоните, та и горският не можеше да познае! — рече той с гордост.

— Куба дълго ли боледува? Разкажи ми всичко!

Разбира се, че Витек и не чака да го молят и разправи всичко, каквото знаеше. Господин Яцек го прекъсваше с въпроси, чак се поспираше от разпаленост, разгръщаше ръце, викаше нещо високо, но момчето не разбираше защо бе това, за какво се отнасяше и защо се тъй учудваше, пък и наистина не внимаваше добре и малко страх го обземаше, понеже вече се стъмваше и целите гробища като че ли се обличаха в някакво погребално покривало и приказваха с различни гласове, та той изтичваше напред и с изплашени очи търсеше Кубовия кръст. Най-сетне го намери, до самата ограда беше, наред с пръснатите гробове на убитите през войната, при които гробове той се моли на задушница.

— Тука ще да е, на кръста е написано: Якуб Соха! — изсрича той, като движеше пръст по големите бели букви. — Рохо написа това, а кръста направи Ямброжек!

Господин Яцек му даде две злоти и му каза веднага да си иде у дома.

Момчето затича презглава, обърна се само веднъж, колкото да свирне на Лапа и да види що прави онзи.

— Божичко! Брат на дворянина, а коленичи пред гроба на Куба — прошепна си Витек, но понеже се беше стъмнило и огънатите дървета някак страшно се клатеха, обзе го такъв страх, че се спусна в галоп и напреко към селото. Спря се чак при черквата да си поеме дъх и да погледне парите, които стискаше здраво в ръка, па и кучето го настигна и бавно тръгнаха заедно към къщи.

При вира той срещна Антек, който се връщаше от работа, кучето се хвърли към него да се погали, да полае и да поскимти от радост, а и Антек взе да го милва.

— Добро куче, добро, добро! Откъде идеш, Витек?

Витек всичко разказа, но, разбира се, за парите премълча.

— Що не дойдеш някога при децата?

— Ще прескоча, ще прескоча, направил съм дори за Петруш количка и една дяволийка…

— Донеси я, на̀ ти едно десетаче, та да не забравиш!

— Веднага ще дотърча, да видя само дали господаря не си е дошъл…

— Няма ли го у дома? — рече Антек уж равнодушно, но чак се разтрепера.

— У воденичаря е, нещо разговарят с дворянина и с други!

— Господарката ти у дома ли си е? — попита той по-тихо.

— У дома си е, шета из къщи. Само ще видя и веднага ще дойда…

— Ела, ела! — шепнеше той; искаше да го пита, да узнае нещо, но не посмя, хора се въртяха наоколо, макар че вече тъмнееше, пък и това просто момче би разправило, би разнесло по селото. Той тръгна бързо към дома си, но при черквата се огледа внимателно дали няма някой да види, и зави настрана по пътеката, която водеше зад плевните.

А Витек изтича към къщи.

Борина още не беше си дошъл. В къщи бе тъмно, само главните на огнището горяха. Ягна се занимаваше с вечерната си работа, но беше ядосана, защото Южка пак бе изчезнала някъде, а пък толкова много шетня имаше, че не знаеше с кое по-напред да се залови! Не слушаше дори и разказа на Витек и само когато той спомена за Антек, тя се спря внезапно и наостри уши…

— Никому не казвай, че ти е дал десетаче.

— Щом заповядаш, ни гък няма да кажа.

— На̀ ти още едно, па помни добре. Дома ли си отиде?…

Тя не дочака отговора, скочи изведнъж от мястото си и като уплашена започна да вика Петрек и с плах и дебнещ поглед кръстосваше градината и улицата. Погледна дори зад сушината под сенарника — никого нямаше… Успокои се веднага, но такава мъка я обзе, че захвана да крещи на Южка и да я праща да напои по-скоро кравите и да я гълчи, че постоянно се влачи по махалата и нищо не работи. То се знае, че и момичето не мълчеше, беше надменно, устато и упорито, та на всичко отвръщаше и се караше.

— Бъбри, бъбри, баща ти ще се върне и веднага ще те укроти с ремъка! — заплаши я Ягна, като палеше лампата и се залавяше пак да преде. Тя не отговаряше вече на Южкините мърморения, защото й се стори, че някой ходи зад страничния прозорец.

— Витек, я погледни навън, свиня трябва да е излязла от кочината и току ходи по градината.

Но Витек я уверяваше, че вкарал всичките свине в кочината и затворил вратата. Южка отиде в другата половина на къщата и изнасяше с Петрек чебури с пиене на кравите, а после долетя за ведрата за доене.

— Сама ще ги издоя, почини си, щом толко си се преуморила!

— Дой ги сама, пак ще оставиш половината мляко неиздоено! — рече хапливо Южка.

— Да си затваряш устата! — вресна ядосано Ягна, па надяна дървените си обувки, подпаса вълненика, взема ведрата и тръгна към обора.

Беше се вече мръкнало, вятърът бе спрял, снежната виелица бе утихнала, но небето висеше отрупано с облаци — черно, безвездно и ниско; снеговете тъжно се сивееха, някаква жална, мъчителна тишина притискаше света, никакъв глас не се чуваше из село, само нейде от ковачницата се носеха далечни и глухи удари на чукове.

В обора беше тъмно и задушно, кравите смучеха пиенето, шумно стържеха с езиците си дъната на чебурите и час по час тежко постенваха.

Ягна напипа столчето, приседна до първата, намокри вимето, изтри го с престилката си и като подпря глава в корема на кравата, започна да дои.

Обгърна я такава тишина, че можеше добре да слуша и най-малкия шум; млякото струйка по струйка шуртеше във ведрото, откъм конюшнята се чуваше тропотът на конете, а от къщи се разнасяха сподавените и пискливи приказки на Южка.

— Разправя, а картофи не бели! — промърмори тя, изведнъж млъкна и се заослушва, защото снегът по двора заскърца, като че ли някой идеше отдясно, откъм сушината, както изглежда, бавно… спираше се дори… защото стихваше за миг… пак вървеше… снегът все по-близко скърцаше… тя отдръпна глава и погледна към сивия отвор на вратата… Някаква фигура се мяркаше там…

— Петрек!… — извика тя.

— Тихо, Ягушо, тихо!

— Антек!

Тя се вцепени съвсем, всички сили така я напуснаха, че не можа ни дума повече да промълви, не можеше да се помръдне, не можеше и да помисли, а теглеше несъзнателно вимето и млякото пръскаше по вълненика й и по земята. Обля я топлина, сякаш горещ пламък като вихър повя над нея, като светкавица забляска в очите й и разпъваше сърцето й със сладост, а нещо я хвана за гърлото и я задави, та едвам не падна мъртва…

— От Коледа съм те зачакал всеки ден, всяка вечер дебнех като куче под сенарника, ти не излезна!… — шепнеше той.

И тоя задъхан, страстен, напращял от любовна сила, пълен със сладост глас я заля като с вряла вода, като с огън, със страст, с вик на сила… Той стоеше срещу нея, тя почувствува, че се облегна на кравата, наведе се и я гледаше тъй от близко, че горещото му дишане палеше главата й…

— Не бой се, Ягушо! Никой не е видял, не бой се. Не изтраях, не мога да си помогна, и ден и нощ, по всяко време ти си все пред мене, в очите ми си влязла, Ягушо, нищо ли няма да ми кажеш?

— Какво да ти кажа, какво? — шепнеше тя с разплакан глас.

Млъкнаха и двамата. Гласът им ги напусна, задавяше ги вълнение и тази близост, тази възмечтана самотност, тази нощ като болест се стовари върху тях, като сладко бреме, но и като чуден страх. Така копнееха един за друг, а сега и една думичка им беше трудно да изрекат, желаеха се един друг, а не можеха и ръцете си да подадат — мълчеха.

Кравата шумно пиеше, шибаше с опашка по хълбоците си и често го удряше по лицето, докато най-после той хвана здраво тая опашка, наведе се повече над кравата и зашепна отново:

— Нито спя, нито ям, не мога да работя без тебе, Ягушо, без тебе…

— И на мене не ми е лесно…

— Мислеше ли понякога за мене, Ягушо, мислеше ли?…

— Можех ли да не мисля, когато винаги си ми в главата, винаги, та не мога да се съвзема. Истина ли е, че си бил Матеуш зарад мене?

— Истина. Лъжеше за тебе, затова му смачках муцуната и всекиму същото ще направя!

Къщната врата силно се хлопна и някой бързо затича през двора право в обора, та Антек едва успя да скочи в яслите и там да почака.

— Южа каза да взема чебурите, че трябва на свинете да се забърка.

— Вземи ги, и двата вземи! — едва можа да изрече Ягна.

— Ама Лиса още не е изпила, ще дотърча после.

Витек припна бързешком, чу се как вратата пак се хлопна и Антек едва тогава се измъкна от скривалището си.

— Ще се върне, хубостника му… ще ида под сенарника и ще почакам, ще излезеш ли, Ягушо?

— Страх ме е…

— Ела, ако ще би час и два ще чакам, ела!… — молеше я той.

Той се приближи отдире, защото тя все седеше при кравата, прегърна я силно през гърдите, изви главата й назад и тъй силно впи устните си в нейните уста, че тя не можа да си поеме дъх, ръцете й се отпуснаха и ведрото падна на земята… тя се замая, но все по-силно се напрягаше и тъй безумно притискаше устата си към неговите, че се съединиха на смърт, отпуснаха се един върху друг и дълго останаха в тая безумна, дива и безпаметна целувка.

Най-сетне Антек се откъсна и избяга бързо от обора.

Скочи после и тя да го догони, но той вече се мярна като сянка на прага и изчезна в нощта. Изчезна, само онзи тих, парлив шепот звучеше в нея тъй силно и тъй заповеднически, че тя слисано се оглеждаше по обора… Разбира се, че нямаше никого. Само кравите преживяха и шибаха с опашки. Ягна погледна към двора, отвъд прага нощта стоеше в непрогледни мрачини, тишина притискаше света, само удари на чукове позвънваха надалеко… А пък беше тука, беше… при нея стоеше, прегръщаше я, целуваше я… още горят устата й, още пълзят огньове като светкавица по нея, а в сърцето й напира такъв радостен вик, че не можеше да се изкаже! Господи боже мой! Нещо я поде и понесе, та ако ще би по цял свят, още сега, в същия миг би тръгнала с него!… — „Янтоше!“ — извика тя несъзнателно и едва от собствения си глас се оборави малко. И се зае с всички сили да дои, но беше тъй разсеяна, че често търсеше виметата под предниците на кравите, и тъй разчувствувана от щастие, та едва когато отиваше към къщи, на студеното усети, че лицето й е мокро от плач. Тя отнесе млякото, но забрави да го прецеди и изтича към другата страна на къщата, защото чу гласа на Настка. На нея тя нищо не каза, а се повърна и взе да се докарва пред огледалото, па ту дърва притуряше на огъня, ту се замисляше каква ли бърза работа имаше да върши… какво да прави… но като не можеше нищо да си припомни, нищо… защото само това й беше в мисълта, че Антек чака под сенарника, чака… Повъртя се още като замаяна из стаята, наметна се с престилката си и излезе.

Промъкна се тя тихо покрай прозорците, сви покрай другата стена на тесния прелез между градината и сушината, който бе покрит с покрив от приведените под снега клони, та трябваше да се снишава.

Антек се таеше при прелеза, скочи към нея като вълк и почти я пренесе на ръце под сенарника, който бе току зад пътя.

Но днес никак не им провървя, защото тъкмо влязоха под сенарника, тъкмо се притиснаха в целувка и се раздаде резкият, силен глас на Борина:

— Ягушо, Ягушо!…

Сякаш гръм ги тресна, така се пръснаха: Антек отскочи настрана и се спусна бързо покрай градините, а Ягна избяга към двора, без да гледа, че клоните смъкнаха преписката от главата й и я посипаха цяла с кит. Тя изтри със сняг лицето си, събра под сушината наръч дърва и бавно, спокойно се върна в къщи.

Борина някак странно я гледаше изпод вежди.

— Назърнах до Сивуша, че се беше проснала и постенваше…

— Търсих те в обора и не те видях…

— Сигурно съм била под сушината тогава, дърва събирах…

— Ами къде си се навърдаляла така със сняг?…

— Къде? Снега е надвиснал по стрехите, та само да го закачиш, и се сипе по главата ти — обясняваше тя спокойно, но завръщаше лице от огъня, за да скрие червенината си.

Обаче не можа да измами стария. Наистина той не я гледаше право в очите, но добре знаеше, че е цяла като огън червена, а пламналите й очи блестят като в треска. Някакво глухо, неясно подозрение пропълзя в сърцето му, хаплива ревност заръмжа в него като куче и като куче се притаи. Дълго се измъчва той и мисли, докато най-сетне предположи, че може Матеуш да я е срещнал и притиснал до някой плет.

Тъкмо тогава влезе Настка и той я заразпитва, за да узнае нещо.

— Що, като че ли Матеуш е оздравял вече, излиза ли?…

— Къде ти оздравял!

— Някой ми казваше, че го видели привечер, ходел вече из селото… — подхвърляше хитро той и внимателно се вглеждаше в Ягна.

— Дрънкат си, каквото им дойде на езика. Матеуш едва шава, не може и от леглото да стане, само дето вече не храчи кръв, Ямброжи днеска му тури чаши, а сега нареди с водка с мас да го мажем. Тъй хубавичко се лекуват там двамата, та чак на пътя се чуват песните им.

Борина повече не попита, но не се освободи от подозренията.

И понеже на Ягуша тежеше неговото мълчание и зорките му очи не я оставяха на мира, тя взе да разказва надълго и нашироко за господин Яцек.

Много се учуди Борина от това и започна да си мисли какво можеше да значи то, измъчваше се много, разсъждаваше, тълкуваше на ума си поотделно всяка дума и най-сетне от всичкото стана ясно, че дворянинът е изпратил при него господин Яцек да узнае какво приказва народът за сечището.

— Ама нищичко не попита за сечището.

— Ех, такъв ще те върже тебе, та няма и да усетиш как всичко ще си изкажеш. Хо, хо, знам го аз този дворянски синец.

— Нали ти казвам, само за Куба пита и за тия изрезки.

— Заобикаля по междите, за да огледа добре пътя! Тука има нещо, пак някакъв план на дворянина, как инак, брата на дворянина за Куба ще се интересува! Само глупавия ще повярва на такива измишльотини. Казват, че този Яцек е малко нащурничав, че постоянно се развява по селата, свири под крайпътните кръстове с цигулка и бръщолеви пет за четири. И каза ли, че пак ще дойде?

— Каза и разпитва за тебе.

— Виж, не мога да го разбера.

— Ами ти видя ли се с дворянина? — подхвана внимателно тя, за да не му даде възможност да се размисля.

Той подскочи, като че стършел го ухапа.

— Не, през всичкото време бях у Шимонови — каза той и млъкна.

Тя не посмя повече да го пита, защото той се мяташе като бесен по стаята, крещеше за най-малкото нещо, хокаше, заплашваше. Настана гробна тишина. Всеки намери за добре да се махне от очите му, за да не си изпати нещо.

В такава неприятна тишина сядаха да вечерят, когато влезе Рохо, седна както обикновено при огъня, не пожела да яде и като свършиха, рече тихо:

— Не идвам от свое име, изпратиха ме. Из селото се говори, че дворянина се ядосал на Липци и не щял да повика нито един липченин да сече, дойдох да попитам, истина ли е?

— Господи боже мой, откъде да знам, за пръв път чувам.

— Имало е съвещание днеска у воденичаря, оттам се е разнела тая новина.

— Съвещавали са се кмета, воденичаря и ковача, ама не и аз!

— Ами казват, че у вас е бил самия дворянин и ти си тръгнал с него.

— Не съм се съвещавал с тях, ако щеш вярвай, казах ти каквото е право…

Той не призна колко го болеше, че не го бяха зачели и се бяха съвещавали без него!

Отново се ядоса при мисълта за това, но си премълча, само предъвкваше в себе си като трици тази обида и доколкото можеше, се въздържаше, да не би Рохо да се досети какво става с него!

„Ами как, чака той, поглежда като глупав, а те без него се съвещавали! Няма да им прости това, ще го запомнят те него. Те го не зачитат за нищо, но ще им покаже кой е той в селото. И не някой друг, а воденичаря да направи това, ратай такъв, развейпрах. Забогатя от гърба на народа, па сега се големее, измамника, но той знае такива работи за него, че и в затвора може да го вкара, знае… Пък и кмета! Бива го за говедар, а не да управлява по-старите, пияница; направиха го кмет, а утре могат да го смъкнат и да изберат ако ще би и Ямброжи, все една полза. И ковача, неговия зет смахнат! Само да му дойде в къщи! А пък дворянина като някой вълк току обикаля около народа и току тича насам-натам и души къде какво да смъкне! Господар, кучия му син, седи на селска земя, селска гора продава, живее по милост на селяните, па на това отгоре и заговор против народа ще прави! Мръсник такъв, не вижда, че и по неговия гръб като по всеки могат да играят тояги!“ — Но нито дума от тия размисли той не каза, че не беше жена да се ожалва пред другите и да търси съчувствие! Много го дразнеше всичко, дори страшно го болеше, но грижа ли го е някой за това! И той бързо съобрази, че не е прилично да се седи пред чужд човек със затворена уста, та стана от стола и рече:

— Чудни работи казваш, но ако дворянина рече да не ни повика, никой не може да го накара насила.

— Така е, но ако някой по-достоен му обясни колко народ страда от това, може би ще отстъпи.

— Няма да го моля! — извика Борина рязко.

— А двайсетина безимотни има в селото, поглеждат за работа като за милостиня! Сам знаеш кои са, а зимата е тежка, снегове, студове, на мнозина вече премръзнаха и картофите, а никаква работа. Преди да дойде пролет, такъв глад ще настане, че страшно е да си помислиш! А и сега вече е такава сиромашия, та мнозина само по веднъж на ден хапват гореща чорбица и с гладен стомах си лягат! Всички си правеха сметка, че щом дворянина вземе да сече гората при Вълчите долове, за всички ще се отвори работа! Пък то виж, разсърдил се е навярно и няма да вземе нито един липченин да работи! Ядосал се е, че са били писали оплакване до комисаря против него.

— И аз го подписах и ще държа твърдо на това, ни дръвче да не отсече, докато не се спогоди с нас и докато не ни даде, което си е наше.

— Щом е така, може и да не секат гората.

— Нашето няма да секат.

— Ами сиромасите какво ще правят? — простена Рохо.

— Нищо не мога да помогна, а пък няма и да дам своето, само и само работа да им отварям. Брани другите, застъпвай се за тоя, за оня, а когато тебе сполети зло, кучето ще ти дойде на помощ.

— Виждам от това, че не си с дворянина.

— Със себе си съм и с правдината, така да знаеш. Друга грижа ми е на главата. Няма да седна да плача, че някой си Войтек или Бартек няма какво да яде, това е на свещеника работа, не моя! Един и да иска, не може да излезе наглава.

— Но много може да помогне, много — рече тъжно Рохо.

— Опитай се да носиш вода в решето и ще видиш колко ще донесеш, така е и със сиромашията; така си е наредено от бога и чини ми се, така и ще си остане — един има, а друг гони вятъра в полето.

Рохо само поклати глава и си излезе наскърбен, защото не очакваше такова кораво сърце за хорската беда у Борина. Старият го изпрати до портата и както обикновено всеки ден, отиде да назърне при кравите и при конете, защото беше вече късно.

Ягна постилаше и тъкмо разпухваше своя юрган и си казваше полугласно молитвата, когато влезе Мачей и хвърли в краката й някаква дреха, цялата в сняг.

— Наметките си губиш, при прелеза я намерих! — каза той тихо, но толкова твърдо и така я прониза с поглед, че тя примря от смущение и чак след малко почна да обяснява със заекване.

— То… този Лапа… каквото му попадне… изнася из къщи… вчера обущата ми беше до колибата си чак занел! Мръсно куче такова…

— Лапа ли?… Ха… е да… — прошепна той, защото никак не повярва.