Владислав Реймонт
Селяни (46)

X

Още щом влезе в село, Ягуша разбра, че там става нещо важно. Кучетата някак усилено лаеха по дворищата, деца се криеха из градините и поглеждаха иззад плетищата и дърветата, народът вече се връщаше от полето, макар че слънцето бе още високо, някъде се трупаха жени и тихо си приказваха, по всички лица се четеше силна тревога и всички очи бяха пълни с уплаха и очакване.

— Какво става? — попита тя Балцерековица, която поглеждаше иззад ъгъла на къщата.

— Не знам, като че ли войска иде откъм гората.

— Божичко, света Богородичке! Войска! — и краката й се подкосиха от страх.

— Ами Клембовото момче току-що каза, че казаци идат откъм Воля — добави Причековица, затичала нанякъде.

Ягуша ускори крачки и вече с голямо вълнение дойде до къщи. Майка й седеше с къделя на прага и при нея няколко раздрънкали се жени.

— Както тебе виждам сега, така ги видях: седят в отвода, а по-старшите в стаите на свещеника.

— А Михал органистовия изпратиха да повика кмета.

— Кмета да вика! Казвам ви аз, мили мой, не е шега тая работа, ще излезе тя някаква…

— Може да са дошли само данъци да събират.

— Ех, за това толкова народ ли ще дохожда? Друго нещо ще да е.

— Така е, ама ще видите, че не ще да е на добро, помнете ми думата.

— Да ви кажа ли защо са дошли? — подзе Ягустинка, като пристъпи до тях.

Жените се приближиха една до друга и проточиха шии като гъски, заслушани любопитно.

— Вас ще ви записват за войници — засмя се тя кресливо, но никоя не й отвърна, само Доминиковица рече язвително:

— Ти все с тия кучешки шеги.

— Защото от влакното валмо правите, всички са си глътнали езиците от страх, а всяка иска да стане нещо. Голяма работа — стражари!

Плошковица се намъкна в портата с шишкавия си корем и захвана да разправя как веднага нещо я жегнало, щом току забелязала каруците, как…

— Мълчете, мари! Гжеля и кмета тичат към поповия дом.

Вдигнаха очи към отсрещната страна на вира и съпровождаха двамата братя.

— Я виж, и Гжеля викат.

Но не бяха прави, защото Гжеля пусна брат си да влезе вътре, а той разгледа оставените пред дома каруци, поразпита каруцарите, изгледа седналите в отвода стражари и силно разтревожен отърча при Матеуш, който работеше на Стаховата къща. Матеуш тъкмо бе възседнал слемето и врязваше жлебчета да сковава мертеците на покрива.

— Още ли не са си отишли? — попита той, без да престава да дяла.

— Не са и там е лошото, че не се знае за какво са дошли.

— Нещо недобро има в тая работа — почна да заеква старият Билица.

— Може за събранието да е! Началника нещо заплашваше, а стражарите поразпитваха тук-там кой бунтува Липци — рече Матеуш, като се смъкваше на земята.

— Тъкмо това ще да е, за мене са дошли! — пошепна Гжеля, огледа се неспокойно, побледня и задиша тежко.

— Мене ми се чини, че по-скоро за Рохо! — забеляза Стахо.

— Истина, нали за него и подпитваха! Пък и наум не ми идваше! — отдъхна с облекчение Гжеля, но загрижен доста за Рохо, рече тъжно:

— То се знае, че ако задържат някого, само Рохо ще вземат!

— Ами как, нима ще го дадем? Родния ни баща, а? — викна Матеуш.

— Де можеш да им се противиш, и дума да не става…

— Той само да се скрие някъде, трябва да му се обади, то се знае… — заекваше Билица.

— Може пък друго нещо да е, може да е някаква кметова работа — намеси се несмело Стахо.

— За всеки случай аз ще отърча да го предупредя! — викна Гжеля, втурна се в житата и се промъкна през градините до Боринови.

Антек седете пред къщи и клепеше върху една наковалничка сърпове. Той скочи разтревожен, щом узна каква е работата.

— Да, да, видях ги, че пристигнаха. Рохо, я ела при нас! — викна Антек.

— Какво има? — попита Рохо, като подаде глава през прозореца, но преди да му кажат, дотича с изплезен от умора език Михал органистовият.

— Знаете ли, Антони, у вас идат джандарите! При вира са вече…

— За мене са! — изстена Рохо и отпусна тъжно глава.

— Господи! Божичко! — писна Ханка, като застана на прага и го удари на плач.

— Тихо! Трябва да се направи нещо! — шепнеше Антек и мислеше напрегнато.

— Селото ще събера и няма да те дадем, Рохо! — ежеше се Михал, като откърши един як клон и святкаше страшно с очи.

— Не дрънкай глупости! Рохо, по-скоро зад сенарника и в житото, по-скоро! Причакай там в някоя бразда, докато те повикам. Бързо, докато не са дошли…

Рохо се завъртя из стаята, хвърли някакви хартии на Южка, която лежеше в леглото си, и й пошепна:

— Скрий го под себе си и не ги давай!

И както си беше, без шапка и без клашник, шмугна се в градината и пропадна като камък във вода, само житото нейде зад сенарника се пораздвижи.

— Върви си, Гжеля! Ханко, гледай си работата! Бягай, Михале, и ни гък! — даде заповед Антек, па седна пак при прекъснатата си работа и започна да клепе тъй равничко и спокойно, както и по-рано, само че час по час поглеждаше острието срещу светлината и мяташе погледи на всички страни, понеже кучетата лаеха все по-близо и скоро се раздадоха тежки стъпки, дрънкане на саби и разговори…

Сърцето му затуптя, ръцете му затрепереха, но той чукаше равномерно, едно след друго, без да откъсва очи от работата, докато най-сетне те застанаха отпреде му.

— Тук ли е Рохо? — попита кметът страшно изплашен.

Антек обгърна с поглед всички и отговори бавно:

— Из селото ще да е, от сутринта не съм го видял.

— Отворете! — заповяда гръмогласно един старшия.

— Та разтворено е! — отвърна Антек, като се надигна от пейката.

Чиновникът влезе заедно с жандармите в къщи, а други стражари отърчаха да наглеждат градината и двора.

На улицата вече се насъбра половината село и гледаха мълчаливи как претърсват къщата, сякаш е копа сено. Антек трябваше всичко да отваря и да им показва, а Ханка седеше при прозореца с детето на гърди.

Разбира се, че търсиха напразно, но тъй разглеждаха навред и тъй не пропущаха нищо, та един дори и под леглото назърна.

— Там е той, чака ви да го намерите! — промърмори Ханка.

Старшията съзря на масата някакви книжки, притиснати с металическо кръстче. Той скочи като рис към тях и почна внимателно да ги разглежда.

— Откъде ги имате?

— Рохо ще да ги е оставил, така си седят там.

— Жената е неграмотна — обясни кметът.

— Кой от вас може да чете?

— Никой, така са ни учили в училището, че сега никой не може да разбере дори и молитвеника! — отговори Антек.

Старшията предаде на един стражар книжките и мина в другото отделение на къщата.

— Какво, болна ли имате? — рече той и се приближи до Южка.

— Болна, от няколко недели лежи от сипаница.

Чиновникът бързо се отдръпна към отвода.

— В тази ли стая живееше? — разпитваше той кмета.

— И в тази, и където му се случеше, като просяк.

Разглеждаха всички кътчета, дори и зад иконите; Южка ги следеше с разпалени очи и тъй разтреперана от страх, че когато един от тях се доближи до нея, тя се развика като обезумяла:

— Да не съм го скрила под мене? Търсете!…

А когато привършиха, Антек пристъпи до старшията, поклони му се ниско и го попита с покорен глас:

— Извинявайте, ама да не би Рохо да е направил някакво престъпление?

Чиновникът го изгледа някак отблизо в лицето и му рече натъртено:

— Вижда се то, че го укриваш, затова заедно ще отпътувате, чуваш ли?

— Чувам, само че не мога да разбера какво има! — рече Антек и се почеса угрижено, а чиновникът го погледна свирепо и отиде по селото.

Те ходиха и в други къщи, тук-там назърнаха и поразпитаха кого де се случеше, докато слънцето залезе и пътищата се претъпкаха с подкарани от паша стада. Тогава те си отпътуваха, без да намерят нищо.

Селото си отдъхна. Изведнъж на всички се отвориха устата, защото всеки разказваше как претърсвали у Клембови, как у Гжеля, у Матеуш, и всеки най-добре бе видял всичко, най-малко се страхувал и най-много се ядосвал.

А когато останаха сами, Антек рече тихо на Ханка:

— Виждам, че работата е опряла дотам, та не ще можем да го държим в къщи.

— Ами как, ще го изпъдиш ли! Такъв свет човек, такъв благодетел!

— Ай дявол да го вземе! — завайка се Антек и не знаеше вече какво да прави. Добре, че след малко дотичаха Гжеля и Матеуш и за да решат нещо сигурно, затвориха се в плевнята, понеже в къщи все някой дохождаше да пита нещо.

Тъмнината вече напълно заслони света, Ханка издои кравите и Петрек си дойде от гората. Чак тогава излязоха. Антек веднага се залови да стяга бричката, а Гжеля и Матеуш, за да замажат очите на хората, тръгнаха по село да търсят Рохо.

Всички се чудеха на това, защото бяха дълбоко убедени, че е скрит някъде у Боринови.

— Веднага след обеда изчезна някъде, та и следа не може да се намери от него! — казваха приятелите.

— Какъв късмет, а то сега щеше да пътува в окови!

И мигом се разнесе, както желаеха тримата, че Рохо от след обед го няма вече в село.

— Подушил е и дим да го няма, където очите му видят! — казваха те задоволени.

— Дано само не се връща вече, не ни е дотрябвал! — рече старият Плошка.

— Пречи ли ти? Нещо да не ти е напакостил? — изръмжа Матеуш.

— А малко ли глави размъти? Малко ли ви възбунтува? Зарад него ще пострада цялото село…

— Тогава хванете го и го предайте!

— Ако имахте ум, отдавна да сте го…

Матеуш изпсува и посегна да го набие, та едва ги разтърваха, а той само го нахока като куче, закани му се с пестник и си отиде. А понеже се беше вече напълно стъмнило, и народът се разотиде по домовете си.

Тъкмо това чакаше Антек, тъй като, щом улиците опустяха и хората седнаха да вечерят, а по селото се разнесе миризма на пържена сланина, стържене на лъжици и тихи разговори около софрите, той доведе Рохо в стаята, където лежеше Южка, и не позволи да се запали лампа.

Рохо хапна нещо набързо, посъбра каквото имаше свое и се сбогува с жените. Ханка падна в краката му, а Южка избухна в жалостен сърдечен плач.

— Останете си сбогом, може пак да се видим! — шепнеше насълзен Рохо, притискаше ги до гърдите си и целуваше главите им като роден баща, но понеже Антек го подканяше да бърза, той благослови децата и къщата, прекръсти се и тръгна към прелеза при сенарника.

— Бричката ще чака у Шимек на Подлесието, а Матеуш ще те закара.

— Трябва да се отбия до някои хора из селото… Къде ще се срещнем?…

— При кръста до гората, ей сега тръгваме за там…

— Добре, защото имам още доста нещо да си поприказвам с Гжеля.

И той изчезна в мрака, та и стъпките му дори заглъхнаха.

Антек впрегна конете, сложи някоя крина ръж и чувал картофи в бричката, поприказва надълго нещо настрана с Витек и рече високо:

— Витек, откарай конете при Шимек на Подлесието и веднага се връщай! Чу ли?

Момчето само метна поглед, пипна юздите на конете и тъй силно ги подкара, че Антек викна след него:

— По-полека, лудетино, че ще ми разсипеш конете!

А в това време Рохо се промъкна тихо у Доминиковица, където имаше някакви неща, и се затвори в килера.

Йенджих пазеше на пътя, Ягуша постоянно наглеждаше към портата, а старата седеше в къщи и неспокойно се ослушваше.

Мина доста време, докато той излезе, поприказва още малко настрана с Доминиковица, преметна торбата си на рамо и щеше да тръгне, но Ягуша настоя да му я отнесе поне до гората. Той не се възпротиви на това, сбогува се със старата и тръгна през градината към полето.

Вървяха те бавно, предпазливо и мълчаливо по слоговете.

Нощта бе ясна и изпъстрена с безброй звезди, заспалата земя почиваше в тишина, само нейде в селото лаеше куче…

Стигнаха вече до гората, когато Рохо се спря и хвана Ягна за ръка.

— Ягушо — пошепна благо той, — внимавай какво ще ти кажа!

Тя слушаше внимателно, разтърсвана от някакво лошо предчувствие.

Той й говори като свещеник на изповед и й напомняше за Антек, за кмета и най-много за Яшо! Молеше я и я заклеваше във всичко свето да се опомни и да започне другояче да живее!

Тя отвърна засраменото си лице, горещ срам я обзе цялата, сърцето й се сви от мъка, но когато спомена за Яшо, тя вдигна гордо глава.

— Ами какво лошо правя пък с него?

Той започна да я убеждава, както си знаеше, и да и представя с добром какви изкушения стават и до какъв грях и до какви престъпления може да ги доведе дяволът…

Тя не слушаше, а само въздишаше и се носеше с мисъл към Яшо, и сочните й пълни с кръв устни шепнеха сладко, горещо и безумно: „Яшо! Яшо!“, а разпалените й очи се носеха някъде като разпели се птичета и се въртяха над неговата най-мила глава…

— Ами аз след него накрай света бих отишла! — се изтръгна от устата й, та Рохо се разтрепера, погледна в широко отворените й очи и млъкна.

На края на гората при кръста се забеляза нещо като клашници.

— Кой е там? — и той се спря неспокойно.

— Ние сме? Свои!

— Преплитат се вече краката ми, та ще си почина малко — рече Рохо, като сядаше между тях. Ягуша сне торбата и седна малко настрана под кръста, в дълбоката сянка на брезите.

— Само някои нови грижи да нямате…

— Е-ех… най-лошо е, че си отиваш вече от нас! — рече Антек.

— Може би ще дойда пак някога, може би!…

— Ах, гадове такива, да гонят човека като краставо куче! — избухна Матеуш.

— И защо, боже мой, защо? — простена Гжеля.

— За това, че искам правда и справедливост за народа! — обади се тържествено Рохо.

— За всекиго на света е лошо, ама най-лошо е за справедливия човек.

— Не грижи се, Гжеля, ще дойде, ще дойде и добро…

— Така и аз смятам, защото тежко е да се помисли, че всички усилия ще отидат напразно.

— Трай, коньо, за зелева трева! — въздъхна Антек, загледан в сянката, където му се белееше лицето на Ягуша.

— Казвам ви, че който плеви бурените и сее добро семе, той ще и да жъне, когато му дойде времето!

— Ами ако не се роди? Нали и това може да се случи?

— Е да, но всеки сее с надежда, че двойно повече ще му се роди.

— То се знае, иначе кой би се заел да се трепе напразно?

Всички се замислиха дълбоко над тия думи.

Вятър повея, над тях зашумоляха брезите, глухо зашумя гората, а по полята се понесе съскавият шум на житата. Месецът изплува и се носеше по небето като из улица между натрупани в редици бели облаци, дърветата хвърляха рехави от светлината сенки, сови тихо и лекичко хвърчеха около главите им, а някаква скръб обземаше сърцата.

Ягуша неизвестно защо заплака тихичко.

— Какво ти е, какво? — попита я благо Рохо.

— Та знам ли, нещо ми е мъчно…

Но и на всички бе мъчно и някаква жалба разпъваше душите им, та седяха отпуснати и с угаснали погледи обгръщаха Рохо, който в тоя миг им изглеждаше като бог и светец. Той седеше под кръста, от който тежко увисналият Христос като че ли благославяше с окървавените си ръце побелялата му измъчена глава. И ето че заговори с пълен с надежда глас:

— А за мене да се не грижите, аз съм една прашинка, един стрък от буйна нива, ще ме хванат, ще ме унищожат и какво от това, когато ще останат още толкова много като мене и всеки е готов да даде живота си за делото… Па ще дойде време, когато ще се появят хиляди такива. Ще дойдат от градове, от селски къщи, от чифлици и в тази непрекъсната върволица ще положат главите си, ще дадат кръвта си, ще паднат един след друг, ще се трупат като камъни, докато от тях не се изгради онази света, възмечтана църква… Казвам ви, че ще се издигне тази църква и ще трае во веки веков, и никаква лоша сила няма да я победи, защото ще израсте от жертвена кръв и от любов…

И разправя той надълго и широко, че нито една капка кръв, нито една сълза, нито едно усилие не отива напразно, че постоянно, като житата на наторени ниви, се раждат все нови борци, нови сили, нови жертви, докато най-сетне дойде онзи свещен ден, ден на възкресение, ден на правда и справедливост за цял народ…

Говореше разпалено, а понякога тъй мъдро, че дори не можеше всичко да се разбере. Но тях ги обзе свещен огън, сърцата им се напрегнаха от унес и от такава вяра, мощ и копнеж, че Антек дори извика:

— Божичко… поведи ме само… па ако ще на смърт, ще отида, ще отида…

— Всички ще идем и каквото се изпречи на пътя ни, ще го унищожим!

— И кой ли ще ни се опре, кой ще ни надвие? Само да се опита…

Така избухваха те един след друг и все по-разпалено, та той трябваше да ги усмирява, и като се приближи повече до тях, почна да им говори какъв ще бъде оня възмечтан ден и какво трябва да правят те, за да го ускорят…

Рохо приказваше тъй важни и съвсем неочаквани неща, а те слушаха с притаен дъх, с тревога и с радост в същото време и приемаха всяка негова дума с трепет на сърдечна вяра, като пресвето причастие… Защото той отваряше сърцата им, рая им показваше, та душите им падаха на колене от очарование, очите виждаха неописуеми чудеса, а сърцата се хранеха с ангелското пресладко пение на надеждата…

— От вас зависи да стане това — завърши той вече доста уморен.

Месецът се скри зад облак, небето посивя и полята помътняха, гората нещо тихо заприказва, житата тревожно зашушнаха, нейде от далечните села се носеше кучешки лай, а те седяха неми, чудно тихи и още вслушани, сякаш опиянени от думите му и тъй тържествени като след велика клетва.

— Време е вече да тръгвам! — рече Рохо, като стана. Той прегръщаше всекиго, притискаше го до себе си и го целуваше за сбогом. Едва не се разплакаха от жал, а той коленичи, каза късичка молитва, падна ничком и прегърна земята като майка, с която завинаги се разделя.

Ягуша чак се занесе от хълцане, а мъжете крадешком бършеха очи.

И веднага се разотидоха.

Само Антек и Ягуша се върнаха в село, а другите се изгубиха нейде край гората.

— Па пред никого да не казваш какво си чула! — рече след дълго Антек.

— Това ми е работа да търча да разправям по къщите — каза ядосано тя.

— Да пази господ кмета да не се научи — напомни той строго.

Тя нищо не отвърна, само ускори крачките си, но той не се остави да го изпревари, а вървеше отстрани и час по час поглеждаше разплаканото й и ядовито лице…

Месецът отново изгря и висеше над самия път, а те вървяха като по сребриста межда, оградена от разкривените сенки на дърветата. Изведнъж сърцето на Антек затрептя, копнеж протегна ненаситните ръце, той се доближи тъй близо до нея, че стигаше само да посегне и да я притегли към себе си. Но не посегна, не се реши, а и упоритото й и надменно мълчание го възпираше, та само рече хапливо:

— Бързаш, сякаш искаш да избягаш от мене…

— Така си е! Ще ни види някой и ето ти нови клюки.

— Или пък при някой друг бързаш!

— То се знае, нямам ли право! Не съм ли вдовица!

— Виждам, че ненапразно казват, че се тъкмиш за домакиня на свещеник…

Тя се спусна вихром, а сълзите като буйни горещи потоци потекоха из очите й.