Владислав Реймонт
Селяни (40)

IV

Поради тия различни случки и тежки преживявания Ханка не можа никак да заспи тая нощ и все й се струваше, че чува нечии стъпки към портата, ту на пътя, ту досам къщи. Ослушваше се с разтуптяно сърце, но целият дом спеше дълбоко, дори децата не се кошлевеха. Нощта бе глуха, макар и ясна, звездите назъртаха през прозорците; понякога прошумяваха дърветата, тъй като от среднощ бе излязъл вятър.

В стаята беше задушно и топло, лоша миризма се носеше от патетата, които спяха под леглата, но на Ханка не се щеше да отвори прозорците; тя съвсем се разсъни, завивката я пареше, а възглавниците й се струваха като нагорещена печка, та току се обръщаше все по-неспокойно ту на едната, ту на другата си страна. Най-различни мисли се рееха в главата й като в мравуняк; пот избиваше по цялото й тяло и такава треска я обхвана, че не можеше вече да надвие страха си, скочи изведнъж от леглото и боса, по риза и с брадва в ръка, която някак сама се пъхна в ръката й, излезе на двора.

Там всичко беше широко разтворено, но навред цареше дълбоката тишина на съня. Петрек хъркаше, проснал се до конюшнята, конете хрупаха храната си и подрънваха с оглавниците, а кравите, невързани за през нощта в обора, бяха наизлезли вън, лежеха, преживяха и мляскаха с влажните си муцуни и вдигаха към нея тежките си рогати глави и черните загадъчни топки на очите.

Тя се върна в леглото си и легнала с отворени очи, пак се ослушваше с тревога, защото наставаха такива мигове, когато главата си залагаше, че ясно се разнасят някакви гласове и глухи далечни стъпки.

— Може някъде да не спят и си приказват! — опитваше се тя да си обясни тия гласове и стъпки, но щом малко-малко посивяха прозорците, тя наметна кожуха на Антек и излезе пред къщи.

На пруста Витековият щъркел спеше на един крак, пъхнат под крило клюн, а край портата се белееха купчини от свити гъски.

Върхарите на дърветата се измъкваха вече от нощта, обилна роса капеше от тях и тупаше по шумата им и по тревата, пресен и укрепителен хлад полъхваше.

Ниска синкава омара покриваше полята и само тук-там над нея се показваха по-високите дървета и се устремяваха като черни гъсти пушеци нагоре.

Вирът полъсваше като грамадно сляпо око, покрито с мрачина, елхите около него си приказваха тихо и с тревога, понеже всичко наоколо спеше, потънало в сив непроницаем мрак и тишина.

Ханка поседна на пейката, притисна се до стената и неочаквано задряма дълбоко, а когато се сепна, та се събуди, нощта бе вече съвсем побеляла и на изток се разгаряха червени зари като отражения от далечни пожари.

— Ако са излезли по хлад, току-виж, че ще се покажат! — мислеше си тя, като поглеждаше към пътя. Тя се усещаше тъй укрепнала от този кратичък сън, че не отиде отново да си легне и за да дочака по-лесно слънцето, изнесе дрешките на децата и отиде да ги изпере на вира.

А денят все по-бързо наставаше, наскоро пропя първият петел, а веднага след него и други затупаха криле и закукуригаха оглушително по цялото село, после запяха чучулиги, но все още рядко, а от приземния здрач изплуваха вече белите стени на къщите, оградите и пустите оросени улици.

Ханка усърдно переше, когато неочаквано нейде наблизо се чуха тихи стъпки. Тя се сниши като заек на мястото си и внимателно разглеждаше наоколо: някаква сянка излизаше из Балцерековата порта и се промъкваше дебнешком под дърветата.

„Вижда се, че от Мариша излиза тоя, ама кой ли ще е? — мислеше тя, като не можа да го познае, защото сянката скоро и безследно се изгуби. — Такава горда и високомерна, с хубостта си, па пуща ергените при себе си нощно време! Да се не надяваш!“

Такива нерадостни мисли й минаваха през ума, когато отново забеляза, че воденичарският ратай идва откъм другия край на селото.

— От кръчмата, от Магда навярно! Като вълци се скитат по нощите. Какво не става по света! — въздъхна тя, но и нея я обзеха някакви тръпки, та час по час се протягаше с удоволствие. Но понеже водата бе студеничка, всичко премина и тя затананика с тих и пълен с тъга глас:

Кога зора зазорява!

Песента се понесе ниско по росата и попиваше в зарозовялото съмване.

Беше време за ставане. Из селото се чуваше скърцане на отваряни прозорци, тропане на налъми и най-различни гласове.

Щом простря на плета изпраните дрешки да съхнат, Ханка отърча да буди своите хора, но всички бяха още тъй погълнати от сън, че която и глава да се понадигнеше, изведнъж падаше тежко като замаяна.

Ядоса се страшно, че отгоре на това Петрек й викна:

— Брей, мама му стара! Рано е още, до слънце ще спя! — и не се и помръдна.

И децата се разцивриха, а Южка жално се оплакваше:

— Още мъничко, Ханушо! Та току-що си легнах!…

Тя усмири децата, изгони кокошки и патици из курниците и като почака още малко, пред самия изгрев, когато извишеното небе съвсем се разгоря и вирът почервеня от зората, Ханка почна така да гълчи, че всички трябваше да се извличат от постелите си. Веднага се залови с Витек, който се тътреше още сънен, зажуляше се о ъглите и се почесваше.

— Като те прасна с нещо по-кораво, ще се събудиш! Защо не си навързал кравите на яслите им, бре хубостнико! Или искаш да си изпорят коремите през нощта?

Той й отвърна нещо, та тя се спусна към него, но добре, че й избяга. Тогава тя назърна в конюшнята и подхвана Петрек.

— Конете тракат зъби по празни ясли, а ти се излежаваш до слънце!

— Разкрякала си се като сврака на дъжд. Цялото село те слуша! — измърмори той.

— Нека слуша! Нека знаят какъв си мързелан и безделник! Чакай ти, ще си дойде господаря ти, ще ти даде да разбереш, ще видиш! Южко — развика се пак от другата страна на двора, — на шарената крава е кораво вимето, по-добре стискай, да не оставиш половината мляко неиздоено! И по-скоро да доиш, че вече започнаха да изкарват кравите! Витек! Вземай си закуската и изкарвай, па гледай пак да загубиш овците като вчера, та ще те науча тогава! — разпореждаше се тя и се носеше като фъртуна; хвърли две-три кривачи зърно на кокошките, на квикналите пред къщи свине изнесе чебърчето с храна, на отбитото от майка му теле приготви пиене, изсипа на патенцата варен булгур и ги изпъди към вира. На Витек удари пестница по гърба и му даде ядене в торбичката, не забрави дори щъркела, и нему сложи в отвода чугунения котел с вчерашни картофи, та и той задебна, затрака с клюна си, закълва и заяде. Навсякъде беше, всичко помнеше и всичко уреждаше.

Щом Витек изкара кравите и овците, тя се зае с Петрек, че не можеше да търпи да се клати без работа.

— Изрини тора от обора! Горещо е на кравите нощем и се мърсят като свине.

Слънцето току се показваше в далнината и обгръщани света с червено огнено око, когато почнаха да пристигат безимотните жени, които работеха срещу нива за лен и за картофи.

Викна и Южка да върви да отбира картофи, даде на детето да суче, запаса си престилката и рече:

— Внимавай за всичко! Па ако се върне Антек, обади ми на зелището. Хайдете, жени, дорде е роено и по-хладно, ще поскопаем малко зеле, па след закуска ще се върнем на вчерашната работа.

Тя ги отведе зад воденицата, на ниските ливади и мочурищата, още сиви от росата и падащата мъгла. Торфената почва се вдаваше като кожени ремъци под краката им, а понейде бе тъй меко, че трябваше да избикалят; в дълбоките като изкопи бразди имаше плесенясала вода, покрита със зелена водна леща.

Още никого нямаше по зелищата. Само калугерици се въртяха над нивите и щъркели ходеха, клатеха се и внимателно шляпаха из водата. Миришеше на блато и на зелениш, на папур и тръстика, с които бяха обрасли старите пропаднали торфови дупки.

— Хубаво време, ама все ми се чини, че е на суша — обади се една.

— Добре, че вятър малко разхлажда.

— Защото сутрин повече суши той, отколкото слънцето.

— Отдавна не помнят хората толкова сухо лято! — приказваха си, като се залавяха за работа на издигнатите лехи на зелищата.

— Колко много е пораснало, някои вече свиват зелчета.

— Само червей да не го изяде. Такава суша, може и да се появят тия гадини.

— Може. Във Воля го вече съвсем изяли.

— Пък в Модлица изсъхнало всичкото, та трябвало да го садят отново.

Тъй си приказваха те, ровеха с мотички пръстта и възкупваха лехите, по които зелето бе хубаво израснало, но бяха и яко буренясали, защото лютичетата бяха до колена, а патешкото биле и тръните — като гора.

— Което човек не сее и което не е за потреба, расте като лудо — забеляза една от жените, като отърсваше корена на някакъв изкопан бурен.

— Като всяко зло! Греховете никой ги не сее, а е пълно с тях по света.

— Защото са плодовити! Мили мои! Дорде има грях, и човеци ще има. Та нали казват: без грях не би имало смях или: без грехът хората щяха да измрат! Все ще да е нещо потребен, както и тоя бурен, нали и това, и онова все господ го е създал! — разправяше по своему Ягустинка.

— Господ да е създал лошотиите ли! Как не! Човека е като свиня, всичко трябва да измърси с рилото си! — рече остро Ханка, та всички млъкнаха.

Слънцето беше високо изскочило и мъглите се бяха вдигнали, когато откъм село заприиждаха жени по зелищата.

— Работници! Чакат да им се вдигне росата, та да си не намокрят краката! — присмиваше се Ханка.

— Не всеки е стръвен за работа като тебе!

— Защото не всеки тегли така! — въздъхна тя тежко.

— Ще се върне човека ти, ще си починеш.

— Реших да ида пеши до Ченстохова на Богородица, само да се върне. Кмета каза, че днеска ще си дойде.

— От управлението му съобщили, вярно ще да е. Ами това лято много народ се кани да иде на Ченстохова. Като че ли и органистката ще иде и казва, че сам свещеника ще води поклонниците!

— Ами на него кой ще му носи шкембето? — засмя се Ягустинка. — Сам не ще може да го мъкне през толко път. Обещава, както всякога.

— Няколко пъти вече съм ходила така дружински, ама всяка година бих ходила — въздъхна Филипица, дето живееше отвъд реката.

— За шляене всеки е готов.

— Господи! — продължаваше разпалено тя, като си правеше оглушки на подбивките. — Та то човек като че ли към небето върви, така му е леко и добре по пътя. А пък на колко свят се нагледа, па що се наслуша, що се намоли! За няколко недели, а чини ти се, че си се отървала от тегла и грижи за цели години. Като че отново се ражда човек след това!

— Истина, то божията милост крепи човека! Така си е — потвърдиха другите.

Откъм село, по пътечката край реката, между шаварите и гъстите млади елхи се промъкваше някакво момиче към тях. Ханка прислони с ръка очите си от слънцето, но не можа да го познае. Едва по-отблизо позна, че е Южка, която тичаше с всички сили и още от далече викна и замаха с ръце:

— Ханушо! Антек се върна! Ханушо!

Ханка копна с мотичката и се засили като птица кога да хвръкне, но в миг се опомни, спусна запретнатия си вълненик и въпреки че не я сдържаше, въпреки че сърцето й блъскаше, та се задъхваше и едвам можеше да говори, рече спокойно, като че ли нищо й нямаше:

— Работете сами, па за закуска елате в къщи.

Тя си отиде спокойно, без да бърза, като разпитваше Южка за всичко.

Жените се споглеждаха, крайно слисани от спокойствието й.

— Само за пред хората е такава спокойна. Да не би да й се смеят, че й е домъчняло за мъж. Аз не бих могла да изтрая! — говореше Ягустинка.

— И аз! Само да не се прииска нова любов на Антек…

— Не му е вече подръки Ягуша, та може и да му се отще.

— А бе! Замирише ли му на мъж фуста, по цял свят е готов да тича след нея.

— Истина си е, говедото не е така стръвно за пакост, колкото кога някой мъж…

Бърбореха те и вече едва-едва работеха, а Ханка вървеше все тъй спокойно и като че ли нарочно заприказваше със срещнатите, ако и да не знаеше нито какво приказва, нито какво й отговарят, понеже в главата й беше само това, че Антек се е върнал и я чака.

— И с Рохо ли дойде — питаше тя постоянно.

— С Рохо! Нали ти казах!

— Ами какъв е, а? Какъв е?

— Знам ли какъв? Дойде си, още от прага пита: къде е Ханка? Казах му и полетях да те викам, и това си е.

— За мене питал! Господ да ти… Господ дано… — унесе се тя от радост.

Тя го видя още отдалече, че седеше пред къщи с Рохо, а той, като я забеляза, излезе към портата да я срещне.

Все по-бавно и по-натежало се приближаваше тя към него и се прихващаше за плета по пътя си, защото коленете й се пресичаха, не можеше да си поеме дъх и едва успя да изрече:

— Ти си това! Ти си! — сълзи заляха останалите й пълни с радост думи.

— Аз съм, Ханушо! Аз съм! — прегърна я той силно до гърдите си и я притискаше с доброта и с цялото си сърце. И тя се притискаше до него вече съвсем без памет, само щастливите й сълзи се лееха като поток по бледното й лице и устните й трепереха, тя цяла като нажалено детенце се отпусна в обятията му.

Дълго не можа да проговори, па и какво ли можеше да каже и как да изкаже всичко, което ставаше в нея! Коленичила би пред него, праха би измела, затова само сегиз-тогиз се откъсваше от гърдите й някаква дума и падаше като тежко зърно, като цвят с дъх на радост и оросен с кръв от самото сърце, а верните й и предани очи се подлагаха под стъпалата му като кученца и се отдаваха на неговата воля и на неговата милост.

— Отслабнала си, Ханушо! — пошепна той и я погали по лицето.

— Как да не съм… толко претърпях, толко дълго те чаках…

— Пресили се в работа жената — обади се Рохо.

— А-а, и ти си тука! Съвсем забравих за тебе! — И тя го поздрави и зацелува ръцете му, а той рече шеговито:

— Не е чудно. Обещах да ти го доведа, сега ти е дошъл…

— Дошъл ми е! Дошъл! — викна тя и застана в неочаквана почуда пред Антек, той като че беше избелял, бе станал по-деликатен и тъй строен, силен и като господин изглеждаше, сякаш бе съвсем друг; не можеше да разбере тя това.

— Променил ли съм се, защо ме гледаш тъй?

— Божем не си се променил, а си някак съвсем друг.

— Почакай, ще тръгна по къра на работа и веднага ще стана предишния.

Изведнъж тя скочи в стаята да вземе най-малкото дете.

— Ти още не си го видял — викаше тя, като изнасяше развряскалото се момченце, — погледни само, като две капки вода си приличате.

— Голям юнак! — И той го зави в полата на клашника си и го залюшка.

— Рохо му е името! Петрасчо, хайде ела и ти при татко си. — И тя сложи по-голямото момченце, което взе да се катери по бащините си колене и бълболеше нещо. Антек прегърна с особена нежност и двете.

— Мили червейчета, милите ми мальочета! Колко е пораснал вече Петрас и си приказва нещо по своему.

— Па да знаеш какъв е пакостник, па какъв е умник, само да му падне тояга, веднага удря и гъските гони. — И тя приклекна при тях: — Петрасе, кажи: тате! Кажи тате!

Детето избълболи дори нещо повече и задърпа баща си за косата.

— Южке, защо стоиш настрана, та не дойдеш? Я ела — каза той.

— Та смея ли да дойда — обади се срамежливо тя с пискливия си глас.

— Ела де, ела, не бъди такава глупава! — И той я прегърна сърдечно, по братски. — Сега вече да ме слушаш за всичко, като баща. Не бой се, няма да съм много строг към тебе и нищо лошо няма да ти правя.

Момичето жално се разплака, като споменуваше за баща си и брат си.

— Като ми каза кмета за смъртта му, сякаш че някой с климия ме блъсна по главата, та ми притъмня. Такъв мил момък, такъв добър брат. Кой би се надявал на това! Вече си мислех как ще си поделим имота, и за жена замислях коя да му вземем — рече той тихо с дълбока болка, та Рохо, за да ги отклони от всички тези мрачни мисли, стана от мястото си и извика:

— Хубаво си приказвате вие, ама на мене вълци ми вият в корема.

— Господи! Съвсем забравих. Южко, я хвани тия жълтите петлета! Църрр, тъка-тъка-тъка! Или по-рано може малко яйца, а? Може малко хляб, пресен е, и малко масло, вчера съм го избила! Заколи ги и ги попари с вряла вода! Ей сега ще ви ги сготвя. Ех, че и аз се заплеснах, та забравих!

— Остави, Ханко, петлетата за после, па направи нещо нашенско. Тъй ми се е прияло нещо селско, че с готовност ще седна пред паница с картофи и борш — смееше се весело Антек. — Само за Рохо сготви нещо друго.

— Да наспори господ. Тъкмо това и мене ми се ще да си хапна!

Ханка се спусна да готви, но понеже картофите вече вряха в гърнето, извади само колбаса за борша.

— За тебе съм я запазила, Антошко. Това е оная свиня, дето ни бе заръчал да я заколим за Великден.

— Бре, бре, голямо парче, ама ако е рекъл господ, ще му видим сметката. Рохо, ами де останаха нашите подаръци?

Старецът му подаде една голяма торба и Антек почна да изважда най-различни неща, като ги подаваше на всеки поотделно.

— На̀ ти, Ханушо, това е за тебе за в празник — подаде й вълнен шал, също такъв, какъвто имаше органистката, съвсем черен, със зелени и червени черти на кутийки.

— За мене. Не си забравил, Антошко — простена тя с безкрайна благодарност.

— Ба, да не беше Рохо, щях да забравя, ама той ме подсети и отидохме заедно да избираме и купуваме.

А много неща бе накупил, защото даде на жена си и обуща, и копринена забрадка, синя с жълти цветчета. На Южка даде също такава, само че зелена; даде й якичка и няколко върви маниста с дълга панделка за връзване. За децата бе донесъл тестени сладки и хармонички. Имаше дори и за сестра си Магда, защото остави настрана нещо, обвито в хартия, па не бе забравил ни Витек, ни другия ратай.

Ахнаха чак, възхитени от все по-новите чудесии, с такава радост ги гледаха и мереха, че Ханка дори се просълзи, а Южка се хващаше за главата от почуда.

Рохо се усмихваше и триеше ръце, а Антек само подсвиркваше.

— Заслужили сте за подарък. Рохо ни каза как всичко вървяло наред в домакинството. Оставете това, не съм ги донел, за да ми благодарите — викаше той, като се бранеше, защото жените се спуснаха да го прегръщат и целуват.

— Не съм и сънувала такива чудесии — шепнеше насълзено Ханка и седна да мери обущата си. — Тесни ми са малко, набъбнали са ми краката от босо ходене, ама зимъска ще ми бъдат по мяра.

Рохо взе да разпитва за селото и за разни други работи, а тя му разправяше пет за четири, като бързаше около яденето. И не след много сложи пред тях възголяма паница с хубаво подмазнени картофи и друга не по-малка с борш, в който като подкова плуваше колбасата.

Заловиха се бързо да закусят.

— Те това се казва ядене — повикваше Антек весело, — колбаса да ти напълни очите. Нея като изядеш, та да усетиш, че си ял. А в затвора ме хранеха като с трици.

— Бедния, добре си се измъчил и нагладувал.

— Така си е, накрая вече нищо не можех да ям.

— Казваха другите мъже как хранят там, че само гладно куче би яло такава храна, истина ли?

— Истина я, но най-лошото е, че трябваше затворен да седиш. Докато бе студено, все се търпеше, ама като започна да грее онова слънце и ми замириса на земя, чинеше ми се, че ще полудея. Свободата ми миришеше по-хубаво от колбаса. Опитах се дори решетките да изкъртя, ала ми попречиха.

— Истина ли е, че бият там? — попита тя.

— Бият, защото там има и такива разбойници, които по право всеки ден заслужават бой. Ама мене не посмяха с пръст да ме барнат. Само да беше посмял някой кучи син, имаше да ме запомни!

— Та би ли могъл да ти надвие някой, такъв юначага? — потвърдяваше радостно тя, като го гледаше и отгатваше и най-малкото му желание.

Те скоро се нахраниха и веднага отидоха да спят в плевнята, където Ханка им занесе завивки и възглавници.

— Какво правиш пък ти, на пръжки ще се стопим — засмя се Рохо.

Тя нищо не рече, но като затвори портата на плевнята, усети се съвсем отслабнала и избяга в градината да плеви магданоза. Огледа се един миг наоколо и бухна да плаче. Плачеше тя от радост, плачеше, че слънцето я грееше в гърба, че зелените дървета се вееха над главата й, че птиците пееха, че всичко цъфтеше и миришеше на хубаво и че й беше тъй добре, тъй тихо и тъй сладко на душата, като след света изповед, дори и по-добре.

— Божичко, ти направи всичко това! — простена тя и вдигна насълзени очи към небето с най-искрена, неизказана благодарност за всички добрини, които й дойдоха.

— Че всичко се вече промени! — въздъхваше тя смаяна, щастлива, почти в небесата възнесена. През всичкото време, докато спяха, тя ходеше като да не бе на себе си от щастие. Бдеше над тях като квачка над пиленцата си. Отнесе децата далече в градината, да не би да се развикат случайно. Изгони от двора всички животни, без да задирва, че свинете ровят ранните картофи в градината, а кокошките рият поникналите краставици. Забрави всичко друго на света и постоянно назърташе към заспалите.

А пък денят така мъчително се продължаваше, че тя не можеше вече място да си намери. Мина вече време за закуска, мина обед, а те все още спяха. Разпрати всички на работа и не надзираваше как работят там без нея, само пазеше и все тичаше от плевнята до къщи.

Сто пъти изважда подаръка да си го мери, като се оглеждаше и казваше:

— Какъв друг е станал, какъв добър и паметен като…

Най-сетне отърча по селото при някои жени и щом само зърнеше някого, отдалече му викаше:

— Знаеш ли, върна се човека ми. Сега спи в плевнята.

И смееха се и очите й, и лицето й; от цялата се излъчваше такава радост и веселост, че жените се дори чудеха.

— Дали не я е омагьосал тоя обесник? Съвсем е изгубила ума си.

— Веднага ще почне да се гордее и да вири нос, ще видите!

— Нека само Антек захване предишните си истории, ще й омекне носа — приказваха си жените.

Разбира се, тя не чуваше тия приказки, а като дотича в къщи, залови се бързо да приготви хубав обед; но щом чу разкрякалите се във вира гъски, залетя се да ги усмири с камъни, та едва не се скара за това с воденичарката.

Тъкмо бе изпратила следобедна похапка за работниците на нивата, когато мъжете дойдоха от плевнята. Сложи им обед пред къщи на сянка и на хлад, като ги почерпи с водка и бира, а за приядка им даде половин сито добре узрели вишни, които бе донесла от домакинката на свещеника.

— Обед богат като на сватба — пошегува се Рохо.

— Господаря се е върнал, малка ли сватба е това? — отговори тя, като шеташе около тях и тук-там само хапваше по нещо.

Като свършиха, Рохо веднага излезе по селото и обеща да дойде вечерта, а тя попита нерешително мъжа си:

— Искаш ли да видиш имота?

— Добре! Свърши се вече празника, трябва да се заловя за работа! Боже мой, не се и надявах, че тъй скоро ще наследя баща си!

Той въздъхна и тръгна след нея; отведе го тя най-напред в конюшнята, където пръхтяха три коня, а в оградката се въртеше едно жребче; после в празния обор, после при плевника, при тазгодишното сено; назърна дори в кочините и под навеса, дето бяха разните оръдия и сечива.

— Бричката трябва да се премести на тока, че тук много ще се разсъхне.

— Та един път ли съм казвала на Петрек! Ама какво да правя, като не ме слуша?

Тя захвана да мами прасетата и птиците и се хвалеше с многото приплод, па като видяха и това, заразправя надълго и нашироко за полските работи, къде какво е посято, и за много други неща и при това внимателно гледаше в очите му с очакване какво ще каже, но той всичко наред премисляше, подпитваше за това-онова и най-после рече:

— Чак не може да повярва човек, че всичко това сама си нареждала.

— Зарад тебе и повече бих направила — пошепна тя с жар, страшно зарадвана от похвалата.

— Бива си те, Ханушо, бива си те! Не се и надявах да си такава.

— Като се налагаше, то се знае, че не може човек да жали ни ръце, ни крака.

Антек разгледа дори и градината, пълна с вече полуузрели вишни и с лехи от магданоз, кромид и оставени за семе зелки.

Върнаха се към дома и като минаваха покрай бащината им половина на къщата, той назърна през отпорения прозорец вътре.

— Ами Ягна къде е? — мяташе той учуден поглед по празната стая.

— Къде? При майка си! Изпъдих я! — рече тя твърдо и го погледна в очите.

Той сви вежди, премисли някое време, запали цигара и рече спокойно, колкото да каже нещо:

— Зло куче е Доминиковица, няма да ни се размине без съд.

— Чух, че вчера са търчали вече да подават тъжба в съдилището.

— От тъжба до присъда дълъг път. Но трябва добре да се внимава да не ни скрои някоя примка.

Тя му разказа откъде тръгна и как стана всичко това, разбира се, като много нещо премълчаваше. Той не я прекъсваше, а само мръщеше вежди и святкаше с очи; чак когато тя му подаде приписа, той се засмя хапливо:

— Струва толкова, колкото да клекнеш с него зад къщи.

— Така е, ама нали е същия, дето тате й го беше дал.

— Не струва и пукнат грош! Ако се е отписала при нотариуса, то би било друго нещо! На смях го е хвърлила.

Той сви рамене, взе Петрушек на ръце и тръгна към прелеза.

— Ще навидя нивите и ще се върна! — рече, а тя остана, макар че страшно й се искаше да тръгне подире му. А той, като минаваше край сенарника, вече отново направен и пълен със сено, изгледа го под око.

— Матеуш го направи. За покрива му взе слама от сто и осемдесет снопчета — викаше Ханка след него, застанала на прелеза.

— Добре, добре — измърмори той. Не беше тъй любопитен за всичко. Отмина картофите и тръгна по-нататък по слога.

Това лято откъм селото бяха току-речи само есенници и затова малцина срещна той на пътя си, а като срещнеше някого, поздравяваше се набързо и отминаваше. Но малко по малко намаляваше хода си, защото Петруш му тежеше и някак чудно го разхлабваше тоя тих, нагрят въздух. Той се спираше или сядаше, като не преставаше да разглежда поотделно почти всяко късче от дългата нива.

— Хо, хо! Кукувичата прежда души лена! — извика той, като застана при лехите, посинели от цвят, но начесто пожълтели от кукувичата прежда. — Купила е нечисто семе и не го е отвеяла.

После се спря при ечемика, който бе слаб, подгорял вече и едва се виждаше под тръните, лайкучките и киселеца.

— Посели са го на мокро! Изорал е като свиня с рилото си! Ах, да се не видиш, кучешки сине, с такова оране! Па как го е завлякъл, синеца! Боклук и буци!

Той плюна ядосан и навлезе в обширната част от нивата, засята с ръж, която се полюляваше до краката му като обляна от слънцето вода и удряше с тежки и шумящи класове. Много се зарадва, защото бе хубаво израсла, имаше дебела слама и класове като камшици.

— Като гора върви! Още тате я е сеял! И в чифлика не е по-добра! — И той стри един клас в шепата си. Зърната бяха пълни, но още меки. — След две недели ще стане за жътва! Град само да не я очука.

Но най-много гледа и се радва той на пшеницата, защото макар и нееднаква навсякъде, макар на хорища, на хорища, но от черните, лъскави стръкове вече често се показваха големи класове.

— Не ще е по-долу от ръжта. Трябва на места да се попрореже, че е много буйна. На височинка е, но не е подгоряла! Като чисто злато!

Все по-далече отиваше той, като възлизаше бавно въз полегатия хълм, на който вече се възправяше черната стена на гората. Селото оставаше зад него като че ли на самото дъно, потъваше в градините, а през пролуките между къщите полъсваше вирът или някой прозорец светваше на слънцето.

Нейде под гробищата косяха детелина и косите бляскаха като сини светкавици над земята, на друго място се червенееха женски вълненици и стада бели гъски пасяха по тесните угари, а зад селото в зеленото поле с картофи като мравки се движеха хора; още по-високо, нейде в непрогледните далнини, се мержелееха някакви села, самотни къщи, наведени над пътищата дървета, грамадни поля — и всичко това изглеждаше като потопено в кипнала вода.

Високо над земята владееше дълбока тишина. Разгретият въздух чак ослепяваше с блясъка си и лъхаше такава жар, че през белезникавата мараня само от време на време прехвръкваше тежко на премалели криле щъркел или прелитаха задъхани врани.

Нейде пееха невидими чучулиги, небето висеше високо, разпалено и чисто, само тук-там по тия небесни поля стоеше сякаш на пост някое бяло облаче като изгубена овца.

А по земята играеше сух и горещ вятър, търкаляше се като пиян, понякога се спущаше с писък, та чак птиците се изплашваха, или издебнал отнякъде, връхлиташе неочаквано в житата и ги смотаваше, разиграваше, развълнуваше ги до корен и пак пропадаше неизвестно къде, а разлюшканите ниви още дълго и тихо шумяха, сякаш се оплакваха от този немирник.

Антек се спря в една угар до гората и пак се ядоса.

— Още неизорана! Конете стоят без работа, тора гори на камара, а тоя синковец никак не го е грижа! Ах, кучи сине! — запсува той и тръгна край гората към кръста на тополовия път.

Усещаше се уморен, в главата му шумеше и прах задавяше гърлото му. Седна в сянката на брезичките до кръста, сложи заспалия Петруш върху клашника си и като изтри обилната пот от лицето си, загледа се в света и се замисли.

Слънцето се наклони над горите и първите плахи сенки излязоха изпод дърветата и запристъпяха към житата. Гората приказваше нещо тихо с пламналите в слънцето върхари, а гъстите шубраци от лески и трепетлики по края се тресяха като в треска. Кълвачи усърдно чукаха, а някъде далече крякаха свраки. Понякога между обраслите с мъх дъбове се мернеше авлига, сякаш някой хвърлеше клъбце от намотана небесна дъга.

Хлад повяваше от тихите мрачни гъсталаци, прокъсани само тук-там от слънчевите нокти.

Миришеше на гъби, на смола и на горещи блата.

Изведнъж над гората изскочи ястреб, понесе се насам-натам над полето, застоя се за миг и като мълния се спусна в житата…

Антек скочи да отърве жертвата, но беше вече късно, разсипа се облак от перушина, разбойникът избяга, плачливо запискаха яребици, а един изплашен заек препусна с всички сили, та само задницата му се бялкаше.

„Как го съгледа! Хайдушкия му син! — шепнеше той, като сядаше пак. — Какво пък, нали и ястреба трябва да се храни, най-малкия червей дето е, и той иска да живее. Така е нареден света!“ — мислеше си той и покриваше личицето на Петруш, понеже пчели и един космат бръмбар усилено бръмчеха над него.

Спомни си как доскоро той самият се стремеше към свобода, към тия поля, и как душата му по чудо не изсъхна от мъка!

„Измъчиха ме, кучите му синове!“ — изохка той, без да се движи от мястото си, понеже току пред него из нивата показаха плахите си глави пъдпъдъци, като се свикваха по своему, но в същия миг се скриха, тъй като цяло ято врабци накацаха по брезичките, смъкнаха се след това в пясъка, разцвърчаха се като обезумели, блъскаха се, биеха се и се караха, докато внезапно млъкнаха и се сгушиха на местата си: ястребът отново се завъртя във въздуха, и то тъй ниско, че сянката му се виждаше из нивите.

„Даде ви да разберете, пискачи такива! Тъкмо така става и с хората! С мнозина повече можеш да постигнеш, като ги сплашиш, отколкото с молба“ — мислеше си той.

Отстрани на пътя се показаха стърчиопашки. Те клатеха опашките си и вървяха съвсем близо до него, а щом мръдна ръка, хвръкнаха зад рова.

„Какви са глупави! За малко щях да хвана една за Петруш!“

От гората излязоха врани, замаршируваха в ред наоколо, кълвяха, каквото им попаднеше, но като усетиха, че има човек, почнаха внимателно и с извърнати глави да гледат към него и да го избикалят отдалече, като подскачаха все по-близко и държеха щръкнали разбойническите си човки.

„Няма да ме ядете!“ И той хвърли буца пръст и те избягаха тихо като крадци.

А после, понеже седеше като вцепенен, загледан в света и заслушан с цялата си душа в неговите гласове, всевъзможни гадинки запъплиха смело към него. Мравки лазеха по гърба му, пеперуди час по час кацваха по косата му, калинки-малинки търсеха нещо по лицето му, а зелени тлъсти гъсеници пълзяха бързо по ботушите му, горски птички нещо зачуруликваха над главата му и катеричка се премъкна от гората и навирила кафява опашка, сякаш се замисли за миг дали да скочи на него. Но той нищо вече не знаеше, защото потъваше в нещо, което извираше със сила от необятната земя и насищаше душата му с упоителна и напълно неизказана сладост.

Стори му се, че се премята заедно с вятъра по житата; струваше му се, че блести като мекичкия влажен злак на тревите, че се лее като поточе по нагретите пясъци между пропитите с миризма на прясно сено ливади; или пък, че хвърчи заедно с птичките високо нейде над света и вика с непонятна сила към слънцето; или пък, че се превръща в шума на полята, люшкането на горите, силата и растежа на всяко растение и в цялата мощ на тая свещена земя, която ражда всред песни и радост. И той съзнаваше себе си, съзнаваше и всичко друго, защото тук беше и това, което се вижда и усеща, до което се докосва човек и което може да се разбере, пък и онова, което дори не е възможно да се помисли и което само някоя душа в мига на смъртта прозира, което само се трупа и набира в човешкото сърце и издига тази душа в някаква непозната страна, извиква сладки сълзи на очите и я притиска с неутолима скръб като с камък.

Всичко това минаваше като облак пред него, та преди да разбере добре едни неща, прииждаха други, по-нови и по-непонятни.

Буден беше, а дрямка замрежваше очите му и го водеше над долове, развеждаше го над възхитителни краища, така че той се почувствува най-сетне като по време на черковен пренос, когато душата се възнася нейде и плува, коленичила в някакви ангелски градини, в някакви пълни с щастие небеса и райове.

Корав мъж беше той и неподатлив на нежности, но в тия чудни минути бе готов да падне на земята, да прилепи горещи устни до нея и да прегърне целия този любим свят.

„Нищо, само въздуха ме малко разслабва“ — бранеше се той от себе си, като триеше с длан очи и мръщеше вежди, но къде можеше да превъзмогне всичко това, къде можеше да сподави в себе си задоволството, което го изгаряше?

Защото пак се почувствува на земята, на бащините и прабащините си буци, между свои хора, та не е чудно, че цялата му душа се радваше и всеки удар на сърцето му изглеждаше като да вика силно и радостно по цял свят:

— Ето ме пак! Тук съм и тук ще остана!

Изпитваше устрем в себе си, беше готов да полети към този нов живот, по който вече е вървял баща му, по който са минали дедите и прадедите му и също като тях и той навеждаше плещи, за да поеме тежкия труд и да го понесе безстрашно и неуморно, докато Петруш го замести на свой ред…

„Тъй трябва да бъде! Млад след стар, син след баща, един след друг и все така, докато бъде волята ти, боже милостиви“ — мислеше сурово.

Той наведе ниско подпряната си на ръце натежала глава, защото го налетяха множество най-различни мисли и спомени, а някакъв твърд и укоризнен глас, сякаш гласът на съвестта му, почна да разказва горчиви и болезнени истини. Той се наведе и се смири пред него, като призна всичките си провинения и грехове…

Тежка бе тая изповед и съвсем не лесно покаянието, но той превъзмогна гордостта си, сподави своята надменност и твърдост, като гледаше на целия си живот с неумолимите очи на опомнянието. Всяка своя постъпка той разглеждаше сега от край до край и я подлагаше на разумна и строга преценка.

„Глупав съм бил и нищо повече! На този свят всичко трябва по ред да върви! Наистина умно казваше тате: когато всички карат колите в една страна, горко томува, който падне от колата, ще се намери под колелата! Коне пеша не се стигат! Че всеки човек трябва всичко да разбере със своя ум! На мнозина скъпо излиза!“ — мислеше си тъжно той и горчива усмивка се яви на устните му.

Из гората задрънкаха клопотарчета и вече се чуваше мученето на проточили се към село стада.

Той взе Петруш и тръгна отстрани на тополовия път, като оставяше да минава идващият от горските пасища добитък.

Изпод копитата се вдигаше прах и се издигаше като облак над тополите. В зачервеното от залеза турло се мяркаха рогатите тежки глави и често се струпваха на купчини овцете, прибирани оттук-оттам от кучетата, защото все се дърпаха в крайпътните жита; свине поквикваха, шибани с тояги, телци с рев търсеха изгубените си майки, няколко пастири яздеха на коне, а другите вървяха пеша със стадата, чукаха с тоягите си, приказваха и подвикваха. Някой пееше, та огласяше наоколо.

Антек бе изостанал вече след всички, когато го съзря Витек и дотърча да му целуне ръка за добре дошъл.

— Много си порасъл — продума ласкаво Антек.

— Вярно, нали панталоните, дето есенес ми ги дадохте, ми са до коленете.

— Не бой се, господарката ще ти даде нови! Има ли какво да пасат кравите?

— Къде ти има, напълно изгоря вече тревата. Да не им подтуря господарката у дома, съвсем биха пресушили млякото. Дай ми Петруш да го покарам малко на кон — помоли му се Витек.

— Не може да се държи, ще падне!

— Малко ли съм го карал на кобилата! Нали ще го държа, детето чак пищи за кон. — И той го взе и го качи на една стара кранта, която се тътреше с отпусната глава. Петруш се хвана за гривата с ръчичките си, заудря с голи пети по хълбоците на коня и радостно завика.

— Виж го какъв юнак! Милото ми синче! — прошепна Антек и веднага свърна през нивите и се насочи по слоговете към пътя, който водеше зад плевните.

Слънцето току-що залезе. Цялото небе беше в позлата и бледа зеленина, вятърът спря, житата отпуснаха натегнали класове, а по росата летяха някакви далечни песни и шум от селото.

Той вървеше бавно, сякаш обременен от спомените, понеже в паметта му се появи Ягуша. Час по час виждаше той пред себе си сините й очи, лъскавите зъби и червените кипри устни, които дъхаха някак тъй близко, та чак трепваше и се спираше. Тя заставаше като жива отпреде му, той разтриваше очи, пъдеше я от паметта си, но тя като че ли напук вървеше до него, притиснала бедрото си до неговото както някога и както някога му се струваше, че такъв жар лъха от нея, та чак кръвта нахлуваше в главата му.

„Може би добре е направила, че я е изпъдила от къщи! Като трън, като болезнен трън се е забила под нокътя ми. Но няма да се върне, което е било — въздъхна той с чудно свито сърце. И като се изправи, каза строго на себе си: — Свърши се вече кучешката сватба!“ — и влезе в двора.

Там беше много шумно, всички се бяха прибрали и бързаха да свършат вечерната работа: Южка доеше кравите при обора и врещеше с пискливия си глас, а Ханка правеше юфка пред къщи.

Антек рече нещо на Петрек, които поеше конете, и влезе да разгледа онази страна, в която бе живял баща му; след него дотича и Ханка.

— Трябва да почистим и да се пренесем тук. Вар има ли?

— Купила съм още от панаира; утре ще повикам Стахо, той ще белоса. Истина, тук ще ни е по-сгодно.

Той мислеше нещо и обхождаше всички ъгли.

— Ходи ли по нивите? — попита тя нерешително.

— Ходих, всичко е хубаво, Ханушо. И аз да съм бил, по-добре не съм щял да го наредя.

Зарадвана от похвалата, тя силно се изчерви.

— Само че на Петрек му дай свини да пасе, а не да оре ниви! Мърляч!

— Нима не знам аз това! Дори питах вече за нов ратай.

— Ще го стегна аз, па ако и мене не слуша, ще го изпъдя, та няма и да се види.

Тя искаше още нещо да каже, но децата се развикаха, та отърча при тях, а Антек излезе на двора и разглеждаше всичко тъй внимателно и тъй строго, че макар и само нарядко да казваше по някоя дума, на Петрек му настръхваше кожата, а Витек, от страх да не се навира в очите му, се измъкваше още отдалече настрана…

Южка доеше вече третата крава и все по-високо пееше:

Стой, Сивушко,

стой, ведро мляко дой!

— Какво си се развикала, като че те дерат! — сгълча я той.

Тя спря изведнъж, но понеже беше горда и упорита, продължи по-нататък, само че вече по-тихо и някак плахо:

Мама ти е поръчала

мляко повече да даваш,

стой, Сивушко, стой!

— Я да си затваряш устата я, господаря е в къщи! — скара й се Ханка, като носеше пиене за последната крава. — Послушание да има отсега нататък тука! — добави тя.

Антек взе чебърчето от нея, сложи го пред кравата и рече със смях:

— Врещи, Южо, врещи да изплашиш плъховете, та по-скоро да избягат от къщи…

— Ще правя, каквото си искам! — избъбра тя надменно и заядливо, но щом си отидоха, изведнъж утихна, като странеше от брат си и сумтеше с нос.

Ханка се занимаваше сега със свинете и тъй чевръсто вдигаше тежките чебърчета с храна и пиене, че той я съжали и рече:

— Нека ратаите занесат това, виждам, че е много тежко за тебе! Знаеш ли какво? Ще ти ценя някое момиче, защото Ягустинка така ти помага, та да се доплаче на човек. Къде се е дянала тя днеска?

— При децата си изтича, отиде да се помирява с тях. Наистина, добре ще е да има едно момиче, ама ще ни излезе скъпо! И сама си мога, ама като искаш… твоя воля… — Тя едва се въздържа да не целуне ръцете му от благодарност, но само добави зарадвана: — И гъски ще може повечко да се отгледат, па и друго прасе ще се охрани за продан!

— На господарски сме сега имот и по господарски трябва да я караме, както е било и при бащите ни! — каза той след дълго мислене.

А след вечеря излезе пред къщи, защото взеха да идват познати и приятели. Всички го поздравяваха със завръщането и му се радваха.

Дойдоха Матеуш и Гжеля, кметовият брат, дойде Стахо Плошка, Клемб със сина си, братовчед му Адам и други.

— Поглеждахме като жаби на сухо за дъжд да си дойдеш! — рече Гжеля.

— Задържаха ме тия синове, като вълци ме държаха! Не можех по никакъв начин да се изкопча!

Насядаха на пейката под стряхата в тъмното. Само Рохо седеше при прозореца на светлината, която падаше на широк сноп чак в градината.

Беше тиха, топла и богато осеяна със звезди вечер. През дърветата бляскаха светлините на къщите, вирът помърморваше, като да въздишаше. Навред пред къщите хората бяха излезли на хладовина.

Антек разпитваше за това-онова и Рохо току го прекъсна:

— Знаете ли, началника извести, че след две седмици липчени трябва да се съберат и да вземат решение за училище!

— Не е наша работа това, бащите ни да решават! — изтърси Плошка, но Гжеля го скастри:

— Лесно е да стоваряш всичко връз бащите, а ти да се излежаваш възнак! Ето затова, че никой от младите не иска да се главоболи за нищо, е процъфтяло селото ни!

— Да ми даде имот баща ми, тогава ще се грижа.

Запрепираха се здравата за това, най-сетне се намеси и Антек:

— И дума да не става, на Липци е потребно училище, само че за такова, дето иска началника, нито грош не бива да се дава.

Подкрепи го и Рохо, като ги заплашваше и наговаряше да се съпротивяват.

— Ще решите да се даде по злотувка на глава, а после ще ви заповядат по рубла да давате… Как беше с решението за изграждане на съдилището в града? Хубавичко се охраниха от парите ви. Пораснаха им коремите.

— Аз вече съм за това да не се взима решение — пошепна Гжеля и приседна до Рохо, който го отведе настрана, подаде му някакви списания и книжки и тихо и сериозно му заприказва нещо.

Другите поговориха още за това-онова, но някак заспало и без голямо желание, дори Матеуш беше днес неразположен, малко приказваше, а само разглеждаше внимателно Антек.

Канеха се вече да си вървят, че всички щяха да стават рано сутринта и да ходят на работа, когато долетя ковачът; оплакваше се, че току-що се върнал от дворянина, и псуваше всички и цялото село.

— Какво те е пак ужилило? — попита Ханка, като се подаде през прозореца.

— Какво ли? Срамно е да се каже, ама прости са нашенци и толкоз! Дворянина ги има за хора, за стопани, а те като гъскари! Погодиха се вече с дворянина, всички бяха на едно, а като дойде ред да се подписват, един се чеше по главата и мърмори: „Та знам ли!“, друг казва: „Да поговоря с жената в къщи!“, трети скимти да му добави и близката ливадка. Иди върши работа с такива. Дворянина тъй се ядоса, та не иска и да чуе вече за спогодба, дори даде заповед да не пущат липченски добитък на пасищата из гората, а което се хване, че пасе, да му се взима глоба.

Разтревожиха се от тази неочаквана новина и започнаха да псуват виновните и да се препират все по-разпалено помежду си. Тогава Матеуш се обади навъсено:

— Всичко е затова, че хората са заблудени и оглупели като овци, а няма кой да ги вразуми!

— Та малко ли им разправя Михал на всеки?

— Какво ти там Михал! Търчи той за своя облага по тая работа, държи страната на дворянина, то се знае, че народа няма да му вярва. Слушат, ама след него няма да отидат…

Ковачът скочи и разпалено обясняваше, че гледа само доброто на селото, че дори и от себе си харчи, само и само да свърши тая работа.

— Ако ще би в черква да се закълнеш, пак няма да ти повярват — измърмори Матеуш.

— Нека тогава се опита някой друг, ще видим дали ще успее! — рече той.

— То се разбира, че някой друг трябва да се заеме с тая работа.

— Ама кой? Да не би свещеника или воденичаря? — се чуваха насмешливи гласове.

— Кой ли? Антек Борина! Па ако и той не докара ума на селото, тогава по дяволите всичко…

— Какво аз? Кой ще ме послуша мене? — заекна смутено Антек.

— Умен си, пръв си сега в селото и всички ще те слушат.

— Истина! Разбира се! Само ти! С тебе сме! — завикаха в надпревара, но това някак не допадна на ковача; той се въртеше неспокойно, дърпаше мустаците си и се засмя закачливо, щом Антек рече:

— Наистина, не е бог знае какво нещо, мога аз да опитам; ще поговорим някой ден за това.

Започнаха да се разотиват, но всеки поотделно го отвеждаше настрана и го уговаряше, като му обещаваше, че ще тръгне с него, а Клемб му рече:

— Над народа всякога трябва да има един, който да седи по-високо и по ум, и по сила, и по чест.

— Па когато потрябва, да може и с тояга да наложи ребрата някому! — засмя се Матеуш.

Всички се разотидоха. Останаха само Антек и ковачът до прозореца, защото Рохо бе коленичил в пруста, потънал в молитвите си.

Те дълго разговаряха в дълбоката тишина. Чуваше се само как Ханка шета из стаята: оправяше леглата, обличаше юрганите в нови калъфи, дълго време се ми като за някакъв голям празник, а после взе да разчесва косата си при прозореца, все по-нетърпеливо поглеждаше навън към тях и наостряше внимателно уши, когато ковачът почна тихо да го съветва да не се залавя с тая работа, защото не ще може да дойде до съгласие със селяните, па и дворянинът не е приятелски настроен към него.

— Не е истина това! Той му стана гарантин в съда! — рече тя през прозореца.

— Щом ти по-добре знаеш, тогава за друго да си приказваме… — Ковачът беше сърдит като куче.

Антек стана и се запротяга на дрямка.

— Само това ще ти кажа: хванаха те в тая работа, нали? Ще се заловиш с чуждите интереси, ами ако след това те осъдят?…

Антек седна пак и тъй дълбоко се замисли, че ковачът не дочака отговор и си отиде.

Ханка се въртеше край прозореца и час по час поглеждаше към него, но той не я забелязваше. Най-после тя плахо и умолително му се обади:

— Ела си, Антоше, време е да спим… Много си уморен днеска…

— Ида, Ханушо, ида — и стана тежко.

Тя бързо се зае да се съблича и шепнеше с разтреперани устни молитвата си.

„Па ако ме осъдят на заточение в Сибир, та що?“ — мислеше загрижено той, като влизаше в стаята.