Владислав Реймонт
Селяни (24)

XII

Каквото ставаше в Липци след онази паметна нощ, мъчно би запомнил и разказал човек, та ако ще би и не знам каква глава да има. Закипя в селото като в мравуняк, когато някой нехранимайко го разрови с тоягата си.

Съмнало-несъмнало, а хората разтъркаха очи от нощния сън и всеки бързаше към мястото на пожара, мнозина дори дочитаха сутрешните си молитви из пътя и тичаха като на някой панаир.

Настанал беше тежък и тъй замъглен ден, че макар да бе време за проясняване, още повече притъмняваше като призори, защото захвана да вали сняг на мокри парцали и забули света с разрошена, кристалеста и омекнала покривка, но никой не обръщаше внимание на покривката, от вси страни се събираха на пожарището, стърчеха там по цели часове, приказваха си тихо за вчерашното събитие и наостряха уши да чуят нещо ново.

Вдигна се голям шум, понеже все повече хора прииждаха; цели тълпи се бяха събрали при портата, дворът беше пълен, а при сенарника беше същинска блъсканица и се аленееше от женски дрехи.

Сенарникът беше цял изгорял, само две от подпорите стърчеха на пожарището опалени като главни, а покривите на кочините и на сушината бяха оголени от сламата до самите стени и всичко беше разхвърляно, та цялата пътека и околността на петдесетина метра бяха завеяни и затрупани с огорели снопчета от покрива, почупеци летви, изгоряла слама, наполовина овъглени дървета и всевъзможни други обгорели неща.

Снегът непрестанно валеше и бавно покриваше всичко с изтъкано от кристалчета покривало, на места се топеше от скрития отдолу огън, а на места из разпръснатите купове сено излизаше черен дим или избухваше с пращене блед пламък, та мъжете веднага се спущаха с куки, тъпчеха го с крака, удряха с тояги и затрупваха със сняг.

Тъкмо бяха разбичкали една такава купчина, някой от Клембовите момци напипа с куката някакъв обгорял парцал и го дигна високо.

— Ягушината наметка! — извика подигравателно Козеловица, тъй като знаеха добре какво бе станало.

— Я поразбъркайте, момчета, може да намерите там и някои гащи!…

— Ех, пък вие! Цели си ги е отнесъл човека, най-много по пътя да си ги е изгубил.

— Търсиха вече момичетата, някой им беше казал.

— Да ги занесат на Ханка — бъбреха и прихваха да се смеят.

— Тихоте, врескала такива! Я гледай, събрали се на забава да се подсмиват на чуждата беда! — викна сърдито помощник-кметът. — Ха вървете си, жени! Що сте застанали тука? Стига сте дрънкали! — и се спусна да ги разгони.

— Ти каква работа имаш с нас! Гледай си работата, за която си поставен! — викна Козеловица тъй силно, че той само я погледна, плюна и тръгна из двора. Никой не се и мръдна от мястото си, а пък жените заподритваха наметката и я разглеждаха, като си приказваха нещо тихо и със злоба.

— Такава из селото с ръжен да се изгони като магьосница! — рече високо Кобусовица.

— Ами! Зарад нея е всичко това! Зарад нея! — дорече Шикожица.

— То се знае, но и господ запази, та не пламна цялото село! — прошепна Соховица.

— Истина, че чудо, същинско чудо!

— И вятър нямаше, и овреме забелязаха.

— А някой удари и камбаната, че селото беше заспало пръв сън!

— Като че ли мечкарите, когато се връщали от кръчмата, те първи са видели.

— И как да стане! Сам Борина да ги хване в сенарника и едва ги изпъдил, и огънят избухнал. Така си и мислех вчера у Клембови, че все нещо ще стане, щом излязоха заедно.

— Навярно дълго ги е следил.

— Ами как! Моето момче ми казваше, че вчера през всичкото време се разхождал по пътя пред Клембови и ги дебнел — мънкаше на носа си Кобусовица.

— То се види, че от яд Антек го е запалил.

— Па не беше ли се и заканвал?

— Цялото село знаеше.

— Трябваше, трябваше да стане това! — добавяше Козеловица.

В друга група от по-стари жени също тъй си приказваха, само че по-тихо и по-сериозно.

— Знаете ли… старият като че ли така е набил Ягна, та сега лежи болна у майка си.

— Така, така! Още не съмнало, казват, изгонил я и й изхвърлил и раклата, и всичките парцали — добави мълчаливата дотогава Балцерековица.

— Я не приказвай намерки, сега нали ида от тях, раклата си е на мястото — поясни Плошковица.

— Ама аз още на сватбата казах, че така ще свърши тая работа — подлови тя пак по-високо.

— Божичко! Какви работи стават! — изпъшка Соховица и се хвана за главата.

— Ами какво? Ще го откарат в затвора, па това си му е!

— Пада му се: цялото село можеше да изгори!

— Тъкмо си бях най-сладко заспала, и току Лука, който бе тичал с мечкарите, удря по прозореца и вика: „Пожар!“ Господи, света Богородичке! Червено в прозорците, като че ли някой с жар ги бе отрупал, изгубих се от страх… па току заби камбаната… па завикаха хора… — разправяше Плошковица.

— Щом само казаха, че Боринови горят, нещо като че ли ми рече, че е Антекова работа — прекъсна я някоя.

— Мълчи, мари, казваш, като че ли си видяла с очите си.

— За виждане не съм видяла, ама щом всички думат…

— Още на заговезни тук-там дрънкаше за това Ягустинка…

— То се знае вече, че ще му турят веригите и — в затвора.

— Какво ще му сторят там? Кой го е видял? Има ли свидетели за това, а? — забележи Балцерековица, тъй като постоянно се мъкнеше по съдилищата и ги разбираше тия неща.

— Нима баща му не го е хванал?…

— Хванал го е, ама в друго нещо, па дори и да го е видял, че подпалва, не може да бъде свидетел, защото е баща и враждуваха помежду си.

— Това е на съдилищата работа, не е наша, но кой е виновен пред бога и пред хората, ако не оная кучка Ягуша, а? — отново надигна строг глас Балцерековица.

— Разбира се! Ами! Такова безпътство, такъв грях! — шепнеха по-тихо всички, притиснаха се накуп и почнаха да изреждат една през друга греховете й.

Все по-високо приказваха и все по-разпалено укоряваха Ягна и изкарваха наяве всичко — и което е било, и което не е било, каквото само бе чула някоя някъде или пък сама си бе съчинила; всички някогашни обиди и зависти сега засъскаха в душите, та като град от камъни хвърчеха към нея хулни прякори, измислици, зли заплахи, ненавистни думи, разбунтувана злоба, и ако тя се явеше в този миг, без друго биха се нахвърлили с пестници върху нея.

А мъжете в друга купчина се разговаряха по-спокойно, но не по-малко злобно роптаеха против Антек; полека-лека яд обземаше всички сърца, дълбоко и люто негодуване вълнуваше тълпата, святкаше като гръмотевица в очите, не една пестница се протягаше застрашително и бе готова да удари, та дори Матеуш, който беше в негова защита, махна с ръка и рече накрай:

— Трябва да му се е бил побъркал ума, ако е направил това!

Но ядосаният ковач скочи и взе да обяснява на хората, че Антек отдавна се е заканил с палеж, че старият отдавна вече знаел това и че с всички сили бдял.

— А че той е направил това, готов съм да се закълна, па има и свидетели, ще кажат, а за такива трябва да има наказание! Ами не се ли сговаряше постоянно с момчетията, не ги ли бунтуваше против по-старите, не ги ли наговаряше към престъпление? Знам дори и с кои, знам, виждам ги дори и сега ме слушат като говоря, па смеят и да го бранят! — крещеше той сърдито. — Зараза е плувнала от него по цялото село, зараза! В затвора да го закарат, на Сибир, с кърпели като бясно куче да го убият, че му не стига греха със собствената му мащеха… ами и ще пали! Само по едно чудо, дето цялото село не хвръкна! — крещеше той разпалено, види се, пак с някаква сметка.

Рохо, който стоеше с Клемб настрана, обмисли всичко туй и рече:

— Много сте го нагрозили, а до вчера пиехте с него в кръчмата.

— Всеки, който може да превърне селото в просяшко, ми е враг — отвърна ковачът.

— Но дворянина не ти е враг! — подхвърли сериозно Клемб.

И взе да ги навиква, закрещяха и други, а ковачът се пъхаше между хората, подстрекаваше, подбуждаше към отмъщение, измисляше небивали неща за Антек, докато и народът, вече твърде възбуден, се обърка съвсем и се раздвижи, развикаха се да доведат подпалвача, във вериги да го оковат и да го заведат в управлението, а други, по-разгорещени, търсеха вече тояги и бяха готови да се залетят, да го извлекат от къщи и така да го набият, та цял живот да не забрави!… Най-много настояваха за това онези, на които Антек неведнъж беше налагал ребрата с тоягата си…

Вдигна се такава шумотевица, крясъци, клетви, заплашвания, настана такава бъркотия, че народът се струпа, мяташе се като блъскан от вихъра шубрак, залюля се, заудря като вълна о плетищата и взе да напира към портата, за да излезе на пътя. Напразно кметът скочи да ги успокоява, напразно помощникът и по-старите обясняваха и увещаваха, гласовете им се губеха в адска врява и самите те, повлечени от течението, тръгнаха заедно с другите. Никой нито слушаше, нито обръщаше внимание на думите им, всеки се дърпаше, хвърляше се, крещеше с всички сили, сякаш някаква полуда като вихър на отмъщението понесе всички…

Изведнъж Козеловица си запробива път напред и закрещя до небесата:

— И двоицата са виновни, и двоицата да ги домъкнем тука, на пожарището, да ти накажем!…

Жените, особено безимотните и всички бедни, й запригласяха с нечовешки врясък, разперили ръце и напълно обезумели, те се натискаха покрай нея към челото на навалицата като някой бесен, гръмлив поток; в тесния проход между двата плета при портата се вдигна врясък и писък, понеже всички се натискаха, всички крещяха, всички блъскаха с пестници, промъкваха се насила. Само очите им святкаха грозно и объркана дива врява се вдигна всред тях като клокочене на бурни води, като глас на някакъв всеобщ гняв, обхванал в пламъци всички сърца. И тъй се натискаха те все по-силно и по-напред, докато предните завикаха:

— Свещеника! Свещеника с причастието!

Тълпата се раздвижи като на връзло, залюшка се и се втурна на пътя, възпираше се, разпадаше се поединично, утихваше, докато изведнъж млъкна напълно, падна на колене и се наведоха голи глави…

Свещеникът идваше откъм черква с причастието. Ямброжи вървеше напред със запален фенер и дрънкаше звънчето…

Те отминаха бързо и се виждаха вече като през замръзнало стъкло, потънали в гъстата снежна мъгла, когато народът започна да се изправя.

— При Филипица отива, вчера тъй измръзнала в гората, че от зори едва диша; казват, че не ще дочака да се мръкне.

— И при Бартек от стружнята са го викали…

— Болен ли е?

— Ами как, не знаеш ли? Притиснало го дърво, та като че ли няма да го бъде… — шепнеха си, като поглеждаха след свещеника.

Няколко жени тръгнаха след него да го придружат, а цяла тълпа от момчета полетя направо през вира към воденицата, останалите стоеха безпомощно като стадо овце, когато внезапно ги подгони куче. Ядът изчезна някъде, онзи напор на сила се пръсна, шумът затихна, та започнаха да се оглеждат като събудени от дълбок сън; пристъпяха от крак на крак, почесваха се по челата, тук-там казваха по нещо и понеже мнозина ги досрамя, плюха, нахлупиха шапки и бързо тръгнаха през навалицата, която се разливаше като вода по пътя, губеше се полека-лека и се отбиваше по портите и по къщите. Само Козеловица въпреки всичко крещеше силно и се заканваше на Ягна и Антек, но като видя, че всички се отдръпнаха, изнадума клетви, за да й поолекне, скара се с Рохо, който й каза права дума, и отиде из селото. Така че най-сетне останаха твърде малко хора и онези, които гледаха и пазеха пожарището, за да се притекат на помощ, в случай че се разгори отново.

На двора остана и ковачът, но така ядосан от станалото, че мълчеше, въртеше се неспокойно, разглеждаше по кътищата и току подгонваше Лапа, който постоянно го лаеше и заяждаше…

Борина пък през всичкото време не се показа нито веднъж. Казаха, че се заровил под юргана и спи, само Южка с подпухнали от плач очи излизаше пред къщи, поглеждаше народа и се скриваше пак. Оставаше само Ягустинка да се грижи за стоката, но и тя днес беше като хаплива оса и като никога недостъпна, та хората се боеха да я питат, защото така отговаряше, че сякаш с коприва жулваше.

По пладне пристигна писарят със стражари и взеха да описват изгорялото и да разследват причините за пожара, затова, разбира се, и останалите хора се пръснаха по всички посоки, да не ги пишат свидетели.

Улиците изведнъж почти напълно опустяха. Истина, снегът постоянно валеше, дори и още по-мокър: преди да падне на земята, се топеше и покриваше всичко с рядка кал, но в къщите бръмчеше като в кошери, защото този ден в Липци стана като неочакван празник, рядко някой работеше и мислеше за друго нещо, тъй че тук-там и крави промучаваха над празни ясли. Навсякъде приказваха, често някой се промъкваше от къща на къща, жените тичаха готови да бъбрят и новините се виеха като врани от комин на комин. В прозорците и по вратните, пред портите назъртаха любопитни лица и чакаха да видят дали стражарите не ще поведат Антек!

Любопитството и нетърпението растяха от час на час, но нищо сигурно не се знаеше, понеже често се явяваше някой задъхан и казваше, че отишли вече за Антек, а други се кълняха, че той набил стражарите, че се изскубнал от ръцете им и дим да го няма, трети пък съвсем друго плещеха.

Само това беше истина, че Витек тичаше за водка до кръчмата и че Бориновият комин много пушеше, и от това заключаваха, че готвят за стражарите.

А привечер премина бричката на кмета с писаря и стражарите, но без Антек.

Смайване и разочарование от несбъдналото се очакване обзе селото, защото всички бяха уверени, че ще го отведат в затвора, окован във вериги. Напразно блъскаха умовете си и обмисляха какво е признал старият при дознанието. Това знаеше само кметът и помощникът, но те не искаха нищо да кажат, та любопитството неизмеримо растеше и се пущаха все по-различни, съвсем невероятни слухове…

Бавно настъпи тъмната и доста тиха нощ. Снегът бе престанал и изглеждаше като че ще хване мраз, защото, макар че тъмни облаци се гонеха по небето, но тук-там във високите пролуки блясваше светла звезда и остър полъх леко стягаше омекналия сняг, та хрупкаше под краката. По къщите бляскаха светлини и хората се събираха из тесните стаи пред огнищата и се успокояваха след вълненията през целия ден, без обаче да престанат да сноват догадки и предположения!

Наистина имаше за какво: щом не откараха Антек, значи, не той е запалил, тогава кой? — Не е и Ягна, на това никой не би повярвал, и старият не е — такава мисъл не можеше и да дойде някому в главата!

Затова блуждаеха сякаш пипнешком, без да могат да намерят никакъв изход от мъчителната загадка… По всички къщи приказваха за това и никой не узна истината, но от тези обсъждания излезе само това, че най-сетне гневът им към Антек попремина, млъкнаха дори и неприятелите му, а приятелите като Матеуш надигнаха пак гласове за защита; затова пък се възбуди страшна омраза към Ягна и достигаше до опасност от страшен, смъртен грях. Жените я подеха на езиците си и така я мъкнеха от уста на уста като по остри тръни, та не оставяха здраво нито късче от кожата й! Изпати си от това не малко и Доминиковица, изпати си… и още повече ги беше яд на нея, че никой не знаеше що става с Ягна, тъй като старата отпъждаше от прага любопитните като омразни кучета.

Но това, в което бяха съгласни и което всички еднакво изпитваха, беше дълбокото съчувствие към Ханка, всички искрено и сърдечно я съжаляваха и окайваха и дори още вечерта Клембовица и Шикорица отидоха у нея с добра дума и й занесоха нещо във вързопче.

Така изтече този ден, който дълго ще се помни, а сутринта всичко се върна към старото. Любопитството угасна, ядът изстина, яростта утихна и отпадна и всеки се върна към обикновения си живот, наведе глава под ярема и понесе, както бог дал, участта си — без шум и с търпение.

То се знае, тук-там още приказваха за тези случки, но все по-рядко и по-немарливо, защото всекиму са по-близки собствените грижи и печали, които всеки ден поотделно му донася.

Дойде март и настанаха непоносими времена: тъмни и печални дни, прокиснати от влага, от дъжд или от мокър сняг, та едва можеше да се подаде човек из къщи. Слънцето сякаш се скри нейде из ниските зеленикави бездни на облаците, та не светваше дори за миг — снеговете бавно се топяха или пък омекнали и влажни се зеленееха от мокрота, сякаш обраснали с плесен; водата се задържаше в браздите и обливаше ниските места и дворищата, а нощем хващаше мраз, та беше трудно да се застои човек по заледените пътища и пътеки.

В такова кучешко време по-скоро се забрави за пожара, още повече, че нито Борина, нито Ягна, нито Антек дразнеха със себе си хорските очи. Забравиха ги като потънал на дъното камък, над който само от време на време водата се раздвижи, набръчка се, разклати се, разлюлее се, зашуми и пак затече спокойно.

Така минаха няколко дена, чак до последния — сирния вторник.

Понеже последните дни на сирница бяха като полупразници, още от сутринта наставаше голямо движение из къщите, защото украсяваха стаите и почти от всяка къща по някой отиваше в града, за да накупи туй-онуй, най-вече месо и някое парче колбаса или пръжки, само сиромашта трябваше да се задоволи с херинга, взета на вересия от евреина, и с картофи и сол.

У богатите още от пладне пържеха понички, та въпреки дъжда по цялото село се носеше миризма на прегоряла мас, на пържени меса и други още повече дразнещи вкуса неща.

Мечкарите се мъкнеха пак от къща на къща със своите причудици, та постоянно и в различни посоки избухваха вресливите гласове на момчетата.

Вечерта пък след вечеря стъкмиха музика в кръчмата, където и куцо, и сляпо побърза да отиде, без да гледа лапавицата, която заваля още на мръкване.

Веселяха се от все сърце, понеже беше за последен път пред великите пости. Матеуш свиреше на цигулка, Петрек, Бориновият ратай, пригласяше с флейтата, а Яшек Превратния удряше дайрето.

Танцуваха от все сърце, както рядко биваше, и до късно, докато черковната камбана удари в знак, че е полунощ и че сирница се свърши. Изведнъж музиката млъкна, танцуването спря, набързо доизпиха шишенца и чаши и народът тихо се разотиде, като остана само Ямброжи, напил се яката, и по своя навик започна да пее пред кръчмата.

До късно светеше само у Доминиковица, казват, че до втори петли, защото седели там кметът и помощникът и спогаждали Ягна с Борина.

Селото отдавна спеше, мълчание обгърна света, тъй като дъждът от среднощ престана, а те още разговаряха…

Само у Антекови не беше тихо, нито имаше спокоен сън, нито весели последни заговезни.

Какво ставаше в душата на Ханка през тия дълги дни и нощи от оная минута, когато във време на пожара той я срещна пред къщи и я принуди да се върне, това може би само един господ знаеше и никакво човешко слово не можеше да го изкаже.

Разбира се, още същата нощ тя узна всичко от Веронка.

Душата й замря от мъка и тя лежеше като някой гол, страшен в смъртта си труп. През първите два дена тя почти не стана от хурката, за предене не предеше, а само движеше неволно ръце като човек в смъртна дрямка, загледана с празен, догорял поглед в себе си, загледана в лютите вихри на скърбите, в жалните мътилки на парливите сълзи, на бедата и неправдата, та нито спеше, нито ядеше, нито знаеше добре какво става около нея през това време; дори за детските плачове бе забравила и за себе си, та Веронка се съжали над нея и се погрижи за децата и за стария, който на всичко отгоре заболя след ходенето в гората, лежеше до печката и тихо пъшкаше.

Антек също като че ли не беше у дома: той излизаше в зори и се връщаше късно през нощта, без да поглежда нито нея, нито децата, пък и тя не можеше да преодолее себе си, за да му каже поне една дума — не би успяла. Душата й бе тъй потисната от жал, че беше сякаш вкаменяла.

Чак на третия ден тя се поокопити, стресна се сякаш от страшен сън, но тъй променена, сякаш съвсем друга след тази мъртвина: лицето й посивяло съвсем като пепел, набраздено от бръчки, състарила се беше с години и беше тъй студена, като че някой от дърво я беше изрязал. Само очите й святкаха сухо и устата й още повече бе стисната. При това съвсем измършавя, та дрехите висяха на нея като на окачалка.

Стана тя пак за живот, но променена вътрешно, защото при все че душата й беше като сплавена на пепел, в сърцето си усети някаква чудна, отдавна неусещана сила, упорита сила за живот и борба, смела увереност, че ще превъзмогне и ще надделее над всичко.

Тя отиде веднага при децата, които жално поплакваха, прегърна ги и чудно как не ги задуши с целувките си; заедно с тях тя избухна в дълъг облекчителен плач, от което й олекна и паметта й се възвърна.

Понареди набързо къщата и отиде при Веронка да й благодари за доброто сърце и да й поиска извинение за някогашните обиди; веднага настана помирение, на което сестрата не се чудеше, а само не можеше да разбере защо Ханка не се оплакваше от мъжа си, не му се заканваше, не окайваше съдбата си, не, сякаш тези неща бяха отдавна умрели и отдавна забравени — само дето най-после рече:

— Сега се чувствувам като вдовица, та разбира се, че и сама ще трябва да се грижа за децата си и за всичко.

И още същия ден привечер отиде у Клембови и у други познати да се научи какво става с Борина… защото добре помнеше думите му, казани, когато се разделяха.

Но не отиде веднага при него, изчака още няколко дена, защото се пазеше да се мярка пред очите му тъй скоро след всичко станало.

Едва в първата сряда от постите, без да приготви дори закуска, огърна се, колкото можа по-добре, повери децата си на Веронка и се тъкмеше да излезе.

— Къде се стягаш тъй рано? — попита Антек.

— На черква, празник е, пепелива сряда^[1] е днес — отвърна тя неохотно и уклончиво.

— Закуска няма ли да приготвиш?

— Върви в кръчмата, евреина ще ти даде на вересия — рече тя неволно.

Той скочи на крака, сякаш някой го удари с тояга, но тя излезе, без да обръща внимание на това. Тя вече не се страхуваше от крясъците и от гнева му, струваше й се като чужд и тъй далечен, та дори сама се чудеше на това, и макар че понякога в нея трепваше нещо като последен пламъчец на някогашна любов, като огнец, отрупан с печали и притъпкан, тя го гасеше съзнателно, със силата на спомените от онези непреболени обиди.

И други хора отиваха на черква, когато тя сви по големия път с тополите.

Настана ясен и хубав ден, слънцето още от сутринта грееше, силният мраз от нощта още не бе омекнал, от стрехите капеше като нанизи от лъскави маниста, заледените води по пътищата и изкопите светеха като огледала, а осланените дървета искряха на слънцето, пламтяха и като че ли в сребърна прежда се носеха по земята; чистото синьо небе, обсеяно с малки млечни облачета, трепкаше в слънцето като цъфнала нива с лен, когато стадо овци се втурнат в нея и така се наблъскат, че едвам се виждат белите им вълнести гърбове. Въздухът полъхваше чист, студен и тъй пресен, че човек с наслада го дишаше. Цял свят се развесели, локвите лъщяха, вкоравелите като стъкло снегове проблясваха като злато, децата разпалено се пързаляха по улиците и радостно кряскаха, тук-там под стрехите някой старец се беше припекъл на слънце, дори кучетата радостно лаеха и подгонваха присламчилите се за храна ята врани — и чуден слънчев топлик заливаше целия свят с яснота и с почти пролетна топлина.

Но в черквата Ханка бе облъхната от пронизителна хладина и дълбоко молитвено мълчание. Тиха служба вече се отслужваше пред големия олтар, народът в набожно съсредоточение, унесен в молитви, бе гъсто изпълнил средната част на черквата, заляна от потоци светлина, а окъснели все още прииждаха.

Ханка не отиде при другите. Тя тръгна, в страничната част на черквата, съвсем празна и тъй мрачна, че само тук-там позлатите лъщяха от ледените и съвсем оскъдни ивици светлина; тя искаше да остане сам-самичка с душата си и с бога, коленичи пред олтара на Възнесението, целуна пода, разгърна ръце и вгледана в благото лице на Богородица милостива, потъна в молитва.

Едва тук тя избухна в жалби, пред светите крака на утешителката тя принесе с най-дълбоко смирение и безкрайна надежда окървавената си в рани душа и правеше сърдечна изповед. Пред майката и господарката на целия народ тя се каеше за всички прегрешения, защото, разбира се, е била грешна, щом господ я е наказал, грешна е била! „И недоброжелателна към другите, и горделива, и крамолница, и немарлива, и да си хапна добре обичах, и помързяваше ме, и за божия служба небрежна — грешна бях“ — викаше тя с разпалена, обляна с кръв болка на сърдечно съкрушение, че е чудно как не се пръсна сърцето й, и се молеше за милост, просеше милосърдие и за тежките прегрешения на Антек и се блъскаше в сърдечна молба като някоя птичка, която бяга от смъртта и удря крила о прозореца, пърпори и писка жално да й помогнат.

Плачът й се раздрусваше и обгаряше от жаравата на молбите; от душата й като от жива рана изтичаше струя от молитви и плачове, които като кървави бисери се пръскаха на студения под.

Свърши се службата и всички в съкрушение, а мнозина и с плач пристъпваха към олтара и навеждаха покорно глави под пепелта, която свещеникът с гласна молитва на покаяние посипваше върху коленичилите.

Без да чака церемонията с пепелта, Ханка излезе вън и се чувствуваше с повишени сили и вече напълно уверена в божията помощ.

С вдигната глава отговаряше на хорските поздрави, мина неустрашимо между любопитните погледи и смело, макар и разтреперана, сви в Бориновата порта.

Боже мой, колко време кракът й не бе стъпвал тука, а като някое куче винаги отдалече и жално заобикаляше и сега с любовен поглед обгръщаше и къща, и сгради, и огради, и всяко блеснало в своята посивялост дърво и тъй незабравимо, като че ли всичко това бе от нейното сърце израсло и беше от нейната кръв. Душата й се разсмя от радост и тя бе готова да разцелува тази свещена земя. И едва стъпила пред къщи, Лапа се хвърли върху й с такова радостно скимтене, че Южка чак излезе в отвода да види и застана учудена, сякаш не вярваше на очите си.

— Ханка! Господи! Ханка!

— Аз съм, аз съм, не ме ли познаваш? Тука ли си е тате?

— В къщи е… в къщи… добре си дошла… Ханке!… — и момичето се разплака и целуваше ръцете й като на майка рождена.

А старият, като чу гласа, излезе сам да я посрещне и я въведе в къщи. Развълнувана от появата му и от спомените, които я облъхваха от всяко кътче на любимата й къща, тя се хвърли в краката му и заплака. Бързо се успокои, защото старият я заразпитва за децата и съчувствено съжаляваше и нея, и дето беше отслабнала. Всичко му разказа, нищо не скри, само че я уплаши голямата промяна в него; той се беше състарил в това късо време, беше много измършавял и страшно се беше прегърбил, лицето му беше както и по-рано, но още по-обтегнато и още по-строго.

Приказваха си дълго, без да споменат нито веднъж нито за Антек, нито за Ягна: и двамата се пазеха да се докоснат до тия назрели болки и когато след един час тя тръгна да си върви, той поръча на Южка да й приготви в една торба всичко, каквото може, та Витек трябваше да я закара с шейничката, защото тя не би могла да я повдигне, а на изпроводяк й даде няколко злоти, колкото да има за сол, и рече:

— Идвай по-често, всеки ден ако щеш, не се знае какво може да стане с мене, та наглеждай дома, Южка не ти е нищо крива.

И тя си тръгна, като мислеше по пътя върху думите на свекъра си и почти не чуваше Витек, който й шепнеше, че кметът и помощникът идват всеки ден и настояват пред стария да се помири с Ягна, че той веднъж ходил дори при свещеника с Доминиковица, която вчера до късно през нощта разговаряла със стария. И бъбреше всичко, което знаеше, за да й се умилква.

В къщи тя завари Антек, който беше още там и си поправяше ботуша при прозореца; той не я погледна дори, едва когато видя Витек и торбата, се обади ядосано:

— Гледам, по просия си ходила…

— Щом съм изпаднала като просякиня, трябва от хорска милостиня и да живея.

А когато Витек си излезе, той избухна разгневен:

— Казвал съм ти, дявол да го вземе, да не ходиш у баща ми!

— Сам той ме повика, затова отидох; сам ми даде, затова взех; няма да умирам от глад, нито пък ще дам децата ми да умрат, щом ти се не грижиш!

— Веднага да му го върнеш, нямам нужда от нищо негово! — завика той.

— Но аз и децата ми имаме нужда.

— Казвам ти, върни го или сам ще го занеса; ще му го натъпча в гърлото да се задуши от своята добрина, чуваш ли, или всичко ще изхвърля през вратата!

— Само се опитай, само да се допреш, и ще видиш! — изръмжа тя и хвана кобилицата, готова да се брани докрай, така намръщена и разярена, че той се отдръпна смутен от тоя неочакван отпор.

— Евтино те е купил, с комат хляб като някое куче — промърмори той мрачно.

— Още по-евтино ти продаде и нас, и себе си за една Ягнина фуста! — кресна тя, без много да му мисли, а той се сви като с нож прободен, но Ханка изведнъж като че ли побесня; заляха я спомените от обидите, та избухна в неочакван, придошъл поток от вечно таени припомняния и жалби, нищо не му прости, не забрави нито една негова вина, нито една пакост, а току шибаше по него като с бухалка; да би могла, в същия миг би го убила!…

Антек се уплаши от нейното побесняване; нещо се раздвижи в гърдите му, той се наведе и не знаеше какво да каже. Гневът го напусна и горчив, хаплив срам заля душата му, та взе шапката си и избяга от къщи.

Дълго не можа да разбере той промяната в нея и като изоставено куче само вървеше напред, съвсем безпаметен — както впрочем всеки ден…

От онзи ужасен миг на пожара с него ставаше нещо страшно, сякаш съвсем беше побеснял. На работа не ходеше, макар че воденичарят изпраща няколко пъти да го викат, а само скиташе из селото, седеше и пиеше в кръчмата, кроеше все по-кървави планове за отмъщение и нищо повече не виждаше — та дори не го интересуваха и подозренията за пожара.

— Нека, нека само да ми каже някой в очите! — рече той високо на Матеуш в кръчмата, за да чуят и другите.

Той продаде на евреина и последната юница и я пропиваше с другарите си, понеже се беше сприятелил с най-лошите хора в селото. Към него се бяха прилепили такива като Бартек Козела, като Филип Отвъдния, Франек воденичарския и най-лошите Гулбасови обесници, които при всеки скандал бяха винаги първи и постоянно се скитаха из село като вълци и оглеждаха какво биха могли да откраднат и да занесат на евреина за водка. Но на него му беше все едно какви са те, стига само да имаше дружина, защото му се подмазваха и като кученца го гледаха в очите, така че макар и да ги биеше понякога, често им поръчваше шишенца и ги бранеше от другите.

И всички заедно правеха такива скандали, нападения и побоища из село, че всеки ден се оплакваха от тях на кмета, дори и на свещеника.

Матеуш го съветваше, но напразно; напразно и Клемб от искрено приятелство го заклеваше да се опомни и да не се погубва сам, напразно го увещаваше — Антек нито слушаше, нито позволяваше да му се говори, все повече и повече се забравяше, пиеше и се заканваше, и негодуваше вече против цялото село.

И тъй потъваше в своята гибел, сякаш по някоя стръмна урва, без да мари за нищо и за никого, но селото не преставаше да го следи зорко и макар че различни хора различно приказваха за подпалването, но като го виждаха какво прави, все повече се наежваха против него. Па освен това, понеже и ковачът подстрекаваше прикрито, дори предишните му приятели полека-лека се отвръщаха, избягваха го отдалеко и първи явно негодуваха срещу него. В същност той малко държеше на това, заслепен от жаждата за отмъщение, защото живееше само с тази грозна мисъл и я раздухваше като жарава, за да пламне.

При това, като напук на всички той не изостави и Ягна; любов ли го теглеше към нея, или нещо друго, един господ знае — те се срещаха в Доминиковичината плевня, разбира се, тайно от майката, само дето Шимек с готовност им помагаше, уверен, че Антек ще му помогне да се ожени за Настка.

Ягуша му излизаше без желание и винаги със страх, понеже любовта и като че ли съвсем беше изчезнала след камшика на мъжа й, от който тя носеше болезнени следи, но я беше страх и от Антек, защото я бе заплашил, че ако не излезе винаги, когато я повика, посред бял ден, пред всички ще влезе в къщи и ще я набие още повече от Борина.

Разбира се, ако някой извърши грях по вина на другиго, той не е вече така разположен към него, но нали я принуждаваше, тя, ще не ще, излизаше.

Обаче това не трая дълго, защото още в пепеливия четвъртък Шимек дотърча при него в кръчмата, дръпна го в къта и му каза, че помирили Ягна със стария и тя пак отишла при него.

Сякаш с климия го блъснаха по темето, така му притъмня от тази новина, понеже вчера по мръкнало се беше видял с нея, а тя не му спомена ни дума за това.

„Крила е от мене!“ — помисли си той и сякаш някой жарава изсипа в сърцето му, та едва изчака до вечерта и изтърча.

Дълго обикаля той около бащината си къща, разглежда и чака при прелеза, но тя не се и показа. Той толкова се разлюти от това и стана тъй дързък, че измъкна един кол и влезе в двора, готов на всичко, решен дори да влезе и в къщи — беше вече при вратата и дори хващаше дръжката, но в последния момент нещо го отблъсна от вратата, споменът за бащиното му лице се изпречи пред погледа му с такава сила, че той се отдръпна развълнуван, разтрепера се цял от ужас, не можа да се реши и тихо, боязливо и бързо се върна назад.

Не можа после да разбере от какво се уплаши, какво стана в него — също като някога при вира.

Но той не можа да се види с нея и следните дни, макар че прекарваше и дебнеше като вълк по цели вечери при прелеза.

Не я срещна дори и в неделя, макар че дълго стоя на пост пред черквата.

Затова намисли да отиде на вечерня, уверен, че ще я срещне и ще намери някакъв начин да поговори с нея.

Беше закъснял малко; вечернята беше почнала, черквата бе пълна и тъй мрачна, че само под покрива малко се сивееха последните останки от деня, а долу в сумрака, между тук-там тлеещите пламъци на свещи гъмжеше народът, шумеше като река и се люшкаше към бляскаво осветения олтар. Той се промъкна чак до решетката и се огледа крадешком, но не видя нито Ягна, нито някой от бащиния му дом, затова пък често долавяше насочени към него любопитни погледи и чувствуваше, че го следят, защото често някой пошепваше нещо на съседа си и сочеше, незабелязано към него.

Пееха вече „Горки печали“, понеже беше първата неделя от постите. Свещеникът с бяла одежда стоеше настрана от олтара с книга в ръка и час по час поглеждаше строго към него.

Органът гърмеше и музиката му проникваше в душата. Целият народ пееше в един глас, а от време на време гласовете прекъсваха, органът млъкваше и от балкона, като че ли нейде изпод небето, се разнасяше плачливият прекъсван глас на органиста, който четеше разсъждения върху мъките Христови.

Антек нищо не слушаше, защото полека-лека забрави за какво беше дошъл и къде се намира, песните го пронизаха и обвиха с нежна люлееща мелодия и той някак чудно изгуби сили; дрямка и дълбока тишина го налегна, като че ли потъваше някъде или летеше в някаква светлина, и колчем дохождаше на себе си и отвореше очи, срещаше погледа на свещеника, който постоянно го гледаше, защото беше на по-високо от другите и се виждаше отдалече. Този поглед тъй го пронизваше, та Антек извръщаше натежала глава и пак забравяше всичко; изведнъж той се сепна.

На кръста увиснал творецът небесни,

плачи и покай се, човече ти грешни! —

гръмна черквата, като че ли викът изскочи из едно необхватно гърло и избухна с такава печална сила, с такова жално стенание, че стените чак се разтресоха. Народът се изправи на крака, раздвижи се и всички гласове гръмнаха изведнъж, запяха с цялата си душа и с всичкия плач на покаяние.

Изпяваха, а дълго след туй по черквата се носеха звънливи, болезнени екове и шум от хлипания, въздишки и горещи молитви.

Службата се проточи още дълго, но той се бе вече напълно съвзел. Дрямката го напусна, само някаква тежка, непобедима тъга се вкопча в душата му и така я разпъваше, че ако не го бе срам, не би задържал сълзите, които напираха на очите му. Той искаше вече да излезе, да не дочака края, но в същия миг органът затихна, свещеникът застана пред олтара и започна поучението.

Народът пристъпи напред, та не можеше и да се помисли за излизане. Той дори не можеше да мръдне — тъй бе притиснат до преградата пред олтара. Тишина зацари в черквата и всяка дума на свещеника можеше ясно да се чуе. Той разказваше за Исусовите мъки, а като свърши за тях, почна да укорява грешните, да разтърсва застрашително ръце и час по час поглеждаше към Антек, който стоеше тъкмо срещу него, само че малко по-ниско, и не можеше да откъсне очи, сякаш прикован и омагьосан от палещите погледи на свещеника…

В струпаната и заслушана навалица вече се обаждаха плачове; тук-там се дочуваше жал на въздишка или пък свещената дума „Исусе“ звучеше като стенание, а свещеникът приказваше все по-силно и по-страшно. Той като че ли растеше в очите на всички, приемаше исполинскн размери, мяташе светкавици с очите си, издигаше ръце и думите му падаха като камъни върху главите и като нажежено желязо пареха сърцата — защото почна да шиба и укорява всички провинения и безпътства, каквито биваха допускани: и закоравелост в грехове, и непомнене божиите заповеди, и вечните свади, побоища и пиянства. Тъй разпалено говореше, че душите се затресоха в мъката на своите грехове и плачове, и въздишки на покаяние зашумяха като ситен дъжд. А свещеникът изведнъж се наведе към Антек и с гръмлив глас завика за изродените синове, за подпалвачите на родните си бащи, за такива съблазнители и грешници, които няма да избягнат вечния огън, нито човешкото наказание!

Целият народ изгуби и ума, и дума. Изведнъж всички утихнаха и притаиха дъх в гърдите си, всички погледи като град от светкавици паднаха върху Антек, понеже разбраха кого съдеше свещеникът. А той стоеше изправен, блед като платно и едвам дишаше, защото тия слова връхлитаха върху му с такъв трясък, сякаш цялата черква се събаряше отгоре му. Той се само озърна наоколо като че ли за помощ, но около него се образуваше празно пространство: той видя плахи и страшни лица, които неволно се отдръпваха от него като от обезумял, а свещеникът викаше вече с всичкия си глас, проклинаше го и го приканваше към покаяние, а после се обърна към народа, простря ръце и викна да се пазят от такъв разбойник, да се вардят от него, да не дават на такъв ни огън, ни вода, ни храна, дори от стряхата си да го пъдят като молепсан от грях, защото заразява всичко, замърсява, па ако се не поправи, ако не се откаже от злото, ако се не покае — да го изтръгнат като коприва и да го махнат, да го унищожат.

Антек внезапно се обърна и бавно тръгна към изхода. Хората отстъпваха от пътя му, та вървеше като по изведнъж сторена улица, а гласът на свещеника летеше подире му, шибаше и му нанасяше кървави рани.

Някакъв отчаян вик се нададе в черквата, но той не слушаше, а вървеше напред, бързаше, за да не падне мъртъв от мъка, да избяга от тия хищни погледи, от този страшен глас.

Излезе на улицата и без да знае накъде върви, втурна се по тополовия път към гората, спираше се изплашен за миг и слушаше гласа, който постоянно бръмчеше като камбана в ушите му и тъй тежко удряше, че по едно чудо главата му се не пръсна.

Нощта бе тъмна и ветровита, тополите шумно се огъваха, та понякога някоя клонка го удряше по лицето, или пък отново утихваше и дребен, неприятен мартенски дъжд шибаше в лицето, но Антек не гледаше нищо, тичаше като луд, поразен и пълен с неизказан ужас.

— По-лошо от това не може и да бъде! — прошепна най-сетне той, като се спря. — Право е! Право каза! Божичко, божичко мой! — ревна изведнъж той и се хвана за главата, понеже в този миг като че ли прозря своите провинения и грехове, та просто нечовешки страх сграбчи душата му и я раздра на късове.

Дълго седя той под едно дърво, загледан в нощта и заслушан в тихата, тревожна и страховита музика на дърветата.

— Зарад него, всичко зарад него! — почна да крещи той и някакъв бесен гняв и омраза го обзеха. Всички някогашни жалби се събудиха и всички диви замисли за мъст се струпаха и нахлуваха в него като забързалите по небето облаци.

— Няма да ти простя! Няма да ти простя! — започна да вие в него някогашното му безумие и той бързо тръгна обратно към село.

Черквата вече бе затворена, из къщите светеше, а тук-там по улиците срещаше застанали на купчини хора, които си приказваха нещо, въпреки дъжда и студа.

Запъти се към кръчмата, видя през прозореца, че там има много народ, но не се поколеба, влезе смело и като че ли нищо не бе станало, приближи се до най-голямата група и пожела да се ръкува с познати; някой му подаде ръка, но другите сръчно отстъпиха на вси страни и бързо започнаха да излизат.

Докато се усети, той остана почти сам в кръчмата; един просяк седеше при печката и евреинът зад тезгяха.

Той разбра, че зарад него избягаха всички, но преглътна и това; поръча си чаша водка, обаче я остави недопита и бързо излезе.

Мъкнеше се той замаяно около вира и се вглеждаше в ивиците от светлини, които падаха тук-там из прозорците върху омекналия сняг и лъщяха във водата, която покриваше леда.

Душата му отново се размекна и неизказано бреме се стовари върху сърцето му; той се почувствува тъй самотен, тъй убит и злочест, такава потребност почувствува да се ожали някому и да влезе между хора, да поседи макар при някое огнище, че тръгна към първата къща, която се случи отпреде му, у Плошкови.

Всички бяха у дома си, но щом той влезе, скочиха изплашени от местата си, дори Стахо не намери какво да каже.

— Като че съм заклал някого, така ме гледате! — рече Антек тихо и тръгна към други, към Балцерекови, но и те го приеха студено, процеждаха това-онова през зъби, а никой не го и покани да седне.

Отби се и на други някои места, но вред същото намери.

И като че ли за последен опит, да не си спести никаква мъка и унижение, отиде у Матеуш. Него го нямаше у дома, само старата Голембовица, още щом го видя, такова намръщено лице му показа, нахока го и като куче го изгони от къщи.

А той нито думица не отвърна, нито се разсърди, защото го бяха напуснали всякакъв яд и всякакво разбиране на това, което става с него. Помъкна се бавно из нощта, заобиколи вира, спираше се тук-там и гледаше из потъналото в мрак и отбелязано само с осветените прозорци село; гледаше го учуден, сякаш за пръв път го виждаше, а то го окръжаваше с притиснатите си до земята къщи, заграждаше го отвсякъде, та като че ли не можеше да мръдне и да се отскубне от тия плетища, градини и светлини! Не можеше той да разбере нищо, само чувствуваше, че някаква непреодолима сила го стиска за гърлото и го прегъва към земята, навежда го под ярем и го пронизва с необясним страх.

И той поглеждаше с дълбока тревога светналите прозорци, защото му се струваше, че го наблюдават, че го гледат и като непрекъсната редица идат към него, притискат го и го сковават във вериги, та не можеше вече да се мръдне, нито да извика, нито да бяга, затова се сниши под едно дърво и смутен до дъното на душата си, слушаше как из къщите, из всички сенки, из полята, из самото небо се струпват върху му грозни укорни думи и всичкият народ се насочва към него.

— Право е! Справедливо е! — шепнеше той с най-дълбоко смирение, с прекомерно съкрушено сърце, обзет от смъртен страх и от непреодолимата сила на селото.

Светлините гаснеха полека една след друга, селото заспиваше, само дъждът ръмеше и пършолеше из наведените дървета. Понякога куче залайваше някъде и отново поразително мълчание обгръщаше света, когато най-сетне Антек дойде напълно на себе си и скочи на крака.

— Право казваше… каза той своята истина… но и аз няма да дам своето… ако ще да пукна, но няма да го дам, гадове такива!…

Той викна като безумен и заплашваше спестници цялото село и целия свят!…

Нахлупи шапката си и тръгна към кръчмата.