Владислав Реймонт
Селяни (32)

VII

Мъжете си идат!

Тази новина удари като гръм и като пламък се разнесе по Липци.

Истина ли? Кога? Как?

Никой още не знаеше.

Знаеха само, че общинският куриер, който още преди изгрев дотърчал с някакви писма при кмета, казал това на Клембовица, която тъкмо тогава изкарвала гъските на вира. Тя в същия миг се спусна да обади на съседите, а Балцерековите дъщери от своя страна се разкрещяха по най-близките къщи и в късо време цялото Липци беше на крак и се вълнуваше от радостната новина, та чак закипя из къщите.

А беше още рано, току-що зора се бе пукнала и се раждаше майски ден, само че някак причернял и мокър; дъжд като през гъсто сито ръмеше и тихичко плискаше из цъфналите градини.

— Мъжете се връщат! Мъжете се връщат! — вдигаше се крясък по цялото село, носеше се шумно през градини, биеше като камбана из всяка къща, избухваше като пламък във всяко сърце, изтръгваше се от всяка гръд!

Току-що се раздени и селото кипеше като след празнична черква; децата изтичваха с крясък по улиците, блъскаха вратите, жените се обличаха на праговете и вече заничаха с копнеж през цъфналите дървета и през засланящата далнините сивота.

— Всички се връщат! Стопани, ратаи, момчета, всички! Идат си вече! Излезнаха вече из гората, вече са на тополовия път! — викаха една през друга и от всички прагове се понасяха крясъци, а които бяха по-разпалени, изтичваха като луди навън, понякога се чуваше вече и плач, и тропот на втурнали се посрещачки…

Само дървени обувки се чуваха да клепят и кал пръскаше, така тичаха към тополовия път зад черквата — но на дългия, мокър от дъжда път се сивееха само локвите и дълбоко изрязаните следи от колите.

Жива душа не се виждаше под почернелите от дъжда тополи.

Макар и страшно измамени, без да му мислят, се спуснаха с всички сили към другия край на селото, зад воденицата, към пътя от Воля, защото и по него можеха да се върнат.

Но какво ти, когато и тамошният беше пуст! Дъждът се усилваше и присланяше със сива примъгленост широкия изровен път; из вдлъбнатините се стичаше мътна като кал вода, канавките бяха пълни, па и по пътя шуртяха пенести барички, а цъфналите тръни, които ограждаха зеленикавото поле, бяха отпуснали измръзнали цветове.

— Враните хвърчат високо, ще престане дъжда! — рече една, като се вглеждаше напразно.

Отидоха още малко напред, тъй като от изгорелия чифлик някой се мярна и се приближаваше към тях.

А то беше познатият на всички сляп просяк. Кучето, което го водеше за връвчица, силно залая и взе да се дърпа към тях, а слепецът се вслушваше внимателно и тъкмеше тоягата си за отбрана, но като чу разговора, усмири кучето, поздрави с „Да бъде похвален“ и рече весело:

— Разбирам, че са липчанки… а? И нещо много народ…

Момичетата го наобиколиха и една през друга започнаха да му разправят.

— Свраки като че ли ме нападнаха… всички заедно крещят! — измърмори той и внимателно се вслушваше на всички страни, понеже се трупаха наблизо.

Връщаха се вече заедно, просякът се клатушкаше на патериците и на кривите си крака между тях и издаваше напред грамадното си сляпо лице.

Бузите му бяха червени и охранени, очите му забулени с перде, веждите побелели и рошави, носище като гърне, па и коремът му не беше малко надут.

Той слушаше търпеливо и чак когато поразбра каква е работата, прекъсна дърдоренето им.

— За това и бързах да стигна до селото. Един евреин ми каза тайно, че пущат днеска липчаните. Вчера ми каза, мисля си: ще отскоча утре и пръв ще им съобщя новината. Ами как? Няма друго село като Липци! Но кои тъпчат покрай мене? Не мога по гласа да ги позная!

— Мариша Балцерекова!… Настка Голембова!… Улиша помощниковата!… Каша Клембовата!… Шикорината Хануша!… — викаха всички.

— Хо! Хо! Най-хубавите госпожици излезли! Чини ми се, че сте бързали за ергените, па сега със стареца трябва да се задоволите!… Хе!

— Не е вярно! За бащите си излязохме — закрещяха те.

— Моля ви се, та ако съм сляп, не съм глух! — рече той и натисна още повече овчия си калпак.

— В селото казаха, че си идват вече, та изтичахме да ги срещнем!

— А пък то нийде никого!

— Още е много рано; да могат поне до пладне да си стигнат възрастните, че момците може и до вечерта да не успеят.

— Ами как, заедно ще ги пуснат, заедно и ще си дойдат!

— А може би ще се забавят в града. Малко ли госпожици има там?… Да не им е много притрябвало да бързат при вас? Хе, хе! — шегуваше се той със смях.

— Нека се забавят! Никой не е заритал за тях!

— То се знае, в града има такива, дето чуждите деца кърмят и палят печките на евреите… Такива ще им се зарадват — пошепна мрачно Настуша.

— Който си има работа с градските пачаври, за такъв никоя пет пари не дава.

— Отдавна ли не си бил в Липци, дядо? — рече някоя.

— Отдавна, от есента още! Презимих у добри хора, лошото време прекарах в чифлика.

— Във Воля ли? У нашия ли дворянин?

— Ами във Воля. Там съм си аз винаги побратим с дворяните и с чифлишките им кучета: познават си ме и нищо лошо не ми правят! Дадоха ми топло кътче до печката и гозба, колкото можех да изям, па през всичкото време съм им сукал въжета и съм хвалил бога. Съвзех се, па и кученцето ми заглади косъма! Хо, хо! Умен дворянин: държи той приятелство с просяците и знае, че и торби, и въшки без парички ще си има… хе, хе! — засмя се той, та чак коремът му заподскача и клепачите му заиграха, и все приказваше.

— Па даде господ пролет, дотегнаха ми стаите и подмазванията пред дворяните, домъчня ми за селските къщи и за тоя свят широк… Хей, дъждец като чисто злато ръмоли, топъл, обилен, плодоносен, та светът се е размирисал на млада трева… Къде бягате? Момичета?!

Изведнъж той дочу, че те се залетяха и го оставиха сам при воденицата.

— Момичета!

Но никоя вече не му се обади; те бяха видели, че жените отиват покрай вира към къщата на кмета, затова се затърчаха при тях.

Около половин село се събираше там, за да научи нещо по-вярно.

Кметът като че скоро бе станал, защото седеше само по панталони на прага, завиваше партенките на краката си и викаше на жена си за ботушите.

Приближиха се те до него с врясък, запъхтени, кални, някои още немити и несресани и всички едва живи от нетърпение.

Остави ги той да се наприказват, навлече току-що намазаните с мас ботуши, изми се в отвода и като решеше пред отворения прозорец чорлите си, рече на подбив:

— Ще ви се да си дойдат мъжете ви, а? Не бойте се, днеска вече сигурно си идат. Жено, я дай писмото, дето го донесе прислужника, зад иконата е.

Той го обръщаше в ръцете си, тупна по него с пръсти и рече:

— Ето на̀, написано е ясно като бял ден… „Понеже крестияне от Липци, Тимовска община, уезд…“ — сами си го прочетете! Когато кмета ви казва, че си идат, не може да не е истина!

Той им хвърли писмото и то се понесе от ръка на ръка, макар че никоя не разбираше нито буква, тъй като писмото беше официално^[1], но се спущаха върху него и се взираха с някаква тревожна радост, сякаш гледаха икона, докато стигна до ръцете на Ханка, която го хвана през престилката си и му го върна.

— Куме, дали всичките се връщат? — попита плахо тя.

— Щом е писано, че се връщат, връщат се!

— Забраха цялото село наведнъж, наведнъж ще го и пуснат! — обади се някоя.

— Влез, кумице, измокрило те е! — канеше я кметицата, но Ханка не пожела; тя подръпна наметката над челото си и първа тръгна да си отива.

Вървеше полекичка и едва дишаше от радост и страх едновременно.

„Разбира се, че и Антек ще пуснат, разбира се!“ — помисли си тя и внезапно се подпря до една ограда, защото тъй я стисна нещо под лъжичката, че едвам не падна. Тя дълго поемаше въздух с разпалените си устни… Не, още се усещаше недобре и твърде слаба. „Ще се върне, ще се върне Антек!“ — разпъваше я радост и желание да крещи, но същевременно я пронизваха някакви страхове, неизвестност и тъмни опасения.

Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, като странеше покрай плетищата, защото по целия път се движеха жени, тичаха шумно със смехове, крясъци и светнали от радост, без да се пазят от дъжда, трупаха се по къщите и покрай вира и разпалено приказваха.

Настигна я Ягустинка.

— Знаеш вече, нали? Това се казва новина. Чакахме я всеки ден, а като дойде, сякаш със сопа ме удариха по темето. От кмета ли идеш?

— И той каза същото, дори и писмото прочете.

— Прочел го, разбира се, че е вярно! Слава тебе, господи, ще се върнат, бедничките, ще се върнат стопаните! — шепнеше тя разпалено и разперваше ръце.

Сълзи рукнаха от бледите й очи, та Ханка дори се слиса.

— Мислех си, че ще почнеш да кълнеш, а пък ти на плач го удари, я виж, я виж!

— Що думаш?! Да кълна в такова време! Човек само от злочестина понякога облекчи езика си, но друго седи на сърцето, та щял той, не щял, трябва да се радва, па и да скърби с другите… Не може човек да живее отделно, не може…

Минаваха покрай ковачницата: чуковете удряха гръмко, от огнището бухаше червен огън, а до стената ковачът слагаше шина на колело. Като забеляза Ханка, той се изправи и втренчи очи в пламналото й от треска лице.

— Е какво?… Дойдоха празници и за Липци, а?… Връщат се като че ли някои.

— Всички се връщат, кмета прочел това в писмото! — поправи го Ягустинка.

— Всички ли?… Убийците няма да пуснат веднага, не…

На Ханка закипя в главата и чудно как сърцето й не се пръсна от болка, но тя изтрая удара и като отминаваше, рече със страшна омраза:

— Дано да ти изсъхне езика!…

Тя забърза, за да избяга от неговия смях, който като отровни зъби се забиваше в сърцето й.

Едва пред дома си тя се обърна и погледна наоколо.

— Лепи се, лепи се… тежко ще бъде да се иде с плуг на нивата.

Тя си даваше вид на спокойна.

— Утринен дъжд и танц на дърта баба не траят дълго.

— В такова време с мотика трябва да садим картофите.

— Току-виж, че жените, окъснеят заради новината, но ще дойдат… ходих снощи у тях, всички обещаха да дойдат да отработват.

В къщи вече гореше силен огън; беше светло и по-топло от вън. Южка белеше картофи, а пеленачето врещеше, колкото му глас държи, въпреки залъгванията на по-големите деца. Ханка коленичи пред люлката и взе да го кърми.

— Южо, Петрек да сложи потоници на колата, та да изкарва тор от Фльоркини и да го кара на нивата при Пачешовата ръж. Докато престане дъжда, той ще изкара някоя и друга кола… да не се потрива така без работа!

— Ти с много лошо око гледаш мързеливите — рече Южка.

— Но и аз не си жаля пищялите! — Тя стана и скри гърдата си в пазвата.

— Гледай сега как съвсем ми е щукнало из ума, та то след пладне нали е празник! Свещеника нали рече, че отлага молебствието от Свети Марко за днес, на осмия ден…

— Та нали само в трите дни пред Възнесение се правят такива молебствия!…

— Щом го каза той от амвона, значи, че и в други дни могат да се обикалят кръстовете и да се освещават селските граници.

— Момчетата ще има да си патят днес по границите на мерата — засмя се Южка към Витек, който влизаше.

— Идат вече, идат. Тичай с тях и нареди там, каквото трябва. Аз ще си остана у дома, ще разтребя и ще сготвя закуска. Южка и Витек ще носят на нивата картофи! — рече Ханка на Ягустинка, като поглеждаше към работничките, които, завити с шалове и наметки, та едвам очите им се виждаха, с кошнички и мотички в ръце се събираха до стената пред къщи и очукваха обувките си о прага.

Ягустинка незабавно ги поведе през прелеза към пътя за нивите и бързо навлязоха в черните подгизнали лехи.

Те веднага се заловиха за работа по две на леха, обърнати с глави една към друга, копаеха ровчета с мотичките си, хвърляха картофи в тях, зариваха ги с пръст и същевременно окопаваха напречните редици.

Четири работеха, а Ягустинка помагаше само колкото да подканя.

Ами като не спореше работата!… Ръцете се вкочаняваха от студ, браздите мокри, в обущата се събираше вода, а дрехите страшно се каляха, защото дъждът, макар и топъл и все по-ситен, валеше непрестанно, пръскаше се по отвалените от плуга буци и шумолеше из градините, които бяха надвесили цъфналите си клони над пътя и с някакво удоволствие се излагаха да ги вали.

Но вече клонеше на промяна: петлите пееха, отстрани небето се извисяваше с поразкъсани облаци, ластовици пронизваха въздуха, сякаш на разузнаване, а враните напущаха билата на къщите и се носеха тихичко и ниско над полята.

Жените, прилични на кълбета от измокрени парцали, ровеха, работеха полека и си приказваха, па и дълги почивки си правеха, понеже бяха дошли да отработват, докато Ягустинка, която садеше ходешком грах по браздите, извиши глас и рече, като разглеждаше наоколо:

— Малко стопанки има по полето днес и в градините ги няма никакви.

— Мъжете се връщат, къде ще ти мислят за работа!

— Така си е, готвят сега блажнички гозби и топлят завивките…

— Присмиваш се, ама и на тебе ти треперят прасците за тях! — обади се Козеловица.

— Не отричам, че вече и Липци ми омръзна без мъжете. Стара съм, истина, ама ще си кажа правичката, че макар да са и проклети, и неверници, и пияници, и побойници, но и най-грозния да се яви сега, веднага ще стане и по-живо, и по-весело, и по-леко на човека. Ако някоя каже, че не е така, ще излъже като циганка.

— Чакат ги жените като поле дъжд! — въздъхна някоя.

— Много от тях скъпо ще платят за това чакане, най-напред момите…

— Няма да минат девет месеца, и свещеника не ще смогне да кръщава…

— Стари, па дрънкат пет за четири: та нали за това е създал господ жената! Грях ли е да имаш дете? — надигна укорно глас жената на Гжеля с кривата уста.

— Па ти все това си баеш, все копелетата браниш!

— И всякога, докато съм жива, ще казвам в очите на когото и да било: копеле-некопеле — и то е човешки плод, еднакво право има на тоя свят, еднакво е пред бога според заслугите и греховете си…

Нахокаха я и тежко й се присмяха. Тя заудря с ръце раменете си, за да се постопли, и клатеше глава.

— Помага ви бог, как върви? — викна от прелеза Ханка.

— Благодарим на бога! Добре, само че е мокро.

— Картофите не са ли ви се свършили?

И тя поседна малко на гредичката.

— Носят, колкото трябва; чини ми се само, че са много едро нарязани…

— Много едри, защото наполовина ги режат. У Воденичарови по-ситните цели ги садят. Рохо казва, че такива два пъти повече раждат.

— Немска мода ще да е пък това. Откак се помни в Липци, всякога са рязали картофите за семе на толкова, колкото оченца има по тях — промърмори неодобрително Гулбасовица.

— Моля ти се, та днешните хора не са по-глупави от вчерашните…

— Ех, сега яйцето иска да е по-умно от кокошката и то да предвожда стадото.

— Каза го па и ти! Но и това е истина, че някои хора години имат, а още не са поумнели! — свърши Ханка и се махна от прелеза.

— Подголемила се е, като че всичко Бориново е нейно — промърмори Козеловица, като гледаше подир нея.

— Остави я на мира: чисто злато е, не жена! Не знам дали би се намерила по-добра и по-умна от нея в селото. Нали съм всеки ден с нея, па разбирам. Тя що изстрада и що мъки претегли, бог да зачува…

— И още колко ще й мине през главата… Ягна си е дома и щом се върне Антек, ще захванат чудесии и олелии, ще има какво да се слуша…

— Нещо ми бъбреха, че Ягна с кмета се влачила, дали ще да е истина?

Присмяха се на Филипица, че пита за нещо, което и врабците вече знаят.

— Сбирайте си езиците: понякога и вятъра слуша и разнася, където не трябва! — смъмра ги Ягустинка.

Наведоха се над нивата, мотичките святкаха и понякога звънваха о камъни, а те усилено разговаряха и одумваха цялото село.

А Ханка тръгна от прелеза и мина под вишните бързешком, понеже я закачаха по главата увисналите и мокри клони, сякаш набучкани с побелели вече пъпки и с листенца.

Отиде из двора да нагледа стопанството.

От самите празници не бе се показала от къщи, защото й стана лошо след ходенето на черква. Днешната новина я накара да стане и я крепеше на крака, та макар че сполиташе на всяка крачка, тя назърташе по всички кътища и все повече се ядосваше.

Кравите бяха някак омърлушени и до половина в тор, прасетата съвсем малко пораснали, дори гъските изглеждаха някак странно отпаднали, като съсипани от глад.

— Да беше взел гушка слама да поизтриеш тоя кон! — викна тя сърдито на Петрек, който излизаше да кара тор. Но той измърмори нещо сърдито и продължи нататък.

В плевнята нови ядове: в оставените на тока куп картофи ровеше в най-избраните Ягушиното шипарче, а в отсевките, които отдавна трябваше да се вдигнат на тавана, риеха кокошките. Нахока тя Южка за това, па посегна и към чорлите на Витек, та той едвам се изплъзна и избяга, а момичето се занесе от рев и вайкане.

— Неуморно като някой кон работя, а ти ме навикваш. На Ягна, дето по цели дни се влачи из село, нищо не казваш!

— Хайде стига, стига, глупачко! Сама видиш какво става тука…

— Та можех ли всичко сама да свърша, а?

— Стига де! Носи картофи на жените, че няма да им стигнат!

Вече престана да гълчи. „Наистина момичето не може всичко само да свърши, а пък ратаите!… Пази, боже. Още от сутринта гледат кога ще се мръкне. Да работиш с наемници, е все едно вълци овчари да направиш. Хора без съвест!“

Така си мислеше тя с болка на сърцето и струпа всичкия си яд върху шипарчето, та то се спусна да бяга разквичано, отгоре на това и Лапа го докопа за ухото и затича с него…

Назърна след това в конюшнята, но сякаш за ново огорчение — кобилата обираше огризките по празните ясли, а омърляното като свиня конче дърпаше и ядеше сламата от постелката на одъра.

„Да беше жив Куба да види, сърцето да му се скъса“ — шепнеше тя; като слагаше зад решетката в яслите им сено и ги галеше по мекичките и топли ноздри.

Но по-нататък не отиде: изведнъж й се отщя всичко и такъв плач задави гърлото й, че се подпря до одъра на Петрек и зарева, без сама да знае защо.

Такова безсилие я обзе, че се отпусна в себе си като тежък камък. Божичко, тя не можеше вече да реди своята участ, не можеше, тя се почувствува тъй изоставена в този свят, като някое дърво на ветровито място, самотно и изложено на всякакви беди! И няма пред кого да се оплачеш! Нито края на злата си орис да предвидиш! Нищо, само едно непрестанно тровене с грижи и плачове… Нищо друго освен вечна мъка и очакване на все по-лошо…

Жребчето лижеше лицето й, а тя неволно притуляше глава към шията му и все по-горчиво плачеше.

За какво й е имот, богатство, почит от хората, когато нямаше за себе си нито миг щастие, нищо в целия си живот! Тъй жално си се оплакваше тя, че дори кобилата запръхтя и задърпа веригата си към нея.

Тя се прибра в стаята и като сложи на гърдите си разплакалото се пеленаче, загледа безсмислено изпотените стъкла на прозореца, по които капките се стичаха на бразди.

Детенцето се кошлевеше, като поскимтяваше и поплакваше.

— Мълчи, мълчи, мъничкото ми!… Тате ще си дойде, ще ти донесе едно пиленце… Ще си дойде, па ще те качи на кончето… Мълчи, мъничкото ми! А, а, а! Котараци два! Сиви, черни — два-а!… Ще си дойде татенцето, ще си дойде-е-е! — припяваше му тя, като го люлееше на ръце и ходеше из стаята.

— Пък може и да си дойде! — каза си Ханка, като се спря изведнъж.

Тя пламна в огън, сила напрегна свитите й рамене и такава радост се вля в сърцето й, че току й се искаше да стане, да отиде в килера и да му отреже от свинското, да изпрати да вземат водка от кръчмата за него, дори тръгна вече към раклата да се премени зарад него — но преди да стори това, споменът за думите на ковача падна на наболялото й сърце и се вкопчи в него като с ястребови нокти; тя замря на мястото си и се оглеждаше като за спасение с пламвали очи по къщи и пак не знаеше какво да мисли и с какво да се залови.

— Ами ако не си дойде! Божичко! Божичко! — простена тя и се хвана за главата.

Тя се страхуваше да приказва за това, а този глас бучеше в нея като в дълбок кладенец; клокочеше, кипеше и със страшен крясък се надигаше в гърдите й.

Децата се развикаха и се сбиха; тя ги изтътра из вратата навън и се залови да приготви закуска, че Южка вече назърташе в къщи и лакомо душеше дали е готово.

Сълзите трябваше да спрат и болката да затихне в душата, защото яремът на всекидневния труд се впиваше във врата и напомняше, че работата не може да чака…

И тя залягаше, колкото можеше, макар че краката й се преплитаха и всичко изпадаше от ръцете й. Тя само въздишаше жалостно, като поронваше от време на време и някоя сълза и поглеждаше нажалено в примъгления свят навън.

— Ягуша няма ли да излезе да сади? — вресна през прозореца Южка.

Ханка остави настрана гърнето с борша и припна към другото отделение.

Старият лежеше на една страна, извърнат с лице към прозореца, сякаш гледаше Ягна, която решеше пред сложеното на ковчега огледалце дългата си светла коса.

— Да не е празник днеска, та не излизаш да работиш?…

— Няма да се залетя с разплетена коса.

— От зори си могла вече десет пъти да я сплетеш!

— Можех, ама не я сплетох!

— Ягно, не си играй така с мене!

— Е какво? Ще ме изпъдиш ли, или ще ми отбиеш от заплатата? — озъби й се онази надменно, без да бърза с решенето си. — Нито седя у дома ти, нито пък по твоя милост съм тука!

— Ами къде седиш, а?

— У дома съм си, хубаво да знаеш…

— Като умре тате, ще се види дали си си у дома!

— Но докато е жив, аз на тебе мога да посоча вратата.

— На мене! На мене! — скочи Ханка, сякаш с камшик шибната.

— Закачаш се за мене като репей за кучешка опашка! Лоша дума не съм ти рекла, а ти току хър-мър, като на лис кон…

— Благодари на бога, че не обра нещо по-лошо! — И тя разпери заплашително ръце.

— Опитай се: самичка съм, сирота и никой не ще ми се притече на помощ, ама ще видиш кой ще е отгоре!

Тя отметна косата от лицето си и сърдитите й, пълни с решителност очи пронизваха като с нож; внезапно такава злоба обзе Ханка, че затресе пестници и закряска каквото й дойде на езика:

— Заплашваш, а! Започни, започни само! Невинна, ощетена сирота… Ами… Хубаво знаят хората какво правиш! По всички села ти знаят историите! Неведнъж и не два пъти са те видели с кмета в кръчмата! А когато ти отварях посред нощ вратата, мари, от пиене и от маскарлъци беше пияна като свиня… То веднъж стомна за вода, два пъти… па… Хубаво да знаеш, който вдига шум около себе си, за него тихо си приказват! Ще ти се свърши царството вече, та ни кмета, ни ковача ще могат да те спасят, ти… ти!

Тя чак се задави от викане.

— Каквото правя, правя, всеки мирно да си седи и да се не заяжда като куче с мене! — кресна й Ягна отведнъж, като отметна косата на плещите си, сякаш сноп от най-чист изчесан лен.

Тя бе разярена и дори готова за бой, та цяла се тресеше; ръцете й се движеха нервно около бедрата и такива сурови погледи мяташе, че Ханка поохладня, млъкна, хлопна вратата след себе си и излезе от стаята.

Но след тази караница тя не можеше да се движи, та седна с бебето до прозореца, а Южка се зае да слага закуската.

Едва когато всички се разотидоха, Ханка подойде на себе си и като остави работата, тръгна да иде у баща си, който от няколко дена бе заболял, но отсред пътя се върна пак у дома.

Всичко в нея се беше тъй разтресло, че не можеше да върви по-нататък.

А после, макар и да посъбра малко сили, се залови за работа, но само с ръцете си, почти безволно; тя мислеше главно за Антек и се заглеждаше в далечините…

И времето отиваше на подобрение, дъждът престана, само от капчуците и от дърветата още капеше, защото вятър отърсваше клоните, пътищата се сивееха от локви, светът все повече се проясняваше.

Смятаха, че около пладне слънцето непременно ще се покаже, защото ластовиците хвърчеха вече високо; бели позлатени облаци се движеха на стада по небето, а откъм полята нахлуваше топлина и птича врява се надигаше из сякаш заснежените от цвят градини. А селото доста се разшумя; току-речи всички комини пушеха: готвеха се вкусни ястия, от къщите излиташе радост и женски крясъци се носеха от къща на къща, момите се пременяваха празнично и заплитаха панделки в косите си, много от тях тичаха с всички сили за водка в кръчмата, защото евреинът, зарадван от завръщането на мъжете, даваше на вяра кой за колко искаше, и всеки миг някой се качваше със стълба на покрива на къщата си и внимателно разглеждаше всички пътища от града.

Жените тъй се заловиха с домашните си работи, че рядко някоя бе излязла по полето. Забравиха дори гъските да изпъдят към локвите, та те шумно крякаха из дворищата, а пък децата, пуснати днес на свобода и като нямаше кой да им се кара, вдигаха такава врява по улиците, че бог да пази! По-големите, въоръжени с дълги пръчки, сновяха по тополовия път и се катереха по дърветата да събарят гарджи гнезда, а изплашените птици се въртяха високо като облак сажди и жално и плачливо грачеха; други пък, по-малки, тичаха подир слепия попов кон, впрегнат в шейната с бъчвичка, и искаха да го накарат да слезе от високия бряг във вира, но умното животно не се поддаваше да го измамят. Понякога, като да ги ядоса, се спираше над самия бряг, навеждаше глава, не искаше и да чуе врясъците и търпеливо се отърсваше от калта и буците пръст, които децата щедро хвърляха по него. Но щом усетеше, че му се качват на бъчвичката и посягат за юздата, той грозно запръхтяваше, тръгваше и внезапно възвиваше през най-голямата група пакостници и те се пръсваха на всички страни. Доста дълго се забавляваха така, докато най-после го издебнаха и пъхнаха под самата му муцуна запалена гушка слама, та бедният кон изплашено свърна и се спусна право към затворената Боринова порта. Събори портата и тъй се оплете със стръките в нея, че децата пак го стигнаха и отблизо започнаха да го бият, колкото можеха с тояги.

Щеше да си изпочупи краката в гредите на портата, ако в това време не бе излязла Ягна, която чу крясъците, разгони с тояга палавниците, а коня изведе на пътя. Но понеже изплашеният кон бе объркал посоката, а децата дебнеха скрити зад дърветата, тя го отведе до жилището на свещеника.

Тя го водеше по уличката между поповата градина и Клембови, тъкмо когато органистовата бричка излезе пред къщата им, която беше в дъното на двора. Органистката се беше качила на бричката, а пред къщи Яшо се целуваше с другите си домашни.

— Доведох коня, че го плашеха децата… — започна несмело Ягуша.

— Мъжо, я извикай Валек да дойде да го прибере! Ах, ти простако неден, така ли зарязваш сам коня, та да си строши краката нейде, а? — нахока органистката ратайчето.

Като забеляза Ягна, Яшо хвърли само поглед към родителите си и й подаде ръка.

— Сбогом, Ягушо.

— На училище ли заминаваш вече?

Като че ли тиха скръб притисна сърцето й.

— Ще го изпратя да се учи за свещеник, Боринице! — надуваше се горделиво майка му.

— За свещеник!

Тя метна учуден поглед върху него. В това време той сядаше на предното седалище гърбом към конете.

— По-дълго ще гледам Липци! — рече той, като обхващаше с нежен поглед зеленясалите стрехи на бащината си къща и светналите в роса и отрупани с цвят градини.

Конете потеглиха тръс.

Ягна тръгна по следите на бричката. Яшо викаше още нещо на сестрите си, ревнали край къщата, а гледаше само нея: сините й овлажнели и чудни като майски ден очи, русата й глава, оплетена с плитки, които като дебели въжета се диплеха тройно над бялото й чело, па дори увисваха в полукръг около ушите, и беличкото й и тъй хубаво, прилично на майска роза лице.

А тя вървеше почти безволно, като че урочасана от светналите му очи, устните й трепереха, не можеше и зъбите си да склопи, сърцето й приятно туптеше, а очите й вървяха покорно след него, съвсем безсилни от чудна сладост.

Като че ли неочакван сън я налегна и я затрупваше с благоуханен цвят на забрава… Погледите им се разделиха едва когато колата зави към тополовия път, очите им се откъснаха едни от други, разнесоха се на прашинки ония парливи огньове, та тя се взря в този пуст свят и внезапно спря.

Яшо махаше с шапка за сбогом. Навлизаха вече в мрака на тополите.

Тя се огледа наоколо, като триеше очи, сякаш събудена от сън.

„Божичко, с такива очи чак в ада би завел човека…“

Тя се разтърси като че ли от жарещите Яшови погледи.

„Син на органист, а изглежда като да е дворянски… И свещеник ще стане, па може и в Липци да го пратят!…“

Тя се озърна: бричката вече бе изчезнала, само тропотът й долиташе и поздрави на минувачи.

„Такъв малчуган, почти дете, само да те погледне, все едно, че някой друг те е прегърнал, чак тръпки да те побият и свят да ти се завие…“

И тя потръпна, като облизваше червените си устни и се протягаше с умиление.

Изведнъж тя застина на мястото си. Едва сега забеляза, че е гологлава, боса и току-речи по риза, защото имаше на раменете си само някакъв покъсан шал. Изчерви се от срам и тръгна по страничен път за у дома си.

— Мъжете си идат, знаеш ли? — й викаха от портите моми, жени, дори и деца и всички задъхани и едвам дишащи от радост.

— Та какво от това? — рече тя на една почти сърдито.

— Връщат се!… Това малко ли е? — чудеха са на равнодушието й те.

— Както с тях, така и без тях! Глупачки! — мърмореше тя, задето всяка като обезумяла поглеждаше за своя…

Тя се отби у майка си. Само Йенджих беше в къщи, за пръв път се бе свлякъл от леглото си, счупеният му крак бе още увит в парцали; той плетеше кошница на прага и подсвиркваше на свраките, които се мъкнеха из калта.

— Ягушо, знаеш ли? Нашите се връщат!…

— Като свраки цял свят само това си приказва!

— А пък Настуша, знаеш ли? Ума й ще изскочи, че и Шимек ще си дойде…

— Какво дрънкаш пък ти? — светна тя строго с ечи също като майка си.

— Нищо… Мене пак ме заболя крака… — тепкаше страхливо той. — Тихо, пущини! — обърна се към разквакалите се в отвода квачки и захвърли тоягата си по тях.

Уж разтриваше болния си крак, а покорно я заглеждаше в странно помръкналото й лице.

— Къде е мама?

— Отиде у свещеника… а пък за Настка, Ягушо, само така се изпуснах…

— Глупчо, мисли си, че никой не знае за това! Ще се вземат и толкоз…

— Ами мама ще ли позволи, като Настуша има само една морга?

— Много ще я пита, та няма да позволи. Ами, дошъл е на години той и ум си има да разбира кое и как…

— Има, има, Ягушо, и като се запъне на своето, няма да послуша мама, напук на нея ще се ожени, ще си вземе дела и ще си го работи отделно.

— Дрънкай си ти, дрънкай, само да не те чуе мама!

Стана й мъчно. Ами как! Една нищо и никаква Настка, па и тя гледа да си намери мъж, и тя да си има свои радости, както и другите моми. Днес ще изпобеснеят, че за всяка някой ще дойде, за всяка…

— Истина, нали всички ще си дойдат… — Изведнъж я обзе нетърпелива радост, тя заряза изплашения Йенджих и бързо се залетя към дома да разтреби и понареди за посрещане на гостите, както и цялото село в този миг, и да чака трескаво тези, които се връщаха.

Тя работеше усърдно и дори си тананикаше от радост и от нетърпение и неведнъж излиза да гледа по пътя, където поглеждаха и всички други.

— Кого чакаш? — заприказва я ненадейно някой.

Сякаш я блъснаха по главата, тя побледня, ръцете й се отпуснаха като пречупени криле, сърцето й заудря от жал.

Наистина, кого ли чака? Нали никой не се е забързал за нея, нали е сама-саменичка на света!… „Само дето Антек може би!…“ — помисли си тя развълнувано.

„Антек! — пошепна тя тихичко. Сърцето й се напълни с въздишка и спомени като неуловима мъгла и като чуден, отдавна сънуван сън преминаха през паметта й. — Може и да се върне!“ — мислеше си тя.

… Макар че ковачът и вчера уверяваше, че няма да го пуснат с другите от затвора, че ще си остане там за дълги години.

— Па може и да го пуснат! — повтори си тя по-високо, като че с мисълта си вече излизаше и чакаше, но без радост, без унеси с някакво скрито в душата тревожно нежелание. — Нека се върне! Мене какво ми влиза в работа! — дръпна се тя нетърпеливо.

Старият забъбра нещо…

Тя с отвращение се обърна гърбом към него и не му даде да яде, ако и да знаеше, че за ядене бърбори.

— Веднъж да пукнеш! — ядоса се тя внезапно и за да не го гледа, излезе пак на отвода.

Покрай вира бухаха перални и тук-там се червенееха между дърветата и перачки. Сух лекичък вятър едва докосваше зелените върби и те се поклащаха сегиз-тогиз. Слънцето току щеше да излезе иззад белите облаци, локвите вече започваха да блестят и по гладката повърхност на вира играеха златисти трепети. Дъждовните мъгли вече се разнесоха, над сивите каменни огради все повече се надигаха в ясния простор цъфналите градини като грамадни цветни снопове, лъхащи благовоние и пълни с птиче чуруликане. Воденицата силно тракаше, от ковачницата се разнасяха звънки, резки удари на чукове, а човешките гласове и целият този шум от приготовленията напомняше жужене на пчели всред овошки.

„Па може и да го видя!“ — мислеше си тя и излагаше лице на вятъра и на росата, която капеше от листата и от отцежданите цветове.

— Ягушо, ти няма ли да идеш да работиш? — вресна й от двора Южка.

Тя и не помисли да се противи: взе мотиката и отиде при работничките. Силата и желанието да се опира я напуснаха и дори с удоволствие се подчини на заповедта, която я изтръгна от мисленето и неизвестността. Само чудна тъга я пронизваше, та чак сълзи пълнеха очите й, а душата й се устремяваше неизвестно къде. Тя заработи тъй чевръсто, че работничките останаха много назад, но не спираше и не искаше и да знае за Ягустинкините остроти, нито пък виждаше очите на жените, които все я заглеждаха като притаени за хапане кучета.

Понякога само се изправяше изведнъж, както някоя натегнала от цвят круша на межда, докосната от вятъра, се изправи, разлюлее се малко и гледа света с хиляди очи, плаче с бели, миризливи цветни листенца по развеяните зелени жита и си спомня може би за лютите студове.

Ягуша си мислеше понякога за Антек, но по-често заставаха в паметта й пламналите очи и червените устни на Яшо, милият Яшов глас отекваше тъй сладко в сърцето й, че скърбите й отлитаха, в душата й се проясняваше и тя, наведена над реда, с всичката сила на копнежа се залавяше за тия спомени. Защото по природа беше като гъвкаво стъбълце или див хмел, които винаги трябва да се заловят за някой клон или пък да се увият около строен дънер, за да могат да растат, цъфтят и виреят; иначе, оставени без опора и на себе си, те лесно загиват.

А работничките, като се нашепнаха до насита за нея, отметнаха от глави забрадките и шаловете си, защото стана много топло, и взеха да разговарят по-живо, по-често да се протягат и с по-голям копнеж да поглеждат за пладне…

— Козеловице, ти си по-висока, я виж няма ли ги мъжете по тополовия път!

— Ни се видят, ни се чуят! — отвърна тя, като напразно се изправяше на пръсти.

— Ти па много скоро искаш!… Преди мръкване не ще могат да стигнат… Доста път си е…

— Па и пет кръчми на кръстопътищата! — рече на подбив Ягустинка.

— Сиромаси, горките, кой ще ти мисли за кръчми сега!

— Толкова време са гладували, настрадали са се.

— Лошо им е било, отспали са си на топло и са си отяли до воля…

— Ами, добре им е било като на прасета коприва с плява.

— И сухи картофи да бяха яли, ама свободни да си бяха — рече Гжельовица.

— Ама че сладка е тая свобода!… Ех, на сиромаха това си и остава от нея, че може свободно да псовиса от глад, където му се прище, че за това нито ще го глобят, нито стражар ще го откара в затвора!… — отвърна тя.

— Истина ви казвам, истина, ама и затвора си е затвор!…

— Не е все едно грах с пръжки и гола чорбица! — подкачаше се Ягустинка, та всички прихнаха да се смеят.

Филипица й отвърна нещо, но де можеше да удържи срещу такава устатница и такова лапацало? Ягустинка й наговори каквото й дойдеше на устата, па забъбра против воденичаря, че на вересия дава мухлясал булгур, а ако си купи човек с пари, на кантара ще го излъже. После пък заедно с Козеловица забъбраха против цялото село, като не пропуснаха дори и свещеника: превличаха всекиго през злите си езици като през остри тръни…

Гжельовица се опита да защити някои, но Козеловица я сгълча:

— Ти си готова да защитиш дори и такива, дето черкви обират…

— Ами всеки човек си има нужда от защита! — пошепна тя меко.

— И най-много Гжеля от твоята тупалка…

— Не си ти, която можеш да кажеш как да си живеят хората, ти, жената на Бартек Козела! — отвърна й Гжельовица твърдо, като се изправи гордо.

Всички се изплашиха и очакваха, че и двете ще скочат да се хванат за косите, но те само се измериха със свирепи очи. Добре, че тъкмо тогава дотърча Витек да ги повика за обед и да събере кошниците, че след пладне щяха да празнуват.

Те си поприказваха дори и на трапезата, която Ханка нареди да сложат пред къщи, защото слънцето бе вече напълно излязло от облаците и бе озарило целия свят, та всички покриви и цъфнали дървета, сякаш поръсени с бял сняг, се къпеха в прозрачния и дъхав въздух…

Проточи се един слънчев и тих ден, вятърът прегръщаше по малко дърветата, но тъй лекичко, като кога майчини ръце милват галено детски личица.

И същински празник настана, тъй като след пладне никой не излезе на работа в полето, дори добитъка прибраха от пашите, само тук-там някоя сиромахкиня извеждаше с оглавника своята хранителка да я попасе по междите и по изкопите.

А когато слънцето доста превали след пладне, хората почнаха да се събират при черквата, да се припичат до зидовете и да се разговарят тихичко като разгълчалите се птици из кленовете и липите, които се извисяваха като висок кръг около черквата и достигаха с едва зазеленелите се клони чак до покрива. Слънцето здравата припичаше, както бива обикновено след утринен дъжд. Пременените празнично жени заставаха на групи, някои печално поглеждаха иззад стената към тополовия път, а слепият просяк седеше с кучето си на гробищната врата, провличаше плачливо набожни песни, ослушваше се на всички страни и подрусваше паничката си към влизащите.

Излезе бързо и свещеникът с черковна одежда, с епитрахил, гологлав, та лисото му теме лъщеше на слънцето.

Петрек, Бориновият ратай, бе взел кръста, защото Ямброжи не би смогнал да тича толкова път, а кметът, помощникът и някои от по-яките моми изнесоха хоругвите, които веднага се заразвяваха на вятъра, като пърпореха и бляскаха с пъстрите си цветове. Органистовият Михал носеше светената вода и ръсилото, Ямброжи раздаде на всички от братството свещи, а органистът застана до свещеника с книга в ръка; свещеникът даде знак и всички тръгнаха тихо през цъфналото село, покрай вира, та цялото шествие се оглеждаше в тихата му вода.

По пътя се присъединяваха още много жени и деца, а най-после воденичарят и ковачът се запритискаха да се приближат до свещеника.

А на самия край след всички се тътреше Агата, като често покашлюваше, и слепият просяк се клатеше на патериците си, само че той вървя с тях до моста, откъдето се отдели и сви надясно, като че ли към кръчмата.

Чак зад спряната воденица, където и обрашненият воденичарски ратай се присъедини към шествието, всички запалиха свещите, свещеникът сложи на главата си черната рогата шапчица, прекръсти се и запя: „Който се в грижа…“

Всички запригласяха от все сърце, кой както можеше, и тръгнаха по течението на реката, през ливадите, където все още беше пълно с локви, а на места и тъй кално, че се потъваше до глезените. Те засланяха с ръце свадите си и се точеха по тясната пътечка като наниз от шарени червени вълненици.

Реката блестеше на слънцето и лъкатушеше из зелените ливади, изпъстрени тук-там с китки от жълти и бели цветчета.

Хоругвите като грамадни птици с жълточервени криле се развяваха над главите, кръстът се полюляваше напред, а напевните гласове се носеха бавно в тихия прозрачен въздух и падаха връз тревата, връз кичурите от светлозелени ракити, връз тръновите храсти, покрити цели от бял цвят като със свещени плащаници.

Водата плискаше по гъсто изпъстрените с лютичета брегове и сякаш тихо пригласяше на песните и на устремените погледи напред в далнините на светлото небе, в разискрената от златни люспи река, към селата, които се виждаха на сухите възвишения и едвам се очертаваха в синкавия въздух с ивиците на белоцветните градини.

Свещеникът вървеше заедно със своите помощници близо след кръста и пееше заедно с другите.

— Нещо много патици изхвърчат! — шепнеше той, като поглеждаше под око надясно.

— Диви, от кръстатките — отвърна воденичарят и гледаше отвъд реката към обраслата с елхи и с пожълтяла миналогодишна тръстика низина, откъдето час по час се вдигаха тежко цели ята.

— И щъркелите са повече от лани.

— Има що да ядат по моите ливади, та отвсякъде се събират.

— А пък моя се изгуби някъде, тъкмо по празниците се дяна някъде.

— Навярно е отишъл с някое ято да отлети — рече воденичарят.

— Какво има в това завлечено с валяк оране?

— Кукуруз за кърма съм насял цяла морга… Малко е мокричаво тука, но нали казват, че суша ще бъде тая година, та може и да стане.

— Само да не е като моя миналата година: нямаше за какво да се навежда човек и да го прибира.

— За яребиците нали стана: много ги имаше в него — шегуваше се тихичко воденичарят.

— Вярно, ти яде яребици, а моите коне тракаха зъби над празни ясли зимъска…

— Като се роди, ще ти дам някоя кола назаем — рече той на свещеника.

— Благодаря ти, защото и детелината от лани е слабичка; ако настане суша, ще загине! — въздъхна жално свещеникът и започна пак да пее.

Приближаваха се вече към първата гранична могила, която бе тъй покрита с цъфнали трънки, че се издигаше като бяла копа, наежена от цветя, по които шумно бръмчеха пчели.

Заобиколиха я с кръг от разлюлените пламъци на свещите, кръстът се издигна, забучен в храстите, хоругвите се развяваха ниско наведени и хората коленичиха наоколо като пред олтар, от който в цветове и бръмчене на пчели израстваше светото величие на пролетта.

В същото време свещеникът четеше молитва за от град и ръсеше със светена вода четирите посоки на света: и дървета, и земя, и вода, и покорно наведените глави, и целия свят, раздрусан от тихата радост на растежа, на силата, на щастието, всичко, което започваше свой живот и което е мъртво.

Народът зашумя с нова песен и се изправи по-чевръсто и по-весело.

Тръгнаха по-нататък и изведнъж свиха наляво, пряко през ливадите и леко наклонените възвишения. Само децата останаха по-дълго долу, защото Гулбасовите момчета и Витек по стар обичай пляскаха и разтриваха някои момчета, та се вдигна такава една врява, че свещеникът ги заплашваше отдалече.

След ливадите излязоха на широко гранично пасище, в горичката от стройни хвойни, които растяха по края като стража на орните поля. Пасището бе широко и се виеше ту тук, ту там като река, зелените вълни на чиято трева бяха гъсто прошарени с цветчета, та дори и в старите коловози гъмжеше от жълтурчета и бели парички. Тук-там се разстилаха големи купчини камъни, обрасли с тръни, та трябваше да се избикалят. На друго място стърчеха самотни диви круши, цели в цвят, огласяни от бръмчене на пчели и тъй чудни и свети, като свети дарохранителници, издигнали се над полята, та на човек му идеше да коленичи под тях и да целува земята, която ги е родила.

На друго място се навеждаше брезичка, облечена в бяло наметало и цяла облъхана от зелени разплетени коси, и тъй чиста и трепереща като някоя девойка, изправена пред първо причастие.

Те възлизаха бавно по възвишението и обикаляха землището на Липци откъм север, надлъж по зашумелите жита на воденичарските ниви.

Свещеникът вървеше след кръста, след него напираха на групички момите и по-младите жени, а надире и поединично или пък на двойки се мъкнеха стариците и Агата, която куцукаше далеко след всички. Само децата се пречкаха отстрани и избягваха от погледите на свещеника, за да могат да вилнеят по-смело.

Най-после излязоха на равнището, където настана и по-голяма тишина. Вятърът напълно спря, хоругвите увиснаха, народът се проточи на дълго разстояние, та жените се виждаха като цветове между зеленината, а пламъчетата на свещите трептяха като златни пеперудки.

Небето се надвесваше високо и чисто, само тук-там лежеше по някой бял облак като овца на синкавите и необятни поля, през които се носеше грамадното разгоряло се слънце и заливаше света с топлина и блясъци.

Само песента се усили: народът гръмна с все сила и тъй гласовито, че птиците избягаха от по-близките дървета. Понякога изплашена яребица пръхваше изпод краката или пък заек изскачаше нейде измежду буците и тичаше презглава.

— Добре вървят есенниците — шепнеше свещеникът.

— Вчера намерих вече вретенили стъбла в ръжта.

— Кой ли е пък тъй драскал?… Половината тор незаорал.

— Това са картофи на някои от безимотните, като че ли с крава е орала.

— Ами, браната всичко ще измъкне отгоре. Мърлячи такива!

— Та това е орало ратайчето на дядо поп — намеси се ковачът.

Свещеникът поиска да каже нещо, но млъкна и като припяваше заедно с другите, шареше с очи по тоя необхватен разлив на родните поля, които, нагърбени тук-там и подути като пълна гръд на майка-кърмителка, изглеждаха, че дишат с пълен размах, та каквото и да падне в разтвореното им лоно, да може да се накърми, да се притули и да забрави жестоката си орис.

Хей! Очите блуждаеха надлъж и нашир и навсякъде из просторите. Цялата лития изглеждаше като върволица от мравки между житата, а човешките гласове се носеха над полята като песните на чучулигите.

Слънцето вече приближаваше към запад, та житата се позлатиха, натегналите с цвят овошки хвърляха сенки, а липченският вир, обграден с отрупаните от разлепена цветна белота градини, блестеше като светнал прозорец. Селото лежеше по-ниско, сякаш на дъното на грамадно блюдо, и беше тъй заслонено от дърветата, че само тук-там се виждаше някой сив плевник; само черквата с белите си стени се издигаше над всичко и светеше със златния си кръст на небето.

Отдясно на движещия се народ се простираха като необгледни сивозелени води равнините, из които се издигаха селата, прилични на гъсти шубраци от цъфнали овошки, крайпътни кръстове и усамотени дървета. Погледите се рееха като птици натам, но в своя летеж не стигаха други граници освен горите, които се чернееха наоколо.

— Какво затишие… дали няма да завали нощес… — започна свещеникът.

— Не ще: изчистило се е, на хубаво време и хлад повява.

— Отзарана валя, а сега се и не познава.

— Пролет лесно изсъхва — намеси се ковачът.

Стигнаха до другата могила, където границата завиваше. Тази могила бе като голям насип; казваха, че под нея лежат убити във войната^[2]. На върха й имаше нисък и съвсем изгнил кръст, окичен с миналогодишни венци и иконички със завески, а отстрани се гушеше изкорубена клонеста върба и покриваше с младите си клони неговите рани. Тук бе някак страшно и пусто, та и врабците дори не гнездеха в хралупите й, макар че наоколо се простираха плодородни ниви. Могилата бе почти гола, само пясъкът се жълтееше тук-там по ожулените й склонове, кози билки се бяха заловили на места като лишеи и стърчеха сухи стъбла от мащерика и лански цволиги.

Свещеникът прочете молитва против мор, всички ускориха крачки и завиха още по-наляво, пряко към тополовия път, към гората, накъдето водеше добре утъпкана пътека.

Тръгнаха вкупом. Само Агата остана при могилата; тя смъкна скришом оставената на кръста дрипа и като се забърза отдалече след шествието, заравяше я на късчета по междите за някаква магия.

Органистът запя молебствие, но другите подхванаха някак заспало, само тук-там пееше някой поотделно, защото жените се разговаряха тихичко помежду си и изричаха пискливо само когато трябваше: „Моли се за нас!“ — а децата избягаха напред и лудуваха на воля, та Петрек, Бориновият ратай, поглеждаше към свещеника и мърмореше ядовито:

— Обесници такива! Немирници!… Да отпаша ремика, че да захвана!

Свещеникът, изморен вече хубаво, бършеше потта от плешивото си теме, разглеждаше съседните ниви и разговаряше с кмета.

— Я гледай, я гледай! На тия граха вече поникнал.

— Наистина!… Рано ще да е посеян, нивата е обработена добре и върви като гора.

— Посеях и аз още по Връбница, а едва сега кълни.

— Ами вашата нива там е мокрица и земята е студена, а тук е по-топла.

— И ечемиците им са изникнали, па хубави, като че ли с редосеялка са сеяни.

— Модличани са добри земеделци, работят по чифлишки.

— Само по нашите ниви не можеш да видиш ни следа от овеси и ечемици.

— Всичко е късно, па и дъждовете го заплескаха, та няма скоро да никне.

— И така сдраскаха нивите, че бог да пази! — въздъхна жално свещеникът.

— На харизан кон зъбите се не гледат — засмя се ковачът.

— Брей, хлапетии, ушите ще ви изпокъсам, ако не престанете! — викна свещеникът към децата, които замеряха с камъни едно малко ято яребици, тръгнали през лехите.

Разговорите изведнъж утихнаха, момчетата се снишиха по браздите, органистът пак започна да блее, ковачът заприглася, та чак ушите гръмнаха на хората, а тънките гласове на жените се подеха в плачлив хор и литията се разточи над полята като върволица от птици, изморени от дълго летене, които се спущат бавно и все по-ниско.

Те напредваха като дълга, разлята ивица между зелените нивя, а работниците в модличанското землище, па и по-далече по полето спираха работа, снемаха шапки и коленичеха по лехите. Някъде крави промучаваха и вдигаха тежки рогати глави, другаде изплашено жребче побягваше от майка си и тичаше, където му очи видят.

Имаше още петдесетина крачки до третата гранична могила и до кръста при тополовия път, когато някой извика с всички сили:

— Някакви мъже излизат от гората!

— Нашите може да са?

— Нашите! Нашите! — гръмна из навалицата и петнайсетина жени се спуснаха напред.

— Стой! Молебствието е по-важно! — заповяда строго свещеникът.

Разбира се, че се спряха, като тъпчеха на място от нетърпение. Но се струпаха кой с когото се случи и само като по чудо не литваха от местата си; свещеникът обаче не позволи, а ускоряваше крачките.

Отнейде повея вятър, свещите угаснаха, хоругвите запърпориха и есенниците, храстите и цъфналите дървета се залюляха, сякаш се покланяха и коленичеха пред шествието. Но народът, макар че пееше по-силно, почти тичаше и гледаше втренчено към близката гора между крайпътните дървета, където вече ясно се виждаха бели мъжки клашници.

— Не се бутайте, щури такива; няма да избягат мъжете ви! — скара им се свещеникът, че вече го настъпваха по петите и се блъскаха една друга.

Ханка, която беше в реда на най-първите стопанки, като видя клашниците, чак извика. Тя знаеше, че няма да види там Антек, но пак се разтрепера от радост и напълно пияна надежда обзе душата й, та излезе на края по браздата и очите й разглеждаха…

А пък тръгналата до майка си Ягуша скочи от мястото си, готова да полети; тя пламна в огън и тъй се разтрепера, че не можеше зъбите си да склопи; и другите жени не по-малко ги теглеше към тъй дълго очакваните. Само някои от момите и момчетата не можаха да изтраят повече, та пробиха из купа като вода из разбит чебър и въпреки виковете, духнаха напреко към пътя, че чак пищялите им се бялкаха.

Шествието бързо стигна до Бориновия кръст, току зад който беше и могилата на границата между липченското землище и чифлишката гора.

Мъжете вече стоеха там, събрани под сянката на грамадните брези, които като че ли пазеха на стража при кръста. Те още отдалече сваляха шапки и пред погледите на жените се показаха милите лица на дългоочакваните мъже, бащи, братя и синове, лица, изпаднали, отслабнали и грейнали от радост, от щастливи усмивки.

— Плошкови! Шикорови! Матеуш! Клемб! И Гулбас! И старият Гжеля! И Филип! Милите нещастници! Бедничките! Божичко-о, света Богородичке! — се откъсваха викове, възгласи и горещи шепоти. А очите вече пламтяха от радост, ръцете се протягаха, спотаени плачове скимтяха и вик напираше в гърлата, всички бяха готови да литнат, но свещеникът с гръмкото си слово въздържа и усмири народа, а като стигнаха при кръста, зачете спокойно молитва „против огън“. Но четеше бавно, защото, без да иска, се озърташе настрани и с умиление разглеждаше лицата на измъчените.

Всички коленичиха и полукръг и едновременно с усърдната благодарствена молитва се лееха и сълзите от очите им, втренчени в прикования на кръста Христос. И чак когато свърши и поръси наведените доземи глави, свещеникът сне рогатата си шапчица и гръмна весело и високо:

— Да бъде похвален Исус Христос! Как сте, мили хора!

Разбира се, че те в един глас му отвърнаха и се спуснаха към него като овце към овчар, ръцете му зацелуваха, краката му запрегръщаха, а той всекиго притискаше до сърцето си, всекиго целуваше по главата, погалваше ги по отслабналите лица, разпитваше ги угрижено и ги отпращаше с напътствени думи, най-сетне седна изморен под кръста и бършеше потта и благодушните си сълзи.

Народът загъмжа като кипнала вода.

Гръмна една врява, смехове, целувки, радостни плачове, детски писъци, горещи думи и шепоти, крясъци, които като песен излитаха из ощастливените сърца, викове на внезапно забравени скърби. Всяка дърпаше своя мъж настрана и всякой като борика се люлееше между виковете в навалицата от жени и деца, в радостна врява от говор и плачове… Доста длъжко траяха поздравленията и щяха да продължат до късна нощ, но свещеникът се опомни, че е време, и даде знак.

Тръгнаха към последната могила, по пътя покрай гората, през ниски шубраци от смрики и борикови младоци.

Свещеникът запя „Сърдечна майко“ и всички като един човек запригласяха с такъв силен глас, че гората заеча, защото радост изпълваше душите и придаваше такава сила на гърдите, че песента се откъртваше като пролетна буря и шибаше над горите като стълб от пламнали унеси…

И понеже се бе събрал много народ, бяха заели целия път, вървяха и из гората между дърветата, и над нивите, цялото подлесие загъмжа от народ и песен до небесата гърмеше.

Но песента скоро заглъхна като облак, когато си пусне вече гръмотевицата; само които бяха най-напред, още провличаха мелодията, а повечето ги обзе нетърпение да се поразговорят със своите. И шествието се разкъса и се пръсна на вси страни, тръгнаха към домовете си, мнозина взимаха на ръце по-малките си деца, други и по-младите вървяха на двойки и разговаряха за това-онова, трети навлизаха вече в гъсталака, за да се скрият от очите на хората, а пък момите, пламнали като вишни, се притискаха към своите момци и немареха за нищо. От време на време, види се за да си починат от задоволството, гръмваха пак мощна песен, та чак враните литваха от гнездата си към полето, свещите гаснеха от устрема, а гората бавно отекваше и клокочеше като някое дълбоко необгледно гърло.

Или пък наставаше тишина, та само тропотът на краката се разнасяше и буйни смехове, притихнали слова или плачливо мърморени старчески молитви се носеха из гъсталака.

Наближаваше вече залез, небето се издигна и сякаш се наду като някое позлатено стъклено кълбо. Само няколко пропити от червенина облаци се мержелееха в сините висоти, слънцето се спусна над самото сечище и увисна над гората, а между грамадните дънери, из зелените крайни шубраци се посипваха златисти отблясъци и самотните дървета по поляните изглеждаха, че пламтят от жив огън. Сгушените в гъсталаците води горяха и цялата гора беше сякаш в пламъци и кървави пушеци и само на места, където стърчеха близко един до друг стройни борове, облегнати като мъже рамо до рамо, се събираше черен мрак, но и той прорязан от слънчев дъжд.

Гората се навеждаше над пътя и сякаш гледаше полята и грееше на залеза грамадните си върхари; в нея беше тъй тихо, че ясно се чуваше пронизителното чукане на кълвачи, нейде усърдно кукаше кукувица и птичи цвъркот долиташе откъм полето.

На места пътят се виеше покрай самите ниви, та мъжете преставаха да разказват, отбиваха се над крайпътната бразда и вървяха наведени, като обхващаха с поглед зелените ниви, по които гъсто нацъфтелите дървета горяха от залеза — тези дълги лехи, които покорно се простираха към тях, тези леко полюшвани от вятъра като вода есенници, които се навеждаха към краката на стопаните си сякаш с радостен шепот. Поглъщаха те с погледи тази майка-земя и не един се кръстеше и не един мълвеше „Хвала на бога“ и сваляше шапка, а на всички душите коленичеха в безмълвна пламенна почит пред тази свещена и закопняла земя.

То се знае, че след първите поздравления се подеха нови разговори и нови радости вълнуваха сърцата; на мнозина се искаше дори да хукнат из гората или да легнат до нивите и да заплачат.

Само Ханка се почувствува като че ли извън целия свят. Ами как: и пред нея, и след нея, и навред вървят шумно мъже, около всекиго се гушат радостно като слаби вейки жени и деца, разговарят, радват се, хвърлят си погледи, притискат се един о друг, а само тя няма кому дума да каже! Целият народ клокочи от неудържима радост, а тя, макар че върви посред, се чувствува тъй изоставена и тъй злочеста като някое изсъхнало в гъсталака дърво, на което нито врана свива гнездо, нито птичка кацва. Дори малцина се поздравиха с нея — ами как! — всеки бързаше със своите си да се наприкаже… какво ги беше грижа за нея?… толкова много бяха се върнали… дори и Козела, та пак ще трябва да се наглеждат килерите и да се заключват конюшните… дори и най-големите бунтовници: Гжеля, кметовият брат, и Матеуш… само Антек не пуснали… може никога вече да не го види…

Не, тя не можеше вече да издържа. Като камъни я притискаха тия мисли, та едвам тътреше крака, но вървеше с вдигната глава, с горд поглед и надменна както винаги. Когато запяваха, и тя мощно пееше; когато свещеникът започваше молитва, тя първа я повтаряше след него с избледнели устни. Само през време на дългите прекъсвания, когато дочуваше притаените от жегата шепоти, тя вторачваше тежък поглед в лъскавия кръст и вървеше, като се пазеше да не издаде сълзите си, които като крадци се промъкваха понякога през разпалените й клепачи… Не се реши дори и да попита за Антек — би издала мъката си пред хората!… Не, не, толкова много е изтърпяла тя, ще пренесе и това, ще претърпи!… Ще преодолее… Така си налагаше тя и същевременно чувствуваше как преливат мъчителните й сълзи, как скръбта я стиска за гърлото, как притъмнява пред очите й и как всяка минута мъката й расте и расте.

Но не само тя страдаше така, не, защото и Ягна не се чувствуваше по-добре. Тя вървеше отделно, промъкваше се тревожно напред като плаха сърна. Тя хвръкна от радост, изтича да ги посрещне и почти първа се доближи до мъжете, но никой не излезе насреща й, никой не я прегърна, не я целуна. Още отдалече видя тя щръкналата над другите глава на Матеуш, затова към него се насочиха разпалените й очи, към него я потеглиха изведнъж отдавна забравени копнежи, та с радостен крясък си проправяше път между навалицата. Но той като че ли не я видя… Преди да се докосне до него, майка му вече висеше на шията му, Настуша го бе наполовина прегърнала и по-малките деца висяха по него, а пък Тереска войничката, червена като рак и разревана, го държеше за ръка и вече не искаше да знае, че хората я гледат.

Като че ли някой я заля със студена вода и тя изскочи от навалицата и се затича из гората, без сама да знае що става с нея. Ами как, тъй силно желание имаше да се почувствува заедно с другите и в блъсканицата, в тази сърдечна врява на поздрави, и тя искаше да се радва наред с другите; нали и тя като всички имаше сърце пълно с огън и готово за самозабрава и радостни хлипания… Но ето че трябва да върви пак сама и далече от хората като някое окраставяло куче.

И тежка скръб я разтърси, та вече едвам задържаше сълзите и въздишките си; и се мъкнеше като някой мрачен облак, готов всеки миг да заплаче с обилен дъжд.

На няколко пъти се опита да избяга у дома си, но не успя: жал й беше да напусне шествието и затова се навираше из хората като Лапа, който постоянно търсеше в навалицата стопаните си. Не я влечеше ни към майка й, нито към брат й, който хитро се губеше из хвойните и обикаляше около Настуша, а пък друг никой не се приближи до нея, всеки бе зает с близките си. И най-после я раздруса такъв гняв, че с радост би хвърлила камък в цялата дружина и в тия зарадвани и засмени муцуни.

Добре, че излязоха вече от гората.

Последната могила беше на кръстопътя, откъдето един от пътищата завиваше право към воденицата.

Слънцето вече залязваше и студен вятър лъхна от низините, свещеникът караше по-бързо службата, защото и Валек го чакаше с бричката.

Пееха те още това-онова, но всичко вървеше пощо-защо, понеже бяха вече изморени, па и мъжете започнаха да разпитват изтихо за изгорелия през празниците чифлик, чиито окадени развалини стърчеха наблизо, освен това ставаха и интересни неща по нивите на дворянина.

Самият дворянин препускаше през лехите на сивия си кон след някакви хора, които като че ли размерваха нивите с дълги прътове, а при кръста на кръстопътя и около изгорените копи се виждаха жълто боядисани брички.

— Какво ще е па това? — забеляза някой.

— Нивите мерят, ама тия не ще да са мерачи.

— Търговци навярно, не приличат на селяни.

— Изглежда, немци са.

— Сигурно: сини клашници, лули захапали и крачоли над ботушите.

— Също като холандци от Гринбах.

Тъй си шепнеха и втренчваха любопитни погледи, но някакво глухо безпокойство започна да обзема всички, та не забелязаха как ковачът се изплъзна тихичко и почти наведен над браздите и се запъти към дворянина.

— Дали не купуват чифлика в Подлесието?

— Още през празниците казваха, че дворянина търси купувачи.

— Но господ да чува и от немци съседи!

Изоставиха по-нататъшните разсъждения, защото молебствието свърши и свещеникът вече се качваше на бричката заедно с органистовите.

Народът се раздели на групички и всички тръгнаха бавно към село, като се проточиха към пътя, или пък вървяха навървени като гъски един след друг по междите, кому както бе сгодно към дома.

Слънцето вече залезе, над земята падна здрач, а по зеленикавото небе се разпалваха огнени зари. Из ливадите зад воденицата плуваха вече бели изпарения и се провличаха като бели прежди по всички ниски места. Само щъркел тракаше силно нейде в тишината, която обгръщаше света.

Защото затихнаха дори и човешките гласове и цялото шествие полека-лека се попиваше в полята, та тук-там само се аленееше вълненик или пък бели клашници се мяркаха в падащите синкави сенки.

След малко и селото взе да се пълни и да шуми, защото навлизаха разприказвани от всички страни и всеки от мъжете се кръстеше и престъпваше отдавна невидени прагове, а мнозина се отпущаха наземи пред иконите и зареваваха с глас от щастие.

Отново поздравления, чуваха се женски и детски крясъци и разкази, прекъсвани от изблик на горещи целувки и смехове.

Разгорещените и като че ли обезумели от врясък жени почнаха да нагаждат своите страдалци на софрите, като им слагаха ястия и ги приканваха любезно.

Те забравиха нещастия и споменът за бедите и за раздялата през цели месеци ги напусна, защото всеки се радваше от все сърце на завръщането на своите, час по час ги прегръщаха, притискаха ги до сърцата си и ги разпитваха за това-онова.

А когато се нахраниха до насита, станаха и отидоха да прегледат домакинствата и да се порадват на стоката и макар че се беше вече добре стъмнило, ходеха из дворищата и градините, потупваха добитъка или попипваха с пръсти нависналите с цвят клони, като да бяха мили детски главици.

Не може да се изкаже каква веселба пламна в Липци.

Само у Боринови бе съвсем другояче.

Къщата остана почти празна. Ягустинка отърча ври своите, а Южка и Витек излязоха и отидоха, където имаше повече хора и където беше по-весело. Само Ханка ходеше по тъмната стая, като полюляваше на ръце разплаканото дете и даваше вече воля на жалбите си и на болезнените и парливи сълзи.

Но и в това не беше самичка днес, защото и Ягна сновеше също тъй из мрачния дом, разкъсвана от същите тия скърби, и също тъй се блъскаше като птица о пръчките на клетка.

Тъй чудно се беше заплело всичко.

Ягна дотича у дома най-напред от всички и ако и да беше мрачна като нощ и сърдита, хвърли се на работа и работеше каквото й попаднеше, вместо всички други; издои кравите, напои телето, дори на свинете занесе да ядат, та Ханка се учуди и не вярваше на очите си. А тя не гледаше никого, а работеше, като че ли искаше да се съсипе и тъй да се измъчи, та да забрави някаква обида и да убие в себе си скърби и жалби.

Но все пак, макар че ръцете й отмаляваха, а кръстът й по едно чудо не се пречупваше, сълзите като парлив наниз продължаваха да текат по бузите й, а в душата й се разрастваше все по-буйна и все по-сурова скръб.

Разплаканите й очи не виждаха нищо около себе си; не виждаше дори и Петрек, който още от завръщането й у дома нито на крачка не се отделяше от нея, помагаше й, заприказваше я тихичко и я прегръщаше с разпалените си погледи, а неведнъж тъй се приближаваше до нея, че тя неволно се отстраняваше. И най-после дойде дотам, че когато тя събираше в плевнята нарязаната слама за подклаждане на огъня, той я хвана през кръста, повлече я към мястото, дето слагаха снопите, и с мърморене посягаше лакомо към устните й…

Тя не му се възпротиви, не се досети какво иска той, и се отдаде на волята му, сякаш доволна дори, че някаква сила я взе и понесе, но щом я метна въз сламата и усети на лицето си влажните му устни, тя скочи като вихър и го отхвърли като гушка слама, та той тупна на тока…

Страшна злоба я разтърси.

— Ти грознико смахнати!… Ти, свиняр такъв!… Само да си посмял още веднъж да ме барнеш, пищялите ти ще потроша!… Ще ти дам аз тебе една любов, та няма и да се видиш!… — викаше тя, като се нахвърли върху него с греблото.

Но скоро забрави всичко и като свърши работата си, отиде в къщи.

На прага срещна Ханка: погледнаха се в замрежените от сълзи и натежали от жалби очи и бързо се разминаха.

И на двете стаи вратите бяха отворени към пруста, и на двете места светеха лампи, та всеки миг като че ли по необяснима принуда се споглеждаха отдалече.

А след това, като слагаха заедно вечерята, въртяха се близо една до друга, но никоя нищо не продума, никоя не се обади, само дебнешком се сподиряха с погледи. Разбира се, те знаеха хубаво как и двете страдат днес и често злите им и отмъстителни погледи като остри ножове се мятаха един към друг, а стиснатите неми уста мълвяха подигравателно:

— Така! Така ти се пада!

Но идваше и такова време, че захващаше да им става жал една за друга, те биха си заприказвали приятелски и само чакаха повод да се обадят с блага дума, дори се спираха една до друга, поглеждаха се под око и чакаха, защото злобата отстъпваше, затихваха остарели сръдни и общата им участ и самота ги приближаваха все повече една към друга… само че не се решаваха, винаги нещо ги възпираше: ту плачът на детето, ту някакъв срам, ту внезапно пробуждане на спомен за някоя обида и най-сетне това нещо ги раздели окончателно една от друга и злобата отново закипя, ядове изпълниха душите им и в очите загоряха светкавици на омраза.

— Така! Така ти се пада! — съскаха тихо те и се жигосваха взаимно с погледи, готови пак за караница и дори за бой, само и само да могат всичката си злоба да излеят една на друга.

За добра чест не се стигна дотам, защото Ягуша веднага след вечеря отиде у майкини си.

Беше тъмна, но тиха и топла вечер. Само тук-там в сивите висини проблясваха звезди; по мочурляците се простираха белите дебели кожуси на вечерната мъгла, жабите започваха да крякат, а някъде се носеше плачливо пискане на калугерици. Мрак покриваше земята и само тук-там на ясното небе се очертаваха задрямали дървета, овощните градини се сивееха като че ли посипани с вар и лъхаха благоухания, сякаш от някакви разпалени жертвеницн; миришеше цветът на вишните и на току-що цъфналите лиляци, миришеха житата, водите, пропитата с влага земя, всеки цвят поотделно и всички заедно упояваха със сладкия си дъх, та шемет обземаше човека.

Селото още не спеше, тихи разговори се носеха от праговете и от потъналите в мрачината пейки, а улиците, прислонени от сенките на дърветата и тук-там прорязани от сноповете светлина, която падаше през прозорците, гъмжеха от народ.

Ягуша се запъти божем към майкини си, а взе да се върти край вира и все по-често се спираше, защото почти на всяка крачка срещаше някоя силно притисната и тихо заприказвала се двойка.

Срещна и брат си с Настуша: бяха се прегърнали и безумно се целуваха.

Без да ще, натъкна се и на Мариша Балцерекова с Вавжек: бяха застанали в дебелата сянка под някаква ограда, притулили се един до друг, забравили за божия свят.

Тя позна по гласовете и други, тъй че из всяка сянка край вира, изпод плетищата, отвсякъде се разнасяха шепоти, задъхани слова, огнени въздишки, някакви потрепвания и боричкания. Изглеждаше, като че ли цялото село кипеше от милувки и любувания, та дори и едвам поотраслите подевки, и те се закачаха с момците, беснееха и се гонеха по пътищата.

Изведнъж й омръзна всичко това и взе да ги отминава, като се запъти към майкини си, но пред къщата се срещна лице с лице с Матеуш, който дори не я погледна и я отмина, като да беше дърво; той бе хванал през кръста Тереска, водеше я и й разправяше нещо… Те се отдалечиха и тя още чуваше гласовете им и затихналия смях.

Тя внезапно възви и презглава, сякаш подгонена от всички кучета, се втурна към къщи.

А тихата пролетна вечер, благоуханна, набъбнала от радостта на посрещането, пропита от свещената тишина на щастието, неспирно течеше.

Нейде в нощта, из дъхавите градини или на полето се заизвива тъжна мелодия от цафара, сякаш пригласяше на шепотите, целувките и радостите.

По мочурищата пък жабите крякаха в мощен хор, прекъсван само понякога, а други от примъгления като заспиващо око вир им отговаряха с проточено, сънно и все по-тихо провикване… та дори разлудувалите се из улиците деца почнаха да се надпреварят и надвикват с тях, като ги дразнеха:

Ре! Ре! Ре!

Щъркела умре!

Радостна съм аз, радостна и ти!

Радо! Радо! Радостни!