Владислав Реймонт
Селяни (11)

XI

— Ягушо, спиш ли?

— Като не мога да спя. Събудила съм се в зори, а в главата ми се загнездило, че днеска ще е вече сватбата, дори не ми се вярва.

— Мъчно ли ти е, дъще? — попита я майка й по-тихо и с плаха надежда в сърцето.

— Какво ще ми е мъчно! Нали ще трябва вече да си ида от вас на свое…

Старата не отвърна, потисна в себе си мъката, която изведнъж я задави, и стана от постелята, облече каквото намери, па тръгна към конюшнята да събуди момчетата. Поуспали се бяха след вчерашното плетене на невестата, защото бе вече късно, първа зора бе потопила земята в сребристо, блеснало от слана море; малко по малко зората се разпалваше на изток — сякаш някой бе посипал небето с жарава.

Доминиковица се изми в отвода, ходеше тихо из стаята и току поглеждаше към Ягна, на която само главата едвам се различаваше върху леглото, понеже вътре беше още мрачно…

„Полежи си, дъще, полежи си!… Последен път у майка, последен!“ — мислеше си тя трогната и с болезнена печал, която все я налиташе. Не й се щеше да вярва, че наистина днеска ще бъде, та всичко трябваше да си припомня… Да, тя самата искаше това, а сега, а сега… като че ли страх я обзе и така се разтресе, че дори се преви от болка и приседна на леглото си… „Добър човек е Борина, ще я почита и няма да я обижда… а Ягуша ще го води както си ще, защото стария освен нея нищо не вижда в тоя божи свят…“

Не, не за това се страхуваше тя, не за това… Заварениците! Ами… защо трябваше да пъди Антек? Сега веч ще се наежат и ще си отмъщават!… Па ако не ги изгонеше, Антек щеше да е много близо и грях, ако не и нещо по-лошо би произлязло от това!… „Божичко! Какво да се прави?… В черква се съобщи за сватбата… шипарчето е вече заклано, сватбарите поканихме… толкова нещо приготвихме… приписа е вече в ковчега… — Не, не! Каквото ще става, да става! Дорде е той жив, няма да позволи да я обидят!…“ — помисли си тя решително и отиде пак при момчетата да ги вика да станат.

Когато се върна, искаше й се да нахока и Ягна, но тя бе заспала: равномерно тихо дишане се разнасяше от леглото й. Нея отново я обзеха разни съмнения и скърби, които като ястреби впиваха нокти в сърцето й и страшно и загрижено кряскаха! Тя коленичи до прозореца, впи пламнали и зачервени очи в зората и дълго и горещо се моли. Изправи се след това укрепнала и на всичко готова.

— Ягушо, стани, дъще, време е вече! Йевка ей сега ще долети за готвене, а още толкова много работа има!

— Хубаво ли е времето? — попита Ягна, като надигна натежала глава.

— И какво още, замръзнало, та чак трепти на светлото! Ей сега ще изгрее слънцето…

Ягна бързо се обличаше. Старата й помогна и дълго мисли за нещо. Най-сетне рече:

— Пак ще ти повторя това, което толкова пъти съм ти казвала… Да почиташ Борина… той е добър човек… да си нямаш работа с тоя, с оня… да не те емнат пак езиците… Хората са като кучета… дай им само да глождят! Чуваш ли, дъще?…

— Чувам, чувам, но говориш тъй, като че аз нямам свой ум…

— От добри съвети глава не боли… И това внимавай, с Борина не току-тъй с викане и кряскане, а с кротом и с добром… Стария човек всякога повече гледа на това, отколкото младия… па кой знае, може да ти припише от земята или пък готова пара да ти пъхне в пазвата!

— Не държа много на това — избухна Ягна, вече изгубила търпение.

— Защото си млада и глупава… Я погледни само по селото, по хората, ще видиш тогава за какво се карат, за какво работят, за какво се грижат! Само за земя, за имот! Добре ли ще ти е без една леха нива, без тая свещена земя, а? Не те е създал тебе господ за людска работа и за сиромашия! А за какво цял живот съм тичала? Само за тебе, Ягушо! И сега ще остана сам-самичка, като гол пръст!

— Нима момчетата ще идат някъде? Те нали остават…

— Толкова радост от тях, колкото от вчерашния ден! — извика старата и се разплака. — А и със заварениците трябва да се спогаждаш! — добави тя, като изтриваше очите си.

— Южка е добро момиче, Гжеля няма да се върне скоро от войската… а…

— От ковачите трябва да се пазиш — продължи след малко майката.

— Та те нали много се погаждат с Мачей…

— Ковачът крои нещо! Но ще го следя аз… Най-зле стои работата с Антекови, защото не искат да се погодят… и свещеника искаше вчера да ги помири… не пристанаха…

— Защото Мачей е като някое зло куче, та ги изгони из къщи! — изкрещя страстно Ягна.

— Що думаш, Ягушо, що думаш? Та нали Антек най-много е бъбрал против тебе, и земята искал да отнеме, и се заканвал, и те чернел, дето не може да се изкаже.

— Антек ли да е против мене? Излъгали са те, мамо, езиците им мръсни дано изсъхнат…

— Па защо държиш неговата страна, а?… — попита строго майка й.

— Защото всички са викнали по него! Аз не съм просяшко куче, което се мъкне след всекиго, стига само хляб да му подхвърлят! Виждам добре, че лошо му правят…

— Ти може би и приписа да му повърнеш, а?

Но Ягна не успя да отговори, защото сълзите като порой рукнаха от очите й и тя се втурна в килера, притвори подире си вратата и дълго плака с глас…

Доминиковица не й пречеше, но нова грижа се промъкна в нейното сърце… само че нямаше време да се размисля… Йевка дойде, момчетата се протягаха пред отвода, трябваше да се поразтреби и да се направят последните приготовления.

Слънцето се вдигна и денят бързо тръгна напред.

Студът през нощта не беше малък, та локвите по пътищата и бреговете на вира се бяха сковали от лед, а по слабо замръзналия неравен път се подхлъзваха по-леките говеда.

Ставаше вече топло. Зад плетищата и по сенките още се сивееше сланата, но от стрехите като лъскави маниста падаха капки, а по мочурливите места се издигаха пари като дим. Въздухът бе тъй прозрачен, че полето наоколо се виждаше като на длан, а горите сякаш се бяха толкова приближили, че дори и отделни дървета можеха да бъдат разпознати…

На синьото и ниско небе нямаше нито едно облаче.

Но не изглеждаше да е на хубаво време, защото враните се блъскаха около къщите и петлите пееха.

Неделен ден беше и макар че камбаните още не биеха за черква, из селото шумеше като в кошер. Половината село се тъкмеше за сватбата на Борина с Ягна.

От къща до къща през осланените градини протичваха момичета със снопчета панделки, с вълненици и разни други премени…

По къщите бе голяма шетня около приготвяне, пробване и пременяване. Често имаше отворени прозорци и врати и от тях се чуваха радостни гласове, дори и сватбени песнички.

И в дома на Доминиковица настана също такова бързане и бъркотия, както обикновено бива в такъв ден!

Къщата беше наскоро белосана и макар че варта бе малко опадала от влагата, пак се виждаше отдалече, защото бе и накичена със зелено като на Великден. Момчетата още вчера набучиха под стряхата, по цепнатините из стените и където можеха смърчови клони, а целия път от портата до къщата посипаха с борови и елови листа, та миришеше като в иглолистна гора пролетно време.

И вътрешната наредба бе чудесна.

От другата страна, където беше склад на покъщнината, бумтеше силен огън и Йевка воденичарската заедно с Ягустинка и други съседки готвеха вече.

От първата стая пък пренесоха всичката ненужна покъщнина в килера, останаха само иконите и картините, а момчетата наредиха покрай стените яки лавици и дълги маси. И стаята бе наново белосана, измита, а огнището заслонено с нова небесносиня завеска. По потона и гредите, почернели вече от старина, Ягуша беше налепила обилно шарени книжни изрезки. Мачей бе донесъл от града цветни хартии и тя изряза от тях колелца с ресни, цветчета, разни чудесии, като например: кучета гонят овцете, а овчарят гони пък тях с тоягата или цяло шествие със свещеник, с хоругви, с икони… и разни други неща, дето е мъчно да се запомнят, и всичко тъй сполучливо и хубаво като живо, та хората се чудеха вчера при плетенето на невестата. Тя беше майстор не само на такива неща, а на всичко, каквото си помислеше или погледнеше… и нямаше в Липци къща без тези нейни изрезки…

Позагърна се тя в килера и излезе да налепи останалите изрезки надлъж по стените, под иконите, защото другаде нямаше вече място.

— Ягушо, я остави най-после на мира тези чудесии, виж шаферките… гостите скоро ще почнат да идват, музиката вече е из селото… а тя се бави…

— Ще успея, ще успея… — отговори тя късо и остави веднага лепенето — изгуби търпение…

Посипа пода с елови иглички, покри с тънко платно масите и ту килера разтребваше, ту с братята си се разговаряше или излизаше пред къщи и дълго гледаше навън. И никаква, никаква радост не чувствуваше в душата си. Мислеше си само, че ще се натанцува и ще се наслуша на музика и песни, каквито много обичаше. Тя бе като този ясен, светлив, есенно мъртъв и глух ден. Да не й напомняше всичко за днешната сватба, не би обръщала внимание на това. Вчера на плетенето Борина й даде осемте върви корали, всичките, които бяха останали от покойните му две жени… Бяха в дъното на раклата й, дори и не си ги премери… Не й беше до тях, нищо не й се щеше днес… Литнала би само някъде, тъй, където й видят очите… но къде? Нима знаеше! Всичко й бе омразно, а в главата й се въртяха постоянно думите на майка й за Антек… Ами как, той да е злословил, той?… Не можеше да повярва, не искаше… че й идеше чак на плач… А може би!… Вчера, когато переше на вира, той мина и дори не я погледна! А като отиваха сутринта с Борина на изповед, срещнаха го пред черквата… щом ги видя, стъписа се като от зло куче… Може би?… Нека лае, щом е такъв, нека си лае!…

И тя занегодува против него, но изведнъж споменът за оная вечер, когато се връщаха от зелето, нахлу в мозъка й и я хвърли цяла в огън, с такава сила обви душата й… тъй оживя в нея този спомен, та сама не знаеше какво да прави… най-после, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към майка си:

— Знаеш ли що, мамо? Не ми режете косата след сватбата^[1]!

— Ех, че умно си намислила! Чуло ли се е някъде на мома след сватбата да не отрязват косата!

— Ами у дворяните и в градовете не ги режат!

— Така е — за да могат разпуснато да си живеят — да лъжат хората и да се представят бог знае за какви. Я гледай, нови обичаи ще ми въвежда тя! Дворянските госпожици да се правят каквито щат плашила и посмешища, нека си ходят чорлави като еврейки — воля им, щом са такива, а ти си щерка на селски стопанин от деди и прадеди, не някоя гражданска дрипа, затова ще правиш, както е бог наредил, както е правено всякога у хора като нас… Знам, знам аз тия градски измишльотини… никой още не е харосал от тях! Отиде да слугува в града Пакулската щерка и какво?… Кмета каза как дошла книга в канцеларията, че удушила детето си и сега е в затвора… или оня, Войтек, Бориновия роднина по сестра, толкова забогатял в града, та сега по селата на просия ходи… а по-напред и имот си имаше във Воля, и коне си имаше, и хляб до насита… прищяло му се франзела, на му сега торба и тояга на стари години…

Но Ягна не слушаше умните примери, и дума не даде да се издума за отрязване на косата… Йевка я уговаряше, пък тя много знаеше, много села познаваше и всяка година ходеше на поклонение с дружина чак на Ченстоховския манастир, и Ягустинка я увещаваше, разбира се, с подигравки и шеги, както винаги, и най-сетне рече:

— Остави си косата, остави си, по-сгодно ще е на Борина да я увие на ръката си, та по-яко да държи и по-силно да налага с тоягата… после сама ще я отрежеш… Колко ги знам аз такива!… — Не каза повече, защото Витек я повика. Нали откак изгониха Антек, тя се пренесе у Борина, че Южа не можеше сама да надвие на работата. Помагаше на Йевка да готви и прескачаше у Боринови, понеже Борина за нищо не го биваше днес, Южа се пременяваше у ковачите, а Куба още лежеше болен.

— По-скоро ела, че много трябваш на Куба — настояваше момчето.

— По-лошо ли му е?

— Ами така охка и пъшка, та чак на пътя се чува!

— Ей сега ида. Мили хора, да видя какво му е и веднага ще се върна… — обърна се тя към Йевка и другите.

— Ягушо, и ти трябва да побързаш и да видиш за шаферките — подканяше я майка й.

Но Ягна не бързаше. Тя ходеше като сънена и току сядаше по лавиците или пък изведнъж скачаше и се залавяше да разтребва по къщи, но работата не й спореше. Тя току се застояваше дълго и безсмислено гледаше през прозореца. Душата й се вълнуваше като вода и час по час се удряше като о някакъв камък — о спомените й…

А у дома наставаше все по-голяма глъчка, защото постоянно пристигаха разни приятелки на старата, роднини, стопанки и по стар обичай носеха било кокошки, било бял хляб, питка, сол, брашно, сланина или пък завита в книжка сребърна рубла — всичко това за благодарност, дето са ги поканили, та да се помогне малко и на стопанката.

Те изпиваха със старата по чаша подсладена водка, поприказваха си, поучудваха се на това-онова и бързо си отиваха.

А Доминиковица тичаше насам-нататък из къщи — наглеждаше готвенето, подреждаше, съветваше, за всичко намираше сгода, па често гълчеше момчетата, защото клинчеха от работа и току се измъкваха из селото, към кметови, където вече бяха музикантите и се събираха шаферите…

Малцина отидоха на служба в черква. Свещеникът се сърдел, че зарад сватбата забравят божията служба — което си беше и истина, но пък и хората виждаха, че такава сватба не всяка неделя може да има.

И веднага след обед почнаха да идват поканените от близките села.

Слънцето превали вече след пладне и ръсеше бледна есенна светлина, та земята блещеше като в роса, прозорците сякаш пламтяха, вирът лъщеше и трептеше, водата в крайпътните ровове проблясваше като стъкло, целият свят бе преситен от светлината и последната топлота на загасващата есен.

Глуха, няма тишина притуляше позлатената земя.

Светло догаряше и бавно гаснеше денят.

А в Липци гъмжеше като на панаир.

Щом биха камбаните за вечерня, музиката излезе от кметови на пътя.

Най-напред вървяха цигулка и флейта, след тях дрънчеше дайре с дрънкалки и весело подскачаха окичени с панделки басове.

След музиката вървяха двамата годежари и шестима шафери.

И все млади момци, снажни, стройни като борики, тънки в кръста и широкоплещести, разпалени игрохорци, горделиви викачи, върли побойници, които никому не правеха път — все от род и богаташки синове.

Вървяха посред пътя, в куп, рамо до рамо — земята чак кънтеше под краката им, и тъй радостни, сватбарски и хубаво пременени, че святкаха на слънцето шарените им панталони, червените им куртки, снопчетата панделки на шапките им и развеяните им от вятъра като крила бели клашници…

Викаха пронизително, весело пееха, разпалено потрепваха в такт с музиката и тъй шумно вървяха, сякаш млада гора се бе откъснала и полетяла с вихъра…

Музиката свиреше полска мелодия, защото отиваха от къща на къща да калесват сватбари — къде водка им изнасяха, къде вътре ги поканваха, къде пък с песни им отговаряха — но навсякъде излизаха пременени хора, присъединяваха се към тях и продължаваха заедно по-нататък; сега вече всички в един глас пееха под прозорците на шаферките:

Излез, Кашенко, излез, шаферко,

по-скоро, тозчас,

тамо ще пеят и ще да свирят

цигулки и бас.

Кой си не хапне, кой си не пийне,

добър му час!

Ой та дана, дана, ой та дана, да!

Викаха всички и тъй силно, та се чуваше по цялото село, чак на полето достигаха сватбарските гласове, отекваха в гората и литваха по широкия свят.

Хората излизаха пред домовете си, в градините, по плетищата, а някой, макар и не сватбар, се присъединяваше към тях само за да се нагледа и наслуша. И преди да пристигнат още, почти цялото село се струпа и обгради сватбарите, тъй че те вървяха все по-бавно, а пред тях се носеше неизброимо множество деца с крясък и песни.

Доведоха гостите до Доминикови, изсвириха им за честито влизане и се повърнаха за младоженеца.

А Витек, който ходеше гордо заедно с шаферите, накичен с панделки по куртката, изтича напред.

— Господарю, музиката и шаферите идат! — викна той през прозореца и се затича към Куба.

Засвириха ситно пред входа и Борина в същия миг излезе, разтвори широко вратата, поздрави ги и ги покани да влязат, но кметът и Шимон го хванаха под ръка и го поведоха право към Ягна, защото беше време за черква.

Вървеше напето и да се чуди човек колко млад изглеждаше той: остриган, чисто избръснат, сватбено пременен — той беше рядко хубав, а с голямата си самоувереност и със своя ръст се виждаше отдалече; от лицето му лъхаше важност; посмейваше се весело с момците, приказваше, а най-често с ковача, защото той постоянно се изпречваше пред очите му.

Въведоха го достойно у Доминиковица; навалицата се разстъпи и те шумно със свирни и песни го водеха.

Но Ягуша я нямаше, жените още я пременяваха в килера, който бе здраво затворен и строго пазен, защото момците натискаха вратата или пробиваха зирки в дъските и се задяваха с шаферките, та се чуваше отвътре само писък, смехове и женски врясъци.

А майката и синовете посрещаха гостите. Доминиковица черпеше с водка, канеше по-старите да седнат на пейките, и следеше за всичко, че се струпа толкова народ, та трудно можеше да се мине през къщи — стоеха в отвода, чак до портата дори. И не каквито и да са гости, не! Все стопани от род и богати, всички роднини, близки и сватове на Бориновци и Пачешки, други пък познати, па и от по-далечните села дошли.

Разбира се, нямаше нито Клемб, нито Винчорковци, нито някои сиромаси с по една морга, нито пък ония бедняци, дето ходеха по чужда работа и винаги държаха страната на Клемб…

Не бе за тяхната уста лъжица тази сватба.

Тепърва след някое време отвориха вратата на килера и органистката и воденичарката въведоха Ягна в стаята, а шаферките я заобиколиха като венец; и всички стройни и хубави, цветята нищо не биха били пред тях, а тя помежду им — най-стройна и като най-красива роза в средата: цяла в бяло, в кадифе, в пера, панделки, сребро и злато, та изглеждаше като някоя икона, когато я понесат на лития; от хубостта й изведнъж всички притихнаха: така онемяха и се чудеха хората.

Хей! Откакто има мазури^[2] на тоя свят, не е имало по-хубава булка!

Веднага щаферите се развикаха и гръмнаха с все гърди:

Свири, цигулко, пресвирвай!

Ягна се с майка прощава —

свири ми, флейто, пресвирвай!

Ягна се с братя прощава!…

Борина се приближи, хвана я за ръка и заедно коленичиха. Майка й ги прекръсти с иконичка, почна да ги благославя и да ги ръси със светена вода, та Ягуша с плач падна в краката й, а после запрегръща и другите, прощаваше се и се сбогуваше с всички. Жените я улавяха за раменете, прегръщаха я и я предаваха по-нататък; поплакаха си всички, а Южа плачеше с глас най-силно, защото си припомни за покойната си майка.

Наизлязоха пред къщи, наредиха се както трябва и тръгнаха пеши, защото черквата беше много наблизо.

Музиката вървеше напред и гърмеше с всичка сила.

А после шаферите поведоха Ягна — вървеше тя бодро усмихната през сълзи, които още висяха на ресниците й, накичена сватбено като отрупано с цвят дръвче и като слънце привличаше всички погледи; косите й бяха сплетени над челото, на тях висока корона от златни украшения, паунови пера и клончета розмарин; от короната се спущаха до раменете й дълги панделки от всички багри; те шумяха заедно с нея, вееха се и бляскаха като небесна дъга; облечена бе с набрана в кръста фуста, елече от синьо като небето кадифе, обшито със сребро, и риза с широко бухнали ръкави, а под гушата ситно набрана яка, обточена със синя нишка. От гушата чак до средата на гърдите й падаха цели върви корали и кехлибари.

Шаферките водеха подире й Мачей.

Като израстен дъб зад стройна ела в гората вървеше той след Ягуша, поклащаше се само в бедрата и разглеждаше покрай пътя, защото му се стори, че видя в навалицата Антек.

След тях вървеше Доминиковица с годежарите, ковачите, Южа, воденичарските, органистката и някои по-първи селяни.

Из целия път отдире се движеше цялото село.

Слънцето вече залязваше; червено и грамадно, то висеше над гората и с кървави лъчи заливаше пътя, вира и къщите и в тоя пожар се движеха бавно сватбарите… Очите се премрежваха от ония панделки, паунови пера, червени панталони, портокалени вълненици, забрадки, бели клашници — като някоя дълга нива, покрита с цъфнали цветя, която се движи срещу вятъра, бавно се полюлява и пее, защото шаферките често запяваха с тънки гласове:

Коли, коли с шум се влачат —

Ягушо моя, за тебе плачат…

Хей!

Ой дана, пеят си те и пеят —

в сърце ти, Ягна, все скърби леят…

Хей!

Доминиковица си поплакваше по целия път, вглеждаше се в дъщеря си като в икона и не чуваше нищо от това, което й приказваха.

В черквата Ямброжи вече палеше свещите на олтара.

Събраха се в притвора на черквата, наредиха се на двойки и се запътиха към олтара, че и свещеникът вече излизаше от стаята с одеждите.

Венчавката мина бързо, защото свещеникът бързаше да иде при болен. А когато излизаха от черквата, органистът засече на органа такива мазурки, обертаси и куявяци, че краката сами подскачаха и само що някой не викна да запее, добре, че овреме се досетиха!

Връщаха се без всякакъв ред, заели целия път, кой където намери за добре, и тъй шумно… понеже и шафери, и шаферки пееха, та чак гърлата си деряха.

Доминиковица изтича бързо напред и когато другите пристигнаха, тя вече посрещаше младоженците на прага и ги поздравяваше с иконичка в ръка и с хляб и сол, а после взе да поздравява всички други, да ги прегръща и да ги кани да влязат вътре.

Музиката гръмна в отвода и който бе успял да прекрачи прага, хващаше през кръста най-близката до него жена и се впущаше в танца „ходом“. Като лъскава, с разни цветове змия се нижеха двойките низ стаята, огъваха се, обикаляха, важно се обръщаха, потупваха достойно с крака, почтено се полюляваха и вървяха, плуваха, виеха се, двойка по двойка, глава до глава — като развълнувана нива със зряло жито, гъсто прошарена с метличина и макове… А начело — първата двойка — Ягуша с Борина!

Сложените над огнището лампи подскачаха, къщата се люлееше и ти се струваше, че стените ще се пукнат от навалицата и от силата на танцуващите!…

Доста длъжко потанцуваха.

Сега музиката засвири първия танц, за невестата, според стария обичай.

Народът се натъпка до стените и зае всички кътчета, а момците направиха голям кръг, в който тя започна да танцува! Разигра се кръвта й, та заблестяха сините й очи и белите зъби всред зачервеното й лице; неуморно танцуваше тя, като постоянно сменяше танцуваните, защото поне по веднъж трябваше да обиколи с всякого.

Музикантите свиреха буйно, та чак ръцете им отмаляваха, но Ягуша сякаш сега започваше, само почервеня повече и така унесено се виеше, че панделките й шумно хвърчаха след нея и шибаха по лицата околните, а развяващите се във вихъра на танца фусти^[3] запълваха цялата стая.

От удоволствие момците блъскаха с пестници по масите и сърдечно подвикваха.

Едва най-после тя избра младоженеца — и Борина се тъкмеше за това, защото скочи като някой рис към нея, прехвана я през кръста и като вихър я завъртя още от мястото, а на музикантите подвикна:

— По мазурски, юнаци, силно!

… С всичка сила гръмнаха инструментите, та чак закипя в къщи.

А Борина прихвана по-здраво Ягна, заметна полите на клашника си на ръка, пооправи шапка, удари силно токове и се понесе като вихър!

Хей! Ама танцуваше ли, танцуваше! Въртеше се на място, па се обръщаше, удряше токовете на ботушите си, та чак трески изхвърчаха от пода, подвикваше, подмяташе и въртеше Ягуша, та се замотаваха като в едно кълбо, като пълно вретено се въртяха из стаята — само вихър и сила лъхаше от тях.

… Музиката гърмеше буйно, лудо, по мазурски…

Всички на вратата и тези по ъглите притихнаха и гледаха смаяно, а той неуморно и все по-живо играеше; мнозина вече не можеха да се удържат, защото краката им сами подскачаха и току тупаха в такта на музиката; а някой по-разпален улавяше девойка и без да спазва благоприличието, се впущаше в танц!

Ягуша, макар и силна, скоро се отпусна и почна да увисва в ръцете му; чак тогава той спря и я заведе до килера.

— Щом си бил такъв юнак, за брат те имам и за първото кръщене кръстник да ме викаш! — рече воденичарят, като го залови за рамото.

Веднага и горещо се побратимиха, защото музиката млъкна и започнаха да черпят.

Доминиковица, синовете й, ковачът и Ягустинка си пробиваха весело път с пълни бутилки и с чашки в ръце и се чукаха с всекиго поотделно. Южа и приятелки жени разнасяха в решета нарязан хляб и питки.

Гълчавата ставаше все по-голяма, защото всеки приказваше високо, всички на драго сърце приемаха чашката, всички искаха да разберат нещо от сватбата.

На пейките до прозореца седнаха Борина, воденичарят, кметът, органистът и някои други по-видни селяни. Възголяма бутилка арак обикаляше там от ръка на ръка и ги изреди няколко пъти. На туй отгоре им донесоха и бира — честичко надигаха бутилките и почнаха вече да се прегръщат и да се кълнат в приятелство!

И в къщата имаше много народ: струпали се на групички, кой както намерил за сгодно, разговаряха на високо и хубавичко се развличаха с чашките.

А в килера, осветен със заетата от органистката лампа, се бяха насъбрали жени начело с органистката и воденичарката, насядали почтено на застлани с вълненици ракли и пейки, прецеждаха през зъби медовина, поотчупваха си деликатно от сладката питка и тук-там някоя казваше по някоя дума: само внимателно слушаха какво разправяше воденичарката за децата си.

Дори на отвода бе страшна навалица, навлизаха и към другата страна на къщата, та Йевка ги гонеше, защото бързаше с вечерята, от която вече се носеха приятни миризми и дразнеха много носове.

Младежта излезе пред къщи, към портата и под стряхата. Нощта бе студена, тиха и посипана със звезди, те се разхлаждаха и весело се забавляваха, дори всичко се тресеше от смехове, крясъци и тичане, защото мнозина се гонеха по градината, а старите им викаха през прозорците:

— Цветя ли търсите? Да не направите там в тъмното друга някоя пакост, ей, момичета!

Но кой ги чуваше?

А в първата стая Ягуша с Настка Голембова ходеха хванати през кръста, постоянно избухваха в смях и си шепнеха нещо на ухо. Шимек, по-старият син на Доминиковица, ги наблюдаваше, не спущаше очи от Настка и току се приближаваше към нея да я черпи с водка, усмихваше й се и я заприказваше.

Ковачът, облечен празнично с черен клашник и измъкнати върху ботушите панталони, се мушкаше твърде живо, навсякъде биваше, пиеше с всички, канеше, черпеше, разговаряше и пак изчезваше, така че рижото му чело и луничаво лице можеха да се видят всеки миг на друго място.

Младите танцуваха няколко пъти, но късичко и не с голямо желание, защото поглеждаха за вечерята.

По-старите пък разговаряха, а кметът, който бе вече пиян, приказваше все по-високо, перчеше се, удряше с пестницн по масата и нареждаше:

— Кмета ви казва това, да знаете! Чиновник съм, дойде ми писмо със заповед да свикам събрание на народа и да вземем решение за по някой грош на морга за училище…

— Ти, Петре, можеш да решиш и по десет гроша за себе си, а ние и грош няма да дадем!

— Не ще дадем! — изрева някой.

— Тишина трябва да се пази, когато говори длъжностно лице…

— Нямаме нужда от такова училище! — каза Борина.

— Не ни и трябва — повториха в едно гърло други.

— Ха… във Воля има училище; три зими ходиха децата ми там и какво?… Не могат дори една молитва да прочетат в книгата… по дяволите такава наука!

— Майките им да ги учат на молитви, училището не е за това, аз, кмета, ви казвам.

— А за какво? — вресна един воленчанин, като се надигна от пейката.

— Аз, като кмет, ще ви кажа на вас, само добре слушайте… сега, първо на първо… — но не се доизказа, защото Шимон кряскаше пред цялата маса, че евреите вече маркирали продадената гора и щели да секат, чакали само да замръзне и сняг да падне, та да могат с шейни да возят.

— Нека си маркират, а за сеченето ще почакат — рече Борина.

— На комисаря ще се оплачем.

— Не, комисаря винаги държи страната на дворнина, ами ние да станем всички и да разгоним секачите.

— Да не позволим ни корен да отсекат.

— Да се оплачем в съда!

— Я да чукнем чашите, Мачей, сега не е време за съвещания! Когато човек е пиян, той може дори пред господ сила да продава! — рече воденичарят, като наливаше. Не му се харесваха тия разговори и заплашвания, понеже се беше сговорил с евреите да бичи материала им на своята стружня при воденицата.

Пийнаха и станаха, защото домашните започнаха да приготвят трапезата за вечеря, като принасяха и слагаха на масите нужните прибори.

Но стопаните не оставиха гората, ами как, жива рана беше това за тях, та се събираха накуп и като поснишиха гласове пред воденичаря, съветваха се и се сговориха да се съберат у Борина и да вземат някакво решение… но не довършиха, защото влезе Ямброжи и застана право при тях. Закъснял беше, защото бе ходил със свещеника при болен чак през две села в Кроснова. И за да настигне другите, се залови бързо да пие… но не успя, тъй като старите жени запяха в хор:

Я станете, шаферчета, станете,

добри гости на трапеза канете!

Шаферите вдигнаха шум откъм пейките и отвърнаха:

Вече сме ги поканили — и сядат;

принесете хубавичко — да ядат!

И почнаха полека да идват и да сядат на трапезата.

Разбира се, на предно място — младоженците, а след тях от двете страни по-видните, по достойнство, заможност и по старшинство, та чак до шаферките и децата — и едва се събраха, макар че трапезата бе покрай целите три стени.

Не седнаха само шаферите, че трябваше да прислужват, и музикантите.

Разговорите утихнаха, органистът, застанал прав, четеше на глас молитва — само ковачът повтаряше след него, защото поназнайваше латински. След това пиха по чашка за здраве и за вкусно ядене.

Готвачките и шаферите почнаха да внасят грамадни паници с гозби, от които се вдигаше пара, и припяваха:

Носиме чорбица

от домашна птица!

А при втората гозба:

Чревца соленки

да си хапне всеки!

Музикантите пък седнаха до огнището и свиреха разни тихи песнички да е по-сладко на гостите.

Хранеха се прилично, бавно, почти мълчаливо, рядко някой подхвърляше някоя дума, само мляскане и стържене на лъжици изпълваше стаята. И когато позаситиха пръв глад, ковачът отново пусна бутилката в ход, а другите започнаха да си приказват тихичко и да се пообаждат един другиму през трапезите.

Само Ягуша като че ли нищо не яде, напразно Борина я канеше, напразно я обхващаше през кръста и я молеше като дете; каква полза, като не можеше едно късче месо да преглътне, беше страшно изморена и разгорещена — само дето от студената бира попийваше и току разглеждаше по стаята и се вслушваше от време на време в шепненето на Борина:

— Ягушо, доволна ли си? Хубавице моя! Не бой се, Ягушо, добре ще ти е при мене, и у майка ти не е било по-добре… Господарка ще бъдеш, Ягушо, господарка… ще ти взема момиче, та да не се измъчваш много… ще видиш! — казваше й тихичко Борина и я гледаше любовно в очите, без да обръща внимание на другите, които дори с глас му се смееха.

— Облизва се като котарак на сланинка.

— Па и тя охраненичка като грудка!

— Върти се стария и драще с крака като някой петел!

— Ще си отземе, ще си отземе, синеца! — викаше кметът.

— Като куче в мраз — процеди иронично старият Шимон.

Заляха се в смях, а воденичарят чак падна на масата и блъскаше с пестници от удоволствие.

Готвачките пак запяха:

Тлъстичък булгур ви носим,

та гладните да нагостим!

— Ягно, я се наведи да ти кажа нещо! — рече кметът, па се наведе зад Борина, защото седеше досам него, и я щипна за хълбока. — Па да ме поканиш да кръщавам! — рече със смях и лакомо я разглеждаше, защото страшно му се харесваше.

Тя силно почервеня, а жените избухнаха в смях и продължиха да се шегуват, да съветват и да казват уместни шеги как да се отнася с мъжа си.

— Па всяка вечер нагрявай на огъня юргана.

— Най-главното, тлъстичко му давай да яде, та да има сила…

— И му се гали, честичко през врата го прегръщай.

— И с кротом, та да не усети къде ще го заведеш! — казваха една през друга, както обикновено правят жени, когато си пийнат и се развържат езиците им.

Къщата чак се тресеше от смях, а те тъй се отпущаха, че воденичарката ги смъмра да се съобразяват с момичетата и децата, органистът също твърдеше, че е голям грях да се сее развала и да се дава лош пример.

— Защото — продължаваше той — Исус Христос и светите апостоли са казали — ей с такива букви е писано по латински в книгите, — че по-добре е да убиеш, отколкото да поквариш, че като поквариш невинното, все едно, че го правиш на самия мене; тъй пише в свещеното писание — защото неумереността в пиене, в ядене, както и в дело, строго ще бъде наказана, това ви казвам, драги хора. — Той бъбреше неразбрано, защото бе вече доста чашки метнал…

— Духача на органа, синеца, ще забранява на хората да се веселят.

— Търка се край свещеника, та мисли, че е светец!

— Да си запуши ушите, като не иска да слуша! — носеха се враждебни гласове, понеже в селото не го обичаха.

— Днеска е сватба и не е грехота да се повесели, да се посмее човек и да се порадва, аз, кмета, ви казвам това, драги хора.

— Например и Исус Христос е ходел по сватби и е пиел вино… — подхвърли Ямброжи сериозно, но тихо, защото бе вече пиян, па като беше на края на трапезата, при вратата, никой не го и слушаше. И разприказваха се всички, захванаха да се смеят и да чукат чашките и все по-бавно да ядат, за да се наядат хубавичко. Мнозина вече поотпущаха ремъците и се протягаха, за да сместят повече.

Готвачките пак дойдоха с нови чинии и пееха:

Грухтяла, квичала, всички изпорила,

сега ще си плаща, що е зло сторила!

— Е, е, отсрамиха се — захваляха хората.

— То се знае, към хиляда злоти чини сватбата…

— Има защо, не й ли приписа шест морги!

— За тая несправедливост към децата се веселят.

— А Ягна стои като някой немтур.

— Затова пък Мачей святка с очи като див котарак.

— Като гниляк, като гниляк, драги мои!

— Тепърва има той да плаче.

— Не е от тия, дето плачат… по-скоро тоягата ще побарва.

— Това рекох и аз на кметицата, когато ми каза за годежа.

— А тя защо не дойде днеска?

— Как може, всеки ден чакаме да роди…

— Ръката ми да отрежат, ако в скоро време Ягна не вземе да тича след ергените, щом почнат да свирят музиките в кръчмата.

— Матеуш това и чака.

— Хайде пък ти?

— Разбира се! Вавжоновица нали слушала какво е приказвал в кръчмата.

— Дали не са го канили и той да свири?

— Старият искал, ама Доминиковица била против, нали всички знаят какво е имало помежду им…

— Всеки казва, ама кой е видял?

— Дрънкат си на вятъра!

— Ами Бартек Козела ги видял пролетес в гората.

— Козела е крадец и лъжец, Доминиковица го съди за свинята, та от яд приказва.

— И други имат очи, та виждат, имат…

— И не ще излезе на добре тая работа, ще видите… мене ми е все едно, ама ми се чини, че и Антек, и децата пострадаха, затова няма да мине без наказание.

— Така си е, господ забавя, ама не забравя…

— За Антек също споменаваха, че ги виждали заедно тук-там да си приказват… — Жените понижиха гласове и все по-злобно и немилостиво говореха и одумваха цялото семейство, като не пощадиха и старата, а съжаляваха най-много момчетата.

— Нима това не е грехота! Момчета мустакати, Шимек вече има поне трийсет, а не му дава да се жени, от дома навънка не го пуща и само го мъчи с това-онова.

— Па и срамота е, толчави мъже, а всички женски работи да вършат…

— Да си не цапа ръчичките Ягуша!

— А могат да се женят, по пет морги имат!

— Толкова моми в селото…

— А ваша Марциха най-отдавна чака, и нивите ви са до Пачешовите!

— Ти по-добре гледай своята Франка да не дочака нещо от Адам!

— Дъртата е проклетница, то се знае, ама и момчетата са си такива пипкави и повлекановци.

— Толчави момчета, а не смеят да се пуснат от полата на майка си!

— Ще се пуснат… Шимек, гледам, днеска все се върти около Настка Голембова.

— Същия беше и баща им, помня добре, а старата на младини не беше по-добра от Ягуша!

— „Крушата не пада по-далече от корена“ — и щерката като майката!

Музиката млъкна, свирачите отидоха да се хранят отвъд, защото и вечерята се свърши.

Изведнъж утихна като в черква на пренос — но след малко разговорите избухнаха още по-силно, сякаш закипя, всички приказваха едновременно, викаха и повтаряха своето през масите, но никой никого не слушаше.

Най-сетне за по-отбраните гости принесоха греяна водка с мед и подправки, а на другите щедро сложиха водка първак и бира.

Едва ли някой обръщаше внимание какво пие, защото от челата им вече пара се вдигаше и лицата им сияеха от удоволствие. Седяха кому както беше насгода, разкопчаваха от топлината клашниците си и се облягаха на масите. Блъскаха с пестници, та чак чиниите подскачаха, ловяха се ту през кръста, ту за яките, ту за шиите и бъбреха… оплакваха си се — като брат пред брата, като християни пред истински християни и съседи…

— Лошо върви тоя свят! Ама как? Разсипва се народа и само една сиромашия…

— Чиба, псета такива… — Кучетата се давеха под масите за кокали.

… И в това е радостта, когато съседи седнат по на чашка и си поприказват, ожалят се и се поизвинят кой кому е докривял в нещо — то се знае, не за опасена нива, нито за слог преоран, защото за това вече съд съди и свидетели потвърждават кой е крив, кой прав, ами за дребни съседски разпри — я кокошки в градината ровнали, я жените се поскарали или децата се сбили, както що се случва… Нали за това е сватба — да се поспрат разприте, а братството и съгласието да виреят между хората!

— Па макар докато сватбата трае, за един ден!

— А утрешния ден сам ще си дойде! Е-ей, не ще избегнеш от орисията си, ще я избегнеш може би само в свещената земя; ще дойде, ще те хване за главата, ще сложи ярема на врата ти, ще те погне и — тегли, народе, а след това и в кръв се обливай и своето пази, не изпущай го нито за миг из ръцете си, за да не се преплетеш под колелата!

— Господ е създал човеците за братя, а те са вълци един за друг!

— Не са те вълци, не са, ами сиромашията ги кара, насъсква ги един срещу друг и ги кара да се ядат като кучета за оглозган кокал!

— Не само сиромашията, не, дявола помрачава хората, та не разбират кое е добро и кое лошо!

— Право е, право… и духа в душите им като в пригаснала жарава, докато раздуха лакомията, злината и всичките грехове!

— Разбира се, който е глух за божите заповеди, той на драго сърце слуша музиката на пъклото!

— Не е било така в старо време! Имало е послушание, почитали са по-старите и съгласие е имало!

— Па и земя всеки е имал, колкото е могъл да работи, и пасища, и ливади, и гора.

— А за данъци не се е ни чувало!

— А дърва дали е купувал някой тогава?… Отивал е в гората и си е брал, колкото му е трябвало, ако ще би и най-хубавия бор или дъб!… Каквото е било на дворянина, това е било и на селянина.

— А сега ни на дворянина, ни на селяните — само на евреите, дори и на по-лоши.

— Ей, синковци!… Пих за ваше здраве, пийте и вие за мое! Заседнаха вече като на свой имот — я пийте я, и твоето е добро, и моето е добро, само правда да има във всичко…

— Дворяни крастави! Наздраве! Водката не е грехота, само достойно да се пие и по братски, тогава носи здраве, прочиства кръвта и отпъжда болестите!

— Когато пиеш, с половница пий, когато се веселиш, цяла неделя се весели. Имаш ли работа, работи здраво, не жали кокалите си и залягай! Па случи се, да кажем, сватба, кръщенка или някой да умре, поразпусни се тогава, почини си, отдай почит и се повесели! Па ако налети зло — я жена се разболее, я добитък умре, я се запали нещо — воля божия, не върви напротив, защото можеш ли да поправиш нещо, клетнико, с викове и с плач? — нищо, само ще се лишиш от спокойствие и яденето като трици ще ти се види в устата! — Затова търпи и се надявай на божията милост… По-лошо ще дойде, умирачката ще те хване за гърлото и ще погледне в очите ти — не се опитвай да избягаш, не е в твоя власт — защото всичко е в ръката на бога…

— Разбира се, кой може да помисли за това, когато Исус е рекъл: „Дотука е твое, оттука е мое, човече.“

— Така, така си е то! Високо като светкавица хвърчат божиите заповеди, но никой, бил той свещеник, бил той най-мъдрия човек, не може да ги предвиди, докато не капнат като зрял плод върху народа!

— А ти, човече, само едно трябва да знаеш — да си гледаш работата и да живееш според божиите заповеди, а пред себе си да не гледаш… Господ готви на всички заслуженото и справедливо отплаща всекиму според делата…

— Така се е крепил полския народ — така ще си и пребъде во веки веков. Амин!

— А с търпение и вратите на ада ще победи.

Така си приказваха те и честичко вдигаха чашите. Всеки казваше що му бе на сърце, което бе заседнало като кост на гърлото му! Най-много и най-гласовито приказваше Ямброжи, само че, разбира се, малцина го слушаха, защото всеки говореше и всеки своето искаше да изкаже, без да гледа другите… Все повече вреше и кипеше в стаята, когато влязоха Йевка и Ягустинка и носеха церемониално накичената готварска лъжица. Музикантът, който следваше подире им, свиреше с цигулката, а те пееха:

Полека, полека —

от трапези ставайте:

по три гроша за яденето,

по десет за пиенето,

па и за нас давайте!

Всички бяха сити и весело настроени от хубавото ядене и обилното пийване, та някои хвърляха в бъркалката дори и сребърни монети.

Раздвижиха се иззад масите и тръгнаха бавно: някои да се освежат на чист въздух, а някои се спираха в отвода или в самата стая и продължаваха разговора си; други пък приятелски се прегръщаха, а мнозина залитаха и заораваха с чела по стените или се блъскаха като овни. Не бе и за чудене — на вечерята постоянно и обилно се пиеше водка.

При масата останаха само кметът и воденичарят и се караха страшно разпалено, подскачаха като ястреби един срещу друг, та Ямброжи се опита да ги помирява с водка.

— Ти, просяко, да си стоиш в притвора на черквата, дето ти е мястото, и при господарите да не се вреш! — изръмжа му кметът.

Ямброжи се отстрани огорчен, стисна бутилка до гърди, куцаше шумно и търсеше с кого да си пийне и да си поприказва приятелски.

Младежите се втурнаха към портата, прихванати през кръста, излязоха на пътя, за да шумят и лудуват — чак гърмеше от врява и гоненица. Нощта бе ясна и месецът висеше над толкова силно светналия вир, та и най-слабите вълни, причинявани сякаш от ударите на светлината, се виждаха като полукръгово плъзгащи се в тишината змии. Хващаше здрав студ, замръзналата кал хрускаше под краката, а сланата вече бе забелила покривите и посипваше със сивота земята.

Беше късно вече, защото първи петли се обаждаха низ село.

А в това време в стаята привеждаха всичко в ред и я приготвяха за танцуване.

И музикантите, щом хапнаха и починаха малко, захванаха полека да свирят, за да се събират сватбарите.

Но нямаше нужда да ги подканят много. Те като стадо нахлуха вътре, защото цигулката така ги зовеше към танцуване, че краката сами се повдигаха — но напразно, на момчетата им беше някак тежко след вечерята, позавъртяваха се един-двоица, па веднага избягваха към отвода, за да запалят по цигара или да подпират яките стени.

Жените отведоха Ягна в килера, Борина седеше на зиданата пейка с Доминиковица, по-старите бяха заели пейките и кътовете и си приказваха, а в къщи останаха само момите и си правеха смехории. Но понеже това скоро им омръзна, започнаха разни игри, за да раздвижат по-скоро момците.

Най-напред играха „Кума Лиса по път ходи, няма ръка, нито нога“.

За лисица преоблякоха с обърнат наопаки кожух Яшек, така наричан Превратния — един заплес, повлекан и посмешище на цялото село. Възрастен ерген беше, а ходеше със зяпнала уста, играеше си с децата и се лепеше към всички момичета. Страшно глупав беше, но понеже бе един на баща и майка и с десет морги земя, искаха го отвсякъде. Зайче пък беше Южа Боринова.

Господи, колко смях падна!

На всяка крачка Яшек се разперваше и бух — като дърво на земята, че пък и крак му подтуряха. А Южа тъй сполучливо скачаше, тъй заставаше и движеше устните си — цял жив заек.

После играха на „яребица“.

Настка Голембова бе първа и така се извиваше, така бягаше по стаята, че никак не можаха да я хванат, докато сама не влезеше в ръцете им, за да си изтанцува кръга.

И на „свинка“ играха!

А най-сетне един от шаферите, изглежда Томек Вахник, играе „щъркел“: покри главата си с кърпа, а под нея вместо клюн бе пуснал дълга тояга и тъй сполучливо тракаше като истински щърк, че Южа и Витек и всички по-млади почнаха да го гонят и да викат:

Кло, кло, кло!

Майка ти в пъкло.

Какво ли там прави?

— Децата си храни.

Що лошо сторила?

— Все ги изморила.

И се разбягваха с писък, криеха се по ъглите като яребици, защото той гонеше, кълвеше и биеше с крилата си.

Къщата се чак тресеше от тия смехове, крясъци и гоненици.

Има цял час как траяха тия игри, когато старшият шафер даде знак да утихнат.

Жените изведоха из килера Ягуша, покрита с бяла кърпа, и я сложиха да седне насред къщи върху покрити с пухов юрган нощви. Шаферките се спуснаха, като да я отърват, но старите жени и мъжете бранеха, та се блъскаха едни срещу други и запяха тъжно, сякаш с плач в гласа:

Свърши се то веч

момински венец

тебе вече ще прилича

и главата ти ще кичи

булчински чепец!…^[4]

Тогава я откриха.

Върху завитите дебели плитки имаше вече чепец, но с него тя изглеждаше още по-хубава, беше весела и засмяна и шареше със святкащи очи наоколо.

Музиката бавно засвири и всички, стари и млади, дори и децата, запяха в един мощен, радостен глас песента „Хмел“. А след изпяването само възрастни жени я караха да танцува.

Ягустинка, както си бе пийнала, се хвана за кръста и почна да й припява:

Ех, ако да бях мислила,

че ще вземеш ти вдовец,

бих ти, майка, аз увила

само смрика за венец!

И други такива, още по-закачливи и хапливи.

Но никой не обръщаше внимание на това, защото музиката гръмна с все сила и народът се впусна да танцува. Изведнъж забумтя, сякаш сто бухалки бухаха на гумно, и разбърканата навалица се раздвижи из къщи: тръгнаха едни след други, двойка след двойка, глава до глава и все повече се засилваха — та се развяха клашници, та се залюляха нашироко, тропаха с токове, шапки побутваха, а понякога някой и песен поемаше или момите заприпяваха „да дана“… и все по-бързо се обръщаха, клатеха се в такт и се носеха в този вихрен, примамлив, увъртян, безумен танц, така че никого не можеше да познае човек в него… На всяка скоклива нота на цигулката отговаряха сто удара с токове о пода, сто гласа силно извикваха и сто души се завъртяваха на място, сякаш вихър ги поемаше. Едно непрестанно шумолене от клашници, от вълненици и от кърпи, развявани като шарени птици, се носеше из стаята.

Мина малко, мина повече време, а те неспирно, без почивка танцуваха, подът бумтеше, стените се тресяха, къщата кипеше, но желанието за танцуване не секваше, като вода след проливен дъжд — току клокочеше и преливаше из къщи.

А когато свършиха, започнаха различните обреди, както що е обичай при забраждането.

Най-напред Ягуша трябваше да се причисли към женените жени!

А после наред извършваха и други церемонии. Най-накрая момчетата направиха от неовършана пшеница дълго въже и очертаха с него грамадно колело, което шаферките грижливо държеха и пазеха, а всред него стоеше Ягуша: ако някой искаше да танцува с нея, трябваше да се приближи, насила да се вмъкне и да танцува вътре, без да гледа, че с други въжета го шибаха по слабините.

Като свърши и това, воденичарката и Вахниковица започнаха да събират пари за чепеца на невестата. Пръв кметът хвърли жълтица в чинията, а след него като звънлив град заваляха сребърни рубли и като листа на есен захвърчаха банкноти.

Събраха повече от триста злоти!

Добри пари, но нищо не бе то за Доминиковица, не й беше ней за дарения, защото си имаше достатъчно свое, но тая щедрост към Ягуша я съвсем трогна и тя не можа да задържи сърдечния си плач и извика на момчетата да донесат водка. Започна сама да черпи всички поред и през бликналите си сълзи целуваше приятели и приятелки.

— Пийте, съседи… пийте, мили хора… братя рождени… Като че ли пролет ми е в сърцето… за Ягушино здраве… още и тая чашка… още… — А след нея ковачът черпеше другите и момчетата всеки поотделно, защото беше много народ. Ягуша пък благодареше за добрината, като прегръщаше на по-старите коленете!…

Закипя в къщи, защото и чашите непрестанно вървяха от ръце на ръце и от всички лъхаше жар и радост! Лицата се руменееха, очите святкаха и сърцата към сърца теглеха, по братски, по съседски. Хей! Веднъж ще се мре, това и ще остане на човека, дето по братски си хапне и пийне, дето се повесели и забрави за тоя свят! Само умирачката прибира всекиго отделно, а на сватби трябва задружно да се ходи и задружно да се радваме. Затова и на цели групи изпълваха къщата, пиеха наздравици, весело разговаряха и всякой изказваше мнението си високо, така че вече никой никого не слушаше, но какво от това, нали едно чувствуваха, една радост ги бе обхванала и цели ги пронизваше!

А който има грижи, да ги остави за утре, днес нека радва душата си! Както на светата земя след лятното й плодородие господ е отредил почивка, така и човекът наесен, след полската работа, трябва да си почине. А като имаш, човече, сушини и плевни, пълни с тежко като злато жито, което чака само за бухалка, ползвай си го зарад летните си трудове, мъки и търпение.

Така си приказваха едни, други пък разправяха за разни свои грижи, а трети — видели нещо повече, а не само опашката на кравата или въшките на жена си, се трупаха около стария Шимон и говореха за стари времена, за нови теглила, за данъци и за общинските работи, а по-тихичко и за кметовите историйки.

Само Борина не взимаше участие в някоя група, той ходеше ту при едни, ту при други и постоянно следеше с поглед Ягна и се надуваше, че е тъй хубава, и често хвърляше рубла на музикантите, за да не жалят лъковете, понеже свиреха тихичко и си почиваха.

И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите. Борина скочи към Ягна, прихвана я силно и веднага я завъртя, дори гредите под пода заскърцаха, па се понесе по стаята, въртеше се, тупаше с подковите, връщаше се изведнъж с подкляквапе или размахваше шапка и се носеше широко от стена до стена; понякога запяваше песен преди музикантите, те му отговаряха по музикантски, той скачаше разпалено по-нататък и предвождаше унесено танца, защото след него от купчините се заоткъсваха и други двойки, които също притупваха, запяваха и танцуваха. Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно. Дори лампите понякога загасваха от устрема и нощ падаше върху танцувачите, а само през прозорците се промъкваше светла ивица от лунен блясък, искреше като кипнало сребро през тъмнината и през вихрената човешка навалица. А навалицата прииждаше като шумна пенеста вълна, проблясваше и като сънно видение се кълбеше в тази полусветлина и изчезваше в непроницаем мрак, за да изплува пак и пак да се мерне за миг пред другата стена, върху която докоснатите от светлината стъкла на иконите проблясваха като огньове, и отново да премине и навлезе в мрачина. Само тежки дишания, тропания и провиквания се понасяха, преплитаха се и глухо шумяха в ослепялата стая.

И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.

И танцуваха!

… Ония ми ти игриви, шеговити краковяци, придружени с отсечена музика и изпъстрени със скокливи припевки, се кършеха като украсени с пулове колани и бяха пълни със смехове и свобода; пълни със сватбена музика, с буйна, мощна и смела младост, а в същото време пълни със забавни дяволии, гоненици, с кипеж на жадна за любов млада кръв. Хей!

… Ония ми ти мазурки, дълги като межди на ниви, разлати като Мачковите круши, шумни и широки като необхватните равнини, възтежки и стройни, мрачни и смели, стремителни и страшни, важни, настръхнали и неотстъпчиви като самите селяни, които, сбити в куп като някоя величествена гора, се втурваха в танца с викове и с такава сила, сякаш сто срещу хиляда са готови да тръгнат, целия свят да подберат, да го смачкат, да го стъпчат, на прах да го сторят с токовете си, да го разнесат, па сами да загинат, но и там след смъртта да танцуват, да удрят о пода и рязко по мазурски да подвикват „да дана“!

… Ония ми ти обертаси: кратки, откъслечни, от които се вие свят, бесни, буйни и пронизителни, пламенни, замислени и с жална мелодия преплетени, които туптят с кипнала огнена кръв, пълни с любов и доброта, които падат изведнъж като градоносен облак, пълни със сърдечни гласове, със сини погледи, с пролетни дихания и благовонни шумоления, с цветисти градини. Ония обертаси като огласени от песни напролет поля, когато и сълзата през смях се лее, и сърцето радостно пее, и душата тъжно се стреми към необхватни простори, зад онези далечни гори и скита замечтана по цял свят с припева „ой, да дана“!

Такива неизказани танци след танци се нижеха.

Така се весели, като му падне, селският народ.

Така се забавляваха и на сватбата на Ягуша и Борина!

Летяха часове след часове и чезнеха без спомен всред врявата, виковете, шумната радост и в безумието на танца, та и не забелязаха как на изток се вече развиделяваше и първата дрезгавина на зората разкъсваше нощта. Звездите побледняха, месецът залезе, вятър се навдигаше откъм гората, та повяваше и сякаш раздухваше оредялата тъмнина. През прозорците назъртаха рошавите изпокривени дървета и все по-ниско навеждаха осланените си сънни чела. А домът все пееше и танцуваше!

Сякаш ливади и зрели ниви, и цъфнали градини се бяха събрали за пир и поднесени от вихрушка, се впуснали вкупом в дълго, извито огнено хоро!

Разтвориха широко вратите, разтвориха прозорците, а къщата бучеше във врява, в светлини, трепереше, тресеше се, пращеше и постенваше и все по-силно ликуваше. Изглеждаше, че и дървета, и хора, и земя, и звезди, и плетища, и старата къща — всичко се бе хванало за рамене, омотало се в едно кълбо, преплело се едно в друго и пияно, заслепено, забравило всичко, обезумяло се блъскаше от стена в стена, от стаята до отвода, изливаше се от отвода на пътя, от пътя към безбрежните полета, към горите и като танцов водовъртеж се носеше по цял свят, вървеше, обикаляше и пропадаше като непрекъсната, пробляскваща верига в дрезгавината на първите зори.

Музиката ги водеше, свирните, песните…

… Басовете боботеха в такт и бръмчаха треперливо като бръмбари, а флейтата им пригласяше, весело посвирваше, чуруликаше и фокусничеше сякаш нарочно срещу дайрето, което радостно подскачаше, подбуждаше врясъка със звънкалата си, правеше смехории и се тресеше като еврейска брада на вятър; а цигулката водеше напред като някоя най-добра танцувачка, пееше отначало силно и високо, като да изпитваше гласа си, а после подхващаше широко, трогателно, тъжно като сиротински плач на кръстопът, докато възвиеше на място и изведнъж паднеше отсечено, мигновено, остро, сякаш сто двойки удряха с токовете и сто мъже викаха с все сила, та дишането спираше на човека и тръпки го полазваха. И пак ненадейно захващаше да извива, да пее, да се повръща, да стъпва, да подскача, да се смее и весели, та и сърцето се стопляше, и желание като силна водка удряше в челото на човека… А после пак запровличаше тъжна, сякаш с роса поръсена мелодия, нашата любима, сърдечна, пияна от любов и сила мелодия, и водеше към буен, безумен мазовски танц.

* * *

Зората ставаше все по-светла, така че лампите бледнееха и мръсна размътена мрачина заливаше стаята, а те все още от сърце се забавляваха и комуто беше малко черпнята, пращаше от кръчмата да му донесат водка и пиеше с дружина до забрава.

Който си отиде, отиде си, който се бе изморил, почиваше, а който беше пиян, спеше на зиданата пейка или на отвода. Други пък с по-изморени крака лягаха и до плетищата или където им попаднеше, а останалите продължаваха да танцуват до капване…

Най-сетне, колкото имаше по-трезви, събраха се накуп при вратата, заудряха в такт по пода и запяха:

Сбирайте се, сватбари, време е за нас!

Дълъг е пътят,

дълбока е водата,

тъмна е гората!

Сбирайте се, сватбари, време е за нас!

Пак ще да се веселим.

Утре пак отново

тук ще се явим!

Но никой не ги слушаше!