Владислав Реймонт
Селяни (43)

VII

Ягустинка тръгна към Боринови, за да занесе на Южка червени боровинки. Но понеже в това време Ханка доеше кравите пред къщи, тя седна на пейката под стряхата и заприказва надълго и нашироко как носят подаръци на Настуша.

— Това правят напук на Доминиковица — завърши тя.

— За Настка е все едно, но трябва и аз да й занеса нещо — пошепна Ханка.

— Ти приготви, пък аз ще й го занеса — предлагаше с готовност услугите си Ягустинка, когато откъм къщи се чу слабият умолителен глас на Южка:

— Ханушо, дай й моето женско прасе! Аз навярно ще си умра, та нека се помоли някога за мене.

Това, види се, допадна на Ханка и тя веднага поръча на Витек да върже с въже прасето и да го закара на Настуша, понеже нещо не се решаваше да иде сама.

— Витек, па да й кажеш, че свинката е от мене! И нека веднага дотича да ме види, че аз не мога да мръдна! — заоплаква се болно тя.

Разболяло се беше горкото момиче от една седмица и лежеше в другото отделение на къщата, подпухнало, в треска и цяло в изрив. Отначало я изнасяха под дърветата в градината, защото жално плачеше за това.

Ама какво да се прави, като все по-лошо й ставаше, та Ягустинка каза да не я изнасят вън.

— Трябва да лежиш на тъмно, защото на слънце целия изрив ще влезе в корема.

И така си лежеше самотно Южка в мрачната стая, пъшкаше и се оплакваше тихичко, че не пущат ни деца, ни никоя от приятелките й при нея, понеже Ягустинка, която я наглеждаше, пъдеше всички с тояжката си.

А сега, щом си поприказва с Ханка, отнесе на болното боровинки и се залови да приготви мехлем от чисто елдено брашно с множко несолено масло и жълтъци от яйца. После наложи дебел пласт от него върху лицето и шията на Южка, па натрупа отгоре и мокри кърпи. Момичето се подлагаше търпеливо на това лекуване и разпитваше тревожно:

— Ама нали няма да ми останат дупки по бузите?

— Ако не ги чешеш, ще преминат и няма да останат белези от тях, както беше на Настуша.

— Ами като ме тъй сърби… божичко! По-добре вържете ми ръцете, че не ще изтрая! — молеше се Южка със сълзи на очи и едвам се въздържаше от чесане. Старата измърмори над нея някаква баилка, прекади я с изсушена тлъстига, привърза ръцете й отстрани и отиде да си гледа работата.

Южка лежеше тихо, заслушана в бръмченето на мухите и в оня чуден шум, който постоянно бучеше в главата й, като насън чуваше, че сегиз-тогиз някой от домашните идва при нея да я види и пак си отива, без нито дума да каже, ту й се струваше, че натежали с ябълки клони се свеждат тъй ниско над нея, а тя напразно скача да ги досегне и не може, ту пък, че овце с чудно някакво блеене се трупат около нея, но щом Витек влезе в стаята, тя веднага го позна.

— Закара ли свинчето? И какво рече Настуша?

— Така се зарадва на прасето, че само дето не го целуна под опашката.

— Я го виж, с Настуша ще се подиграва!

— Истина ти казвам! И ми поръча да ти кажа, че утре ще дотърчи те види.

Изведнъж тя се замята на леглото и тревожно завика:

— Изпъди ги, че ще ме стъпчат, изпъди ги, бре! Ваклушки! Рей! Рей!

И сякаш заспа, така спокойно лежеше. Витек си отиде, но час по час идваше да я види. Тя го попита неспокойно:

— Пладне ли е вече?

— Къде среднощ ще да е, всички спят.

— Истина, тъмно е! Иди да извадиш изпод билото врабчетата, пищят като оскубани.

Той заприказва нещо за гнезда, но тя се развика и се мъчеше да се надигне:

— Ами къде е Сивуша? Пази я, Витек, да не направи пакост, че тате ще те бие!

Един път му каза да седне по-близо до нея и шепнешком му разправяше:

— Ханка не ми дава да ида на Настушината сватба, ама аз напук ще ида и ще си облека синьото елече и оная фуста, дето я бях облякла на събора. Ще си изгледат очите по мене хората, ще видиш! Витек, набери ми ябълки, само гледай да не те види Ханка! То се знае, само с момчетата ще танцувам! — и тя изведнъж млъкна и заспа, а Витек по цели часове прекарваше при нея, пазеше я с вейка от мухите, вода й подаваше и я чуваше като квачка, защото Ханка го бе оставила да й помага покрай дома, а вместо него кравите им пасеше заедно със своите Мачуш Клембовият.

Отначало му беше мъчно за гората и за лудуванията по къра, но болестта на Южа го тъй много нажали, че да можеше, чудо би направил за нея, и все размисляше с какво да я поразвлече и развесели.

Един ден донесе цяло гнездо малки яребички.

— Южо, погали пиленцата, погали ги, те ще ти запиукат.

— Как да ги погаля, имам ли с какво? — изпъшка тя, като повдигна глава.

И когато той отвърза ръцете й, тя хвана с изтръпналите си безсилни длани пърхащите птичета и ги запритиска към лицето и очите си.

— Така тупкат сърчицата им, тъй се плашат, бедничките! Пусни ги, Витек!

— Затова ли ги хванах, та да ги пущам! — дърпаше се той, но ги пусна.

Друг път й донесе малко зайче и както го държеше за ушите, сложи го пред нея на завивката.

— Мило зайченце, миличко зайченце, от маминка, от маминка са те взели.

Тъй шепнеше тя, притискаше го като детенце до гърдите си и го галеше, но заекът изврещя като раздран, изскубна се от ръцете й и скочи в пруста посред навлезлите на цяло ято кокошки, които се разхвърчаха със страшен шум, бухна се в отвода и през задрямалия Лапа се шмугна в градината. Кучето се спусна подире му, а след кучето и Витек със страшен вик, вдигна се такава врява, че дори Ханка дотича от двора, а Южа се пукаше от смях.

— Кучето хвана ли го? — попита после тя малко неспокойно.

— Ами! Отгледа му задницата, заека се шовна в житото и потъна като камък във вода, толкова бързо! Не се грижи, Южо, друго нещо ще ти донеса!

И донасяше всичко; каквото можеше: пъдпъдъчета, сякаш поръсени със златен прах, таралеж, опитомена катеричка, която скачаше много смешно по стаята, малки ластовички, които тъй жално писукаха, че старите се втурваха чак в стаята, та Южка му каза да им ги върне пак, или разни други неща, да не говорим, че беше надонесъл толкова ябълки и круши, колкото можеха да изядат скришом от по-старите. Но всичко това вече не я радваше, та често гледаше като че ли равнодушно и се обръщаше на другата страна отегчена и без желание.

— Не ща, друго нещо ми донеси! — викаше тя, като отвръщаше очи и дори не поглеждаше към щърка, който се тътреше по стаята, кълвеше по всички гърнета и напразно дебнеше при вратата за Лапа. Едва когато й донесе жив кълвач, тя се малко оживи.

— Господи мили, каква е хубост, като че е изписан!

— Пази се да не те клъвне по носа, като куче е зъл.

— Я гледай, не иска дори и да бяга, да не е питомен?

— Крилата и краката му съм вързал, а пък очите му съм със смола залепил.

Забавляваха се някое време с птицата, но кълвачът беше все така неподвижен и невесел, не искаше да яде и умря за голямо огорчение на всички в къщи.

Тъй минаваха дните.

А вън бе постоянна жега и колкото повече наближаваше жътва, толкова повече и горещината се усилваше, та не можеше да се покаже човек през деня на полето. Нощите също не донасяха разхлада, а бяха задушни и напечени, та и в градините не можеше да заспи човек от топлина, същинска напаст бе сполетяла селото. Тревата вече бе тъй изгоряла, че добитъкът се връщаше гладен от паша и ревеше в оборите, картофите вехнеха, завързаха колкото лешници на корените си и тъй си и останаха, прегорелите овеси едвам бяха израсли над земята, ечемиците пожълтяха, а житата зрееха без време и белееха с празни класове. Селяните страшно се тревожеха от това и с мрачна надежда поглеждаха към всеки залез — дали няма да наклони на промяна времето. Но небето беше все безоблачно и цялото като че ли озарено от стъклен, белезникав пожар, а слънцето залязваше чисто, незабулено дори от най-леко облаче.

Мнозина вече се молеха от все сърце пред иконите на Преображение господне, но нищо не помагаше. Полята все повече посърваха, увяхваха, недозрелите овошки капеха от дърветата, кладенците пресъхваха, па дори и във вира водата толкова намаля, че и дъскорезницата не можеше да работи, воденицата бе затворена, а народът, доведен до отчаяние, прибягна към молебен с шествие, на което се събра цялото село.

И тъй горещо и от все сърце се молиха, че и камъкът би се смилил.

И като че ли господ даде воля на своето милосърдие, при все че на следния ден стана така горещо и знойно, така задушно и така прежуряше, та птиците падаха замаяни, кравите жално мучеха по пасищата, конете не искаха да излизат от конюшните, а измъчените до краен предел хора без сили се щураха из напечените градини и се боеха да погледнат към засаденото със зеленчуци. Но по пладне, когато изглеждаше, че всичко вече изпуща последен дъх в този бял, разтреперан врелец, слънцето внезапно помътня и потъмня, като да бе хвърлил някой шепа пепел върху лицето му; след малко нейде високо забуча като с крила на орляк от исполински птици, набъбнали сини облаци се стичаха от всички страни и слизаха все по-ниско и по-страшно.

Страх повея, всичко заглъхна и застана в притаени тръпки.

Забоботиха далечни гръмотевици. Появи се за кратко вятър, по пътищата се вдигна прахуляк, слънцето се разля като жълтък в пясък, изведнъж потъмня и на небето се нароиха рояци от светкавици, сякаш някой зашиба със златни въжета. Първият гръм удари нейде наблизо, та хората дори изскочиха пред къщите си.

Внезапно всичко закипя, слънцето угасна, небето помътня, разрази се такъв вихър, та в сплъстения мрак се лееха само порои от ослепителни блясъци, мълнии удряха, гръмотевици се преваляха по небето, шумеше проливен дъжд, ечеха вихри и дървета.

Мълниите биеха една след друга, очите чак ослепяваха от светкавици; валеше порой, та нищо не се виждаше, а някъде настрани падаше и градушка.

Близо един час трая бурята. Житата полегнаха, а по пътищата потекоха цели реки от разпенена вода. За миг дъждът преставаше и почваше да се прояснява, но после отново загърмяваше, като че ли хиляда коли препущаха по замръзнал неравен път, и пак лееше като из ведро.

Хората с тревога поглеждаха навън. Тук-там вече запалваха кандила и пееха „Под твоя закрила“; на други места бяха изнесли на пейките под стрехите икони за предпазване от беда, но благодарение на бога бурята минаваше, без да направи големи щети. Едвам когато вече почти съвсем се успокои и валеше все по-дребен дъжд, от последния надвиснал над селото облак удари гръм в плевнята на кмета.

Бухнаха пламъци и пушеци. В един миг цялата плевня бе в огън. В селото се вдигна страшен писък и който можеше, тичаше към пожара, но за гасене и дума не можеше да става: плевнята гореше от горе до долу като камара натрупани трески. Антек, Матеуш и други най-усилено пазеха само къщата на Козелови и други някои сгради; добре, че не липсваше вода и кал по пътя, защото някои покриви вече започваха да пушат, а искри често прехвърчаха към близките дворове.

Кметът не беше у дома си, още сутринта бил отишъл в общината, а кметицата тичаше разплакана наоколо като разквакана квачка. И когато вече мина опасността и хората се разотиваха, при нея се доближи Козеловица.

— Видиш ли? Даде ти, даде ти господ, госпожо кметице! За моите жалби ти даде!

До бой щеше да стигне, защото кметицата се хвърли да я сграбчи, но Антек успя да ги разтърве и така нахока Козеловица, че тя като сритано куче си отиде у дома с ръмжене и последно лаене:

— Надувай ми се, госпожо кметице, надувай ми се, ще ти го върна аз тъпкано!

Но никой вече не я слушаше. Плевнята догоря, насъбралите се покриха с кал още неизгасналото пепелище и се разотидоха по домовете си. Остана само кметицата да се окайва пред Антек, който я слуша търпеливо донякъде, па най-сетне махна с ръка и си отиде.

Бурята вече отмина към горите, слънцето се показа, по синьото небе се точеха стада от бели облаци, птички запяха, въздухът бе хладен, а хората излизаха да отприщват водите и да заравнят изровените места.

Почти пред сам къщи Антек срещна Ягуша, която вървеше с кошничка и мотичка, поздрави я бързешком, но тя го изгледа с вълчи очи и мълком отмина.

— Фръц! Каква горделива! — измърмори той и като забеляза Южка на двора, скара й се, че ходи по влагата.

Момичето бе дотолкова оздравяло, че можеше по цели дни да лежи в градината, изривът се бе вече изгубил и зарасъл, без да остави никакви следи; Ягустинка я мажеше с мехлема само крадешком, понеже Ханка се мръщеше, че хаби много масло и яйца.

Така лежеше тя и бавно оздравяваше, току-речи самотна по цели дни, защото Витек пак пасеше кравите. Само нарядко някоя от другарките й дотичваше да си поприказват или Рохо посядваше за някоя минута, или пък старата Агата й разправяше все едно и също: че навярно по жътва ще си умре в стаята у Клембови и ще я погребат по господарски. Южка прекарваше най-вече с Лапа, който не се отделяше от нея, и с щъркела, който пристигаше, щом го повика, и с птичетата, които долитаха за хвърляните им трохи.

Един ден, когато в къщи нямаше никого, при нея дойде Ягна и й донесе цяла шепа бонбони, но още неуспяла Южка да й благодари, отнейде се разнесе гласът на Ханка, та Ягна изхвръкна подплашена.

— Да ти са наздраве — извика тя през плета и се изгуби.

Тя бързаше при брат си и му носеше нещо в пазва.

Там завари Настуша, която поеше една крава с ведро, а Шимек пристройваше нещо и силно си свиреше с уста.

— Имате си вече и крава? — учуди се безкрайно тя.

— Имаме си, я! Що, не е ли хубава? — рече гордо Настка.

— Много добра крава, от чифлишките ще да е, кога я купихте?

— Наша си е кравата, макар че не сме я купували! Да взема да ти разправям, ще се хванеш за главата и няма да повярваш! Вчера къде зори усетих, че нещо се дръгне о ъгъла, та чак къщата се клати. Мисля си — изкарват хората стоката на паша, та някоя свиня ще се е отбила да си ожули калта. Легнах си пак и още незаспала, слушам, нещо тихичко поревнува. Излезнах, гледам — крава, вързана за вратата, и хлъпка детелина пред нея. Вимето й напращяло и тя току протяга глава към мене! Разтърках очите си, че ми се стори като да съм още заспала, но не, жива крава стои, помучава и лиже пръстите ми. Ех, смятах си, че се е отлъчила от говедата, па и Шимек казва: сега ще дотърчи някой да си я забере! Чудех се само на това, че бе вързана. Ами как, та не е взела сама да се върже. Но мина пладне и никой не иде да си я подири. Аз я издоих да й олекне, че млякото почна да тече из бозките й. Мръкна се, мина се и нощта, питах по селото, питах дори и чифлишкия пастир, никой не е чул да се е изгубила крава някому. Стария Клемб каза, че може би е някоя крадена и по-добре да я заведем в канцеларията! То се знае, че ми беше жал, ама нямаше що да се прави. След пладне дойде Рохо и рече:

— Добра си и нуждаеща си, та господ Исус с крава те надарил.

— Като че кравите падат от небето. И глупавия няма да повярва това.

Той се засмя и каза, като си тръгна:

— Кравата си е ваша, не бойте се, никой няма да ви я вземе!

Разбрах, че е от него, хвърлих се в краката му да му благодаря, но той се дръпна.

— Па като срещнете господин Яцек — казва със смях, — не му благодарете за кравата, че ще вземе с бастуна да ви напере, не обича той да му се благодари!

— Значи, господин Яцек ти я е дал!

— Та има ли друг някой така добър за бедния народ!

— Истина си е, нали даде на Стахо материал за къща, па и толкова много помага!

— Просто светия, всеки ден се моля за него.

— Само да не ти открадне някой добичето.

— Що, кравата да ми откраднат! Господи, аз очите им ще издера, по цял свят бих тръгнала след нея! Бог няма да позволи такава пакост! В къщи ще я вкарвам нощем, докато Шимек не направи обор. Яшковия Кручек ще пази. Милинката ми, моя радост си ти! — шепнеше тя, като прегръщаше шията й и я целуваше по муцуната, та кравата засумтя, кучето радостно залая и кокошките се разкрякаха изплашени, а Шимек все по-силно свиреше.

— Вижда се, че господ ви благославя! — въздъхна като че ли с тиха жалба Ягуша и се взираше по-внимателно и в двамата. Струваха й се съвсем други, особено я учудваше Шимек: тя го познаваше като мухльо, неспособен на две магарета сламата да раздели; у дома при майка си той беше като парцал и който си искаше, той го подмяташе. А сега бе съвсем друг, работеше умно, държеше се достойно и приказваше като мъдрец.

— Ами коя е вашата земя? — попита тя след дълго премисляне.

Настуша взе да й посочва, като казваше къде какво ще сеят.

— Ами семе откъде ще вземете?

— Шимек каза, че ще има. Щом казва, сигурно ще има, той току-така никога не приказва.

— Брат ми е, а пък като че за съвсем друг човек слушам.

— Ама такъв добър, такъв умен и работен, че едва ли има друг на света — казваше разпалено Настуша.

— Сигурно — повтори тъжно Ягна. — Чии са тия ниви, отмерени с камарки камъни?

— На Антек Борина! Не ги работят, навярно чакат да ги разделят след Мачея.

— Ще има около петнайсет морги! Върви им на тях.

— Господ да му даде десеторно повече, че той стана поръчител пред дворянина за нашия имот, па и колко друго ни помогна!

— Антек помагал на Шимек! — дори се слиса тя от почуда.

— И Ханка не е по-лоша от него. Тя ми даде пък свинка, прасе е още, ама харно ще стане, че е от добра порода.

— Какво ми разправяш, Ханка да ти даде свинка, просто да не повярваш.

Те се върнаха при къщата и Ягуша развърза кърпичка десет рубли и ги втъкна в ръцете на Настуша.

— Вземи тия няколко гроша, не можах по-рано, че евреина не ми беше дал парите за гъските.

Те й благодариха от все сърце, а на излизане тя рече:

— Почакайте, мама ще се придобри и все ще ви даде нещичко.

— Не искам, нека с това, що ми отне, погребалния си ковчег да постеле! — избухна изведнъж Шимек тъй ядовито, та Ягна си отиде, без ни дума да каже.

Тя се връщаше към дома си страшно замислена, тъжна и опечалена.

— А аз какво съм? Един сух стрък, ненужен на никого — въздъхна тя сиротно.

Нейде на половин път срещна Матеуш. Той бързаше към сестра си, но се върна с Ягна и внимателно слушаше разказа й за Шимекови.

— Не на всички е тъй добре — рече той мрачно.

Разговорът им не вървеше. Той нещо въздишаше и се чешеше загрижено по главата, а Ягуша се загледа към потъналото в пожара на залеза Липци.

— Хей, задушно и тясно е на този свят — рече той сякаш на себе си.

Тя го погледна въпросително в очите.

— Какво ти става? Чумериш се, като че оцет си пил.

И той започна да се оплаква, че му омръзнало и живот, и село, и всичко и сигурно ще се запилее по света, където му очи видят.

— Тогава ожени се, ще се промени живота ти — пошегува се тя.

— Да ме щеше тази, която аз си искам… — и той я погледна втренчено в очите, а тя отвърна глава някак недоволна и смутена.

— Попитай я! Всяка ще те вземе и не една вече очаква да й пратиш годежари.

— Ами ако ми откаже? Да се изяде човек от срам!

— Тогава на друга ще изпратиш!

— Не съм аз от тия: харесал ли съм си една, към друга не ме тегли.

— На мъжа всяка еднакво мирише и с всяка е готов да бъде малко тъй по-близко.

Той не се защити, а обърна разговора на друга страна.

— Знаеш ли, Ягушо, че момчетата само чакат да ти дойде времето, та да ти изпратят годежна водка.

— Да си я плюскат сами! Никого няма да взема! — рече тя натъртено, та той се стъписа. Но тя го рече искрено, защото никой не й се виждаше по-мил от Яшо, но Яшо…

Тя въздъхна тежко и се отдаде с умиление на спомените си за него, а Матеуш, като не можа повече да изкопчи дума от нея, тръгна пак към сестра си.

А Ягна шареше с плахи очи по света и си мислеше:

— Какво ли прави той сега там, какво?

Неочаквано тя се задърпа, някой изневиделица я прегърна и застиска.

— Не можеш ми вече избяга — пошепна страстно кметът.

Тя се изскубна разярена из ръцете му.

— Още веднъж ако се допреш до мене, очите ти ще извадя и така ще се развикам, та цялото село ще се събере.

— Тихо, Ягушо, подарък съм ти донел — и втикваше корали в ръцете й.

— Натъпчи си ги в задника, твоя подарък за мене не струва лула тютюн.

— Какво, какво правиш, Ягушо? — заекваше слисано той.

— Такова, че си свиня, и толко! Да не си посмял да ме пипнеш!

Избяга от него разярена и като буря се втурна у дома си. Майка й белеше картофи, а Йенджих доеше кравите на двора, та тя се залови живо за привечерните работи, но цяла се тресеше от яд и като не можа да се успокои, щом се мръкна, пак отърча по селото.

— Ще намина у органистови — рече тя на майка си.

Често ходеше тя сега там и им услужваше това-онова, само и само поне понякога да чуе нещо за Яшо.

И сега тя отърча жадна за такава новина и с някаква тиха надежда, че днес ще чуе нещо ново.

И след малко засветиха в тъмнината прозорците на Яшовата стая, където сега Михал пишеше нещо под висящата лампа, а органистът и жена му седяха пред къщи на хладовина.

— Яшо си пристига утре след пладне! — с тази новина я посрещна органистката. Ягна едва не падна мъртва от това, краката й се подкосиха, сърцето й заби, та дъха си не можеше да поеме. Тя пламна в огън и цяла се разтрепера, па поседна, колкото да не се издаде, и пак побягна като подгонена чак нейде по тополовия път, към гората…

— Мили мой боже! — избухна тя и протегна благодарствено ръце. Сълзи потекоха от очите й, такава радост пееше в душата й, че й се искаше да се смее, да вика, да тича нанякъде, дърветата да целува, да прегърне тия задрямали на лунната светлина полета.

— Иде си, Яшо си иде — шепнеше от време на време тя, подскачаше внезапно като птица и летеше, грабната от всичката сила на очаквания и мъки, сякаш да посрещне собствената си участ и неизказаното си щастие.

Беше вече късна вечер, когато се връщаше у дома си. Прозорците бяха вече тъмни. Светеше само у Боринови, където се бе събрал доста народ. Тя си отиде у дома да чака следния ден и да сънува завръщането на Яшо.

Но напразно се въртеше в леглото и щом майка й захърка, пак стана, позагърна се с престилката и седна пред къщи да чака или сън, или зора.

У Боринови отвъд вира още светеше от едната страна и понякога долитаха тихи отгласи на разговори.

Изпърво тя се вгледа в трепкащите върху водата отблясъци на светлините и забрави всичко; тя потъна в сумрачни и трепетливи мъгли, които я бяха омотали като паяжина и я понесоха в някаква тиха привечер, зачервена от зари, в един свят на неутолим копнеж.

Месецът бе вече залязъл и сива мрачина покриваше полята. Звездите светеха високо и сегиз-тогиз някоя падаше с такава бързина и нейде тъй страшно далеко, че дъхът замираше в гърдите и студени тръпки минаваха по костите. Понякога лекичък топъл полъх галеше като любими ръце, понякога се надигаше откъм полята гореща, пълна с благоухание въздишка на нивите и затрогваше сърцето, та Ягна се протягаше и разтваряше ръце. Или седеше потънала цяла в размисли и изпитваше неизказана сладост като кълн, който се напряга и изпълва със сокове… а нощта я обгръщаше тихо и внимателно, сякаш не искаше да плаши човешкото щастие.

У Боринови продължаваше да свети, а на пътя Витек бе на стража, да не би някой неканен да подслушва, понеже се бяха събрали на тихо приятелско съвещание преди утрешното събрание в канцеларията, на което кметът бе поканил всички липченски стопани.

В стаята бе възтъмно. Една свещ мъждукаше на поличката над огнището, та само някои глави можеха да се различат от множеството, тъй като се бяха събрали двайсетина души, всичките, които държеха страната на Антек и Гжеля.

Рохо, който седеше някъде в тъмното, обясняваше какво ще стане, ако се съгласят да се отвори училище в Липци. След това Гжеля учеше всеки поотделно какво да каже на началника и как да гласува.

Дълго през нощта се съвещаваха, тъй като не мина и без караници и противене, но най-сетне се съгласиха на едно и преди да се зазори, се разотидоха бързо, понеже на сутринта трябваше доста рано да тръгнат.

Само Ягуша остана да седи още на пейката под стряхата, вече съвсем потънала в мъглите и нощта, седеше сляпа и глуха за всичко и само понякога шепнеше сякаш горещи слова на безкрайна молитва:

— Ще дойде, ще дойде!

И се навеждаше неволно сякаш пред утрото, сякаш искаше да съзре какво й носи тая посивяла зора над земята и със страх и радост се отдаваше на онова, което имаше да стане.