Владислав Реймонт
Селяни (2)

II

В Бориновия двор, обиколен от три страни със стопански сгради, а от четвъртата с градина, която го отделяше от пътя, се бе насъбрал вече много народ; няколко жени приказваха и се вайкаха над едрата червено-бяла крава, просната пред обора върху торището.

Старото куче, малко куцо и с проскубана по хълбоците козина, тичаше около Червенуша, душеше я, лаеше или пък се спущаше към плета и подгонваше навън децата, които се катереха по оградата и надзъртаха любопитно в двора, или отиваше при свинката, която се бе излегнала до къщи и тихо грухтеше, защото я бозаеха малките бели прасета.

Ханка дотърча запъхтяна, наведе се над кравата и я загали по муцуната и челото.

— Червенушо, сирота Червенушо! — викаше насълзена тя, дори се разплака и сърдечно зарида.

А жените даваха все по-нови съвети за спасяване на болната: ту разтопена сол й наливаха в гърлото, ту разтопен восък от осветена свещ с мляко, някой казваше сапун със суроватка, друга пък казваше кръв да й пуснат. Но нищо не помагаше на кравата — тя все повече се протягаше, понякога вдигаше глава и промучаваше дълго, болезнено, сякаш за спасение, дори хубавите й очи с розови белки се замъгляваха и тежката й рогата глава падаше от пресилване. Тя изплезваше език и облизваше Ханкините ръце.

— Може би Ямброжи ще каже нещо? — предложи една.

— Наистина той разбира от болести — повториха.

— Тичай, Южо. Ей сега би камбаната, може още да е в черквата. Божичко, ами като дойде тате, ще ни даде да разберем, ще… Па какво сме криви ние! — редеше разплакана тя.

После Ханка седна на прага на обора, даде бялата си гръд на момченцето, което проплакваше, и със силно вълнение поглеждаше хъркащата крава или се ослушваше през плета към пътя.

Не след много Южа се върна с крясък, че Ямброжи вече иде.

В тоя миг пристигна старец, може би стогодишен, прав като свещ, макар че бе с един дървен крак и с тояга, със сухо, набръчкано като картоф напролет и някак сиво лице, обръснато и порязано на резки. Бялата му като сняг коса падаше на кичури по челото и врата му, защото беше гологлав.

Той отиде право при кравата и грижливо я прегледа.

— Охо, виждам, че ще ядете прясно месо.

— Ами помогни й нещо, излекувай я, крава за триста злоти, па е и с малко теленце, помогни й, Ямброжи! О, божичко мой, божичко! — развика се Южа.

Ямброжи извади из джоба си ножче за пущане на кръв, заглади го на ботуша си, вгледа се внимателно в острието му срещу светлината и проряза артерията на корема на кравата — но кръвта не бликна, а потече бавно черна, пенеста.

Всички наоколо стоеха наведени и гледаха със затаен дъх.

— Много късно! Охо, добичето вече умира — каза тържествено Ямброжи. — Нищо не става, пакостник някой или нещо друго… трябвало веднага, щом заболяла… но тия жени, те само за плач са умни, а когато трябва да посъветват нещо, като овце блеят.

Той плюна с презрение, заобиколи кравата, погледна я в очите, вгледа се в езика й, изтри окървавените си ръце о меката й лъскава кожа и се затъкми да си иде.

— На това погребение няма да бия камбаната; сами си позвънете с тенджерите.

— Татко и Антек! — изкряска Южа и изтича на пътя да ги срещне, защото се раздаде глух тежък тропот отвъд вира, където в червените на запад зари се чернееше дълга кола с коне.

— Татенце… Червенуша вече умира — викаше тя, като дотича до баща си, който тъкмо възвиваше към отсамната страна на вира. Антек вървеше отдире и подкрепяше, защото возеха дълъг бор.

— Пепел ти на езика — измърмори Борина, като удари конете.

— Ямброжи и кръв й пуща, и нищо… и разтопен восък й сипваха в гърлото, и нищо… и сол… трябва някой пакостник… Витек каза, че горския ги изгонил от гората и че Червенуша веднага се завалила и запъхтяла, едвам я докарал…

— Червенуша, най-добрата крава, дано дяволите да ви вземат, никаквици недни, като не умеете да пазите — захвърли той юздите на сина си и с камшик в ръка припна напред.

Жените се разстъпиха, а Витек, който през всичкото време най-спокойно майстореше нещо под стряхата, прескочи в градината от страх и се изгуби. Дори Ханка стана от прага и стоеше развълнувана, безпомощна.

— Съсипаха ми добичето! — изкряска най-после старият, като огледа кравата. — Триста злоти на вятъра! За ядене готованци много, а да наглежда — никой. Такава крава, такава крава! Не може човек от дома да мръдне, веднага щета, загуба…

— Па аз още от пладне бях на картофите — оправдаваше се тихо Ханка.

— Та ти кога ли виждаш нещо! — изкрещя й той яростно. — Нали аз те храня!… Такава крава… планина. Като нея не у всеки дворянин има!

Старият се вайкаше все по-жалостно и обикаляше кравата, опитваше да я повдигне, дърпаше я за опашката, заглеждаше се в зъбите й, но тя дишаше хрипкаво и все по-тежко. Кръвта спря да тече и се съсирваше на черни локвички. Виждаше се, че умира.

— Няма що, току да се заколи, поне това да се спаси! — рече най-сетне той, донесе една коса от плевнята, наточи я на точилото под капчука на обора, съблече сакото си, засука ръкавите на ризата и захвана да коли…

Ханка и Южа се разреваха, защото Червенуша сякаш усети смъртта, повдигна с мъка глава, зарева глухо и… падна с прерязано гърло, като риеше с крака…

Кучето ближеше съсирващата се на въздуха кръв, после скочи към ровниците за картофи и залая конете, които стоеха впрегнати край оградата, защото там ги бе оставил Антек, а сам той спокойно наблюдаваше клането.

— Стига си бучала, мари глупачко! На баща ни е кравата, не е наша щета! — каза той ядосано на жена си и се залови да разпряга конете, които Витек теглеше вече за гривите към обора.

— Много ли са картофите на нивата? — пробъбра Борина, като миеше ръцете си при кладенеца.

— Как да са малко, ще има близо двайсет чувала.

— Днеска трябва да ги прекараме.

— Прекарай си ги сам, аз не усещам нито пищялите си, нито кръста… па и единият кон куца с предния крак.

— Южке, извикай Куба от нивата. Нека впрегне жребицата вместо куция. Днеска трябва да ги прекараме, може да завали.

Той кипеше от яд и мъка. Спираше се постоянно пред кравата и люто псуваше, после ходеше по двора, назърташе ту в обора, ту в плевнята, ту под навеса и не знаеше що търси — ядеше го тая голяма загуба.

— Витек! Витек! — развика се той и откопчаваше широкия ремък от кръста си, но момчето не се яви.

Хората се разотидоха, защото разбраха, че такава щета и такова ядосване ще доведе до бой, на какъвто Борина често налиташе, но старият днес само псуваше и тръгна към къщи.

— Ханко, я ми дай да ям! — викна на снаха си през отворения прозорец и се отдръпна.

Къщата бе обикновена, селска, разделена напреки с голям коридор — отвод; лицето й с четири прозореца бе обърнато към градината и улицата, а калканът към двора.

Половината откъм градината заемаха Борина и Южа, а другата държеха Антекови. Ратаят и краварчето спяха при конете.

В стаята бе вече сумрачно, защото през заслонените от стряхата и от овошките малки прозорчета се промъкваше оскъдна светлина, па и вън мръкваше, така че проблясваха само стъклата на иконите, които се чернееха в редици по варосаните стени. Стаята беше широка, но притисната от черния потон и от грамадните греди под него и толкова бе отрупана с различни съдини, че само около голямото огнище с издадена над него полица откъм стената на пруста имаше малко нещо свободно място.

Борина се събу и отиде в тъмния килер, като затвори след себе си вратата, отмести дъската от малкото прозорче и светлина от залеза заля килера с кървав блясък.

Килерът бе пълен с различни стари вещи и домакински оръдия; кожуси, червени, шарени на ивици вълненици и дълги бели клашници висяха на върлини, цели връзки от кълба сива прежда и навити на валма непрани овчи руна и чували с перушина. Борина измъкна бял дълъг клашник и червен пояс, после дълго тършува из пълните с жито каци и в ъгъла под камарата стари ремъци и железарии и като чу в първата стая Ханка, намести дъската на прозорчето и пак дълго време рови в житото.

А на масата в къщи до прозореца вече бе сложено топло ястие; от големия тиган със зеле миришеше на сланина, а от една голяма чиния — на пържени яйца.

— Къде е пасъл Витек кравите? — попита старият, като режеше голям резен хляб, който бе колкото едно решето.

— По дворянските шумаци и горския го изпъдил оттам.

— Гадове проклети, разсипаха ми добичето.

— Ами! Такава крава, разбила се е от бягане, нещо се е запалило в нея.

— Просяци. Пасищата са наши, на табелата е писано с грамадни букви, а те постоянно пъдят и думат, че са техни.

— И други изпъдил и здравата набил Валековото момче.

— Охо! В съд трябва да се дадат или на комисаря да се обади. Триста злоти струва като нищо.

— Ами, ами — потвърждаваше Ханка, доволна до немай-къде, че свекър й е омекнал.

— Кажи на Антек, щом докарат картофите, да се захване с кравата, трябва да се одере и насече. Като се върна от кмета, ще ви помогна. Накачете месото по гредата в хамбара — там е запазено от кучета и от други гадини…

Той привърши набързо яденето и стана да си оправи дрехата, но усети такава тежина в себе си, такива тръпки в костите, такава сънливост, че щом стана, се хвърли на леглото да отпочине малко.

Ханка отиде в своята стая, въртеше се из нея и току се подаваше през прозореца да види Антек, който се хранеше в пруста пред къщи. Седнал по навик далечко от паницата, той пренасяше полека лъжица след лъжица, стържеше шумно по ръбовете й и поглеждаше от време на време към вира пред себе си. Бе залез и върху водата се образуваха златочервени дъги и пламнали кръгове, през които като бели облачета плуваха с гакане гъски и разливаха с човките си нанизи от кървави бисери.

Селото ставаше вече шумно и закипяваше от движение. По пътя от двете страни на вира се вдигна прахоляк, затропаха коли и мукаха крави, които нагазваха до колене в него, пиеха бавно, повдигаха тежки чела и тънки струи вода се стичаха от широките им муцуни като броеници от кристали.

Нейде от другата страна на вира се чуваше шум от бухалки на перачки и глухо еднообразно тупане от очукване на снопи.

— Антек, я ми нацепи дърва, че не мога — обади се Ханка колебливо и плахо, защото той много лесно кипваше, па и хокаше, и биеше за нищо.

Антек дори не отвърна, сякаш не бе чул. Тя не посмя да повтори и тръгна сама да дялка трески от пънищата, а той мълчеше сърдит, уморен от цял ден работа, и гледаше към вира, към голямата къща на срещния бряг, която светеше с белите си стени и със стъклата на прозореца, тъй като залезът се отразяваше в нея. Кичури от червени гергини се навеждаха от зида и ярко горяха спроти стените, а пред къщата или между оградите се мяркаше висока фигура, но лицето не можеше да се разпознае, защото постоянно изчезваше или в къщи, или под дърветата.

— Спи си като дворянин, па ти, робе, работи — измърмори Антек с яд, защото хъркането на баща му се разнасяше чак до пруста.

Той отиде на двора и още веднъж загледа кравата.

— Крава на баща ни, но и ние губим — обърна се той към жена си, която бе спряла да дялка трески, и отиде към колата, защото Куба докара картофи.

— Ровниците още не са приготвени, та трябва да ги изтърсим на гумното.

— Ами тате каза на гумното да одереш с Куба кравата и там да я разчистиш.

— Ще се смести и кравата, ще се сместят и картофите — шепнеше Куба, като отваряше и двете крила на вратата на плевнята.

— Да не съм касапин, та аз да дера кравата — подхвърли Антек.

Всички млъкнаха. Чуваше се само шумът от изсипваните на гумното картофи.

Слънцето угасна, мръкваше се, само зарите още светеха като отблясъци от съсирена кръв и от изстинало злато и се изливаха по вира като меден прах, та водите трепкаха тихо с ръждива лъскавина и сънен шум.

Селото потъваше в мрачините и в дълбоката мъртва тишина на есенната вечер. Къщите ставаха по-малки, сякаш се приплескваха до земята, сякаш се криеха до сънно наведените дървета, до сивите плетища.

Антек и Куба превозиха картофите, а Ханка и Южа шетаха около дома — нали гъските трябваше да се натъкмят на леговището им, свинете да се нахранят, защото с квик се втурваха чак в къщи и въвираха лакомите си рила в чебърите с вода за добитъка. И кравите трябваше да се издоят, защото Витек бе докарал от паша и останалите и им слагаше в яслите по жъмка сено, за да стоят мирно, като ги доят.

Когато Южа взе да дои първата, Витек излезе от яслите и попита тихо и плахо:

— Южо, сърдит ли е господаря?

— Божичко, ще те бъхта, бедното, ще те бъхта… така ти се заканваше — отговори тя, като подаваше глава към по-светлото и засланяше лице с ръка, защото кравата размахваше опашка, да се пази от мухи.

— Ами крив ли съм аз… ами… горския ме изгони, па отгоре искаше и с тояга да ме бие, ама избягах… а Червенуша току взе да пада и да мучи, да пъхти, та я докарах дома…

И момчето млъкна, но се чуваше тихо хлипане и подсмърчане.

— Витек… я не реви като теле я! Да не ти е първица да те бие тате?…

— Ех, не е първица, ама така ме е страх… Не мога да издържам на бой…

— Глупак, толчав мъж, а се бои… Аз ще раздумам тате, хайде!…

— Ще го раздумаш ли, Южо? — извика зарадван Витек. — Ами горския ме изгони с кравите, ами…

— Ще го раздумам, Витек, да не се боиш вече!…

— Щом е така… на ти това пиле — прошепна той зарадван и извади из пазвата си една дървена дяволийка. — Я виж как само шава.

Турна го на прага на обора, курдиса го и пилето започна да маха глава, да повдига дългите си крака и да се разхожда…

— Щъркелче, господи, мърда като живо! — извика тя учудена, остави настрана ведрото, приклекна пред прага и с най-голяма радост и почуда гледаше пилето.

— Господи! Та ти си цял механик! Самичко шава, а?

— Самичко, Южо, като го курдисам, и то се разхожда като господар след ядене — ето на̀… — Той го завъртя и пилето важно и смешно повдигаше едновременно дългата си шия и краката и вървеше.

Започнаха от сърце да се смеят и да се забавляват с движенията му, а Южа понякога поглеждаше момчето, в погледа й имаше възхищение и учудване.

— Южо! — разнесе се гласът на Борина пред къщи.

— Що е?… — обади се тя.

— Я ела.

— Нали доя кравите.

— Наглеждай тука, че аз отивам при кмета — каза той и пъхна главата си в тъмния обор. — Няма ли го тук тоя изнамирач?

— Витек ли?… Не, отиде за картофи с Антек, че Куба остана да нареже слама за конете… — отговори тя бързо и малко неспокойно, защото Витек се бе снишил изплашено зад нея.

— Ах тоя негодник, с кремък да го дере човек, умори такава крава — мърмореше той на връщане към къщи, където си облече нов бял клашник, обшит по всички ръбове с черни шнурове, сложи си високата черна капела, опаса червен пояс и тръгна по пътя покрай вира към воденицата.

„Толкова работа още… дърва да се докарат… сеитбата не е свършена… зелето неприбрано… постилка несъбирана… трябва да се подоре за картофи… па и за овеса… а на това отгоре ходи по съдилища… бога ми, човек никога не може да свърши работата, като вол все в ярема… и да си отспи няма кога, ни да си почине… — мислеше си той. — Па отгоре и по съдилище… Шафрантия такава… спал съм бил с нея… дано ти езика изсъхне… курва такава… кучка…“ — плюна той от яд, натъпка луличката си с махорка и дълго търка о панталоните си овлажнелия кибрит, докато го запали.

Той пухкаше от време на време с лулата и се тътреше полека; всички кости го боляха, па и мъката за кравата всеки миг го ядосваше и разкъсваше.

— А тук няма на кого да се облегнеш, ни да се оплачеш, ни нищо… сам като гол пръст; сам да мислиш за всичко, сам с главата си да обсъждаш, сам за всичко да тичаш като куче… а с никого дума не можеш продума, и съвет от никъде, нито помощ… а загуби и вреди… и всички като вълци след овца… току скубят и гледат кога да те разкъсат на парчета…

Възтъмно бе вече в село. През непритворените врати и прозорци, понеже бе топла вечер, лумваха ивици светлина и се носеше миризма на варени картофи и скроб с пръжки. Тук-там вечеряха в къщи или вън пред къщи, та се чуваше бъбрене и тракане на лъжици о паниците.

Борина вървеше все по-полека, понеже раздразнението му го спъваше, а после и споменът за покойната, която погреба през пролетта, го сграбчи за гърлото…

— Ех!… Да беше жива… дето вечерно време на добро я споменувам… не би се случило това на Червенуша… Стопанка беше тя, стопанка!… Ех, беше и бъбрива, и проклета, добра дума никому не казваше и се караше с жените, но жена и стопанка беше! — Той въздъхна набожно за нея и още по-голяма скръб го задуши, защото си спомни как беше…

Дойде си от работа уморен, а тя и тлъстичко му даде да хапне, и често суджучец скришом от децата му сложи… И как всичко вървеше… и телета, и гъски, и прасета… че на всеки панаир имаше с какво да иде и пари винаги можеше да отдели от самия приплод… А зеле с грах друга не би могла да сготви като нея…

А сега какво е?…

Антек тегли на своя страна, ковача също все гледа какво да пипне, а Южка? Глупаво дете, още му жълто около устата, па и така си е, едва в десетата година е момичето… Ханка се щура като сянка и току си боледува, работа от нея колкото от куче на нивата…

И всичко се разсипва… ето Червенуша трябваше да заколят… по жътва шипарче умря, враните така разредиха гъските, че наполовина останаха!… Такава разсипия, такива загуби!… Като през сито всичко изтича, като през сито…

— Но няма да дам! — извика почти гласно той. — Докато ходя на тия крака, нито морга не ще ви припиша и няма да тръгна по вашия ум…

А като се върне от войниклъка Гжеля, нека тогава Антек отиде на жениния си имот… няма да дам…

— Да бъде похвален! — прозвуча нечий глас.

— Во веки… — отвърна Борина машинално и се отби от пътя между широки и дълги огради, защото къщата на кмета бе малко навътре.

Прозорците светеха и малките кученца залаяха. Борина влезе право в стаята.

— Тук ли си е кмета? — попита той една пълна жена, която бе приклекнала до люлка и кърмеше дете.

— Ей сегичка ще се върне, отиде за картофи. Седни, Мачей, ето и тоя го чака — показа тя с брадата си един просяк, който седеше при огнището. Това бе стар слепец, воден от куче. Червеникава светлина от треските заливаше голямото му бръснато лице, голия му череп и широко отворените му, замрежени от перде и неподвижни под сивите рунтави вежди очи…

— Откъде те господ носи? — попита Борина, като сядаше от другата страна на огъня.

— Откъде… от широкия божи свят, господарю — отговори старецът полека с проточен, плачлив, истински умолителен глас и наостри уши, па подаде кутийка с енфие. — Шмръкни си, господарю.

Мачей шмръкна хубаво и кихна три пъти наред, та чак сълзи изскочиха от очите му.

— Люто, дявол да го вземе! — и потриваше с ръкав насълзените си очи.

— Наздраве ти. Петербургско е, добре е на очите от него.

— Свърни утре у дома, все ще се намери за вас двамата парченце.

— Бог да ти заплати… Борина, чини ми се, а?

— Аха! Позна ли ме?…

— По гласа, по приказката.

— Какво ново по света? Ти все си скиташ.

— Какво да кажа! И добро, и лошо, и различно, като по свят. Па всички плачат и се оплакват, щом дойде да дадат милостиня на просяк или на друг, но за водка все има.

— Право казваш, така си е.

— Хо, хо! Толкова години се тътрузи човек по тая света земя, различни работи се научават.

— Ами къде се дяна онова куче, дето те водеше лани? — попита кметицата.

— Избяга, проклето да е, избяга, хубаво ми опразни торбите… Имах някой грош от милостиви хора, та ги носех да ги подаря на света Богородица Ченстоховска, а то, звяра му, измъкна и тях и се пръждоса някъде! Стой мирно, Бурек! Май че кмета иде! — Дръпна той кучето с връвта и то престана да ръмжи.

Той отгатна. Наистина кметът влезе, захвърли в ъгъла бастуна и още от прага извика:

— Жено, давай да ям, че съм гладен като вълк… как си, Мачей, а ти, дядо, какво те носи насам?…

— Аз дойдох по моята работа, Петре, дето утре ще се гледа.

— Пък аз ще почакам, господин кмете. Ако ми кажеш да отида в отвода — и там ще бъде добре, ако ме оставиш при огъня, нали съм стар, ще остана, па ако ми дадете паничка картофи и резен хлебец, ще прочета за вас една-две молитви… па ако дадете грошец или десетак…

— Седи си там, ще ти се даде и вечеря, а ако искаш, остани и да спиш…

И кметът седна при паницата, замъглена от парата на прясно обелените сварени картофи и залети обилно с мас и пръжки, а в друга паница имаше кисело мляко.

— Седни, Мачей, при нас, хапни каквото има — приканяше кметицата, като слагаше трета лъжица.

— Да наспори господ. Върнах се от гората и си хапнах хубавичко…

— Я си кусни я, не вреди, сега са така дълги вечерите.

— Дълга молитва и голяма паница — от това още никой не е умрял — подхвърли старецът.

Борина отказваше, но най-сетне, понеже сланината му дразнеше носа, приближи се и, както бе обичай, почна да яде бавно, деликатно.

А кметицата все ставаше и дотуряше картофи или досипваше мляко.

Кучето на стареца се въртеше и мляскаше при вида на яденето.

— Мирно, Бурек, господарите ядат… и на тебе ще дадат, не бой се… — успокояваше го просякът, поемаше с нос вкусната миризма и грееше ръце на огъня.

— Изглежда, че Йевка се е оплакала от тебе — захвана кметът, като подхапна.

— А, тя! Уж не съм й платил за службата! Платих й, кълна се в бога, и надплатих, на драго сърце дадох на свещеника чувал овес за кръщенката…

— Тя казва, че това дете…

— Господи, боже! Да не е полудяла?

— Хе, хе! Стар си, но още си майстор! — засмяха се кметът и кметицата.

— Старият по-лесно върши работа, защото е опитен и знае! — шепнеше просякът.

— Лъже като циганка, не съм я ни побарнал. Може ли, такава мешина… ей тъй, умираше при плета и скимтеше да я прибера само на завет и за чорбица, че зима идеше. Не я исках, но покойната вика: „Да я приберем, вика, все ще ни слуша, защо да ценяваме друга? Своя ще ни служи…“ — Аз не исках, каква ти работа зиме, а на яденето едно гърло повече. Но покойната вика: „Не се грижи, знае да тъче шаяци и платно, вика, ще я сложа, па нека там провира, все нещо ще изтъче.“ — Така си и остана при нас, охрани се, па веднага замисли и за приплод… Нали живеехме заедно, започнаха и да приказват…

— От тебе се оплаква.

— Ще я утрепя, мръсницата, кучка ниедна, циганка!

— Ще трябва да идеш в съда.

— Ще ида, благодаря ти, че ми каза. Аз знаех, че ме съди, ама за заплата — но съм й платил, имам и свидетели! Ах, извеяна бъбрица, ах, тая просякиня. Боже господи, такива грижи ми са на главата, че не ще изтрая — па и крава ми се бикна, та трябваше да я коля, работите по къра още не са привършени и съм самотия, ей на̀, като тоя пръст.

— Вдовеца е като овца между вълци — каза пак просякът.

— Научих се още на нивата за кравата…

— Дворянска работа е това, на чифлика, нали горския ги изпъдил из шумака. Най-добрата крава! Триста злоти чинеше, пресилила се, каквато беше тежка, запалило се в корема й, трябваше да я заколя… Ама няма да му простя на дворянина аз… Под съд ще го дам.

Но кметът, който беше на страната на чифлика, захвана да му обяснява и да го увещава да потрае, че в първия си яд все нещо може да сбърка, а после, за да обърне разговора в друга посока, смигна на жена си и каза:

— Да беше се оженил, Мачей, ще има кой да се грижи за стоката.

— Шегуваш ли се, или?… Та аз на Голяма Богородица сторих петдесет и осем години. Ти що мислиш, още предишната не съм забравил…

— Вземи си жена според възрастта и всичко скоро ще заздравее — добави кметицата и се зае да раздига трапезата.

— Добрата жена е венец за мъжовата глава — подхвърли просякът, като топеше в паниците, които кметицата сложи пред него.

Борина се сепна неприятно, но дълбоко се замисли, че не му е дошло на ум това. Все пак каквато и жена да бъде, по-друго ще е, отколкото сам да се мъчи човек…

— Една е глупава и несръчна, друга заядлива, та коса от глава скубе, трета пък смахната и все след музиканти и по кръчми се влачи, но каквато и да е, все е по-добре на човека с нея и голямо улеснение е — продължаваше просякът и ядеше.

— Едва тогава ще има свят да се чуди — каза Борина.

— Ех, ще ти върне ли света кравата, ще тръгне ли да ти работи у дома, или пък ще те съжали ли някой — забъбра кметицата разпалено.

— Или ще ти нареди някой топла завивка — засмя се кметът. — А толкова моми имаме, че като минаваш покрай къщите, отвсякъде пъкат…

— Я го гледай женкаря какво му се приискало…

— Да речем, Зошка Гжегожовата, стройна, хубава и зестра хубавичка.

— Ами да не би на Мачей да му трябва зестра, не е ли първия в селото?

— Богатство и земя никога не стигат — намеси се просякът.

— Не, Гжегожовата не е за него — обади се кметът, — слабичка и младичка е още.

— А Йендрековата Каша? — зареди по-нататък кметицата.

— Годена е. Вчера Адам Раховия праща годежници.

— Ето на̀, Веронка Стаховата.

— Бъбрица е и скитница й едната й кълка е по-дебела.

— Ами Томековата вдовица какво й е?… Още си е за женене.

— С три деца, четири морги земя, две мършави крави и вехт кожух от покойния.

— А Улиша Войтековата, оная там зад черквата?

— И… тя е за ергенин… с приплод, момчето й вече би могло да пасе добитъка, но на Мачей не му трябва, той си има пастир.

— Има още, има, много са момите, но избирам сгодни за Мачей.

— А знаеш ли коя е тъкмо за него?

— Коя?

— Ами Ягна Доминиковата.

— Истина, съвсем забравих за нея.

— Яка мома и едра — през плет не може мина, прътите се кършат под нея… а пък хубава, бяла в лицето и снажна като юница.

— Ягна — повтори Борина, който слушаше мълчаливо всичко това, — па за нея думат, че била примамка на ергените.

— Ех, та кой ли е видял! Бъбрици, дай им само да дрънкат и всичко е от завист — разпалено я защищаваше кметицата.

— Не го казвам от мене си, така хората разправят. Но време е да си вървя. — И той си оправи пояса, сложи въгленче в лулата и изпусна няколко кълба дим.

— В колко часа на съдилището? — попита спокойно.

— В девет е писано на призовката. Пред съмнало трябва да станеш, ако вървиш пеш.

— Не… с жребицата ще ида полекичка. Ха останете си сбогом, благодаря ви за хляба и за съседския съвет.

— Хай със здраве, па помисли, дето си приказвахме… Щом речеш, ще ида девосноб при майка й и преди Коледа ще му дръпнем една сватба…

Борина нищо не отговори, мигна само с очи и излезе.

— Когато стар взима млада, дявола се радва, че печели от това — каза просякът сериозно, като стържеше шумно с лъжицата по дъното на паницата.

Борина вървеше полека и прекарваше сериозно през ума си онова, което го съветваха. Не се издаде у кметови, че тая мисъл му много допадна, ами как, стопанин човек, не е някой хлапак, комуто устата още на мляко мирише и като му заприказват за сватба, да почне да квичи и да подскача от радост.

Нощта бе вече обхванала земята, звездите като сребърна роса светеха от тъмните и глухи висини, селото бе тихо, само кучета някъде полавнуваха, а тук-там през дърветата мъждукаха слаби светлинки… понякога влажен полъх идеше откъм лъките, та дърветата леко се залюляваха и тихичко зашумяваха с листа.

Борина не се върна по същия път, а тръгна надолу, мина по моста, под който водата с шум се втичаше в реката и падаше глухо във воденицата, па сви по другата страна на вира. Спокойна бе водата и лъщеше възчерна, крайбрежните дървета хвърляха черни сенки на земята и като рамка обхващаха бреговете, а към средата на вира, където бе най-ясно, звездите се отразяваха като в сребърно огледало.

Мачей сам не знаеше защо избра по-дългия път, дали за да мине покрай Ягнини, или за да събере мислите си и да пообсъди.

„То се знае, няма да бъде лошо! То се знае! А дето там говорят за нея, истина си е. — И той плюна. — Яка жена!“ — Тръпки го побиха, защото влажна хладина идеше откъм вира, а у кмета беше много топло.

„А без жена… трябва да се разоря или да припиша имота на децата — мислеше си, — па едра е пущината и като изписана. Най-добрата крава се разсипа, а кой знае утре какво ще стане?… Може и да трябва да се подири жена? Що дрехи останаха след смъртта на сиротата… като харизани ще дойдат. То старата Доминиковица каквато е кучка… е какво, имат си и къща, и земя, ще си остане у тях си. Трима са, а имат петнайсет морги, значи, на Ягна ще се паднат пет и откуп за къщата и покъщнината! Пет морги, тъкмо тия, дето са зад моето картофище, чини ми се, че лятоска ги засеяха с ръж… Пет морги и моите… без малко нещо трийсет и пет! Много земя!…“

Той потри ръце и попристегна пояса си. — „Само воденичаря има повече… хайдук, с грабеж и с лихви толкова нещо е събрал… А догодина бих наизкарал тор, бих я изорал и на цялата нива пшеница бих насеял; трябва да се купи кон, па и крава на мястото на Червенуша… Ех, колкото за крава, тя ще си докара…“

Така размисляше той, пресмяташе, мечтаеше си като селски стопанин, па понякога се и запъваше от трудна мисъл. А той беше умен селянин, всичко имаше пред вид и здраво обмисляше, за да не изпусне и да не забрави нещо.

„Ще има да крякат, да врякат проклетниците му!“ — Той помисли за децата си, но вълна от сигурност и сила заля сърцето му и подкрепи още глухите и колебливи решения.

„Земята е моя, кой друг може да ми се меси. Па ако не щете…“ Той не завърши мисълта си, защото се спря пред Ягнината къща.

Още светеше у тях. През отворения прозорец падаше широк сноп светлина, който пронизваше гъстите гергини и ниските сливови дръвчета и достигаше чак до пътя.

Борина се спря в сянката и се вгледа в къщи.

Лампичка гореше над огнището, но навярно гореше и добър огън, защото се чуваше прасък на смърчови цепеници и червеникава светлина изпълваше грамадната, мрачна по ъглите стая; старата, превила се пред огнището, гласно четеше нещо, а Ягна срещу нея седеше с лице към прозореца; беше само по риза и със засукани ръкави — проскубваше гъска.

„Хубава е, дяволицата, хубава е!“ — мислеше си той.

Тя вдигаше понякога глава, слушаше майка си, въздъхваше изтежко и отново се заемаше да скубе перушина, докато гъската загака болезнено и с крясък се задърпа из ръцете й, заудря с крила, та пухът се разлетя като бяла мъгла по стаята. Ягна скоро я успокои и стисна между коленете, та гъската тихо и болезнено погакваше, а другите й отговаряха някъде от отвода или от двора.

„Хубава жена“ — помисли той и си отиде бързо, защото нещо му хрумна, дори се почеса по главата, закопча се и попритегна пояса си.

Беше вече на своята порта и влизаше в двора, когато погледна към нейния дом, който беше срещу него, само че на отсрещния бряг. Тъкмо в тоя момент някой излизаше, защото през отворената врата лумна струя светлина, затрептя като светкавица и падна чак на вира, после затупаха силни стъпки и се раздаде плисък на разбълникана вода. Най-сетне през тъмнината и през мъглите, които пъплеха откъм лъките, се понесе тихо пеене:

Нас разделя ни вода —

как ли буза да ти дам?…

Ще ти я подам на клонче,

мое мило вихрогонче…

Дълго слуша той, но гласът бързо се изгуби и светлината изгасна.

Месецът се измъкваше по небето цял иззад гората, посребряваше кичурите на дърветата, сееше през клоните светлина въз вира и назърташе в прозорците на отсрещните къщи. Дори кучетата се спотаиха, бездънна тишина обзе цялото село и всяка живина.

Борина обиколи двора, намина при конете: те пръхтяха и хрупаха храната; пъхна глава при кравите, защото вратата поради топлото бе оставена открехната. Кравите лежаха, преживяха и попъшкваха, както правят говедата. Притвори вратата на плевнята.

Свали шапка, тръгна към къщи и зашепна полугласно молитвата си.

А понеже всички спяха, събу се тихо и веднага си легна.

Но не можеше да заспи: ту му пареше завивката, та изваждаше краката си навън от нея, ту различни работи му се виеха в главата — и безпокойства, и размисли… ту пък на корема му дотежаваше, та попъшкваше и мърмореше.

— Винаги съм казвал, че киселото мляко издува стомаха, вечер да не го слагат…

После взе да мисли за Ягна; как би било добре, че е хубава и домакиня е, и толкова земя… Ту отново си спомняше за децата, ту приказките за Ягна, така че се бъркаха разни мисли в ума му и не знаеше за кое по-напред да мисли. Той се поунасяше и както биваше обикновено, искаше му се да извика към другото легло и да се посъветва:

— Маришо! Да се оженя ли, или да не се женя за Ягна?…

Но веднага си припомни, че Мариша още от пролетес е в гробищата, а отсреща спи Южка и хърка, и той е сирак, който няма с кого да се посъветва, па току въздъхна тежко, прекръсти се и взе да чете молитва за умрялата и за всички души в чистилището.