Владислав Реймонт
Селяни (14)

II

Към пладне денят се поразясни, но само толкова, колкото ако някой бе минал с борина по света, защото изведнъж изгасна и потъмня, сякаш снегът се засилваше във въздуха и се тъкмеше наново да вали.

В къщи у Антекови беше необикновено студено и мрачно, и тъжно; децата си играеха по леглото и тихичко си чуруликаха като изплашени пиленца, а безпокойството така разтърсваше Ханка, че не знаеше какво да прави. Тя ходеше от ъгъл в ъгъл, поглеждаше през прозореца или пък заставаше пред къщи и със запалени очи се взираше по снега. И що да види, ни жива душа по пътищата, нито по полето — няколко шейни се провлякоха към кръчмата и изчезнаха под тополите, сякаш пропаднаха в тая снежна бездна, та нито следа, нито глас остана след тях. Нищо, само една мъртва тишина и неизгледна пустиня.

— Поне просяк някой да се отбие, да заприказва човек с когото и да е! — въздъхна тя.

— Ишу, ишу! — загони тя кокошките по снега, защото се бяха пръснали и си диреха място по черешите. Прибра ги на върлините, а като се върна, отвори уста към Веронка: как да не отвори — онази оставила в отвода чебър с помия за кокошките, а пък проклетите свине го излели на земята, та станало локва пред вратата.

— … Свинете си гледай, щом за къщница се смяташ… прибери си децата… не ща да се калям зарад тебе! — кряскаше тя през вратата.

— … Продаде кравата и сега ще ми заповядва, ха, калта й пречи, голяма господарка, а сама като в кочина седи…

— … Не е твоя работа къде седя и да не се задяваш с моята крава!

— … И ти да не се задяваш с моите прасета, чу ли!

Ханка само тресна вратата след себе си, защото какво можеше да отговори на тая зла жена? Една дума да й каже, трийсет ще отвърне и пак няма да млъкне, па и да се бие беше готова. Тя сложи мандалото на вратата, извади парите и взе да прави сметка. Доста се измъчи над толкова пари, постоянно бъркаше; още беше сърдита на Веронка, за Антек неспокойна, па и понякога й се присторваше, че Шарка нещо промучава… или пък я заливаха спомени за свекъровия дом.

— … И така си е, като в кочина седим, така си е! — шепнеше тя, като се оглеждаше по стаята. — А там и дъсчен под, прозорци за хубост, стени белосани, топло и чисто, и всичко както трябва… Какво ли правят сега там? Южка мие съдините след ядене, а Ягна преде и гледа навън през чистите, незамръзнали стъкла… нима й липсва нещо!… Всичките корали от покойната й дадоха и толкова вълненици, толкова дрехи, кърпи!… Не ще се преработи, за нищо няма да бере грижа, тлъстичко ще си хапне… Нали Стахо казваше, че Ягустинка работи зарад нея, а тя до бял ден се излежава под юргана и пие чай… картофите не я задоволяват… а стария току се умилква и се грижи за нея като за малко дете…

Внезапен яд я обзе, та дори подскочи от раклата и размаха пестници.

— Хайдукиня! Никаквица, хайдукиня, мръсница такава, миткало! — извика тя с глас, та старецът, който дремеше край печката, подскочи уплашено.

— Тате, затикни картофения ровник с огризки от слама, отрупай го със сняг, че на мраз изглежда — прошепна по-спокойно тя, като се залови пак да брои.

На стария някак не спореше работата, сняг цяла камара, а сили малко имаше, пък и двете злотувки за извеждането на кравата не му даваха мира, блестяха на масата двете злотувки почти нови, добре ги помнеше той.

„Може и да дадат… — мислеше си той — кому се падат те?… Ръката чак ми изтръпна от въжето, така се дърпаше Шарка… задържах я… и не хвалих ли я на търговците?… Нашите чуха… все ще дадат… Веднага на по-големия, на Петруш, ще купя на панаира хармоничка… и на по-малкия ще трябва… Па и на Веронкините деца… луди са много и досадни, но трябва… а пък на себе си енфие… само че по-люто, та като поема, чак извътре да ме зачовърка, защото Стаховото е меко… не може и да кихне човек от него…“ — мислеше си и така живо работеше, че когато Ханка след някое време погледна, сламата едвам беше покрита със сняг.

— Ядеш като мъж, ама и колкото едно дете не можеш да свършиш работа…

— Па нали бързам, Ханушо, само че малко се позадъхах, та си поемам душата… ей сега ще бъде… ей сега… — заекваше той, изплашен.

— Вечер вече настава, мрак хваща, а целият ровник открит, като че свине са го ровили. Върви в къщи да наглеждаш децата.

Тя се зае сама да нарива и тъй бързо, че в късо време ямата беше засипана и хубаво притъпкана.

Но вече се смрачаваше, когато свърши, в къщи студът се засилваше, глиненият мокър под се стягаше от студа и бумтеше под дървените обуща като гумно, мразът вече хващаше изведнъж и отново изпъстряше стъклата на прозорците. Децата тихо скимтяха, като че огладнели, но тя не ги усмиряваше, защото нямаше време. Слама за юницата трябваше да насече, прасето да нахрани, защото поквичаваше и буташе на вратата, гъските да напои, па и още веднъж да си преповтори кому колко имаше да плаща; та чак когато свърши всичката работа, се притъкми да излезе.

— Тате, наклади огъня и гледай децата, аз ей сега ще се върна, па ако Антек се върне, има зеле в гърнето на печката.

— Добре, Ханушо, ще го наклада, ще ги гледам и зеле има в гърнето, виждам, Ханушо, виждам…

— А парите за воденето взех, сега ти не трябват, има що да ядеш и дрехи си имаш, що ти трябва повече?…

— Така е… всичко си имам, Ханушо, всичко… — прошепна той тихичко и се завърна бързо към децата, защото сълзи потекоха от очите му.

Вън студът я лъхна, тя притегна по-добре наметката на главата си, снегът скърцаше под краката й; сивкав, сух и чудно прозирен мрак се сипеше върху земята, небето бе ясно като стъкло, бе открито в далнините и тук-там във висините вече трепкаше звезда — една, втора…

Ханка от време на време бръкваше в пазвата си да напипа парите и мислеше да попита тук-там и може би ще намери някоя работа за Антек, а по чужди села не ще му даде да иде. Едва сега си спомни какво й набъбра той, та чак на очите й притъмня. Не, докато е жива, не ще отиде в друго село, не иска между чужди да изсъхне от мъка!

Тя обхвана с поглед пътя, затрупаните къщи, градините, които едвам се виждаха под снега, както и безкрайните поля. Все по-бързо падаше тиха и студена вечер, звездите се появяваха, като че някой ги разсяваше с пълна шепа, а по угасналата земя проблясваха през снежната белота къщните лампи, пушек се усещаше във въздуха, хора сновяха по пътя и гласове се носеха ниско над снега.

— Тук съм пораснала и не искам като вятър да се блъскам по света, не! — шепнеше тя силно и позабави вървежа си, защото потъваше на места до колена в хрупкавия сняг и трябваше да издърпва обувките си.

„Тук господ ме е създал, тук ще си остана и докрай. Само до пролет да изтраем, после по-лесно ще е, по-лесно. Па ако Антек не поиска да работи, пак няма да тръгна по просия, ще се заловя да преда, да тъка, каквото и да бъде, само да има какво да се хване, и пак няма да се дам на сиромашията… нали Веронка с тъкане толкова изкарва, че си и припестяват по малко…“ — разсъждаваше тя, като зави към кръчмата. Поздрави с „Да бъде похвален“, Янкел й отговори „Во веки!“, като се клатеше както обикновено над книгата, без да я погледне, и чак когато тя сложи парите пред него, той се усмихна разположено, повдигна фитила на висящата лампа, помогна й при броенето, па я почерпи и с водка. А за Антековия дълг и за самия Антек ни дума не каза; умен беше синецът, защото какво може да знае жената за работите на мъжа си, не ще схване добре, не ще разбере както трябва, а само ще се разбъбре. Едва когато се тъкмеше да си излезе, той рече:

— Какво прави човека ти?

— Антек ли?… Ами отиде да търси работа!

— Нима в селото се е свършила работата? При воденицата правят стружня и на мене ми трябва един по-сръчен човек за превоз на дървета.

— Не, моя мъж не ще работи на кръчмар! — извика тя.

— Тогава нека си спи, нека почива, щом е такъв господин! Вие имате гъски, подхранете някоя да си купя за празниците.

— Нямам за продан, оставила съм толкова, колкото за развъда.

— Напролет ще си купите млади, мене охранени ми трябват. Ако щеш, можеш всичко на вересия да взимаш, па ще платиш с гъски, ще пресметнем…

— Не, гъски няма да продавам.

— Ще продадеш ти, като изядете кравата, дори и по-евтино ще продадеш.

— Да имаш да взимаш, красто такава! — прошепна тя на излизане.

Налиташе мраз, та дори щипеше носа, по небето искряха вече звезди, а от гората лъхаше мразовит и щиплив вятър. Но Ханка вървеше полека посред пътя и любопитно разглеждаше къщите: у Вахникови, които бяха пред черквата, светеше; из двора на Плошкови се носеше врява от гласове и свинско квичене; в дома на свещеника светеха всички прозорци, а пред входа някакви коне нетърпеливо тупаха копита; у Клембови пък, които седяха до свещеника, също светеше лампа и някой ходеше около оборите, защото се чуваше скърцане на стъпки по снега, а по-нататък, пред черквата, където селото се раздвояваше като две ръце, които обгръщаха вира, едвам можеше да се види нещо в нощта, само тук-там мъждукаше някоя светлина през мрачната белота или пък куче лаеше.

Ханка погледна към свекровата си къща, въздъхна и зави пред черквата по дългата уличка, която водеше между Клембовата и поповата градина към органистови. Пътечката беше засипана, едва протъпкана, тясна и закрита от храстите, приведени под снега, който всеки миг се сипеше върху нея от разклащаните клони.

Къщата беше в дъното на поповия двор, само че с отделен вход; някакви крясъци и плачове се носеха отвътре, а пред отвода се чернееше сандъче, по снега се виждаха разхвърляни дрипи, пухов юрган и някакви стари вещи… Магда, органистовата слугиня, се занасяше от плач и виеше до стената, колкото й глас държеше.

— Изгониха ме! Изпъдиха ме! Като някое куче на света, по света да вървя! А къде сирота ще ида сега… Къде!

— Стига си ми викала, свиньо ниедна! — вресна глас из отворения пруст. — Като взема тоягата, веднага ще млъкнеш! Още сега да се махаш, да вървиш при Франек, развратнице такава! Как си, Боринице! Моля ти се, още от есенеска се позна… а говорих, молих, заклинах, пазих — ама такава развратница може ли да се опази! Всички легнат да спят, а тя навънка, на̀ ти сега копеле от разходките! Веднъж ли съм казвала: „Магдо, спри се, позамисли се, той няма да се ожени за тебе…“ а тя в очите ми всичко отричаше. Разбира се, виждах, че дебелее момичето и расте като шупнало тесто, та за нейно добро й казвам: „Иди, скрий се в някое друго село, доде е време, доде хората още не знаят…“ Ама слуша ли!… Докато днеска я стегнаха болките, като доеше кравите в обора… Цяло ведро мляко разсипа… дотича изплашена моята Франя и вика, че нещо станало на Магда. Господи, в моята къща такъв срам, а какво ще рече за това свещеника! Да се махаш от къщата ми, че ей сега ще заповядам на пътя да те изхвърлят! — изкрещя още веднъж органистката и изскокна пред къщи.

Магда се отмести от стената и с плач и вайкане започна да събира разхвърляните дрехи и да ги връзва във вързопи.

— Ела вътре, че тук е студено. А от тебе и следа да не остане! — извика тя, като си тръгна.

Поведе Ханка през дългия пруст.

Разгорелият се в огнището огън осветяваше обширната ниска стая. Органистът, разсъблечен по риза и със запретнати ръкави, червен като рак, седеше пред огъня и печеше просфорки… току загребваше с лъжица от съда с разбъркано рядко тесто, изливаше го върху желязната форма и стискаше, та дори цвърчеше, па после слагаше формата на огъня, като я подпираше върху изправена на една страна тухла, преобръщаше формата и я изтърсваше върху ниска масичка, пред която седеше малко момче и с ножички изрязваше краищата.

Ханка поздрави всичките, а на органистката целуна ръка.

— Седни, огрей се, какво си правите по дома?

То се знае, изведнъж тя не можа да намери думи, не смееше, а се оглеждаше по къщи и крадешком хвърляше поглед към другата стая, където точно срещу вратата, на дълга маса до стената, се белееха купчини просфорки, натиснати с дъска, а две момичета ги нареждаха на малки купчинки и ги препасваха с книжни панделки; в дъното пък невидимо бръмчеше глас на клавикорд — музиката се точеше като паяжина: ту по-високо, по-горе като в песен, ту затихваше и се чуваше само бръмчене, или пък изведнъж се засилваше и пищеше пронизително, та дори тръпки побиваха Ханка, а органистът викаше от време на време:

— Хей, муцуно, изяде фиса като пръжка от сланина! Повтори от Landamus pueri!…

— За Коледа ли вече? — попита Ханка, защото не беше редно да мълчи като пън.

— Да, голяма енория, разхвърлена, пък на всички трябва да се дадат за празниците просфорки, време е вече да почна.

— Пшенични ли са?

— Опитай ги.

И той й подаде една още гореща просфорка.

— Смея ли да хапна!

Тя хвана просфорката с престилката си и я заразглежда срещу лампата с някакво почитание и вълнение.

— Божичко, какви различни истории са отпечатани на нея!

— Отдясно в първото кръгче са света Богородица, свети Йоан, Исус Христос, а в другото кръгче… нали виждаш… ясли, стълба, добичета… детето Исус върху сено, свети Йосиф, света Богородица, а тук коленичат тримата влъхви — обясняваше органистката.

— Истина, как умно е нарисувано всичко, истина!

Тя зави просфорката в престилката и я скри в пазвата си, защото някакъв мъж влезе и каза нещо, та органистът викна:

— Михале, пристигнали са за кръщенката, вземи ключовете и иди в черквата, защото Ямброжи си има работа у свещеника, той вече знае…

Музиката млъкна и през къщи мина високо и бледо момче.

— Сираче от брат ми, човека ми го учи за органист, по милост го учи, какво да прави, трябва да се потруди човек и на своите да помогне…

Ханка се оглеждаше и полека, плачливо взе да се жали и оплаква. За пръв път от три седмици можа хубаво да се наприказва.

Слушаха я, казваха своето мнение и макар че се пазеха да не кажат нещо за Борина, тъй много я съжаляваха, че тя се дори разрева, а органистката, като умна жена, веднага разсъди и първа рече:

— Може да ти остане време да ми опредеш малко вълна. Щях на Пакулината да дам, но вземи я ти, опреди я на чекрък, че на хурка няма да е равна.

— Благодаря ти, имам нужда от работа, но не смеех да ти поискам…

— Хайде, хайде, недей благодари; човек трябва да помага на другите. Вълната вече е извлачена, ще има около петдесет кила.

— Ще я опреда, знам аз добре да преда, нали сама предях за всички у нашите и тъчех, и боядисвах, нищо не купуваха за дрехи.

— Гледай каква е суха и мека.

— От чифлишки овци ще да е, много хубава вълна…

— Па ако нещо брашно ти потрябва или за булгур нещо, грах, кажи, ще ви дам, ще си направим сметка срещу работата.

И тя я въведе в килера, където бе пълно с чували и каци с жито; брусове сланина висяха по стената, цели връзки прежда накачени по гредите, дебели топове платно бяха натрупани на камари, па що гъби сушени, сирене, буркани, а по полиците цяла редица хлябове като колела и не може да се изброи още какво.

— Ще я изпреда равничко, на чекрък, да ви наспори господ за помощта, но чини ми се, че сама не ще мога да дигна вълната.

— Ще ти я изпратя по момчето.

— Добре, защото и из селото ще трябва да ходя.

Тя поблагодари още веднъж, но някак по-тихо и студено — завист захапа сърцето й.

„Народа дава всичко, донася, трупа, затова са им пълни килерите; па нима не дере хората и с лихви; сит на гладен вяра не хваща! Я да работеха всичко сами, та ще ги питам… Ами!…“ — мислеше си тя, като излизаше на уличката.

От Магда нямаше и следа, само някакъв вехт парцал се чернееше на снега. Тя побърза, защото бе вече късно, заседя се у органистови.

— Къде и кого ли да попитам за работа за Антек?

Когато бе господарка, тогава всички държеха приятелство с нея, все някой ще назърне в къщи, ще поиска нещо и всекиму очите светят от доброта… а сега, ето, стои насред пътя и се мъчи да се сети при кого да отиде… Не, никому няма да се натрапва, би желала само да се наприказва с жените, както по-напред.

Застана пред Клембови, застана пред Шимоновата къща, но не посмя да влезе, като си спомни, че Антек й казваше да си няма работа с хората.

— Не ще те посъветват, не ще ти помогнат, а ще те съжаляват като някое умряло куче! — казваше той.

— Истина е, света истина е! — прошепна тя, като си спомни за органистови.

Ах, да беше мъж, веднага би се заловила за работа и с всичко би се справила. Не би скимтяла тя и не би навирала бедата си в очите на хората.

Тя почувствува в себе си такава жажда за работа, такъв прилив на сили, че се протегна чак и стъпваше по-здраво, по-чевръсто. Нещо я теглеше, теглеше я да мине покрай свекрови си, само от портата да погледне, поне очите си да напълни, но свърна край черквата из проправената по замръзналия вир пъртина, която водеше към воденицата, и вървеше бързо, без да гледа настрани, заета само с мисълта да се не подхлъзне на леда и по-скоро да мине вира, та да не вижда, да не окървавя душата си със спомени. Но не се удържа, защото някак отведнъж се спря тъкмо срещу Боринови и нема сили да откъсне очите си от блещукащата в прозорците светлина.

„Нали е наше това, наше е… как да ида по света… Ковачът веднага ще го заграби… не, не ще се мръдна оттука… Ще пазя като куче, пък Антек щял-нещял… Не е вечен и свекър ми, а все може и нещо да се промени… децата си не ще пусна да скитат, нито пък сама ще тръгна… нали това си е тяхно… наше…“ — мечтаеше тя, загледана в заснежената градина, от която се издигаха очертанията на сгради, бели посребрени покриви, чернееха се стени, а в дъното се очертаваше острият връх на копата. Краката й като че ли зараснаха за леда, та не можеше да се мръдне, нито пък поглед и разтуптяно сърце да откъсне.

Тиха, студена, синя, осеяна със звезди като сребърен пясък нощ обвиваше заснежената земя, дърветата стърчеха неподвижни, наведени под тежината на снега, заспали, непостижими за ума, като бели сенки на привидения, като замръзнали изпарения на тишината, която се разливаше над света. Снегът едва доловимо блестеше, всякакъв глас бе замрял и в ледения въздух трепереше нещо като шум от тръпнещи звезди, като тътнеж на премръзнала земя, като сънно дишане на замрели дървета.

А Ханка все стоеше безчувствена към времето и към острия щиплив студ. Втренчила очи в свекровата си къща, тя я пиеше, прегръщаше я в сърцето си и я поглъщаше с всичката сила на глада и мечтанието.

Сепна я скърцане по снега. Някой се отби от пътя през вира и тръгна към нея, а след малко се срещна лице с лице с Настка Голембова.

— Ханко! — извика учудена тя.

— Чудиш се, като че ли съм някакъв вампир, дошъл да плаши хората!

— Какво ти е дошло на ума, отдавна не съм те виждала, затова се чудя. Накъде отиваш?

— Ами до воденицата.

— И моя път е нататък, че нося на Матеуш вечеря.

— На воденичарите ли работи сега, да не се учи воденичар да става?…

— Какъв ти воденичар! Работи на стружнята, дето я направиха при воденицата, па бързат много, та и вечер работят.

Те вървяха една до друга, Ханка тук-там подхвърляше някоя дума, а Настка дрънкаше безспирно, но се пазеше да не каже нещо за Борина, пък и Ханка не попита, неудобно й беше, макар че й се искаше да чуе нещо.

— Добре ли плаща воденичаря?

— По пет злоти и петнайсет гроша взима Матеуш…

— Чак толкова! Пет злоти и…

— Ами всичко той майстори, та няма какво да се чудиш.

Ханка мълчеше, но като мина покрай ковачницата, през чиито счупени стъкла лумваха светлини, та кървавеха снега, тя прошепна:

— Този юда все има работа.

— Взел си калфа, а той постоянно ходи нагоре-надолу: с евреите ще да е сътрудник за гората и заедно мамят хората.

— Секат ли вече?

— Става нещо, ама не тичам из селото да уча новини.

— Знай тогава, секат, но на купеното.

— То се знае, нашето няма да им позволят и да барнат…

— Само че не се знае кой ще им забрани. Кмета е на страната на дворянина, помощника също, а и всички по-богати.

— Така си е, може ли някой да излезе срещу богатите, може ли да ги спре човек… Настушо, па намини къде нас.

— Хайде сбогом, някой ден ще прескоча с къделя.

Те се разделиха пред воденичарската къща. Настка отиде малко по-надолу, към воденицата, а Ханка през двора към кухнята; едвам можа да се доближи, тъй като кучетата налетяха, започнаха да лаят и да я гонят към стената, докато излезе Йевка, та я отбрани и въведе, но преди да се разприказват, влезе воденичарката и току направо:

— Мъжа ми ли дириш? Той е във воденицата.

Ханка не чака повече, а тръгна нататък, но го срещна.

Той я заведе в стаята и тя веднага му заплати дълга си за булгура и брашното.

— От кравата парите! — каза той, като ги слагаше в чекмеджето.

— Какво да правим, с камъни ли да я изхраним?

Яд я беше.

— Безделник е твоя мъж, това ще ти кажа.

— Я е безделник, я не е! Какво да работи, къде и у кого?

— Малко ли са снопе за чукане из селото?

— Не е бил той ни слуга, ни на чужда работа, та не е чудно, че не му се работи какво да е.

— Ще навикне, ще навикне! Жалко за човека, макар и да е зъл и упорит, макар и баща си да не почита, ама жалко за него…

— Казваха… че при вас имало работа… може би ще вземете Антек да работи… моля ти се… — избухна тя в плач и падна при краката му, зацелува ръцете му и горещо го молеше.

— Нека дойде, няма да го моля, работа има, ама тежка, да дяла дървета за бичене…

— Той ще може, иде му всичко отръки, малцина са такива в селото…

— Знам, затова казвам да дойде да работи, но да ти кажа, лошо пазиш ти мъжа си, лошо.

Тя стана изплашена и нищо не разбираше.

— Жена и деца има човека, а по други се влачи.

Ханка побледня и се разтрепера.

— Истина ти казвам, нощем се скита, нали са го видели хората неведнъж…

Тя въздъхна с облекчение, защото знаеше и разбираше добре, че споменът за неправдата го подгоня нощно време и не му дава да спи… па хората веднага си го мислят по своему.

— Би могъл да се залови за работа и веднага ще му изфиряса от главата да ходи по любов.

— Богатски син, та…

— Дворянски син, синеца, работа ще пробира, като свиня в пълно корито. Щом така пробира, да беше си живял с баща си, а не да се влачи подир Ягуша… че и грях голям е това, и срамота…

— Какво, какво ти е дошло на ума? — извика тя бързо.

— Казвам ти каквото си е, цяло село знае за това, когото щеш, питай — надигна глас той бързо, защото беше буен, казваше веднага истината и отсичаше без заобикалки.

— Та да дойде ли? — попита тя тихо.

— Нека дойде, ако ще и утре. Що ти е, що си се разревала?…

— Нищо, нищо, то е само от студа…

Тя се връщаше бавно, тежко, сякаш нещо я притискаше о земята, та едвам повдигаше краката си. Светът почерня, а снегът тъй посивя, че някак не можа да намери пътеката. Напразно изтриваше тя замръзващите сълзи от ресниците си, напразно… Не я намери, нищо не виждаше и вървеше като в страшна и болезнена тъмнина. Божичко! Колко силна болка й причиняваше.

— Влачи се след Ягуша, след Ягуша…

Не можеше да поеме дъха си, сърцето и трептеше като пребита птичка, а главата й се замайваше, замайваше, та се опря на едно дърво при вира и силно, до болка се притисна до него.

— Може и да не е истина, може и да лъже…

И тя се вкопчи със страх в тази мисъл и се държеше за нея с две ръце.

— Божичко мой, не стига бедата, не стига скитането, ами на всичко отгоре и това се струпа на бедната ми глава! — изпъшка горчиво тя, за да притисне болката си, и се затича бързо до задъхване и до несвяст, сякаш вълци я гонеха; влезе в къщи запъхтяна, едва жива.

Антек не беше си дошъл.

Децата седяха пред огнището върху кожуха на дядо си, който дялкаше въртележка и ги забавляваше.

— Ханушо, донесоха вълна, в три чувала я донесоха.

Тя развърза чувалите и в единия отгоре намери цял хляб, парче сланина и булгур.

— Да ти наспори господ за добрината! — прошепна тя трогната, па веднага приготви сита вечеря и сложи децата да спят.

Скоро цялата къща утихна, защото и Веронкини спяха, и старият след малко си легна до печката и заспа. А Ханка натъкми чекръка, седна пред огнището и запреде.

Седя тя до късно, до първи петли и като нишката все се навиваха в душата й думите на воденичаря: подир Ягна се влачи, подир Ягна.

Чекръкът бръмчеше тихо, монотонно и неуморно, нощта назърташе през прозореца със студено лунно лице и сякаш подрънкваше по стъклата и с въздишка се криеше до стените, а студът пропълзяваше от ъглите, хващаше за краката и като жива плесен се разрастваше по глинения под. Щурец цвъркаше в комина, но понякога, когато някое от децата проплакваше в съня си или пък се мяташе в леглото, прекъсваше и пак наставаше дълбока, замръзнала тишина! Студът все повече се засилваше и стискаше като с железни нокти; от време на време дъските на покрива изпращяваха или пък старите огънати стени издумкваха, сякаш някой стреляше; понякога греда се пукваше и пращеше тихо от студ… Види се, страшен мраз прониза подстенните греди, та изведнъж затрепериха болезнено и заедно с тях цялата къща се засвива, сниши се доземи и се тресеше от студ.

„А пък на мене и на ум не ми идваше! Разбира се, такава стройна, такава охранена, такава усмихната, а аз?… Като някакъв скелет, кожа и кости, какво съм аз!… Нима умея да го привържа към себе си, нима смея? Ако ще би и всяка жилчица да си разпоря зарад него, пак нищо няма да стане, щом сърцето му не е с мене. Какво, какво съм аз?…“

Обзе я слабост, голяма слабост, тиха и болезнена, та не можеше и да плаче, сили нямаше, само трепереше като вцепенено от студ дръвце, което нито може да избяга от мъката си, нито да си измоли спасение, нито пък да се защити — като такова дръвце се сви Ханкината душа. Тя подпря глава на чекръка, отпусна ръце и се загледа пред себе си, в клетата си участ, в горчивото си безсилие и дълго-дълго стоя така неподвижна; понякога само се търкулваше изпод сините й клепачи гореща сълза, падаше върху вълната и замръзваше там в кърваво манисто от болки.

Но на сутринта тя стана малко по-спокойна, нима имаше време за тревоги като някоя дворянка!… Може и така да е, както воденичарят каза, па може и да не е! Да отпусне ръце, да започне да плаче и нарежда, когато всичко на нейната глава тежи: и деца, и домакинство, и цялата сиромашия! Кой ще се погрижи за всичко това, ако не тя? Само се помоли горещо пред света Богородица Скърбяща и за да й помогне Исус Христос, обеща да отиде напролет на Ченстоховския манастир, да плати за три служби и когато се позамогне, да подари на черквата цял сир восък, за да светят с него пред големия олтар.

Твърде много й олекна, сякаш се изповяда и взе причастие, та се залови бързо за предене, само че денят, макар и слънчев и ясен, й се струваше необикновено дълъг и мъка я разкъсваше за Антек.

Дойде си чак вечерта, за самата вечеря, но страшно сломен, уморен и тих. Благовидно поздрави и даде на децата кифлички, от което тя дори забрави за подозрението си, а когато насече и слама за телицата и й помогна, доколкото можа, да я нагоди, тя се затрогна толкова дълбоко, че трудно би могло да се изкаже.

Не каза само къде е бил и какво е правил. То се знае, че и тя не посмя да го попита.

След вечеря дойде Стахо, както често имаше обичаи да се отбива, макар че Веронка му забраняваше, а малко след това най-неочаквано дойде и старият Клемб.

Доста се зачудиха, защото той беше първият човек от селото, който дойде у тях, откакто ги бяха изгонили; разбраха те, че иде по някаква работа.

— Никой от вас не се е показал навън, та рекох аз да ви повидя — рече той направо.

Поблагодариха му с искрено и дълбоко признание.

Насядаха един до друг на пейката до огнището и заприказваха полека, сериозно, а старецът дотуряше съчки на огъня.

— Хубав мраз, а?

— Без кожух и ръкавици мъчно се чука — каза Стахо.

— И още по-лошо е, че и вълци са се вече появили.

Всички погледнаха смаяно към Клемб.

— Истина ви казвам, миналата нощ са подравяли под кочината на кмета, а трябва нещо да ги е изплашило, та не взели свинята, а само изровили яма чак под гредата на стената; днеска по пладне ходих да видя, най-малко пет ще да са били.

— Не ще и дума, на тежка зима това е знак…

— А студовете едвам започват и толкова вълци…

— Под Воля на пътя за воденицата, знаете го, видях гъста диря, като цяла глутница да е минала през пътя. Презирах се, но си помислих, че са чифлишките ловджийски кучета, а то вълци ще да са били… — рече живо Антек.

— Тогава ти си бил и на сечището? — започна Клемб.

— Не, само слушах да казват, че секат купената гора при Вълчите долове.

— И на мене каза горския, че дворянина не щял да вика никого от Липци на работа, сигурно от яд, че си искаме своето.

— Кой ли пък ще му изсече гората, ако не липчани? — подхвърли Ханка.

— Слушайте, хора, толкова народ седи празен по къщите и чака работа като подаяние. Малко ли са в самата Воля, малко ли заплеси са в Рудка или пък ония катранджии в Дембица! Само да ги повика дворянина и в един ден няколкостотин селяни ще наскачат. Докато секат на купеното, нека си секат, нека се подкрепят, малко е там, а пък и за нашите е далече.

— А като захванат нашата гора?… — попита Стахо.

— Няма да дадем! — рече късо и отсечено Клемб. — Ще се поприхванем един друг! Боляринът ще види кой е по-силен, той или целия народ. Ще види!

Престанаха вече да приказват за това. То твърде дълбоко лежеше на сърцето на всеки и страшно ги измъчваше. Само Билица рече със заекване и нерешително:

— Познавам аз тая дворянска семка от Воля, познавам, ще ви скрои той някоя примка…

— Нека скрои, не сме деца ние, не ще може да ни измами — завърши Клемб.

Приказваха си още и за изгонването на Магда от органистови, за което Клемб каза мнението си:

— То се знае, че това не е човещина, но и болница не могат да правят у дома си; пък и Магда не им е нито брат, нито сват.

Поприказваха си за туй-онуй и се разотидоха твърде късно; на излизане Клемб каза по своему направо и накъсо да отидат при него и ако нещо им дотрябва, само да кажат — било вариво, било храна за юницата, па дори и някоя злота — все ще се найде по съседски…

Антекови останаха сами.

След дълго колебание, след много несмели въздишки най-сетне Ханка попита:

— Намери ли някоя работа?

— Не, ходих и в единия, и в другия чифлик, разпитвах и хора, но няма… — отвърна той тихо, без да вдига очи, защото макар че наистина бе ходил тук-там, за работа не бе се погрижил, а само се бе скитал през всичкото време.

Легнаха си. Децата, сложени откъм краката на леглото за по-топло, вече спяха; тъмнина заля стаята, само лунната светлина се лееше през замръзналите и блещукащи стъкла и пронизваше като светла ивица стаята; но те не спяха; Ханка се обръщаше ту на една, ту на друга страна и обмисляше: сега ли да му каже за стружнята или чак утре сутринта?

— Търсих, но и да бях намерил, няма да напусна селото, не ща да се влача по света като бездомно куче — прошепна той след дълго мълчание.

— Същото и аз мислех, същото! — рече зарадвана тя. — Защо да търсиш по света хляб, когато и в село може да се намери добра работа; воденичаря ми каза, че имал за тебе работа на стружнята, от утре можеш да идеш; плаща по две злоти и петнайсет гроша.

— Ходила си да питаш ли? — вресна той.

— Не съм; платих му само каквото имахме да му даваме. Той сам ми каза, че щял да изпрати да те повика: не съм му и загатнала дори — оправдаваше се тя изплашена.

Той вече нищо не отвърна, па и тя мълчеше; лежеха един до друг неподвижно, без нищо да си кажат; съвсем се разсъниха, кроеха нещо в дълбока тайна, понякога въздишаха или разтапяха душите си в глухата и мъртва тишина. Някакви кучета полайваха далече-далече и едвам чуто из село; петлите тупаха криле и още от среднощ запяха; шум като от вятър се понесе над къщи.

— Спиш ли? — попита тя и се приближи до него.

— Как ще спя, като съм се разсънил.

Той лежеше възнак, с ръце под главата си, тъй близо до нея и тъй далеко със сърце, тъй далеко с мисли — лежеше неподвижно, почти без да диша, без памет, защото Ягушините очи пак погледнаха през тъмнината и се синееха в месечния светлик.

А Ханка се приближи още повече до него, притули до рамото му топлото си лице, притули се с цялото си сърце. — Не, у нея вече нямаше никакви подозрения, нито жалби, нито скърби, а се притисна до сърцето му с блага милувка, пълна със задушевна любов, доверие и преданост.

— Янтошко, ще идеш ли утре на работа? — попита тя плахо, само и само да каже нещо, само да чуе неговия глас, да се заприказва с душата му.

— Може и да ида, разбира се, трябва да се иде, трябва… — отвърна той, без да мисли за това.

— Иди, Янтошко, иди — молеше го тя галено, преметна ръката си на шията му и търсеше с топлите си устни неговите, които едва дишаха.

Но той дори и не трепна, не отвърна, не усети прегръдката й, не мислеше за нея, а с широко отворени очи гледаше очите на онази, сините очи на Ягуша.