Даяна Хевиланд
Страстните измамници (9)

Девета глава

Друсила беше в стаята си и пробваше роклята, която щеше да носи на Жътвения бал. Обърканата Кити й помагаше, а Шарлот Тримейн седеше на един стол с висока облегалка от тъмнозелен плюш и махагон и гледаше критично. Макар и да се беше съгласила Друсила да задържи Кити за своя лична прислужница, възрастната жена даваше да се разбере, че все още има големи резерви относно годността на момичето за този пост.

Кити очевидно усещаше това, защото изпълняваше задълженията си с огромно внимание, сякаш обличаше принцеса за събитие от държавно значение. Подреждаше всяка гънка на сатена с цвят на мед с точност и светлозелените й очи се бяха присвили от дълбокото съсредоточаване.

— Цветът ти отива — каза старата жена и кимна одобрително. — Подчертава косите ти. — После, съвсем неочаквано, се намръщи и стана. — Какво ще се прави с косите ти?

— Нещо не е наред с тях ли? — попита Друсила.

— Трябва да бъдат подредени така, както ще ги направят за бала — отвърна старата дама. — С венеца. — После се обърна към Кити: — Защо още не си ми показала венеца?

— Не беше готов, когато отидох да взема роклята. Шивачката ми каза, че сатенените листа трябва да бъдат специално доставени от Ню Йорк и зашити на лентата заедно с онези перли и… Е, обеща да бъде готов за бала.

— Страхувам се, че това не ни устройва — каза госпожа Тримейн и се обърна към Друсила: — Кити няма никакъв опит в подреждането на коси, особено пък за случай като този. Трябва да я видя как ще ти направи фризурата с венеца, за да съм сигурна, че ще се справи.

— Но, бабо, Кити вече два месеца ми прави косата.

— Не и с нова прическа. Разбираш ли, венецът е вплетен в къдриците.

Кити, която беше застанала на колене и поправяше дантелените волани по края на полата, се изправи. Слабичкото й тяло беше напрегнато, а по горната й устна бяха избили ситни капчици пот.

— Мадам, ако ви е угодно, мога да отида още сега до шивачката й да се опитам да взема венеца. Ако не е готов, ще почакам. Сигурна съм, че мога да я накарам да побърза, като й кажа колко е важно.

Поуспокоена от предложението, госпожа Тримейн отвърна:

— Да, по-добре тръгни веднага. Вземи някой от конярите да те закара.

— О, и сама мога да карам каретата, мадам. Там, у дома, го правех постоянно.

— Много добре — каза госпожа Тримейн. — Само побързай. — След като момичето замина, старата дама се обърна към Друсила: — Със сигурност може да се каже, че момичето има достатъчно желание. И изглежда много предана.

— Наистина е — отговори Друсила. — Моля те, дай й шанс и не я плаши до смърт. Уверена съм, че не след дълго ще бъде идеална лична прислужница.

— Много добре — съгласи се старата госпожа и се усмихна снизходително на Друсила. — А сега трябва да отида долу и да поговоря с организатора на храненето. Той и групата му току-що пристигнаха от Ню Йорк. Искам да им обясня как да се подредят цветята.

— Не може ли Едит да се погрижи за това? Не бива да се изморяваш.

— Ни най-малко не съм изморена, скъпа моя. Откакто ти дойде в тази къща, се чувствам с двадесет години по-млада.

Друсила беше принудена да признае пред себе си, че госпожа Тримейн наистина се е променила от първата им среща насам. Макар и все още да ходеше с бастун, вече не се подпираше толкова тежко на него. Говореше с остър, решителен тон, който никак не се връзваше с нейните седемдесет и няколко години; на бледите й бузи се бе появил цвят; държеше главата си високо изправена.

— Изглеждаш чудесно, бабо, но продължавам да смятам, че Едит може да се справи с подробностите около бала.

Госпожа Тримейн поклати глава:

— Жътвеният бал е нещо специално, традиция в тази къща; а тазгодишният ще бъде най-прекрасният от всички досега. Ще има фойерверки, цветя. Поръчала съм достатъчно, за да се напълни цяла оранжерия. В градината с живите плетове, близо до беседката, ще бъде изпълнена поетична драма. Планът е идеален, не мислиш ли? Изпълнителите идват от Ню Йорк и всичките са професионалисти. Ще има специално осветление и прекрасни костюми. Всичките с жътвения мотив, разбира се.

На Друсила й хрумна, че госпожа Тримейн би се чувствала като у дома си в Тюдорова Англия, като господарка на едно от големите имения.

— Надявам се времето да е хубаво вечерта — продължи тя. — В противен случай ще се наложи поетичната драма да се изпълни в балната зала. Ще бъде толкова по-очарователна на открито!

Друсила си помисли, че ако старата дама можеше, щеше да си поръча ясно небе и пълнолуние заедно с останалите украси за бала. Тя се усмихна и „баба“ й каза:

— Доволна си, скъпа, нали? Зная, че никога няма да мога да ти компенсирам годините лишения, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти осигуря добро бъдеще. — Отиде до вратата, поспря се за момент и каза: — Извикай ме веднага щом Кити се върне, независимо колко е късно. Трябва да се уверя, че подрежда косите ти правилно.

Кити се върна след единадесет. Въпреки това госпожа Тримейн настоя да провери как прислужницата извършва всяко действие. Едва когато момичето направи фризурата три пъти и всяка къдрица застана на мястото си, а венецът от сатенени листенца в ръждивочервен и меден цвят беше захванат добре, Шарлот Тримейн остана доволна.

 

 

На следващата сутрин Друсила се събуди рано от чуковете на дърводелците, които довършваха сцената за поетичната драма навън. Но даже и когато спряха, девойката не можа повече да заспи. Въртеше се неспокойно в широкото легло с балдахин и си мислеше за предстоящата вечер, за бала и отговора, който трябваше да даде на Редфорд.

Беше сигурна, че той я обича. Наистина собственическото му държане, когато девойката дори само се усмихнеше на някой друг младеж, я караше да се чувства малко неловко. Но той щеше да бъде добър съпруг. Мил, грижовен, обожаващ я.

Спомни си Кевин; как бе впил устни в нейните, преди да я вдигне на коня в края на последната им среща. Той не беше нежен като Редфорд; не я уважаваше и със сигурност не я обожаваше. Беше твърд и егоистичен, понякога дори жесток.

Дали някога щеше да разбере Кевин? Устните й се изкривиха в горчива усмивка: осъзна, че няма значение дали той е добър или лош, мил или жесток. Кевин беше неин. Дори и ако никога повече не го видеше, той завинаги щеше да си остане част от нея.

Тя се обърна и зарови лице във възглавницата, но макар и да беше още рано, сънят не идваше. За щастие стаята на Шарлот Тримейн беше на отсрещната страна на къщата; Друсила се надяваше дърводелците да не са я събудили.

Отметна завивките и стана от леглото. Съблече нощницата си и остана така, като позволяваше на хладния ветрец, който подухваше от прозореца, да гали тялото й. Прокара пръсти по гладката кожа на високите си гърди с розови връхчета, по тънкия ханш и бедрата си. Никой мъж, освен Кевин, не я бе виждал така. Никога никой мъж не бе притежавал тялото й. Как можеше да се отдаде на Редфорд, след като не го обичаше? Как можеше да принадлежи на някой друг, освен на Кевин?

Трябваше да го види още веднъж. Вече не я беше грижа за рисковете; нямаше време да мисли за такива неща. Можеше да отиде при него и да му каже… Какво щеше да му каже? Как можеше да го накара да разбере?

— Ще намеря начин — увери тя сама себе си и отиде до шкафа да си намери рокля. Нищо разкошно. Лилавият муселин щеше да свърши работа, заедно с шала около раменете й.

След по-малко от половин час Друсила спря кабриолета пред Акуиднек Хаус, предаде го на грижите на хотелския коняр и се запъти към фоайето. Още нямаше седем и администраторът се прозяваше зад плота за регистрации.

— Моля, предайте на господин Кевин Фаръл, че госпожица Тримейн иска да говори с него тук, във фоайето. Важно е.

— Но, госпожице Тримейн, аз…

— Рано е, знам. Но трябва да видя господин Фаръл веднага.

Администраторът сви рамене:

— Съжалявам. Господин Фаръл освободи стаята късно снощи. Можеше да изчака днес до обяд, без да му струва нито пени повече, но бързаше да замине.

Друсила вкопчи пръсти в ръба на дъбовия плот, докато се мъчеше да запази самообладание.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да, госпожице. — Мъжът погледна някакво листче. — Ето екземпляр от квитанцията му. Освободил е стаята след полунощ.

— Оставил ли е някакъв адрес?

Администраторът провери още веднъж.

— Не, боя се, че не.

— Благодаря — каза тя, обърна се и си наложи да прекоси бавно фоайето, да се върне до кабриолета и да потегли.

Кевин го нямаше. Беше напуснал Нюпорт, без да й каже нито дума, без да се сбогува. Друсила стисна зъби, за да се пребори с желанието си да закрещи, и се опита да преглътне буцата в гърлото си.

Наближаваше Адисли Парк, имението на семейство Ийстбърн, когато дочу шум от много гласове. Малко по-късно видя тълпата по края на Клиф Уок. Всички надничаха към скалите и някои от по-смелите се спускаха надолу по стръмния скалист склон. Имаше и слуги, облечени в кафявите и златни ливреи на имението Ийстбърн, граждани и рибари. Друсила искаше да продължи; да се върне в Перегрин Корт и стаята си; да се затвори и се опита да привикне с мисълта за заминаването на Кевин. Но конят забави ход, отметна глава назад и изцвили нервно към средата на тълпата.

Девойката чу как едно младо момиче в кафява рокля с бяла престилка казва:

— Ужасно! Никога не съм виждала такова нещо. Горката жена, сигурно е вървяла по Клиф Уок, подхлъзнала се е и е паднала долу.

Един мъж, едър и набит, също облечен в цветовете на имението Ийстбърн, рече:

— Изпратих Джеф до конюшнята за одеяло, да я покрием, бедничката. И по-добре да се размърда, ако не иска да му се случи нещо лошо.

— Кога мислиш, че се е случило? — попита прислужницата.

— По някое време през нощта. Двама рибари видели тялото призори.

— Ужасно — каза прислужницата. — Ама хич не е било разумно такава дебела старица да се катери тука самичка.

През лицето на Друсила сякаш премина студена ръка. Тя се наведе от едната страна на кабриолета и попита набития мъж:

— Коя е тя? Знае ли някой?

— Не, госпожице, не е тукашна и никой не я познава. — После добави учтиво: — Ако желаете, ще ви помогна да прекарате коня си през тази блъсканица.

— Още не. Ще ви помоля само да го подържите.

Без да дочака отговор, тя слезе от кабриолета и се смеси с тълпата. Проправи си път до ръба на Клиф Уок и започна да се спуска надолу по опасните стръмни скали. Малко жени бяха проявили подобна смелост; спускаха се повече мъже. Един младеж с покрита с петна синя работна риза й подаде ръка.

— Не гледайте, госпожице. Това не е гледка за млада дама… — казваше младежът, но тя не му обърна внимание.

Не чу нито следващите му предупреждения, нито развълнуваното бърборене на хората около нея. Виждаше само лицето, обърнато нагоре към небето — познатото лице с издадена напред челюст, малки свити устни и дебели вежди. И тлъстото, безформено тяло в черна вълнена рокля. Госпожа Баксли. Кожата на лицето и ръцете й бе изпорязана и насинена от падането надолу по скалите, а посивяващата й коса — залепнала за главата й от засъхнала кръв.

Друсила притисна юмрук до устата си, за да задуши вика, който се надигаше в гърлото и.

Девойката беше избутана настрани заедно с другите хора, когато едрият набит мъж в кафява ливрея се спусна по стръмния склон, носейки в ръце грубо одеяло. Той покри тялото и издърпа завивката над лицето й.

— Извикаха полицията — отбеляза мъжът; без да се обръща конкретно към никого. — Скоро ще бъдат тук.

Друсила се отправи обратно нагоре към Клиф Уок, където някой беше завързал коня й за едно изкривено от вятъра дърво. Тя се качи в кабриолета, замахва с камшика по-силно от обикновено и животното запрепуска, докато хората се разпръскваха към двете страни на пътя.

Чу как неколцина мъже изругаха сърдито, но не се обърна. Трябваше да стигне до Перегрин Корт бързо, защото вече чувстваше как пламъците на паниката ближат съзнанието й и знаеше, че няма да може да се владее още дълго. Трябваше да остане сама, да премисли нещата, да реши какво да прави. Но даже и когато се върна в Перегрин Корт и изкачи стълбите към стаята си, откри, че това няма да стане. Кити я чакаше и на слабичкото й луничаво лице бе изписано безпокойство.

— Госпожице Друсила, слава богу, че се върнахте! Баба ви още не е станала. Къде бяхте?

— Не мога да говоря за това; не сега. Моля те, Кити, остави ме сама.

— Да не сте болна?

Друсила поклати глава.

— Просто ме остави сама — повтори тя.

— Да, госпожице. Когато сте готова за закуска, само ми звъннете и аз тутакси ще дойда.

— Няма да закусвам.

— Тогава една хубава чаша чай. — Вгледа се по-внимателно в Друсила. — Краищата на полите ви са мокри, обувките също. Хайде, дайте да ви ги сваля. Моля ви. Иначе ще хванете настинка.

Тя позволи на Кити да свали роклята и обувките й и да я облече в роба и чехли.

Но след като прислужницата напусна стаята, Друсила още не можеше да мисли ясно. Знаеше само, че Кевин е убил госпожа Баксли и е изчезнал.

Друсила затвори очи, но не можа да прогони картините, които се появяваха зад здраво стиснатите й клепачи. Госпожа Баксли чакаше и Кевин се промъкваше зад нея с леки като на пантера стъпки. И я буташе от ръба на скалата върху камъните долу. След това Кевин се връщаше в Акуиднек Хаус и освобождаваше стаята си.

Искаше да го мрази, но не можеше. И тя беше виновна. Беше се съгласила с неговия план, макар да знаеше, че това е грешка, още когато онази първа вечер на хълма с изглед към Хъдзън я бе убеждавал да я представи за наследницата на фамилия Тримейн. Но тогава Друсила бе замаяна от любовта си и нямаше сили да му откаже.

Сега, принудена да бъде жестоко откровена със себе си, девойката знаеше, че не само любовта я бе накарала да се съгласи с плана му. Беше искала пари, сигурност и положение. Последните месеци от пристигането й в Нюпорт насам й бяха дали всичко, за което някога като дете бе мечтала в пансиона за сираци; като камериерка в хотела в Синсинати и по-късно, докато пътуваше с трупата. Винаги в едно тайно ъгълче на съзнанието си бе вярвала, че й е предопределено нещо по-добро.

Докато Друсила лежеше напреко на леглото, с полуотворена роба и коса, която падаше безредно около лицето й, утринната мъгла се вдигна и септемврийската слънчева светлина започна да струи в стаята. Стори и се, че е ужасно долно, задето лежи в тази разкошна стая с висок таван, завеси от кадифе и огромно легло с балдахин, дебел килим и тоалетка с мраморен плот, докато тялото на госпожа Баксли се намира под грубото сиво одеяло, върху черните назъбени скали. Или може би полицаите вече бяха дошли и го бяха отнесли?

Не можеше да издържа повече. И със сигурност нямаше да понесе Жътвения бал довечера. Как би могла да танцува в рокля от сатен и дантела с цвят на мед, когато само няколко часа преди това беше научила за заминаването на Кевин и убийството на госпожа Баксли?

Девойката отиде до шкафа и след няколко минути трескаво ровене измъкна старата си пътна чанта. Беше избутана най-отзад, зад редицата рокли от фина коприна, сатен и брокат.

Друсила грабна първата, която й попадна под ръка, сгъна я и я сложи в чантата. След това отиде до тоалетката, намери бельо — батистени ризи, долни гащи и нощница, всичките изгладени и спретнато подредени от Кити. Напъха ги в чантата върху роклята. Нямаше да взема със себе си бижута и нищо ценно. Нямаше права върху бижутата на фамилия Тримейн.

Имаше намерение да се махне от Нюпорт възможно най-бързо. След това щеше да прави планове. Може би щеше да успее да намери пътуващата трупа, с която бе обикаляла Охайо. Или можеше да се отправи на запад към миньорските лагери. Това нямаше значение. Все щеше да си намери някаква работа, а дотогава…

Тя се сепна силно, когато чу познатото енергично почукване на вратата. Секунда по-късно Шарлот Тримейн вече беше в спалнята, облечена в елегантен утринен костюм от синьо-сива коприна. Бялата й коса беше вдигната нагоре с обичайната спретнатост и педантичност и всяка къдрица бе на мястото си. Но между веждите й имаше тревожна бръчка.

— Кити ми каза, че не си искала да закусиш — започна старата дама. После внезапно млъкна и се втренчи в отворената пътна чанта на леглото и бялата камизола в ръцете на Друсила. — Какво правиш, за бога?

— Отивам си. Щях да ти оставя бележка.

Шарлот Тримейн се приближи до нея, дръпна я да седне на ръба на леглото и издърпа един стол за себе си.

— А сега ми обясни какво става.

— Не мога повече да остана тук.

— Но сигурно имаш някакви причини. — Госпожа Тримейн се усмихна. — Заради предложението на Редфорд е, нали? Не съм и предполагала, че си момиче, което изпада в паника само от едно предложение. Ако не желаеш да се омъжиш за него, просто му го кажи. Или още по-добре — кажи му, че имаш нужда от време, за да вземеш решение.

— Вече взех решение. Не мога да отида на бала и изобщо няма да говоря с Редфорд.

Очите на госпожа Тримейн проблеснаха и тя вдигна глава.

— И на него ли смяташе да оставиш бележка? — попита тя.

Друсила дори не бе помислила за това, защото шокът от откритието за стореното от Кевин бе изтрил от съзнанието й всички мисли за Редфорд.

— Такова държане не е достойно за теб — каза Шарлот Тримейн. — Майка ти беше слабо, импулсивно същество, но ти си различна. Не забравяй, че си Тримейн.

— Да, разбира се, Тримейн.

Друсила почувства как в гърлото й се надига истеричен смях и се опита да го сдържи, но без успех.

— Не виждам какво толкова смешно казах. Ти си Тримейн, независимо от това коя е била майка ти.

— Изабел не е моя майка. И аз не съм Тримейн.

В стаята настъпи тишина. Девойката чуваше чукането от градината долу и гласовете на слугите, които правеха приготовленията за вечерта.

— Осъзнаваш ли какво каза?

Бузите на старата дама бяха пребледнели и цялото й тяло се сви, сякаш от удар.

Но след дълга пауза Шарлот Тримейн се овладя, поне до известна степен. Макар гласът й да беше нестабилен, очите й не трепнаха, а посрещнаха без колебание тези на Друсила.

— Продължавай — рече тя. — Кажи ми всичко.

— Излъгах. Имах нужда от пари, предостави ми се възможността да се представя за ваша внучка и аз не я пропуснах.

Друсила си спомни какво й бе казал Кевин онзи следобед в стаята си в Акуиднек Хаус: „Ти не си създадена за авантюристка“. И я бе предупредил, че е по-добре да се омъжи за Редфорд и да се махне от Перегрин Корт, преди да се предаде и признае всичко.

Нямаше да забърква Кевин; той заслужаваше, но девойката не можеше, дори и сега, да стане инструмент за неговото сгромолясване. И не искаше да се запита защо.

— Но фотографиите? — питаше Шарлот Тримейн. — И бижутата на Изабел? Откъде си ги взела?

— Все още ви се иска да повярвате, че аз съм вашата внучка — каза Друсила. — Но няма смисъл. Не мога повече да ви мамя. Познавах внучката ви и нейното име беше Бет. Тя ми остави тези фотографии и бележката от заложната къща за бижутата.

— Значи внучката ми е мъртва.

Друсила кимна; чувстваше се твърде окаяно, за да говори.

— Била си й близка приятелка? Да, предполагам, че е било така, иначе нямаше да ти остави вещите си.

— Да, бяхме близки приятелки.

— А Кевин Фаръл?

— Той знае, че съм ви внучка. Бет тъкмо беше умряла, когато той дойде в мястото, където живеехме. Аз нямах пари, нямах къде да отида и… си помислих, че няма да навредя никому, ако се представя за момичето, което той търсеше, фотографиите и бижутата ми помогнаха да го убедя.

Очите на госпожа Тримейн запламтяха от гняв.

— Трябваше да се досетя. Първия път, когато говорих с теб, ти каза някои неща, които ме учудиха, но имах нужда да повярвам, че си дъщерята на Хорас. Не разбираш, нали? Точно сега си изпълнена със собственото си чувство за вина. Но аз трябваше да живея с това чувство в продължение на години. Ти ми даде възможността да изкупя вината си. А сега ми я отнемаш.

— Аз… бях отчаяна. Нямах намерение да ви причинявам болка. Само… Но не очаквам от вас да разберете. Не можете да си представите как могат да живеят хора като мен.

— Е, би могла да ми кажеш. Коя си ти всъщност?

— Името ми е Друсила Рийд. Баща ми се казваше Ейза Рийд. Беше учител в Охайо. Майка ми е умряла по време на раждането ми…

Друсила разказа на Шарлот Тримейн за ранните си години, за пансиона за сираци, за хотела в Синсинати и за трупата, с която беше пътувала. Но когато стигна до частта с Бет, разбра, че ще й се наложи да излъже. Беше се надявала, че е настъпил краят на лъжите, но вече и без това бе наранила доста много Шарлот Тримейн.

— Бет получи охтика като майка си — каза момичето. — Но не страда накрая. Повярвайте ми. Просто отслабваше все повече и повече с всеки изминал ден, докато една вечер заспа и не се събуди.

Шарлот Тримейн издаде кратък звук, сякаш се задушаваше, и притисна носната кърпичка към устните си.

— И без съмнение е била погребана в безименно гробище. Моята внучка, детето на Хорас, лежи в безименен гроб!

Друсила посегна и сложи ръка върху тази на старицата.

— Не. Не бива да смятате така. Това не е вярно. Бет е погребана в гробището Грийнууд. Не можах да й поставя хубав надгробен камък, както щяхте да направите вие, но погребението й беше прилично. Купих й бяла копринена рокля, защото това беше любимият й… — Друсила преглътна, като се мъчеше да се овладее.

— Трудно ми е да повярвам, че момиче в твоето положение би похарчило спестяванията си за такива неща.

— Предполагам, че мислите така. Сега, когато знаете толкова неща за мен, би трябвало да сте разбрали, че съм по-различна от вас и от всички тези фини хора тук, на Белвю Авеню. Но нека ви кажа нещо: аз не се срамувам от семейството си. Майка ми е била дъщеря на проповедник, а баща ми беше образован човек, добър човек. Срамувам се само от себе си, задето го опозорих така. Би бил потресен, ако можеше да види нещата, които направих. Но… щеше да се опита да ме разбере, защото такъв човек беше… — После си спомни, че няма право да изпуска нервите си, и каза тихо: — Ако ми позволите да си отида, няма повече да ви притеснявам. Ако искате, ще подпиша документ, в който да удостоверя, че не съм ви роднина.

— И къде ще отидеш?

— Защо толкова се тревожите за това? Сега, когато знаете, че не съм ви никаква…

— Това не е съвсем вярно.

Друсила я погледна недоумяващо.

— През седмиците, в които беше в Перегрин Корт, ти означаваше много за мен. Даде ми сили да събера в едно останките от живота си, да отворя дома си за хора, да изляза отново с компания. Донесе младост, красота и топлота в дом, който се бе превърнал в мавзолей. — Старицата се усмихна тъжно. — Не съжалявам за себе си. Бях самотна, но по моя вина. Аз съсипах брака на Хорас. Винаги бях толкова убедена, че правя необходимото! Винаги бях толкова убедена в правотата си! Но сега вече знам, че не е било така. Ако не бях аз, Хорас щеше да бъде жив и до днес.

— Не разбирам — каза Друсила.

— В онзи следобед, когато дойде тук за пръв път, ми каза, че баща ти… че Хорас никога не се е опитал да намери Изабел, след като е избягала. Но грешеше, Друсила. Тогава той остана тук няколко седмици и пиеше до вцепенение. Да, пиеше много. Още от колежа. Но онзи път, когато изтрезня, замина да търси жена си. Опитах се да го спра, но не успях. Той ми писа от Калифорния, че я е намерил и че тя носи детето му. Искаше да я доведе у дома, но тя не желаеше да се върне. Скарали се и той отново започнал да пие. Няколко седмици след писмото на Хорас пристигна друго, този път от някакъв свещеник от Сакраменто. Уведомяваше ме, че синът ми е попаднал в сбиване в един от тамошните салони. Умрял от намушкване с нож.

Друсила осъзна какво струваше на Шарлот Тримейн да й разказва тези неща.

— Съжалявам — рече девойката. — Не знаех.

— Вярно е, не знаеше. Но моята внучка щеше да знае.

— Може би Изабел не й е казала.

— Може би. Опитах се да го повярвам. Но имаше и други неща. Каза ми, че майка ти се е погрижила да получиш прилично образование, макар и да сте обикаляли с пътуващата трупа. Че ти е купувала книги. Тази Изабел, която ми описваше, не ми приличаше на онази, която аз познавах. Тя изобщо не се интересуваше от книги. Често казваше, че всичко, от което се нуждае едно момиче, е хубавичко личице и добра фигура.

— Но вие ми приехте като ваша внучка.

— Исках да вярвам, че си. — Старицата се усмихна тъжно. — Има моменти, когато пренебрегваме това, което ни казва разумът, заради други, по-силни нужди.

— Зная, че нямам право да ви моля за каквото и да било, но ако ме оставите да си отида, никога повече няма да ви притеснявам.

— Боя се, че това не е толкова лесно.

Значи Шарлот Тримейн бе решила да я съди. Друсила щеше да бъде осъдена за измама и изпратена в затвора. И макар да си го заслужаваше, страхът започна да я задушава като гъста, лепкава мъгла. Искаше да моли за милост, но думите не излизаха. Все още й беше останала някаква гордост.

— Сега, предполагам, ще извикате адвоката си.

— Господин Полък ли? Какво, за бога, бих искала от него? — Тя поклати глава. — Не, Друсила. Няма да се наложи никой да разбира истината, ако направиш точно това, което ти кажа.