Даяна Хевиланд
Страстните измамници (7)

Седма глава

— Кевин! — извика Друсила и тръгна към затворената врата, но се спря. Знаеше, че не съществуват думи, с които да го върне обратно. Наранена от него, тя го бе ударила и пропъдила.

Друсила отиде до леглото и се свлече на колене. Пръстите й се вкопчиха в чаршафите, сякаш се опитваха да задържат спомена за краткото време на екстаз, което двамата бяха споделили.

Познаваше Кевин от толкова скоро, само от няколко месеца, а сега не можеше да си представи как ще се справи без него. Сама никога нямаше да намери смелостта да продължи това опасно начинание; да се преструва, че е наследницата на Тримейн. Беше променила живота си в толкова много отношения, че той никога повече нямаше да бъде същият.

Обхвана я самота. След смъртта на баща си не бе обичала никого. Макар и да бе живяла сред децата в пансиона за сираци, сред актьорите в пътуващата трупа, винаги се бе чувствала чужда, защото нейното съществуване не бе имало значение за никого. Краткото й приятелство с Бет бе свършило с трагедия и после се бе чувствала по-самотна от всякога. Докато една вечер един непознат с тъмносиви очи не я бе намерил в дъжда и не я бе отвел в един свят, за който до този момент само бе мечтала.

А сега я беше напуснал. Чувството й за загуба нарасна толкова, че се превърна във физическа болка. Друсила искаше да се отдаде на сълзите, но не можеше. Вместо това, когато се изправи на крака, й се стори, че стаята се люлее и стените се приближават към нея. Ръцете й бяха ледени и в ушите й звучеше високо и пискливо жужене.

Девойката се люшна и сграбчи колоната на леглото. После се обърна и се озова пред чифт зелени очи, около които имаше светли клепки и слабичко луничаво лице. Едно момиче на около нейната възраст я гледаше, тревожно намръщено.

— Добре ли сте, госпожице?

Друсила видя, че момичето има червеникаворуса коса, прибрана стегнато назад под кораво колосана бяла шапчица, и спретната синя рокля, покрита с голяма бяла престилка. Носеше купчина чисто бельо, което сега постави на масичката до леглото, и сложи; тънката си, но жилеста ръка около талията на Друсила.

— Треперите като заек — каза момичето. — Най-добре да полегнете за мъничко.

Друсила направи немощно усилие да се възпротиви.

— Не мога… Трябва веднага да изляза оттук…

— Не можете да идете никъде в това състояние.

То положи Друсила на леглото и отиде бързо до умивалника, където имаше кана и леген.

— Видях господина да излиза от стаята и помислих, че моментът е удобен да вляза и да пооправя тук. Не знаех, че има някой друг.

Момичето наля чиста вода в легена, намокри една кърпа и се върна при Друсила.

— Но стана много добре, задето влязох, нали, госпожице?

Друсила й позволи да сложи кърпата на челото й.

— Не сте ранена лошо, нали? Тук, в хотела, имаме доктор, ако…

— О, не, моля те. Просто припаднах за момент, това е всичко.

Друсила се понадигна и сграбчи ръката на момичето. Почувства отново замайване и гадене. Намираше тези усещания за доста обезпокояващи, тъй като винаги се бе радвала на отлично здраве и единствената й позната слабост беше тази от липсата на храна. Но въпреки всичко не искаше да предизвиква паника. Достатъчно лошо беше, че камериерката я бе намерила тук, в стаята на Кевин Фаръл, полугола и разчорлена.

— Обещай ми, че няма да повикаш никого.

— Добре, добре. Но какво ви направи той, че ви докара до туй състояние? Ах, разбрах, горкичката ми! Колкото и да е лош един мъж, ако го обичаш, все го прикриваш.

Да го обича ли? Нима все още обичаше Кевин, дори и сега?

— Мъжът на сестра ми; той е истински дявол. Здравата я пердашеше. Ама тя все се опитваше, както може, да скрие синините си.

— Не, не беше… Той не е такъв.

Момичето не изглеждаше напълно уверено, но взе ръката на Друсила и я потупа утешително. Въпреки че бяха непознати, Друсила откри, че се бе вкопчила отчаяно в тази кокалеста, отрудена длан.

— Как се казваш? — попита тя.

— Кити Нолън, госпожице.

— Аз съм Друсила… — За щастие успя да се спре навреме.

— Друсила — фино, елегантно име, да. Прилича ви.

— Ако можеш да останеш при мен за момент, сигурна съм, че ще се оправя. После ще се облека.

Кити се поколеба, като хвърли разтревожен поглед към вратата.

— Страх ме е само от икономката. Много е стриктна. Винаги ходи след нас — да е сигурна, че си вършим работата и не се мотаем. Ама на вас сигурно не ви се слуша за моите грижи…

— Слуша ми се, наистина. Говори ми.

— За какво да ви говоря?

— Няма значение за какво. Сестра ти и съпругът й в Нюпорт ли живеят? — попита Друсила.

— О, не. Те са си там, в Ню Йорк. Живях с тях малко, но не можах да изтърпя.

— Да не би зет ти… да се е държал зле с теб?

— Отначало да, но веднъж го цапардосах с една цепеница и оттогава се държеше на разстояние. Но имаше и други работи, дето не можех да понасям. По-лоши работи. Във Файф Поинтс, в Ню Йорк… — Тя замлъкна и се усмихна срамежливо и объркано на Друсила. — Разбира се, една дама като вас не познава такива гадни места като Файф Поинтс.

— Какво те кара да мислиш, че съм дама?

— О, ами то се вижда! Дето говорите така и… Не знам, госпожице… ама има нещо във вас… Не питам как стана тъй, че се озовахте тук, и то в таквоз състояние, ама ви обещавам, че няма да кажа на никого за това.

Зелените очи я гледаха искрено, без да трепват.

— Да — каза бавно Друсила. — Вярвам ти. Но сега говорим за теб, Кити, и за Файф Поинтс.

— Беше толкоз гадно, че чак да ти се доповръща. Живеехме всички в една изба даже без прозорец, с кръчми във всяка от околните къщи и с… по-лоши места. Едно момиче не може да остане свястно там. — После добави: — Тоз хотел ми е кат рай; нищо, че работим много и здравата и че икономката все тича по петите ни. Ох, никога не ща да се връщам във Файф Поинтс!

Друсила си мислеше, че ако Кевин не бе дошъл онази нощ, когато госпожа Баксли я бе изгонила от пансиона, може би и тя самата скоро щеше да се намери в някоя изба във Файф Поинтс.

— Сега ще се облека и ще тръгна — каза тя. Не искаше Кити да си навлича неприятности с икономката, задето е пренебрегнала задълженията си.

Но камериерката настоя да помогне на Друсила да се облече и докато оправяше фустите, бродирани и украсени с нежна валенсианска дантела зелените й очи се разшириха. Очевидно беше много впечатлена. Когато Друсила вече бе облечена в роклята си от бледосиня коприна, украсена с тъмносини кадифени панделки, момичето отстъпи назад и я погледна с благоговение.

— Колко сте фина, госпожице! Сега само трябва да ви направя косата.

Едва тогава Друсила осъзна, че косата й все още виси разпусната на вълни чак до кръста. С положителност не биваше да я виждат така във фоайето на хотела. Но когато се опита да си сложи фибите, почувства пръстите си тромави.

— Позволете на мен — каза енергично Кити и с бързи умели движения подреди косите на Друсила в спретнат кок, а след това й помогна да постави шапчицата напред над челото си.

Но ръцете на камериерката замръзнаха на периферията на шапката, когато се чу пронизителен глас:

— Кити? Къде си?

Момичето остави Друсила и забърза към вратата със сковано от страх тяло и разтревожен поглед.

— Това е Ани — каза то през рамо. — Една от камериерките. Трябва да се връщам към работата си.

— Но почакай! Не съм ти благодарила за…

— Знам, госпожице. Всичко е наред — каза Кити и й се усмихна припряно и треперливо. После отвори вратата достатъчно, за да се измъкне навън, и изчезна.

Друсила остана права пред огледалото, като прибираше няколко кичура под шапчицата си. Беше страшно уморена, но поне странната слабост, замаяност и гадене бяха изчезнали.

Нима скарването й с Кевин бе единствената причина за тези неприятни реакции? Но не, имаше и нещо повече. Беше живяла в голямо напрежение през всичките тези седмици в Нюпорт, преструвайки се на друга, мамейки Шарлот Тримейн, Редфорд Сийтън и всички останали.

Но трябваше да продължи, нямаше начин да избяга. Девойката въздъхна, отвори вратата и видя, че Кити и другата камериерка са си отишли. Сега и тя трябваше да си тръгва, и то бързо.

 

 

Докато пътуваше обратно към Перегрин Корт в сумрака, през тихите улици на Нюпорт, където сега беше влажно и подухваше след дъжда, Друсила си позволи да се отпусне. Усмихна се мрачно при мисълта, че макар нарочно да бе подвела Кевин да смята, че вече е получила предложение от Редфорд Сийтън, всъщност не беше така.

Но това нямаше значение, защото, въпреки че Редфорд безспорно беше красив, Друсила не бе увлечена по него. Той беше добър компаньон, интелигентен, възпитан и с чувство за хумор. Но никога не бе успял да събуди сетивата й така, както Кевин го правеше още от първата им среща.

Друсила си спомни, че ще го види на другия ден; бяха се уговорили да я заведе на „водния пикник“, организиран на една от яхтите, акостирали в Нарангасет Бей. За момент девойката си помисли, че би могла да откаже, да се затвори в стаята си и да не се вижда с никого. Но знаеше, че такова държане би било подозрително, а тя нямаше намерение да привлича вниманието на Шарлот Тримейн.

А сега трябваше да съчини някаква история за закъснението си за чая. Смяташе да каже, че внезапният проливен дъжд я е принудил да потърси убежище в една чайна в града. Това звучеше достатъчно правдоподобно и със сигурност щеше да свърши работа.

 

 

На следващия следобед, когато Редфорд дойде да я вземе с красивия си файтон, Друсила откри, че е в състояние да се усмихва, да флиртува и да дава уместни отговори, но в съзнанието й оставаше мрачно чувство на тъга. Не можеше да забрави скарването си с Кевин.

Файтонът се движеше по пътя към голямата желязна порта с колоните от двете й страни, върху всяка от които имаше по един каменен сокол. За момент ветрецът духна към украсената с панделки сламена шапка на Друсила и когато девойката обърна глава в другата посока, зърна нечия позната фигура — едно момиче, което се бе свило до една от колоните.

Томас, облеченият в ливрея вратар, набит и червендалест, крещеше:

— Опитай още веднъж и ще те накарам да ти се иска никога да не си стъпвала тук! И стига вече с тия лъжи! Госпожица Тримейн не се познава с такива като теб!

— Но аз я познавам. Моля ви, нека я видя само за момент!…

— Кити — извика Друсила. — Ела насам.

Редфорд хвърли озадачен поглед към спътницата си и закова файтона на място. Кити се приближи бавно и нерешително. Изглеждаше доста по-различна от предишния следобед. Вместо спретнатата синя униформа и колосани бели шапчица и престилка, носеше оръфана сива поплинена рокля с протрити маншети и вехта кръгла сламена шапка. Лицето й бе бледо и изпито, а зелените й очи — подути, сякаш бе плакала.

— Съжалявам, госпожице — каза тя и хвърли бърз поглед към Редфорд. После премести малката платнена пътна чанта от едната в другата си ръка, сякаш дори тази тежест й беше твърде много. — Не знаех, че ще излизате… Исках само да… — Поклати глава. — По-добре да си вървя.

— Не, почакай! Не си отивай, моля те.

Редфорд стана, за да помогне на Друсила, но тя вече бе слязла от файтона. Девойката хвана Кити за ръката.

— Кажи ми какво се е случило — каза Друсила.

— Загубих работата си. И икономката не иска да ми даде препоръки. Връщам се в Ню Йорк.

— Но защо… — започна Друсила и млъкна. Можеше и сама да се досети за отговора. Кити бе пренебрегнала задълженията си, за да й помогне, и избухливата икономка я бе изгонила.

— Не можеш да се върнеш обратно във Файф Поинтс — каза Друсила.

— Нямам друг избор, госпожице. — Кити направи усилие да се усмихне унило. — Ще се оправя. Само… ами… Парите, които съм си спестила, не стигат за обратния път до Ню Йорк и се чудех…

— Вчера ли те уволниха?

— Да, госпожице.

— И къде прекара нощта?

— Намерих празна рибарска барака до Банистърз Уорд. Беше достатъчно удобна, ама страшно миришеше на риба.

— Не бива да се връщаш във Файф Поинтс — каза решително Друсила. После помисли трескаво и добави: — Тук имаме многоброен персонал. Сигурна съм, че Едит, икономката на баба ми, ще може да намери някаква работа за теб.

— О, госпожице, никога не съм си мислила, че ще мога да работя на толкова прекрасно място! Ами че то е кат палат!

Друсила се обърна и извика на вратаря:

— Томас, ела тук. Заведи Кити до къщата и кажи на Едит, че искам да й бъде дадена работа.

— Но, госпожице Тримейн — започна вратарят, — сигурна ли сте…

— Да, сигурна съм.

— Както желаете, госпожице — каза Томас. — Не можех да бъда сигурен, че момичето казва истината, дето ви познавало. Трябва да внимавам кого пускам тук. Такава ми е работата…

— Разбирам — прекъсна го Друсила. — Но сега, моля те, направи каквото ти казах.

Кити погледна към Друсила със зелените си очи, пълни с такава страстна благодарност, че девойката бе принудена да се извърне смутено. Кити хвана ръката й и я стисна.

— Никога няма да забравя какво направихте за мен днес. Кълна се, няма!

Друсила се освободи внимателно.

— Няма нищо, Кити. Хайде, върви с Томас.

— За какво беше всичко това? — попита Редфорд, докато файтонът се спускаше бързо по Бел Авеню към кея.

— Не можех да й позволя да се върне обратно във Файф Поинтс — каза Друсила.

Редфорд я погледна озадачено.

— Файф Поинтс ли?

— Едно от най-ужасните предградия на Ню Йорк. Стотици емигранти там са наблъскани в изби и заобиколени с всякакво зло… — Ръката й се насочи към устните, за да спре потока от думи.

— Как се случи така, че знаете толкова много за тази… Кити?

— Тя работеше в Акуиднек Хаус. Когато излязох от апартамента на шивачката си там, ми прилоша. Кити се отнесе много любезно и услужливо с мен.

— Но защо трябва да се чувствате отговорна за нейното благополучие? Можехте просто да й дадете няколко долара… но да я вземете на работа в дома си, това не е ли твърде много?

— Няколко долара ли? Достатъчно, за да й платя билета до Ню Йорк? Да, това беше всичко, което тя искаше от мен. Редфорд, Кити е свястно момиче. Вие не знаете, не можете да си представите какво може да стане с такова момиче във Файф Поинтс.

Гласът й трепереше и Редфорд сложи ръка върху нейната.

— Странно момиче сте — каза той. — Не приличате на останалите хубавици от Нюпорт.

Друсила се почувства неловко, тъй като сините му очи я гледаха с настойчивост, каквато не бе виждала досега. Редфорд Сийтън, въпреки произхода и лекия си, често безгрижен маниер, далеч не беше безчувствен.

— Хайде да не говорим повече за Кити — каза бързо Друсила. — Знаете ли, никога не съм била на „воден пикник“. Очаквам го с нетърпение.

— Яхтата на Малори със сигурност е нещо, което си заслужава да се види — рече Редфорд.

За нейно най-голямо облекчение той остави темата за Кити, но през целия следобед изглеждаше необичайно вглъбен. От време на време Друсила забелязваше, че я гледа озадачено и замислено. Но не осъзнаваше това му държане толкова, колкото можеше да бъде през друг ден, защото бе слисана и очарована от величествената яхта, на която бе организиран пикникът.

Когато Друсила и Редфорд пристигнаха, част от гостите вече бяха на борда. Момичетата носеха леки копринени рокли, а господата — спретнати летни костюми. Някои от тях се разхождаха по палубата, а други се бяха събрали в трапезарията, където имаше пиано, удобно дълго канапе и кръгла махагонова маса, отрупана с плата храна.

Между гостите бяха и двете сестри на Редфорд, които бяха дошли с него на север за сезона. Друсила забеляза, че нито Гуен, нито Хейзъл изглеждаха особено щастливи.

Двадесет и четири годишната Гуен бе почти със сигурност обречена на живот на стара мома, докато Хейзъл, макар и само на седемнадесет, бе болезнено срамежлива, особено с представители на другия пол. И за нещастие нито едно от момичетата не споделяше външния вид на Редфорд. Неговите очи бяха сини, а техните имаха блед, воднист оттенък; и двете момичета бяха наследили силно подчертаната линия на челюстта на семейство Сийтън и стърчащия орлов нос — черти, които придаваха твърдост на мъжко лице, но не бяха преимущество за една девойка.

По-късно, когато седна на масата, Друсила за пореден път се удиви при вида на фантастичното прахосничество, което бе част от новия й свят. Дузини изобилни и сложни ястия раци с меки черупки в сос шампан, риба на скара в бяло вино, задушен фазан, еленско, патици в бургундски сос — бяха поднесени на гостите, които можеха само да опитат, но едва ли да изядат такова количество храна. А и самата яхта, скъпа и изкусно изработена играчка, биваше използвана може би дузина пъти по време на сезона… Докато семейства като това на Кити живееха в тесни мръсни жилища и бяха вечно недохранени.

Но сега Друсила не биваше да си позволява да мисли за Кити и със сигурност не биваше да я споменава отново. Съжаляваше, че бе казала на Редфорд дори и толкова, защото, въпреки празничното настроение около тях, той си оставаше вглъбен в себе си, дори малко мрачен.

 

 

Тя изпита облекчение, когато младият мъж я докара обратно в Перегрин Корт вечерта. Но едва седнали в дневната, девойката се сблъска с неочаквана криза.

Едит, икономката, помоли за разрешение да поговори с нея и даже присъствието на Редфорд не беше в състояние да накара очевидно разстроената жена да бъде по-сдържана.

— Госпожице Тримейн не мога да повярвам, че по ваше нареждане тази… невъзможна млада персона… е, била препратена към мен. Тя, разбира се, е абсолютно неподходяща за служба в такава къща.

— Баба ми изрази ли несъгласие?

— Госпожа Тримейн, замина да посети госпожа Белмон, преди момичето да бе пристигнало, и още не се е върнала. Но когато се върне, сигурна съм, ще се съгласи, че такова мизерно малко същество като Кити Нолън — вонящо на риба, раздърпано и без препоръки — едва ли може да бъде прието тук.

След това икономката явно си спомни положението си и прибави по-тактично:

— Останалите от персонала биха били много недоволни, ако направя това момиче камериерка. А тя няма опит в кухнята, както сама призна.

— Много добре, Едит — каза меко Друсила. — Няма нужда да назначаваш Кити нито като камериерка, нито в кухнята.

Икономката въздъхна с явно облекчение.

— Бях сигурна, че ще разберете и премислите решението си, госпожице Друсила.

— Реших да наема Кити Нолън за моя лична прислужница.

Очите на Едит се разшириха и дори от стойката й се излъчваше неодобрение. Тя се изправи и на бузите й избиха две червени петна.

— Както знаеш, с баба ми си поделяме услугите на Кларис — продължи Друсила. — Когато Кити стане моя прислужница, Кларис ще може да обслужва само баба ми. — Усмихна се. — Поне Кларис ще бъде доволна от новото положение.

Икономката отвори уста, сякаш да даде сърдит отговор, но после явно размисли.

— Както желаете, госпожице Друсила. Ще покажа на… Кити… стаята й и ще й обясня задълженията.

Ако не думите, то поне тонът й ясно показваше, че дори и този контакт с новодошлата й е неприятен. След като Едит излезе, Друсила се обърна към Редфорд:

— Сигурна съм, че тези домашни проблеми са доста отегчителни, но трябваше да уредя въпроса. А сега мога ли да ви предложа нещо? Може би чаша шери?

Но даже когато седнаха един до друг на канапето, младият мъж не докосна шерито си и не погледна към Друсила. Девойката беше сигурна, че му е направила неприятно впечатление с необичайното си държане по въпроса с Кити и съжаляваше, защото наистина харесваше Редфорд Сийтън. Присъствието му й бе помогнало много за влизането в обществото на Нюпорт и я беше накарало да се почувства като у дома си.

Внезапно Редфорд проговори:

— Друсила, след няколко седмици се връщам вкъщи, защото сезонът е вече към края си и в Сийтън Баръни има много работа за вършене.

— Ще ми липсвате — отговори тя.

В сините му очи проблесна някаква странна светлина и той се доближи още повече към нея.

— Наистина ли?

— Разбира се, че да.

Той се наведе напред, като я гледаше изпитателно, и взе ръцете й в своите.

— Познаваме се съвсем отскоро. Може би нямам право да очаквам… но се влюбих във вас, Друсила. Не искам да се връщам без вас у дома. Когато ви казах, че сте по-различна от всяко друго момиче, което съм срещал, бях искрен. Вие сте топла и състрадателна и обичате хората. Дори и онова мизерно безпризорниче — Кити. Красива сте и… — Той млъкна, уви ръце около нея и я целуна дълго и бавно.

За момент Друсила остана неподвижна, а след това извърна лице встрани.

— Моля ви, не се сърдете — усмихна се Редфорд и прибави: — Можете да ме зашлевите, ако желаете. За да спазите благоприличието.

Девойката спря да диша и се вцепени от мъка, като си спомни последната си среща с Кевин — как го бе ударила и прогонила.

— Моля ви, Друсила, простете ми. Не се извръщайте. Трябва да знаете, че ви обичам. Още от първата вечер, на бала на госпожа Белмон, не съм си и помислил за никоя друга. — Редфорд направи пауза и продължи с простичко достойнство: — Сийтън Баръни не е това, което беше преди войната, но се възстановяваме и аз не пристъпвам към вас с празни ръце. Предлагам ви името си — едно гордо име — и себе си.

Да се омъжи за Редфорд, да замине с него на юг и да започне нов живот. Мозъкът и заработи бързо. Кевин никога нямаше да се ожени за нея. След сезона можеше и да не го види повече. Беше се хвърлила в ръцете му, а той я бе отблъснал. Беше й казал да се омъжи за Редфорд Сийтън. Много добре тогава, защо не?

Друсила знаеше защо не. Целувката на Редфорд, нежна и страстна, изобщо не я бе развълнувала. Не беше почувствала нищо. Той никога нямаше да може да събуди сетивата й така, както го бе направил Кевин.

— Не мога да ви дам отговор… не сега.

— А кога? Има толкова много време и аз не мога да понеса мисълта да бъда на мили разстояние, а около вас да има други мъже. — В гласа му се промъкна яростна ревност.

— Няма нужда да се тревожите за това — каза девойката, като все още си мислеше за Кевин.

Но Редфорд, който разбра погрешно думите й, попита:

— Значи наистина ме обичате?

— Трябва да помисля върху толкова много неща… Не мога да ви дам отговора си сега… Пък и баба ми…

— Аз ще говоря с нея, разбира се. Трябваше да го направя, преди да ви помоля да се омъжите за мен, но толкова ви обичам, а и мисълта да ви оставя… Колко дълго ще трябва да чакам за вашия отговор?

— Не зная.

— Баба ви дава последния бал за сезона — нейния Жътвен бал. Ще се състои след две седмици. Ще ми дадете ли отговор тогава?

— Да, обещавам — каза бързо тя. — Ще ви дам отговор на Жътвения бал. Но сега…

Редфорд се изправи, взе ръката й и я вдигна към устните си. Друсила отново не почувства нищо. Нито отвращение, нито страх. Просто нищо.

След като младият мъж си отиде, девойката остана на канапето в потъващата в мрак стая, докато една от прислужниците влезе и запали газените лампи. Друсила почти не забеляза присъствието й.

„Баба“ й беше уверена, че любовта трябва да дойде след сключването на брака, но всъщност Шарлот Тримейн считаше Друсила за девствена. Девойката знаеше какво значи любов и самата мисъл да се отдаде на друг мъж я караше да се свива от отвращение. Обичаше Кевин Фаръл и дори и никога повече да не го видеше, щеше винаги да му принадлежи.

„Няма причина да не се омъжиш за Редфорд Сийтън, нали?“ Тя си спомни подигравката в гласа му.

Кевин беше прав, проклет да бъде. Нямаше причина да откаже на предложението на Редфорд. И все пак…

Друсила стана, приглади полите си и излезе бавно от стаята. Имаше две седмици за размисъл. Две седмици до Жътвения бал.