Даяна Хевиланд
Страстните измамници (23)

Двадесет и трета глава

Друсила се събуди призори от лай на кучета. Размърда се в широкото легло и протегна ръка. После отвори рязко очи. Хулио го нямаше, макар чаршафите още да бяха топли от тялото му, а на възглавницата да имаше вдлъбнатина от главата му.

Сега, когато откри, че е сама в леглото и чу зловещия лай на кучета, тя седна. Знаеше, че кучетата са изведени от ловците на роби, които ги бяха обучили само за едно нещо. Сигурно имаше беглец.

Друсила чу шум и видя Хулио, който излизаше от съседната тоалетна стая. Беше напълно облечен и обут в ботушите си за езда.

— Съжалявам, че те събудиха, скъпа — рече той и отиде до леглото, за да я целуне. — Опитай се пак да заспиш, ако можеш. И ако закъснея, не ме чакай за вечеря. Не съм сигурен, че ще се върна.

— Кучетата…

— Още едно бягство. — Той сви устни. — Този път са двама. Ернесто и Феликс. Двамата вечно създават неприятности. И са хитри. Предполагам, че са надъхани от всичките тези приказки за аболиционизма.

— Трябва ли и ти да отидеш на лова? — попита Друсила. — Мисля, че след като там са кучетата, кучкарите и майоралът, това няма да е необходимо.

— Предпочитам да отида — каза той.

— Как можеш да гледаш как хора биват разкъсвани от кучета?

— Не, тези двамата няма. Ще бъдат върнати и наказани публично, при бараките, където другите роби могат да гледат.

Не искаше да знае, но нещо я принуди да попита.

— Друсила, много пъти съм ти казвал, че такива неща не са подходящи за обсъждане с жена; и с положителност не с жена като теб. Не искам да се затормозяваш. — Стисна я за ръката. — Слушай, веднага щом жътвата свърши, ще си направим малка екскурзия до Хавана за няколко дни. Ще отидем на театър; винаги си обичала това. И ще си поръчаш толкова рокли, колкото пожелаеш. И ако искаш — нови мебели.

— Престани! — запротестира Друсила. — Не съм дете. Не разбра ли след всичкото това време, че по-скоро бих носила една и съща рокля десет години и бих спала върху слама, отколкото да измъчвам други хора. Невинни хора, които…

— Невинни! Те са животни — кръвожадни и коварни. Знаеш какво стана в Хаити, нали?

— Но не виждаш ли… Не мога ли да те накарам да разбереш? Робите се бунтуват, защото се отнасят жестоко с тях. Както ти се отнасяш с твоите.

— Достатъчно. Няма да обсъждам повече това.

Той се обърна, за да излезе, но в този момент вратата се отвори внезапно и Андрю влетя, напълно облечен, с блеснали от вълнение очи.

— Вземете ме с вас — замоли се момчето, като сграбчи ръкава на Хулио. — Моля ви, сеньор! Няма да преча!

— Но, ниньо, това е мъжка работа.

— Скоро ще бъда мъж — каза Андрю.

— Ще трябва да яздим бързо, за да настигнем онези черни свине.

— Нали казахте, че съм добър ездач?

— И наистина си — отговори Хулио. — Но понито ти едва успява да върви в крак с Конкистадор.

Друсила усети хлад.

— Разбира се, че няма да отидеш, Андрю — каза тя. — Веднага се върни в стаята си.

— Трябва ли да го направя, сеньор? — отправи Андрю молбата си към Хулио.

Тогава във възбудата си Друсила направи сериозна грешка.

— Хулио, забранявам ти да го вземаш — каза тя.

Лицето на съпруга й пламна и той присви очи. В момента, в който думите излязоха от устата й, тя разбра грешката си. Беше живяла в Куба достатъчно дълго, беше прекарала достатъчно време в посещения на съпругите на другите плантатори, за да знае, че тук, на този остров, жената не забранява нищо на мъжа си. Можеше да умолява, да го ласкае, да използва женски хитрини в леглото или извън него, но не можеше да дава направо заповеди. Когато накрая Хулио заговори, обърна се не към нея, а към момчето:

— Ще дойдеш с мен.

— Да кажа ли да оседлаят понито ми?

— Не, ниньо. Можеш да яздиш пред мен на Конкистадор. Той дори няма да забележи допълнителната тежест.

— Ще ми позволите да яздя на Конкистадор? — Момчето трепереше от вълнение.

— Хулио, умолявам те, не вземай момчето! Моля те, недей!

— Опитай се да заспиш — каза тихо Хулио. — И не се разстройвай.

Но след като той и Андрю заминаха, след като се чу заглъхващият тропот надолу по алеята с кралските палми и лаят и ръмженето на кучетата затихнаха, Друсила все още не бе в състояние да отпусне напрегнатото си тяло.

Тя позвъни на Инес и каза:

— Приготви ми банята.

— Много е рано, сеньора — отбеляза момичето.

Друсила видя, че красивото й лице със златиста кожа бе изпито, сякаш не е спала през нощта, а очите й бяха подути.

— Какво има, Инес? Да не си болна?

— Не, сеньора — каза момичето.

— Но си плакала. Не се опитвай да го отречеш.

— Ваната е готова.

Друсила се потопи в топлата уханна вода, но не можа да пренебрегне очевидната потиснатост на прислужницата си.

— Ако си направила нещо, ако си счупила шише с парфюм или си изгорила някоя от роклите ми, не се притеснявай да ми кажеш. Знаеш, че няма да те накажа.

Момичето се поколеба, после поклати глава:

— За Ернесто плаках.

Ернесто. Разбира се. Единият от бегълците. Друсила погледна Инес и разбра тайната й, сякаш прислужницата я беше изкрещяла на глас.

— Може би няма да го хванат.

Инес насапуниса парче плат и започна да търка с него раменете на Друсила.

— Ще го хванат, сеньора. И ще го убият.

— Но Ернесто е ценен. Той е силен и умен.

Инес не каза нищо, но ръката й потрепери толкова силно, че изпусна парчето плат във водата.

— Сеньора, винаги сте били толкова добра, същински ангел. Ако поговорите с господаря, може би заради вас той ще…

Инес млъкна, сякаш изплашена от дързостта си.

— Ще поговоря с него — каза Друсила.

Този път нямаше да изисква. Щеше да се унижава, ако се наложеше. Тази мисъл й беше неприятна, но това нямаше значение, когато ставаше дума за човешки живот.

— Сигурно много обичаш Ернесто — рече Друсила.

— Ако беше позволено, щях да се омъжа за него — каза простичко Инес. — В сърцето си вече съм негова жена.

 

 

Друсила се бе надявала да прекара деня в планове за предстоящия разговор със съпруга си, но малко след като се облече, видя с изненада, че кабриолетът на Сантовения се приближава по алеята. Няколко минути по-късно тя беше долу в салона и приемаше Кармен Сантовения и Беатрис Талавера — пълничка хубава жена около четиридесетте.

— Беатрис е моя братовчедка — рече Кармен. — Тя и съпругът й Фернандо са ни дошли на гости чак от Испания. — Хвърли ослепителна усмивка към Друсила. — Не смятахме да идваме днес, но чухме за бягството и Матео и Фернандо дойдоха да участват в преследването. Сега са по следата. Ще ти правим компания, докато мъжете се завърнат.

Друсила се опита да изглежда зарадвана и позвъни на прислужницата да донесе почерпка.

— Беатрис — казваше в този момент Кармен, — трябваше да видиш Вила Нуева, преди Друсила да дойде тук. Чудесна, удобна къща, разбира се. Но сега…

Беатрис кимна.

— Прекрасна е не по-малко от всички величествени къщи, които съм виждала в европейските столици — съгласи се тя. Като съпруга на испански дипломат, Беатрис Талавера можеше да говори с авторитет. — С Фернандо сме пътували и из твоята страна, Друсила. От коя точно част на Съединените щати си?

— Родена съм в Синсинати — отговори Друсила, — но съм живяла на много места: Ню Йорк, Нюпорт, Чарлстън.

— Ах, Чарлстън! Красив град — казваше в това време Беатрис. — Разбира се, не съм го виждала след вашата Гражданска война, но ми казаха, че бил построен наново и че процъфтявал. Вие, американците, сте енергични хора.

— Друсила вече не е американка — намеси се Кармен. — Сега е кубинка.

— Но разбира се — съгласи се Беатрис. — Съпругата става такава, какъвто е мъжът й. Приспособява се към неговия начин на живот, нали? В моя случай например аз съм пропътувала половината Европа заради дипломатическия пост на Фернандо.

— Трябва да си видяла очарователни неща — рече Друсила. — Кажи ми, кой е любимият ти европейски град?

Ако успееше да накара Беатрис да говори, нямаше да има нужда да носи сама товара на разговора; точно сега изобщо не беше в настроение за това. Умът й бе зает с Хулио и Андрю.

Сепна се, когато усети, че Беатрис говори на нея.

— Извинявай — рече тя. — Мислех си за… нещо друго. Съжалявам.

— С положителност днес не си на себе си — забеляза Кармен. — И си доста бледа. Би трябвало вече да си свикнала с кубинския климат.

— Не климатът е, който ме притеснява — каза троснато Друсила. — Заради историята с бегълците.

— Едва ли се притесняваш за безопасността на Хулио; той е с нашите мъже, с кучетата и кучкарите.

— Взе Андрю със себе си — каза Друсила. — Помолих го да не го прави, но той не ме послуша.

— Трябва да си благодарна, че Хулио проявява такъв интерес към момчето — рече Кармен. — Не всеки мъж би приел приятелски чуждото дете.

Кармен млъкна, защото по алеята с кралските палми се чу тропот на копита. Друсила скочи и изтича към прозореца. Видя малката кавалкада с Хулио на Конкистадор начело, придържащ Андрю на седлото пред себе си.

Тя се извини припряно и излезе бързо навън. Конярите се приближаваха тичешком от конюшните, за да се погрижат за изтормозените коне. Бавачката на Андрю, Лус — жена-планина, със снежнобял тюрбан, — вече беше наблизо, готова да поеме момчето.

Друсила мина покрай нея и се затича да посрещне Хулио. Той дръпна юздите и остана на коня си, гледайки надолу към нея. Красивото му лице беше зачервено от усилието. Влажната риза бе залепнала за широката му гръд. Ако си спомняше скарването, не го показа с нищо, а слезе бързо и свали Андрю от седлото.

— Боже мой, това се казва раздвижване, Хулио — каза Матео, като хвърли юздите на дорестата си кобила на най-близкия коняр. — Но гърлото ми е пресъхнало.

— Дълго време не съм бил на седло и усилието ми дойде твърде много — рече Фернандо.

Друсила гледаше Андрю, чието лице изглеждаше зеленикавобяло на силното слънце. Под сивите му очи имаше тъмни сенки и той остана неподвижен за момент, когато Хулио го свали от седлото. После се хвърли в прегръдките на Друсила и тя усети, че телцето му трепери.

— Зле ли си, миличък? — попита тревожно майка му.

— Разбира се, че му няма нищо — каза бързо Хулио. — Изкара дълга и трудна езда, това е всичко. Лус, заведи го в стаята му, нахрани го хубаво и го изкъпи. И се погрижи да си легне рано.

Друсила копнееше да сложи сама Андрю в леглото и да се опита да разбере какво го мъчи, но знаеше, че нейното задължение са гостите и неохотно даде сина си на Лус.

Мъжете щяха да искат ром, а след това трябваше да се погрижи стаите на гостите да бъдат приготвени, за да могат мъжете и съпругите им да си починат и да се преоблекат за вечеря.

Инес не попита нищо, докато помагаше на Друсила да се преоблече, но хубавото й лице бе застинало в маска на отчаяние.

— Не съм забравила обещанието си — каза Друсила, за да я утеши. Инес продължи да пристяга роклята й. — Още не съм имала възможност…

Млъкна, защото съпругът й влезе в стаята. Той освободи прислужницата с жест.

— Позволи ми да закопчея последните две копчета — каза той. После допря устни до рамото й. — Обърни се да те погледна. Върховно. Не е ли това една от роклите, които си купи последния път, когато бяхме в Хавана?

Тя се насили да се усмихне:

— Да, скъпи.

След тазсутрешната караница беше разбрала, че ако иска да помогне на Ернесто и Феликс, ще трябва да бъде дипломатична. Жегата, дългото седене с Кармен и Беатрис и загрижеността на Андрю се съчетаваха и я правеха раздразнителна. Но имаше и нещо друго, много по-обезпокояващо.

От два месеца подозираше, че е бременна. Беше се колебала кога да му го каже, изчаквайки подходящ момент. Не й се искаше да признае, но знаеше, че отлага поради нерационалното чувство, че докато никой не знае, това не е съвсем реално. Имаше достатъчно време да му каже, когато цялата тази ужасна работа с бунтовниците се уредеше.

— И двамата ли хванахте? — попита тя.

Хулио се престори, че не е чул въпроса й, хвана я за ръцете и я отдалечи от себе си, за да се наслади на пълния ефект от роклята й.

— Да, харесва ми. Тези цветове страшно ти отиват. — Роклята беше от коприна в мек оттенък на кафяво, с бледожълта горна пола. Корсажът беше дълбоко изрязан и разкриваше закръглените й гърди.

— Моля те, кажи ми какво се случи днес — настоя тя.

— Не сега — отговори Хулио. — Гостите ни чакат.

— Но аз искам да знам!

— По-късно — рече Хулио.

Тя усети предупредителната нотка в гласа му, въздъхна, хвана го под ръка и двамата слязоха заедно по широкото стълбище.

Робите поднасяха едно след друго сочни ястия и се грижеха чашите с вино да са постоянно пълни. Разговорът ставаше все по-оживен. Когато Беатрис разбра, че Друсила е прекарала част от сватбеното си пътешествие в Париж, двете започнаха да си разменят впечатления за очарованията на този град.

— Оперите… баловете… ресторантите…

Хулио се усмихна гордо.

— Обзалагам се, че в никой парижки ресторант не могат да се намерят такива прекрасни скариди. Нашата готвачка ги приготвя със специален сос. Не казва тайната си на никого.

— Отлични са — каза Матео. — Готов съм да отдам заслуженото на това ястие. Нищо не може да даде на човека такъв апетит, както един ден на седлото.

Друсила видя в това добра възможност.

— Матео, какво стана днес? Хванахте робите, нали?

— Хулио не ти ли е казал? Разбира се, че ги хванахме. И то по-скоро, отколкото предполагахме. Тези кучета са великолепни. — Отпи от виното си и продължи: — Но имаше инцидент. Един от кучкарите изгуби контрол над своя звяр и кучето разкъса на парчета оня, ниския, кльощавия негър… как му беше името? А, да, Феликс. Всичко наоколо стана в кръв.

Друсила се задави. Затвори очи за момент. Андрю бе станал свидетел на всичко това.

— А другият? — едва успя да продума тя. — Ернесто. Какво стана с него?

— Беше ухапан по крака. Сега е заключен в една от бараките. — Матео се засмя. — Както и да е, няма да има време да му зарасне раната.

— Утре ще се отърве от мъките.

Друсила издаде звук, сякаш се задушаваше, и стана, като катурна чашата си с вино. Приповдигна копринените си поли и излетя навън на двора. Секунди по-късно Хулио се озова до нея и я сграбчи за ръцете. Но когато я погледна в лицето, изражението му се смени от раздразнение до загриженост.

— Много си пребледняла — каза той.

— Остави ме сама. Струва ми се, че ще повърна. — Не й се искаше да му го казва по този начин, но в момента не можеше да се владее. — Бременна съм, разбираш ли? Нося твоето дете. И толкова ме е страх!

— Бебе! Сигурна ли си?

— Да, напълно.

— Но от какво има да се боиш? Това е чудесна новина. Не се ли радваш?

— Как мога да се радвам при мисълта, че ще отгледам детето си тук? Днес Андрю е видял нещо ужасно; нещо, което нито едно дете не бива да вижда.

— Тихо, любима моя. Не бива да се разстройваш така. Жена в твоето положение не трябва да има грижи, нито страхове. — Прегърна я и се опита да я успокои. — Моля те, живот мой, кажи ми какво искаш да направя?

— Остави Ернесто жив.

Той издаде звук на отегчение, но след малко кимна:

— Много добре. Как бях могъл да ти откажа нещо сега? Но — прибави, — дисциплината трябва да се поддържа. Не мога да позволя на този черен дявол да остане ненаказан.

Друсила беше подготвена за това и го прие, макар и да потрепери от отвращение.

— А сега — рече Хулио, — да се върнем при гостите и да им кажем, че си ме направила най-щастливия мъж на земята. Нямаш против да им съобщим за бебето, нали?

— Разбира се, че не.

Когато отново седна на трапезата, Друсила усмихнато започна да приема поздравленията на гостите. Все още изпитваше смесени чувства за носенето на детето на Хулио, но поне бременността й бе помогнала да постигне желанието си: да спаси живота на Ернесто.

По-късно вечерта, когато Инес дойде да я приготви за лягане, Друсила веднага видя, че не е нужно да й съобщава за решението на Хулио. Съществуваха канали за информация не само в самата къща, но и из цялата плантация. Друсила се почувства неловко, но беше и трогната, когато камериерката й падна на колене и каза:

— Никога няма да забравя какво направихте за мен, сеньора. Никога. — После притисна устни до ръката й.

— Моля те, недей — каза Друсила и издърпа внимателно ръката си. — Иска ми се да можех да направя повече. Но не посмях да настоявам, след като съпругът ми пощади живота на Ернесто.

— Той е силен — рече Инес със смесица от тъга и странна гордост в гласа. — Ще може да изтърпи камшиците и жигосването. Ще оживее. Това е най-важното. — Погледна Друсила и зяпна от изненада. — Какво има, сеньора? Какво казах?

В този момент Друсила беше разбрала, че макар с Инес да са от различни раси, в основни неща си приличат. Кевин също беше силен, способен да изтърпи много. Само ако бе останал жив…

После осъзна, че момичето я гледа с дълбока загриженост.

— Просто съм малко уморена — увери я тя.

— Разбира се — каза Инес, докато помагаше на господарката си да облече нощницата си. — Това може да се очаква, след като носите нов живот в себе си.

— И ти ли знаеш за бебето?

— Сеньор съобщи долу. Пък и съм личната ви прислужница. — И зачетка косите й, докато заприличаха на бляскаво ветрило от мед върху раменете й.

Друсила се усмихна.

— Поне си научила тайната ми по естествен път. За момент си помислих да не си магьосница.

— Магьосница ли? О, не, сеньора!

— Пошегувах се, Инес.

— Но всъщност баба ми е имала известни способности. Можела е да лекува много болести с билки. — Момичето спря да четка косата на Друсила и прехапа устни. — Вече направихте толкова много за мен, че не смея да ви помоля за друга услуга. Но… ще бъде ли възможно утре да се измъкна да видя Ернесто в бараките? Има един мехлем. Баба ми ме научи да го приготвям. Ще облекчи болката и ще помогне на раните да зараснат по-бързо.

— Ще бъде опасно за теб. Ако съпругът ми разбере…

— О, няма. Ние си имаме наши начини, сеньора…

 

 

На следващата сутрин, когато Хулио и мъжете гости заминаха за бараките, за да наблюдават наказанието на Ернесто, Друсила настоя Андрю да остане при нея. Момчето, потиснато от преживяното предишния ден, не възрази.

Но макар Друсила да се бе наложила този път, знаеше, че води безнадеждна битка. Само след ден-два Андрю отново започна да излиза с Хулио до захарните полета. Не знаеше дали синът й е видял обезобразения труп на мъртвия роб Феликс, завързан на един стълб в двора на бараките, и не можа да събере сили да попита.