Даяна Хевиланд
Страстните измамници (16)

Шестнадесета глава

Друсила намери Тим Клиъри, отпуснат върху покритата с петна от уиски дървена маса в задната стая на „Бичата глава“.

— Марш от тука, момиче! — рече той. — Не съм искал момиче… само от туй имам нужда. — После вдигна чашата си и я пресуши.

Вместо да махне ръката си, Друсила го разтърси.

— Погледни ме. Аз съм Друсила Сийтън. Тим, моля те.

Той примигва бързо и кървясалите му очи започнаха да се нагласят във фокус.

— О, боже! — каза той. — Госпожо Сийтън…

— Точно така. — Друсила се настани срещу него. — Кевин не се ли е върнал с теб?

— Не, мадам. Не се върна.

— Къде е той?

— В Куба.

Тим посегна през масата и огромната му ръка, покрита с червеникави косми, сграбчи нейната и я стисна болезнено.

— Трябва да ми повярвате, нямаше начин да го измъкна от онуй място. Проклетата крепост, дето я имат там…

— Кевин е мъртъв — прошепна тя.

Тим поклати глава:

— Не… не мисля. Жив е. Поне беше, когато отплавах от оня дяволски остров.

Гневът избухна с пълна сили:

— Жив ли е? И ти си го изоставил?

— Нямаше друг начин, казвам ви! Кълна се, че щях да разруша оня затвор тухла по тухла, ако можех. — Взря се в лицето й. — Идете си оттука, госпожо Сийтън. Забравете Кевин. Сега вече никой нищо не може да направи за него.

Тим вдигна бутилката и си наля още една чаша уиски. Течността преля. Ръката на Друсила се стрелна и чашата се разби на пода.

— Не ти се полага повече от това, Тим. Не и докато не ми разкажеш всичко.

В очите му за момент лумна гняв, след това стихна.

— Добре — рече бавно той. — Пътешествието вървя по мед и масло. Добър, здрав кораб е „Медея“. Пуснахме котва в едно малко заливче в източния край на острова. Място, дето го контролират бунтовниците. — Планът беше да направим две брегови групи, а останалите от екипажа да останат на кораба. Трябваше да прекараме оръжията и припасите от другата страна. Един от бунтовниците водеше мен и моята група. Дори не знаех накъде, ама се справихме. Някакво командно укрепление горе в планините, там беше. Закарахме стоката на оня едър черен капитан, Антонио Макео. Там си имат истинска крепост. Жените и децата им са с тях. Събрани са от кол и въже, тия бунтовници — избягали роби, дребни плантатори, бандити. Имат и адвокати, бизнесмени; даже и няколко учени и поети. Общото между тях е, дето са готови да умрат, ама да се освободят от испанците.

Друсила си наложи да бъде търпелива и да остави Тим да разкаже историята по свой начин, но в момента можеше да мисли само за Кевин. Какво ли ставаше сега с него?

— Останах с моите хора на кораба. И почнах да чакам капитан Фаръл, както ми нареди. Само дето… той не се върна.

— Тогава откъде знаеш, че е жив?

— Една от бунтовничките, Пиа, ми изпрати вест. Не е на повече от петнадесет, ама както ви рекох, там се бият всякакви. Тя пере испанските офицери в затвора на провинция Орисите. Още нагоре в планините. Видяла войниците да водят Кевин. Причакали ги от засада и доколкото разбрала, останалите били избити. Същинско клане.

— Защо… не са убили и него?

— Щото той единствен може да им даде информацията, дето им трябва. Държат го да го разпитват. Той знае имената на кубинските изгнаници тук, дето дават парите за оръжието. И имената на свръзките им в Хавана. Знае разположението на бунтовническите укрепления в планините и къде биха се преместили, ако там положението им стане доста напечено.

— Но със сигурност им е казал, каквото е знаел. Той не е един от бунтовниците. Преди да отплавате, ми каза, че не го е грижа коя страна ще спечели.

— Знам. И аз не мога да разбера. Ама онуй момиченце, Пиа, чула какво си приказвали войниците. Разправяли, че капитанът не щял да каже и една думичка на полковник Рамон Мартинес, шефа на затвора. Те… — Тим млъкна и обърса уста с опакото на ръката си. — Правили облози колко дълго ще издържи.

Друсила започна да се тресе неудържимо:

— Може вече да е мъртъв. Може да са го…

— Не и Кевин Фаръл. Той е силен, нали знайте? И инат. Може да устиска много време, ама ония копелета измислят какво ли не да правят на затворниците си…

Друсила нададе вик и затвори очи, сякаш да прогони видението, което изникна в съзнанието й: тялото на Кевин измъчвано, може би осакатено.

— Недейте — рече той, като се приближи до нея. — Не исках да ви казвам, ама… Хайде, стига сега…

Тя се изправи, протегна ръце към него и притисна лице до гърдите му, без да я е грижа за вонята на уиски и пот.

— Трябва да го измъкнем оттам, Тим… трябва да…

Той я хвана за раменете и я отдалечи от себе си. Явно не беше толкова пиян, колкото Друсила си мислеше.

— А сега ме чуйте. Стойте мирно и слушайте. Това не може да стане. Както ви рекох, затворът е въоръжен като крепост. Каменни стени. Големи топове отгоре. Ще трябва да съберем цяла армия и даже тогаз…

— Но ние трябва да направим нещо! — Тя зарови трескаво в ума си. — Името Сийтън е уважавано в този щат. Не може да няма някой… конгресмен, сенатор, който да би използвал влиянието си…

— По-добре да пробвате с някой от ония испански чиновници.

— Това е глупаво. Кевин е затворник на испанците. Защо тогава някой от техните длъжностни лица ще си мръдне пръста, за да му помогне да избяга?

— За пари, госпожо Сийтън. Пиа ми рече, че това е една от причините, заради която бунтовниците се мъчат да се освободят от испанците. Затуй, че правителството е толкоз корумпирано. Ама, дявол да го вземе, ще отиде цяло състояние за туй, дето искате да направите! Да измъкнете затворник от затвора. Отде ще вземете толкоз пари?

Умът на Друсила заработи трескаво. Когато Маркъс Торп й бе разказвал за размера на имотите й, тя се бе отнесла безразлично.

Но сега можеше да използва имотите, за да събере пари, с които да откупи освобождаването на Кевин от Куба.

— Чуй ме — каза тя, като сграбчи ръката на Тим. — Мога да намеря парите. Имам страшно много имоти: фабрики, акции, къщата в града… Аз съм богата жена.

Тим я погледна и в очите му започна да изгрява надежда.

— Ама даже и да се докопате до толкоз пари, а то може и да са хиляди, трябва да действаме бързо. Щото…

Той не довърши, но Друсила го разбра. Ако не стигнеха бързо до Кевин и не го измъкнеха от Куба, щеше да стане доста късно.

— Отивам право при адвоката си — каза тя. — Ще намеря парите. Но след това ще трябва да ме заведеш в Куба. Ще го направиш, Тим, нали?

— Чакайте малко — рече той. — Сигурна ли сте, че искате да рискувате? Сега в Хавана е долу-горе безопасно, че и в някои плантации на запад, ама даже и така положението там е несигурно. Плячкосвания, опожарявания…

— Не ме е грижа. Тръгвам. Ще бъде по-безопасно, ако предложа подкуп. Ти си работил с бунтовниците и може би личността ти е позната. Но аз отивам там като богата американска вдовица, която не се интересува от войната. Можеш да останеш на известно разстояние от брега с „Медея“, а когато освободим Кевин… — Гласът й прекъсна. Ами ако не успееше да откупи свободата на Кевин?

— Шансът е едно на милион — каза Тим.

— Не ме е грижа. Веднъж Кевин ми каза, че в мен има повече сила, отколкото предполагам. Може и да е бил прав.

Тим я погледна внимателно.

— Вий сте жена и половина, госпожо Сийтън.

— Друсила — рече тя. — Сега сме вече партньори, Тим. Кога можем да отплаваме?

— Зависи кога ще успеете да намерите парите, бих казал — след две седмици. Толкова ще ми трябват да набера пълен екипаж и да направим някои ремонти.

Случи се така, че не й се наложи да чака до следващия ден, за да говори с Маркъс Торп. Когато се върна вкъщи, откри, че Гуен е поканила адвоката на вечеря.

— Това беше най-малкото, което можех да направя, като се има предвид, че Маркъс е намерил прекрасна сграда за училището — каза Гуен, докато тримата довършваха вечерята си в трапезарията с висок таван.

Но след това, когато тримата седнаха в градината, за да пият кафе, Друсила каза на Маркъс какво иска от него. Той изглеждаше слисан и не прояви особен ентусиазъм.

— Простете ми, скъпа, но това, което предлагате, е доста непрактично. Ако ми се даде достатъчно време — да кажем няколко месеца или година, мога да получа за имотите ви реалната им стойност. Но в рамките на няколко седмици не бих успял да продам фабриките, складовете или каквото и да било, без да понесете значителни загуби. Ще ми е нужно време, за да намеря добри купувачи.

— Трябва да имам парите, и то бързо. Поне двадесет и пет хиляди. Ако е възможно — и повече.

— Какво има, Друсила? Когато ни остави с Маркъс днес следобед, беше съвсем добре. А сега не си на себе си. Почти не докосна вечерята си. И това настояване за пари. Бъди сигурна, че можеш да ни кажеш защо имаш нужда от такава сума.

Друсила погледна Гуен, после отново Маркъс. Можеше ли да им се довери? Осъзна, че не можеше просто така да изчезне от Чарлстън; че все пак трябваше да даде някакво обяснение за заминаването си. Не биваше да забравя и Андрю. Все някой трябваше да се грижи за него, докато тя се върнеше.

— Скъпа моя — казваше в този момент Маркъс, — от години се грижа за делата на семейство Сийтън. Ще направя всичко, за да ви помогна. Но трябва да бъдете откровена с мен. И с Гуен.

Друсила се поколеба, после пое дълбоко дъх и рече:

— Напускам Чарлстън. Трябва да замина веднага за Куба и да взема със себе си пари, много пари.

— Куба ли? Но защо ще ходите там?

— Един… мой приятел има сериозни неприятности. — Това беше абсолютно недостатъчно, но как по друг начин можеше да им го каже? — Затворен е от испанските войски там. Казаха ми, че мога да го измъкна, но ще трябват пари. Голям рушвет.

Гуен и Маркъс си размениха погледи.

— Напълно вярно е, че в Куба има корумпирани служители, които биха направили почти всичко срещу подкуп. Но вашият приятел… Защо е в затвора? — попита Маркъс.

— Това не е от значение. Само ако бихте…

— От значение е наистина. Имам неколцина познати във Ван. Ако ми кажете информацията, която имате, мога да задвижа нещата и вероятно ще бъде възможно да помогнете на вашия приятел…

— Но ще отнеме време, нали? — попита Друсила.

— Боя се, че да.

— Нямам никакво време. Ако не го измъкна бързо, ще го убият.

— Разбирам.

— Ако не ми помогнете да намеря парите, ще трябва да потърся услугите на друг адвокат — каза решително Друсила.

— Друсила, Маркъс се опитва да ти помогне… И двамата искаме да ти помогнем.

— Няма нужда да наемате друг адвокат — рече с тихо достойнство Маркъс. — Ако настоявате, ще продам част от вашата собственост веднага, макар и, както вече изтъкнах, да понесете значителни загуби. Колкото до останалото, можете да вземете заеми, като използвате акциите си от железопътните компании като допълнителна гаранция. Също и текстилните фабрики. Ще ви осигуря най-добрите условия, които мога.

— Моля ви, направете каквото можете.

— Имайте ми доверие — каза той и се надигна от стола си. — И, Друсила… щом намерим парите, ще имате нужда от имената на важни длъжностни лица там… освен ако вече ги нямате.

— Не… не съм помислила за това.

— Ще видя какво мога да направя. Ако е възможно, ще ви дам препоръчителни писма чрез някои от моите познати в Чарлстън. Но ми обещайте едно нещо.

— И какво е то?

— Обещайте ми, че няма да напускате Хавана. Разбирате ли, там е сравнително безопасно. Бизнесът върви, както обикновено. Но в провинцията е нещо съвсем друго. Дайте ми дума, че няма да вършите нищо безразсъдно.

— Обещавам — каза тя.

 

 

След като Маркъс си отиде, Друсила и Гуен седяха известно време в мълчание. Гуен проговори първа:

— Какво мога да направя? Дължа ти толкова много. Ако има начин да ти помогна, само ми кажи.

— Можеш да загладиш положението с майка ти. Когато се върне от Ашвил, мен няма да ме има. Искам да й кажеш колкото се може по-малко. Кажи й…

— Ще й кажа, че си решила да предприемеш пътешествие. Напълно естествено е. Много млади вдовици търсят утеха в пътешествията. Ще кажа, че си заминала за Антилските острови. И това ще бъде вярно. — Гуен се усмихна, но в очите й все още личеше тревога.

— Тя ще се грижи добре за Андрю, сигурна съм.

— Знаеш, че е така — отговори Гуен. — Разбира се, ще го поразглези. Но ще се радва той да е при нея в Сийтън Баръни.

Андрю. Болеше я при мисълта да остави малкия си син, без дори да го види, преди да отплава. Но щеше да се върне скоро.

— Няма да отсъствам дълго — рече Друсила, за да успокои колкото Гуен, толкова и себе си. — Ще се върна навреме, за да празнувам Коледа в Чарлстън с всички ви.

Но даже докато изричаше тези думи, в съзнанието й сякаш звънна камбана и в душата й пропълзя страх.