Даяна Хевиланд
Страстните измамници (4)

Четвърта глава

Влакът минаваше с тракане през зелените местности на Кънектикът и в купето в този юнски следобед беше топло и задушно. Друсила се размърда неловко върху плюшената седалка. Въпреки че синият й копринен пътен костюм бе подходящ за лятото, прииска й се да бе облякла нещо по-леко. Яката на модерната блуза стигаше чак до брадичката й, а ръкавите покриваха ръцете й до китките.

Въпреки всичко точно в този момент Друсила не се интересуваше от външния си вид. Дланите й бяха влажни, а стомахът й все повече се свиваше на топка.

— Продължавай — подкани я Кевин Фаръл. — Повтори пак последната част от историята, за да сме сигурни, че я знаеш по вода.

Тя си пое дълбоко въздух.

— С майка ми бяхме в една пътуваща трупа във Вирджиния Сити, когато тя се разболя. По това време участваше в една постановка на „Младоженецът призрак“, но една вечер просто не беше в състояние да продължи. Докторът каза, че е охтика. Друга актриса от трупата замести майка ми. — Друсила се поколеба, но видя как устните на Кевин се свиват в твърда линия и побърза да продължи: — По-късно майка ми се повъзстанови и когато трупата се премести в Жълтия каньон тя беше в състояние да поднови участията си, но…

— Не, дявол да го вземе! Трябва повече да се съсредоточиш. Майка ти се е върнала на сцената, когато трупата е била в Сакраменто. И няколко месеца по-късно, в Жълтия каньон, е рухнала напълно и ти е трябвало да я заместиш. Не можеш ли нищо да си спомниш?

— Съжалявам — каза Друсила. — Старая се, но колкото повече приближаваме Нюпорт, толкова повече започвам да се страхувам.

— Не ме интересува какво чувстваш. Чувствата са лукс, който точно сега не можеш да си позволиш.

— Зная. Но не разбирам защо е толкова необходимо да запаметя имената на всички градове от Запада, където майката на Бет се е появявала на сцената.

Кевин я сграбчи за раменете с потъмняло от гняв лице:

— На майката на Бет. Твоята майка. Изабел Тримейн е била твоя майка. Ти си Друсила Тримейн.

— Много любезно от твоя страна, задето ми позволи да запазя собственото си име — каза троснато тя.

— Имах причини за това.

— Знам, нали ми обясни. Не съм толкова глупава.

— Ами докажи го. Повтори онази част от историята с майка ти и с твоето първо появяване на сцената. И този път гледай да е правилно.

Колко твърд и неумолим беше, като я гледаше така; сивите му очи бяха безмилостни.

— С майка ми бяхме във Вирджиния Сити, когато тя се разболя…

Този път Друсила стигна до края на рецитацията си, без да направи нито една грешка. Едва когато свърши, Кевин я пусна. Над горната й устна бяха избили ситни капчици пот и тя ги попи с носната си кърпичка.

— Може би и двамата имаме нужда от почивка — каза той и погледна часовника си. — Почти два часът е. Предлагам да отидем във вагон-ресторанта.

— Ти върви, Кевин. Не бих могла да изям нито хапка.

— Глупости! Ти едва докосна закуската си. Би трябвало да си прегладняла. — Кевин се изправи. — Храната в тези влакове е отлична. Мисля, че бих се зарадвал на един бифтек. Или може би на малко еленово месо.

От споменаването на храната, комбинирано със задуха и горещината в купето и люлеенето на влака, Друсила почувства леко гадене.

Още от онази нощ през май, когато Кевин й бе разкрил плана си за първи път, тя се бе надявала той да промени решението си. Ужасяваше се от мисълта да се представи за Бет, независимо колко голям беше залогът. Но знаеше, че ако му откаже, той ще я напусне.

След като се бяха любили в сенчестата горичка до реката, Друсила бе разбрала, че отсега нататък за нея няма да има друг мъж, освен Кевин. От страх да не го разсърди, тя предпочете да направи това, което се искаше от нея.

Но виденията за арест и затвор бяха постоянно пред очите й и ставаха все по-ужасни с приближаването на Нюпорт.

— Хайде, Друсила — каза нетърпеливо Кевин.

— Не мога. Аз… Моля те, не се сърди.

— Наистина си уплашена, нали? Но нямаш никаква причина за това. Щом стигнем в Нюпорт, всичко ще потръгне така, както съм предвидил.

— Кевин, не ме подлагай на всичко това! — Друсила се чувстваше на ръба на истерията и полагаше огромни усилия да се владее. — Аз… не мисля, че мога!…

— Продължавай.

— Толкова е опасно! Можеш да отидеш в затвора за години, аз — също.

— Но няма. Не и ако запазиш самообладание. — След това прибави по-меко: — Предполагам, че е нормално за теб да се чувстваш нервна. Но трябва да мислиш за това като за сценична треска.

— Това не е театър. Искаш от мен да убедя старата дама, че съм нейната внучка. Това не е правилно… Това е грях! Ако госпожа Тримейн ни повярва, а по-късно открие истината, това ще я убие.

— Престани, Друсила. Веднага! — изплющя като камшик гласът му. Кевин се наведе над нея и каза дрезгаво: — Твоите морални скрупули ти правят чест. Но нима си забравила, че Шарлот Тримейн е прогонила майката на Бет просто защото тя е била актриса, преди да се омъжи? Не ми ли каза, че Бет е мразела старата дама дотолкова, че е отказвала да потърси помощта й дори и когато е загазила съвсем в оня мизерен пансион?

— Но Бет никога не е виждала баба си. Знаеше само това, което й е казвала майка й. Може би старата госпожа Тримейн после е съжалявала. Защо иначе ще нареди на адвокатите си да търсят внучката й?

— Не зная и не ме интересува. Но погледни нещата и от другата страна. Ще направим на Шарлот Тримейн услуга. Ще й върнем нейната внучка. И ще й дадеш възможността да успокои съвестта си на стари години. От това, което ми каза господин Полък, адвокатът й, тя не се чувства щастлива в края на живота си. Живее сама в онази голяма къща. Няма близки роднини, а и приятелите й са малко. А сега, когато ти пристигнеш, ще има за какво да живее. Помисли какво би означавало за нея да има красива млада внучка, която да представи на Нюпортското общество.

Думите на Кевин звучаха съвсем правдоподобно и все пак нещо в съзнанието на Друсила се бунтуваше. Но щеше да бъде безполезно да обяснява чувствата си на Кевин. Та нали й бе казал, че чувствата й са лукс, който не може да си позволи?

— Даже и да успея да доведа всичко това докрай и да убедя госпожа Тримейн, че аз съм нейната внучка, колко дълго очакваш от мен да се преструвам?

— Не много дълго, скъпа моя. Съгласен съм, че би било голямо напрежение да продължаваш неопределено време с този фарс. — Той отново седна до нея, сложи ръка на раменете й и както винаги, Друсила почерпи топлина и увереност от допира си с него. — Пристигаме в Нюпорт точно преди началото на сезона. Разбираш ли какво означава това?

— Казвал си ми, че богатите хора от цялата страна пристигат тук, че има балове, пикници и партита на яхти. Но не разбирам как това ще ми помогне да се отдалеча от госпожа Тримейн, преди да…

— Причината за цялата тази трескава дейност е необходимостта младите момичета да бъдат омъжени за подходящи мъже. Става дума за момичетата, които са добри партии, разбира се.

— О, но аз…

— Ти ще бъдеш много добра партия не само защото зад теб ще бъде богатството на Тримейн, но и името. Тримейнови са от старото нюпортско общество. Парите им идват от повече от век. Сравнени с тази фамилия, Вандербилт, Астор и Гулд са начинаещи. Да, Друсила, ти със сигурност ще си намериш подходящ съпруг.

Тя се отдръпна вцепенена. Веднъж преди й беше говорил за намиране на подходящ съпруг в Нюпорт, но след това същата вечер бе правил любов с нея. Този факт със сигурност трябваше да е променил всичко. Как бе възможно да очаква от нея да се омъжи за някой друг, когато го обичаше толкова?

— Когато се омъжиш — продължи спокойно Кевин, — можеш да напуснеш Нюпорт и да заживееш нов живот. Разбира се, ще посещаваш баба си от време на време, но няма да има нужда да живееш с нея под един покрив.

— Не бих могла…

— Разбира се, че би могла. И ще го направиш. С твоя чар няма да ти бъде никак трудно да убедиш щастливия младоженец, че си всичко това, за което се представяш.

— Онази нощ до реката — каза тихо Друсила — не е означавала нищо за теб, абсолютно нищо.

Кевин взе ръцете й в своите.

— Моля те, Друсила. Трябва да забравиш онази нощ. Заради теб самата, а и заради мен. Залогът за двама ни е толкова голям.

— Да, разбира се — каза тъжно тя. — Богатството на Тримейн.

Искаше й се да му се моли, да го убеди в любовта си и в това, че не иска никой друг мъж. Но той не я обичаше, може би не можеше да обича никого друг. Гордостта й даде сила да застане изправена и да се отдръпне от него. Тя се изправи бавно.

— Къде отиваш? — попита той.

— До вагон-ресторанта с теб.

— Доколкото си спомням, каза, че не си гладна.

— Промених решението си.

— Знаех си, че ще бъдеш разумна. За нас двамата няма бъдеще заедно. В Нюпорт с малко разум можеш да си уредиш бъдеще, за което всяко момиче би ти завидяло.

Той отвори вратата на купето и я поведе по тесния коридор.

— Напълно си прав, разбира се — съгласи се Друсила. Но още докато изговаряше думите, знаеше, че лъже. Също така чувстваше увереност, решителност. Нямаше да се остави да бъде победена. Кевин може и да не я обичаше сега, но един ден щеше. Тя щеше да го накара да я обича.

 

 

Беше късно вечерта, когато Кевин и Друсила слязоха от влака и взеха ферибота до Нюпорт. Даже и сега, през юни, морският въздух бе хладен и Теймз Стрийт, тясната оживена уличка до пристанището, бе покрита с перлена мъгла. Друсила дишаше дълбоко и пълнеше дробовете си със соления въздух.

— Тук е много тихо и сградите изглеждат толкова стари. Очаквах нещо съвсем различно.

— Това е най-старата част на града — каза Кевин, докато й помагаше да се качи в наетата затворена карета. — Датира отпреди Революцията. — Той влезе при нея и след като даде указания на кочияша да ги откара в Акуиднек Хаус, затвори вратата. Конете поеха в енергичен раван. — Почакай само няколко седмици — продължи Кевин. — Сезонът не е започнал. Когато започне, ще видиш промяната. Не тук, разбира се, а в модерната част на града. Белвю Авеню и Оушън Драйв.

Въпреки дългото пътуване с влака и страховете й за това, което предстоеше на следващия ден, Друсила не можа да не се зарази от ентусиазма му.

— Ще видиш госпожа Белмон да кара надолу по авенюто в нейния фиакър. Спомняш ли си, показах ти я в Сентръл Парк.

— О, да. Никога преди не съм виждала такава карета. Четири коня и двама ездачи на предните коне, облечени като жокеи.

— Точно така. Тя е един от светските арбитри тук. Други известни домакини са госпожа Никол Бийч, госпожа Парън Стивънс, госпожа Сидни Брукс. Всяка една от тях е светска лъвица. Ще пристигнат с цял куп куфари с рокли от „Уърт“ в Париж и бижута от Тифани. Също и с дълги цял ярд списъци с гости.

— Но, Кевин, как изобщо бих могла да се надявам да бъда допусната? Това не е моята естествена среда. Баща ми беше учител. Търкала съм подове и съм почиствала нощни гърнета в хотел в Синсинати.

— Замълчи. Ти си толкова добра, колкото и всяка една от тях. И също толкова дама. Мили боже, Друсила, не бива да се плашиш от тези хора. Не разбираш ли, че половината от тях са направили състояние от спекулации през войната. Те са дяволски много по-лоши от нас.

— Не ти вярвам. Онези дами, които видях да се возят в Сентръл Парк, изглеждаха като… като същества от друг свят.

— Слушай ме, скъпа моя, онези прекрасни дами са съпруги и дъщери на мъжете, които направиха милиони, като снабдяваха Съюзническата армия. — Той се засмя и изкриви уста. — И то какво снабдяване!

— Не разбирам.

— Някои от водещите финансисти направиха пари, като продаваха на правителството негодни кораби; дефектни стари пушки, закупени от европейски арсенали; лошо направени униформи, ботуши с картонени подметки; развалена храна.

— Но това е… ужасно!

— О, сега те са толкова елегантни. Съпругите и дъщерите им са кралици в нюпортското общество и са готови да накълцат на парченца всеки нещастен новодошъл, който им се стори неприемлив.

— И мислиш, че ще ме намерят приемлива?

— Естествено. Ти си внучката на госпожа Тримейн. Повярвай ми, ще пристигат на тумби в Перегрин^[1] Корт, за да се запознаят с теб.

— Перегрин Корт?

— Фамилният дом на Тримейнови. Първоначалният изгорял няколко години преди Гражданската война и госпожа Тримейн е построила нов, без да жали средства. Ходила няколко години преди това в чужбина със съпруга си и старите английски къщи я заинтересували. Перегрин Корт е прекрасна, в стил „Тюдор“ и от сив камък. Моравите стигат чак до Клиф Уок.

— Но какво означава името?

Кевин се засмя:

— Госпожа Тримейн е била впечатлена от ловуването на старата английска аристокрация, особено от лова със соколи. Накарала е да се изваят два сокола скитника върху колоните на предната порта. Този мотив се повтаря из цялата къща. Казват, че било много внушително.

— Значи никога не си бил в къщата?

— Още не. Дори не познавам лично госпожа Тримейн. Господин Полък ме нае. Винаги сме се срещали в неговия офис. Утре трябва да отида там, за да му кажа, че съм намерил наследницата на богатството на Тримейн.

— О, Кевин, аз…

— Ето стигнахме. Това е Акуиднек Хаус. Малко е старомоден, но е доста удобен. Освен това няма да останеш дълго тук.

Той си бе запазил стая на същия етаж, на който се намираше тази на Друсила. „Само че на другия край“, бе й обяснил преди това. Когато трябваше да се подпише в регистъра, тя написа първото си име, после се поколеба за частица от секундата и когато усети как Кевин я стиска силно за ръката над лакътя, за пръв път прибави фамилията Тримейн.

Не можа да не забележи как погледът на администратора проблесна заинтригувано за момент, когато видя подписа. След това Друсила и Кевин се отправиха нагоре към стаите си.

 

 

Въпреки че леглото й — с мекия си дюшек и хубавите дебели вълнени одеяла — далеч превъзхождаше това в пансиона на госпожа Баксли в Ню Йорк, Друсила откри, че сънят й бяга.

Затвори очи и се опита да си представи къщата, наречена Перегрин Корт. Опита се да си представи и артистичната стара дама, която живееше там; бабата на Бет. Не… сега нейната баба.

„Мисли за това като за пиеса — каза си Друсила. — Кажи си репликите така, както те научи Кевин, и му се довери…“

Но как беше възможно да се довери на толкова безскрупулен човек като Кевин Фаръл? Как бе възможно да обича такъв човек? Нали същия следобед й бе казал да се омъжи за някой друг, за някой подходящ?

Но все пак той я обичаше. Може би нямаше желание да го признае дори на себе си, но Друсила знаеше, че е така. Тя се усмихна в тъмнината. Някой ден щеше да го накара да признае любовта си.

Усмивката й угасна. Ами ако нещо не потръгнеше както трябва? Ами ако онзи адвокат, господин Полък, откриеше истината за нея? Адвокатите са умни хора, обучени да надушват измамите, а със сигурност жена, богата колкото Шарлот Тримейн, си наема само най-добрите адвокати.

Добре тогава, какво щеше да стане, ако се разкриеше истината? Тя и Кевин щяха да бъдат арестувани, разделени. Друсила щеше да бъде изпратена в затвора като Бет, но не за няколко седмици, а за месеци, дори за години.

Девойката отметна завивките, облече халата, обу чехлите си и излезе тихо от стаята.

Кевин отговори на почукването и остана на вратата като закован, вперил поглед в Друсила:

— Какво правиш тук? Някой би могъл да те види…

Издърпа я в стаята и затвори вратата.

— Това не е пансионът на госпожа Баксли. Трябва да бъдеш по-дискретна, скъпа.

— Съжалявам… Просто…

Кевин се усмихна и момичето видя в очите му насмешливи, почти момчешки искрици.

— Да смея ли да се лаская от мисълта, че именно неконтролируемата ти страст към мен те е довела тук?

— Не говори глупости — отвърна рязко тя. — Не виждаш ли, че съм изплашена? И ако имаш поне малко разум, би трябвало и ти да се чувстваш така.

Кевин я прегърна и я притегли към себе си.

— Нямам намерение да бъда хванат — рече той. — Няма да свършим в затвора, сладка моя. А ти ще бъдеш красавицата на сезона в Нюпорт.

— А ти? Нали няма да си отидеш и да ме оставиш? Знам, че няма да мога да се справя с нищо, ако ме напуснеш.

— Тогава ще трябва да остана известно време, нали? Само че трябва да бъдем много внимателни, когато се срещаме.

— Значи наистина искаш да продължим да се срещаме… искаш…

— Кой мъж не би те желал? Виждал съм много красиви жени през живота си, но ти… В теб има нещо, което кара мъжа да забравя всяка друга жена, която е имал. Това го кара да иска… — Той млъкна и Друсила видя жарката светлина в очите му, чу неравното му дишане. Само след малко…

Но за нейна изненада Кевин я пусна.

— Върни се в стаята си, Друсила. Утре трябва да бъдеш спокойна и отпочинала. Можеш да си поспиш до късно, ако искаш. Аз ще отида да се срещна с господин Полък. — Сега гласът му звучеше съвсем делово. — Едва когато разговарям с него, ще трябва да ви запозная. Ще му покажеш бижутата и снимките. Той ще ти зададе много въпроси, но ако историите съвпадат, ще бъде доволен.

— А после?

— После, любов моя, ще отидеш в Перегрин Корт и ще бъдеш представена на баба си.

 

 

Господин Бенджамин Полък беше висок слаб сивокос мъж във втората половина на четиридесетте. Имаше тих глас и безупречни маниери, а в бледосините му очи личеше остра интелигентност. Друсила беше доволна, задето Кевин е поставил основите на срещата й с адвоката.

— Появявах се на сцената в продължение на две години, след като майка ми престана да бъде в състояние да работи — казваше тя. — Най-вече в Запада, Невада, Калифорния…

Господин Полък въздъхна и поклати глава:

— Страхувам се, че това няма да се хареса на госпожа Тримейн.

— Несъмнено — отговори Друсила. — Майка ми ми е казвала за предразсъдъците на баба относно актрисата в семейството. Но не мога да променя това, което съм била; даже и да исках.

— Вие ли предпочетохте тази кариера? Или ви бе наложена от обстоятелствата? — попита адвокатът. Бдителните му очи нито за момент не изпускаха лицето й.

— Не е толкова просто да се отговори на този въпрос — каза момичето. — Понякога харесвах работата си, но дори и да не я харесвах, не бях обучена за нищо друго.

— Следователно нямате никакво официално образование?

— Тъй като постоянно се местехме, невъзможно ми беше да ходя на училище.

— И все пак… — Светлите очи се присвиха леко. — Вашите говор и обноски са като на млада дама, получила известно образование.

Друсила погледна към Кевин, който седеше на тапицирания с кожа стол до стената. Дългите му крака бяха кръстосани, ръцете му лежаха на облегалките и той изглеждаше напълно спокоен. Лицето му беше безизразно и с нищо не й подсказваше какво да отговори.

— Един от актьорите в трупата беше бивш учител — рече тя — и ми преподаваше, когато можеше. — После прибави, както се надяваше, с точно нужното количество жар: — Актьорите не са нехранимайковци, нито пък неграмотни, господин Полък; независимо какво вие или баба ми си мислите.

— Както и да е, поне сте наследили упоритата гордост на баба си — каза адвокатът. — Уверявам ви, не исках да ви обиждам. Но вярвам, че ще разберете чувствата на госпожа Тримейн относно това да има актриса в семейството. Днес, с промените, които ни донесе войната, нашите стандарти са може би по-либерални, но за дама от поколението и произхода на баба ви…

— Няма нужда да ми обяснявате — каза с разбиране Друсила. — Баба ми е вече възрастна и аз не съм дошла, за да съживявам старата вражда, разделила семейството ми преди години.

— Защо дойдохте? — проговори тихо и почти хладно господин Полък, но Друсила не се остави да бъде подведена.

Тя си пое дълбоко въздух, но преди да успее да отговори, Кевин каза:

— Както знаете, тя дойде по моя молба. Вие ме наехте да намеря внучката на госпожа Тримейн и аз го направих. Обясних на госпожица Тримейн, че старата дама сега съжалява, задето е изгонила снаха си… че иска да се компенсира.

Адвокатът отново се обърна към Друсила:

— А сега нека вие ми кажете за причините, поради които сте дошли с господин Фаръл в Нюпорт. Само желанието да донесете спокойствието на съвестта на една стара дама ли ви накара да направите това?

Друсила не можа да не забележи иронията в гласа на адвоката.

— Имах друга причина — каза тя.

— Така ли?

— Нямах други живи роднини. Съвсем сама съм на този свят. Последните години след смъртта на майка ми прекарвах между чужди хора. Живях по пансиони. Аз… искам да имам някъде дом, да установя връзки поне с един човек, който би могъл да означава нещо за мен. Можете ли да разберете това, господин Полък?

— Мисля, че да. Сигурно не е било лесно за младо момиче като вас да бъде оставено да се издържа само.

— Аз имам моята професия — каза Друсила. — Добра актриса съм… Бих могла да бъда по-добра, ако имах необходимото образование.

Господин Полък взе фотографиите, които бяха разпръснати по писалището; същите фотографии, които Друсила беше показала на Кевин в Ню Йорк.

— Предполагам, че сте наследили таланта на майка си — каза той. — Също и красотата й, ако мога да се изразя така. Но все пак не приличате на нея. Тя е била по-крехка, по-неземна.

— Тя никога не беше много здрава — отговори Друсила.

— Зная. Господин Фаръл ми разказа част от нейната нещастна история след напускането и на Нюпорт. Как се е разболяла в Карсън Сити…

— Във Вирджиния Сити — поправи го Друсила. След това се усмихна невинно. — Предполагам, че всичките тези имена на западни градове звучат объркано за човек от Изтока като вас.

— Ходил съм там. Всъщност само преди няколко години. Имах делово посещение в Калифорния. Вие сте направили дебюта си в Сакраменто, нали?

— Не, господин Полък. За пръв път излязох на сцената в Жълтия каньон в Невада.

— Мисля, че никога не съм чувал това място. Голям град ли е?

— То изобщо не е град. Просто миньорско градче. Сам разбирате, че на Запад много пътуващи трупи играят по места, които вие не бихте нарекли театри. В общинските зали, в хамбари, в палатки.

— Да, разбира се. Доста труден живот за една млада дама.

— Да, така беше — отговори убедено Друсила, като си спомняше собствения си опит от Охайо и Кентъки. — Заминах за Ню Йорк, защото се надявах да променя положението си.

— И успяхте ли в Ню Йорк?

— Не… Не успях да получа роля… Сигурна съм, че господин Фаръл ви е казал…

— От какво преживявахте тогава?

— Имах известни спестявания.

— Едва ли са били много.

Накъде ли биеше този мъж с тих глас и лукави очи? Той не беше глупав и ако Друсила се опиташе да се представи като твърде добродетелна, твърде чиста, със сигурност нямаше да успее да го убеди, че говори истината.

Трябваше да поеме риск, и то без да има възможност да се консултира с Кевин преди това.

— Аз… аз… — Тя погледна умоляващо към господин Полък изпод дългите си гъсти ресници. — Не бих искала да говоря за това, освен ако…

— Продължете, моля.

— Трябва да ми обещаете, че няма да кажете на баба ми.

— Госпожице Тримейн, уверявам ви, че господин Фаръл вече ми е казал всичко за вас.

— Но той не знае всичко… никой не знае.

Кевин изправи рязко глава като животно, надушило опасността.

— Разбирам. Искате ли сега да говорите пред него?

— Вярвам, че той е светски мъж като вас, господин Полък. Но баба ми е възрастна и живее с нормите на друго поколение, както вече изтъкнахте.

— Много добре. Ще запазим тайната ви. Нали, господин Фаръл?

Кевин кимна, застанал нащрек.

— Работих в един концертен салон като компаньонка. Нямах пари, а и не можех да си намеря работа няколко седмици, а след това ме намери господин Фаръл…

— Значи концертен салон — каза господин Полък и Друсила разбра от тона му, че знае репутацията на тези заведения.

— Давам ви думата си, че не съм направила нищо, от което да се срамувам. Нито тогава, нито когато и да било.

— Ами ако предположим, че господин Фаръл не се беше появил? Смятате ли, че щяхте да живеете добродетелен живот… в такава среда?

— Кой човек знае какво може да направи, когато е отчаян? Вие знаете ли, господин Полък?

Сега господин Полък бе притиснат в ъгъла.

— Права сте — каза той. — Нямах намерение да ви разстройвам. Но трябва да защитавам интересите на госпожа Тримейн. Необходимо е да знам всичко за вас, преди да ви представя пред нея.

— Разбирам — отговори Друсила. После си спомни съвета на Кевин за това как да събужда кавалерските инстинкти на мъжа посредством женската си слабост, бръкна в сивата си копринена чантичка и извади мъничка дантелена кърпичка. Извърна лице встрани и избърса леко очите си.

— Моля ви, госпожице Тримейн, овладейте се — каза господин Полък. — Разбираемо е, че не сте се държали особено разумно, докато сте били сама в Ню Йорк. Сигурен съм, че… не се е случило нищо непоправимо.

— Но не бива да казвате на баба ми. Ако искате да съблюдавате нейните интереси, със сигурност ви е ясно…

— Разбира се. Шарлот Тримейн и без това е преживяла твърде много. Загубила е трима синове в кърмаческа възраст. Единствено баща ви оцелял, но е била още доста млада, когато е починал съпругът й. Ако се е опитвала прекалено да предпазва баща ви, може би това е разбираемо. Той е бил целият й свят. След като синът й умря, тя стана нещо като отшелничка. Не напълно. Но се отказа от дома си в Ню Йорк и остана тук, в Нюпорт. Не е участвала в светски събития от години.

— Толкова малко зная за семейство Тримейн; майка ми не обичаше да говори за… Как е умрял баща ми, господин Полък?

Лицето на адвоката придоби далечно, предпазливо изражение.

— Госпожа Тримейн може да ви каже това. Ако желае. Ще отида веднага да се срещна с нея. Ще й съобщя, че внучката й е намерена. — Той се изправи зад широкото дъбово писалище. — Осъзнавам, че това беше истинско изпитание за вас, госпожице Тримейн. Господин Фаръл ще ви придружи до хотела. Ще ви уведомим, когато баба ви е готова да ви види. — После си позволи да се усмихне. — Не мисля, че ще ви се наложи да чакате дълго.

 

 

Друсила се облегна назад в наетия от Кевин кабриолет. Най-сетне си позволи да се отпусне, да подиша свежия морски въздух и да се наслаждава на слънцето, което напичаше лицето й.

— Би била чудесна актриса дори и на нюйоркска сцена — казваше в този момент Кевин. — Твоят разказ за краткото ти пребиваване в концертния салон беше трогателен.

— Помислих, че това може да помогне на историята ми да звучи по-правдоподобно.

— Умно — призна събеседникът й. — Почти твърде умно. Още не сме излезли от блатото.

— Господин Полък обеща, че няма да каже на Шарлот Тримейн за онази част с концертния салон. — Тя постави тревожно длан върху ръката на Кевин. — Ще удържи на думата си, нали?

— Мисля, че да. Не забравяй, това, че те намерихме, е плюс както за господин Полък, така и за мен. И двамата бихме искали да извлечем полза от нашия успех.

— Сигурно тя е една много нещастна стара дама — каза Друсила. — И самотна.

— Предполагам, че да. Но ако синът й я е напуснал, сигурно си е имал доста основателна причина. Не забравяй, че тя е развалила брака му.

— Как е умрял той, Кевин? Господин Полък не пожела да ми каже.

— На мен също не ми е казвал. Само знам, че Хорас Тримейн е напуснал Нюпорт малко след бягството на жена си. Умрял… е в Калифорния. Не са ми известни обстоятелствата около смъртта му. — Той изостави темата. — Не се съмнявам, че баба ти ще ти разкаже цялата семейна история. — Кевин пое юздите с едната си ръка и сложи другата върху нейната. — Днес ти се справи добре, Друсила. Гордея се с теб.

Само да й беше казал, че я обича! Сега тя се нуждаеше от подкрепа повече от всякога. Само обещанието му за съвместно бъдеще можеше да й даде смелост да продължи с тази измама.

Уви ръка около неговата, намести се по-близо до него и опря буза на рамото му.

— Внимавай, скъпа — каза той. — Не забравяй, че въпреки високомерието си, Нюпорт е малък град. Не бихме искали да плъзнат слухове за наследницата на Тримейн.