Даяна Хевиланд
Страстните измамници (19)

Деветнадесета глава

— Каква точно е вашата връзка с Кевин Фаръл, сеньора?

Варгас стоеше с гръб към парапета от ковано желязо и гледаше изпитателно Друсила.

— Ние сме… приятели.

— Наистина ли? — Едното ъгълче на устните му се повдигна в лека, иронична усмивка. — Ще бъде по-добре, ако бъдете съвсем честна с мен.

— Значи това е официален разпит.

— Не позволявайте на въображението си да се развихря — каза той.

— Чувала съм как испанските офицери разпитват пленниците си.

— Без съмнение. Но вие сте жена.

Той направи една крачка към нея, Друсила вдигна поглед към него и за пръв път осъзна колко красив е събеседникът й. Макар и малко над средния ръст, имаше широки рамене и беше тесен в кръста и ханша. Косата му бе синьо-черна, с бакенбарди. Очите му, приковани в Друсила, бяха толкова тъмни, че зениците и ирисите сякаш се сливаха. Устните му бяха пълни, но това нямаше нищо общо със слабост. Разбра, че няма да може да се оправи с капитан Варгас така, както с Алтамонте.

— Моля ви, седнете и се опитайте да се овладеете — каза той. — Моят адютант ще ни донесе вино.

Капитанът я остави за момент, за да даде нареждания, после се върна и отново застана до парапета.

— Постъпили сте много глупаво — рече той. — Наистина ли си мислехте, че ще е толкова лесно да помогнете на ценен пленник да избяга от „Сан Рафаел“?

Друсила не отговори. Адютантът донесе виното с две винени чаши и ги постави на малка масичка. Беше сладко, но силно и младата жена почувства нов прилив на кураж, докато пиеше. Все щеше да намери някакъв начин да спаси Кевин.

— Е, сеньора? Още не сте ми отговорили.

— Алтамонте каза, че можел да измъкне капитан Фаръл. Предложих му много пари и той ме увери, че ще стане.

Друсила го погледна въпросително. Варгас поклати глава.

— Не си губете времето — каза той. — Аз не уреждам такива неща.

— Може би не разбирате за колко пари става дума. Готова съм да ви предложа…

— Моля ви, нека не говорим повече за това. Случайно съм най-големият син на дон Раул Варгас. — Той се усмихна при вида на обърканото й изражение. — Вие сте новодошла на този остров, затова не може да се очаква да разберете. Не съм от онези, които идват в Куба, за да направят пари със средствата на Мигел Алтамонте. Плантацията на баща ми е една от най-големите на острова. Не ви го казвам, за да ви впечатля, сеньора, а просто за да ви покажа безплодността на вашето предложение.

— Аз не съм ви предложила нищо — рече тя.

— Но се канехте. — Варгас поклати глава. — Не успяхте, сеньора Сийтън, и трябва да приемете този факт. Не ви остава нищо друго, освен да се върнете в страната си.

— Няма да замина — рече упорито тя. — Не и докато Кевин Фаръл е в „Сан Рафаел“.

— Трябва много да обичате този мъж.

— Да.

— Жалко — рече той с равен глас. — Защото нито вие, нито който и да било друг може да направи нещо, за да го спаси. Освен…

Варгас я погледна изпитателно. Тъмните му очи се плъзнаха по нея и Друсила осъзна, че леката й муселинена рокля, много по-разголена от всичко друго, което преди беше носила в Чарлстън, подчертаваше извивките на тялото й.

Все още бе вцепенена от шока, че планът й се е провалил, че Мигел Алтамонте е изпратен обратно в Испания и че тя е останала сама, на милостта на този непреклонен представител на испанската власт в Куба.

Сега, докато седеше на балкона с изглед към градината, позлатена от залеза, уханна от цветните храсти, младата жена откри, че се пита със странно, неестествено любопитство какво точно е готова да направи за свободата на Кевин. И отговорът дойде бързо и инстинктивно. Кевин беше нейният живот. Ако парите не успееха да го спасят, щеше да използва и други средства.

Тя се наведе малко напред и с невинно движение свали воала от главата си. Меднозлатните вълни на косите й сякаш пламнаха на лъчите на залязващото слънце. Друсила вдигна чашата си, отпи и погледна капитан Варгас. Тъмните му очи се присвиха, а устните му се разтвориха леко.

— Озадачавате ме, сеньора Сийтън — рече той. — Вие много обичате капитан Фаръл. И все пак там, във вашата страна, сте имали съпруг.

— Аз… познавах капитан Фаръл много преди да се омъжа.

— И сега сте дошли в Куба и казвате, че няма да си заминете без този мъж. Но какви средства имате, освен парите?

Тя се изправи с грациозно движение и се приближи до капитана.

— Разбира се, вие сте много красива жена. И способна на голяма любов.

Друсила застана пред него, като се опитваше да изглежда спокойна. Сега щеше да я докосне. Може би и да я целуне. Тя се помъчи да потисне инстинктивния страх.

— Кажете ми, замесена ли сте лично в тази революция?

Друсила се стресна от неочаквания въпрос.

— Е? — попита той.

— Не, разбира се, че не. Какво общо би могла да има с мен войната между Испания и армия кубински революционери?

— Във вашата страна има няколко глупави идеалисти, които са се обявили за бунтовническата кауза. И някои от аболиционистите в Америка, които не са доволни, че робите са били освободени във вашия Юг. Предполагам, че ако тук бунтовниците спечелят, нашите плантатори също ще бъдат принудени да освободят робите си.

— Аз поначало не вярвам в робството — каза искрено Друсила. — Но никога не съм се замесвала в аболиционистично движение. Нито пък капитан Фаръл. Дойде тук с онова оръжие, защото му платиха за това. Той самият ми го каза.

— Изглежда, оттогава е претърпял известни промени в отношението си — поклати глава Варгас. — Мисля, че е глупак, но не мога да не се възхищавам на куража му. И на вашия, сеньора.

— Колкото до мен, грешите. Аз не съм смела. Просто… — Гласът й потрепери. — Моля ви, капитан Варгас! Умолявам ви… не ме принуждавайте да напускам Куба без… поне ми позволете да го видя… Поне да го видя! Ще направя всичко, което поискате. Всичко…

— Може да има някакъв начин да помогнете на Фаръл. Да предположим… че със съгласието на главнокомандващия, генерал Ховеляр, ви заведа в „Сан Рафаел“. Трудно пътешествие за една жена и опасно по време на война…

— Не ме е грижа за опасността.

— Много добре. Може би ако се видите с Фаръл насаме, ако му поговорите, ще го убедите, че упорството му е безполезно.

— Не зная. Не съм сигурна дали ще мога…

— Той трябва много да ви обича. Кой мъж би устоял на молбите на жена, която има желание да рискува толкова много заради него? Не зная какво има между вас. И не питам.

— А ако го убедя да проговори? — попита плахо.

— Може да бъде преместен от „Сан Рафаел“. Вероятно в затвор в Хавана. С кратка присъда. После ще бъде освободен да си замине.

— О, но друг затвор…

— Там няма да бъде разпитван.

— Измъчван, ако това имате предвид.

— Неприятна необходимост по време на война.

— Но това е варварско… Никоя цивилизована страна не би…

— Няма да обсъждам това с вас. Не може да се очаква от една жена да разбира тези неща. — Той я хвана за ръката и я поведе обратно към стола й, след това се настани срещу нея. — Е, какъв е вашият отговор?

— Ще отида, разбира се. Кога можем да тръгнем?

— Предполагам, след няколко дни. Дотогава ми се налага да ви задържа тук.

— Но семейство Кардона? Какво ще си помислят, когато аз…

— Ще им кажа толкова, колкото е нужно да знаят. Сантяго Кардона е верен на Испания. Ще разбере. — После й се усмихна. — Няма нужда да изглеждате толкова притеснена. Не ви грози опасност от моя страна. Не съм мъж, който би насилил жена. И със сигурност — не жена като вас.

— И каква жена смятате, че съм аз?

— Дама. Истинска дама, въпреки недискретното ви държане. Чувствителна, нежна… може би малко импулсивна… и много красива. Този капитан Фаръл… може да му се завижда, въпреки сегашното му положение.

 

 

В края на първия ден върху седлото цялото тяло на Друсила я болеше. Пътищата на Куба бяха лоши; на места дори липсваха. От време на време военният ескорт, който придружаваше нея и капитан Варгас, трябваше да слиза от конете си и да сече зелените храсти с мачете.

През първите две нощи спаха в някое ранчо, под безцеремонните команди на капитан Варгас. После спаха на открито, като двама от шестимата войници стояха на стража.

— Казах ви, че това няма да бъде приятно пътуване — рече Варгас, докато й помагаше да си направи легло за пръв път.

Беше нагласил одеялото й близо до една скална издатина и беше показал на Друсила как да се увива във възможно най-много завивки, за да й бъде топло. Колкото повече се изкачваха в планините, толкова по-влажни и студени ставаха нощите.

— Още само две такива нощи — каза й той, докато се увиваше близо до нея в собствените си одеяла. — После е „Сан Рафаел“.

Земята беше твърда въпреки одеялата и Друсила се размърда, за да пооблекчи схванатите си мускули. Чу как Варгас пита в тъмнината:

— Нещо не е наред ли?

— Не… само че не съм свикнала да яздя по мъжки.

— Но нали ми казахте, че сте опитна ездачка?

— Съвсем различно е да яздиш на странично седло по един от пътищата около Чарлстън.

— Вие сте от Чарлстън? Може би там имате семейство?

— Семейството на съпруга ми. Свекърва ми живее в Сийтън Баръни. Оризова плантация.

— Свекърва ви значи. Тя знае ли за пътуването ви до Куба?

— Знае само, че съм заминала за Ангелските острови — отговори Друсила, без да се замисли, и почувства внезапен прилив на страх. — Но има други, които знаят къде съм. Адвокатът ми. Зълва ми. Уверявам ви, че ако не получат вест от мен, ще направят запитвания.

Варгас се засмя тихо.

— Страхувате се, че може и вие да бъдете затворена в „Сан Рафаел“?

— Мислих и за това, да.

— И все пак дойдохте. Без колебание. Вие сте наистина необикновена жена. Но няма защо да се страхувате. Не сте в опасност. Дадох ви думата си.

Друсила обърна глава и го погледна.

— Нямах друг избор, освен да ви се доверя — каза тя.

— Напълно сте права — рече Варгас. — А сега по-добре заспивайте. Все още имаме два дни здрава езда, преди да стигнем „Сан Рафаел“.

 

 

Кевин Фаръл още не бе привършил с безвкусната смес от овесена каша и вода, когато Пако, един от войниците, дойде да го отведе.

— Ставай! — каза Пако. — Ела с мен.

За пръв път от пленяването на Кевин му бе позволено да се изкъпе и го обръснаха.

— По какъв случай? — попита той Пако. — Да не би да ме гласите за стрелковия отряд?

Пако се засмя. За разлика от другите войници, той понякога си разменяше любезности с Кевин.

— Никакъв стрелкови отряд, капитан. Имаш посещение. — После му подаде кат дрехи, чиста риза и панталон. — Обличай се, и по-бързо.

Кевин се подчини. „Посещение“, помисли си той. Някой чиновник от Хавана, нетърпелив да разбере как вървят разпитите. Може би новодошлият щеше да даде нови идеи. Такива, за каквито оня проклет малък Сандовал не се беше сетил.