Даяна Хевиланд
Страстните измамници (20)

Двадесета глава

Друсила бе сменила дрехите, които носеше по време на пътуването — мъжки плътно прилепнали бричове, кожени ботуши и бяла батистена риза — със синя муселинена рокля, единствената в багажа й. Усещаше погледите на войниците върху себе си, но в присъствието на полковник Рамон Мартинес и капитан Хулио Варгас те бяха бързи и плахи.

Когато чу стъпки в коридора до кабинета на полковника, дъхът й спря и тя започна да се изправя. Варгас, които се бе настанил до нея, сложи ръка върху нейната, за да я спре.

— Сега ще влезе Фаръл — рече Мартинес. — Можете да говорите с него тук, ако желаете. Вашите методи на убеждение могат да се окажат по-ефективни от нашите.

Полковникът отиде до вратата и направи знак на войниците да го последват.

— Моите хора ще пазят отвън — каза й той. — Ще бъде крайно неразумно, ако капитан Фаръл се опита да избяга.

Друсила се загледа в полковника и войниците, които напускаха стаята. Макар и да бе копняла да види Кевин, сега, когато този момент беше дошъл, изпитваше страх.

Секунда по-късно един от стражите бутна Кевин в стаята толкова силно, че той залитна напред. После се хвана за облегалката на един стол и възстанови равновесието си. Вдигна бързо ръка, за да предпази очите си от следобедното слънце, което проникваше през дебелите решетки на прозорците.

Гърлото на Друсила се сви.

— Кевин.

При звука на гласа й ръката му се отпусна като отсечена.

— Друсила? Казаха, че имам посещение, но…

Млъкна веднага щом видя, че не са сами. Хулио Варгас се изправи и каза:

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен.

— Благодаря ви, капитан Варгас — рече механично тя, но вече не го забелязваше. Просто го изчака, докато излезе, после прекоси тичешком стаята и се хвърли в обятията на Кевин. Притисна тялото си до неговото, държеше го здраво и търсеше лицето му, сякаш за да се убеди, че това е мъжът, когото си спомняше… когото обичаше.

— О, Кевин… Тим ми каза какво… какво правят тук с теб!

— Клиъри в безопасност ли е? Нали не са хванали и него?

Тя поклати глава и се поколеба.

— Не се страхувай да говориш — рече мрачно Кевин. — Стените са от камък, поне фут дебели. Кажи ми къде е Тим.

— Докара „Медея“ в пристанището на Чарлстън и аз го намерих в „Бичата глава“. Каза ми, че са те заловили. Дойдох, колкото можах по-бързо, заедно с Тим. Той сега е на „Медея“. Акостирали са далеч от брега от другата страна на острова.

— Но ти… Защо не остана в Чарлстън? Трябва да си се побъркала напълно, за да дойдеш тук.

— Трябваше да дойда. Няма да им позволя да те наранят отново! Няма! Ще те измъкна оттук!

По лицето й започнаха да се стичат сълзи и той я прегърна.

— Не плачи. Недей, мила. — После я притисна до себе си и я погали по косите. — Тихо сега.

Заведе я до канапето с висока облегалка и я дръпна до себе си. Друсила се опита да сдържи сълзите си, но без успех.

— Нима това е момичето, което на първата ни среща ми каза, че никога не плаче?

— Не смей да ми се присмиваш, Кевин Фаръл! И не обвинявай Тим, задето ме е довел в Куба. Едва ли си мислиш, че бих могла да остана безучастна. Щом разбрах къде си и какво правят с теб, вече никой не можеше да ме спре.

— Тим има склонност към пресилване. Нямаше откъде да знае какво става с мен.

— Но е знаел. Едно момиче на име Пиа, перачка в затвора, е шпионка на бунтовниците. Казала му къде си. Казала, че те… — Друсила преглътна мъчително, — че испанските войници тук правели облози помежду си за това след колко време ще успеят да те накарат да проговориш.

Друсила не можеше да продължи. Вдигна ръката му и притисна устни до нея, но когато го направи, видя насинените му китки и едва потисна вика си.

— Аз съм ценен затворник — рече той. — Трябва нощем да ме държат окован. Макар че не знам как, по дяволите, смятат, че мога да се измъкна оттук. Стените отвън са поне десет фута високи — даже и да изляза от сградата, няма да мога да прескоча стената…

— Зная. Тим ми каза. Затова го накарах да ме доведе тук. Мислех, че ще успея да те измъкна с подкупи. Почти го направих, но Алтамонте, испанският чиновник, който уреждаше бягството, беше разкрит и отзован от Куба. Тогава се запознах с капитан Варгас. Той ми издейства позволение да дойда тук.

— И кой е този капитан Варгас?

— Офицерът, който беше с мен, когато те въведоха тук.

— А, да. И какво точно трябваше да направиш, за да ти помогне капитан Варгас?

— Сключихме сделка.

Лицето му потъмня от подозрение.

— Каква точно сделка?

— Една… уговорка. Кевин, аз мога да те измъкна оттук.

— Каква точно сделка? — повтори той и я сграбчи за ръцете. Пръстите му се впиха болезнено в кожата й. — Отговори ми, Друсила!

— Не е това, което очевидно си мислиш.

— Добре тогава. Какви са условията на тази уговорка? Все трябва да си му предложила нещо.

— Кевин, когато бяхме в Чарлстън, ти ми каза, че не те е грижа коя страна ще спечели войната. Тим не можа да ми обясни защо отказваш да дадеш на испанците информацията, която искат. Аз също не мога да разбера.

— Не е нужно да разбираш.

— Кажи ми, моля те!

— Не мога. Не и без да прозвуча като глупав идеалист. Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не съм такъв.

Той погледна първо към затворената врата, после отново към Друсила.

— Значи такъв е бил планът: да те докарат тук, да те принудят да ме помолиш да говоря и да спечелиш свободата ми. Капитан Варгас трябва да е романтичен, по свой начин…

— Кевин, чуй ме…

— Няма смисъл, Друсила. Няма да стане.

— Но защо да не можеш да кажеш на Мартинес това, което иска да знае? Ти не си бунтовник. Не печелиш нищо от тази война, освен пари. Сам ми го каза.

— Това беше отдавна — каза Кевин. — С човек могат да се случат много неща… Не е лесно да се говори за това дори и с теб. Винаги съм бил егоист и не съм се променил напълно. Но не мога да предам мъжете и жените, които ми се довериха. Разбираш ли, живях между тях, говорих с тях. Дори… няма значение. Не мога да позволя на Мартинес да ги намери и изколи.

— А ти? Още колко време ще можеш да издържиш?

— Ние, ирландците, сме упорит народ. Освен това има шанс бунтовниците да завземат този затвор.

— Но какво ще стане с теб през това време? Кевин, няма да ти позволя да направиш това! — Гласът й потрепери. — Зная, че… не ме обичаш. Но това вече няма значение. За мен е важно само да си свободен и в безопасност.

— Престани! — Гласът му беше дрезгав, почти ядосан. Прегърна я и я притисна до себе си. — Не бива да си мислиш… Не мога да ти позволя да го вярваш. Аз наистина те обичам, Друсила. Никога не съм го искал. Но е така.

По тялото й се разля топлина. Най-сетне Кевин бе изрекъл това, което бе копняла да чуе от години.

— През седмиците, откакто съм тук, имах време да мисля. Да си спомням. Нощем в килията, когато не можех да спя, си мислех за теб. Това ми помагаше да запазя разсъдъка си. Чувствах те до мен в тъмнината. Понякога ти говорех…

— Но сега наистина съм тук и няма да си замина без теб. Кевин, кажи им, каквото искат да знаят.

— Съжалявам, скъпа. Не мога.

— Но ако ме обичаш поне мъничко…

— Едното няма нищо общо с другото. Искам да си заминеш веднага от „Сан Рафаел“. Върни се обратно в Чарлстън, колкото можеш по-скоро.

— Без теб? Че защо ще заминавам, където и да било без теб? Ти си всичко, което имам.

— Нима си забравила, че в Чарлстън имаш син?

Друсила не бе имала намерение да му го казва, но той не й оставяше никакъв избор. Очите й се приковаха в неговите.

— Точно така — рече тя. — Имам син. Твоят син, Кевин. Андрю е твое дете.

Кевин трепна, сякаш го беше ударила. Лицето му пребледня.

— Не вярвам.

— Кълна се, това е истината.

Той вдиша дълбоко, издиша и каза тихо:

— Не би ме излъгала, нали? Не и за това.

— Не. Не и за това. Бях бременна, когато ме изостави в Нюпорт. Тогава, разбира се, не го знаех. Открих го едва през медения ни месец с Редфорд. Тогава бях във втория месец.

— Никога не съм предполагал… Исках те и те взимах, без изобщо да помисля, че можеш да имаш дете от мен. Съжалявам.

— Аз пък не. Андрю е част от теб. Първия път, когато го взех на ръце, бях страшно горда и щастлива.

— Син… Мой син. — Гласът на Кевин потрепери. — Разкажи ми за него.

— Той… е висок за възрастта си. Едро, хубаво момче. Има гъсти черни къдрици и… упорити устни. Като твоите. И е със същия характер. Когато заминах, тъкмо прохождаше.

— Къде го остави?

— При Теодора Сийтън. Тя го обожава.

— Онази нощ на борда на „Медея“, когато си говорихме за него… защо не ми каза?

— Не можех да използвам Андрю, за да те задържа, след като мислех, че не ме обичаш. Но сега… — Тя го погледна умолително. — Сега всичко се промени. Андрю има нужда от баща.

— Не и от баща като мен. Какво бих могъл да му дам?

— Всичко, което има значение. Любов, гордост, сила. Искаш той да бъде като теб, Кевин. И… аз също имам нужда от теб.

— Ще бъдем отново заедно, след като се измъкна от тук. Трябва да го вярваш.

Той я прегърна и я наведе назад към канапето. Друсила усети възбудата му, когато тялото му се притисна до нейното. Целувката му беше дълга и бавна; задълбочаваше се и я завладяваше. Тя притегли израненото му лице към гърдите си.

Пръстите на Кевин потрепериха леко, когато започнаха да разкопчават корсажа й. Друсила затвори очи. Сега щеше да я люби. И след това нямаше да й позволи да замине без него.

После той я отстрани и младата жена нададе лек вик. Задъханият му отговор дойде бързо:

— Искам те. Но не така. Ако те взема сега, няма да мога да направя каквото трябва.

Той се изправи. Ръцете му бяха свити в юмруци. Лицето му бе твърдо като гранит. Друсила го гледаше как се обърна, отиде бързо до вратата и я отвори рязко.

— Капитан Варгас — извика Кевин.

Войниците вдигнаха карабините си, но Варгас ги избута настрани и влезе в кабинета.

— Какво има, сеньор?

— Искам да отведете госпожа Сийтън оттук. Върнете я обратно в Хавана и я качете на първия кораб за Чарлстън.

Друсила изтича към Кевин и се опита да го прегърне, но той я отблъсна.

— Кевин, моля те! Няма да си отида сама. Няма да тръгна, докато не ми обещаеш…

Той погледна покрай нея право в очите на Хулио Варгас и рече:

— Никакви обещания. И никакви уговорки. Можете да го кажете и на Мартинес.

— Не бъдете глупак, сеньор. Защо трябва да се жертвате за онези бунтовници?

— Това си е моя работа — каза Кевин с равен глас. — Ще го кажете ли на Мартинес или да го направя аз?

Друсила видя неволното възхищение в очите на капитан Варгас.

— Разбирам — каза той. — Много съжалявам, че сте на другата страна. Нашата армия би имала голяма полза от човек като вас.

Но Кевин отново гледаше Друсила.

— По-добре е да тръгвате — каза тихо той.

— Не! Няма да си отида! Моля ви, позволете ми да остана!

— Ще се погрижите ли за нея, капитан Варгас?

— С мен ще бъде в безопасност. Давам ви думата си.

— Тогава отведете я. Сега.

Варгас хвана Друсила за ръката, но тя започна да се съпротивлява. Накрая му се наложи да я вдигне на ръце. Тя риташе и се извиваше. През сълзи виждаше лицето на Кевин. Устните му бяха свити в тънка твърда линия, а очите му бяха мрачни и безизразни.

 

 

Друсила и Варгас напуснаха затвора „Сан Рафаел“ след не повече от час, придружавани от същия ескорт, с който бяха дошли от Хавана. Кавалкадата се движеше бавно надолу към по-ниските и по-сухи местности на планината, където огромни кактуси със странни форми хвърляха гротескните си сенки върху скалите.

За Друсила времето нямаше значение. Тя гледаше право напред в пътя, но виждаше лицето на Кевин такова, каквото го бе видяла в последните секунди през сълзите. Сега не плачеше, но в гърдите й бе заседнала буца.

На няколко пъти капитан Варгас се опита да поговори с нея, да я утеши, но тя не му обърна внимание.

Когато спряха да направят лагер за първата нощ, Варгас се опита да я придума да хапне от яхнията, която неговият адютант беше приготвил, но Друсила бутна чинията настрана.

— Трябва да ядете, иначе няма да имате сили за обратния път до Хавана.

— Защо не ме оставите тук? — попита безизразно тя. — Вече нямате полза от мен.

— Друсила, чуй ме.

Въпреки апатията си, тя се стресна от тона и от използването на малкото й име. Досега винаги я бе наричал госпожа Сийтън.

— Зная, сега си сигурна, че животът ти е свършил. Но по-късно ще видиш, че грешиш, Фаръл е обречен, но ти…

Друсила се обърна яростно срещу него:

— Не е! Никога няма да повярвам в това!

— С него е свършено — каза тихо Варгас. — Но ти трябва да продължиш, да си създадеш нов живот. Ти си млада, смела, красива. — Тъмните му очи се преместиха от лицето и се позабавиха на високите й закръглени гърди, ясно очертани под тънката батистена риза. Друсила се отдръпна и той се усмихна. — Не се страхувай. Аз съм търпелив човек.

— Капитан Варгас…

— Хулио — каза той. — При такава примитивна обстановка официалностите са излишни. — Варгас отново бутна чинията в ръцете й. — Моят адютант се гордее с готварските си умения. Не бива да го обиждаш.

През следващите две нощи спаха под открито небе, но на третия ден следобед пристигнаха в малко ханче до Рио Мауто.

— Сега можеш да вземеш гореща вана и да си смениш дрехите — рече Варгас. — И да спиш в удобно легло.

Докато й помагаше да слезе от коня, той я притисна до себе си за момент. Друсила почувства силата на стоманените му ръце, твърдата му гръд.

Когато се качи в стаята си, тя се изкъпа с наслада в ламаринената вана, пълна с гореща вода. Облече се пак в синята муселинена рокля и после излезе на верандата, която минаваше по цялата задна част на хана и всички стаи на втория етаж имаха излаз на нея.

Чу се някакъв шум и тя се извърна рязко. Хулио Варгас бе излязъл от стаята си, съседна на нейната, стоеше и я гледаше. Друсила се обърна и понечи да влезе вътре, но той я хвана за ръката.

— Сметнах, че няма да искаш да вечеряш долу в общата стая с войниците. Казах на съдържателя да ни сервира вечерята тук.

Жената на съдържателя постави малка масичка на верандата с изглед към мудно течащата река под черните клони на високите кралски палми. След вечерята от сладководни скариди, пилешка яхния и супа от черен фасул, подправена с ром, Друсила и Хулио седнаха да пият кафе с бренди.

— Толкова е спокойно — каза Друсила. — Трудно ми е да повярвам…

— Трудно ти е да повярваш, че Куба е във война? Този бунт не може да продължи дълго.

— Не смяташ, че бунтовниците имат шанс да спечелят, нали?

— Никакъв — отговори той. — И преди е имало бунтове. Няколко бунтари, шепа избягали роби… но никога нищо не излиза.

— Но Кевин каза, че въстаниците ще завземат Ориенте. Че ще завземат и „Сан Рафаел“.

— Казал го е само за да те накара по-лесно да си тръгнеш. — После се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната. — Хайде, не тъгувай. Той е направил своя избор. Ти направи за него каквото можа. Сега трябва да помислиш за себе си, за своето бъдеще.

Друсила понечи да отдръпне ръката си, но нещо я накара да се поколебае. Хулио Варгас я желаеше. Младата жена го знаеше от първата им среща. Но сега, когато всеки друг начин за бягство на Кевин беше изгубен, в главата й започна да се оформя план. План, който зависеше от Варгас. Друсила усети как сърцето й се свива, но си наложи да премисли плава си, да го огледа отвсякъде.

Не можеше да се върне в Чарлстън; трябваше да остане в Хавана, да бъде свободна да заминава и се връща, когато си поиска, да се движи между правителствените чиновници, между кубинци от всякакви нива, да установи необходимите контакти. Имаше само един начин да го направи.

— Моето бъдеще? — попита тихо тя. — И какво ще бъде то?

— Ще те кача на борда на някой кораб за Съединените щати; дори за Чарлстън, ако е възможно.

— Няма защо да се връщам в Чарлстън — рече Друсила. — Семейството на съпруга ми не ме обича. А нямам свое собствено.

Тя стана и се приближи до парапета на верандата. Както и очакваше, Варгас я последва.

— Значи си съвсем самотна.

— Това няма нужда да те занимава — каза тя. — Наистина беше повече от любезен и съм ти много благодарна.

— Искам нещо повече от твоята благодарност, Друсила. Позволи ми да ти помогна да забравиш миналото. Нека…

Притегли я колебливо към себе си, готов да я освободи при такова желание от нейна страна. Но тя се отпусна на гърдите му и устните му намериха нейните. Тъй като тя все още не се съпротивляваше, прегръдката му стана по-силна.

Той я вдигна на ръце и я отнесе през френските врати в стаята й. Там я положи върху леглото и я съблече. Пръстите му разкопчаваха копчета и развързваха панделки с умение, което издаваше значителен опит. Друсила не затвори очи. Гледаше го как сваля тежкия си кожен колан, бяло златната туника и бричовете за езда.

Друсила нададе неволно вик, когато той легна до нея и голото му тяло докосна нейното. Опита се да се отдръпне, но ръцете му я обгърнаха, а гласът му прозвуча, натежал от страст:

— Керида^[1], моя прекрасна Друсила.

Тя си наложи да лежи неподвижно, докато ръцете му опипваха тялото й. Не беше изгасил газената лампа до леглото, така че Друсила бе лишена дори от тъмнина, която да скрие срама й. Каза си, че това няма значение. Но когато ръцете му разтвориха бедрата й, а пръстите му започнаха да я галят и да проникват в нея, макар да знаеше, че е безполезно, Друсила не можа да не извика:

— Не! Не мога…

Сега той беше върху нея. Очите му горяха, а устните му бяха полуотворени. Проникна в нея с един бърз тласък, а после продължи с бавни, силни удари. Движенията му се ускориха, а нетърпението му прерасна почти в насилие. Ръцете му вече не бяха нежни; стискаха я здраво, причиняваха й болка. Не можехте да издържа повече, не можеше… Той стигна до кулминацията и малко след това се отдръпна от нея.

— Съжалявам. Искаше ми се и на теб да ти бъде хубаво.

— Но аз…

— Нека не се лъжем, керида. Трябваше да изчакам повече, да ти дам време да… Но ще има и други нощи. — Той се надигна на лакът и тъмните му очи се вгледаха тревожно в нея. — Ще останеш при мен, нали? Ще ти дам каквото поискаш. Най-хубавата къща в Хавана. Слуги. Карета. Дрехи от Париж. Бижута.

Друсила искаше само едно — свободата на Кевин. Затова извърна очи. Хулио продължи припряно:

— Не ме разбирай погрешно, керида. Зная, че не си жена, която може да бъде купена. Може би си богата.

— Имах малко пари, оставени от покойния ми съпруг, но тях вече ги няма. Отидоха за рушвета на Алтамонте — излъга Друсила. Все още притежаваше тлъста сума, вложена при един благонадежден търговец в Хавана.

— Горкичката — каза Хулио. — Бедна моя Друсила. Тъй щедра, тъй смела и… тъй глупава. Имаш нужда от мъж, който да се грижи за теб. Бракът ти с нещастния сеньор Сийтън. Беше уредена работа, нали?

— Може и така да се каже — призна тя.

— И после се е появил Кевин Фаръл. Не, не се извръщай. Трябва да поговорим за него — за последен път. Той е авантюрист. По свой начин хубав, предполагам. И със сигурност силен, с голяма смелост. Не зная как си го срещнала и какво е имало между вас. Не желая да разбирам. С мен ще започнеш нов живот. Ще бъдеш щастлива.

След като Хулио заспа, тя стана и отиде до прозореца. Лунната светлина караше тялото й да изглежда като сребърна статуя. Никога нямаше да забрави Кевин, никога нямаше да престане да го обича. Дори и той да загинеше. Но Кевин нямаше да умре в „Сан Рафаел“, Друсила щеше да предотврати това.