Даяна Хевиланд
Страстните измамници (13)

Тринадесета глава

Когато Друсила се събуди, слънчевите лъчи струяха между тежките завеси. Тя се опита да се раздвижи, но почувства тъпа болка и разбра, че тялото й е насинено. После си спомни и едва се сдържа да не извика.

Обърна глава и видя, че Редфорд спи, преметнал едната си ръка през тялото й. Втренчи се невярващо в него. Нима той беше мъжът, употребил я така безмилостно само преди няколко часа? Сега твърдите линии по лицето му бяха изчезнали. Устните му бяха леко разтворени и дишането му бе спокойно и равномерно. Изглеждаше млад и уязвим, но когато си спомни какво беше направил с нея, Друсила почувства отвращение и започна да се отдръпва бавно и внимателно.

Клепачите му потрепериха и той измърмори нещо. Очите му се отвориха и погледът му се прикова в нея.

— Друсила…

— Пусни ме.

Когато Редфорд отдръпна ръката си и тя започна да се изправя, чаршафът се свлече от голото й тяло. Той видя ярките следи по ръцете и гърдите й и каза:

— Аз съм ти направил това?

После, когато Друсила не отговори нещо, добави:

— Прости ми.

— Как бих могла? Как бих могла да остана с теб след…

— Ти си моя съпруга.

— Това не ти дава правото да ме унижаваш така.

— Зная — каза той и гласът му бе изпълнен с разкаяние. — Но се опитай да разбереш.

— Какво има за разбиране тук? — Друсила се опита да стане от леглото, но Редфорд я хвана за ръката.

— Чуй ме, моля те. Още онази първа нощ, от първата ни брачна нощ, се надявах, че ще успея да те накарам да ме желаеш. Казвах си, че ще е нужно известно време, докато се научиш да харесваш… тази част от брачния живот. Но ти никога не ме пожела; нито веднъж. През всичките месеци в Сийтън Баръни, когато идвах при теб, ти ме търпеше, но това беше всичко. А снощи, когато ми каза, че не искаш повече деца, предполагам, че излязох от релсите. Един мъж има право да очаква жена му да иска неговите деца.

Главата й пулсираше, а очите я боляха от слънчевата светлина. Тя легна обратно на леглото, но не преди Редфорд да плъзне ръка под раменете й. Прегръдката му беше нежна и Друсила не направи опит да се отдръпне.

Тя затвори очи и се опита да мисли ясно въпреки болката в главата си. Редфорд беше напълно в правото си да иска още деца. Всеки състоятелен мъж желаеше синове, които да го наследят. Но Друсила знаеше също, че той се надява да използва нейните бременности, за да я държи затворена в Сийтън Баръни. А това тя нямаше да позволи.

Лежеше неподвижна в прегръдките на съпруга си. След малко устните му докоснаха леко бузата й.

— Никога повече няма да ти причиня болка, кълна се — каза той.

Друсила не отговори, но вътре в себе си реши, че ще намери някакъв начин да избяга от изолираността на Сийтън Баръни в Чарлстън и да си създаде собствен живот.

 

 

Теодора беше тази, която й помогна да го направи. Бяха привършили с вечерята, но все още седяха около масата. Бяха се върнали в плантацията от около седмица и Друсила реши да рискува да предизвика недоволството на Редфорд, като повдигне въпроса за къща в града.

— Има няколко, които се продават — рече Теодора, — и това би било чудесна възможност за момичетата да прекарват сезона в Чарлстън, вместо постоянно да пътуват натам и обратно.

— Но Друсила няма нужда да отива при тях — каза Редфорд.

Теодора отпи от кафето си и отхапа парченце от ароматния плодов кейк на Беси.

— Не би било съвсем редно две млади неомъжени дами да живеят сами, макар че ще има прислуга в къщата. Но ако Друсила им бъде придружителка, всичко ще е наред.

— Не можеш ли ти да живееш с тях в Чарлстън? — попита Редфорд майка си.

— Имам премного работа и тук.

— Предполагам, че искаш да отида в Чарлстън с Друсила и момичетата, за да можеш да разширяваш оризовите ниви тук и да подменяш цялото оборудване на съсипващи цени. Прости ми, но действаш непрактично. Сега се конкурираме с Луизиана и доста много от другите плантатори наоколо имат желание да го правят.

— Нямат капитал — каза спокойно Теодора. Беше непреклонна в решението си да възстанови плантацията такава, каквато е била преди войната, и освен ако Друсила не грешеше, свекърва й щеше да направи прилична печалба от ориза, въпреки конкуренцията и разходите по новото оборудване.

Младата жена не можеше да спре да се учудва на Теодора с нейните шумолящи поли от тафта; поръбени с дантели, ухаещи на глициния носни кърпички; потрепващи сиви къдрици и тих, нежен гласец. Кой можеше да се досети, че зад тази фасада се крие склонност към бизнеса — толкова ревностна, колкото и на всеки друг мъж; безскрупулна решеност да получи това, което иска. Сега се бе заела да възстанови плантацията колкото може по-близо до положението й преди войната. От Европа щяха да бъдат докарани мебели, прекрасни картини с маслени бои, статуи и сандъци с подвързани с кожа книги. Разбира се, Друсила знаеше, че нейните пари правеха тези луксове възможни по времето и на мястото, където много жени като Теодора работеха на собствените си полета или живееха от милостта на роднини.

Но откакто се завърнаха от Нюпорт, Теодора говореше за други планове. Искаше Редфорд да влезе в политиката.

— Стига вече черни диваци и мошеници републиканци са управлявали щата ни — каза тя. — Редфорд, ако си в Чарлстън през зимата, можеш да си създадеш нужните връзки, да забавляваш хората, които трябва. Следващите избори не са толкова далеч.

Няколко седмици след този спор Теодора намери чудесна старинна къща в града, принадлежала някога на богат плантатор от долната част на щата, убит във войната.

Както много от къщите в Чарлстън, и тази беше построена така, че да осигурява дискретност — с фронтон към тротоара и веранда на всеки етаж, скрити от слънцето и погледите на минувачите от широки дървени решетки и вплетени в тях лози. Градината с високи стени също даваше възможност за усамотение; но за Друсила всичко това беше приятна промяна след изолираността на Сийтън Баръни.

Съпругът й я разведе по крайбрежната улица, за да й покаже града. Наеха открита карета, защото слънцето напичаше приятно, макар и да бе началото на ноември. Редфорд й посочи хубавите къщи по брега на река Ашли и лабиринта от дървени кейове по близките заливчета.

— Някои хора казват, че това им напомняло за Венеция — рече той.

Когато стигнаха до брега, се изненада при вида на оживлението там. Разрухата от войната беше преминала и търговията се възраждаше. Редфорд й показа склада за дърва, който беше купил; навесите за памук и мелниците, които бяха част от имотите на Сийтънови.

Друсила почувства как настроението й се повдига. Харесваха й ударите на чуковете, тракането на каруците; звуците от суетнята на града. Предполагаше, че рано или късно ще й се наложи да се върне в Сийтън Баръни, но точно сега бе твърдо решена да се наслаждава на свободата си.

Слава богу, все още не бе забременяла. Макар и Редфорд да продължаваше да идва в леглото й, Друсила подозираше, че съпругът й има интимна връзка с прислужницата й Емалин. Веднъж, когато се бе върнала вкъщи по-рано от предвиденото, ги завари в коридора. Редфорд бе увил ръка около тънката талия на момичето. То погледна изплашено Друсила и избяга. Друг път пък беше видяла мъжа си да излиза от крилото за прислугата до кухнята и светлата му кожа поруменя, когато разбра, че тя го е видяла. И все пак младата жена знаеше, че той е твърдо решен да има още синове от нея.

— Друсила, скъпа — Редфорд сложи ръка върху нейната и върна жена си в действителността, сред суетнята и врявата между кейовете. — Нямах представа, че всичко това толкова ще те очарова. Повечето дами не намират търговията за особено интересна.

— Но майка ти я намира.

— Мама е особена в това отношение — засмя се Редфорд. — Кажи ми — какво мислиш за тази нейна приумица да вляза в политиката?

— Мисля, че ще се справиш добре — отвърна тя. — Семейството ти е известно и уважавано и ако има възможност демократите да се върнат на власт при следващите избори…

— Такава възможност има, сигурен съм. На хората им е омръзнало от мошеници й бивши роби, които управляват нашия щат днес. Точно както на цялата държава й омръзва от Грант и подкупния му кабинет. Следват скандал след скандал.

— Но някои хора казват, че президентът Грант не е пряко замесен в тези скандали, че дори не е усетил заговорите.

— Тогава не е способен да управлява страната. Не е достоен да бъде президент. — Лицето на Редфорд се бе сковало от яд.

— Нямах намерение да те разпитвам — каза Друсила, — но ако трябва да се науча, ще се наложи да обсъждаме тези въпроси.

— Няма нужда една жена да разбира от политика — усмихна се съпругът й.

— Но ако ще ставаш политик, аз трябва да разбирам, да бъда в състояние да споделям интересите ти. Наистина искам това, Редфорд.

— Може би си права — каза той и преметна ръка през рамото й. Личеше си, че му е станало приятно. — Но се страхувам, че ще бъдеш доста заета да посрещаш моите поддръжници, за да поемеш допълнителния товар да учиш политика и икономика.

— Моля те, дай ми възможност. Ако ми помогнеш, ще се опитам да ти бъда от полза.

— Много добре. Другата седмица ще бъдем на сватбата на госпожица Виктория Фийлд и там ще имаш първата си възможност.

— Но сватбите не са политически митинги — възрази тя.

Редфорд се засмя.

— Това е първото нещо, което трябва да научиш: всяко светско събиране е важно за политиката. Госпожица Фийлд е братовчедка на Уейд Хамптън, един от нашите най-почитани военнокомандващи през войната. Той ще бъде следващият кандидат на демократите за губернатор. Само почакай и ще видиш.

 

 

Сватбата, която Редфорд беше споменал, се оказа само първото от безкрайната поредица от светски събития, продължили през цялата зима на 73-а и през пролетта на следващата година. Друсила бързо усети, че Южна Каролина се намира в състояние на кипеж и че във въздуха се носи миризмата на политически и социални промени.

По предложение на Редфорд тя започна да чете редовно „Чарлстън Нюз енд Куриер“ и през късните следобеди, когато седяха на верандата под сенките на лозите, съпругът й обсъждаше най-важните според него статии. Откри, че той има твърди възгледи не само по местните проблеми, а и по събитията в чужбина, особено когато ставаше дума за честта на нацията. Беше вбесен след аферата с „Вирджиниъс“, американския параход, прекарващ оръжие за Куба.

„Вирджиниъс“ беше заловен от испански военен кораб на име „Торнадо“ близо до кубинския бряг и всичките петдесет и трима души на борда на контрабандисткия съд, заедно с капитана — американец и още няколко американски граждани, бяха разстреляни.

— И нашето правителство във Вашингтон се задоволи с извинение от испанското правителство! Това е позор, истински скандал!

— Но ако онези мъже са помагали на бунтовниците, няма ли право законното правителство да… — Друсила млъкна, когато видя сърдития му поглед.

— Испания няма право да контролира съдбините на кубинските плантатори, така както и Вашингтон не може да контролира вътрешните работи на Юга.

Друсила разбра, че е направила грешка. Разбира се, че Редфорд щеше да сравнява борбата на кубинските робовладелци-плантатори с неотдавнашната война на Юга.

— Но аз си мислех, че бунтовниците искат да премахнат робството в Куба.

— Някои — може би. Но повечето са плантатори, чието оцеляване зависи от използването на роби. Те просто искат да се освободят от Испания, за да могат да се управляват сами.

— Е, при всяко положение — вметна Друсила, като се надяваше да смени темата — по-добре е, дето не инвестира в някой от онези кораби за контрабанда на оръжие, като „Вирджиниъс“.

— Рисковано начинание — призна Редфорд. — Има и по-безопасни начини да се правят пари в днешно време. Но някои от нашите приятели не са съгласни. Например Джон Петигрю.

— Със сигурност господин Петигрю не смята да участва в такава експедиция за контрабанда на оръжие — рече Друсила, като си спомни набития плантатор на средна възраст, който пръв беше обсъждал кубинския проблем на Жътвения бал. От преместването си в Чарлстън насам тя се бе сприятелила доста със съпругата на Петигрю — Летиция. Всъщност Друсила и Редфорд, заедно с момичетата, бяха поканени на празненство в имението на семейство Петигрю.

Редфорд се засмя:

— Джон няма намерение да се опитва да прекарва кораб в пристанището на Хавана, скъпа моя. Но е продал съда на един капитан, който си е поставил точно такава цел.

— Но кой би бил толкова безразсъден след инцидента с „Вирджиниъс“?

— Един от онези бляскави авантюристи, които Хейзъл намира за толкова романтични — поне между кориците на романите.

— О, Редфорд, наистина! — възкликна ядосано Хейзъл, която тъкмо бе излязла на верандата на втория етаж.

Редфорд не можеше да се сдържа да не дразни по-малката си сестра и Друсила често се намесваше, защото знаеше колко срамежлива и уязвима е Хейзъл.

— Не обръщай внимание на брат си — каза тя. — Той не говореше сериозно.

— О, наистина говорех сериозно — рече Редфорд. — Трябва да се постараеш да изглеждаш особено добре пременена, когато отидем на празненството с печени стриди у Петигрю, Хейзъл. Кой знае, скъпа, може и да хванеш окото на някой от онези страхотни контрабандисти на оръжие.

Лицето на момичето стана тъмнорозово.

— Не зная какво бих могла да кажа на такъв мъж — смотолеви то.

— А и господин Петигрю едва ли би поканил такъв човек в дома си.

— Може би не за официална вечеря, но ти никога не си била на събиране на печени стриди в Каролина, Друсила. Ще има огромна тълпа, маси на моравата и политически речи след това. Ще видиш.

 

 

В деня на празненството семейство Сийтън тръгна преди обяд. Макар и да бе още март, времето вече бе топло, дори задушно. Друсила се радваше, задето е облечена в тънък муселин. Знаеше, че изглежда добре, защото усети доволния поглед на Редфорд. Тя разстла внимателно полите от лилав муселин около себе си и вдигна чадърчето над главата си. Хейзъл и Гуен заеха местата си на отсрещната седалка и черният кочияш изплющя с камшика по гърбовете на охранените коне.

— На такова празненство е важно да се пристигне навреме — каза Редфорд. — Идеята е стридите да се извадят от жарта и да се сложат димящи на масата. Разбира се, не зная дали едно момиче от янките би могло да оцени тези ритуали…

— Редфорд, как смееш! — Воднистите очи на Гуен проблеснаха сърдито. — Друсила вече не е янки, а една от нас.

Друсила беше трогната от незабавната защита на зълва си. Искаше й се да се приобщи, да стане част от този нов начин на живот, който бе започнала след омъжването си за Редфорд. Но някак чувстваше, че никога няма да стане „една от тях“, както имаше предвид Гуен. Макар и робството да бе премахнато, тя виждаше доста несправедливости около себе си. И знаеше, че хора като съпруга й и Джон Петигрю само чакат да придобият власт върху щата чрез политически средства. Когато това се случеше, бе съмнително дали черните ще бъдат в по-добро положение, отколкото преди войната.

Бе обхваната от странно чувство на потиснатост и докато каретата се движеше към имението на семейство Петигрю на река Ашли, Друсила гледаше улиците, без да ги вижда.

И в Нюпорт не се чувстваше като у дома си. Винаги от смъртта на баща си — бе имала усещането, че навсякъде е чужда, че никъде не е у дома си.

Почуди се, с нотка на паника, дали някога щеше да си намери такова място. После си наложи да пропъди тази мисъл. Нямаше да позволи на нищо да й попречи да прекара днес добре деня.

 

 

Празненството бе толкова изискано, колкото Редфорд й го бе описал. Слугите изкопаха ями и направиха фурни на широката морава. Под дъбовете стояха редици от дълги маси. Когато каретата на Сийтънови пристигна, там вече се тълпяха дами в рокли от ярка коприна и бродиран муселин. Държаха внимателно над главите си чадърчета, за да запазят кожата си от слънцето. Господата носеха костюми от хубаво сукно или лека вълна с бродирани жилетки и копринени вратовръзки.

Летиция Петигрю, чиято красота бе подчертана от розовата й рокля от рипсена коприна, забърза напред, за да поздрави новопристигналите. Друсила погледна учудено дългите маси от кипарисово дърво, разположени на половин миля по моравата. Беше още по-изненадана, когато Летиция отбеляза, че наблизо чакат дърводелци с допълнителен дървен материал, готови при нужда да сковат нови маси.

По пладне слугите запалиха огъня и скоро ямите заблестяха от дървени въглени. Продължаваха да пристигат гости, докато в един часа Джон наду ловджийски рог от стъпалата на къщата от червени тухли. Това беше сигнал за ято черни момченца да започнат да изсипват пълни варели със стриди върху живите въглени.

Друсила зае мястото си до Редфорд, като си мислеше, че би предпочела столовете пред пейките, защото всяка дама би се притеснила ужасно, ако някой мъж зърнеше крака й над върха на обувката.

Веднага щом гостите се настаниха, икономът на семейство Петигрю се появи с помощниците, носейки сребърни подноси с пунш и уиски за господата и яйчен коктейл с малко индийско орехче и ром от Барбадос за дамите.

Петигрю се изправи и вдигна тост първо за приятелите и съседите си, събрани там; а след това за Уейд Хамптън, който въпреки положението на Юга, все още беше боготворен от всеки от съгражданите си от Каролина. Беше твърде рано да се говори пряко за следващите избори, но възторжените викове, с които бе поздравен Хамптън, убедиха Друсила, че Редфорд може и да е прав в предположението си, че този човек вероятно ще стане следващият губернатор на щата. Колкото до самия Редфорд, той се надяваше да спечели място в законодателството на щата.

След тоста започна пирът и продължи почти час. Когато гостите станаха от дългите маси, някои отидоха да се разходят покрай потока зад къщата, а други се настаниха под сенките на дърветата.

— След няколко часа ще има още една гощавка — каза й Редфорд.

— Боже мой! — възкликна Друсила. — Нямах намерение да ям повече до края на деня.

— Не бива да говориш така. Никой не прави яхния от костенурки, както Суки на Петигрю.

Слънцето вече се бе вдигнало точно над главите им и въздухът стана тежък и душен.

— Хайде да влезем в къщата — предложи Хейзъл. — Искам да си полегна мъничко.

Следобедната почивка все още беше обичай в полутропичния климат.

Но докато вървяха по коридора, Летиция дръпна Друсила настрани.

— Пристигнаха онези нови кройки на мадам Деморест — каза тя. — Може би ще искаш да дойдеш в библиотеката да ги видиш. Ти също, Хейзъл…

— По-скоро бих дремнала, благодаря — отвърна Хейзъл. — Ще ги видя по-късно, ако може.

След ослепителното слънце навън на Друсила й бе трудно да вижда в полутъмната библиотека. Но само след момент зърна Джон Петигрю и още един мъж на другия край на стаята.

— Извинявай, Джон — каза Летиция. — Не знаех, че сте тук.

— Всичко е наред, скъпа — отговори той. — Тъкмо излизахме.

— Ако си напълно сигурен… — рече Летиция.

— Да, наистина, госпожо Петигрю. Съпругът ви току-що ми обеща да ми покаже новата си арабска кобила.

Друсила погледна към мъжа до Петигрю. Гласът й се стори познат и за момент не бе в състояние да се помръдне. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но стегнатият корсет й попречи. В усилието си да се овладее тя стисна здраво тънката дръжка от слонова кост на чадърчето си. Чу се тихо изпращяване.

Не можеше да свали очи от мъжа до Джон Петигрю — по-висок от домакина, по-едър, с широки мощни рамене; прави черни вежди над сивите очи, които се бяха поприсвили при вида на Друсила.

— Госпожо Сийтън, позволете да ви представя Кевин Фаръл.

Лицето на Кевин остана абсолютно безизразно. Явно той оставяше на Друсила възможността да се престори, ако желае, че не го познава. Но тя каза тихо:

— С господин Фаръл вече се познаваме.

Младата жена забеляза изненадата по лицата и на двамата Петигрю. После Летиция отмести поглед и извика:

— Дръжката на чадъра ти… Ти си се порязала!

Ръката на Друсила стискаше толкова силно дръжката, че Летиция с труд разтвори пръстите й.

— Кърви — каза тя. — Как, за бога…

— Позволете на мен — рече бързо Кевин, извади носната си кърпа и уви квадратното ленено парче плат около дланта на Друсила. — Това ще свърши работа. Не е нищо повече от драскотина.

Подържа ръката й малко повече от необходимото. Докосването му надигна у нея внезапен прилив на топлина, която стигна до всеки нерв на тялото й.

После Друсила отдръпна ръката си, благодари му вежливо и официално и двамата мъже излязоха от библиотеката.

— Седни, скъпа — каза Летиция, докато изваждаше кройките от кафявите пликове и ги разстилаше върху полираната махагонова маса. — Заявявам най-отговорно, че мадам Деморест прави голяма услуга на дамите от Юга с тези кройки. Убедена съм, че роклите, които се носят тук днес, са ушити от преправени, и то благодарение на кройките. За щастие новите поли са доста по-тесни от предишните, които носехме, така че ще бъде възможно да отрежем наистина избелелите части. Не че на теб ти се налага да се тревожиш за такива неща, Друсила.

Летиция продължи да бръщолеви и Друсила положи всички усилия да слуша, но в душата й цареше истинска бъркотия.

— Наистина, скъпа, изобщо не съм очаквала, че можеш да познаваш човек като господин Фаръл.

— Така ли? — отговори Друсила, като се опитваше гласът й да прозвучи спокойно.

— Искам да кажа… той не е съвсем…

— Той е приятел на Джон, нали?

— Не точно. Делови познат. Купи кораб от Джон. Стар контрабандист.

Летиция беше прекъсната от Суки, готвачката, която почука на вратата на библиотеката и последва припряно обсъждане на някакъв проблем в кухнята.

— Извини ме — каза Летиция. — Трябва да те оставя, но прегледай тези кройки и си избери, които ти харесват.

Но след като стопанката на дома и Суки излязоха, Друсила остана да седи в тихата библиотека; прелистваше кафявите пликове, но не ги виждаше.

Защо ли Кевин искаше кораб? Някога бе служил в Британската флота, но бе дезертирал; Друсила си спомняше само толкова. Но защо пък сега му трябваше да купува кораб от Петигрю?