Даяна Хевиланд
Страстните измамници (11)

Единадесета глава

— Бих искала да можехме да останем по-дълго в Чарлстън — каза Друсила. — Изглежда много красив.

След като се обърна да хвърли последен мимолетен поглед към „Грифон“ на пристанището в Чарлстън, каретата ги прекара бързо през града, по улиците с прекрасни стари къщи от розови тухли; с балкони от фино като дантела ковано желязо и градини, обградени с високи стени, излъчващи смесени ухания на глициния и орлови нокти.

— И без това отсъствах доста дълго от Сийтън Баръни.

Редфорд, седнал до нея в каретата, говореше с хладна учтивост, но и с категоричност, която накара Друсила да потъне в мълчание. От нощта на бала на борда на „Трифон“, когато той се бе нахвърлил върху Макинтош, Друсила бе усетила промяна в отношението на съпруга си. Макар и все още да беше учтив, държеше се хладно и някак далечно. Не беше се любил с нея през няколкото останали нощи от пътуването и въпреки че Друсила изпитваше облекчение от това, то я тревожеше. Любенето на Редфорд, макар и да не разбуждаше сетивата й, представляваше някаква връзка между двамата. А сега сякаш бяха непознати. И скоро щеше да й се наложи да му каже, че е бременна. Също така трябваше да го убеди, че е баща на бебето й.

Каретата бе излязла от града и сега залитна и спря на брега нарека Купър. Мудните води изглеждаха черни под сянката на надвисналите дървета.

Редфорд скочи на земята и помогна на Друсила да слезе. След това отиде до откритата каруца, която бе следвала каретата им още от пристанището, натоварена с Кити и планина от багаж. Редфорд даде нареждания на черния водач на каруцата и той започна да разтоварва куфарите.

Междувременно Друсила се втренчи изненадана в реката.

— Каза ми, че имаш собствена лодка, но тази тук е толкова голяма! — каза тя, като гледаше към дългия съд, акостирай до площадката.

Редфорд се усмихна леко.

— Преди войната много плантатори от долните провинции имаха лодки като тази. Направена е от кипарис, същата е като онези дървета ей там. Много по-практично е да се пътува с лодка, отколкото с карета, особено когато дъждовете направят пътищата около блатата непроходими.

Когато Редфорд й помогна да се качи на борда, Друсила откри, че там има и две подвижни сглобяеми кабини, една за нея и съпруга й и другата за Кити и някои по-малки куфари.

Кити, ококорена и мълчалива, позволи на единия огромен негър от екипажа да й помогне да се качи на лодката. Екипажът се състоеше от шестима едри и силни мъже, всичките облечени спретнато в червени фланелени сака и широки бели памучни панталони, с еднакви бели сламени шапки с прикрепени дълги ленти.

Единият от негрите надигна глас в нещо като напев. Друсила не успя да разбере първите думи, защото диалектът й беше напълно непознат. Но след това и останалите членове на екипажа се присъединиха:

— Давай, Джордан, давай!

— Това им помага да поддържат ритъма — обясни Редфорд. — Разбира се, някога си имахме роби за тази лодка, но мама нае негрите и ги накара да носят същите униформи като екипажа по онова време. Тя иска всичко в Сийтън Баръни да си бъде, както преди.

— Дори и къщата в плантацията?

— Беше построена наново. Разбира се, част от унищожените мебели не могат да бъдат заместени. Но мама възнамерява да купи подобни от Франция и Англия.

— Това няма ли да бъде доста скъпо?

— Няма защо да се тревожиш за тези неща, мила моя. Мама винаги успява да получи това, което иска.

— Но как?

— Тя е много изобретателна жена.

Друсила се запита дали явното сватовничество на Теодора Сийтън в Нюпорт не е било типично за този неин изобретателен нрав. Младата жена бе сигурна, че Редфорд се е оженил за нея, защото я обича; но дали не бе имало някакви по-практични доводи от страна на Теодора? Друсила не знаеше нищо за размера на зестрата си, но бе сигурна, че свекърва й намира брачните съглашения за задоволителни.

Какъв ли живот я очакваше в новия й дом; с тези хора, които все още й бяха непознати? Потрепери. Здрачът се спускаше бързо и тя видя огромните стари дървета, наведени над реката, от клоните, на които се спускаха воали от сив мъх. Друсила се премести по-близо до Редфорд.

— Онези дървета изглеждат странно, почти зловещо на тази светлина.

— Това са вечнозелени дъбове — отговори той. — А онези дълги, висящи неща са испански мъх. Цялата алея, която води към къщата, е обградена с тях; има много и около нашата рекичка. Има също ниски палми, орлови нокти и… — Той размаза един кацнал на бузата му комар. — А тези пък са истинска опасност тук.

— Комарите ли?

— Пренасят малария. Понякога и жълта треска. Но сезонът на треската е към края си.

Друсила потрепери. Откакто беше открила, че носи дете — детето на Кевин, вече не мислеше само за собствената си безопасност и удобство, а и за бебето. Чудно, дали беше така при всички бременни жени?

— Не се тревожи чак толкова, скъпа моя.

Редфорд сложи ръка върху нейната и за момент тя бе благодарна за неговото присъствие, което й даваше все пак някаква утеха в това непознато място.

— Ще ходим на север всяко лято, за да избегнем опасността от треска. Ако желаеш, в дома на баба ти в Нюпорт.

— Да, но през останалата част от годината само в Сийтън Баръни ли ще живеем?

— А къде другаде?

— Мислех, че може би в къща в Чарлстън. Поне наоколо ще имаме съседи.

— Страхуваш се, че ще се чувстваш самотна, ако ти прави компания само съпругът ти?

Ръката му, която почиваше върху нейната, вече не излъчваше утеха; пръстите му я стиснаха и Друсила усещаше напрежението в него.

— Разбира се, че не — каза тя. — Само че съм свикнала…

— Свикнала си около теб да се навъртат мъже като Ян Макинтош и да флиртуват… ако е било само това.

— Какво друго би могло да бъде? — Друсила издърпа ръката си. — Срещнах го за пръв път едва онази нощ. Ти самият ни запозна, спомняш ли си?

— Знам обстоятелствата около вашето запознанство — отвърна Редфорд. — Но и ти не загуби никакво време, а направо му се хвърли в прегръдките, нали? Подведе го, накара го да забрави, че си моя жена.

— Нямаш право да говориш така. Може би не трябваше да излизам с него на палубата, може би той не биваше да… но ти беше по-лош от него. Можеше да го убиеш. И мисля, че ако той не беше напуснал кораба на следващата сутрин, щеше да го направиш.

— И щях да съм в правото си — каза с равен глас Редфорд.

Очите на Друсила се разшириха невярващо.

— Не говориш сериозно!

— Напълно сериозен съм. Има още много да научиш за нашия начин на живот тук. — Очите му се втренчиха настойчиво в нейните. — Да вземем дядо ми например. Той е убил един мъж на дуел, недалеч от това място.

— И какво е направил… мъжът, когото дядо ти…

— Проявил е доста голямо внимание към една млада дама, годеницата на дядо ми. Возил я е в каретата си без по-възрастна придружителка. И се върнали след смрачаване.

— И това е било всичко?

Редфорд кимна.

— А момичето?

— Дядо ми не се оженил за нея, разбира се.

— Но защо? Искам да кажа, може би грешката не е била нейна.

— Никой мъж не си позволява волности с жена, ако тя сама не го окуражи за това. Дядо ми е бил напълно прав да развали годежа. Ако вече бяха женени, за нея щеше да стане още по-лошо.

— Предполагам, че е щял да убие и нея — каза Друсила с треперещ глас.

— Такива неща са се случвали тук, и то неведнъж.

Друсила си спомни как съпругът й се бе нахвърлил върху Ян Макинтош и лудостта, изписана на лицето му в този момент. Що за човек беше той?

— Ти ми принадлежиш, Друсила. Никога не го забравяй.

Тя сви устни, за да не извика: „Не ти принадлежа! Аз нося детето на друг мъж!“. Но не можеше, не смееше.

— Още от първата ни брачна нощ ти беше студена с мен — казваше в този момент съпругът й. — Помислих си, че се страхуваш. Или че си срамежлива. Това бих могъл да разбера. Но сега се чудя. — Погледна я така, сякаш я виждаше за пръв път. — Какъв беше твоят живот, преди да дойдеш в Нюпорт? През онези години, когато майка ти е обикаляла из миньорските лагери в Запада? Имам право да знам.

Когато Друсила не каза нищо, Редфорд я хвана за ръката и я разтърси.

— Отговори ми — рече настоятелно.

— Пусни ме! Ако ми имаш толкова малко доверие, защо тогава се ожени за мен?

Редфорд издаде дрезгав, нечленоразделен звук и уви ръце около нея. Тя притисна гръб в облегалката на седалката.

— Исках те по същите причини, поради които би те пожелал и всеки друг мъж. Ти си красива… тялото ти… начинът, по който се движиш… начинът, по който гледаш към мъжете…

Той притисна грубо устните си в нейните и Друсила усети горещия глад, който го подтикваше. Редфорд зарови лице в косите й.

— Ти си моя. Никога не го забравяй.

 

 

През цялата есен и зимата Друсила остана в Сийтън Баръни; в огромната къща, заобиколена с вечнозелени дъбове, в която човек можеше да се загуби. През първите няколко седмици бяха сами с Редфорд, после, в началото на октомври, се върна Теодора Сийтън, придружена от Гуен и Хейзъл.

— Трябва да им съобщя сега — каза Друсила на Кити една вечер, докато прислужницата стоеше зад нея и разресваше косите й за през нощта. — Редфорд напоследък беше зает навън на полето и не забеляза. Но Теодора ще забележи.

— Ами кажете им тогава — каза твърдо Кити. — Няма да бъде за пръв път бебе да се роди на седем месеца. — После, когато видя недоумяващия, объркан поглед на Друсила, добави: — Омъжихте се за господин Сийтън през септември. Кажете им, че бебето трябва да се роди през юни. А когато дойде по-рано… е, такива неща се случват. Падане, изплашване, пътуване с друсаща каруца… кой ще разбере?

— Но, Кити…

— Никакви „но“-та, мадам. Всички на „Грифон“ говореха за туй колко навътре го е взел, дето вий излязохте на разходка по палубата с друг мъж. Дяволски ревнив е.

— Зная — прошепна Друсила. — Но даже и така да е… — Беше принудена да млъкне, тъй като на вратата се почука.

Секунда по-късно Редфорд влезе в стаята.

— Още ли не си облечена? — попита той.

— Кити трябва само да ми облече нощницата — отвърна бързо Друсила.

— Мама каза, че този следобед не си се чувствала добре.

— Още не съм свикнала с климата, това е всичко. Толкова е топло и задушно през октомври!

Той се усмихна снизходително.

— При нас, в долните провинции, на човек му трябва доста време, докато свикне с климата. Искаш ли тогава да вечеряме в нашата стая, само двамата?

— Вече се чувствам съвсем добре — започна тя, но когато видя бързия, многозначителен поглед на Кити, се поправи: — Може би ще бъде приятно… само ние двамата…

Когато подносът беше донесен и открит, младата жена усети тежката миризма на шунка и сос от печено и извърна лице.

— Друсила, мила моя, какво има? — Редфорд отиде до нея и я прегърна с едва ръка. Погледът му беше загрижен. — Мисля, че ще е по-добре, ако утре те закарам в Чарлстън. Там има много добри лекари.

— Не… Нямам нужда от лекар…

Гласът й беше изтънял от страх. Един лекар можеше да разбере от колко месеца е бременността й, нали?

— Мисля, че имаш нужда — каза твърдо Редфорд. — Доктор Лукас е…

— Нямам нужда от лекар… Знам какво ми е… Ще имам бебе.

Ръката му я стисна толкова силно, че дъхът й спря.

— Сигурна ли си? — Гласът му трепереше, а очите му блестяха от смесица от учудване и гордост. — Друсила, напълно сигурна ли си?

— Да, Редфорд.

Той я взе на ръце и я отнесе до канапето близо до единия от високите, покрити с жалузи прозорци. После седна, притисна я до себе си и я погали по косата.

— Защо не ми каза, Друсила?

— Не зная… Не бях сигурна.

Редфорд се опита да я целуне, но тя извърна лице.

— Какво има? Искаш бебето, нали? — И когато тя не отговори нищо, съсипана от срам и вина, той добави: — Не бива да се страхуваш. Мама ще бъде тук, а и леля Сали ще се грижи за теб, когато дойде времето. Донесла е на този свят дузина бебета — черни и бели.

Леля Сали беше стара негърка, една от многото, останали даже и след като им бе дадена свободата.

— Разбира се, ако искаш лекар от Чарлстън…

— Не… Сигурна съм, че леля Сали ще бъде напълно достатъчна — каза Друсила.

— Тогава всичко е уредено. А сега, ако се чувстваш достатъчно добре, ще наредя на Кити да ти помогне да си облечеш роклята и ще слезем да кажем на мама.

— Трябва ли да узнае веднага?

— Много ще се зарадва — отговори той. — Това е, което искаше тя, което всички ние искахме — син, който да носи името Сийтън.

Теодора Сийтън, по-реалистична от сина си, беше подготвена да приеме факта, че първото й внуче може да е момиче, но все пак беше много доволна от Друсила.

— Надявам се да видя дузина внучета тук, в Сийтън Баръни — каза тя.

 

 

Сийтън Баръни. През дългите, отегчителни вечери на есента и зимата Друсила се опита да заобича новия си дом. Но той беше усамотен, изолиран от света. Тъй като бе свикнала да живее в градове — Синсинати, Нюпорт, Ню Йорк, — изолираността на плантацията, заобиколена от блата, беше много повече, отколкото младата жена можеше да понесе.

Редфорд, макар да беше любящ и внимателен, прекарваше повечето от времето си извън къщи, на полето или на делови пътувания, понякога в Чарлстън, понякога в западната част на щата. А даже и когато си беше у дома, той и майка му се усамотяваха в нейния кабинет в западната част на къщата, за да обсъждат делови въпроси. Друсила знаеше, че Теодора възнамерява да инвестира във фабриката за памук, която щеше да бъде построена в северозападната част на щата; че продава известно количество дървен материал от плантацията. Говореше, че ще наеме и инженер от Севера или може би от Англия, който да надзирава възстановяването на сложната система от шлюзове, канали, бентове и вратички, необходими за отглеждането на оризовата реколта.

Но даже и когато тези въпроси се обсъждаха на вечеря, Друсила биваше изключена от разговора. Тя беше съпругата на Редфорд, която щеше да донесе наследник на плантацията. Според Теодора това бе всичко, което се изискваше от нея.

От време на време Гуен и Хейзъл отиваха в Чарлстън на тържества или мюзикли, но когато веднъж Друсила предложи да отиде с тях, Редфорд и майка му възразиха в един глас.

— Жена в твоето положение не бива да се показва на такива събития — каза твърдо Теодора.

— Не възнамерявам да танцувам — каза Друсила. — Но все пак бих могла да отида на един мюзикъл…

— Това не е прието. — Теодора стисна зъби и металносивите й къдрици потрепериха леко. — А дори и да беше, пак не можеше да предприемеш такова тежко пътуване. Трябва да се пазиш, скъпа моя.

 

 

На Друсила понякога й се струваше, че ако не е Кити, ще полудее през дългите месеци на бременността си. Тя слушаше с интерес разказите на Кити за живота й, за работата й във фабриката за избелване в Ланкшир. Тогава сестра й вече била емигрирала и успяла някак си да й изпрати пари за билет трета класа до Ню Йорк.

— Ама здравата се стреснах, казвам ви, когато за пръв път зърнах Файф Поинтс. Същински ад, да ме извините, мадам. И ако не бяхте вий, сега щях да съм там. И сигурно на улицата.

— Сега имаш храна и чисто легло — призна Друсила. — Но трябва да си много самотна тук.

Теодора Сийтън на няколко пъти беше предлагала на Друсила да си намери черна прислужница и Кити да бъде изпратена обратно на север.

— Имам нужда от Кити. Искам да е тук, с мен. — По този въпрос Друсила беше непреклонна.

— Момичето сигурно ще се чувства по-добре на север, между другите бели прислужници. А и трябва да кажа, че не е редно да прекарваш толкова време с нея.

Друсила прехапа устни, за да не отговори на свекърва си, че Кити й е много по-добра компаньонка от Гуен и Хейзъл, взети заедно. Гуен правеше последни отчаяни усилия да си намери подходящ съпруг; може би някой вдовец на средна възраст с цяло ято деца.

Веднъж на вечеря Гуен се замоли на майка си да я пусне да работи.

— Получих отличен успех в Академията на госпожица Фостър — каза тя. — И бих се радвала да бъда гувернантка или учителка в девическо училище.

Ако Гуен беше предложила да танцува гола в някоя крайбрежна кръчма в Чарлстън, Теодора едва ли щеше да бъде по-скандализирана.

— Никоя дама от семейство Сийтън досега не е работила за хляба си и никоя никога няма да го прави!

Отчаяна, Гуен каза:

— След като татко беше убит, ти започна да управляваш Сийтън Баръни, занимаваше се с работниците и надзирателите и…

— Това е нещо съвсем различно — рече Теодора и стана от масата, с което показа, че за нея разговорът е приключен.

Хейзъл, макар и само на седемнадесет, в резултат на властната личност на майка си, беше болезнено срамежлива. Девойката отговаряше почти на всяка отправена към нея забележка с нервно, пискливо кикотене, което караше Друсила да стиска зъби.

 

 

Кити Нолън нямаше нищо против усамотението на плантацията, стига да можеше да служи на госпожица Друсила. Късно през март, когато господин Редфорд заминаваше за Ню Йорк по работа — нещо във връзка с ония памучни фабрики, дето вечно обсъждаше с майка си, Кити го чу да казва:

— Не бих искал да те оставям тъкмо сега, Друсила. Но бебето трябва да се роди чак през юни, а аз ще се върна много преди това.

Кити, която в този момент сгъваше бельо в съседната тоалетна стая, чу господарката си да му отговаря:

— Трябва да отидеш, разбира се.

„Права бях — помисли си Кити. — Той не подозира нищичко.“

— Нали нямаш нищо против леля Сали да ти бабува? Ако искаш лекар, мога да доведа най-добрия от Чарлстън.

— Не… искам леля Сали, наистина я искам. Освен това Кити ще е тук. Тя винаги се е грижила добре за мен.

„Повече, отколкото предполагате, госпожице Друсила — помисли си Кити. — Никога няма да се сетите какво направих за вас в Нюпорт? Ако не бях аз, днеска нямаше да сте омъжена за господин Редфорд. Някои хора могат да го мислят за грях туй, дето го направих, ама аз с радост ще отговарям. И пак ще се грижа за госпожица Друсила, когато дойде бебето. Че нали бабувах два пъти на сестра ми?“

Кити вдигна ръка и обърса челото си. Макар и още да не беше дошъл април, времето бе станало топло и душно. Даже и оня стар дракон, Теодора Сийтън, признаваше, че горещината е по-голяма от обикновената за този сезон. Кити се потеше вече цял ден, роклята лепнеше на гърба й и косите й седяха на влажни кичури под спретнатата бяла шапчица.

През първата седмица от април Кити разбра, че нещо с нея не е наред. Имаше главоболие, което все не минаваше и се влошаваше с всеки изминал ден. В един момент имаше чувството, че гори в адски огън, а в следващия беше леденостудена. Леола, една от работничките в кухнята, й даде да пие някаква отвара от билки, но това не помогна кой знае колко.

Друсила забеляза, че нещо не е наред, но Кити отклони въпроса, като отговори, че сигурно е яла развалено свинско.

Кити гладеше в кухнята, когато болката в главата й стана по-силна, много по-силна. В момента гладеше нежните къдрички на една от красивите нощници на Друсила и усети как метална лента стяга черепа й, зрението й се изгубва и стаята заплува пред очите й.

След това всичко беше като в мъгла, гласове идваха и си отиваха, лица се появяваха и избледняваха. Чу Теодора Сийтън да казва:

— Не можем да й помогнем тук, в къщата… старата къщичка на надзирателя… долу до потока…

Кити беше увита в одеяло и вдигната от едър черен мъж. Той я отнесе навън. Момичето чу скърцане на колела на каруца.

След това госпожица Друсила беше там, увила халата около издутото си тяло, и очите и — тези мънички теменужки — бяха пълни със сълзи.

— Не можете да отведете Кити! Няма да ви позволя. Аз ще се грижа за нея.

Кити преглътна. Устата й беше ужасно суха:

— Ще се оправя, госпожице Друсила. Само малко треска, това е всичко.

После чу Теодора Сийтън да казва:

— Малария, ето какво е. Твърде рано е за този сезон, но са докладвани и други случаи нагоре по течението на реката и няколко в Чарлстън. Предполагам, че е от необичайната жега.

— Позволи ми да отида с нея. Моля те, позволи ми да отида с нея!

— Друсила, ти не си в състояние да се грижиш за никого. Носиш детето на Редфорд. Как можеш дори да си помислиш да рискуваш бебето заради някакво слугинче?

— Моля ви, госпожице Друсила. Тя е права. Не трябва да съм до вас сега. Не се тревожете. Скоро ще се оправя.

Негърът я вдигна внимателно в каруцата и Леола се качи до нея.

— Моля те, грижи се добре за нея, Леола. — Гласът на госпожица Друсила.

После тъмнина.

Колибата долу до рекичката беше тясна и задушна. Когато бе в състояние да види нещо, съзираше свещ, мъждукаща на маса до леглото, и Леола, с чист бял тюрбан на главата, която се навеждаше над нея. Караше я да пие някакво горчиво лекарство, Кити го гълташе послушно, но то не й помагаше. Тялото й се затресе и зъбите й затракаха. И чернокожото момиче слагаше все повече и повече одеяла отгоре й и се мъчеше да налее още от горчивото лекарство между зъбите й.

 

 

И сега, най-накрая, госпожица Друсила беше при нея. Не трябваше да е тук, но Кити страшно се радваше да я види.

— Можеш да излезеш навън и да подишаш малко чист въздух, Леола. Изглеждаш изтощена.

— Добре съм, мадам. Но вие изобщо не бива да сте тук. Госпожа Сийтън знае ли, че сте дошли?

— Направи каквото ти казах.

И Леола се измъкна от стаята, като остави само Друсила с Кити.

— Тука не е подходящо място за вас.

— Не говори, Кити.

— Трябва. Искаше ми се да бъда с вас… когато се роди бебето…

— Ще бъдеш. Трябва да бъдеш.

Кити поклати глава. Гореше цялата, но черната мъгла, която обвиваше ума й, се бе вдигнала.

— Не, няма да бъда. Но ще имате нужда от някой, на когото да имате доверие. Бяхте толкова добра с мен… Искаше ми се да бъда там и да ви помогна, както винаги.

— Винаги си го правила — каза Друсила. — Още от онзи пръв следобед в Акуиднек Хаус. Помниш ли?

Кити се усмихна.

— Че и по-късно. Когато оная стара вещица дойде да ви заплашва. Щеше да ви измъкне всичките пари. Ама аз я спрях.

— Кой? Не разбирам.

— Госпожа… Бакстър… Баксли… да, тъй беше. Първия път, когато отидохте да се срещнете с нея на Клиф Уок… аз ви проследих. Не можех да ви позволя да се разхождате с такава като нея. Бях наблизо. Чух…

— Значи си знаела истината за мен? Знаела си, че не съм…

— Знаех само, че сте най-прекрасната, най-милата дама, която някога съм срещала. После, точно преди Жътвения бал, се връщах с венеца.

Друсила я хвана за ръката и се наведе над нея.

— Връщала си се с венеца. И какво се случи тогава?

— Пак я видях да се навърта наоколо. Рече, че искала да ви види пак същата нощ.

— Никога не си ми казвала.

— Никога не съм ви казвала. Ама отидох да се срещна с нея. Казах й, че ако не ви остави на мира, ще я убия. Тя ми се изсмя. Рече, че ако не вземе и последния ви цент, ще ви прати в затвора. Тогаз я ударих. Не исках… ама камъните бяха много хлъзгави, а пък тя — толкова дебела и тромава; загуби равновесие… и се прекатури през ръба на Клиф Уок…

Очите на госпожица Друсила се разшириха и тя каза нещо, което Кити не разбра. Но в това нямаше нищо странно, като се имаше предвид бученето в главата й и слабостта, която я обземаше.

— Не е бил Кевин — казваше госпожица Друсила. — Ти си убила госпожа Баксли. Изобщо не е бил Кевин.

— Не съжалявам, задето я убих. Тя рече, че ще ви прати в затвора. А аз ви дължа толкова много, госпожице…

Болката в главата й ставаше все по-силна и стаята се замъгляваше пред очите й, но госпожица Друсила държеше ръката й и я притискаше до бузата си, хладна и нежна.

— Вие бяхте толкова добра към мен, госпожице Друсила. Единствената, която е била добра към мен някога. Аз…

Кити видя как златисточервените коси се приближиха и докоснаха горящото й лице като слънчева светлина. После слънцето избледня. Изчезна. Тъмнината нахлу и Кити се предаде.

 

 

Друсила седеше напълно неподвижна, неспособна да се помръдне и дори да мисли ясно. Кити беше убила госпожа Баксли. Тогава защо Кевин бе напуснал толкова внезапно Нюпорт? Това нямаше значение. Той не беше убиец.

Не знаеше колко време е минало, когато чу Леола да казва:

— Господин Редфорд, не съм виновна аз. Тя дойде и ме отпрати. Не исках да й позволявам да остане тук, но…

След това Редфорд застана до нея и сложи ръка на рамото й. Погледа известно време Кити и после каза:

— Мили боже! — И покри лицето на момичето с одеялото.

— Не прави това! — извика Друсила. — Ще я задушиш.

— Хайде, ела с мен — каза той, като се опитваше да я вдигне от леглото.

— Не — отвърна Друсила. — Трябва да остана тук, при Кити.

— Но, скъпа моя, не виждаш ли? Вече нищо не може да се направи за Кити. — Той поклати глава. — Горкото момиче, щеше да бъде по-добре, ако мама я беше изпратила обратно на север, както искаше.

— Но тя ще се оправи! Трябва да се оправи!

Редфорд я разтърси леко.

— Друсила, Кити е мъртва.

— Не, не може да бъде!

Редфорд я накара да се изправи и я прегърна. Тя му позволи да я изведе от колибата. Движенията и бяха като на лунатик.

— Върнах се преди по-малко от час — казваше той. — Мама мислеше, че спиш, но като не успях да те намеря, когато претърсихме къщата и те нямаше никъде, тя ми каза за Кити и се сетих… Друсила, не ме гледай така. Мама е постъпила, както е сметнала за най-добре.

— Нямаше право да премества Кити тук като някакво болно животно! Нямаше право да…

— Имала е пълното право. Ти носиш нейното внуче…

Друсила прехапа долната си устна, за да потисне истерията, която заплашваше да я обземе.

— Хайде, ела. Ще те заведа у дома. Леола може да направи всичко, което трябва за Кити сега.

— Не, не искам никой друг да я докосва. Моля те, Редфорд, остави ме да се върна при нея!

— За бога, Друсила… Тя беше просто една прислужница! Тя…

„Тя ме обичаше. Уби, за да ме предпази.“ Друсила не изрече думите, а само се отскубна от мъжа си и хукна обратно към колибата. Редфорд я хвана през кръста и младата жена се помъчи да се освободи, но той беше силен.

Мъжът я вдигна на ръце и тръгна към къщата, като държеше Друсила здраво и не обръщаше внимание на усилията й да се отскубне.

Почти бяха стигнали до предната веранда, когато Друсила нададе вик.

— Какво стана? Болка ли ти причиних? Не исках.

За момент болката, която се бе вкопчила във вътрешностите й, й отне всякаква способност да говори. Теодора излезе тичешком на верандата, следвана от Гуен и Хейзъл.

— Не искаше да дойде с мен — каза Редфорд. — Не исках да й причинявам болка. Кълна се, че не исках.

— Отнеси я горе — каза Теодора. — А ти, Гуен, извикай леля Сали. Мисля, че бебето идва.

— Не може да бъде — рече Редфорд. — Твърде рано е.

Гласът му трепереше и Друсила видя на лицето му изписани страх и вина. Искаше да го успокои, но знаеше, че не може. Освен ако не му кажеше истината.